Нелсън Демил
При реките на Вавилон (38)

37.

Яков Хауснер спря малко преди да стигне до ашбалите, които стреляха по бавно отдалечаващия се по течението самолет, вдигна автомата си и се опита да различи Риш, но всички палестинци бяха покрити с белезникав прах и му изглеждаха еднакви.

Изтребителят на Ласков лениво кръжеше над заливните тераси, после ненадейно се устреми към ашбалите на хълма. Теди беше наредил на майор Арнон да остане на място до следваща заповед. Частта на майор Барток бе променила посоката си и десантниците тичешком се спускаха обратно към саловете си в опит да пресрещнат конкорда.

Небето забележимо изсветляваше и вятърът утихваше. Палестинците, които толкова време бяха използвали прикритието на бурята и мрака, внезапно се почувстваха голи. Изтребителят изстреля последните си четири ракети и рязко се издигна нагоре. Ашбалите изчезнаха в ад от оранжеви пламъци и шрапнели.

Ударната вълна събори Хауснер и за няколко секунди го оглуши и ослепи. Но когато успя да се надигне и да отвори очи, видя Ахмед Риш. Терористът стоеше сам надалеч от купчината димящи тела на последните си бойци. Вятърът бавно разнасяше смрадта на горяща коса и плът.

Яков се изправи и се огледа. Освен тях двамата с Риш на хълма нямаше жива душа. Терористът като че ли обмисляше най-безопасния път за бягство. Беше застанал с гръб към Хауснер, който небрежно се приближи към него и каза:

— Здравей, Ахмед.

Риш не се обърна.

— Здравей, Яков Хауснер.

— Ние победихме, Риш.

Арабинът поклати глава.

— Не съвсем. Хамади е на конкорда. Освен това самолетът може да потъне. И съм убеден, че с мирната конференция е свършено. Моля те, не забравяй също всички убити и ранени евреи. Не е ли по-точно да се каже, че сме наравно?

Хауснер стисна калашника си.

— Хвърли автомата и пистолета си. После бавно се обърни, копеле гадно. С ръце на тила.

Риш се подчини и се усмихна.

— Изглеждаш ужасно. Искаш ли малко вода? — Той наклони глава към манерката на колана си.

— Затваряй си скапаната уста. — Ръцете на Яков трепереха и дулото на автомата му описваше къси, отсечени дъги. Като че ли не можеше да реши какво да прави.

Арабинът отново се усмихна.

— Всичко беше по твоя вина, знаеш го. Нямаше да се случи, ако не беше толкова некадърен. Нямаш представа колко нощи през миналата година съм се събуждал целият в пот след кошмарен сън, в който Яков Хауснер се сеща да претърси конкордите от носа до опашката. Яков Хауснер. Легендарният гений на „Ел Ал“. Яков Хауснер. Надценявахме те. — Той се засмя. — Никой не ни беше казал, че Яков Хауснер е просто рожба на израелската пропаганда. Истинският Яков Хауснер няма ум дори колкото камила. — Терористът се изплю на земята. — Ти можеш да оцелееш, а аз да умра, но не бих си сменил мястото с теб.

Хауснер избърса праха от устата и очите си. Разбираше, че Риш се опитва да го накара да натисне спусъка.

— Свърши ли?

— Да. Казах ти всичко, което исках. Сега ме убий.

— Боя се, че съм намислил нещо друго. — Стори му се, че лицето на арабина пребледнява под дебелия пласт прах. — Заловихте ли генерал Добкин? Ами момичето от наблюдателния пост? Пленихте ли ги? Хайде, Риш. Отговори ми честно и ще ти пръсна главата — бързо и чисто. Иначе…

Терористът сви рамене.

— Да, пленихме и двамата. Когато ги видях за последен път, бяха живи. Но от мотела ми се обадиха по радиостанцията и ми съобщиха, че вашите войници стреляли с гранатомети и картечници по ранените. Кой може да каже дали още са живи?

