Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
By the Rivers of Babylon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Нелсън Демил. При реките на Вавилон

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Хистов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-136-8

Издателство: ИК „Бард“, София, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

26.

Вятърът брулеше Вавилон и носеше тонове прах и пясък. Изкопаните с толкова много труд траншеи и окопи за броени минути се напълниха догоре. Капаните бяха покрити, предупредителните устройства — отнесени. Ямата с останалите запаси от коктейли Молотов беше затрупана с пясък, алуминиевите рефлектори бяха съборени. Трябваше да увият оръжията в найлон или дрехи, за да ги предпазят. Хората криеха лицата си с парчета плат като пустинни бедуини и ходеха приведени под ужасния вятър.

Само конкордът стоеше изправен на хълма и търпеше поредното унижение със същото надменно безразличие, каквото проявяваше от самото начало на премеждието си. Вихърът проникваше през разкъсания му корпус и покриваше вътрешността му с пластове прах.

Хауснер и Бург посетиха ранените и разговаряха с равина и Бет Абрамс. Състоянието на повечето от жертвите било стабилно, обясни Хаим Левин, ала ако скоро не получели медицински грижи, щели да умрат от инфекции и други усложнения.

Двамата командири излязоха от колибата и отново обиколиха върха на хълма.

— Познавам арабите — извика в ухото на Яков Бург. — Ще разтълкуват вятъра като предзнаменование за атака.

— Според мен би трябвало да го разтълкуват като предзнаменование да си плюят на петите и никога повече да не се връщат тук. — Хауснер вдигна очи към небето. Луната наближаваше зенита си и скоро щеше да започне да залязва. Облаците прах почти скриваха светлината й. От време на време те се издигаха нависоко и затъмняваха самата луна. За няколко секунди над хълма се спускаше мрак. Докато обхождаше с поглед източния склон, на Яков му дойде наум, че ашбалите може да са само на десетина метра от тях и никой да не ги вижда и чува.

Бург уви по-плътно тениската около лицето си.

— Даже по някакво чудо да разберат къде сме, при тези обстоятелства няма да са в състояние да проведат спасителна операция.

Хауснер повече се интересуваше от възможността за палестинска атака.

— Ако не поставим някакви наблюдателни постове, ашбалите ще ни изненадат.

— Да пратим някого долу означава да го осъдим на смърт.

Беше странно да споделя властта, помисли си Яков. По-точно не странно, а досадно.

— Въпреки това, фелдмаршале, ще пратя поне един човек. Всъщност може да ида самият аз.

Бург се замисли и не отговори.

Продължиха на запад по плоския връх. Вятърът задуха в гърба им и трябваше да полагат усилия, за да не тичат. На първата позиция, до която стигнаха, завариха две жени да спят сред останките от окоп. Бяха завити със синьо одеяло от самолета, върху което постепенно се натрупваше пясък.

Хауснер си спомни лекцията на Добкин за приликата между погребаните градове и покрития със саван човек и се загледа в двете спящи жени. Нямаше почти никаква вероятност ашбалите да атакуват този склон. Всъщност откъм запад можеше да не е останал нито един палестинец. И дали изобщо бяха в състояние да изкачат стръмната стена в този вятър? Но това нямаше значение. По време на всичките си обиколки, подобно на милиони други офицери и сержанти преди него, той се бе надявал, че никога няма да види заспал часови. Сънят, съвсем естествен в цивилния живот, се смяташе за тежко престъпление за човек на пост във всяка армия по света.

Яков приклекна до двете фигури и се прокашля. Искаше му се да ги стресне, за да може да отмине с лека ръка този случай, ала те не реагираха. Усети, че Бург го наблюдава. Той се пресегна и отдръпна одеялото. Естер Аронсон. Повдигна го от другата страна. Мириам.

Една от двете трябваше да стои на пост. Другата имаше право да спи. Едната щеше да доживее, за да сподели съдбата на всички, другата можеше да бъде разстреляна през следващия час.

— Мириам.

Жените не помръднаха.

Бург заобиколи окопа, приклекна срещу Хауснер и внимателно взе автомата, който лежеше наблизо. Тази практика се предвиждаше от военния устав.

