Евелин Роджърс
Пустинен пламък (18)

Глава 18

Докато стигне до „Тросакс“, беше успял да побеснее. Без да поглежда встрани, той изкачи стълбата с тежки стъпки, изгледа накриво счупената мачта и се заяде за нещо с Чанг, който, все още слаб от прекарания грип, побърза да се махне от погледа му.

Когато затръшна вратата на каютата зад себе си, Атлас побърза да изскочи през прозореца, а Оукъм — да влезе през вратата.

— Не ме питай за нищо — прогърмя Андрю.

Първият помощник сви рамене.

— Думица няма да продумам, капитан Мак, само ми кажи за какво става дума.

Андрю тежко се отпусна на стола и изръмжа:

— Хамода.

Оукъм кимна с глава. Капитанът много добре знаеше какво е мнението му за шейха — първокласен негодник. Но Хамода имаше търговски нюх и умееше да извлича печалба от всяка сделка, а печалбата беше най-важното за човек, чието име фигурираше в регистрите на половин дузина кораби.

— Ще започнат да поправят мачтата утре в зори.

Андрю не го чу. Той удари с юмрук по бедрото си.

— Никой не може да ми заповядва каква да правя и какво — не!

Оукъм отново кимна. Скоро щеше да разбере какво тормози капитана, без да е нужно да произнася омразното име.

— Ако си удържат на думата, която дадоха този следобед, за един месец ще бъде като нова. — Оукъм се облегна на ламперията близо до прозореца и зачака капитана да процеди още нещо, от което да се разбере защо е толкова бесен.

Андрю грабна едно перо от масата и го счупи на две.

— Каза да оставя малката на мира. — Той подигравателно имитира превзетия английски на шейха. — Най-после Караманли бил постигнал разбирателство със Съединените щати и всяка помощ, която окажем на това заблудено момиче, можело да събуди нечии спомени за войната и крехкият мир да се стопи.

Той с отвращение погледна счупеното перо в ръцете си.

— Като че ли на Хамода му е пукало някога за някакъв си мир. Само ако може да извлече полза от него — виж, тогава се сеща за него.

Оукъм наблюдаваше внимателно капитана. Рядко го беше виждал толкова ядосан — не беше такъв дори когато преди няколко месеца в Ню Йорк го тикнаха зад решетките. Какво толкова го ядеше отвътре — надменността на шейха или тревогата за момичето? По малко и от двете, реши за себе си първият помощник, в допълнение с ядовете, които му създаваше ремонтът на кораба, изваден на сух док в най-активния сезон.

Андрю вдигна поглед към Оукъм и най-после наистина го видя.

— Още месец, казваш?

— Да, не ме ли чу?

— Чух те. Тука няма начин да не чуеш някоя лоша новина.

Той продължи да гледа с празен поглед в продължение на минута, гневът му излизаше навън като въздух от спукан балон.

— Върви да си гледаш работата, приятелю. Вярно е, че не съм много подходящ за компания.

— Ще ми викнеш, ако ти потрябвам за нещо.

— Ще ти викна.

— Нали знаеш, аз съм в съседната стая, не е нужно ча…

Ако изобщо можеше да се усмихва тази вечер, на лицето му се появи най-приличната на усмивка гримаса и Андрю каза:

— Да, няма нужда да викам, знам. Можеш да чуеш как някой тихичко си тананика от другата страна на стената.

Оукъм го изгледа шашардисан. Капитанът беше започнал да се поврежда.

Когато вратата се затвори зад първия помощник, Андрю спря поглед на бутилката с вино върху масата. Кларет. Ще мине и без него.

Виното бе станало горчиво като жлъчка, докато слушаше шейха да му нарежда. Това беше странно, защото те се срещаха като делови партньори след успешна съвместна сделка и имаха еднакъв начин на мислене по много въпроси. Всеки от двамата зачиташе мнението на другия, а това на практика означаваше, че Хамода не му се бъркаше в нищо.

