Нелсън Демил
При реките на Вавилон (12)

11.

Конкордът стоеше в средата на плоската могила. В северния и южния край на овала й се издигаха руините от речните стени, които сега образуваха изкачващи се нагоре рампи. Южната бе помогнала на самолета да се плъзне до върха. Хауснер и Добкин пресякоха изораната от носа бразда и се запътиха към конкорда. Яков едва успяваше да върви в крак с едрия мъж.

— Кой ще командва?

Добкин не отговори.

— Хайде да решим този проблем, генерале. Командната верига. Ясно ти е. Може да има само един командир.

Добкин забави крачка.

— Външният министър има най-висок ранг, разбира се.

— Кой е следващият?

— Исак Бург.

— А след него?

Генералът ядосано изсумтя.

— Ами, някой политик.

— Кой?

— Бернщайн. Тя е в правителството.

— Известно ми е. Но това не я прави компетентна при тези условия.

Добкин сви рамене.

— Не ме замесвай в това. Аз съм обикновен войник.

— Кое идва после?

— Ти или аз, навярно.

— Аз имам шестима мъже, всичките въоръжени. Верни са ми. Те са единствената действена бойна сила на хълма.

Генералът спря.

— Единият е ранен в задника. И все още не сме видели на какво са способни останалите. Първите две атаки само ни изпитваха. Следващия път настъплението ще е тотално.

Хауснер се обърна и продължи напред.

Добкин го настигна и го потупа по гърба.

— Добре, разбирам те. Но ти вече изкупи вината си, Яков, и едва не загина. Сега се успокой. Предстоят ни тежки часове.

— По-скоро дни, струва ми се.

— Няма начин. Ще издържим най-много до утре вечер. Макар че се съмнявам.

— Дотогава може да не ни спасят.

Добкин кимна.

— Прав си. По това време на годината тук е най-лошо. Пролетното покачване на водите прави района почти недостъпен. Туристическият сезон започва след месец. Ако Бекер не успее да се свърже с някого по радиостанцията, има вероятност да изминат дни преди да ни открият.

— Смяташ ли, че иракчаните ще се опитат да ни помогнат?

— Кой знае? Арабите са способни на невероятно благородство и ужасно коварство — и това само в рамките на един ден.

Хауснер кимна.

— Мисля, че те наистина искат мирната конференция да завърши с успех. Ако Багдад открие, че сме тук, може би бихме могли да очакваме помощ.

Добкин махна с ръка.

— Нищо не е сигурно. Възможно е мирът вече да е изгубен. Но аз не съм политик. От военна гледна точка ще им е трудно да ни помогнат на този терен.

Яков спря. Бяха съвсем близо до конкорда и можеха да ги чуят, така че той сниши глас.

— Защо?

— Ами, според последните ни разузнавателни сведения, иракчаните почти не разполагат с хеликоптери. Десантните им части са още по-малко и нямат бойни машини, които да могат да преминават през вода. Добре са подготвени за бойни действия в пустинята, но през този сезон между Тигър и Ефрат е пълно с блата и тресавища. Много армии са намирали гибелта си в Месопотамия през пролетта.

— Ами обикновената лека пехота?

Добкин кимна.

— Да. С лека пехота биха могли да стигнат дотук. Но това ще отнеме много време. Малко по на юг има едно градче, Хила, обаче не зная дали там поддържат гарнизон и дали изобщо са в състояние да се изправят срещу палестинците.

— Предлагам да не го споделяме с другите.

— Това е строго секретна военна тайна. Ще ти издам още една. Цели части от иракската армия са съставени от експулсирани палестинци. Не ми се ще да съм на мястото на иракски командир, който ще трябва да изпита верността им, като ги прати да се бият със собствените им сънародници. Но трябва да поддържаме бойния дух на останалите, така че и това не е за техните уши.

