Нелсън Демил
При реките на Вавилон (11)

10.

На хълма цареше тишина, нарушавана единствено от охлаждащите се четири двигателя „Ролс Ройс Олимпъс“. Със счупения си преден колесник и заровен в пръста нос, огромния бял самолет приличаше на гордо създание, повалено на колене. За миг времето като че ли спря. Някъде колебливо пропя нощна птица, после се разнесоха звуците на незнайни нощни животни.

Яков Хауснер знаеше, че животът, бъдещето им и навярно бъдещето на цялата им нация зависи от следващите няколко минути. Ако палестинците им нанесяха решителна атака, щеше да е свършено с всичките им смели приказки за съпротива. Той се огледа. Под слабата светлина забеляза хора, които безцелно се мотаеха около конкорда. Някои, предполагаше Давид, все още бяха в шок от катастрофата. Никой не знаеше какво да прави. Актьорите бяха готови, ала нямаха сценарий. Хауснер реши да напише такъв в движение, но му се щеше Добкин и Бург да са наблизо, за да му помагат.

Той взе пушката от Брин и погледна през телескопичния мерник. Тримата араби лежаха сред скалите, където бяха паднали. Край тях се виждаха поне два автомата АК-47. Ако успееше да ги вземе, блъфът им нямаше да е толкова отчаян.

Хауснер се обърна към Натан.

— Отивам долу за онези калашници. Покривай ме. — После му върна пушката и извади своя „Смит & Уесън“.

Моше Каплан го настигна.

— Дезертираш ли вече?

— Ако ще идваш с мен — прошепна Яков, — пази тишина и не се изправяй. — Бе забелязал, че пистолетът на Каплан е със заглушител.

Двамата се придвижиха напред, като притичваха от скала до скала и се прикриваха взаимно. Хауснер видя, че онова, което е взел за камъни, всъщност са големи парчета суха глина и пръст, очевидно отчупили се от склона. Движенията му предизвикваха нови свличания. Врагът трудно можеше да атакува нагоре, ако трябваше да избягва куршуми сред подвижната глина и пясък.

Брин наблюдаваше с мерника за нощна стрелба от хребета на хълма. Палестинците се прегрупираха край камионите на половин километър надолу по склона. Той познаваше стила им. Ако ги изненадаха, те си плюеха на петите. После идваха срамът и взаимните обвинения. След това яростта им постепенно се разгаряше и събираха кураж. Когато възбудата им достигнеше съответното равнище, нанасяха удар и тогава можеха да действат с невероятна решителност. Сега от тълпата се отделиха двайсетина души и отново закрачиха нагоре. Някой взе нещо от един от камионите. Три сгъваеми носилки. Връщаха се за труповете.

Хауснер не различаваше почти нищо в мрака. Опитваше се да се движи по права линия. Телата трябваше да са близо до геологично образувание, което приличаше на корабно платно. Той се втренчи в очертанията на терена, ала знаеше, че от земята сигурно изглежда различно, затова приложи изпитания метод за нощно виждане — къси движения на главата и използване на периферно зрение. Започваше да губи ориентация в непознатата местност.

Докато се спускаше по склона, Яков се чудеше какво правят другите при самолета. Надяваше се Брин да е съобщил на всички, които имаха оръжие, къде е отишъл. Замисли се за огнената им мощ. Петимата му мъже горе имаха „Смит & Уесън“, Натан беше с M-14. „Узито“ бе в някой друг, навярно в Йошуа Рубин. Предполагаше, че на борда е имало много други пистолети, но те не бяха предвидени за стрелба на разстояние над двайсетина метра. Автоматът и пушката бяха единствената им надежда, но щом патроните им свършеха, щеше да настъпи краят. Изходът бяха онези АК-47. Ако имаха достатъчно муниции, можеха да устоят на хълма цял ден. Но Хауснер вече се съмняваше, че ще успее да открие труповете в този неравен ерозирал терен.

Чу някакъв звук и се закова на място.

— Тук съм — изпъшка някой на арабски. — Насам.

— Идвам — също на арабски прошепна Яков. Надяваше се, че акцентът му няма да го издаде. — Идвам.

