Нелсън Демил
При реките на Вавилон (34)

33.

Първото нещо, което направи Теди Ласков, бе да изпълни последното си обещание към Бекер. Той откри лиъра с радара и изстреля по него ракета „Финикс“ от 160 километра разстояние.

Пилотът на лекия самолет се прозяваше и сънливо зяпаше през предното стъкло. Вече му се виеше свят от кръжене на автопилот. Земята не се виждаше от прах, но тук горе беше чисто. Зората изпълзяваше от Персия и изглеждаше, че денят ще е подходящ за полети. След известно време можеше да му се наложи да отиде до лагера им в пустинята Шамия, бързо да презареди и да се върне — освен ако онези глупаци долу най-после не приключеха. Пилотът отново се прозя.

После погледна през левия илюминатор и забеляза в небето огнена жилка. Секунда по-късно с удивление осъзна, че светлината се приближава към него. Той потупа спящия копилот и двамата видяха как пламъкът променя курса си и ги следва. Когато разбра какво е това, пилотът нададе пронизителен вик. Ракетата се устреми към тях и като че ли увисна пред стъклото на кабината. На корпуса й израелските оръжейници бяха нарисували приказната птица, която сякаш се усмихна на първите слънчеви лъчи и намигна на двамата пилоти в мига преди да погълне плячката си в страшно оранжево огнено кълбо. За разлика от истинския феникс обаче, нямаше никаква вероятност да се възроди от пепелта си и да започне нов живот.

Ласков насочваше ескадрилата си с помощта на радара. Компютрите бяха позволили на автопилотите да се движат ниско над земята по време на целия нощен полет и бяха прелетели под йорданските и иракските радари. Почти не бяха имали време да проучат терена, но всеки пилот знаеше, че липсващата информация може да се компенсира с умение и желание. Свръхзвуковият полет над Йордания и западен Ирак, общо хиляда километра, им отне по-малко от четирийсет и пет минути. Освен изтребителя на Ласков, който носеше два „Финикса“, самолетите бяха въоръжени само с ракети въздух-земя.

Веднага щом лиърът изчезна от радара, Теди каза в микрофона:

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. Чувате ли ме?

Мириам Бернщайн чу експлозията във въздуха, докато седеше сама в пилотската кабина. Нямаше представа какво е това, но всъщност не я интересуваше.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил. Чувате ли ме, „Конкорд“?

Стори й се, че чува далечен глас. Звучеше и смътно познат.

— „Конкорд“ две, „Конкорд“ две, чувате ли ме?

Тя погледна към радиостанцията така, като че ли я виждаше за пръв път.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил. Чувате ли ме? Хайде де, обадете се.

Мириам се опита да усили звука и да включи микрофона, но не знаеше как се прави.

— Теди! — извика тя към пулта. — Теди! Чувам те! — Гневно пусна микрофона и изтича от кабината при ранените и сестрите. — Те са тук! Военновъздушните сили! Военновъздушните сили! — Помещението внезапно се изпълни с шум и тя остана за миг като хипнотизирана. Зад себе си чуваше гласа на Теди Ласков, сякаш от някакъв сън.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. Чувате ли ме? Чувате ли ме? — Мириам се втурна навън на крилото. — Давид! Капитан Бекер!

Бекер отново беше отишъл да уговаря Кан да се качи в кабината или ако не успее, поне да се сбогува с бордовия си инженер. Когато чу взрива, незабавно разбра какво става, затича се нагоре по рампата, мина покрай Мириам, влетя в самолета и хукна към кабината.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. „Конкорд“ две. „Конкорд“ две. Отговорете, моля.

Давид с треперещи пръсти взе микрофона и натисна бутона, докато с другата си ръка настройваше честотата.

— Високо и ясно, Гавриил! Високо и ясно! Положението е критично! Критично! Арабите са съвсем близо! Чуваш ли ме, Гавриил?

Ласков едва не скочи от седалката си.

— Високо и ясно! Високо и ясно! Положението критично, прието, втори. Дръжте се. Дръжте се. Идва C-130 с десантници на борда. Ще издържите ли?

Гласът на Бекер трепереше.

— Да. Не. Не зная. Можете ли да ни помогнете по някакъв начин?

— Все още съм малко далеч и трябва да намаля скоростта. Ще пристигна след… четири минути. Можете ли да обозначите местоположението си със светлинен сигнал?

— Да! Ще включа светлините за приземяване.

— Прието. Какво ще кажете да запалите малко керосин?

— Да. Да. Имаме коктейли Молотов. Ще осветим границите на позициите си. Следи и за трасиращи куршуми, Гавриил. Техните са много, нашите съвсем малко.

