Нелсън Демил
При реките на Вавилон (32)

31.

Засадата на Каплан изненада ашбалите. Нещо повече, изстрелите предупредиха израелците на хълма.

Палестинците едва не, побягнаха под поразяващия огън, ала неколцината им останали офицери, включително Хамади и Риш, успяха да запазят самообладание и отвърнаха на стрелбата.

Моше навярно щеше да успее да се оттегли, но докато зареждаше пълнител след пълнител, го обзе истинска лудост. Грохотът, мирисът, вибрациите и оранжево-червените проблясъци го хипнотизираха. Със скорост около двеста куршума в минута той изстреля близо хиляда патрона. Хауснер не се бе поскъпил с боеприпасите и Каплан имаше намерение да ги използва докрай.

Риш и Хамади бяха запазили присъствие на духа и забелязаха, че ги обстрелва само един човек. Те го заобиколиха, втурнаха се напред под прикритието на гърмежите и виещия вятър и го нападнаха в гръб.

Израелците на хълма чуваха виковете му толкова ясно, сякаш идваха от съседния окоп. Смъртта му настъпи бавно и крясъците му оказаха двойно въздействие — както обикновено в такива случаи. Те затвърдиха решителността на непокорните и разколебаха волята на малодушните.

Хауснер взе микрофона на аудиоуредбата. Вятърът отвя гласа му надолу до градската стена.

— Риш! Хамади! Вие сте зверове! Вие не сте хора! Ще ти откъсна ташаците, Риш! Когато те пипна, ще ти откъсна ташаците! — Виковете му станаха пронизителни и отчаяни, почти като предсмъртните писъци на Моше Каплан и дивия лай на чакалите в подножието на могилата.

Хората на върха се извръщаха едни от други, докато Хауснер виеше, ревеше и бълваше най-вулгарните и мръсни заплахи и ругатни, които можеха да си представят. Очевидно бе изгубил самообладание.

Някой — звучеше като Бург — му отне микрофона и се опита да окуражи и утеши Каплан. Нямаше полза. Младежът умря бавно и мъчително.

Израелците започнаха да стрелят наслуки. Няколкото останали буркана с коктейл Молотов бяха хвърлени в нощта, за да осветят склона, но вятърът и пясъкът ги угасиха преди да се разгорят.

Останали по-малко от четирийсетина, оцелелите ашбали се заизкачваха нагоре по двойки. Вятърът ги тласкаше напред. Прашните облаци скриваха придвижването им. Дори проблясъците на автоматите им едва се забелязваха в бурята.

Защитниците на хълма изгребаха пясъка от окопите си и започнаха да отвръщат на огъня. Калашниците почти незабавно започнаха да засичат, но по линията тичаха специално обучени хора, които разглобяваха оръжията и ги почистваха със смазка от конкорда. И все пак пясъкът вземаше своето и от двете страни.

Шансовете в този рунд изглеждаха изравнени, ала Хауснер, Бург и почти всички останали знаеха, че вятърът е в полза на ашбалите. Освен това отбранителните съоръжения бяха полуразрушени, триковете изчерпани и боеприпасите — на привършване. Гладът и жаждата още повече снижаваха боеспособността им. И не на последно място, изглежда, имаше проблем с командването, който оказваше въздействието си върху всички на върха.

Мнозина вярваха в твърдението на Ариел Вайцман, че задната врата е отворена, че западният склон и Ефрат не са блокирани. Всъщност Хамади бе пратил група от източния склон при реката само минути след като бе изгубил радиовръзка със Саид Талиб. Ашбалите в подножието на западната стена нетърпеливо очакваха опит за отстъпление по стръмния склон.

Палестинците използваха мунициите така, сякаш са колкото пясъка. Изстрелваха дълги откоси и неумолимо се изкачваха нагоре.