До тази вечер.

Беше отишъл да се отчете за последното пътуване и да разбере какво става с момичето, тъй като нещо го ядеше отвътре, откакто тя напусна кораба.

Всъщност беше отишъл при шейха толкова бързо най-вече заради момичето.

И какво получи на практика? Някакви дрънканици за мир и война, и видите ли, да оставел мис Уърдингтън да се оправя както знае. Андрю не каза нищо, но докато вървеше към кораба, беше имал време да премисли, да си припомни всяка дума на шейха — и да се ядоса. Той съжаляваше, че не избухна още там, в онази претрупана украси стая, която Хамода толкова обичаше.

Търговецът криеше нещо от него, но какво — Андрю нямаше никаква представа. Джейн не беше казала защо иска да се види с шейха, но капитанът знаеше, че всичко — или почти всичко, което правеше тя, беше свързано с нейното издирване.

Той се замисли за Джошуа Уърдингтън. Ако брат й действително беше жив, то какво общо имаше това с Хамода?

Нещата не се връзваха. Сигурно имаше още нещо, което той не знаеше. И щом това засягаше упоритата американка, проклет да бъде, ако не разбере какво е то, защото се чувстваше отговорен за момичето.

Хамода му заповяда да заеме точно противоположна позиция. И тук му беше грешката.

Андрю се облегна назад. Беше в странно настроение… от много време не беше побеснявал така. Гневът му се натрупваше бавно и си отиваше бавно, шотландецът още усещаше следите му в себе си.

През прозореца се виждаше как вечерната мъгла пада над пристанището. Мислите му се върнаха към друга мъглива вечер — много отдавна и много далече оттука.

Той си спомни едно дванадесетгодишно момче, оставило пресния още гроб на майка си, за да потърси бащата, който никога не се бе поинтересувал от него — за утеха… за обич… за да спаси гордостта си… Андрю все още не знаеше защо.

Момчето спря могъщия ландлорд на алеята за колите пред замъка, беше мразовита октомврийска вечер и мъглата се просмукваше в костите му. Трябва да има почти двадесет и три години оттогава — даже тези дни трябваше да празнува нещо като годишнина. На деня, в който Андрю стана мъж.

„Аз съм твоят незаконороден син.“ Ръцете му бяха стиснати в юмруци отстрани, главата — изправена, а сълзите по лицето — пресъхнали.

„Разкарай се.“

„Мама умря.“

„Майка ти беше уличница!“

Това беше неговата закалка и оттам дойде омразата му към арогантността на богатите. Тогава момчето се бе хвърлило към мъжа, който го бе заченал и после — захвърлил. От носа му бе потекла кръв, искаше му се да убива.

„Копеле! Дивак!“

Детето смънка нещо в изцапаната с карминена кръв носна кърпичка, а очите му бяха леденостудени и изпълнени с презрение. Нямаше никакво значение, че е син на могъщия ландлорд, който бе обезчестил красавицата на селото; най-напред тя бе изгубила честта си, после — красотата, и накрая — здравето си.

Човек може да съжалява цял живот за проявената в един миг слабост. Вечната стара история. Говореше се, че ландлордът е обезчестил и други жени от съседните села, и че от тях също има момчета, от които не се интересува ни най-малко.

Андрю израсна с мисълта за собственото си положение сред другите; дори и да се опиташе да го забрави за миг, селото щеше да му го припомни.

Момчето никога не бе търсило баща си — докато майката не изстина в гроба си.

Взрян в мъглата, Андрю почувства същия мъртвешки студ, който усети през оная октомврийска вечер — като че ли душата му бе стисната в клещи от пръстите на скелет. Тази нощ не беше никак подходяща за усамотяване.

