Нелсън Демил
При реките на Вавилон (3)

2.

Абдел Маджит Джабари седеше пред чаша турско кафе и бутилка арак^[1].

— Не ме е срам да призная, че ужасно се страхувах — каза той. — Още малко и щях да застрелям полицай.

Мириам Бернщайн кимна. Всички бяха нервни. Беше време за ликуване, но и за сериозни опасения.

— Аз съм виновна — каза тя. — Трябваше да помисля за това.

Джабари вдигна ръка.

— Няма значение. Струва ни се, че навсякъде виждаме палестински терористи, но всъщност напоследък не са останали много.

— И тези са предостатъчни. Ти особено трябва да внимаваш. Наистина искат да те убият. — Мириам го погледна в очите. — Сигурно ти е трудно. Чужденец в чужда земя.

Той все още бе на нокти от утринната си среща.

— Не съм чужденец. Тук съм роден. За разлика от теб. — Джабари незабавно съжали за забележката си, усмихна се помирително и заговори на майчиния си език: — Ако смесиш делата си с техните, те са твои братя.

Мириам си спомни друга арабска поговорка.

— Върнах се в родното си място и извиках: „Приятели от моята младост, къде сте?“ И ехото ми отговори: „Къде сте?“ — Тя замълча за миг. — Това се отнася и за двама ни, струва ми се. Когато слязох на палестинския бряг, Абдел, тази земя стана и моя. Изгонен народ, който гони друг нещастен народ. Всичко това е толкова ужасно… толкова жестоко.

Джабари усещаше, че Мириам изпада в мрачно настроение.

— Като оставим настрана политиката и географията, между арабите и евреите има много културни сходства. Мисля, че те най-после са го осъзнали. — Той си наля чаша арак и я повдигна. — На иврит казвате — казваме — шалом алехем, мир вам. На арабски казваме салаам алейкум, което означава същото.

Мириам Бернщайн също напълни чашата си.

— Алехем шалом, мир и вам.

Докато закусваха, обсъдиха какво може да се случи в Ню Йорк. Предстоящата среща лице в лице с араби на заседателната маса в ООН изпълваше Мириам с опасения и разговорът с Джабари играеше ролята на преход. Знаеше, че той от трийсет години се е откъснал от арабската идеология и е верен на Израел, но ако съществуваше такова нещо като народопсихология, Абдел може би я отразяваше.

Докато Мириам говореше с онзи дрезгав глас, който понякога му звучеше уморен и много често — чувствен, Джабари внимателно я наблюдаваше. Постепенно бе научил историята на живота й, както и тя неговата. И двамата знаеха какво е да си изгнаник в бурен свят. Сега се бяха издигнали до върха на своето общество и можеха да променят хода на историята към добро или лошо.

Мириам Бернщайн беше типичен продукт на европейския холокост. Напредващата съветска армия я бе открила в концлагер, чието предназначение беше също толкова неясно, колкото и името му, макар че в ума й се бяха запечатали думите „Medizinische Experimente“. Спомняше си, че някога е имала родители и сестричка и че е еврейка. Не знаеше почти нищо друго. Говореше малко немски, навярно научен от войниците в лагера, и малко полски, навярно научен от другите деца там. Освен това знаеше няколко унгарски думи, които я караха да смята, че е от Унгария. Но иначе бе мълчаливо дете и не я интересуваше къде е родена. Единственото сигурно нещо беше, че е еврейка.

Червената армия бе отвела нея и другите деца в нещо, което трябваше да е трудов лагер, защото пращаха по-големите да поправят пътищата. През онази зима много от тях умряха. През пролетта всички работеха на полето. Накрая се озова в болница, после я повериха на възрастна еврейска двойка.

Един ден дойдоха някакви хора от Еврейската агенция. Заедно с възрастното семейство, и много други седмици наред пътуваха из опустошената от войната Европа в претъпкани влакове. Качиха се на кораб и пресякоха морето. Британските власти в Хайфа ги върнаха обратно. През нощта опитаха по-нататък на брега. На пясъчната ивица се разрази жестока битка между евреите и арабите, които не искаха да им позволят да слязат. Накрая се намесиха британски войници и корабът отново отплава. Мириам изобщо не разбра закъде е заминал, тъй като бе от малцината, останали на сушата преди да се появят арабите. Възрастната двойка, чието име не си спомняше, изчезна — или бяха загинали, или бяха отпътували с кораба.

От брега я прибра друго еврейско семейство, което каза на британските войници, че името й било Мириам Бернщайн и че била тяхно дете. Изгубила се и случайно попаднала сред битката. Да, била родена в Палестина. Англичаните само я погледнаха и се отдалечиха.

