Нелсън Демил
При реките на Вавилон (30)

29.

Бениамин Добкин стисна ръката на Шеарясув. Двамата стояха на малък кей. Наоколо бяха всичките няколко десетки жители на селото и безмълвно ги наблюдаваха. Луната осветяваше прашните облаци на отсрещния бряг. Реката се вълнуваше и се плискаше в пристана. Нямаше лесно да я пресече, преходът по сушата също щеше да е тежък. Добкин погледна към стареца.

— Захвърлете го в тресавищата и го оставете на чакалите, а на сутринта започнете работа, както обикновено.

Шеарясув кимна. Нямаше нужда от уроци по оцеляване. В продължение на повече от две хиляди години селото му бе преживяло изпитания, които отстъпваха единствено на европейския холокост.

— Нека Бог е с теб, Бениамин.

Добкин носеше окървавените маскировъчни дрехи и кефията на мъртвия ашбал. Самият Талиб скоро щеше да се озове в търбусите на чакалите, но генералът не можеше да се избави от тревожното предчувствие, че Риш ще дойде в селото, за да си отмъсти, и ще постигне онова, което не бяха успели да направят две хилядолетия.

— Ако го уредим, твоите хора ще пожелаят ли да дойдат… да се върнат в Израил?

Шеарясув го погледна в очите.

— В Йерусалим ли?

— Да. В Йерусалим. Където и да е в Израил. На брега на Херзлия, ако искате. — Съвсем смътно съзнаваше какво става в главата на стареца. За него Израил бе само библейско име, наред с Юдея и Сион. То не означаваше реално място — не повече, отколкото допреди два дни Вавилон за самия него. — Земята е плодородна. — По дяволите, как можеха да се забравят две хилядолетия? Не само че ивритът им беше различен, но и представите и ценностите им сякаш идваха от друга вселена. — Тук сте в опасност.

— Винаги сме били в опасност.

А и какво право имаше да им обещава, че ще им помогне да се върнат в Йерусалим? Как щеше да го осъществи, ако приемеха? Но той продължи:

— Прекалено отдавна сте във Вавилон. Време е да се завърнете у дома. — Трябваше да е настоятелен. Те бяха като деца и не разбираха с какво ще са по-добре в Израел. А той не искаше да вижда евреи под чужда власт. Когато пътуваше по света и срещаше свои угнетени сънародници, му се искаше да изкрещи: „Елате си у дома, идиоти! Елате си у дома и изправете глави! Вече има къде да се завърнете. Извоювахме го за вас с кръвта си.“ Добкин още по-силно стисна ръката на стария равин. — Елате си у дома.

Шеарясув постави другата си длан на рамото му.

— Алуф — започна той, — да ни изведеш от плена ли си дошъл? Или ще станеш неволен проводник на окончателната ни гибел? Почакай. Остави ме да довърша. В Книгата е писано: „Тогава станаха отценачалниците Иудини и Вениаминови, свещениците и левитите, и всякой, чийто дух бе възбудил Бог, да идат да градят Господния дом, що е в Йерусалим“^[1]. Ала Бог не възбудил духа на моите предци и те останали тук. Но ще ти кажа нещо, Бениамин. Когато този Господен дом на завърналите се изгнаници, Вторият храм, също бил разрушен и народът се пръснал по света, именно останалите във Вавилон евреи запазили светлината на познанието. През онези години Вавилон, а не Йерусалим бил първият град на еврейското познание и култура. Израил винаги ще се нуждае от своите изгнаници, Бениамин, така че винаги да остане някой, който да пази Закона и да се завърне в Йерусалим, ако някога пак го разрушат. — Той се усмихна и грейналото му тъмно лице се покри с бръчки. — Надявам се, че някой ден Бог ще възбуди духа ви да построите Третия храм. И когато го сторите, си спомни думите ми: ако Йерусалим отново падне, винаги ще има евреи от диаспората^[2], дори ние от вавилонския плен, които ще се завърнат и ще построят Четвъртия. — Старецът стисна ръката и рамото на Добкин, после леко го отблъсна. — Върви, Бениамин. Върви и изпълни дълга си. После може би пак ще поговорим за Йерусалим.

Добкин бързо се обърна и закрачи към края на кея. Не за пръв път го обзе усещане за нереалност. Видът, звуците и особено мирисът на това място не му позволяваха да разсъждава рационално — да разсъждава като военен от двайсети век.

