Нелсън Демил
При реките на Вавилон (16)

15.

Утрото настъпваше в 06:03 часа. Небето изсветля и стана синьо. Нямаше нито едно облаче. Все още беше студено и откъм реката се надигаше влага. Когато въздухът се затопли, над водата се появи мъгла. Някъде в далечината запяха птици. В 06:09 слънцето се издигна над върховете на Загрос в Иран и прогони мъглите.

Хауснер се чудеше какво са мислили древните обитатели на долината за тези загадъчни, покрити със сняг планини, от които всяка сутрин изгряваше слънчевият диск. Един ден от тях се бяха появили персийците и бяха завладели старата цивилизация на Двуречието. Но накрая завоевателите се бяха претопили в древната земеделска култура.

През около век от околните планини на днешен Иран и Турция се бяха спускали нови групи снажни варвари. Древните градове и села бяха преживявали опустошенията и плячкосванията, изнасилванията и убийствата и бяха продължавали живота си под новата власт. После от пустините на юг бяха дошли арабите и завинаги бяха помели старите богове.

Но най-страшни бяха монголите. След тях градовете и напоителните канали на Месопотамия никога не се бяха възстановили. Земята, изхранвала двайсет-трийсет милиона души — най-концентрираното население на света, освен в Египет и Китай, — се бе превърнала в пустиня, обитавана от няколко милиона измъчвани от болести и войни араби. Приижданията на двете реки бяха оставяли след себе си маларийни блата и пясъчни дюни. С идването на турците няколко века по-късно Двуречието още повече беше упаднало. Когато през 1917 година бяха завладели района, британците не бяха повярвали на очите си. Мястото на легендарния Едем представляваше смъртоносно блато. „Ако това е райската градина — бяха се шегували англичаните, — какъв ли ще е адът?“

Нищо чудно, че съвременните иракчани бяха такива, помисли си Хауснер — смесица от горчивина от жестоката съдба и гордост от древното наследство. Това бе един от ключовете към сложната личност на Ахмед Риш. Ако някой в Тел Авив или Йерусалим го проумееше, навярно щеше да каже: „Вавилонски плен“.

Яков поклати глава. Не. Във Вавилон беше лесно да се стигне до това заключение. Ала нямаше да е толкова очевидно за хората от военното разузнаване, които следяха радиосигналите и радарните екрани, въздушните снимки и донесенията на агентите.

И все пак Израелските разузнавателни служби бяха известни с въображението и нестандартното си мислене. Ако се вгледаха задълбочено в психологическия профил на Риш — романтик с илюзии за историческо величие и така нататък, — може би щяха да стигнат до верните изводи. Поне се надяваше.

 

 

Хауснер обиколи отбранителната линия. Вече имаха още два АК-47 и навярно достатъчно боеприпаси, за да отблъснат атака като от предишната нощ.

Всички работеха по отбранителните позиции, освен малка група доброволци, проявили желание отново да потърсят захвърлено оръжие по източния склон. Те взеха със себе си алуминиеви прътове и плоскости, за да ги използват като лопати и да погребат двамата изоставени мъртви араби.

Израелците имаха седем ранени, един от които тежко — делегатът на мирната конференция Хаим Тамир. Всички бяха удобно настанени в овчарската колиба при Каплан. За тях се грижеха двете стюардеси.

Към дясното крило на конкорда строяха рампа от пръст и глина, за да улеснят достъпа до вътрешността на самолета. Потните, голи до кръста мъже работеха с всевъзможни подръчни средства. Пръстта се пренасяше с одеяла и куфари и се утъпкваше с ръце и крака.

Хауснер се качи по недовършената рампа, скочи върху крилото и влезе в конкорда през аварийния изход.

В дъното на пътническото отделение седяха Бург и Добкин. Военният съд.

Той закрачи по пътеката между седалките. Слънцето осветяваше малките илюминатори. През дупката в задната стена нахлуваше сноп лъчи.

— Добро утро. — Яков остана прав. Мирисът на изгоряло авиационно гориво все още изпълваше отсека.

