Нелсън Демил
При реките на Вавилон (13)

12.

Хауснер и Добкин продължиха обиколката си. Могилата имаше почти правилна овална форма с големината и очертанията на хиподрум, както я беше описал генералът. Очевидно не беше естествено образувание. Почти плоският й връх също доказваше наличието на постройки отдолу. Само наветите от вятъра дюни и ерозиралите дерета нарушаваха равната повърхност. Тук-там стърчаха кръгли височини. Добкин обясни, че това най-вероятно са стражеви кули, издигали се над стената на цитаделата, и постави хора на всяка от тях.

Преброиха трийсет души, повечето от които инстинктивно се бяха включили в отбраната на хълма. Веднага след катастрофата генералът бе разположил само няколко поста. Той нареди да започнат да трупат тухли и пръст за бруствери и да копаят окопи, доколкото можеше да се копае в праха. Хауснер се зачуди дали всичко това не е излишно, тъй като защитниците на практика не бяха въоръжени.

Бург беше дал на Добкин своя автоматичен колт 45-и калибър и той на свой ред го повери на стюарда Абел Гелер, когото разположи на стратегическа позиция. Хауснер даде своя „Смит & Уесън“ на младата стенографка Рут Мандел.

— Знаете ли как да го използвате?

Тя погледна оръжието в малката си ръка и отговори:

— Служила съм в армията.

Яков преброи три пистолета малък калибър, плюс шестте „Смит & Уесън“ на хората му. С неговия ставаха десет. После бяха Йошуа Рубин с узито, Брин с M-14 и другите трима от охраната, Яфе, Маркус и Алперн, въоръжени с пленените АК-47. Те бяха разположени така, че да покриват целия източен склон с пресечен огън. На всеки трийсет метра средно се падаше по човек. Положението не беше чудесно, но не можеше да се каже, че е и безнадеждно.

Добкин помоли стюарда Даниил Якоби да направи кафе, за да ободри защитниците на могилата.

Двамата спряха при Брин. На земята до него спеше младо момиче с яркосин гащеризон.

— Коя е? — попита Хауснер.

Натан свали поглед от оптичния мерник.

— Наоми Хабер, стенографка. Прояви желание да остане при мен като куриер. Ако забележа нещо, ще я пратя да ви съобщи.

Какво е положението?

— Всичко е спокойно.

— След като се скрие луната, няма да е така.

— Зная.

 

 

Хауснер и Добкин спряха на известно разстояние от Брин и спящото момиче и мълчаливо се загледаха надолу към Вавилон.

Яков запали цигара.

— Е?

Генералът поклати глава.

— Не зная. Зависи дали атаката ще е решителна. Ако е добре подготвен, редовен пехотен взвод би могъл да завладее хълма. От друга страна, няма да е достатъчен и батальон от петстотин души, ако не притежават нужния опит. Нападението срещу укрепена позиция, колкото и слаба да е отбраната, изисква огромна смелост.

— Смяташ ли, че ония типове я притежават?

— Кой знае? Риш обаятелен водач ли е? Хората му ще умрат ли за него? За каузата си? Дори не знаем колко са. Трябва да почакаме, докато Бург научи нещо.

— Ясно. — Хауснер плъзна поглед по източния склон. В далечината различаваше ивици осветена от луната вода и големи блатисти участъци. Но иначе имаше само пясък и глина. Трудно можеше да повярва, че в древността Месопотамия е била обитавана от милиони хора. На около километър оттатък пътя видя ниска стена. — Наистина ли познаваш това място, Бен?

— Сигурно ще мога да нахвърлям карта по памет. Всъщност утре сутрин, когато открия ориентири, ще скицирам чудесна военна карта.

— Чудя се как са стигнали дотук палестинците.

— Как се придвижват партизаните?

— Имаха само няколко камиона.

— Забелязах.

— Тежки оръжия? Минохвъргачки?

— Моля се на Господ да нямат.

— Искали са да ни вземат за заложници. Пленници. Във Вавилон. Струва ми се странно.

— Ако бяхме кацнали на пътя, нямаше да е така — каза генералът. — Питам се дали сме постъпили правилно.

— Навярно никога няма да научим — отвърна Хауснер, запали цигара и пъхна замръзналите си ръце в джобовете си. — Възможно е Ашер Авидар да е взел вярното решение.