— Ранен съм — каза арабинът.

— Идвам — повтори Хауснер.

Пропълзя през малко дере и се озова пред открито пространство, в средата на което се издигаше напомнящото на корабно платно образувание. Под светлината на току-що изгрялата луна се виждаха три тела. Един от проснатите на земята мъже стискаше в ръцете си калашник. Яков изруга под нос.

Каплан се приближи до него и прошепна в ухото му:

— Нека го очистя аз. Със заглушител съм.

Хауснер поклати глава.

— Прекалено е далече. — Ако Моше не го убиеше с първия изстрел, раненият щеше да им отвърне с калашника. — Аз ще го направя.

Той си свали вратовръзката и сакото, извади синята си риза от панталоните си и разкопча горните копчета. После откъсна бялата копринена подплата на сакото, уви я на главата си като кефия и запълзя към арабина.

Каплан вдигна ударника на пистолета си и приклекна в сянката на скалите.

 

 

Брин наблюдаваше изкачващите се по склона палестинци. Вече бяха на по-малко от сто метра от мястото, на което за последен път бе видял Хауснер и Каплан. Този път арабите не бяха лесни мишени, а се прикриваха като опитни пехотинци. Натан потърси през мерника шефа си и видя мъж, който пълзеше сред малки могилки. Носеше кефия.

 

 

— Тук съм — прошепна Хауснер.

Раненият арабин присви очи в мрака.

Яков запълзя още по-бързо.

 

 

Брин следеше арабина с малко странната кефия, който се промъкваше напред като гущер. Сега забеляза и ранения, към когото се приближаваше мъжът. Трябва да беше онзи, когото не бе успял да убие. Той насочи пушката към другия и леко натисна спусъка. Колебаеше се. Имаше нещо подло в това да очисти човек, който рискува живота си, за да спаси ранен другар. Взе компромисно решение. Щеше да застреля пълзящия, но не и ранения. Нямаше представа с какво тази нелогична постъпка ще задоволи бога или боговете на войната, които поставяха хората в такива ситуации. Знаеше само, че е важно да се опитва да играе честно. Отново бързо огледа склона. От Хауснер и Каплан нямаше и следа. Арабите бяха на по-малко от петдесет метра от ранения, ала продължаваха да се крият сред скалите. Брин се прицели в пълзящия мъж.

 

 

— Всичко е наред — прошепна Хауснер. Чуваше стъпките на хора, които се изкачваха по склона.

Раненият арабин се надигна на лакът, усмихна се измъчено, вгледа се в него, изненадано възкликна и вдигна автомата си. Хауснер се хвърли отгоре му.

Брин отпусна спусъка.

Арабинът отвори уста да извика. Хауснер напипа някаква тухла в праха и я стовари върху лицето му.

Каплан се затича през откритото пространство и взе калашниците на двамата убити араби, плюс няколко резервни пълнителя. Хауснер изтръгна автомата от ръцете на ранения.

Натан изчака първият арабин да излезе иззад скалите и стреля. Заглушителят глухо изтрака. Мъжът се строполи по гръб.

Хауснер и Каплан впериха очи към мястото, откъдето бяха чули шума на падащия човек, и видяха арабите на по-малко от двайсет метра от себе си.

Брин отново стреля и палестинците се пръснаха. На земята остана втори труп.

Яков подаде оръжието и мунициите на Моше и вдигна ранения на гръб. Двамата се затичаха нагоре по склона, като заобикаляха неравностите. Внезапно зад тях избухна канонада от автоматичен огън.

Каплан никога не би могъл да забрави характерното кухо тракане на АК-47 — като гърмене на китайски фойерверки. Кръвта му се вледени, когато чу свистенето край ушите си. На няколко пъти му се стори, че е улучен, ала това бяха само парчета пръст или рикоширали куршуми, горещи, но безопасни.

— Остави го! — той извика на Хауснер. Нямаше да успеят да избягат с арабина.

— Не — задъхано отвърна шефът му. — Трябва ни. Бягай напред.