Мислите му се върнаха към Джейн. Тя е толкова топла, пламнала от решителност и силна естествена страст, която напразно се опитваше да скрие. В него нещо се раздвижи и то беше много по-силно от плътта. Тя му липсваше. Ще му липсва и по-нататък, когато „Тросакс“ отплава отново… Ще му липсва крехката й фигура, застанала до парапета с развети от вятъра коси, черните й очи, блеснали от искрата на неподправено удоволствие — прекрасна гледка за всички мъже на борда.

Всички мъже. Беше просто невероятно, че първия път, когато я видя, му се видя невзрачна, бледа и лишена от всякаква привлекателност. Сега той вече бе усетил особения й чар, грацията, която прозираше във всяко нейно движение и напомняше изяществото на породисто жребче, скритата от дрехите пламенност на женствените й форми и увереността й, че никой мъж не би се заинтересувал истински от нея.

Качествата й бяха старателно търсени и подбрани, както при шотландско уиски или хубаво вино. Би искал да вкуси от нея сега.

Откъм вратата се разнесе почукване, което го откъсна от мислите му.

— Влез.

Беше Боксьора с някаква бележка в ръка.

— От Джейн е. — Като видя изражението върху лицето на капитана, момчето бързо се поправи: — Мис Уърдингтън де. Тя си е намерила стая в града и иска да говори с вас, капитан Мак.

Андрю се наведе напред и се втренчи в бележката. Като че ли силното му желание да види Джейн се беше материализирало в това парче хартия — или може би тя бе разчела мислите му от разстояние? Викаше го, значи. И то така, че да не засегне гордостта му.

Андрю погледна към леглото. Между тях беше останало нещо недовършено, и тя разбираше това също толкова добре, колкото и той. Ледът в него мигновено се стопи.

Тогава Андрю се усмихна. Смяташе, че носи отговорност за това да й бъде добре — но имаше различни начини да го постигне. Може би и Джейн е на същото мнение.

Поне няма да бъде сам тази нощ, и освен това ще предизвика Хамода. Съчетаването на тези две неща го изпълни със задоволство.

Изправи се и каза:

— Кажи ми къде е тя, Боксьоре. Момичето се нуждае от мене и тази вечер ще получи всичко, което иска.

 

 

Кръвта й тръпнеше от възбуда, докато чакаше Андрю. Ако изобщо дойде, поправи се тя в безнадеждно усилие да усмири сърцето си. Можеше да изчака до сутринта и сама да отиде при него, но Боксьора й каза да опита.

— Нищо няма да загубите, както се казва. Имате работа с капитан Мак, а той има глава за всякакви работи.

Тя лесно се остави да бъде убедена.

Момичето огледа стаята, която се намираше на втория етаж над базара за килими, само на две пресечки от пристанището. Една-единствена пиринчена лампа на стената осветяваше меко пелерината с цвят на кларет, закачена до вратата върху другите й дрехи; личните й вещи бяха прибрани в куфара, а на масата имаше поднос с плодове и сирене в случай, че капитанът не беше вечерял. Леглото беше покрито с пъстроцветно вълнено одеяло и тя се надяваше, че така, както е поставено дискретно в ъгъла, няма да се набива в очи.

В разговора, който им предстоеше, леглото нямаше никаква роля. Трябваше да обсъдят нещата. Шейх Хамода с лъжите си и вероятността Джош да е жив — това беше причината, заради която го беше извикала. Джейн непрекъснато си го напомняше, и въпреки всичко кръвта й продължаваше да бие лудо във вените.

Възбудата й се дължеше не на нещо друго, а на спомена й за последната нощ; дори мисълта за Джош нямаше нищо общо с това и тя беше достатъчно честна да си го признае.

Само ще разговарят.

Тя седна на един стол до масата и пръстите й започнаха да си играят механично с една презряла фурма; мислите й бяха съсредоточени върху това как да го убеди в необходимостта от пътуването до Зиза. Беше сигурна, че той не може да не познава някого, който да я посъветва в това отношение, какви са цените за едно такова пътуване, времето, което щеше да е необходимо, запасите от храна…

Откъм вратата се чу удар на юмрук.