 

 

Хауснер стоеше на командния пост заедно с Бург. Беше се успокоил и като че ли изглеждаше добре. Но за огромно раздразнение на Исак, Яков бе помолил Мириам Бернщайн да стане негова лична куриерка. Технически двете с Естер Аронсон все още бяха под арест, ала никой не възрази, когато Хауснер свали от тях всякакви ограничения. Мириам не спомена за Каплан, нито за епизода с микрофона.

— Когато останат съвсем малко боеприпаси — надвика шума той, — част от хората ни ще се втурнат към западния склон.

Бург кимна.

— И съм сигурен, че ашбалите там само това чакат. Трябва да повторим заповедта да не отстъпват и ако се наложи, да се бият с голи ръце.

— Те не са войници — напомни му Хауснер. — Накрая ще постъпят така, както им подсказват инстинктите им. — Той сниши глас. — Някои вече са се уговорили да се самоубият… След случилото се Каплан самоубийството изглежда примамливо… Не ги обвинявам.

На ниското възвишение настъпи мълчание. Силният вятър развяваше импровизираното знаме. Кафявият прах бе размил цветовете на телавивския пейзаж и алуминиевата тръба все повече се накланяше към земята.

Мириам понечи да каже нещо, после замълча.

— Какво има? — попита Яков.

— Ами… докато още имаме боеприпаси и ашбалите са на източния склон, навярно би трябвало… бързо да се оттеглим, да пресечем върха и да се спуснем по западната стена — заедно и организирано, а не в хаотично бягство. Навярно ще успеем да се справим с групата, която са пратили на брега. Можем да преплуваме Ефрат в мрака.

Хауснер и Бург се спогледаха, после се втренчиха в нея.

— Не забравяш ли ранените? — накрая попита Яков.

— Те са изгубени — както при организирано отстъпление, така и при бягство. Носим отговорност за мнозинството.

— Променила си се — рече Бург.

— Защо предложението звучи толкова ужасно, когато идва от мен? — реторично попита Мириам. — Но е така, нали? — Тя замълча за миг. — Е, бих останала заедно с други доброволци, за да се грижим за ранените, разбира се. И без това ме очаква смъртна присъда. Нали?

Хауснер поклати глава.

— Даже когато взимаш тежки решения, кой знае как успяваш да ги накараш да не изглеждат такива. Жестоката истина е, че ако отстъпим по какъвто и да е начин, или ако видим, че настъпва краят, първо ще застреляме ранените. — Той вдигна ръка да не го прекъсва. — Не бъди глупава, Мириам. Чу какво направиха с Каплан. Бог знае какво са сторили с Дебора Гидеон.

— Но… те искат заложници.

— Възможно е — обади се Бург. — Но вече може и да не искат. Навярно сега единственото им желание е да отмъстят. Така или иначе, ако все още са живи, Риш и Хамади сигурно ще успеят да им попречат да ни избият до крак. После най-доброто, на което можем да се надяваме, е да ни подложат на бавни, по-изтънчени изтезания, докато издадем всички държавни тайни, които знаем. Не, няма да оставим ранени и доброволци тук, няма да се опитваме да отстъпваме в мрака. Най-добре обучените и дисциплинирани армии избягват нощни маневри.

— Тогава какви възможности имаме? — попита Бернщайн. — Не искате да се оттеглим, нито да се предадем и сте против масовото самоубийство. Какво ни остава?

— Не зная — каза Хауснер. — Най-добрият изход, който мога да си представя, е всички да загинем в бой. Това няма да стане, разбира се. Някои сами ще се предадат, други ще бъдат пленени. Ще има самоубийства и убийства. Възможно е да не забележат неколцина от нас в мрака. Като при всяка друга обсада в историята.

Тримата замълчаха. Хаотичният грохот на битката придоби по-организирана форма. И двете страни бяха уморени и знаеха, че това е последният сблъсък. Всички се движеха механично, като в ритуал, чийто край щеше да настъпи в точно определен момент, каквото и да правеха, за да го ускорят.