— Лазаретите и щабовете не бива да са на едно място, Риш, така че не ми дрънкай глупости. — Той се задави и изплю праха от устата си.

— Вода?

— Млъквай. — Залавянето на Риш щеше да е сензацията на десетилетието. Трябваше им жив. Можеше да отговори на много въпроси, които отдавна вълнуваха израелското разузнаване. Самият Хауснер също искаше да научи някои неща. — Кой ти предаде информацията за полета?

— Полковник Ричардсън.

Яков кимна. После Неочаквано попита:

— А съпругът на Мириам Бернщайн? И другите? Какво се е случило с тях?

Риш се усмихна.

— Отговори ми, гадино.

— Предпочитам да отнеса тази информация в гроба.

Показалецът на Хауснер се напрегна върху спусъка. Ако го оставеше жив, терористът щеше да прекара остатъка от живота си зад бодливата тел в „Рамла“. Доживотният затвор бе по-тежко наказание от куршум в главата. Но в душата си Яков копнееше за библейско възмездие. Око за око, зъб за зъб. Изпълваха го всички първични страсти, цялата омраза на човечеството, и му се искаше да види кръвта на Риш. Той олицетворяваше чистото зло и докато дишаше, беше опасен като чума.

— Ние убихме любовницата ти, нали? И ударът беше двоен, защото тя е била твоя сестра. — В психологическия профил този въпрос не се изясняваше докрай, но Яков вече бе сигурен.

Риш не отговори, но зъбите му се оголиха в животинска усмивка, която накара Хауснер да потръпне. Арабинът стоеше под утринния вятър с вдигнати ръце, лицето и дрехите му имаха цвят на мъртва пръст, изгряващото слънце хвърляше зловещи отблясъци в очите му. Яков видя Пазузу, източния вятър, предвестника на болест и смърт. Цялото му тяло се тресеше от умора и възбуда. Той сведе автомата и стреля.

Куршумът пръсна капачката на коляното на Риш. Терористът се свлече на земята и зави от болка.

— Убий ме! Ти ми обеща!

Хауснер изпита необяснимо облекчение от вида на течащата кръв и раздробените костички, от мъчителните стонове.

— Ти ми обеща!

— Кога сме изпълнявали обещанията си един към друг? — Той отново стреля и отнесе второто му коляно.

Риш зави като животно и заудря с юмруци в праха, като хапеше езика и устните си толкова силно, че по брадичката му потече кръв.

— Заради любовта на Аллах! Заради Божията любов, Хауснер!

— Предците ти вавилонци ли са, Риш? Дали моите са били вавилонски пленници? Затова ли толкова векове по-късно сме тук? Това ли целеше? — Той натисна спусъка и разби дясната китка и лакътя на арабина.

Риш се строполи по очи и зарида.

— Милост! Милост! Моля те!

— Милост ли? Ние семитите никога не сме проявявали милост едни към други. Вие проявихте ли милост към Моше Каплан? А той прояви ли милост към вас? Нашите народи безмилостно са се избивали още от Потопа, а навярно и преди него. Земята между Тигър и Средиземно море е най-голямото гробище на света и за това сме виновни ние. Ако мъртвите се изправят в Деня на Страшния съд, няма да има място за всички. — Той прати цял откос в лявата предлакътница на Риш и почти я откъсна.

Арабинът изгуби съзнание. Хауснер се приближи до него, зареди нов пълнител и стреля в тила му. После яростно ритна безжизненото тяло. То се претърколи през ръба, плъзна се по стръмния гласис и падна в Ефрат.

Докато следеше потъването му, Яков забеляза в подножието на стената двама ашбали — стреляха по отдалечаващия се конкорд и очевидно го улучваха. Хауснер се прицели и отново превключи на автоматична стрелба. С периферното си зрение зърна изтребителя, който се спускаше право към него от изсветляващото небе. Помисли си, че ако хвърли автомата и размаха ръце, пилотът може да не стреля по него. Поколеба се, сетне натисна спусъка.

