Нелсън Демил
При реките на Вавилон (8)

7.

Това решение не харесваше на Авидар. Той бавно увеличаваше скоростта и смяташе, че е поне на десет километра пред лиъра и втория конкорд. Какъв можеше да е обсегът на детонатор с дистанционно управление? Определено не повече от десетина-дванайсет километра. Младият пилот погледна датчика за височина. Намираха се малко над определените им 5000 метра.

В контролната кула бяха видели на радара, че точката на лиъра се слива с втория конкорд, бяха забелязали, че изтребителите се оттеглят, но не бяха следили разговорите по честотата на „Ел Ал“. И все пак диспечерът знаеше, че се е случило нещо. Той повика конкордите.

— Ако всичко е наред, можете да се издигнете до деветнайсет хиляди метра. Съжалявам, че се наложи да изчакате.

Риш, който очевидно също слушаше кулата, им нареди да потвърдят разрешението.

Двамата пилоти се подчиниха. Авидар погледна индикатора за скорост. Летеше с 1000 километра в час. Ако натиснеше дроселите докрай, можеше да развие свръхзвукова скорост и за по-малко от петнайсет секунди да се отдалечи поне с още три километра.

По радиостанцията се разнесе гласът на арабина.

— Много добре. Много разумно. А сега оставете включени навигационните си светлини и ме следвайте. Ще завия под сто и шейсет градуса със скорост триста възела. Вторият конкорд ще се движи плътно зад мен. Първият ще лети точно зад него. Ще се спуснем до височина сто и петдесет метра. Разбрахте ли ме?

Бекер и Авидар потвърдиха.

Лиърът се наклони наляво и Бекер се приготви да го последва.

Ашер Авидар натисна дроселите и се насочи към средата на облака пред него. Четирите огромни двигателя „Ролс Ройс Олимпъс“ набраха инерция и конкордът се стрелна напред.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Зеви Хирш.

Лео Шарет се извърна от пулта си.

— Ашер, недей…

Мати Ядин, който все още бе в кабината, го сграбчи за ръката, но той се отскубна. Ядин извади своя „Смит & Уесън“ и го притисна до главата му. Авидар светкавично го блъсна с ръка, сякаш е досадно насекомо.

Във втория конкорд Мойсей Хес побутна Бекер и му посочи към предното стъкло. Давид видя самолета на Авидар да се скрива в облака.

Всички в пътническото отделение вече знаеха, че нещо не е наред. Яков Лайбер се беше надвесил над една от свободните седалки и следеше с поглед самолета на жена си, който внезапно изчезна в облака от дясната им страна. После отново се появи.

Един от шестимата араби в лиъра извика на Ахмед Риш. Терористът грабна дистанционния детонатор от седалката. На него имаше два червени бутона. Без да поглежда, Риш понечи да натисне онзи с надпис „02“, после осъзна грешката си и премести показалеца си върху другия.

Първият конкорд се понесе нагоре. Когато компютърът определи, че гравитационният център трябва да се премести назад, за да отговаря на скоростта и ъгъла на движение, единайсетият резервоар автоматично започна да се пълни с гориво. Големият дигитален индикатор в пътническото отделение показваше 0.97 маха. Включиха се светлинните надписи за затягане на предпазните колани. Когато гравитационните сили ги притиснаха към седалките, пътниците уплашено се спогледаха. Датчикът показа 0.98, после 0,99 маха.

Ахмед Риш натисна бутона. От единайсет километра разстояние дистанционният детонатор едва получи сигнала. Приемникът го преобразува в импулс, който затвори веригата и позволи на електрическия ток от навигационните светлини да потече по жицата към забития в пластичния експлозив детонатор.

Датчикът показа 1.0 и конкордът премина границата на скоростта на звука. Пълният с 4000 литра гориво резервоар избухна и проби херметичната стена. В пътническото отделение блъвна огнен език. От малки ниши на тавана автоматично се спуснаха кислородни маски.

Ашер Авидар осъзна, че е изгубил играта, още преди да чуе експлозията. Рулят в ръцете му внезапно престана да се съпротивлява и светлинните индикатори по пулта един по един започнаха да изгасват. Вратата рязко се отвори и екипажът чу писъците. Хирш се завъртя и погледна назад. Видя слънчева светлина и успя да промълви само: „О, Господи!“ Мати Ядин лежеше на пода. Лицето му беше окървавено от удара на вратата. Авидар се обърна към Зеви и надвика свистенето на въздуха:

— Така е по-добре! Не можем да се предадем на ония копелета!

Хирш го зяпна.

Бекер виждаше, че другият самолет се мъчи да запази контрол. С хладно безпристрастие той разбра по изригналите оранжеви пламъци, че бомбата наистина е била поставена на единайсетия резервоар — с други думи, на абсолютно недостъпно място. Предполагаше, че е съвсем малко устройство. По-голямата опасност беше горивото.

— Изключи компютъра и изпомпи номер единайсет — тихо нареди пилотът на Питър Кан, после се обърна към Хес. — Кажи на пътниците по интеркома да се преместят на предните седалки. — Той се зачуди дали херметичната стена ще издържи на взрива.

Бекер отново вдигна очи към първия конкорд. Гледката го хипнотизира. Хауснер, Добкин, Бург, Ричардсън и Маклуър стояха един до друг зад екипажа и смаяно наблюдаваха експлозията.