 

 

Ашбалите се държаха на разстояние от триста-четиристотин метра и се опитваха да извадят израелците от равновесие, като в същото време търсеха най-слабите места в защитата им. До изгрев-слънце оставаха повече от три часа, но ако вятърът не утихнеше и прахът не се слегнеше, щеше да се разсъмне малко по-късно. В тази битка на взаимно изтощаване палестинците имаха известно преимущество в численост и въоръжение и далеч превъзхождаха противника си по отношение на боеприпаси, храна, лекарства и вода. Само трябваше предпазливо да се разгръщат и да принуждават израелците да стрелят, докато изчерпат мунициите си.

Бург се опитваше да разработи няколко плана. Бягство? Контраатака? Да изчакат до края и да се бият с голи ръце? Да застрелят ранените? Да убият Хауснер? Дали щяха да ги спасят в последния момент? Малко вероятно.

— Какво ли е станало с Добкин?

Хауснер се обърна и погледна на югозапад към мястото, където трябваше да се намира Ума. Взираше се напрегнато, сякаш се мъчеше да установи връзка с генерала. После отправи очи на юг към Портата на Ищар.

— Имам предчувствието, че е успял.

Мириам го държеше за ръка и открито показваше на Бург как стоят нещата.

— Чудя се дали се е свързал с някого.

— Мога да те уверя — отвърна Бург, — че даже по някакво чудо в момента да разговаря по телефона, не вярвам помощта да пристигне навреме. — Той погледна Яков, сякаш за потвърждение, ала всъщност го предизвикваше да му възрази.

Хауснер застана с гръб към вятъра и посочи към невидимия хоризонт на запад.

— Все си мисля, че Теди Ласков е удържал на думата си — че е някъде там с изтребителите си, търси ни и се приближава…

Бург вдигна очи към небето.

— Доста оптимистично от твоя страна, Яков — предпазливо каза той. — Надявам се да си прав.

Хауснер скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, Бург, нещо не мога да приема мисълта, че всички ония адски интелигентни момчета в Тел Авив и Йерусалим се мотаят с пръст в устата. Очаквах повече от тях. Патриотизъм ли е това? Предполагам. Е, сигурно съм очаквал прекалено много. В края на краищата, и аз бях един от тях и виж как прецаках всичко. Пък и имат право на почивка.

Бург не успя да се сдържи и се засмя.

— Не днес. — Винаги, когато започнеше да се съмнява в здравия му разум, Хауснер проявяваше блестяща проницателност.

Приближи се куриерка и Исак Бург отиде да я пресрещне.

Мириам беше стояла на няколко метра от тях, внимателно заслушана в разговора им. Сега се приближи до Яков, отново хвана ръката му и силно я стисна. Замисли се за Теди Ласков. Напоследък все по-рядко се сещаше за него. След кацането си го представяше точно така, както го описваше Хауснер — виждаше как се спуска с изтребителя си и я спасява… спасява всички. Но всъщност знаеше, че в момента Теди най-вероятно е в немилост и че вината за това отчасти е нейна. Отначало не искаше да направи връзката между своето влияние върху него и действията му във въздуха, ала накрая беше принудена да я признае, приблизително по същото време, по което се наложи да погледне в очите много други истини.

Хауснер й показваше тези истини така, както никой друг мъж в живота й. Другите приемаха нейната представа за света, за да я поласкаят или просто от учтивост. Тъкмо такива мъже привличаше Мириам. Слаби хора с очила, които седяха до нея на семинари и заседания на комисии. Хора, които говореха на партиен жаргон и повтаряха клишета и шаблони, сякаш току-що са им хрумнали.