— Да.

Яков погледна на север. На около седемстотин и петдесет метра в равнината се издигаше висок хълм. Очевидно друга могила.

— Какво е онова там?

Добкин присви очи.

— Някои археолози локализират там Вавилонската кула.

Хауснер зяпна.

— Ти вярваш ли?

— Кой знае?

Яков се огледа и попита:

— Оттук виждат ли се висящите градини?

Добкин се засмя.

— На шабат не организирам екскурзии. — Той постави тежката си длан на рамото на Хауснер. — Любопитен съм да проверя какво ще успея да разпозная след изгрев-слънце. Основните руини трябва да са на юг оттук.

— Някой живее ли на този хълм?

— Арабите странят от него. Смятат, че го обитават духове. Знаеш ли стиховете от Исая?

— Имаш предвид… „Няма арабец да разпъне шатрата си, и овчари със стада там не ще пладнуват… Но в него ще обитават… зверове пустинни… И хиени в увеселителните им домове…“ Тези ли?

— Да.

— Но тук има овчарска колиба.

Добкин кимна.

— И сред развалините има селце, въпреки библейското запрещение.

Хауснер изгаси цигарата си и запази фаса.

— Можем ли да използваме това село за нещо?

— Едва ли. Преди време действах в Ирак и предавах сведения на нашето военно разузнаване. Много техни села са невероятно примитивни. Тези хора дори не подозират, че са иракски граждани. Живеят като първите месопотамски селяни, които преди пет хиляди години са поставили тук основите на цивилизацията.

— В такъв случай сме абсолютно изолирани от всякакви видове съвременен транспорт и комуникации, така ли?

— На юг е Хила. Но не бих разчитал да ни открият. — Той замълча и като че ли си спомни нещо. — В южната част на развалините при Портата на Ищар има малък музей и мотел.

Хауснер бързо го погледна.

— Продължавай.

— Иракското министерство на паметниците на културата построи двете сгради преди двайсетина години. Познавам уредника на музея. Доктор Ал-Тани. Само преди половин година се видяхме в Атина. Пишем си чрез общ приятел в Кипър.

— Сериозно ли говориш? — Хауснер закрачи насам-натам. — Можеш ли да отидеш там?

— Яков, забрави ли, че сме обсадени? И те имат часови и огневи позиции като нас около цялата могила, не се съмнявай в това.

— Но ако успееш да се промъкнеш…

— Доктор Ал-Тани най-вероятно няма да пристигне преди края на април, когато започва туристическият сезон.

— Може да има телефон.

— Сигурно има. И течаща вода. И сам можеш да се досетиш къде се намира командният пост на Риш.

Хауснер се закова на място.

— И все пак, ако успееш да се добереш дотам, до мотела или музея… това е връзка с цивилизацията. Ал-Тани може вече да е дошъл. Възможно е да намериш джип. Може да не охраняват телефона. Какво ще кажеш, Бен?

Добкин погледна на юг. В далечината се различаваха силуетите на развалини. До Портата на Ищар имаше най-малко два километра. Часовите около могилата нямаше да са разположени нагъсто. Въпреки това му се искаше поне веднъж да проучи ситуацията на дневна светлина.

— Съгласен съм. Но ако ме хванат, ще ме принудят да им издам всичко за отбраната ни. Всеки проговаря, Яков. Знаеш го.

— Разбира се.

— Ще трябва да взема пистолет, за да… за да не попадна в ръцете им. Можем ли да си го позволим?

— Мисля, че не, Бен.

— И аз.

— Нож — предложи Хауснер.

Добкин се засмя.

— Знаеш ли, никога не съм разбирал откъде предците ни са намирали смелост да се нанизват на мечовете си. Нужен е страхотен кураж. И сигурно адски боли. — Той зарея поглед в далечината. — Не зная дали съм способен на това.

— Е — рече Яков, — ще поразпитаме хората. Може някой да има лекарство, което да е смъртоносно в големи дози.

— Оценявам усилията, които полагаш, за да улесниш самоубийството ми.

— Носим отговорност за повече от петдесет души…

— Зная. Да, ще отида. Но след като проуча обстановката на дневна светлина. Ще тръгна утре вечер.

— Дотогава може да не сме живи.

