Нелсън Демил
При реките на Вавилон (9)

8.

Генерал Талман седеше на стола си в средата на оперативния център в Цитаделата и избягваше очите на хората около него. Всички бяха видели как първият конкорд изчезва от радарния екран.

Талман продължаваше да следи лиъра и втория конкорд. Наближаваха синайското крайбрежие. Щеше да е в състояние да ги следи, докато предаваният от E-2D „Хоукай“ образ останеше ясен. Но знаеше, че все някога лиърът ще принуди пленниците да се спуснат ниско и да изчезнат от дисплеите.

 

 

Дани Лавон стигна до същото заключение.

— Бързо губят височина, господин генерал. Няма да можем да ги виждаме над Синай.

Ласков не отговори.

 

 

Талман вдигна телефонната слушалка и повика всичките си ескадрили. Нареди им да навлязат в египетското въздушно пространство и да установят курс, който да им позволи да следят конкорда с радарите си. Един от помощниците му се обади в Кайро. Египтяните щяха да съдействат, но щеше да мине много време преди командването им да вземе решение.

 

 

Давид Бекер следваше лиъра, който се спусна на сто метра над водата. Синайското крайбрежие бързо се приближи и те се понесоха над него. Бекер спусна носа на самолета си за по-добра видимост. Под тях се разстилаше пустинята и топлите въздушни течения силно ги разтърсваха. Не знаеше какво е намислил Риш, но не се съмняваше, че е луд. Лиърът със сравнителна лекота маневрираше в турбулентната атмосфера, ала Давид можеше само да поддържа курса на огромния си самолет. Движеха се с 250 възела. Ако паднеха под тази граница, щяха да се разбият. Ала лиърът като че ли не забелязваше проблемите му. Той ту набираше, ту понижаваше скоростта си и постоянно променяше курса. Бекер едва успяваше да го следва. Реши, че пилотът не е много опитен. Кан напомпа гориво в десетия резервоар в средата на корпуса, за да уравновеси самолета.

Устата на Давид беше пресъхнала, сърцето му учестено туптеше. От дясната му страна бе Суецкият канал, под него — проходът Митла. Теренът напред бързо се издигаше. Датчикът за надморското равнище показваше 330 метра или 1100 фута, но той виждаше, че е на по-малко от сто метра над земята. В далечината различаваше мъглявите кафяви върхове на южен Синай, които бяха високи 800 метра. Бекер се зачуди дали вече не трябва да започнат да се издигат.

Хес се обърна към него.

— Този тип ще ни убие, Давид.

Бекер увеличи звука на радиостанцията, ала чу само заглушаващото устройство.

— Копеле! — изкрещя в микрофона той. — Риш! Лиър! Не можем да останем на тази височина! Ти си най-тъпото копеле, което някога е седяло в пилотска кабина! — Воят продължи и той намали звука. — Скапаняк!

— Капитана — извика от пулта си Питър Кан, — горим петстотин осемдесет и пет килограма гориво в минута.

— Още колко ни остава?

— За по-малко от два часа и половина.

Бекер си погледна часовника. Минаваше четири. Ако Риш замисляше ново Ентебе, нямаше да успеят.

— Ако имах представа къде ни води това копеле, щях да зная дали да се плаша. — Той прокле лошия си късмет. Още две излитания и три кацания. Сега, изглежда, му оставаше само едно кацане и нито едно излитане.

Лиърът внезапно се наклони наляво и Бекер го последва, но не зави толкова рязко и се озова от дясната му страна. Бързо коригира курса и отново изостана на около километър зад него. Той помоли Кан да му подаде бинокъла и го насочи към другия самолет. Ясно виждаше плексигласовия люк. Някой го наблюдаваше с бинокъл.

— Копелета! — Бекер зачака злите духове в главата му да започнат да му се присмиват. Ала тях ги нямаше. Той дълбоко въздъхна. Чувстваше се странно спокоен, по-уверен, отколкото от много време. Навярно винаги ставаше така, когато човек разбере, че всичко е свършило.

Хауснер, който мълчаливо седеше на сгъваемата седалка, вдигна глава.

— Има ли вероятност нашите да ни следят на радара?

Хес погледна през рамо.

— На такава височина над сушата — едва ли. E-2D „Хоукай“ има някакъв компютър, който може да анализира образи от земята, но от известно време летим над Египет и предполагам, че вече сме извън обхвата им.

— Ами египтяните?

Мойсей поклати глава.

— Те имат руски наземни радари за нисколетящи самолети, но в момента се намираме зад линията „Хенри Кисинджър“. Египетският радар е насочен на изток към израелската граница. Навярно са ни забелязали с просто око от земята, но докато египтяните решат какво става, вече ще сме над Червено море. Ако продължим по този курс, разбира се. И без това не могат да ни помогнат, даже да искат. Нали така?