Джейн изтърва фурмата, която се удари в крака й и се търкулна по специално изработения за размерите на стаята килим. Тя бързо я вдигна и се огледа за място, където да я изхвърли.

На вратата се почука отново. Момичето усети как нещо в нея потрепери. Беше го извикала и той идваше, тя усещаше присъствието му дори през вратата.

Това й вдъхна прилив на самоувереност, което й се случваше много рядко. Джейн пъхна фурмата в джоба на роклята си, приглади и без това изпънатата си коса и като си припомни за кураж, че той сам бе предложил помощта си, отиде до вратата и я отвори.

Тя се усмихна изкусително пред мрачното му лице и каза:

— Здравейте, генерал Макгрегър.

Устните му се изкривиха присмехулно.

— Повишаваш ме в чин, а, малката? Бих предпочел адмирал все пак, тъй като повече се връзва с професията ми.

— Капитан Макгрегър — заекна тя и страните й пламнаха, а краткотрайният прилив на самоувереност започна бързо да се отдръпва назад, в океана на несигурността.

Той пристъпи напред още докато затваряше вратата и Джейн се отстрани. Като че ли стаята я притисна и внезапно изпита чувството, че това, което става около нея, е нереално. Всеки път, когато го видеше, той й се струваше все по-едър… по-висок, по-широкоплещест, по-властен. Никой друг не можеше да й внуши такова усещане за собствената й крехкост и женственост.

„Погрешна линия на разсъждения“ — каза си тя.

— Виждам, че Боксьора е предал бележката ми — каза тя в намерението си да изглежда делова. За бога, къде отидоха цялата й гордост и решителност? Тя си имаше достатъчно други достойнства и просто не беше необходимо да се преструва.

— Знам, че нямам основания да се обръщам към вас с подобна молба — продължи тя, — но си помислих, че би било по-добре да изразя своите желания лично.

Тя улови искрата в очите му и съжали за думата „желания“, която бе употребила.

— По такива въпроси определено е по-добре да се говори лично — каза той. — При така създалите се обстоятелства, не би ли било по-добре, ако ме наричаш Андрю?

Когато усети, че топлината в очите му започва да я пари, тя отклони поглед към ивицата тъмни косми, които се подаваха от ризата му. Това също не беше гледка, която успокоява нервите.

— Мисля, че ще е най-добре, ако започнем веднага да обсъждаме въпроса… — После сведе поглед и тихичко добави: — Андрю.

Той обичаше да чува името си от устата й; харесваше му начина, по който мастиленочерните й ресници се спускаха над бузите — наситено черно на фона на гладката мургава кожа с прекрасен розов оттенък. Очарователно. Не, не просто очарователно — беше прелъстително. Имаше нещо прелъстително дори в начина, по който срамежливо го беше сбъркала с „генерал“, когато го поздрави на вратата. Всичко в нея беше съблазнително, като се започне от грижливо прибраната в стегнат кок коса над врата й, свенливо затворената около шията рокля и се стигне до меките гънки на полите, които едва доловимо загатваха формата на краката. Беше прелъстителна и тя го знаеше.

Самият Андрю точно сега беше в настроение да бъде прелъстен. Единствената му грижа беше да не бърза и да я остави да изиграе своята женска роля.

Тя изглеждаше неспокойна. Имаше нужда от малко вятър в платната, за да потегли.

Андрю пристъпи към нея и сведе глава.

— Джейн — прошепна той и приближи устни до нейните. Тя се вцепени, безчувствена като палубата на фрегата, после сложи длани върху раменете му. — Отпусни се. — Устните им се сляха в лека, почти въздушна целувка. — Не съм дошъл да те нараня.

Тя изпусна дълга въздишка, всичко в нея беше изтръпнало. Искаше й се да се отдръпне, но нещо я караше да стои там като закована. Гордост. Решителност. Опитваше се да запази тези неща в главата си, но те бързо се изпразниха от съдържание и се превърнаха само в някакви кухи думи.