Яков се вгледа в Бург, но не успя да прочете на лицето му нищо. Изражението му беше неразгадаемо. Дали щеше да остави въпроса без последствия? Зачуди се дали той би го направил, ако бе сам, както обикновено. Разбира се. Хауснер постави длан върху рамото на Мириам и я разтърси.

— Мириам. — Забеляза, че гласът и ръката му треперят. — Мириам! — Внезапно се разгневи — за това, че е поставен в такова положение, че съдбата го изправя пред нова дилема. — Мириам, събуди се, по дяволите!

Тя се надигна.

— О!

Бург се приближи и я хвана за ръката.

— Кога сте на пост? — внезапно попита той.

Мириам все още не се беше разсънила.

— Какво? А, от полунощ до два и от четири до зазоряване. Защо? — Тя озадачено се озърна и видя Хауснер, после забеляза спящата до нея Естер Аронсон. И разбра.

Бург бързо си погледна часовника. Дванайсет и петнайсет.

— Естер Аронсон събуди ли ви, за да застъпите на пост? — високо попита той. — Е?

Мириам вдигна очи към Хауснер, който се извърна.

— Събуди ли ви, за да застъпите на пост? — повтори въпроса си Бург и я разтърси.

— Да.

— Тогава ви арестувам за това, че сте заспали на караул. Трябва да ви предупредя, че това е тежко престъпление, госпожо Бернщайн.

Мириам стана. Вятърът развя косите и дрехите й, пясък забрули лицето й.

— Разбирам. — Тя изправи рамене и погледна Бург. — Разбирам, естествено. Изложих на опасност живота на всички останали и трябва да платя за това.

— Точно така — отвърна Бург и се обърна към Хауснер. — Нали?

Яков овладя желанието си да го събори през ръба на гласиса. Той сведе очи към спящата Естер Аронсон, после отново се взря в Мириам. Хората не го обичаха, и в миналото, и сега, главно заради онази му особеност, която, наричаха „прусашка дисциплинираност“. Това никога не го беше безпокоило. В неговото общество винаги имаше някой, който смекчаваше тираничността му. Сега срещаше човек, който или го предизвикваше, или наистина искаше да разстреля Мириам Бернщайн за назидание. Невероятно. Ала тук всичко бе възможно. Не бяха ли заплашвали, че ще застрелят и него?

— Нали? — повтори Бург. — Мириам Бернщайн трябва да плати за това, че е изложила на опасност живота на близо петдесет души, нали?

Хауснер погледна Мириам, забулена в мрак и прах увила лицето си с шал като изгубено дете.

— Да — отвърна той. — Трябва да я изправим пред съд. На сутринта.

— Сега — възрази Бург. — Може да не доживеем до утре. Във военни условия дисциплината се прилага бързо и строго. Сега.

Хауснер пристъпи към него.

— На сутринта.

 

 

Генерал Добкин лежеше на сламеник в кирпичена колиба. Вятърът проникваше през затворените капаци на прозорците и покриваше тялото му с фин прах. Мъждукаше маслена лампа. Мъжът, който лежеше наблизо, се размърда и изпъшка. Добкин усети, че е буден.

— Кой си ти? — на сносен арабски попита той.

— А ти кой си?

Знаеше, че непознатият също е извадена от реката. Нямаше обувки и риза, но панталоните му бяха от маскировъчна униформа. Старецът, който се казваше Шеарясув, беше попитал Добкин дали и той е евреин. Генералът го излъга, че не знае. Вече бе почти сигурен, че раненият е ашбал. Шеарясув, който беше равин в по-стария смисъл на думата, „неръкоположен учител“, също бе попитал дали има причина да не се погрижат за него и да не го настанят в колибата на алуфа. Добкин отговори отрицателно.

Той продължително го изгледа.

— Аз съм рибар. Вятърът обърна лодката ми. Бях ранен. Тези евреи ме откриха и ме спасиха.

Мъжът легна по хълбок и се втренчи в него. Когато пламъчето на маслената лампа освети лицето му, генералът едва не ахна. Беше обезобразено, но отдавна, определено не по време на нощната битка. Ашбалът го преценяваше: прическата му, лицето му, ръцете му. Добкин си бе събул обувките и лежеше в сянка, ала знаеше, че другият е видял достатъчно, за да разбере лъжата.