Добкин и Хауснер закрачиха към конкорда и спряха до носа му. На няколко метра оттам се издигаше постройката, в която едва не се бяха блъснали. Приличаше на разрушен овчарски заслон, но стените й не бяха каменни, както отначало си бе помислил Яков, а от печени тухли. Месопотамските печени тухли. Палмите отчасти я покриваха. Хауснер забеляза, че много напомня на овчарските колиби в Израел и навярно в целия Близък изток. Безвременен паметник на най-самотната професия на света. Връзка със света на Авраам. През съборената стена видя, че вътре са се събрали неколцина мъже и жени. Съвещанието на външния министър.

В мрака се разнесе някакъв звук и той се обърна натам. Повечето пътници стояха под дясното крило на самолета. Рави Хаим Левин с малко закъснение започваше службите за шабат. Хауснер различи ниския силует на Яков Лайбер, подкрепян от другите двама стюарди.

Под корпуса нещо се раздвижи. От счупения колесник внезапно се спусна Питър Кан. Държеше фенерче, което бързо изключи.

Добкин се приближи до него.

— Как е?

— Зле.

— Кое е зле? — попита Хауснер.

Кан вдигна поглед към него и се усмихна.

— Това беше страхотна постъпка, господин Хауснер.

— Кое е зле?

— Помощното запалващо устройство. Повредило се е при счупването на колесника.

— И какво от това? Да не би да отлитаме?

Бордовият инженер сбърчи лице.

— Не. Но на дъното на два от страничните резервоари са останали неколкостотин литра гориво. Ако можехме да включим устройството, щяхме да сме в състояние да запалим генераторите и да продължим да излъчваме сигнали за помощ. Батериите няма да са вечни.

Хауснер кимна. За тях вечността можеше да е въпрос на часове, така че и батериите им бяха достатъчни.

— Къде е капитанът?

— В пилотската кабина.

Яков погледна нагоре към наклонения нос. През стъклото се процеждаше зеленикава светлина. Успя да различи силуета на Бекер.

— Отивам да поговоря с него.

— Външният министър иска да приказва с теб.

— По-късно.

— Боя се, че трябва да настоя.

Последва продължително мълчание. Хауснер вдигна очи към кабината, после отново погледна към колибата.

— В ръчния си багаж нося досие на Ахмед Риш с отпечатъците и психологическия му профил — каза Яков. — Искам да го взема.

Генералът се поколеба.

— Хм, всъщност… — И внезапно смаяно възкликна: — Защо го носиш със себе си, по дяволите?

— Предчувствие.

— Впечатлен съм, Яков. Наистина. Добре. Те ще искат да го видят, разбира се.

Хауснер се покатери върху крилото и се насочи към аварийния изход.

 

 

Вътре беше тъмно, но през вратата на пилотската кабина проникваше зловеща зелена светлина. Надписите за предпазните колани и забрана на пушенето все още светеха, махометърът също работеше. Дисплеят показваше 0.00. Нямаше никого. Миришеше на изгоряло самолетно гориво. Навсякъде се валяха лични вещи, одеяла и възглавници. Хауснер чу ясния глас на рави Левин през разбитата херметична стена.

Влезе в наклонената пилотска кабина. Бекер настройваше радиостанцията. Носеше се електронно бръмчене и пращене на статично електричество. Мойсей Хес лежеше върху пулта си. Пилотът тихо говореше и Хауснер осъзна, че не вика за помощ, а се моли на мъртвия. Яков се прокашля.

— Давид.

Бекер го погледна за миг, после се върна към работата си.

Хауснер се приближи до седалките. Трупът го караше да се чувства неловко.

— Справи се блестящо.

Бекер продължи да настройва честотите, но не се опитваше да предаде сигнал.

Яков пристъпи още по-близо, случайно докосна с крак Хес и бързо отстъпи. Ако питаха него, незабавно щеше да изгори тялото. Но знаеше, че равинът няма да го позволи на шабат. Освен ако той или някой друг не успееше да докаже, че се налага да го направят поради здравословни причини. Иначе нямаше да го погребат до залез-слънце.

— Ще го изнеса оттук, Давид.