Двамата мъже кимнаха.

Генералът се прокашля.

— Яков, всичко това извънредно ни натъжава. Но ако ще поддържаме някаква дисциплина, трябва да изправяме пред военен съд всеки, който не се подчинява на заповедите.

— Разбирам.

Добкин се наведе напред.

— Значи си съгласен, че имаме право да те съдим, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— Няма значение — отвърна генералът. — Ние сме законът тук. Независимо дали си съгласен.

— Съгласен съм, че ние сме законът. Ние можем да съдим хората и да издаваме наказания.

Добкин се намръщи.

— Яков, това е сериозно. Ако те съдим, процесът ще е публичен, с наблюдатели и така нататък, но вече мога да ти кажа, че решението е ясно. Виновен. И единствената възможна при тези обстоятелства присъда е… — Той се обърна към Бург за подкрепа. Шефът на Мивцан Елохим беше настоял за военния съд, ала бе прагматик до мозъка на костите си. Той запали лулата си и продължи да мълчи. Искаше да види как ще се развият нещата. Добкин беше военен, свикнал да изисква и получава пълно подчинение. В своя свят Бург приемаше предателства и компромиси, които биха накарали генералите да настръхнат.

Хауснер си погледна часовника.

— Вижте, единственият проблем тук е, че не можете да ме обвините в неподчинение, тъй като командвам аз. Ако някой друг наруши заповед, включително един от вас, пак ще се съберем в този състав и ще го съдим. Нещо друго?

Добкин се наведе напред.

— Това бунт ли е?

— Не бих го нарекъл така.

— Но не и аз. Най-висок ранг от всички ни има външният министър. Като депутат от Кнесета, той…

— Остави това, генерале. Повечето от въоръжените хора тук са верни на мен. На теория външният министър може да има най-висок ранг, но фактически ние ръководим нещата, и ти го знаеш. Тъкмо затова дори не сте си направили труда да го поканите на тази дружеска среща. Трябва само да се разберем кой от нас тримата ще е главен. Според мен трябва да съм аз. Но ако искате заповедите да минават през външния министър или през някой от вас, нямам нищо против. Стига да ви е ясно кой ги издава. Съгласни ли сте?

Последва продължително мълчание. Накрая Бург за пръв път се обади:

— Това е класическа маневра, основана на игровата теория на фон Нойман и Моргенщерн, струва ми се. Яков узурпира властта от външния министър с нашето мълчаливо одобрение. След като предприемем тази стъпка, няма да има връщане назад. А сега ни се подмазва. — Гласът му звучеше абсолютно неутрално.

Хауснер не отговори.

Отново мълчание.

— Защо го правиш, Яков? — тихо попита Добкин накрая.

Хауснер сви рамене.

— Предполагам, защото съм единственият, който е в състояние да се справи с тази ситуация. Доверете ми се.

Генералът поклати глава.

— Не. Просто смяташ, че след като заради теб сме тук, ти трябва да ни измъкнеш. Искаш ти да си героят, за да можеш да живееш с чиста съвест, когато се приберем у дома. И не ти пука за другите.

Лицето на Хауснер почервеня.

— Както кажеш, генерале. — Той се обърна, закрачи към изхода, после погледна назад през рамо. — Точно по пладне съвещание на щаба. Тук в самолета.

 

 

Потърси Бекер и Кан. Пилотите седяха над схемата на помощното запалващо устройство. Яков приклекна до тях под сянката на крилото.

— Защо снощи нямахме късмет с радиостанцията?

— Беше ни трудно да се съсредоточим при цялата пукотевица навън — отвърна бордовият инженер.

Хауснер се усмихна.

— Съжалявам. Довечера ще се опитаме да не вдигаме шум.

— Надявам се до довечера да не сме тук — каза Кан.

Яков го погледна.

— До голяма степен ще зависи от вас двамата.

Бекер се изправи.

— От мен. Аз съм капитанът. Ако установим радиоконтакт, успехът ще бъде приписан на мен. В противен случай аз ще поема вината.

Хауснер застана до него.