Арабинът небрежно се претърколи по гръб.

— Хм, рибарю, това е сериозно нещо — да си задължен на евреи.

— Така е — съгласи се Добкин. Той пак погледна другия. Да. Беше го мернал на гласиса. Спомняше си лицето като мъгляв кошмар — но сега бе истинско. — Как се казваш?

— Саид Талиб. А ти?

Генералът се поколеба. Изпитваше извратено желание да отговори: „Бениамин Добкин, генерал от израелската пехота“.

— Просто ме наричай „рибарю“. — Не владееше добре арабски, но се опитваше да не използва сложни изречения, така че Талиб да продължава фарса. Двамата само чакаха шанс да си прегризат гърлата и всяка погрешна дума можеше да е фатална. Зачуди се дали палестинецът е успял да види лицето му при атаката.

Не знаеше колко е тежка раната на Талиб. Нямаше представа колко тежко е ранен самият той. Добкин напрегна мускули под одеялото и дълбоко си пое дъх. Като че ли донякъде успя да възвърне силите си.

Глинената лампа, обикновена паничка с фитил, плаващ в мазнина, мъждукаше на пода между тях. Генералът бавно се огледа и небрежно опипа около себе си. Ножа му го нямаше. Усети нещо твърдо в горния си джоб. Пазузу. Бяха му върнали мерзката фигурка.

Добкин и Талиб лежаха и се наблюдаваха, вслушваха се във вятъра и гледаха премигващия фитил.

— Как е риболовът, рибарю?

— До снощи беше добре. Ти с какво каза, че се занимаваш?

— Търгувам с фурми.

От време на време маските им се смъкваха и те виждаха в очите на другия омраза, страх и заплаха.

— Как се озова в реката?

— Също като теб.

Разговорът секна и двамата дълго останаха неподвижни. Генералът усещаше, че устата му все повече пресъхва и мускулите му изтръпват.

После вятърът отвори един от капаците, угаси лампата и мъжете с протяжен животински вой се хвърлиха един срещу друг в мрака.

 

 

Дебора Гидеон лежеше гола на плочките в кабинета на управителя на мотела. Дълги следи от камшик и малки изгаряния от цигара покриваха гърба й. Бедрата, краката и дупето й бяха окървавени от рани, сякаш нанесени й от някакъв звяр.

Ахмед Риш си изми ръцете и лицето в леген с вода и каза на Хамиди:

— Нареди да я разстрелят.

Заместникът му повика часовия от входа:

— Касим!

— Риш си изсуши ръцете. Момичето не му беше разказало повече от онова, което и сам бе научил за числеността, отбранителните съоръжения и разположението на израелците. Но сега имаше претекст да измисли нещо, с което да повдигне духа на бойците си.

— Ако вятърът остане на наша страна, Салем, за един час можем да превземем хълма. Той буквално ще избута хората нагоре по склона и ще заглуши шума от придвижването им.

Хамади кимна. Самият Аллах трябваше да им е пратил този вятър, защото ако не бе задухал, щяха да ги убият собствените им другари. Странно, единствено Риш като че ли не го съзнаваше.

— Ще събера хората.

— Добре. — Той погледна Дебора Гидеон, после часовия, който я зяпаше. — Да, да, Касим, можеш да я използваш. След това я разстреляй, изгори трупа и хвърли пепелта в реката. Не искам да оставяме следи. — Риш се обърна към Хамади. — Военната операция е едно, изтезанията и убийството — съвсем друго. Утре ще се наложи да преговаряме с Израел за заложниците.

Заместникът му кимна. Риш правеше точни и в същото време абсурдни разграничения, нещо типично за безумец. Ако целият палестински народ не го смяташе за герой, Хамади отдавна щеше да го убие. От спомена как командирът му стои на четири крака и хапе момичето отново му се пригади. И той бе измъчвал хора, но поведението на Риш беше съвсем различно. Камшикът и цигарите несъмнено бяха причинили повече болки на нещастницата от ухапванията, ала всъщност я бе пречупил животинският ужас от лудия, който тракаше със зъби, виеше и впиваше зъби в плътта й. Хамади не можеше да я обвинява. Само се надяваше, че мъжете навън няма да научат какво се е случило. Той се обърна, излезе от стаята, прекоси малкото фоайе и застана на верандата.