— Прието.

Неколцина леко ранени се бяха наблъскали в кабината зад Бекер. Яфе си проправи път навън, излезе на крилото, изправи се и надвика воя на бурята:

— Военновъздушните сили идват! Военновъздушните сили идват! Обозначете нашите позиции с керосин! Къде е Хауснер? Къде е Бург? Дръжте се! Идват!

Естер Аронсон профуча покрай Яфе и скочи на земята. Залитна, падна, скочи на крака и се затича към западния склон, за да спре външния министър и групата му.

На хълма се разнесоха викове и след няколко минути и ашбалите, и израелците знаеха какво става.

Риш и Хамади поведоха оцелелите си войници в устремна атака към конкорда. Израелците пък отстъпваха към него. Няколкото останали коктейли Молотов бяха запалени и хвърлени. Защитниците престанаха да пестят последните си боеприпаси и стрелбата се усили.

Ашбалите, които вече бяха дали прекалено много жертви, неохотно се придвижваха напред. Всеки следващ убит ги караше да проклинат и вият. Преди бяха водили вътрешна борба между желанието да довършат врага и да оставят битката да се реши от само себе си, без да участват в неизбежните изнасилвания и сеч. Сега пристигането на израелските военновъздушни сили внезапно променяше ситуацията. Трябваше да заловят поне един израелец жив, при това бързо, за да имат заложници, за които да преговарят.

Когато се включиха светлините на самолета, те започнаха да стрелят срещу него, но Риш се боеше, че горивото ще експлодира и израелците ще загинат, затова нареди на хората си да се целят само в пилотската кабина.

Палестинците разбираха, че не им остава много време. Когато изтребителите се приближаха, трябваше да са колкото може по-близо до израелците. За предпочитане в самия конкорд, след като ги вземеха за заложници. Всичко щеше да се реши след минути.

 

 

Взеха трупа на полковник Томас Ричардсън и външният министър поведе групата си обратно към самолета. Потърсиха и Маклуър, но не успяха да го открият. Вайцман разговаря с рави Левин, който му разказа за неуспялото масово самоубийство. Двамата бяха единодушни, че единственото правилно решение е да поставят всички от колибата под арест и седмината, които не бяха ранени, получиха заповед да се качат в задното багажно отделение.

Двамата мъже от Отбранителната лига „Масада“ изнесоха трупа на Юри Рубин и го поставиха в яма, която бяха изкопали за тази цел.

Ибрахим Ариф носеше тялото на Абдел Джабари като дете. Залиташе от тежестта и сълзите го заслепяваха, но не позволяваше да го погребат.

Мириам Бернщайн приклекна на крилото, видя приятеля си в ръцете на Ариф и го повика.

Арабинът вдигна глава.

— Ариф, аз го обичах не по-малко от теб. Но той е мъртъв и трябва да бъде погребан. Изисква го и нашата, и вашата религия. Моля те, разбери. Времето изтича. Направи каквото ти казват.

Ариф понечи да отговори, но не успя да овладее гласа си. Накрая дълбоко си пое дъх.

— Абдел те обичаше… — Той се извърна, втурна се със залитане към ямата, спря на ръба и погледна към тялото на Юри Рубин на дъното. После се взря в отворените очи на Джабари. — Е, сбогом, стари приятелю. — Внимателно го спусна върху Рубин и хвърли отгоре им шепа пръст. В този момент дотичаха двама израелци с автомати и скочиха в тясната дупка. Усетиха, а после и видяха труповете под краката си, но не пожелаха да напуснат единственото прикритие наоколо, а започнаха да стрелят в сумрака. Единият се обърна към Ариф.

— Ако нямаш оръжие, най-добре се скрий. Приближават се.

Арабинът кимна и се върна при конкорда. „Животът — помисли си той — се състои от равни части глупост, страх, ирония и мъка.“ Завиждаше на Абдел за неговите прохладни градини, вино и девици.

 

 

Копилотът на Ласков Дани Лавон пръв забеляза керосиновите огньове. Светлите точици образуваха повече или по-малко овална форма около светлините на конкорда. От изток на запад към самолета летяха зелени трасиращи куршуми. Почти нямаше ответен огън. От тази височина Лавон виждаше слънцето над върховете на Загрос, но лъчите все още не огряваха Вавилон. Над древния град вече се разсъмваше, ала пясъкът и прахът бяха прекалено плътни. Той повика Ласков по интеркома:

— Огньове на север-североизток, капитане. Близо до малкия завой на реката.

— Прието. Виждам ги. — Теди нареди на ескадрилата да се насочи право към целта.