— Разбира се. Всички следят за самолети. Щом някой забележи, веднага ще ви съобщи. Рампата ще бъде завършена до няколко часа. Ще можете да излъчите сигнал за по-малко от две минути. Това задоволява ли ви?

— Звучи добре — отвърна Бекер.

Яков вдигна поглед към крилото и като че ли взе някакво решение.

— Ще източим оставащото гориво.

Пилотът го зяпна.

— А как ще включим запалващото устройство?

— Запалващото устройство е повредено и няма да успеете да го поправите. Най-важно е да отблъснем арабите. Даже устройството да работи, каква полза от него, ако в пилотската кабина седи Ахмед Риш? Горивото ми е нужно, за да направя експлозиви, капитане.

— Не мога да позволя това.

Хауснер го стрелна със смразяващ поглед.

— Безсмислено е да се мотаете с това устройство. Върнете се в кабината и използвайте радиостанциите, докато свършат батериите. Нямаме време да мислим как да си осигурим електричество за по-късно. Може изобщо да няма по-късно, ако сега не приложим в действие наличните средства, както постъпихме снощи. — Той сниши глас. — Освен това не искам горивото да е в резервоарите. Ако някой куршум го възпламени, двамата ще се изпържите вътре.

Бекер разбираше, че и Хауснер е прав. Всички проблеми имаха по няколко еднакво аргументирани решения.

— Виж — отвърна той, — нека се опитаме да поправим помощното устройство, докато радиовръзката е лоша. Вземи колкото гориво ти трябва. Мисля, че е останало повече, отколкото смятахме. Съгласен ли си?

Хауснер се усмихна.

— Когато бяхме във въздуха, всички безпрекословно ти се подчинявахме. Защото си капитан. Сега командвам аз. Защо да не изисквам същото подчинение?

Бекер поклати глава.

— Положението е различно. Това е технически въпрос и решенията са субективни. Има място за спорове.

— Глупости. — Яков погледна конкорда. Под изгряващото слънце бялата му боя лъщеше в бледожълто. — По-късно ще взема окончателно решение. Междувременно ще започна да правя с горивото коктейли Молотов. До скоро.

 

 

Външният министър седеше под разбитата опашна част на самолета заедно с младшите си сътрудници Шимон Пелед и Естер Аронсон и двама делегати на мирната конференция, левият депутат от Кнесета Яков Сапир и Мириам Бернщайн.

Хауснер видя, че са прекъснали предишната си работа и водят оживен парламентарен дебат, и се запъти към тях.

Вайцман вдигна глава. Отначало като че ли се изненада, после кимна. Беше се досетил, че Добкин и Бург няма да успеят да накарат Хауснер да им се подчинява. Той бързо прецени новата ситуация и се изправи да го посрещне.

— Преди не успях да изразя нашата признателност за ролята ви в снощните събития.

Яков кимна.

— Благодаря, господин министър. — Той погледна четиримата, които седяха в праха и се мъчеха да не му обръщат внимание. — Съжалявам, че сутринта нямах време да ви определя задачи.

— Всичко е наред. С радост ще приемем известно насочване на нашите усилия и…

— Имах предвид нещо друго, господин министър. Трябва да съберете целия багаж, който се е изсипал от самолета. Част от него е надолу по склона, така че внимавайте, когато излезете извън охраняемата зона. Изпразнете съдържанието и го подредете. Отнесете всички празни куфари и дрехите на хората на хълма. Те ще ги пълнят с пясък и глина, за да издигнат бруствери. После ще направят от дрехите чучела, които довечера ще бъдат разположени по позициите. Запазете дрехи за превръзки и приберете всичко останало, което намерите за полезно, като алкохол, лекарства, храна, такива неща. — Той замълча за миг, после сниши глас. — Освен това искам да потърсите лекарство, което в големи дози може да убива бързо и безболезнено. Но го запазете в тайна. — Хауснер високо прибави: — Всичко ли е ясно?

Вайцман кимна.

— Разбира се. Ще започнем веднага щом приключим съвещанието си.

Хауснер едва доловимо поклати глава.