Теди Ласков се забави само за миг, после натисна бутона на последната си ракета.

Калашникът на Хауснер млъкна. На брега вече нищо не помръдваше. Той чу приближаващата се към него ракета, после видя самолета да се издига над реката. Знаеше, че всичко, което е правил, не само през последните няколко дни, а през изминалите години, е било самоунищожително. Господ — Несправедливият, не Добрият — само го беше чакал да си въобрази, че има за какво да живее, и сега му издърпваше килима изпод краката. Яков винаги бе смятал, че ще свърши така, и не съжаляваше. Ако изобщо скърбеше за нещо, това беше Мириам.

Последното, което видя, бе номерът на опашката на изтребителя. Гавриил 32. Обгърна го ослепителна светлина, после го изпълни златиста топлина и той си я представи седнала на празнична маса в огряна от слънце стая.

Ласков погледна назад и видя как западният хребет избухва в оранжеви пламъци.

 

 

Салем Хамади бързо се насочи напред. Високите облегалки скриваха телата на мъжете и той се замисли за миг. Пристъпи към Бург, сграбчи рядката му бяла коса, дръпна главата му назад и оголи гърлото му. Сведе очи към лицето му и позна шефа на омразната Мивцан Елохим. Ръцете му се разтрепериха. Все едно че самият сатана бе оставен на милостта на дългия му нож. Тъкмо се канеше да му пререже гърлото, когато зърна движение вляво от себе си. Салем погледна към Бекер, който беше дошъл в съзнание и го наблюдаваше. Очите му излъчваха презрение и отвращение. Не страх. Ръцете на Хамади се разтрепериха, устните му потръпнаха. Хрумна му, че няма да промени нищо като убие този човек. Иначе поне щеше да спаси собствения си живот. До този момент никога не се беше отказвал от възможността да очисти враг. Зачуди се дали ще е в състояние да го стори. Хамади бавно отдръпна ножа си от шията на Бург.

Бекер посочи разбитото предно стъкло.

Салем кимна и бавно заговори на иврит:

— Предай в Израел, че Салем Хамади е спасил живот. Предай на Исак Бург, че ми дължи услуга. — Навярно някой ден щеше да си прибере дълга. Повечето агенти и от двете страни пазеха дълговете си като застраховки живот. — Салем Хамади. Услуга. — Той се провря между Бекер и Бург, покатери се върху пулта, промъкна се през разбития прозорец, претърколи се по носа и изчезна във водата.

Давид вече бе в пълно съзнание. Знаеше, че не е сънувал, защото виждаше кървавата резка на шията на Бург. Струваше му се странно. Странен случай в странна земя. Хамади. Салем Хамади. Ако някога отново видеше Йерусалим, щеше да съобщи за него.

Бекер погледна към Кан и подвикна:

— Питър!

Не получи отговор. От раната на гърдите му не излизаха мехурчета, което означаваше, че или е затворена, или е мъртъв.

Конкордът се държеше над водата най-вече заради огромната площ на крилете си, ала пилотът разбираше, че това няма да продължи още дълго. Вълните вече ги заливаха. Водата в отсеците под пода теглеше самолета надолу, тежките двигатели силно накланяха разбитата опашка. Бекер усещаше, че носът започва да се издига.

Вратата на пилотската кабина рязко се отвори и вътре влетя Яков Лайбер.

— Капитане, в задното багажно… — Той видя отпуснатите на седалките си Кан и Бург.

Давид забеляза, че сега, когато отново имаше нужда от професионалните му способности, Лайбер напълно е възвърнал самообладанието си.

— Продължавай, стюард. Докладвай.

— Слушам. Задното багажно отделение е залято и евакуирах само… потенциалните самоубийци. Виждам вода в отсеците под пода. Освен това не знам нищо за Алперн. Мисля, че когато се спуснахме по склона, беше на опашката.