Дванайсетте изтребителя F-14 едновременно се спуснаха надолу като гигантски грабливи птици. Ласков, който летеше пръв, профуча на по-малко от двайсет метра над хълма. Грохотът на самолетите бе оглушителен и страшен. Надигнаха се огромни прашни облаци и земята под конкорда се разтърси. Всички долу инстинктивно залегнаха.

След преминаването Ласков нареди на половината от ескадрилата да поеме на юг и да се приготви за охрана на транспортния самолет C-130. Съмняваше се, че там има палестинци, но го изискваше правилникът.

 

 

Хауснер застана на едно коляно и помогна на Бург да се изправи.

— Едва не събориха лулата от устата ти, Исак. Добре, тук ще се разделим, приятелю. Ти се върни и поеми командването на самолета и хората вътре. Аз ще ги забавя.

— Ако имахме време, щях да споря с теб. Сбогом, Яков. Желая ти късмет. — Той потупа Хауснер по гърба и се затича към самолета.

Яков чуваше ашбалите, които се приближаваха към командния пост откъм изток и юг. Той извади пистолета си и зачака.

От прашната пелена се появиха Маркус и Алперн. Хауснер ги повика и те дотичаха при него.

— Дайте ми един калашник и всичките си боеприпаси. Ще ги забавя под прикритието на това възвишение. Вие незабавно се върнете при конкорда и помогнете за организирането на отбраната. Използвайте бронираната решетка и се укрепете зад рампата и колибата. Трябваше да направим окопи около самолета, но сега няма смисъл да съжаляваме. Изпълнявайте заповедите на Бург. Без да спорите. Вървете.

Те му подадоха автомата и два изхабени до половината пълнителя. Хауснер издърпа от земята изкривения алуминиев прът и го подаде на Алперн.

— Сувенир, Сам. Винаги носи тази тениска, когато разказваш на внуците си за Вавилон. Ще те смятат за истински идиот.

Алперн се усмихна и взе знамето. После двамата махнаха за сбогом и се отдалечиха.

Яков зае позиция зад възвишението, стреля няколко пъти и привлече ответен огън. Появата на Ласков и неговите изтребители го радваше като нищо друго през целия му живот. Но бяха закъснели. Яфе му беше докладвал за транспортните самолети и десантниците, но даже да пристигнеха още сега, пак щеше да е прекалено късно. Трябваше да кацнат на заливните тераси, да надуят салове и да прекосят Ефрат. Ако се приземяха на пътя, щеше да им остане да изминат почти цял километър. А ревът на тежките четиримоторни C-130 все още не се чуваше.

Ако израелците извършеха парашутен десант, можеха да ги спасят, ала в прашната буря това щеше да е чисто самоубийство. Половината от войниците щяха да паднат в реката. Не, изтребителите бяха чудесна проява на сила, ала не променяха нищо. Всъщност даже влошаваха положението. Преди ашбалите бяха готови да ги избият до крак и с това щеше да приключи всичко. Сега трябваше да вземат заложници, за да си спасят кожите. И тогава цялата история щеше да започне отначало. Хауснер се надяваше, че Ласков разбира ситуацията и няма да се поколебае да залее хълма с напалм. Ако не друго, поне щяха да очистят Риш — и Хамади, когото Хауснер смяташе за далеч по-опасен бъдещ противник.

Във въображението си Яков дълго се сбогува с Мириам. Разкъсваше се между желанието да се върне в конкорда, за да се прости с нея, и да остане тук, където поне чувствата му бяха в безопасност.

 

 

Питър Кан, който продължаваше да поправя помощното запалващо устройство в предния колесник, чу виковете и припрените стъпки към самолета и видя неколцина невъоръжени да се качват по рампата. По-напред различи силуетите на коленичили израелци, които стреляха срещу противника. Куршуми изравяха дупки в стените на кирпичената колиба. Няколко души заеха огневи позиции около рампата. Младо момиче се прикри зад неговата ниска пръстена платформа. По един или друг начин краят наближаваше, но Кан не преставаше да работи.

После бордовият инженер внезапно се претърколи изпод колесника, прескочи залегналото момиче, избърса ръцете и лицето си и бързо се изкачи по рампата. На крилото Мириам Бернщайн го хвана за ръка.

— Виждали ли сте Яков Хауснер?

— Не, госпожо Бернщайн. През цялото време бях под предния колесник. — Кан забеляза, че част от бронираната решетка, която бяха използвали за отбранителните съоръжения, сега е върната в конкорда и поставена покрай стените. Находчивост и рационално мислене до последния момент. Това му харесваше. Ако не друго, поне бе адски добър опит. — Вижте, госпожо Бернщайн, по-добре влезте вътре. Тук привличаме огъня. — Той се освободи от ръката й и се приближи до Бург, който стоеше в най-крайната точка на дясното крило. Около него лежаха шестима души и стреляха в мрака. Всички вече бяха разбрали, че ашбалите не искат да стрелят по крилата и да рискуват да възпламенят конкорда с потенциалните заложници.