Вълните поклащаха странната лодка, наречена „гуфа“. Всъщност тя представляваше голям кръгъл кош, покрит с прочутата вавилонска смола. Можеше да е на няколко дни или на няколко хиляди години. Той се спусна вътре и се сви на дъното. След него скочи един младеж, казваше се Хислон, очевидно без да се безпокои, че ще потопи лодката. Гуфата опасно потъна, но после горните й краища се издигнаха на десетина сантиметра над водата откъм страната на момчето и на около пет откъм Добкин. Хислон взе от пристана дълъг прът, освободи въжето и отблъсна гуфата навътре в реката.

 

 

Генералът правилно предполагаше, че този вид лодки никога не се използват по време на прииждането на Ефрат. Опасенията му се потвърдиха, когато забеляза, че прътът вече не стига до дъното на реката, колкото и навън да се надвесваше Хислон. Младежът на няколко пъти окуражително му се усмихна.

Гуфата набираше скорост. Добкин знаеше, че трябва да слязат на отсрещния бряг най-много след два километра, иначе щяха да подминат южния край на Вавилон. Не се чувстваше достатъчно силен, за да извърви обратния път. Той отвърна на усмивката на момчето, което се опитваше да изглежда спокойно, но Бен виждаше, че е уплашено до смърт.

Другата възможност бе Хила. Можеше направо да иде в гарнизона и да обясни положението. Оттам щяха да се обадят в Багдад. Но военните в града и местните власти трябваше вече да са разбрали, че във Вавилон става нещо. Тогава защо не бяха дошли да проверят? Той се замисли. Евреите никога не бяха вярвали на чужденци достатъчно, за да поискат от тях помощ. Винаги очакваха коварство и често се оказваха прави. Не, не биваше да ходи в Хила. Трябваше да отиде в мотела или музея, да се добере до телефон и да позвъни в Израел. Това бе единственото място, от което можеха да очакват спасение.

 

 

Вятърът духаше силно. Гуфата подскачаше и се клатеше, вълните я плискаха от всички страни. Кръглият кош започна да се върти като пумпал и на Добкин му се пригади. Слабините го боляха, раната в бедрото го изгаряше. Той се наведе навън и повърна.

Почувства се по-добре и наплиска лицето си с вода. Хислон също изглеждаше пребледнял.

Генералът видя няколко светлини на отсрещния бряг и посочи към тях.

— Квеириш — каза момчето.

Добкин вече беше сигурен, че Хислон се тревожи за времето. Западняците винаги имаха прекалено голямо доверие в местните водачи, но в действителност те рядко или никога не правеха нещата, които търсачите на приключения очакваха от тях. Досега младежът несъмнено не бе имал причини да преплава Ефрат през пролетта.

Огромни прашни облаци скриваха източния бряг. Бен знаеше, че дълго преди да залезе луната на могилата ще се разиграе последният акт от драмата.

След завоя при Квеириш гуфата набра още по-голяма скорост, защото попадна в най-силното течение между стесняващите се брегове. Хислон продължаваше да търси дъното с пръта и силно наклоняваше коша настрани, докато се навеждаше навън.

Добкин се опита да прецени кога пътят им ще ги отведе на отсрещния бряг. Малко по-нататък реката завиваше на запад и ако не потънеха, можеха да слязат в близост до южната градска стена. Щеше да му се наложи да извърви най-малко два километра назад до Портата на Ищар и мотела. Чудеше се какво ще прави, когато стигне там.

 

 

— От катастрофата до победата има само една крачка — отбеляза Хауснер.

Бург натъпка тютюна от няколко фаса в лулата си и я запали. Двамата се бяха свили сред останките от укрепленията на източния склон. Пясъкът затрупваше окопите и бавно, но неумолимо отново покриваше Вавилон.

— Къде е Каплан? — вече за втори път попита Бург.

„Откъде е разбрал, че Каплан го няма? — зачуди се Хауснер. — Навярно от Наоми Хабер.“

— Знаеш ли, не много далеч оттук, на място, наречено Кут, по време на Първата световна война турците обкръжили цяла британска армия. — Той запали цигара. — Английският експедиционен корпус дошъл от Индия и дебаркирал в Персийския залив при устието на Тигър и Ефрат. Искали да завладеят древна Месопотамия. Местните араби били като лешояди. След всеки сблъсък между двете войски те събличали мъртвите и довършвали ранените. Убивали изостаналите и отмъквали дрехите и снаряжението им. В тази история има важна поука. Не бива да отиваме на заливните тераси. Даже ашбалите да не ни настигнат, ще попаднем в ръцете на арабите.