— Няма значение. — Кабината се изпълни с висок вой. Бекер изруга и изключи радиостанцията, после спря и аварийното захранване. Слабата светлина угасна и през прозорците проникнаха лунни лъчи. — Копелето продължава да ни заглушава. От мястото си не се справя много добре, но се опитва.

— Каква е вероятността да се свържем с някого?

— Кой знае? — Пилотът се отпусна назад, запали цигара, погледна навън, после отново се обърна към Хауснер. — Високочестотната радиостанция изглежда безвъзвратно повредена. Трябваше да се очаква. Тя е изключително чувствително устройство. Ако я поправим, теоретично ще сме в състояние да установим контакт с всяко място на света. В зависимост от атмосферните условия, разбира се. Обикновената радиостанция работи добре и в момента предавам на сто двайсет и едно цяло и пет мегахерца — международната честота за бедствия. Освен това излъчвам и следя последната ни честота на „Ел Ал“. Но не чувам нищо и никой не ми отговаря.

— Защо?

— Хм, защото тази радиостанция работи само при пряка видимост. Не съм поглеждал навън, но предполагам, че наоколо има хълмове, които са по-високи от този.

— Така е.

— Пък и батериите не са толкова мощни, колкото генератора. И не забравяй, че Риш смущава всички честоти с широковълновия си предавател, а двигателите на лиъра не са повредени. — Бекер бавно издиша дима от цигарата си. — Това е.

— Добре. — Хауснер погледна през предното стъкло. В овчарската колиба под тях се движеха хора. — Но навярно няма да е трудно да се свържем с друг самолет във въздуха. Нали?

— Да. Само че къде е този друг самолет?

Хауснер забеляза на пулта окървавената тухла, която бе убила Хес. Под зелената светлина на уредите различи отпечатаните по нея древни знаци. Не можеше да чете клинопис, но беше сигурен, че надписът е същият като по повечето вавилонски тухли: „Навуходоносор, цар на Вавилон, син на Набополасар, цар на Вавилон“. Тухлата изглеждаше абсолютно нелепо в кабината на свръхзвуковия самолет. Яков извърна очи.

— Ще пратя някого на крилото да следи за самолети.

— Добра идея. — Бекер дълго гледа мъртвия Хес, после отново се обърна към Хауснер. — Кан се опитва да поправи помощното запалващо устройство.

— Видях го. Казва, че повредата била сериозна. Колко време ще издържат батериите?

— Трудно може да се прецени. Всеки път, щом излъча сигнал, радиостанцията хаби адски много ток. Батериите са никелово-кадмиеви. Добри са, но няма да предупредят, че са на изчерпване.

Хауснер кимна. Знаеше го. И това го безпокоеше. Нощният оптичен мерник също работеше с никелово-кадмиеви батерии.

— Смяташ ли, че е по-добре да ги запазиш, за да включим помощното запалващо устройство, ако Кан успее да го поправи?

Бекер прокара пръсти през косата си.

— Не зная. Мамка му. Каквото и да направим отсега нататък, ще е за сметка на нещо друго, нали? Ще помисля.

— Добре. — Яков стана да излезе.

— Ще оцелеем ли? — попита Бекер.

— Разбира се. — Хауснер влезе в силно наклоненото пътническо помещение и откри сака си.

 

 

Излезе на крилото и скочи на земята. Службата тъкмо свършваше. Повечето от хората бързо се връщаха в границите на защитената зона. Някои се насочваха към овчарската колиба. Сред тях беше и рави Левин. Хауснер го настигна.

— Може ли да погребем Мойсей Хес?

— Не.

— Трябва да започнем да строим някои отбранителни съоръжения. Ще възразите ли срещу работата на шабат?

— Да.

Спряха до стената на колибата. Неколцина души от службата минаха покрай тях и влязоха вътре. Хауснер погледна към равина.

— Ще си помагаме ли, или ще си пречим, рави?

Хаим Левин прибра молитвеника и талита^[1] в палтото си и каза:

— Млади човече, религиите по природа влизат в конфликт с рационалните мирянски цели. Разбира се, Мойсей Хес трябва да бъде погребан тази вечер и вие трябва да построите отбранителните си съоръжения. Ще направим компромис. Вие ще наредите на всички да работят въпреки моите възражения, а аз ще забраня погребението на Хес. От четирийсет и осма година Израел постоянно прави компромиси.