Кан потупа Бург по рамото.

— Извинете ме.

Исак се обърна към него.

— А, здравей, Кан. Добър опит с помощното устройство.

— Да, господине. Тъкмо затова исках да поговоря с вас… или с господин Хауснер.

— Казвай, синко. Хауснер още е там. — Той посочи с ръка.

— Да, господине. Хм, мисля, че го поправих.

— Поправил си го?… — Бург ненадейно избухна в смях. — Какво? На кой му пука, синко? Влизай в самолета.

Кан не помръдна от мястото си.

— Струва ми се, че не разбирате, господине. Те няма да пристигнат навреме. Можем…

Мощна експлозия ги повали на крилото. Един от изтребителите прелетя над могилата. Друг се приближи откъм Ефрат и изстреля ракети въздух-земя над конкорда. Те оставиха огнени следи и се взривиха край старите окопи. Трети пусна лазерно насочвана бомба, която избухна на западния склон. Във въздуха се разхвърчаха тухли, тонове пръст се свлякоха по стръмния гласис и завлякоха неколцина ашбали в реката.

Земята се разтърсваше, ударни вълни брулеха старата цитадела, която в продължение на повече от хилядолетие беше бранила северните подстъпи към Вавилон. На стотици метри във въздуха хвърчаха пясък и глина. Червените следи на ракетите прорязваха небето като падащите звезди, които толкова бяха привличали древните вавилонски астролози. Изтребителите поставиха представление, каквото Вавилон никога не бе виждал. Но само толкова. Представление. Ласков не смееше да стреля достатъчно близо, за да постигне сериозен резултат. Просто искаше да спечели време. Докато пристигнат десантниците. Време.

Бург лежеше там, където беше паднал.

— Какво? — надвика експлозиите той. — Какво?

— Мисля, че можем да включим устройството и да запалим двигателите — отвърна Кан.

— И какво от това? Какво значение има, по дяволите? Не ни трябва климатичната инсталация, Кан.

— Можем да се махнем оттук!

— Да не си се побъркал?

Наблизо падна ракета, изора земята край опашката и избухна, пращайки по конкорда пръст и шрапнели.

Бордовият инженер повдигна глава.

— Не съм. Можем да се махнем.

— Къде?

— Където и да е. Стига да се махнем оттук.

Бург хвърли поглед назад. Надяваше се да види как Хауснер се изкачва по рампата с онази вече прочута негова смесица от нехайство и заплашителност. Но там беше само Мириам Бернщайн, която се взираше в огнената нощ. Искаше му се да й извика, ала нямаше да го чуе. Той отново се обърна към Кан.

— Кажи на капитана да се опита да запали двигателите.

Бордовият се втурна към пилотската кабина.

— Давид!

Бекер разговаряше с Ласков по радиостанцията и му махна с ръка да мълчи.

— Давид!

Пилотът насочваше стрелбата на изтребителите и тактиката се оказваше успешна. От кабината не се виждаше много, но той се опитваше да помогне с нещо. А и трябваше да признае, че му доставя удоволствие.

— Добре, Гавриил. Ако имаш още самонасочващи се бомби, сега е времето да ги пуснеш. Мини покрай брега на реката в основата на склона в случай, че някой там е останал жив. Все още можем да избягаме оттам. Хвърли още една на двестатина метра напред и надясно от мен. Ще ти дам знак с предните светлини.

— Прието за реката, втори, но другата цел е прекалено близо до вас.

Кан разтърсваше Бекер за рамото и му крещеше на английски, родния им език:

— Не ме ли чуваш, по дяволите? Поправих помощното устройство. Запали тая дебелогъза птица и я накарай да се махне от тоя лайнарник!

За миг Бекер онемя.

— Поправил си устройството?

— Поправих го. Поправих го. — „Може би“ — помисли си Кан.

Пилотът натисна ключа на помощното запалващо устройство. Не вярваше, че в акумулатора е останала достатъчно енергия, но нищо не му струваше да опита. Заслуша се и въпреки рева на вятъра и експлозиите чу, че устройството се върти. Но не палеше. Бекер изключи светлините на самолета. Двамата с бордовия инженер безмълвно следяха температурния датчик на устройството. Бялата стрелка не помръдваше. Давид опита с познатото: „Само още веднъж, Господи, само още веднъж“. Нищо.