Бург уви шала по-плътно около лицето си, смукна от лулата си и го погледна.

— Напълно съм съгласен с теб. По-късно ще разкажа тази история на външния министър. Но къде е Каплан?

— Историята продължава и съдържа още една поука.

Бург примирено въздъхна.

— Добре.

— Е, след една голяма битка англичаните трябвало да се окопаят в Кут. Турците ги обсадили и това се проточило с месеци. Британските подкрепления стигнали на километър оттам, но турците ги отблъснали. Накрая англичаните свършили провизиите си и трябвало да се предадат. Една от най-тежките критики срещу британския командир в доклада на военното министерство била, че не организирал набези срещу турците. Докладът призовавал за край на статичната отбрана и препоръчвал мобилна защита. Никакви стени. Огън и маневриране. Съвременната военна наука е приела този принцип. Защо не го последваме и ние?

Бург принудено се засмя.

— Не виждам аналогията. Къде е Каплан? Долу ли?

— Има аналогия и добрата тактика си остава добра в Кут, Хартум или Вавилон. И като стана дума за Хартум, Бург, не забравяй, че британските подкрепления пристигнали там само с два дни закъснение. Но въпреки това генерал Гордън^[3], войниците му и цивилните вече били мъртви. Ако през следващите няколко часа не пристигне помощ, ще ни сполети същата участ, Бург. Докато си седим тук и никой не се опитва да ни нападне, започваме да си внушаваме измамно чувство за безопасност. Но когато по склона отново с крясъци запъплят кръвожадни ашбали, ще се запитаме „Защо не опитахме това?“, „Защо не опитахме онова?“. Е, сега ти казвам, Бург, че всяко отчаяно средство за печелене на време си струва риска.

— Къде отиде Каплан? При Портата на Ищар ли?

— Не. Само до външната градска стена. Те ще минат оттам.

— Откъде знаеш?

— Всички военни проблеми имат ограничен брой решения.

— Когато се върнем, ще ти намеря работа във Военното училище.

Хауснер се отпусна по гръб в окопа и затвори очи.

— Кога ще съдим Бернщайн и Аронсон? Преди или след твоя трибунал?

На Яков му писна от унижения. Не му харесваше да споделя нищо и най-малко властта. Той седна и леко удари Бург по гърдите.

— Недей да ме изкарваш от нерви, Исак, иначе ти ще си на подсъдимата скамейка, не аз. Ако се стигне до гласуване, те ще изберат да ги изведе от пустинята истинското копеле, а не имитация като теб или политик като Вайцман. Хората знаят, че не могат да ви оставят да взимате непопулярни решения и да им ги налагате. Затова кротувай. Съвсем скоро ще се избавиш от мен.

Бург се втренчи в тлеещата си лула.

— Не ти вярвам, Яков. Всеки, който смята, че от катастрофата до победата има само една крачка, е от онези хора, дето искат нова карта след като вече имат двайсет точки на масата за двайсет и едно. В разузнаването не играем така. Приемаме минимална печалба срещу минимални загуби. Така играят всички съвременни армии, разузнавателни служби и външни министерства. Ти си последният от великите комарджии. Но не бива да залагаш живота на други хора. Не бива да залагаш дори живота само на един човек — на смелчагата Моше Каплан — с мъглявата надежда, че това ще ни донесе някаква полза.

— Отлично знаеш, че животът на един човек се смята за малък риск. Според правилата на собствената ти тъпа игрова теория това е допустима загуба за вероятна сериозна печалба.

— Не смятам загубата на един човешки живот за малка.

— Ти си лицемер, Бург. И в живота си още по-гаден. Не се преструвай, че не се зарадва, когато помолих Добкин да тръгне. Беше ти ясно, че го пращам на почти сигурна смърт, и това изобщо не те смущаваше.

— Тогава беше друго. Добкин е професионалист. Хора като него знаят, че поне веднъж в живота настъпват такива моменти.

— Това не улеснява нито него, нито мен. Да не мислиш, че ми е било много приятно да пратя някой от двамата долу?