Оцелелите им бойци, общо петдесетина души, седяха по турски под навесите. Хамади наду свирката си. Ашбалите се втурнаха към терасата и спряха под вятъра, с дълги шалове, увити около устата и смъкнати над очите кефии. Той вдигна ръка и започна:

— Аллах ни прати този шерджи…

 

 

Хауснер стоеше върху крилото и гледаше увитите във всевъзможни странни дрехи хора, които ходеха под помръкващата лунна светлина като духове, брулени от вятър и прах.

Обърна се и влезе в самолета. Вятърът и стърженето на пясъка в метала вдигаха почти невъобразим шум. През дупките, пробити в покрива заради дневната жега, сега проникваше прах, който покриваше пътеката между седалките. Яков се запъти към малкото багажно отделение до разбитата херметична стена. Вътре все още се носеше слаба миризма на керосин и стопена пластмаса.

Мириам Бернщайн си беше направила постеля от полуизгорели дрехи и седеше на пода, опряла гръб на стената и притиснала колене към гърдите си. Четеше книга на светлината на малко фенерче. На тавана светеше аварийна лампа. През пробития корпус се виждаха огънатите алуминиеви плоскости и подпори на опашката. Под студената синкава луна призрачно се поклащаха електрически кабели и хидравлични тръби. „Всяко опустошение излъчва ужасяваща красота — помисли си Хауснер, — дори тази разбита техника, която напомня на всички как се озовахме тук.“

Мириам вдигна глава от книгата си.

— Време ли е?

Яков се прокашля.

— Тя твърди, че не те е събудила. Че заспала на пост и изобщо не те е будила.

Мириам внимателно затвори книгата и я отпусна върху коляното си.

— Лъже, за да ме спаси. Събуди ме, но аз заспах.

— Не бъди благородна, Мириам. — Хауснер прочете заглавието на корицата. „Чужденецът“ на Камю.

— Защо? — Тя изключи фенерчето. — Това ще внесе малко промяна в групата ни.

— Не критикувай онова, което правим.

— Обречените могат да критикуват каквото поискат. Е, време ли е?

— Не още.

Оставиха мълчанието да се проточи. Накрая Мириам заговори. Гласът й звучеше войнствено и предизвикателно.

— Съжалявам. Не трябваше да те критикувам. Вече и аз съм като теб. Искам да кажа, че убих онова момиче.

— Да.

— Нямах друга възможност, разбира се. В този случай ти имаш избор.

— Нямам. Хората схващат самоотбраната по различен начин. За едни това означава да застреляш някой, който те заплашва. За други — да стреляш само ако първо стрелят срещу теб. Това също е самоотбрана, Мириам. Обществото се защитава от небрежните. Просто зависи как ще изтълкуваш фактите. Каква е представата ти за неотложност.

Тя го разбираше, бе го разбирала още от самото начало.

— В такъв случай кого ще съдите?

— И двете ви. Освен ако виновната не си признае.

— Вече си признах.

— Знаеш какво искам да кажа.

— И двете ще излъжем.

— Не се съмнявам. Затова има предвидена военна процедура. И преди се е случвало. И двете ще бъдете обявени за виновни на основата на нашите свидетелски показания с Бург.

— Всичко това само представление ли е, или наистина имате намерение да ни разстреляте?

Хауснер запали цигара. Чудеше се дали изобщо ще намерят хора, които да участват във военния съд, а още по-малко за наказателен отряд. Тогава какво целяха с тази комедия? Да покажат на другите, че играта трябва да се играе според правилата до края ли? Да внушат страх на всички онези изтощени хора, които можеха да заспят на пост или да забавят изпълнението на заповедите им в други ситуации? Или по този начин Бург се опитваше да го съсипе психически?

— Е? Възнамерявате ли да ни разстреляте? В противен случай ме пусни да изляза оттук. Имам си работа. Ако ще провеждате процес, направете го още сега и не ни карайте да чакаме до сутринта.