Ласков се различаваше от другите, съпругът й също. Двамата малко си приличаха и тя ги характеризираше като благородни диваци. Яков Хауснер представляваше друг вариант на същия тип, ала по-краен. Мириам спокойно можеше да преживее цялото им приключение във Вавилон без сериозно да промени светогледа си. Хауснер обаче и бе отворил очите. Гледката не й харесваше, но вече можеше обективно да претегли положителните и отрицателните страни на предложението да застрелят ранените, без да изпадне в пристъп на нравствена ярост.

— Добре ли познаваш Теди Ласков? — попита тя.

— Не много. От време на време пътищата ни са се пресичали.

— Харесваш ли го? — няколко секунди по-късно колебливо попита Мириам.

— Кого? — Той остави мълчанието да се проточи. — А, Ласков. Да, струва ми се. С него човек може да се разбере по-лесно, отколкото с вас политиците.

Тя се усмихна в мрака.

— Прилича ми на теб.

— Кой? Ласков ли? Наистина ли?

Мириам още по-силно стисна ръката му. Приятелите й от нейното поколение, които помнеха концлагерите, бяха ожесточени и не хранеха илюзии по отношение на човечеството. Мнозина страдаха от психически проблеми. В решимостта си да преодолее страха тя бе прекалила. Лесно се приспособяваше и беше оптимистка до такава степен, че неин приятел психиатър на шега я наричаше невротичка. И все пак се страхуваше, разбира се. Хората казваха, че го виждали в очите й, самата тя го откриваше в огледалото.

— Сигурна съм, че се смята за виновен.

— Е, тогава наистина имаме нещо общо.

— И двамата сте егоцентрични и си мислите, че всичко добро и зло, което става около вас, е резултат от вашите действия.

— А не е ли така?

— С Теди Ласков бяхме любовници — внезапно каза Мириам.

Докато се връщаше към възвишението, Бург чу думите й. Присъствието й продължаваше да го дразни. А сега и това. Вече му идваше прекалено. Той им обърна гръб и се отдалечи.

— И пак ще бъдете — отвърна Хауснер.

— Едва ли.

— В момента този въпрос няма значение, Мириам. — Гласът му прозвуча нетърпеливо.

— Да не рев…

— Ни най-малко. Виж, иди до конкорда и провери дали Бекер е постигнал нещо с радиостанцията. Ако няма какво да ми съобщиш — естествено, че няма да има — остани там.

— Защо?

— Просто остани, по дяволите! Няма нужда да обяснявам заповедите си на никого, включително и на теб.

Тя направи няколко крачки, после се обърна.

— Повече няма да те видя, нали?

— Ще ме видиш. Обещавам ти.

Мириам се вгледа в очите му.

— Повече няма да те видя.

Яков не знаеше какво да й отговори.

Тя се пресегна, притегли главата му към себе си и го целуна.

Хауснер стисна ръцете й и се освободи.

— Не напускай самолета — тихо каза той. — Каквото и да се случи. Обещаваш ли ми?

— Ще те видя ли пак?

— Да.

Известно време двамата просто се гледаха. Мириам бавно протегна ръка, докосна лицето му, после бързо се обърна и се отдалечи тичешком.

Той я проследи, докато не изчезна в мрака.

Изкашля праха от гърлото си и избърса навлажнените си очи. Дори в това безсмислено премеждие да имаше божествен замисъл или послание, дори да съдържаше някаква поука, той не можеше да ги открие. Все същият стар човешки цирк, прояви на храброст и малодушие, егоизъм и себеотрицание, хитрост и глупост, милост и безпощадност. Други бяха само клоуните. Колко пъти трябваше да се преиграва? И защо всичко не свършеше по-бързо? Защо Господ им даваше сили да удължават собствените си страдания, щом краят бе предопределен? Хауснер отново изпита неспокойното усещане, че е подложен на страшна космическа шега. Обърна се към Бург и извика:

— По този начин Бог ме наказва, че не отказах цигарите, след като обещах на татко. — И се засмя.

Исак пъхна ръка в джоба си и стисна малкия пистолет.