— Не съм казвал такова нещо. И говори по-тихо. Просто си чеша езика.

— Повече не ми трябват хора, които само си чешат езиците, Бург. Върша онова, което смятам за редно. И се надявам хората в Йерусалим и Тел Авив да забравят за своите игрови теории, защото ако не се решат да поемат този огромен риск, щом разберат къде сме, с нас е свършено.

Бург се загледа надолу към склона.

— Е, по-добре да умрем, отколкото да станем причина за нова война или спасяването ни да изложи на опасност мирната конференция.

Внезапно Хауснер проумя всичко. Бург се готвеше да жертва всички заради нещо, което смяташе за висше благо. Предпочиташе да загине храбро — и безшумно, — за да не изнудват с тях Израел. Хауснер също без колебание щеше да пожертва Каплан, самия себе си и всеки друг заради по-висша цел. Ала къде свършваше жертвата? Ако го победяха, дали Израел щеше да се откаже да използва атомното си оръжие „заради човечеството и висшето благо“? Дали някой, държава или човек, имаше право да каже: „Висше благо ли, бабини деветини. Аз заслужавам да живея и ще убия всеки, който се опита да сложи край на живота ми.“

Но хората се жертваха за висши цели. В момента Каплан правеше тъкмо това. Залегнал съвсем сам в мрака, Каплан знаеше, че му остава съвсем малко време на земята. А Бург искаше да жертва всички, включително себе си, за да не принуди Израел да взима тежки решения.

Хауснер се замисли. Беше готов да даде собствения си живот. Но само защото съдбата го поставяше в положение, в което смъртта щеше да е за предпочитане пред всичко останало. Той, от своя страна, бе поставил Каплан в същото положение. Ако беше отхвърлил любезната покана на Хауснер, Моше нямаше да може да води нормален живот. Ала проблемът не бе в живота и смъртта, осъзна Яков. А в принципа на активна намеса. Израелските евреи не можеха да се оставят да играят онази пасивна роля, довела до гибелта на европейското еврейство.

Ако приемеше аргументите на Бург, Хауснер щеше да отиде срещу природата си. В случай, че го попиташе лично министър-председателят, щеше да отговори: „Разбира се, че искам да дойдете с гръм и трясък и да ни измъкнете. Защо толкова се бавите, мамка му?“ Бург определено мислеше така. Просто пак си чешеше езика. Говореше като външния министър. И като Мириам. Бург Шпионина имаше много лица и говореше на много езици. Но ако наистина вярваше в думите си, той грешеше. Трябваше да го наблюдава. Можеше да се наложи да се избави от него.

 

 

Хауснер седеше сам в окопа. Пясъкът се сипеше в дупката и постепенно покриваше краката му. Следите от Бург срещу него вече бяха заличени. Скоро същото щеше да се случи с всичките им укрепления. Някой ден прахът щеше да затрупа и конкорда. Костите им щяха да лежат, погребани тук, и от тях и делата им щеше да остане единствено поредното писмено свидетелство за страдания и мъченичество в Йерусалимската библиотека. Той загреба шепа прах от крака си и го хвърли на вятъра. Вавилон. Мразеше го. Мразеше всеки квадратен сантиметър от неговата мъртва пръст и глина. Вавилон. Покварител на хора. Убиец на души. Свидетел на безброй морални извращения. Убийства. Робство. Кървави жертвоприношения. Как бе могъл да се влюби на такова място?

Беше пратил да я повикат, ала нямаше гаранция, че Мириам ще дойде. Сърцето му тежко се блъскаше в гърдите му. Сухите му устни бяха залепнали една за друга, ръцете му трепереха. „Ела бързо, Мириам!“ Чакането ставаше непоносимо. Той си погледна часовника. Пет минути от тръгването на Бург. Три минути, откакто прати куриер до конкорда. Искаше му се да стане и да се отдалечи, но не можеше да напусне мястото, на което щеше да го търси тя.

Чу два гласа и видя два силуета. Едната фигура посочи, обърна се и изчезна. Другата се приближи към него. Хауснер облиза устни и се опита да овладее гласа си.

— Ела.

Тя се спусна в окопа и коленичи до него в праха.

— Какво има, Яков?

— Просто… просто исках да поговоря с теб.

— Свободна ли съм?

— Не. Не мога да го направя. Бург…

— Можеш да направиш каквото пожелаеш. Ти си царят на Вавилон.

