Нелсън Демил
При реките на Вавилон (19)

18.

Лиърът се спусна над могилата, но не прекалено ниско.

— Хайде да го свалим — предложи Брин.

Хауснер поклати глава.

— Сключихме примирие до залез-слънце и това време ни е добре дошло. Така че не обърквай нещата, Брин.

— Глупости. И без това нямаше да ни нападнат по светло. Те не са ни дали това време.

Добкин вдигна поглед от картата, която скицираше.

— Не е точно така. Можеха през целия ден да ни обстрелват със снайперистки пушки. И на мен не ми харесва примирието, но бъди реалист, приятелю. — Той се върна към работата си. Чертаеше височините и долчетата по склона пред себе си. Стрелец, който използваше тази позиция през нощта или при ограничена видимост, трябваше да е в състояние ефикасно да покрива района с помощта на написаната и скицирана информация. Добкин подаде картата на Натан. — Вземи.

— Не ми трябва, господин генерал. Имам мерник за нощна стрелба.

— Батериите са почти съвсем изхабени. А и лупите могат да се счупят.

— Да не дава Господ — рече Хауснер. — Това е най-доброто ни оръжие.

— Тъкмо затова аз стрелям с него — каза Брин и макар и неохотно, взе картата.

Наоми Хабер седеше, облегната на парапета от утъпкана пръст, увила главата си с хавлиена кърпа като с кефия.

— Много си скромен.

Младежът не й обърна внимание.

Добкин се обърна към нея. Пешкирът скриваше дългата й черна коса и челото й. Лицето й му се струваше познато.

— Фамилията ти е Хабер, нали?

Наоми предпазливо погледна към него.

— Да.

— Е, нищо чудно, че си успяла да опитомиш нашия Дейви Крокет^[1].

— Кого?

— Няма значение. — Той се обърна към Хауснер. — Това момиче беше в отбора по стрелба на армията.

Брин искрено се изненада и възкликна:

— Защо не ми каза?

Тя се изправи и се обърна към Добкин.

— Господин генерал… аз… искам да кажа… просто проявих желание да му помагам… да съм негова куриерка. Но… стрелбата по мишени и по човешки същества са съвсем различни неща, нали? Мисля, че не…

Добкин съчувствено я погледна.

— Яков…

Хауснер скочи и грубо я стисна за ръката.

— Слушай, госпожице, нито един от хората ми не може да се сравнява по точност с Брин и когато попитах дали някой на този хълм има представа от снайперистка стрелба, никой не се обади. Ти скри тази информация от мен и за Бога, ще отговаряш за това! Но засега се смятай за снайперист. Когато довечера видиш някой от ония ашбали да се изкачва по склона, помисли какво ще ти направи, ако стигне до върха.

Момичето сведе поглед.

Брин се смути.

— Аз ще се погрижа за това, шефе.

— Непременно — отвърна Хауснер и тръгна към конкорда. Добкин го последва.

 

 

Работата не беше престанала през цялата сутрин, но сега, по пладне, когато слънцето прежуряше най-жестоко, повечето хора бяха спрели да си починат, както правеха в Израел и в целия Близък изток. Бяха насядали под самолета, та големите криле да ги пазят от ослепителните лъчи.

Затоплиха недоизядената храна от предишния ден върху алуминиеви листове, поставени над запален с тръни огън. В изкопана под конкорда дупка пазеха всичките си течности — бутилки сладко вино от багажа, кутии със сок и напитки от самолетните запаси. Тъй като можеха да носят допълнителен багаж, всички бяха взели за подаръци и лична консумация големи количества пакетирани израелски храни. Но след тежкия физически труд хората бяха изгладнели.

Яков Лайбер отговаряше за припасите и изглежда, се справяше добре. Хауснер сложи ръка на рамото на дребничкия мъж.

— Какво е положението, стюард?

Лайбер се насили да се усмихне.

— Имаме предостатъчно храна и напитки… за един ден.

— Ами ако се наложи да останем тук още два дни?

— Ще бъдем гладни и жадни… но ще издържим.

— А три дни?

— Ще сме много жадни.