Семейство Бернщайн я отведоха в нов кибуц край Тел Авив. Когато британците напуснаха Палестина, арабите нападнаха селището. Новият й баща отиде да защитава кибуца и повече не се завърна. С годините тя откри, че по-големият й брат Йосеф също е осиновен бежанец. Това не й се стори необичайно, защото си мислеше, че повечето деца на света — поне в нейния свят — идват от лагерите и развалините на Европа. Йосеф Бернщайн бе преживял същото като нея, дори повече. И той не помнеше истинските си родители, истинското си име, националността и възрастта си. Съвсем млади двамата станаха любовници и впоследствие се ожениха. Единственият им син Елиаху загина по време на Войната на Йом Кипур.

Мириам Бернщайн отрано проявяваше интерес към частни миротворчески организации и спечели добронамереността на местните арабски общности. Също като повечето други, нейният кибуц бе враждебно настроен към тях и тя все повече се изолираше от приятелите и съседите си. Разбираше я единствено Йосеф, ала не му беше лесно — пилот изтребител с жена пацифистка.

След Войната от 1973 година нейната партия я назначи на освободено място в Кнесета, като признание за популярността й сред израелските-араби и в женското движение за мир.

Скоро привлече вниманието на Голда Меир и двете се сприятелиха. Когато през 1974 година министър-председателката подаде оставка, стана ясно, че Мириам Бернщайн играе ролята на нейна представителка в Кнесета. С подкрепата на госпожа Меир тя бързо се издигна до заместник-министър. Великата старица отдавна вече не бе в парламента, но Мириам запази поста си по време на всички правителствени кризи. Външно изглеждаше — и тя го вярваше, — че това се дължи на изключителната й компетентност. Враговете й твърдяха, че причината за политическото й оцеляване поне отчасти се криела в поразителната й красота. Всъщност Мириам Бернщайн притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение, който й помагаше да издържи на високата смъртност в света на парламентарната политика. Тя не съзнаваше тази страна от характера си и ако някога й попаднеше обобщение на собствените й политически машинации или списък на хората, които политически е елиминирала, нямаше да разбере, че всичко това е нейно дело.

Винаги, когато се замислеше за помощта на госпожа Меир, в спомените й изпъкваха дребните неща, например как министър-председателката я канеше в апартамента си след нощно заседание на кабинета и й правеше кафе. Или когато министрите поискаха Мириам да приеме еврейско име в изпълнение на правителствената политика за държавните служители. Госпожа Меир — преди госпожа Майерсон — разбираше нежеланието й да прекъсне единствената връзка с миналото и подкрепи отказа й.

Някои смятаха, че готвят Мириам Бернщайн за бъдеща министър-председателка, ала самата тя отхвърляше такива амбиции. И все пак се твърдеше, че госпожа Меир била назначена за премиер тъкмо защото не желаела този пост. Израелците обичаха да издигат личности, които не се стремят към власт. Така беше по-безопасно.

Сега й бяха възложили нещо, за което отдавна копнееше — делегат на мирната конференция. Допреди няколко месеца такава длъжност изобщо не съществуваше, но тя винаги бе знаела, че някой ден мечтите й ще се сбъднат.

В Ню Йорк й предстояха много задачи, имаше и лична работа. Йосеф бе изчезнал преди три години. Чудеше се дали, когато отиде в Америка, ще успее да научи от арабите нещо за съдбата му.

Джабари забеляза някакъв смут пред кафенето и инстинктивно бръкна в джоба си.

Мириам Бернщайн не обърна внимание и продължи да говори.

— Народът избра правителство, готово на отстъпки в замяна на сигурни гаранции, Абдел. Ние показахме на света, че няма да се предадем. Садат беше един от първите съвременни арабски лидери, които го разбраха. И той дойде в Йерусалим по стъпките на безброй други, които още от началото на писаната история са търсили там мир, и в същото време сложи край на трийсетгодишна политика. — Тя се наведе напред. — Ние се борихме упорито и спечелихме уважението на много държави. Врагът вече не стои пред вратата ни. Дългата обсада свърши. Започват преговорите.

— Надявам се — каза Джабари и погледна над рамото й към тълпата на улицата.

— Ами ти, Абдел? — Арабинът усети дланта й върху ръката си. — Ако основат палестинска държава, ще отидеш ли там?

Джабари се замисли.

— Аз съм депутат от Кнесета. В новата Палестина едва ли ще ме посрещнат с разтворени обятия. — Той протегна обезобразената си ръка. — Но въпреки това навярно ще рискувам. Кой знае, може би там ще се събера със семейството си.

Мириам Бернщайн съжали, че е задала въпроса.

— Е, в бъдеще на всички ще ни се наложи да взимаме съдбоносни решения. Важното сега е, че заминаваме за Ню Йорк, за да преговаряме за траен мир.

Джабари кимна.