— Престани.

Мириам се наведе към него.

— И една частица от теб е съгласна с Бург. Една частица от теб казва: „Заключете тая кучка и не я пускайте. Аз съм Яков Хауснер, аз взимам тежките решения и ги спазвам.“

— Мириам, недей…

— Не ме разбирай погрешно. Не се страхувам за себе си, нито за Естер. Боя се за теб. Ако допуснеш този фарс да продължи, част от теб ще умре. С всяка следваща минута ти губиш все повече от човешката си същност. Поне веднъж застани на страната на добротата и състраданието. Не се страхувай да покажеш на всички онзи Яков Хауснер, когото познавам аз.

Той бавно поклати глава.

— Не мога. Наистина ме е страх. Страх ме е, че ако проявя снизхождение, всичко ще се разпадне. Страх ме е…

— Страх те е, че ако проявиш снизхождение, ще се разпаднеш ти.

Яков се замисли за Моше Каплан. Как бе могъл да направи такова нещо с този човек? Спомни си за другите като Каплан през годините. Спомни си как Мириам рецитираше молитвата от Равенсбрюк.

Сякаш прочела мислите му, тя каза:

— Не искам да съм твоя жертва, твой кошмар, твой ужасяващ призрак. Искам да ти помогна.

Той сви крака към гърдите си и отпусна глава върху коленете си. Не беше заемал тази поза от детството си. Усещаше, че губи контрол.

— Върви си.

— Не е толкова лесно, Яков.

Хауснер вдигна глава.

— Не. Не е. — Той се взря в лицето й.

„Изглежда толкова изгубен — помисли тя. — Толкова самотен.“

— Какво искаше от мен?

Яков поклати глава и промълви:

— Не зная.

— Да ми кажеш, че ме обичаш, ли искаше?

— Треперя като ученик на първата си среща и гласът ми е с една октава по-висок.

Мириам плъзна ръка по слепоочието му, после прокара пръсти през косата му.

Хауснер хвана дланта й и я поднесе към устните си.

Искаше му се да я целува, да я милва, ала просто я взе в прегръдките си и силно я притисна към себе си. После се отдръпна и застана на едно коляно. Бръкна в джоба на ризата си, извади нещо и й го протегна в разтворената си длан. Сребърна Давидова звезда. Беше направена от два отделни триъгълника, свързани с нитове, някои от които очевидно се бяха счупили и триъгълниците се бяха разместили.

— Купих я в Ню Йорк по време на последното си пътуване. От „Тифани“. Отбий се и помоли да я поправят. Става ли?

Тя се усмихна.

— Това е първият ми подарък от теб, Яков. Благодаря ти.

Внезапно изражението й стана съвсем сериозно. Мириам коленичи на дъното на окопа и впери очи в сребърната звезда в дланта си.

— О, Яков — промълви тя, — моля те, не се отказвай от живота. — После сви юмрук и притисна звездата към гърдите си. Острите върхове се забиха в плътта й, докато не бликнаха капки кръв. Мириам наведе глава и стисна клепачи, за да задържи сълзите си. — По дяволите. По дяволите! — Тя удари с юмруци по земята и извика на вятъра: — Не, по дяволите. Няма да ти позволя да умреш тук!

Хауснер не отговори, но и неговите очи се навлажниха.

С разтреперани ръце Мириам свали сребърната си верижка. На нея висяха ивритските букви „хет“ и „йод“ — „живот“. Тя я закопча на шията му и притегли главата му към себе си.

— Живот — през сълзи прошепна Мириам. — Живот, Яков.

 

 

Моше Каплан лежеше в едно малко дере и наблюдаваше околността през оптичния мерник. Лунната светлина бе прекалено слаба и прашните облаци бяха плътни, ала той ясно виждаше колоната ашбали в маскировъчни униформи на по-малко от двайсет метра разстояние. Спомни си една гравюра от деветнайсети век, наречена „Върколашкото сборище“. На нея бяха изобразени гротескни получовеци, събрали се до стената на църковно гробище под луната. Ужасяваща картина, но далеч не толкова, колкото зеленикавата гледка през оптичния мерник.

После образът внезапно избледня и той разбра, че батериите най-после са се изчерпали. Напрегна очи за последен път и натисна спусъка.

 

 

Всички на хълма разбраха, че моментът е настъпил.