— Струва си да изчакаме. Ще имам по-голям шанс. Ако го направя сега, само ще си хвърля живота на вятъра. Не искам да умра. Искам да успея.

— Разбира се.

 

 

Към тях се приближаваше Исак Бург. Беше захапал лулата си и крачеше тежко като човек, който току-що е изпълнил неприятна задача.

Хауснер и Добкин се запътиха към него. Пръв се обади Хауснер.

— Проговори ли?

— Всеки проговаря.

Яков кимна.

— Мъртъв ли е?

— О, не. Жив е. Всъщност не се наложи да проявявам прекалена настойчивост. Сам прояви желание да говори.

— Защо?

— Всички са такива. Добкин ще ти каже. Самият ти си го виждал в „Рамла“. Смесица от самохвалство, шок, нервност и страх. — Той се втренчи в лулата си за миг. — Освен това му обещах да го пусна при приятелите му.

Генералът поклати глава.

— Няма начин. Военен закон. Всеки, който е видял вътрешността на отбранявана зона, не може да бъде върнат до края на бойните действия. Тук е същото като навсякъде другаде.

— В моя свят на шпиони и тайни агенти не постъпваме така — отвърна Бург. — Обещах му. И можеш да направиш изключение поради медицински причини. Освен това човекът не е видял почти нищо. Няма смисъл да го оставим да умре само защото нямаме условия да го лекуваме.

— Ще помисля — каза Добкин.

Хауснер слушаше спора им. Всъщност двамата просто тълкуваха по различен начин устава. Бург в най-добрия случай представляваше загадка. Не се бе поколебал да измъчва ранения, а сега се опитваше да му спаси живота. А ако го оставеше да умре и арабите завладееха хълма и заловяха Бург жив, със сигурност го очакваше бавна смърт. Ако той беше на негово място, каза си Хауснер, щеше да убие палестинеца и да го зарови надълбоко. А Добкин… Генералът бе образец за военен. Верен, интелигентен, дори находчив. Но държеше на устава. Яков изгуби търпение.

— Оставете това. Какво каза той?

Бург изтръска лулата си.

— Какво каза ли? Много неща. Името му било Мохамад Асад. Бил ашбал. Знаете какво означава това. „Тигърче“ — палестински сирак от войните с Израел. Всъщност всички там долу били ашбали. Възпитани от различни палестински организации. Сега са се събрали и не ни обичат.

Добкин кимна.

— Войната оставя тежко наследство. Това е най-страшното. — Той се замисли за ашбалите. Колко сираци бе виждал да ридаят над телата на родителите си сред останките от арабските села? Война. Сега всички те бяха пораснали, тези млади жертви. Те бяха кошмар, внезапно завърнал се посред бял ден.

— Не ни обичат — съгласи се генералът.

— Точно така — каза Бург. — И са невероятно опасни. Внушавали са им омраза от деня, в който са започнали да разбират. Отхвърлят всички нормални стандарти на поведение. Омразата към Израел е тяхна религия. — Той потърси в джоба си кесийката за тютюн и я извади. — Освен това са ги обучавали за войници още откакто са проходили.

— Колко са? — попита Добкин.

— Сто и петдесет.

Последва мълчание.

— Убеден ли си? — попита Хауснер.

Бург кимна.

— Това е едно от нещата, за които лъжат войниците, нали, Бен? За броя си. Отначало каза, че били петстотин. Не му се вързах. Затова бяха всички ония писъци. Накрая се спряхме на сто и петдесет.

— Тежки оръжия?

Бург поклати глава.

— Не са очаквали съпротива. Почти всички обаче са въоръжени с калашници.

— Базата им трябва да е наблизо — отвърна Добкин.

— Не чак толкова. В пустинята Шамия. От другата страна на Ефрат. На повече от сто километра оттук. Иракското правителство търпи съществуването на лагера поради различни и до болка познати причини. Така или иначе, пристигнали тук с камиони в края на януари, преди да започне прииждането на реките. Оттогава чакали заповеди. Преди няколко часа се появил Риш и ги повикал по радиостанцията. Останалото е история — в действие.

— Риш е шефът, така ли? — попита Хауснер.