— Да. И трябва да действаме бързо, докато и двете страни са настроени позитивно. Все ме е страх, че нещо ще се случи и ще провали всичко. Някакъв инцидент. Недоразумение. — Той се наведе напред. — Всички звезди — обществени, исторически, икономически, военни и политически — вещаят мир в Светите земи, както никога от хилядолетия насам. И е пролет. Така че трябва да преговаряме. Нали? — Арабинът се изправи. — Но ми се ще вече да бяхме в Ню Йорк и конференцията да е започнала. — Той погледна към улицата. — Струва ми се, че самолетите ни пристигат. Да идем да погледнем.

Посетителите на кафенето се изсипваха навън. От север към летище Лод се приближаваха два конкорда. Когато първият започна да се спуска, хората видяха на бялата опашка синята звезда на Давид. В смесената арабско-еврейска тълпа се разнесоха отделни ръкопляскания.

Самолетът мина пред слънцето и Мириам Бернщайн заслони очи с длан. В равнината зад летището се издигаха Самарските хълмове. Тя забеляза, че през нощта са разцъфтели бадемите — склоновете бяха осеяни с розово-бели облаци. Нежнозелените подножия бяха покрити с яркочервени анемони, кремави лупини и жълти маргаритки. Чудото на възраждането се беше случило и наред с дивите цветя, събудени от хамсина, в Светите земи се възцаряваше мир.

Или поне така изглеждаше.

Том Ричардсън и Теди Ласков излязоха от кафенето в Херзлия и се качиха в жълтия корвет на американеца. Вляха се в натовареното петъчно движение на Тел Авив и запълзяха напред. На светофара една пряка преди Цитаделата Ласков отвори вратата.

— Оттук ще продължа пеша, Том. Благодаря.

Ричардсън го погледна.

— Добре. Ще се опитам да се освободя, за да се видим преди да излетиш.

Генералът спусна единия си крак на паважа, после усети ръката на Ричардсън на рамото си и се обърна.

— Виж, внимавайте там горе. Не искаме никакви инциденти.

Ласков свъси вежди и надвика рева на телавивския трафик.

— И ние, Том. Но на онези самолети ще пътува цветът на нацията ни. Ако радарът ми засече нещо, което ми се стори враждебно и е в обсега на ракетите, Бог да ми е на помощ, ще го сваля. Няма да търпя провокации от никого. Не и днес. — Той се измъкна от ниския автомобил и закрачи така, като че ли се канеше да участва в улична схватка.

Светна зелено И Ричардсън потегли и избърса потта от горната си устна. На булевард „Цар Саул“ зави надясно. В мислите си все още виждаше едрия, снажен Ласков. На широките му плещи лежеше огромно бреме. На света нямаше висш военен, който да не се пита дали именно той няма да е глупакът, подпалил трета световна война. Старият воин обичаше да се репчи, ала Ричардсън знаеше, че при извънредни обстоятелства Ласков ще вземе правилно тактическо решение.

Той зави по улица „Хаяркон“, спря пред американското посолство и приглади с пръсти влажната си коса. Денят започваше зле.

Вдигна глава и видя два бели конкорда, които сияеха под ярката слънчева светлина. Единият изчакваше и се насочваше към морето. Другият се спускаше към летище Лод. За миг пътищата им като че ли се пресякоха и клиновидните има криле образуваха Давидовата звезда.

Сабах Хабани бавно дъвчеше парче питка и наблюдаваше летището с бинокъла си. Разораните ниви в равнината Шарон тъмнееха с богатия цвят на шоколад. Между тях растяха шаронски рози и момини сълзи, както бяха цъфтели още от времената преди Соломон. Онзи сив участък бе военният затвор „Рамла“, в който гниеха много негови братя. Само допреди няколко дни кафяви, сега скалистите Юдейски хълмове на юг бяха покрити с червени, бели, жълти и сини цветя. Около него хамсинът поклащаше йерусалимските борове, посадени в рамките на програмата за залесяване. Старата Палестина от детството му имаше дива красота. Трябваше да признае, че евреите са я направили още по-прелестна. И все пак…

Хабани извади от джоба си стария си часовник без каишка и го погледна. След по-малко от час ВИП-чакалнята на летището трябваше да е пълна. Според инструкциите можеше да стреля по всяко време между пристигането и излитането на самолетите. Той се замисли. Терминалът се намираше малко извън максимално ефективния обсег на минохвъргачките, но ако хамсинът продължеше да духа, навярно щеше да го улучи. Иначе мините щяха да паднат върху рампата, до която щяха да чакат конкордите. Нямаше значение. Просто трябваше да провокира инцидент, за да отложат полета. Не беше сигурен дали всичко това му харесва.

Един от хората му тихо извика. Сабах погледна към мястото, към което сочеше мъжът. От север към Лод един след друг се приближаваха два конкорда. Хабани насочи бинокъла си към тях. Толкова красиви самолети. Бе чел, че резервоарите им побират по 113000 килограма гориво. Четвърт милион. Такава експлозия щеше да се усети чак в Йерусалим.