— Как ли не! — Моше се обърна, насочи единия от автоматите и изстреля цял пълнител с трийсет патрона. От хребета на хълма се чуваше пукотът на пистолети „Смит & Уесън“. После се обади узито. Той се обърна и настигна Хауснер. Вече бяха на по-малко от петдесет метра от хребета. Отгоре се спуснаха неколцина мъже и един от тях пое арабина. Каплан се препъна и падна на земята, потен и изтощен. Някой му помогна да се изправи. Продължиха да тичат на зигзаг, около тях хвърчаха пръст и куршуми. Той забеляза Брин, който бавно се прицелваше и стреляше с ужасната си безшумна пушка. После усети, че нещо го улучва — не парче глина, а нещо изгарящо и смъртоносно — и изгуби съзнание.

 

 

Хауснер лежеше по гръб и се мъчеше да възстанови дишането си. Опипа земята от двете си страни и откри, че теренът е равен. Беше успял. Чу гласа на Добкин, който спокойно разполагаше хората, въоръжени с новите калашници. Откъм склона затракаха автомати и от тяхната позиция им отвърнаха. Арабите веднага престанаха да стрелят. После ехото на гърмежите утихна и над хълма се спусна зловеща тишина.

Добкин се наведе над него.

— Адски глупаво от твоя страна, Яков. Но сега поне за известно време няма да се опитат да ни нападнат.

— Каплан?

Генералът приклекна.

— Ранен е. Но не тежко. В задника.

Хауснер седна на земята.

— Къде е?

Добкин го побутна да легне пак.

— Първо си поеми дъх. Сега не е моментът да получиш инфаркт.

Едрият мъж скриваше цялото небе над Яков.

— Добре. — Чувстваше се глупаво да лежи така. — Успяхме ли да улучим някого? Взехме ли нови оръжия?

— Очистихме неколцина, но те не повториха грешката си. Взеха ранените и всички автомати. Все пак след тях останаха трупове.

— А моят пленник?

— Жив е.

— Говори ли?

— Ще проговори.

Хауснер кимна.

— Ще ида да проверя хората си.

Добкин го погледна.

— Добре. Внимателно.

Яков бавно се надигна и се озърна.

— Ранен ли е някой друг?

— Мойсей Хес е мъртъв.

Хауснер си спомни разбитото предно стъкло.

— Други?

— Неколцина са с леки контузии от кацането. Бекер и Хес направиха невъзможното.

— Да. — Той пристъпи към Брин, който продължаваше да наблюдава през оптичния мерник. Позицията му бе ключова за отбраната на източния склон — възвишение, заобиколено с нисък хребет. Приличаше на тераса и представляваше съвършен снайперистки пост. Яков се взря в мрака, после отново се обърна към Добкин.

— Къде сме?

— Във Вавилон.

— Питам сериозно.

— Наистина сме във Вавилон.

Хауснер замълча за миг.

— Искаш да кажеш като в „Падна, падна Вавилон“^[1], така ли? Или като в „При реките вавилонски“?

— Точно там.

Яков почти изгуби ориентация. Само допреди няколко часа пътуваше с луксозен модерен самолет за Ню Йорк. Сега пълзеше в праха на Вавилон. Добкин спокойно можеше да му каже, че са на Марс.

— Вавилон — повтори той. Едно от най-известните имена в световната история и география. Всъщност нещо повече от име. Нещо повече от място. Като Хирошима и Нормандия. Като Камелот^[2] И Шангри Ла^[3]. Аушвиц и Масада^[4]. Йерусалим и Армагедон. — Защо?

Генералът сви рамене.

— Кой знае? Някаква шега на Риш, предполагам. Вавилонският плен и така нататък.

— Странно чувство за хумор.

— Е, може да не е шега, а някакво историческо…

— Разбирам. — Хауснер се обърна към Брин. — Чу ли, Натан? Ти си вавилонски пленник. Какво ще кажеш?

Младежът запали цигара, като криеше огънчето в шепа.

— Пленник, по дяволите! По изгрев лично ще сляза долу при ония копелета и ще им дам ултиматум да се предадат.

Яков се засмя и го потупа по гърба.

— Виждаш ли, генерале? Моите хора са готови да очистят ония копелета.

Добкин не се отнасяше с голямо уважение към военизирани организации като полицията или силите за сигурност и само изсумтя.