Хауснер кимна. Ако продължаваха да работят така и времето не позахладнееше, за три дни всички щяха да се обезводнят. Навярно още по-рано. Тогава никой нямаше да е в състояние да разсъждава рационално. Щяха да мислят единствено за вода. Това щеше да е краят, даже отбраната им да устоеше. Колко обсади бяха свършвали така? Вода. Храната нямаше да е проблем. Човек можеше седмици наред да не яде почти нищо. Освен това на хълма гъмжеше от гущери. Предната нощ бе чул вой на чакали. Можеха да примамят няколко… с погребаните араби… По дяволите рави Левин.

Лайбер му говореше нещо.

— Внимателно проверих водните запаси. На ден се пада по половин литър на човек.

— Не е достатъчно.

— Не. — Стюардът сведе очи към земята и ритна парче глина. — Можем да изкопаем кладенец.

— Това е могила, нали? — извика Хауснер на Добкин, който стоеше до овчарската колиба.

— Убеден съм — отвърна генералът. — Разрушена цитадела. Покрита с пръст и останки. — Той се приближи. — Защо?

— Искам да изкопаем кладенец.

Добкин поклати глава.

— Ще откриеш много интересни неща, но не и вода. Трябва да стигнеш до равнището на Ефрат. — Генералът застана до Хауснер и Лайбер. — Защо не пратиш няколко души до реката?

— Знаеш, че арабите са поставили часови.

— Довечера. Ако не атакуват откъм западния склон, ще успеем. Аз ще водя групата.

— Довечера ти ще се обадиш от телефона в мотела.

Добкин се засмя.

— Нямам местни монети.

Хауснер също се усмихна.

Генералът сведе очи към земята, после погледна към Ефрат.

— Изливали са кал и тиня в дървени калъпи и са ги оставяли на слънце — запълни мълчанието той. Мислите му се рееха някъде надалеч. — Тухларните са се простирали до хоризонта във всички посоки. Слънцето изпичало тухлите и те ги залепяли с тиня от Ефрат. Отпечатвали върху тях различни изображения. Лъвове и митични зверове. Царете поставяли клинописните си печати на всяка тухла. „Навуходоносор, цар на Вавилон, син на Набополасар, цар на Вавилон.“ И така до безкрай. Понякога ги покривали с червена, синя, жълта и зелена глазура. Построили един от най-красивите и колоритни градове на света, издигал се като перла сред зелената коприна на долината на Ефрат. — Добкин подритна буца кафява пръст, отдалечи се на няколко крачки и се загледа на запад над мочурищата. Червеникавожълтото слънце все още блестеше високо над хоризонта. — После завладели Израил и довели израилтяните да живеят при реките вавилонски. Тук, Яков. Точно тук е стоял евреин и е градил тази цитадела, за да подсили вавилонската отбрана срещу персийския цар Кир^[2]. Преди повече от две хиляди и петстотин години. Но Кир превзел Вавилон и пуснал евреите да си идат. Защо? Никой не знае. Но те се върнали в Израил. И заварили Йерусалим в развалини. Ала се върнали. Това е важното. — Той вдигна поглед и като че ли се откъсна от унеса си. — Но за нас е по-важно, че не всички се върнали.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно е при реките вавилонски все още да живеят евреи, останали от времето на Вавилонския плен.

— Сериозно ли говориш? — попита Хауснер.

— Съвсем сериозно — потвърди Добкин. — Освен ако иракското правителство не ги е преместило в Багдад, което е малко вероятно. Говоря за иранските евреи, които се опитвахме да измъкнем оттук. Около петстотин души. Това щеше да е едно от условията на мирното споразумение.

— Смяташ ли, че още са тук?

— Тук са от две хиляди и петстотин години. Да се надяваме, че не са ги преместили. Най-голямото им село е на другия бряг на Ефрат. Казва се Ума. На около два километра по течението. Приблизително срещу Квеириш, арабското селище, което видяхме.

— Дали ще ни помогнат?