Хауснер хвърли цигарата си на пода, стъпка я и пак погледна Мириам. Лунните лъчи, които проникваха през илюминатора, осветяваха лицето й. Тя го наблюдаваше и не изглеждаше толкова разгневена, колкото звучеше гласът й. Изглеждаше открита и доверчива, готова да приеме решението му, каквото и да е то. Внезапно осъзна, че всяка тяхна среща може да е последна.

— Ти би ли натиснал спусъка, Яков? — Сякаш го питаше какво е мнението му изобщо за смъртното наказание.

Той пристъпи напред. Колебаеше се какво да каже и да направи. После неочаквано коленичи пред Мириам и постави длани върху голите й колене.

— Бих… бих се самоубил, за да не ми се наложи да го сторя. Бих убил всеки, който се опита да те нарани. Обичам те. — Думите не го изненадаха толкова, колкото нея.

Тя извърна лице и впери поглед през дупката в херметичната стена.

Яков стисна коленете й и ги разтърси.

— Обичам те.

Мириам кимна и постави ръце върху неговите.

— Съжалявам, че те поставям в такова положение, Яков — тихо и дрезгаво рече тя.

— Хм… нали знаеш, всичките ти убеждения отиват на кино, когато се стигне до такива решения — когато решава сърцето, както се казва. — Той се насили да се усмихне.

Мириам отвърна на усмивката му.

— Не е вярно. Ти си изключително последователен. Последователно копеле. — Тя почти се засмя. — Наистина съжалявам, че те поставям в такова положение. Щеше ли да ти е по-лесно да разстреляш Естер Аронсон?

— Стига вече. Ще измъкна и двете ви.

Мириам стисна ръцете му.

— Бедният Яков. Трябваше да останеш в бащиния си дом. И да водиш охолен живот без задължения.

— Ще дойдеш ли в бащиния ми дом на Песах? — Хауснер внезапно почувства, че ако й зададе този въпрос, навярно и той ще оцелее, за да иде там.

Тя се усмихна, взе дланите му и ги притисна към лицето си.

Изпълни го вълнение, каквото не бе усещал от много години. Изчака малко да преодолее слабостта си, после рече:

— Аз… съжалявам… тогава те изоставих.

— Разбирам те — с тих, дълбок глас отвърна Мириам.

— Наистина ли?

— Бъдещето. Ние нямаме бъдеще. — Тя притисна лице към гърдите му.

Яков я прегърна.

— Нямаме. — Копнееше да живее. Копнееше за бъдеще. Но даже да оцелееше, щеше да я изгуби. Заради Ласков или съпруга й. Или заради друг. Изходът беше предопределен. Тогава щеше да му се иска да е умрял във Вавилон.

Мириам се разплака. Риданията й му напомниха за вятъра, непреодолим и вечно скърбящ.

Усети сълзите й по лицето си. Отначало ги помисли за свои и очите му наистина се навлажниха. „Всичко това е толкова тъжно — помисли си той, — като събуждане след сън от детството, когато откриваш, че в гърлото ти е заседнала буца и по бузите ти се стичат сълзи. После през целия ден си тъжен и не можеш да направиш нищо, защото това е само сън.“

Притискаха се един към друг и Мириам неудържимо плачеше. Яков не знаеше как да я утеши. „Да — каза си той, — плачи, крещи, викай, прави каквото поискаш, Мириам, само недей да страдаш безмълвно. Това е за глупаците. Това е онази Мириам, която познават всички в Тел Авив и Йерусалим. Покажи на света мъката си. Ако всеки вие от всяка неправда, всеки варварски акт, всяка грубост, ние ще направим първата стъпка към истинската човечност. Защо хората безропотно отиват на смърт? Писък. Вик, Вой.“

Сякаш прочела мислите му, тя отметна глава и нададе протяжен стон.

„Точно така, Мириам. Крещи. Те изтребиха роднините ти, избиха семейството ти, откраднаха ти детството, отнеха ти съпруга, убиха сина ти и приятелите ти и те оставиха сама с мъж като Яков Хауснер. Имаш право да викаш.“

Риданията й станаха по-силни и заглушиха вятъра. Хауснер знаеше, че Бекер ще я чуе, че навярно ще я чуят навън, ала това не го интересуваше.