— Каква е тактическата ни позиция? — попита Хауснер.

— Още е рано да се каже. Докато ти се правеше на герой, аз проучих района на хълма.

— И?

— Ами, намираме се на седемдесетина метра над морското равнище. Предполагам, че не е естествено образувание, а могила, някаква сграда, покрита с пръст. Виж колко е равен върхът, като плато… като Масада. — Аналогията бе неизбежна. — Мисля, че някога това е била цитаделата на северната градска стена. Ако я разкопаем, ще открием стени и кули. Онова малко възвишение ей там навярно е върхът на кула. А онази издаденост, до която стои Брин, е кулата, която се е издавала от стената.

Хауснер го изгледа.

— Значи познаваш това място. Откъде?

— От карти и макети. Никога не съм мислил, че ще го видя. Това е неизпълнима за всеки еврейски археолог мечта. — Той се усмихна.

Яков се взря в него в мрака.

— Наистина се радвам за теб, генерале. Няма да забравя да поздравя „Ел Ал“, че се е възползвала от неочакваната ситуация и е уредила тази екскурзия. Навярно бихме могли да я включим в списъка на постоянните си атракции. С катастрофата и всичко останало.

— Успокой се, Яков.

Хауснер остави мълчанието да се проточи, после тежко въздъхна.

— Добре. Можем ли да организираме отбраната си тук?

Добкин прокара ръка през косата си.

— Хм… да, струва ми се. — Той замълча за миг. — Могилата е овална, приблизително с очертанията и големината на хиподрум. Намира се точно на брега на Ефрат. По това време на годината реката е пълноводна и водата достига до западния склон на могилата. Арабите са завардили склона откъм брега. Онзи американец, Маклуър, изстреля няколко куршума по тях. Има някакъв голям каубойски патлак. С него е полковник Ричардсън.

— Само те ли са там?

— Разположих няколко часови по хребета, но единствено Маклуър е въоръжен. Склонът е съвсем гол и много стръмен. Преди около две хиляди и петстотин години това е била речната стена на цитаделата, предполагам. Във военното инженерство го наричаме „гласис“^[5]. След като им показахме, че наблюдаваме тази страна и можем да ги обстрелваме, едва ли трябва да очакваме сериозна атака оттам.

Хауснер запали цигара.

— Ами откъм отсамната страна на хълма?

— Точно това е проблемът. Разстоянието от север на юг е около половин километър. Склонът плавно се спуска към пътя и равнината. Както сам забеляза, на места има ерозирали дерета и земни образувания. Други участъци са голи и мисля, че няма да се осмелят да нападнат оттам. Разположих трима от твоите хора с калашниците така, че да покрият най-вероятните пътища за атака. С узито е друг младеж, Йошуа Рубин, а Брин е тук с M-14. Хората ти дадоха пистолетите си на онези от пътниците, които им посочих, за да попълнят зоната на отбрана. По-надолу по склона ще пратя наблюдателен пост. — Той дълбоко си пое дъх. — И все пак отбраната ни е слаба. Ако не бяха калашниците, щях да препоръчам да започнем преговори и да се предадем.

Яков силно дръпна от цигарата на Брин, върна му я и погледна към Добкин.

— Смяташ ли, че пак ще ни атакуват през нощта?

— Така би постъпил всеки разумен командир. Колкото повече чакат, толкова по-организирана става отбраната. Преди половин час нямахме почти никакви шансове. Сега навярно ще успеем да издържим до разсъмване.

— Те няма да ни нападнат през деня, нали?

— Няма.

— Бекер излъчи ли сигнал за помощ?

— Опитва се да включи радиостанцията на батерии. Хайде да се върнем при конкорда. Външният министър свиква съвещание и иска да участваш.

— Даже тук? — кисело отбеляза Хауснер.

Брин продължаваше да наблюдава през мерника. На всеки няколко минути го изключваше, за да пести батериите и да даде почивка на очите си. Яков го потупа по рамото.

— По-късно ще пратя някой да те смени.

— Ще трябва да е много силен, за да ми вземе пушката.

Хауснер се усмихна.

— Както искаш. — И последва Добкин.