— О. Това е въпросът. Какво е евреин? Кой е евреин? Защо предците на тези израилтяни са предпочели да останат в греховния Вавилон? Кой знае? Но след всички тези години те са останали евреи, откъснати от основното течение на юдаизма. Това ни е известно. Макар че Бог знае що за иврит говорят… ако изобщо говорят на иврит. — Той разтвори куртката си. — Но това ще познаят. — Генералът извади сребърна Давидова звезда.

— Чудя се дали са научили, че сме тук — обади се Лайбер.

Хауснер постави ръка на рамото му.

— Всички са научили, че сме тук, стюард, освен хората, които са от значение за нас — израелското и иракското правителство. — Той го потупа по гърба. — Но и те скоро ще ни открият. Сега искам да претърсиш всеки сантиметър от това място и да намериш още провизии.

Лайбер кимна и се отдалечи.

— Ако съдя по онова, което видях сутринта — каза Добкин, — няма да успея да стигна до Портата на Ищар. Освен че ми е непознат, теренът е ужасен, навсякъде има необозначени разкопки и арабите ще разположат по пътя постове, сигурен съм.

— Тогава какво предлагаш?

— Районът от отсрещната страна на Ефрат е равнинен и сигурно няма палестинци. Довечера ще се спусна дотам — ако искаш, ще взема със себе си хора, за да налеят вода. А аз ще преплувам реката.

— Забравяш постовете — напомни му Хауснер.

Добкин сви рамене.

— Щом започне престрелката на източния склон, постовете на речния бряг няма да чуват почти нищо. Към два-три след полунощ вече ще са замръзнали от студ, уморени и ще благодарят на звездите, че не са участвали в атаката. Ще успея.

Яков го погледна скептично.

— И какво ще направиш, след като преплуваш Ефрат и стигнеш до онова еврейско село? Какво очакваш да откриеш там?

Генералът не знаеше отговора на този въпрос. Даже да имаха някакъв превоз, пътищата бяха непроходими. И със сигурност нямаше да имат телефон. С магаре щеше да се добере до Багдад за няколко дни. Хила определено бе възможност, ала трябваше отново да пресече реката. Навярно с лодка. С моторна лодка можеше да стигне до Хила за по-малко от час. А после? „Здравейте, аз съм генерал Добкин от израелската армия и…“

— Защо се усмихваш? — попита Хауснер.

— Помислих си нещо смешно. Виж, не се сетих случайно за това село. Спомних си за него веднага щом разбрах, че сме във Вавилон. Но трябва ли да забъркваме жителите му? Нямат ли си достатъчно проблеми?

— Не повече от нас — отвърна Яков. — И те съветвам в бъдеще да не криеш такава информация, генерале. Според мен имаме две възможности — мотелът при Портата на Ищар и Ума.

Добкин кимна. Имаше голяма вероятност еврейското село вече да е необитаемо. Можеше и да е окупирано от палестинците. Но дали имаше право да отиде при някой първобитен евреин, който живееше в кирпичен коптор на брега на Ефрат, да му каже, че е негов сънародник, и да поиска помощ? И ако научеше за това, Риш нямаше ли да накаже онези нещастници? Щеше, разбира се. Но нямаха алтернатива.

— Довечера ще ида в Ума.

— Добре. Предпочитах да опиташ с мотела, но изборът е твой. — Двамата се запътиха към овчарската колиба. Докато вървяха, Хауснер се обърна към едрия мъж. — Няма да мога да ти дам пистолет.

— Ясно.

Изминаха няколко крачки в мълчание. Яков се прокашля.

— Помолих външния министър да…

— Да — прекъсна го генералът. — Разбрах. Дигиталин. Един от сътрудниците на Вайцман, Пелед, има болно сърце. Носи лекарство, достатъчно за един месец. Взех двуседмичната му доза.

— Надявам се, че е достатъчно.

— И аз.

Бург излезе от колибата с двете стюардеси Рахил Баум и Бет Абрамс. Светлосините им униформи бяха подгизнали от пот и някаква тъмна течност, навярно кръв или йод. Момичетата изгледаха Хауснер със смесица от страх и неприкрито отвращение и го отминаха.

Шефът на Мивцан Елохим сви рамене.