— Трябва да ти кажа…

Той заглуши думите с целувка.

Беше лудост, тя съвсем не го бе повикала тук за това; вдигна ръце в опит за протест, но вместо да го отблъснат, ръцете й се притиснаха към ризата му и трескаво започнаха да опипват мускулестата му гръд. Усети колко твърд и горещ е той и устните й се разтвориха.

Лудост, каза си тя, но тази дума също не можа да я спре. Целият й живот от няколко месеца насам беше лудост, така че защо да не й се случи и това?

Беше й предложил помощта си, от която Джейн толкова се нуждаеше. По няколко различни начина, явно сега най-важното беше да направи така, че тя да се почувства добре.

Пръстите й го изгаряха през ризата и той усети как слабините му се втвърдиха. „По дяволите всякакво изчакване“ — помисли си той, обхванат от диво нетърпение. Те бяха заедно и нищо друго нямаше значение тази нощ. Ръцете му се впиха в крехките й рамене и я придърпаха грубо; устните му смазваха нейните, езикът му опипваше влажната сладост на устата й и той усещаше как в него прониква нектар, по-опияняващ от всякакво вино.

Тя тръпнеше и се топеше в прегръдката му, умът й чезнеше в някаква тъмна бездна и там нямаше дори една-единствена мисъл. Изчезнаха всякакви планове за пътуване и подготовка, всичко бе загубило значение, освен това, което ставаше в момента. И то не беше нищо друго, а продължение на онова, което се случи в каютата му предишната нощ. Беше глупаво да си мисли, че няма да има такова продължение.

Сега вече знаеше какво да очаква, и го жадуваше… кръвта й течеше във вените силна и гореща, в пулса й се усещаше настървено очакване. В ръцете му се чувстваше красива, възбуждаща и съблазнителна. Никой на този свят не бе я карал да се чувства така, никой, с изключение на Андрю. Той отключваше затвореното й сърце и разкриваше неговите тайни, разкриваше всички интимни копнежи, които някога я бяха вълнували, и нейната самотност и несигурност изчезваха някъде безследно. И най-важното — той я подлудяваше. Джейн галеше мускулестата му гръд — пръстите й запалваха пожар в плътта му, скрита под отворената яка на ризата, и от този пожар пръстите й тръпнеха, а цялата й същество беше изпълнено с напрежение в стремежа си да стане част от неговото тяло. После си спомни как ръцете му си бяха играли с най-интимните кътчета от нея и прилепи длани към хълбоците му — мигновено усети как нещо твърдо и огромно се притисна болезнено като копие в корема й.

Той долови нейното мълчаливо послание; наведе се и плъзна език по гръдта й, ближейки леко нежната тъкан на роклята, после захапа и лекичко засмука връхчетата на гърдите. Усети как гърдите й се втвърдяват и уголемяват под роклята, а втвърденото въплъщение на неговата мъжественост щеше да се пръсне под опънатата тъкан на панталоните.

Тя го влудяваше.

Ръцете му трескаво махнаха фибите от косата й; тежките черни къдри се разляха по раменете като облаци от черна коприна. Остави за миг гърдите й, за да се вгледа в лицето, изтръпнало от страстта — наедрелите, леко разтворени устни, замъглените от желание очи, великолепието на гарвановочерните коси. Дори избледнелият мъничък белег на слепоочието допринасяше на свой ред за сластното изражение върху лицето на една опитна жена и това беше несъвместимо с маниерите и ролята на дама, която Джейн така често играеше. Беше много красива — с красотата на жена, която знае какво иска и как да го постигне. А тази нощ — тази нощ той изцяло й принадлежеше.

Сега тя се чувстваше по-свободна от когато и да било през целия си живот. Андрю щеше да я люби, да я защитава, да я преведе по незнайни пътеки и да й докаже колко силно е чувството му към нея.

Ще говорят по-късно… не сега.