— Мислех си за предложението на Ласков да изстреля ракета — отвърна Хауснер. — Ще го приемем ли, ако все още ни следи с радара си?

— Ако продължава да ни следи и ако след залез още сме във въздуха, бих могъл да го обмисля — като продължаваше да маневрира, каза Бекер. — Но по това време на деня не е трудно да се забележи димна следа. Сигналът на електронен детонатор се движи по-бързо от ракета. Само че сме адски близо до лиъра. На радарния екран почти се сливаме. Ще е невероятен късмет, ако улучи него, а не нас.

Хауснер се изправи.

— Ще отида да хвърля един поглед на херметичната стена.

— Разбира се — рече Бекер. — Но вече мислих за това. Оттук няма начин да стигнем до резервоара — знаеш го. Ако искаш обаче, можеш да се покатериш по опашката. — Бекер незабавно съжали за забележката си, но с всяка следваща минута нервите му все повече се опъваха.

Хауснер излезе от кабината и закрачи по пътеката между седалките. Никой не го заговори. Яков Лайбер го погледна през сълзи. Мъжете, които бяха участвали в съвещанието преди полета, се извърнаха.

Мириам Бернщайн го докосна по ръката, ала той не й обърна внимание. Пътьом потупа по рамото двама от хората си и те го последваха.

Яков мина през задното служебно помещение и влезе в малкото багажно отделение за екипажа и стюардите. На закачалките висяха сака и палта на пътниците. Той ги избута настрани и се втренчи в херметичната стена.

 

 

Талман слушаше докладите на пилотите от ескадрилата над Синай. Не бяха забелязали самолетите нито с просто око, нито с радарите. Накрая се обади Ласков.

— Кацам в Елат^[1] за презареждане. Искам цистерните да ни чакат на пистата. Когато отново излетя, няма да се върна преди да ги открия. Уредете следващия път американските танкери в района да ни заредят в движение. Ще претърся всеки сантиметър от тази зона, докато ги намеря. Пилотите ще почиват на смени във въздуха.

Бригадният генерал поклати глава.

— Почакай, Гавриил. — Той погледна към светлинната тактическа карта. Пространството, в което можеха да се намират самолетите, с всяка изтекла минута се разширяваше в геометрична прогресия. С кръгове бяха обозначени точките, в които за последен път ги бяха забелязали — над крайбрежието. Оттогава се бяха движили в продължение на трийсет минути със скорост около 500 километра в час. Нямаше представа в каква посока са поели. Ако се съдеше по последната им засечена скорост, радиусът на последния кръг бе 250 километра. Той въведе информацията в компютъра и вдигна очи към дигиталния дисплей. Въздушното пространство, което трябваше да се претърси, вече беше 196350 квадратни километра, без да се смята височината от 150 метра до 8 километра. Талман натисна бутона на радиостанцията. — Гавриил, възможно е да са се насочили дори към Лод. Връщай се. Съвсем скоро ще научим къде са. Достатъчно нарушихме чуждото въздушно пространство за днес. Египтяните проявиха търпение, но вече искат да напуснем. Обещаха да пратят самолети и да ги потърсят. Не насилвай нещата, Гавриил. Точно това искат похитителите. Трябва да го избегнем. Връщай се в хангара, старче. — Той замълча за миг. — Това е заповед.

— Слушам — отсечено отговори Ласков.

Талман въздъхна и се свърза с останалите. Тъй като честотата не бе секретна, не им съобщи, че американските сателити вече се опитват да открият конкорда. Освен това в топосферата вече летяха американски разузнавателни самолети „Локхийд“ SB-71, наследници на U-2, и заснемаха целия Синайски полуостров. Обработването на получената информация щеше да отнеме два дни. И все пак беше по-добре, отколкото да стоят със скръстени ръце. Предполагаше, че същото правят руските сателити и разузнавателни самолети. Чудеше се дали руснаците ще се обадят в Тел Авив, ако имат късмет. Последният му коз бе електронното подслушване. Мощните електронни уши на американското Национално управление за сигурност и израелското разузнаване можеха да засекат широковълновото заглушаващо устройство. В почти всички държави в света имаше платени агенти, които седяха на последните етажи на домовете си и записваха всички радиоемисии в съответния си район. Някой от тях можеше да регистрира излъчванията, които бяха инструктирани да търсят. Ала Талман знаеше, че сигналът на лиъра е съвсем слаб, тъй като се намираше в непосредствена близост до конкорда. Шансовете да го засекат бяха невероятно малки, макар и не нулеви.

За момента не можеше да направи нищо повече. Той вдигна слушалката и поиска да го свържат с министър-председателя. Докладва му за положението, после му предложи оставката си. Затвори преди да получи отговор. Стана от стола си, приближи се до заместника си генерал Хур и размени няколко думи с него. После си взе шапката и излезе от оперативния център. Всички безмълвно го проследиха с поглед.