— И те са адски тъпи. Всичко това е пълно лицемерие. Е, нека засега е по вашему. — Хауснер понечи да влезе през отвора в стената.

Рави Левин го хвана за ръка и го спря.

— Оцеляването често е смесица от глупост, лицемерие и компромис.

— Нямам време за такива неща.

— Почакайте. Вие сте англофил, Хауснер. Питате ли се защо в четири часа англичаните изоставят битката по средата и отиват да пият чай? Или защо се обличат за вечеря в тропиците?

— Това е в стила им.

— И е добре за духа. Добре за духа — повтори равинът и го потупа по гърдите. — Нали не искаме хората ни да се побъркат само защото сме на върха на хълм във Вавилон, заобиколени от враждебни араби? Затова трябва да продължаваме да вършим обикновените ежедневни неща по обикновения ежедневен начин. Провеждаме службите на шабат. Не погребваме мъртвите си на шабат. Не работим на шабат. И нищо не може да ни принуди да ядем гущери или нещо подобно, защото гущерите не са кашер, Яков Хауснер. — Той отново го потупа по гърдите, този път по-силно. — Нито пък ще нарушим някой друг от религиозните си закони. Попитайте генерал Добкин защо войниците трябва да се бръснат всеки ден. Боен дух, Яков Хауснер. Дисциплина. Стил. Цивилизация. Това е начинът да овладеем положението. Мъжете ще се бръснат всеки ден, жените ще поддържат прическите си и ще си слагат червило. Оттам нататък следва всичко останало. Някога бях военен равин. Зная го.

Хауснер се усмихна.

— Интересна теория. Но въпросът ми беше дали ще си помагаме.

Хаим Левин сниши глас.

— Аз ще бълвам гръмки фрази за Закона, вие ще бълвате гръмки фрази за извънредната ситуация. Хората ще застават на някоя от двете страни. Вътрешните конфликти невинаги са вредни. Когато спорят за нещо, хората забравят за безнадеждното си положение. Така че ние с вас ще спорим. И тайно ще правим компромиси. Като сега. Ще присъствам на това съвещание, въпреки че е шабат. Аз съм разумен човек. — И той влезе в колибата.

Хауснер остана зяпнал към мястото, на което допреди секунди стоеше равинът. Не можеше да схване логиката му. Тя представляваше съчетание от византийска и макиавелианска философия, подправена с голяма доза чисто еврейско мислене. Подозираше, че самият равин не разбира всичко от онова, което казва. Определено му се струваше ексцентричен. Но думите му излъчваха смелост.

Яков го последва.

 

 

Петнайсетината души вътре замълчаха и обърнаха глави към него. Хауснер спря на входа. През листата на палмите се процеждаха синкавобели лунни лъчи и го осветяваха. Външният министър Вайцман се приближи и се ръкува с него.

— Отлично се справихте, господин Хауснер.

Яков му позволи да стисне ръката му.

— Искате да кажете, че съм допуснал да поставят бомбите на борда на моите самолети ли, господин министър?

Вайцман внимателно се вгледа в лицето му и тихо каза:

— Яков, стига вече. — После се обърна към другите. — Да започваме. Тук сме, за да определим целите си и да преценим възможностите си да ги постигнем.

Хауснер остави сака си на пода и се огледа.

Каплан лежеше по корем до стената, покрит от кръста надолу със синьо фирмено одеяло на „Ел Ал“. За него се грижеха двете стюардеси Бет Абрамс и Рахил Баум. На Моше очевидно му харесваше.

Тук бяха десетимата официални делегати на мирната конференция, включително двамата араби Абдел Джабари и Ибрахим Ариф. Мириам Бернщайн стоеше до отвора в стената. Изглеждаше прелестно на лунна светлина. Яков усети, че я зяпа, и извърна очи.

