Нелсън Демил
При реките на Вавилон (18)

17.

В Лод беше горещо. Почти непоносимо.

Теди Ласков седеше над чаша бира на маса пред „Майкълс“. На шабат магазините бяха затворени и почти нямаше улично движение, но собственикът на това заведение бе християнин и вътре гъмжеше от посетители. Ласков погледна запотената чаша. Около нея се беше образувала локвичка. Водата се стичаше по мраморния плот на масата и капеше по крака му. Сините панталони потвърждаваха, че вече е цивилен гражданин. След почти четирийсет години в една или друга униформа се чувстваше странно. Бе съвсем различно от това да носи цивилно облекло, когато не е на служба. Дрехите бяха същите, но някак му стояха по друг начин.

„Майкълс“ му напомняше за Мириам, ала не беше дошъл поради тази причина. Просто бе удобно място да свършиш малко работа на шабат. Бездействието и нерешителността му бяха продължили точно час, докато крачеше назад-напред в апартамента си. После беше решил да действа.

Генерал Талман се приближи към заведението с обичайната си енергична походка. Винаги приличаше на офицер от КВВС от филм за Втората световна война. Дори без униформа изглеждаше така, сякаш носи пилотски шлем и сребърни криле. Но Ласков забеляза, че бившият му началник не е в по-добро настроение от него и че мустаците му са някак провиснали. Той кимна и седна.

— Адски е горещо.

— Забелязах.

— Е, да започваме. Мазар ще дойде ли?

— Би трябвало вече да е тук.

— Няма да го чакаме — каза Талман.

— Добре. — Теди извади от джобовете си няколко листа с бележки. — Събрах всички възможни подозрения, предположения, информации за радарни засичания, израелски и американски разузнавателни сведения. Мисля, че са се насочили на изток. На изток от Синай.

Талман почука с пръсти по масата.

— Разговарях с Хур. Неофициално, разбира се. Той ми каза, че палестинците оставили много заблуждаващи следи. Но разузнаването било единодушно, че са поели на запад. Към Либия. От политическа гледна точка, това е по-логично. Неколцина от оперативния център обаче са убедени, че са продължили на юг към Судан. И това не е лишено от основание. Може да са кацнали в Сахара, да са презаредили и пак да са излетели за Уганда. В тази част на света почти няма радари и има много безлюдни райони. Всичко изглежда логично от политическа и практична гледна точка. Либия и Судан. — Той замълча и погледна Ласков в очите. — Но и аз смятам, че са се насочили на изток.

Теди се усмихна.

— Добре. Сега ще ти покажа защо. — Той разлисти бележките си.

Талман си поръча джин с тоник и го изслуша.

Хаим Мазар ги подмина и продължи нататък по улицата. После се обърна и закрачи обратно. Огледа се, сякаш търсеше маса, забеляза Ласков и Талман, изненадано се усмихна и се приближи към тях.

— Нещо против да седна при вас? — Високият слаб мъж се сви на малкия стол.

Теди поклати глава.

— Радвам се, че си шеф на Шин Бет, а не агент. Не съм виждал по-слаб актьор.

— Старая се. — Той се озърна. — Току-що идвам от пресконференция. Ако си мислите, че тук духа горещ вятър, трябваше да видите какво беше там.

Талман се наведе напред.

— Много любезно от твоя страна, че правиш това.

Мазар сви рамене.

— Виж, навярно и аз трябваше да подам оставка.

— Защо? — попита Ласков. — След онзи случай с минохвъргачките ти си героят на деня. Правителството се нуждае от герой и няма друг кандидат, освен теб.

— Засега — отвърна Мазар. — Когато се слегне прахът, ще напусна. Вече ти казах, че онази история с минохвъргачките е била за отвличане на вниманието. Същите хора, които са инсценирали фарса, са отвлекли и конкордите. Ако нещо беше попречило на Риш да излети с лиъра, щяха да позволят на онези араби да стрелят. Само че лиърът излетя и някой — самите палестинци, разбира се — ни подхвърли информацията за минохвъргачките. Всъщност аз вече знаех за тях.

— Тогава защо да си виновен? — попита Ласков. — Като шеф на вътрешната сигурност, ти си направил всичко, каквото е трябвало. Виновен е… Хауснер… и ние.

— Отчасти. Виждате ли, за да засече конкордите, Риш, който е чакал на летището в Кайро, е трябвало да получи информация за точния час на излитане. Можел е да му я осигури единствено някой от Израел. Шпионин, действащ на наша територия. За това отговарям аз. Не съм в състояние да го открия. Дори не подозирам никого. — Той запали цигара. — Шпионинът се е обадил на свой човек от летището и му е съобщил новия час на излитане, да не споменавам за това, че според вас Риш е знаел основната тактическа честота. Свързах се с Кайро. Под фалшиви имена Риш и неговата група се представили за бизнесмени и заявили полет за Кипър. Но после внезапно променили плана. Контролната кула в Александрия отказала да им позволи по-ранно излитане, но подозирам, че малък подкуп ги е накарал да омекнат, както става навсякъде в земята на исляма. Така или иначе, останалото е история.

Талман кимна.

— Всичко това е интересно, но както казваш, вече е история. Важното сега е къде е вторият конкорд.

— Това е от значение за държавата, за нейното външно разузнаване и въоръжени сили. Важното за мен като шеф на Шин Бет е кой е шпионинът. И положението става още по-сложно, защото се налага да изтегля повечето от агентите и арабските си информатори.