— И мен така ме гледат. Отлично се справяха с палестинския си пациент, докато най-после не го оставих на мира. Никой не ни разбира, Яков.

— Мохамад каза ли нещо ново?

Бург задъвка празната си лула.

— Няколко неща. — Той вдигна очи към лиъра, който се отдалечаваше на запад над Ефрат. — Чудя се дали отива в базовия лагер за минохвъргачки и гранати.

Хауснер проследи с поглед самолета, докато не изчезна в далечината.

— Това малко ще усложни нещата довечера.

Добкин запали цигара.

— Радвам се, че няма да съм тук.

— Значи отиваш, така ли? — попита Бург.

— Да. Докато вие се криете от куршумите, аз ще ям маца^[3] и печено агне.

— Май си слънчасал, генерале!

Добкин му обясни за еврейското село.

Бург го изслуша и кимна.

— Извинявай за шегата, но това не ми се струва кашер, Бен. Придържай се към първоначалния план.

— Имам чувството, че шансовете ми в Ума са по-големи.

Бург сви рамене. И в двата случая си бе чисто самоубийство.

— Между другото, Мохамад каза, че заместникът на Риш, Салем Хамади, бил хомосексуалист. Съвсем логично, като се има предвид, че е израснал в дом за сираци.

— На кого му пука? — попита Хауснер.

— На Салем Хамади, когато довечера го разгласим по високоговорителите на самолета.

Яков се усмихна.

— Долен номер.

— В тази игра всичко е оправдано. Монтирахте ли колоните навън?

— Да — отвърна Добкин.

 

 

Хауснер застана под сянката на крилото. Глинената рампа беше готова и той се облегна на стената й. Лъхна го горещ вятър. Бекер му бе съобщил, че барометърът на конкорда през целия ден бързо е падал.

— Някой знае ли как наричат тук източния вятър?

— Шерджи — каза генералът. — Усещаш ли го?

— Да, струва ми се.

— Лошо. По-лошо от хамсина в Израел.

— Защо?

— Първо, защото е по-горещ — поясни Добкин. — А тук има само пясък и прах. Може да те задуши. Да те убие. Особено на такъв хълм. Тъкмо затова е изчезнал Вавилон. Някой някога е казал, че цивилизацията ще оцелее, ако обикновените хора всеки ден вършат ежедневните неща. Е, това се отнася за Месопотамия по време на всички нашествия — освен монголското. Веднага щом жените престанали да метат улиците и фермерите да обработват земята, вятърът от персийските планини покрил всичко с прах и тук се възцарила пустинята.

Хауснер погледна далечните върхове. Около подвижните пясъчни дюни се вихреха малки въздушни въртопи. Те се издигаха по възвишенията, изчезваха в деретата, после отново се появяваха и се насочваха към тях.

Добкин проследи погледа му.

— От военна гледна точка, наистина не зная на кого ще донесе преимущество прашната буря.

— Имаме си достатъчно проблеми — отвърна Яков. — Мога да мина и без този. — Той се обърна към Бург. — Ако си свършил с пленника, ще се избавим от него.

— Мислех, че ще го пуснеш.

— Да.

Генералът възрази.

Хауснер му предложи цигара.

— Ще ви разкажа нещо. — Той се отпусна назад на хладната пръстена рампа. — По време на обсадата на Милано през дванайсети век местните пълнели чували с пясък и подсилвали с тях укрепленията. Предвождани от германския император Барбароса^[4], враговете им смятали, че чувалите са пълни с жито, и се обезсърчили. Всъщност градът гладувал, ала Барбароса не го знаел. Няколко години по-късно той обсадил италианския град Алесандрия. Селянин извел кравата си на паша извън крепостните стени и бил заловен от силите на императора. Когато убили кравата, за да я изядат, видели, че стомахът й е пълен с жито. Селянинът обяснил, че сеното и фуражът им били на привършване, но зърното било толкова много, че хранели с него добитъка. Барбароса пак се обезкуражил и вдигнал обсадата. Всъщност алесандрийците гладували и селянинът с кравата били номер.

— Опитваш се да ни кажеш нещо — рече Бург.