Палестинският пленник седеше в ъгъла със завързани за глезените китки. Лицето му бе покрито със засъхнала кръв от удара на Хауснер. Униформената му риза беше подгизнала от раната на рамото му. Някой го бе бинтовал. Или дремеше, или го бяха упоили.

Всички се изредиха да говорят, все едно на редовна сесия на Кнесета. Спорове, дневен ред, призиви за гласуване. Дори не можеха да решат за какво са тук, защо са били на борда на конкорда и какво да правят. А през цялото време неговите петима мъже с още неколцина доброволци охраняваха невероятно голяма зона. Израелски микрокосмос: демокрация в действие или по-точно в бездействие. Чърчил имаше право, демокрацията беше лоша форма на управление. Но нямаше по-добра.

Виждаше, че Добкин също започва да губи търпение, но и че опитът му го е научил да се отнася с уважение към политиците. Хауснер прекъсна нечия реч.

— Някой разпитвал ли е пленника?

Последва мълчание. Защо този човек не изчакваше реда си? Какво общо имаше пленникът? Депутатът Хаим Тамир погледна палестинеца, който явно вече дълбоко спеше.

— Опитахме се. Не искаше да говори. Освен това е тежко ранен.

Яков кимна, небрежно се приближи до спящия и го изрита по крака. Неколцина от присъстващите изненадано възкликнаха, включително единият от арабите. Хауснер се завъртя.

— Виждате ли, госпожи и господа, най-важният оратор тук е този младеж. Онова, което ще ни каже за силите на нашите противници, ще определи съдбата ни. Рискувах живота си, за да ви го доведа, а вие разговаряте само помежду си.

Бург и Добкин изглеждаха едновременно облекчени и нервни. Никой не се обади. Хауснер продължи:

— И ако младежът ни съобщи нещо неприятно, информацията не бива да напуска тази колиба. Затова предлагам да излязат всички, освен външния министър, генерала и господин Бург.

Избухнаха гневни протестни викове.

Вайцман помоли за тишина и въпросително погледна Добкин.

Генералът кимна.

— Наистина се налага незабавно да разпитаме пленника, независимо в какво състояние се намира.

Външният министър се изненада.

— Тогава защо не го казахте по-рано, генерале?

— Ами, той беше ранен и стюардесата му даваше болкоуспокоителни, после вие свикахте това съвещание…

Хауснер се обърна към Бург.

— Ще го направиш ли?

— Нали е по моята специалност — каза шефът на Мивцан Елохим и запали лулата си.

Арабинът разбираше, че говорят за него, и това очевидно не го радваше много.

— Ще продължим съвещанието другаде и ще ви оставим насаме с пленника, господин Бург — каза Вайцман.

Всички последваха външния министър навън. Изглеждаха бесни.

Мириам Бернщайн спря пред Хауснер и вдигна очи към лицето му. Яков й обърна гръб, но тя изненада и него, и самата себе си, като го хвана за ръка.

— За какъв се мислиш, по дяволите?

— Много добре знаеш кой и какъв съм.

Мириам се опита да овладее гнева си.

— Целта, господин Хауснер, не оправдава средствата.

— Тази вечер ги оправдава.

Тя заговори бавно и внимателно.

— Виж, ако се измъкнем от тук живи, трябва да запазим човечността и себеуважението си. Ти за нула време прекъсна демократично събрание и получи разрешение да измъчваш ранен човек.

— Напротив, изненадан съм, че толкова се забавих. — Яков запали цигара. — Виж, Мириам, първият рунд е за груби момчета като нас. И навярно всички рундове до самия край. Затова просто си го набийте в главата, че сте излишни, освен като войници. Ще спася положението, даже да се наложи да превърна тоя скапан хълм в концлагер.

Тя го зашлеви през лицето и цигарата му отхвърча настрани.

Хората, които бяха останали в колибата, се престориха, че не забелязват случилото се в сумрака. Настъпи тишина.

Хауснер се прокашля.

— Господин Бург има работа и вие го задържате, госпожо Бернщайн. Моля, напуснете.

Мириам излезе.

Той се обърна към Добкин.