— Люби ме, Андрю… — прошепна тя.

— Добре, малката ми. Тази нощ няма да можем дъх да си поемем.

Джейн го чу и кръвта във вените й закипя. О, той ще й покаже какво да прави… а тя не биваше да го разочарова. Ако й се подиграе, тя ще умре.

Мъжът лекичко я хапеше по ухото.

— Миришеш на гардении — дрезгаво прошепна той.

— Не ти ли харесва. — Думите излязоха от устата й забавено и накъсани.

— Харесва ми…

Той не можа да види усмивката й.

— А ти миришеш на море — прошепна тя и целуна гладко избръснатата му буза.

— Не ти ли харесва? — попита той.

— Харесва ми.

Загрубялата му длан потърка едната й гърда.

— Ами това?

Джейн се впи в него.

— Харесва… ми… — едва успя да произнесе тя.

Андрю вдигна пламнал поглед към очите й.

— Какво друго искаш? Кажи и ще направя всичко.

— Искам… всичко. — Друг отговор не й идваше наум.

Усмивката му беше лукава, разобличаваща.

— Сигурен бях.

И преди да е разбрала какво става, той я хвана за ръка и я заведе до леглото.

— Да не губим време — каза той и започна сръчно да разкопчава роклята й отзад, после я смъкна бързо от раменете и я пусна да падне на пода.

— Лампата… — започна тя, внезапно усетила някакъв свян.

— Искаш да увелича светлината? — В очите му припламна искра.

„Искам да я изгасиш.“

Тя само успя да поклати глава.

Оказа се, че е специалист не само в опъването на корабните платна, а и в събличането; само миг и дрехите му се разпиляха на пода до нейните. Тя с мъка преодоля желанието си да покрие с ръка местата, където се спираше жадният му поглед.

А този поглед не изпускаше нищо — спря се върху кокетната преструвка върху лицето й, имитираща скромност, огледа внимателно всяка възбуждаща извивка, всяко местенце от плътта й, покрита със сметаново бяла кожа: твърдите зърна на високите, стегнати гърди, островчето черни косми между изящните дълги крака.

— Не съм бил прав, като си мислех, че си кльощава.

Усмихнатите му очи се вгледаха в нейните и тази усмивка можеше ако не да подпали небето, то поне да превърне в пепел и последните опити за съпротива у всяка жена.

Джейн не можа да събере смелост да го огледа толкова внимателно — очите й се спряха плахо само на широките рамене и окосмената гръд; после хвърли бърз и уплашен поглед към стегнатия корем и мощните бедра, но за други, по-интимни части от тялото му тя още не беше готова и избягваше да гледа към тях.

Тя се пъхна под завивките с привично движение, като че ли всяка нощ си лягаше при подобни обстоятелства; той я последва незабавно, а устните и ръцете му се впиха в нея веднага. Джейн съвсем забрави, че не знае какво се прави в такива случаи и тялото й реагираше на секундата, съвсем леко и естествено — ръцете и го галеха трескаво, устните й докосваха всяка част от тялото му, до която можеха да се доберат: най-напред до устните, а езикът затанцува в синхрон с неговия, бързо и изкусно, после веждите, бузите му, до твърдата адамова ябълка.

Кръвта му екна под нежния допир на езика й.

Обзе го бурно щастие при вида на подивялата жена в ръцете му. По някакъв странен начин тя съчетаваше невинността на девственица с опитните и самоуверени движения на блудница. Тялото й беше горещо и изтръпнало от желание, а изгарящите й ръце и устни бяха настървени от копнеж, също като неговите. Пръстите й търсеха и откриваха и най-интимните му кътчета, а езикът му си играеше с връхчетата на двете й гърди. Той трепереше също като жената до себе си — а винаги се бе гордял със способността си да се владее.