— Ако можех да сторя нещо, за да оправя нещата, нямаше да се поколебая, Мириам.

Тя кимна, за да покаже, че го разбира, после внезапно хвана главата му в ръце и го целуна така, както беше целунала съпруга си в деня на заминаването му за фронта.

— Йосеф — проплака Мириам. — Яков. — После промълви нещо, което Хауснер не успя да чуе.

Той притисна устни към лицето и шията й и усети вкуса на сълзите й. Йосеф. Теди. Яков. Какво значение имаше? Стига да й носеха утеха и да не я нараняваха още повече. Искаше му се съпругът й да е жив. Трябваше ли да й каже, че Риш знае съдбата му? Не, никога. Никога нямаше да й го каже. Но докато тя чакаше Йосеф Бернщайн, Хауснер се надяваше, че Теди Ласков или някой друг ще й дава онова, от което се нуждае. Искаше му се този някой да е той, ала знаеше, че не е възможно. Повече нямаше да види Йерусалим и даже да се случеше чудото, не би могъл да й даде утеха извън Вавилон. Яков облиза сълзите й като животно, което ближе раните на друго.

 

 

Добкин никога не бе усещал вкус на кръв или чужда пот и се изненада колко са солени. Арабинът го стисна за тестисите и той впи зъби в гръкляна му. Бореха се на живот и смърт, но без оръжия, и отначало бяха неуверени. Бяха започнали с удари на очевидните места — в главата и гърдите. Талиб разби маслената лампа в челото на Добкин и по шията и гърба на едрия мъж потекоха кръв и мазнина. Но тези места бяха защитени с естествена броня. После на повърхността излязоха стари инстинкти, скрити дълбоко в душите им. И двамата усетиха, че ги полазват тръпки, космите на тила им настръхнаха и тестисите им се свиха. Съзнаваха в какво са се превърнали. И тогава откриха слабите места, които природата по необясними причини беше оставила открити.

Добкин съсредоточено стискаше челюсти и се мъчеше да не обръща внимание на изгарящата болка. Не бе улучил сънната артерия на ашбала, но знаеше, че ако упорства, хрущялът на гръкляна ще поддаде.

Талиб се опитваше да хване по-добре тестисите на противника си, но коленете на евреина постоянно се забиваха в него, докато се търкаляха по пръстения под. Палестинецът вдигна ръка към очите на Добкин, но той здраво го стисна за китката и още по-дълбоко зарови лице в шията му. Биеха се в почти пълно мълчание. Нито един от тях дори не си и помисляше да моли за милост.

В друга колиба оттатък лъкатушната уличка двамата мъже, определени да се грижат за ранените, запарваха билков чай на пращящия огън, запален с тръни, и си разказваха забавни истории. Не чуваха нищо необичайно, само воя на вятъра и тракането на капаците.

Добкин вече не можеше да понася болката. Раната на бедрото му се отвори и започна да кърви. Усещаше, че ще изгуби съзнание. Той извади керамичната фигурка от джоба си и силно замахна към ухото на Талиб. При удара крилото на демона се отчупи. Викът на арабина се изгуби във внезапния порив на вятъра, който разтвори капаците на прозорците.

Зашеметен, ашбалът отхлаби хватката си. Добкин се отскубна, вдигна ръка и заби назъбения ръб на Пазузу в здравото око на Талиб. Мъжът издаде протяжен крясък и покри лицето си с шепи. Генералът взе заостреното крило на Пазузу и го заби в сънната артерия на палестинеца. В лицето му шурна силна струя кръв.

Талиб притисна гърлото си с ръце. От устата му се разнесе хриптене. Двамата на няколко пъти се сблъскаха в тясната стаичка, като издаваха диви викове. В предсмъртните си гърчове арабинът оплиска с кръв целия под и стените.

Накрая Добкин се отдръпна в ъгъла и остана неподвижен. Заслуша се, за да се увери, че противникът му е мъртъв, после се отпусна по гръб, като се мъчеше да запази съзнание. Изплю се в опит да се избави от вкуса на кръв в устата си, ала знаеше, че никога няма да успее.