— Да идем да проверим постовете. Исак, веднага щом установиш нещо конкретно, прати да ни повикат. — Хауснер посочи сака си на пода. — Тук е досието на Риш. Погрижи се за него.

Бург погледна надолу към сака, после вдигна очи.

— За Бога, как…

— Просто случайно предположение. Нищо повече. — Яков приклекна до Каплан, който вече се унасяше. Навярно го бяха упоили. Звуците от разпита едва ли щяха да го събудят. — Как си, Моше? Искаш ли да те преместим?

Каплан поклати глава.

— Не — немощно отвърна той. — Върви да провериш постовете. Отбраната ни трябва да е желязна.

— Имаме ли друга възможност, Моше?

— Не.

 

 

Щом Хауснер и Добкин излязоха, остър вик от колибата разцепи нощната тишина. Ако първият изстрел на Брин им беше отрязал всички други пътища, освен този на съпротивата, помисли си Яков, измъчването на арабин ги лишаваше от възможността да се предадат. Не можеха да молят за по-добро отношение от своето. Вече нямаше връщане назад.

Закрачиха покрай склона. На всеки петдесетина метра стояха или седяха мъже и жени и гледаха надолу към Ефрат.

Бяха предимно от помощния състав на делегацията. Секретарите и преводачите. Младата дипломатическа смяна на нацията. Бяха очаквали с нетърпение Ню Йорк. Някои дори може би щяха да стигнат дотам.

Той спомена на Добкин, че навярно ще се наложи делегатите да стоят на пост наравно с всички останали.

— Това ще им ограничи времето за съвещания — отбеляза Яков. Генералът се усмихна.

Завариха Маклуър и Ричардсън да седят на едно пясъчно възвишение. Хауснер се приближи до тях и каза:

— Извадихте лош късмет.

Маклуър бавно вдигна глава.

— Можеше и да е по-лошо. Можех да прекарам отпуската си с жена си и нейните роднини.

Ричардсън се изправи.

— Какво е положението?

— Тежко — отвърна Хауснер и им обясни ситуацията.

— Искате ли да си тръгнете с бяло знаме? Вие сте в униформа на американските военновъздушни сили, полковник. Що се отнася до вас, господин Маклуър, убеден съм, че имате документи на служител от американското министерство на външните работи. Почти съм сигурен, че няма да ви направят нищо. Напоследък палестинците се опитват да не влизат в конфликти с вашето правителство.

Агентът поклати глава.

— Странно съвпадение. Един мой прачичо е загинал в Аламо^[2]. Чудех се какво е да си под обсада. Нали разбирате. Да отхвърлиш предложенията за капитулация. Да виждаш как мексиканците се катерят по стените. Трябва да е била страхотна битка.

Хауснер се засмя.

— Странен човек сте, господин Маклуър. Но ви благодарим, че оставате. Между другото, вие сте единственият въоръжен от тази страна на хълма.

— И аз така си помислих.

— Добре — рече Яков. — Така че ако някой на склона извика, идете при него и стреляйте, докато пратя хора с автомати.

— Ясно.

— Всъщност, струва ми се, че няма да опитат да ни нападнат откъм реката.

— Навярно няма. — Маклуър вдигна очи към небето, после погледна към него. — Най-добре да организирате отбраната преди луната да залезе.

— Зная — отвърна Хауснер. — Благодаря, господин Маклуър. — После се обърна към Ричардсън. — И на вас, полковник.

— Наричай ме Том — каза аташето. После премина на иврит, което изненада двамата евреи. — Вижте, с вас съм, но смятам, че трябва да се опитаме да преговаряме с тях.

Добкин се приближи към него.

— За какво да преговаряме? Ние сме на миротворческа мисия, а половината от нас вече са мъртви.

Ричардсън не отговори.

— Ще имаме предвид съвета ви, полковник — каза Хауснер. — Благодаря ви.

Маклуър като че ли не обръщаше внимание, че другите разговарят на език, който не разбира. Хауснер усети напрежението между двамата американци. Нещо не бе наред.