— Да. Първо ще си устроим празник. Пеем, танцуваме, правим се, че ядем и пием. Събираме цялото си оръжие в овчарската колиба. Зареждаме по един патрон във всички резервни пълнители, така че да изглеждат пълни. Преструваме се, че не ни пука за храната и боеприпасите. Поставяме фалшива картечница достатъчно надалече, за да не е очевидна измамата. Измисляме още трикове. Все едно че тук е дошла на почивка Трета бронирана дивизия. И после ще освободим господин Мохамад Асад.

На лицето на Добкин се изписа скептично изражение.

— Не е ли прекалено явно?

— За Риш и офицерите му. Но ашбалите ще се замислят. — Той погледна Бург.

— Защо не? — рече шефът на Мивцан Елохим. — Вече свърших с него.

 

 

Тримата мъже влязоха в колибата. Каплан все още лежеше по корем, но изглеждаше добре. Четирима други леко ранени, сред които Йошуа Рубин, играеха карти. Стенографката Рут Мандел беше завита с одеяла и имаше треска. Палестинецът боязливо погледна Бург. Хауснер видя, че носът му е счупен. Не му се щеше да го държи при ранените, ала на хълма нямаше друго закрито пространство, освен конкорда, който се бе нагрял като пещ. А и там Мохамад Асад би могъл да научи информация, която да предаде на командирите си.

Двете стюардеси се бяха върнали и Бет Абрамс разбинтова раната на Каплан. Започваше да гноясва и миришеше отвратително. Цялата кирпичена колиба вонеше на стари бинтове и пот. Момичето започна да маже откритата рана с някаква жълтеникава каша.

— Какво е това? — попита Хауснер.

Тя вдигна очи към него, помълча, после отговори:

— Местно растение, което има кръвоспиращо действие.

— Откъде знаеш?

— Когато бях в армията, прочетох за него в един военен медицински наръчник. — Докато говореше, Бет внимателно мажеше кашата върху раната. — Плодовете са лимоненожълти и гладки. Горе-долу колкото топки за тенис. Лежат на земята на дълги дръжки. Забравих как се казва. Растат по склона. Използвам ги за всички ранени. Спиртът свърши. — Тя бинтова Моше и се отдалечи.

— Добре. — Хауснер се обърна към Каплан. — Как ти е задникът?

Младежът пресилено се засмя.

— Стюардесите постоянно ме мажат с тая жълта гадост. Явно не се шегуват, когато казват, че ако летиш с „Ел Ал“, ще се отнасят с теб като с цар Соломон.

Яков се усмихна. Каплан му напомняше за Мати Ядин. Щеше да се погрижи да го повиши.

— Оная по-дребничката, Бет Абрамс, е истинска кучка, но хвърля към задника ти погледи, които нямат нищо общо с медицината. Имай го предвид, когато се върнеш в Лод.

— Ще го имам предвид довечера.

Хауснер забеляза, че Хаим Тамир, тежко ранен по време на контраатаката от предишната нощ, спи неспокойно.

Той прекоси малкото помещение, приближи се до мъжете, които играеха карти, и каза на Рубин:

— Никога не си ми споменавал, че си побъркан.

Йошуа, дребен червенокос мъж на двайсетина години, събра картите си и вдигна глава към него.

— Не си ме питал. Кой е с моето узи?

— Прибрахме го. Когато те донесоха, в пълнителя бяха останали само три патрона.

— Тогава ми го върни. Ако случайно ни победят, искам да очистя първото копеле, което влезе през вратата.

— Добре. Ще ти го донеса. — Хауснер се загледа в ранените, които продължиха играта си. Бяха обикновени хора, цивилни граждани, които предната нощ за няколко минути бяха изпаднали в лудост. Сега бяха нормални. Какво мислеше за това Мириам Бернщайн? Разбираше ли, че добрите хора са убийци и убийците са добри хора? Разбираше ли, че човек като Исак Бург може да се усмихва и разоръжаващо да си играе с лулата си, а после да счупи носа на пленник и въпреки това да е добър? Защото важното бе да оцелеят. Ако трябваше да направят нещо, за да постигнат тази цел, щяха да го сторят.