 

 

Конкордът бавно летеше над Синайските планини. Бекер разбираше, че лиърът иска да се движат на 150 метра над земята, но внезапните промени на терена правеха полета ужасен. Неколцина от пътниците вече повръщаха.

Връх Синай се извиси пред тях и лиърът премина само на петдесетина метра над него. Бекер натисна дроселите напред и го последва. Стрелката на датчика за височина бясно заподскача между петдесет и сто метра над земята, топлите въздушни течения разтърсваха големите клиновидни криле. Писна му. Той отново натисна дроселите напред и започна да се издига над другия самолет. Лиърът внезапно увеличи скоростта и застана точно пред него. Бекер издърпа обратно дроселите. Конкордът силно се разтърси и почти спря във въздуха. Пилотът за пореден път ускори и стабилизира скоростта.

— За малко — напрегнато отбеляза Хес. — Предполагам, това означава, че иска да го следваме, колкото и да ни е трудно. Сигурно знае, че си страхотен пилот.

Давид избърса студената пот от челото си. Лиърът се спусна на предишната си височина и намали скоростта. Той повтори маневрата. Всичко това бе унизително. Съзнаваше, че Риш е готов да се блъсне в него, ако не му се подчинява. Ръцете му трепереха повече от гняв, отколкото от страх.

 

 

Хората на Хауснер сваляха с бойните си ножове пластмасовото покритие на стоманената стена. Нямаше начин да я преодолеят.

— Някакви предложения? — попита Яков.

— Какво ще кажете за една отчаяна идея? — обади се Натан Брин.

— Да я чуем.

Младежът се изправи.

— Можем да извадим барута от патроните си, да направим насочен взрив, да го свържем с електрически кабел и да пробием дупка в стената. После с няколко закачалки и фенерче ще придърпаме жицата на бомбата и ще я прекъснем.

Хауснер се обърна към Моше Каплан.

— Каплан, що за хора работят при мен?

Брин се изчерви.

— Какво и е на идеята?

— Опасно е. И какво те кара да смяташ, че има кабел, а не батерия?

Младежът се замисли.

— Радиоприемникът и детонаторът трябва да са свързани с енергиен източник на самолета. Нещо е взривило бомбата в първия конкорд — но не батерия, поставена там преди повече от година.

Хауснер кимна.

— Добре, ако наистина има кабел, той е свързан с източник с постоянен и стабилен волтаж. Например с навигационните светлини. — Той се замисли за миг, после изскочи от багажното отделение и бързо закрачи към пилотската кабина.

Когато го чу да влиза, Бекер се обърна.

— Какво стана?

— Виж, енергийният източник на радиоприемника и детонатора може да са навигационните светлини. Изключи ги.

Пилотът се замисли. Риш изрично му бе наредил да ги остави включени. Това беше задължително, така или иначе. Тогава защо го бе подчертал?

— Там има и други енергийни източници. Цялата хидравлика в опашната част се контролира и активира електрически. Естествено, мога да изключа навигационните светлини, но нищо повече.

— И аз се сетих за това — обади се от пулта си Кан. — Има голяма вероятност енергийният източник действително да са навигационните светлини. Но всяка дистанционна бомба има и резервна батерия, която постоянно се зарежда от някой от тези източници в опашката. Даже да е била поставена там преди години, батерията се презарежда всеки път, щом запалим двигателите. Възможно е обаче и да греша. Мога да изключа навигационните светлини. Или ще се взривим, или няма. Някой иска ли да опита?

Никой не искаше.

Хауснер мрачно седна на сгъваемата седалка и запали цигара.

— Навярно бихме могли да вдигнем част от пода, бронята и изолацията и да минем през алуминиевия покрив на багажното отделение. Оттам ще е по-лесно да проникнем в опашката.

Бекер отново поклати глава. Не искаше хората да пробиват дупки в самолета му и да бърникат из него.

— Херметичната стена е ужасно дебела. Даже да успеете… не ми се ще да я пробивате. Не мога да рискувам. Там има прекалено много кабели.

Хауснер се изправи и се усмихна принудено.

— В такъв случай едва ли ще ти допадне идеята да използваме барут от патрони, за да взривим херметичната стена, нали?

Бекер се засмя.

— Съжалявам. — Знаеше, че Хауснер би предпочел да умрат, отколкото да живее с угризенията за случилото се тук, освен ако лично не спаси положението. Вече не можеше да се довери на преценката му.

— Господин Хауснер, благодаря ви за усилията. Но като капитан на този самолет, имам право на вето върху всякакви идеи, които излагат на опасност екипажа и пътниците. Докато сме във въздуха, командвам аз. Не вие, нито Бург или външният министър. Аз. — Той погледна през рамо. — Виж, Яков, разбирам какво ти е. Просто се успокой. Остават ни още около два часа полет. Хайде да видим какво ще се случи.

Хауснер кимна.

— Добре. — И излезе от кабината.