Повреденият самолет започна невероятно красивия си предсмъртен танц. Клиновидните криле се въртяха около оста му и той приличаше на изящен делтаплан. Давид знаеше какво преживява Авидар, докато дърпа и натиска лостове, дросели, ключове и бутони. Ала губеше битката.

Постепенно се приближаваха към горящата машина. Бекер поиска бинокъла и го вдигна пред очите си. От търбуха на първия конкорд се спусна малка перка. Поне компютърът все още функционираше. Също като мозък на огромно ранено животно, той усещаше, че е в опасност, но за разлика от човешки мозък, не съзнаваше, че раната е смъртоносна, и продължаваше да се бори за живот. Компютърът беше регистрирал всички електрически и хидравлични повреди и перката — напомняща криле на вятърна мелница — трябваше да задейства резервен електрически генератор и хидравлична помпа. Французите наричаха това средство „tres pratique“, ала британците го смятаха за отчаяно. В този случай новият енергиен източник само още повече щеше да влоши положението. Скъсаните електрически проводници щяха да оживеят и от пробитите тръби щеше да потече хидравлична течност. Мъртви нервни окончания и разкъсани артерии. Но механичното сърце все още биеше и механичният мозък продължаваше да работи. От гледката през бинокъла му се пригади. Той го свали и разтри очите си.

В загиващия конкорд Авидар и Хирш инстинктивно реагираха на всеки нов проблем, защото нямаше какво друго да сторят. Лео Шарет спокойно седеше на пулта си и контролираше системи, които вече не се поддаваха на контрол. Светлинните му индикатори угасваха. Конкордът се запремята през носа си като сребристо листо, носено от ветрец. После избухна и се разхвърча на части.

Бекер чу ужасените викове от пътническото отделение. Над всички се разнесе стонът на Яков Лайбер, който плачеше за жена си.

Към тях полетяха останки и пилотът направи внезапна маневра, за да ги избегне. Петимата мъже, които стояха в кабината, паднаха на пода. Пътниците се хвърлиха към местата си. Питър Кан със закъснение включи надписа за предпазните колани и заговори по интеркома:

— Останете седнали. Всичко ще бъде наред. — Той накратко им обясни положението.

Хауснер погледна Добкин и Бург. Те се извърнаха.

Лиърът ги повика по радиостанцията. Гласът на Риш звучеше почти истерично.

— Те ме принудиха да го направя! — извика терористът. — Сега ме чуйте! Следвайте ме и правете точно каквото ви кажа, иначе ще ви сполети същата участ!

Хауснер грабна микрофона от пулта.

— Риш, гадно копеле! Тук е Яков Хауснер. Жалък убиец! Когато се приземим, лично ще те убия, гадино! — И избълва дълга поредица от специфични арабски ругатни.

След като свърши, гласът от лиъра отново се разнесе по колоните. Риш едва успяваше да надвика пращенето.

— Господин Хауснер, когато се приземим, не вие ще ме убиете — аз ще ви убия.

Хауснер започна нова тирада на арабски, но Бекер му взе микрофона и превключи на резервната тактическа честота, за да се свърже с Ласков, ала чу само висок вой.

— Вече не можете да разговаряте нито с ескорта си, нито с мен — каза терористът. — Просто ме следвайте. — Воят стана още по-пронизителен.

Бекер увеличи звука на всички радиостанции.

— Заглушава ни. Навярно има на борда предавател с широк обхват. — Той се огледа. — Струва ми се, че ни държи в ръцете си. — Давид се обърна към Бург, който имаше най-висок ранг от присъстващите.

Шефът на Мивцан Елохим кимна. Изглеждаше съвсем блед. Всъщност, като всички останали. Видът на премятащия се конкорд продължаваше да ги измъчва.

— Ще ида да поговоря с външния министър и пътниците — задавено рече той. — Трябва да знаят какво става. Извинете ме. — Бург излезе от кабината.

Том Ричардсън се прокашля.

— Може би е най-добре да оставим пилотите на спокойствие.

Добкин кимна.

— Да. Трябва да съобщим на пътниците какво очакваме от тях, когато кацнем. Разумно е да организираме психологическата си защита. Това е от изключително значение.

— Съгласен съм — отвърна Хауснер. — Предполагам, че дълго ще останем в плен. Поне вие.

— Не се безпокойте, господин Хауснер — каза Ричардсън. — Онова копеле само се опитваше да ви сплаши.

Маклуър се обади за пръв път, откакто бе заявил предпочитанието си към „Пан Ам“.

— Не бъди глупав, Ричардсън. Онзи тип току-що уби петдесет души. Щом е казал, че ще убие Хауснер, значи ще го направи.

— Благодаря — рече Яков.

— Не бива да крием истината — отвърна Маклуър, извади нова кибритена клечка от неизчерпаемия си запас и я загриза.

Конкордът последва лиъра на юг. Хауснер остана в кабината, докато другите се върнаха отзад при пътниците. Не можеше да погледне никого в очите. Чувстваше се отговорен, макар че всичко се беше случило заради предпазливостта на Талман и нерешителността на Ласков. Старият пилот омекваше с възрастта и обещанието за мир притъпяваше някогашните му остри военни инстинкти. И заради хората от „Хоукай“, които го бяха уверявали, че става дума само за група бизнесмени. И заради лошите мерки за сигурност във френските заводи. И заради всичко останало, случило се през последните няколко хиляди години. Но Хауснер потисна тези мисли. Искаше му се да си бе разменил мястото с Мати Ядин.