Джейн не приличаше на никоя от жените, които бе имал преди; тя бе всеотдайна, раздаваше се без остатък и нямаше нужда мъжът да я подканя или пък да се мъчи да си помогне сам. В желанието си да й достави удоволствие той забрави себе си — нещо рядко за самотен странник из моретата.

Тялото й откликваше на неговата страст като чувствителна мембрана, опъната в пустинен въздух. Чувстваше се гореща и влажна и не можеше да разбере защо. Смутена, понечи да се отдръпне инстинктивно, когато пръстите му бавно започнаха да опипват горещата й влага, усещаше как я… милват, милват всяка частица от нещо вътре в нея — стегнато и свито на кълбо, пулсиращо от жажда и нетърпение да изпита някакво ново усещане, което да удря, гали и разкъсва.

Треската й се усилваше все повече и повече. Андрю усети това, хвана ръката й и я сложи върху твърдото кораво копие на своето желание. За миг изпита силно раздразнение, когато тя се престори, че не разбира какво трябва да прави — и тогава пръстите й се раздвижиха трескаво върху него. За малко — не за дълго. Той не би издържал дълго.

Разтвори краката й с коляно и насочи към нея твърдия си член, който премина над горещата влага и се плъзна вътре.

Тя се вцепени и извика сподавено, притиснала уста до рамото му. Никой не беше й казвал колко много боли.

Андрю я държеше здраво в ръцете си. Беше първият. Невероятно, но беше точно така. Първият, опитал от нейната сладост. Скромността й не е била никаква превземка.

Сърцето му се изпълни с болезнена жалост — едно чувство, което не бе изпитвал досега. Тази жалост беше преплетена с други чувства на нежност и желание, които го караха още по-силно да се стреми да я направи щастлива.

— Трябваше да знам това — дрезгаво каза той. После целуна клепачите, белега на слепоочието, разбърканите коси и прошепна: — Ще го направя да ти бъде хубаво.

Отдръпна се от нея на един дъх разстояние, а пръстите му вливаха в нея възбуда и желания, караха я да забрави болката, върнаха силната треска отпреди и тя се заизвива в ръцете му.

Тялото й откликваше точно така, както очакваше той — хълбоците й се люлееха под него, краката й се обвиха около кръста му, а устните й се притискаха към неговото рамо — но не за да сподавят някой вик на болка, а за да изпият солената сладост на кожата.

Тя беше на ръба на припадъка от непоносимата сладост на разкъсващата болка, не можеше да издържи секунда повече на неговия ритуал и въпреки всичко усещаше в себе си някакъв бяс, който я караше да иска още… и още…

И той й го даваше. Тя изригна в ръцете му точно в мига, когато собственото му тяло експлодира вътре в нея — толкова дълбоко, и тя повярва, че двете тела действително са слети в една плът, един ум и едно сърце.

Той извика името й и те се впиха един в друг. Всичко в нея пееше от щастие. Андрю действително го направи така, че да й бъде добре — и тя го обикна заради това.

Мъжът я стискаше здраво в прегръдките си и галеше извивката на изящния й гръб; тя се вслушваше в ритъма на сърцето му, който бавно утихваше и се успокояваше. Джейн вдишваше дълбоко и бавно, но сърцето й продължаваше да бие силно. Андрю беше предизвикал това — сега вече то биеше само за него.

Беше влюбена.

Без да знае кога, къде и как — силният, мъжествен, влудяващ Андрю Макгрегър, един непознат, чужд на досегашния й живот мъж — беше станал част от нея самата.

По страните й се търкулна сълза и тя стисна клепачи, за да спре другите. Инстинктивно усети през омарата на екстаза, че в момент на такава страст женските сълзи не биха му харесали, нито пък каквито и да било думи за тази изключителна нощ на изумителни открития.

Освен ако не беше влюбен и той. Възможно ли е този толкова силен, толкова жизнен мъж да храни в сърцето си същата нежност, която усещаше тя в себе си? И то към жена, която дори не смяташе за хубава?

По някакъв начин трябваше да научи истината.