— Защо? — попита Талман.

— Защото Исак Бург, шефът на Мивцан Елохим, знае адски много за Шин Бет. Ето защо. Ако го хванат и го притиснат, ще изтръгнат от него тайните не само на неговата, но и на моята организация.

Ласков поклати глава.

— Абсурд. Той ще се самоубие, но няма да им позволи да го подложат на изтезания.

Мазар кимна.

— Той взе със себе си пистолет. Надявам се само, че е имал време да го използва.

Талман си поръча още един джин.

— Ами Добкин? Той е бил в Аман, нали?

— Да. Добкин беше тясно свързан с военното разузнаване. Освен това знае правителствени тайни. Външният министър знае… всичко. И мисля, че той за нищо на света няма да си пръсне мозъка. — Мазар сведе очи към масата, после погледна Теди. — Мириам Бернщайн имаше достъп до цялата информация на кабинета. Едва ли ще издържи на мъчения. Ти как смяташ? — Той зачака отговор.

Талман се обърна към Ласков, ала не успя да прочете изражението му. Мълчанието се проточи.

Накрая Мазар тежко въздъхна.

— Като разузнавач с трийсетгодишен опит се надявам всички да са мъртви. — Той замълча за миг. — Хауснер със сигурност се е самоубил.

Няколко минути никой не каза нищо. Тримата отпиваха от чашите си и зяпаха трептящия въздух над пътя. Ласков се прокашля.

— Какво ни носиш за Риш?

Мазар отвори дипломатическото си куфарче и извади дебела папка.

— Това е безумие. Нито един от двама ви няма представа от разузнаване. — Той протегна папката на Талман. — И аз съм луд, че ви я давам.

— Знаем — отвърна генералът и прелисти страниците. — Силата на тази страна е в малките й размери. Информационният поток винаги е бил съпътстван от семейна атмосфера. Нищо не пречи на цивилни лично да разговарят с генерали, на шефовете на една служба да помагат на шефовете на други. Но се боя, че колкото повече остаряваме като държава, толкова повече се бюрократизираме и разпокъсваме като останалия свят. Ти просто забавяш тази опасна тенденция, Хаим.

— Глупости — изсумтя Мазар. — Ако нещо се обърка, всички ще свършим в затвора.

— Носиш ли ни въздушни снимки? — попита нетърпеливо Ласков.

— Да. Имаме хиляди от американски сателити и разузнавателни самолети SR-71. Американците много ни помогнаха с Аман. Но ми беше трудно да им обясня за какво ни трябват. Както и да е, можете да прочетете информацията, както и анализите на снимките.

— След четирийсет години, надявам се — отвърна Ласков, взе купчината фотографии от Талман и погледна най-горната. Беше от брега на Синай. Отстрани с молив бяха обозначени географската дължина и ширина. — През този сезон има плътна облачна покривка.

— Пролет е — неуверено отвърна Мазар. — Така или иначе, снимките са главно от Египет, Судан и Либия. Предполагам, продължавате да смятате, че са поели на изток.

— Да — потвърди Теди. — Риш е иракчанин, нали?

Мазар се усмихна.

— Ще ми се да беше толкова просто. Групата на Риш почти изцяло се състои от палестинци. Те са ислямските скитници, както евреите са скитниците на света. Каква ирония. Може да са навсякъде — от Мароко до Ирак.

Ласков го слушаше с половин ухо, докато разглеждаше поредица снимки на Тигър и Ефрат. Бяха направени от разузнавателен самолет SR-71 в седем часа същата сутрин от височина двайсет и пет километра. На други се виждаше пустинята Шамия в Ирак. Слънцето бе ниско и хвърляше издължени и изкривени сенки по земята. Той вдигна очи към Мазар.

— Има ли снимки от Ирак, правени по обед?

Шефът на Шин Бет се консултира с бележника си.

— Само сателитни. От дванайсет часа и седемнайсет минути. Американците планират разузнавателни полети чак утре привечер.

— Тогава ми намери сателитни снимки — каза Ласков.

— Ще опитам. — Мазар се изправи. — Извършвам престъпление, но това не ме притеснява. — Той затвори дипломатическото си куфарче. — Съобщете ми, ако получите божествена вест. Междувременно трябва да продължавам да търся предателя.

Талман вдигна поглед от психологическия профил и биографията на Риш.

— Разпита ли тримата палестинци с минохвъргачките?

— Да — отвърна Мазар. — Нищо не знаят, разбира се. Поне смятаха, че не знаят. Но научихме някои дребни неща, които им се струваха маловажни. Процедурата ти е ясна.

— Какво научихте? — попита генералът.

— Убеден съм, че ги е пратил Риш. Има още някои улики, но трябва да ги проверя преди да стигна до каквито и да било заключения. Ще ви държа в течение.

Ласков стана и стисна ръката на Мазар.

— Благодаря ти. Истински глупак си, че ни помагаш.

— Да. — Той избърса потта от челото си с носна кърпичка. — Длъжници сте ми. И някой ден ще дойда да си получа дълга.

— Какво ще кажеш да ти се издължим още сега? — Теди надраска нещо върху плажната си салфетка. — Ето го твоя дълг.

Очите на Мазар се разшириха.

— Сигурен ли си?

— Не. Това е в твоята област. Да си сигурен.

Мазар прибра салфетката в джоба на ризата си и бързо се отдалечи към площада на „Св. Георги“, където спря такси.