— Да. Заместникът му е Салем Хамади, друг стар приятел. Хамади е и палестинец, и ашбал. Всъщност той ръководеше програмата. Както знаете, самият Риш не е палестинец, а иракчанин. Родното му село не е далеч оттук. Преди известно време обединили силите си и започнали да събират сирачетата от лагерите си. Има и момичета. Двайсетина тигрици. Мохамад твърди, че години наред ги обучавали в пустинята Шамия за специална задача, от която, изглежда, накрая се отказали.

— Знаели ли са защо са тук? — попита Добкин.

— Съобщили им едва когато лиърът на Риш започнал да се спуска към пътя. Настъпило известно объркване, тъй като смятали, че конкордите са два. — Той замълча, когато си спомни за унищожения самолет. — Казали им, че ще ни вземат за заложници поради различни политически причини, някои от които не бяха много ясни на Мохамад Асад. Призна, че нашият номер направо ги шашнал. Предполагам, че психологически не са били подготвени да се бият и да дадат жертви. Били са готови да се гаврят с два самолета израелски цивилни.

— Но са първокласни войници — рече Хауснер. — Нали така каза?

Бург поклати глава.

— Не съм казвал, че са първокласни войници. Казах, че са отлично обучени. Има разлика. Нито един от тях не е участвал в сражение. — Той се замисли. — Знаете ли, не за пръв път сираци са обучавани за войници още от детството си. В историята има много такива случаи. И не са нито по-добри, нито по-лоши от редовната войска. Всъщност често са се оказвали много по-лоши. Като всички деца, отглеждани без родители, те са малко по-изостанали от връстниците си, израснали в семейна среда. Така е и с ашбалите, сигурен съм. От тях не стават особено добри войници. Липсва им въображение и нямат лични цели в живота. Липсва им опит извън армията и са осакатени в емоционално отношение. Имат съвсем смътна представа за какво се бият, тъй като единственият им дом е казармата. Убеден съм, че ще защитават другарите и лагерите си до смърт, но иначе нямат идея за семейство и родина. Когато напуснат бойната си част, сякаш попадат в мъгла. Има още десетки причини да не са добри войници. Нашият млад приятел Мохамад е типичен пример. — Бург погледна към генерала. — Бен?

Добкин кимна.

— Съгласен съм. Но въпреки това са сто и петдесет и всички са въоръжени. Няма да си съберат палатките и да избягат през нощта.

— Няма — потвърди Хауснер. — Защото имат двама добри водачи.

Генералът отново кимна.

— Това е ключът. Водачите. — Той се замисли за старите битки, после вдигна очи към Яков и Исак. — Ето какво зная за арабите като войници. Първо, те са романтици и представата им за войната е как мъже на бели арабски жребци препускат в пустинята. Всъщност съвременните араби никога не са постигали сериозни успехи в офанзивен план. Отдавна са отминали дните, в които са развявали знамето на исляма над половината цивилизован свят. — Той запали цигара. — Но не ме разбирайте погрешно. Не са и толкова лоши войници, каквито ги изкарвате вие. Общо взето са смели и издръжливи, особено при пасивна отбрана. Подобно на много войници от бедни семейства, те са готови да търпят всякакви трудности и лишения. Имат и недостатъци, разбира се. Не проявяват решителност в настъпление. Не са способни да променят тактиката си с оглед на обстановката. Макар че не са от най-добрите, техните офицери и сержанти поддържат строга дисциплина. Когато убият командира му, средният арабски войник не проявява инициатива и дисциплина. Освен това не са в крак със съвременната военна техника. Всичко това особено се отнася за ашбалите, ако мога да съдя по малкото, което зная за тях. Нещо повече, те са заслепени от внушаваната им омраза и като войници, не са професионалисти.

Бург кимна.

— Съгласен съм. И смятам, че е възможно дори да избягат, ако изгубят водачите си или жертвите станат прекалено много — което, признавам, не е вероятно в нашия случай. От друга страна, ние няма къде да бягаме. Заложен е животът ни. За нас са приемливи всякакви загуби. Просто нямаме алтернатива.

— Ето ви алтернатива — каза Хауснер. — Те ще поискат да преговаряме.

— Но първо още веднъж ще се опитат да ни нападнат — отвърна Добкин и вдигна глава към небето. — Скоро ще имаме възможност да проверим дали ще успеем да им нанесем неприемливи загуби. Луната залязва.