— Хм, навярно бихме могли да приключим още сега — прибави външният министър и се обърна към другите, които продължаваха да седят на земята. — Съгласни ли сте?

Те неохотно потвърдиха, бавно се изправиха и намръщено се отдалечиха. Остана само Мириам Бернщайн.

Яков се обърна и закрачи в противоположната посока.

Тя го настигна.

— Току-що унижи един прекрасен човек.

Хауснер не отговори.

— Чуваш ли ме, по дяволите?

Той спря, но не се обърна към нея.

— Всеки, който се опита да ме разиграва, се излага на опасност да бъде унижен, ако не и на нещо още по-лошо. И нямам нито време, нито търпение за твоите лекции, Мириам.

Тя го заобиколи и го погледна в лицето.

— Какво ти е станало, Яков? — тихо попита Мириам. — Не мога да повярвам, че се държиш така.

Хауснер пристъпи към нея. Очите й бяха влажни, но не можеше да каже дали от гняв, или мъка. Дойде му наум, че никога не е бил способен да чете изражението й. Понякога му приличаше на робот, програмиран да изнася мирни проповеди. И все пак усещаше, че под тази маска се крие човек от плът и кръв. Страст. Истинска страст. Бе го открил, докато седяха заедно в конкорда. Ала тогава той се намираше в друго положение и тя беше започнала да се държи човешки. Мириам бе от онези жени, които реагираха на потребност и слабост. Мъжката сила и самоувереност я отблъскваха. Предполагаше, че е свързано с черните униформи от детството й. Господи, никога нямаше да разбере евреите от концлагерите. Разбираше арогантните, дръзки сабри, макар че не беше от тях. Собствените му връстници представляваха съвсем малка група и с всяка година оредяваха все повече. Никога не се бе чувствал у дома в новия Израел. Никога не се беше чувствал спокойно с евреи от концлагерите като Мириам Бернщайн. Въпреки волята си той сведе очи към китката й, където бяха татуирани цифрите. Мнозина си бяха направили пластична операция, за да се избавят от тях. Нейните бяха по-светли и размазани от обикновено. Затворнически номер на дете.

— Ще ми отговориш ли?

— Какво? А, да. Какво ми е станало. Е, ще ти кажа, Мириам. Преди няколко минути генерал Добкин и господин Бург бяха готови да ме осъдят на смърт. — Хауснер повдигна ръка, за да спре възклицанието й. — Не ме разбирай погрешно. Не им се сърдя. Съгласен съм с логиката, която ги е накарала да вземат такова решение. Просто не съм съгласен с избора на жертвата. Виждаш ли, те възприемат нещата много по-ясно от вас. Знаят какво трябва да се направи. Мириам, гарантирам ти, че ако това положение продължи още четирийсет и осем часа, всички вие ще гласувате с две ръце за екзекутирането на онези, които крият храна, симулират и заспиват на пост. Но нямаме време да чакаме такова единодушие. Днес моето поведение ти се струва жестоко, но утре ще го смяташ за снизходително.

Тя избърса сълзите си и поклати глава.

— Ти не вярваш в хората, Яков. Повечето от нас не са такива. Предпочитам да умра, отколкото да гласувам за нечия екзекуция.

— И ще умреш, ако продължаваш да стоиш на такива позиции. За човек, който е преживял такива неща като теб, направо се чудя как можеш да вярваш в доброто у хората.

— Повечето човешки същества са добри по природа. Винаги има по неколцина фашисти.

— Искаш да кажеш, че всеки от нас е малко фашист. И тъкмо тази част от теб взима връх, когато играта загрубее. Аз разчитам на нея, за да оцелеем. Съвсем съзнателно. Разчитам на звяра. Сърцето на мрака. — Хауснер я погледна. Мириам бе пребледняла. — Знаеш ли, за човек, който прекарва толкова много време с генерал от авиацията, ти изобщо не си се повлияла от неговата твърдост.

Тя вдигна очи към него и бледото й лице се изчерви.

— Ти… — Мириам се обърна и бързо се отдалечи.