Бекер кимна.

— Добре. Прати Бет Абрамс и още някой да се погрижат за Кан и господин Бург. После накарай всички да си сложат останалите спасителни жилетки, ако вече не са го направили. И ми докладвай по-подробно за състоянието на самолета.

— Ясно. — Лайбер тичешком се върна отзад. Пътниците бяха преживели падането почти без драскотина, но уплашено гледаха към шестте изхода и започваха да се трупат около тях. Яков откри Бет Абрамс седнала при Мириам Бернщайн, прошепна й нещо, после продължи и отиде при Естер Аронсон и външния министър.

Бет Абрамс, Естер Аронсон и Ариел Вайцман бързо се насочиха към пилотската кабина. Двете жени незабавно разкопчаха коланите на Бург и го понесоха към пътническото отделение.

Външният министър се наведе над рамото на Бекер.

— Потъваме ли?

Давид изчака да останат сами.

— Да. Потъваме. Ако потънем изведнъж, ще се удавим. Навярно е най-добре да наредите на всички незабавно да се евакуират.

— Но ранените…

— Сложете им спасителни жилетки, господин министър. Не могат да останат тук.

— Няма ли начин да стигнем до брега?

Бекер се обърна към страничния прозорец. Наляво се издигаха могилите на Вавилон и цитаделата, където беше смятал, че ще срещне края си. На ръба на гласиса стояха неколцина десантници, други му махаха от подножието. Някои бяха спуснали гумени салове във водата и се опитваха да настигнат конкорда. В далечината на западния бряг видя малък кей, на който също имаше израелски войници. Ала самолетът беше попаднал в основното течение на Ефрат. Допреди десетина минути тази възможност му се бе струвала абсолютно маловажна. Ако останеха на повърхността още известно време, огромният корпус можеше сам да се отклони към брега. Но нямаше да останат на повърхността.

— Стигнахме толкова надалеч — каза той.

— И сме толкова близо — отвърна Ариел Вайцман. — И не сме стигнали толкова надалеч, за да се издавим като плъхове в тая проклета река.

— Хауснер успя ли да се качи на борда? — попита Бекер.

— Не. Остана на могилата.

Пилотът кимна.

— Как е Мириам… госпожа Бернщайн?

Вайцман го стрелна с поглед и отвърна официално:

— Ще се оправи, капитане.

Когато двете жени изнесоха и Питър Кан, Давид се втренчи в кървавата вода на пода и каза:

— Салем Хамади беше тук.

— Какво?

— Нищо. Просто разсъждавах на глас. — Той се загледа в плъзгащите се покрай тях брегове. Самолетът се движеше по-бавно. Очевидно натежаваше. Някой — десантниците, пилотите на изтребителите или самият той — бързо трябваше да измисли изход.

Бекер се отпусна на облегалката. Едва бе свикнал да седи в наклонената напред кабина, а сега носът се издигаше нагоре. Странно, че тези дребни неудобства изглеждаха толкова сериозни по време на криза. Опита да включи радиостанцията, макар да знаеше, че няма електричество.

— Аз съм капитанът и мога да наредя на хората да се евакуират, ако вие предпочитате да не го правите, господин министър — каза той.

— Ще имаме ли време да се евакуираме, когато разберем, че потъваме?

— Ние вече потъваме, господин министър.

Вайцман се загледа към кея в далечината, после се обърна към страничния прозорец. Гумените салове се приближаваха.

— Ще изчакаме — колебливо рече той.

— Добре. — Пилотът се отпусна и зарея очи навън. Бяха постигнали забележителни успехи, ала находчивостта и хитростите най-после бяха свършили. Въпреки че приличаше на гигантска водна птица, конкордът не беше създаден да плава.

 

 

Мириам Бернщайн гледаше Ефрат през илюминатора. Сълзи замъгляваха очите й, но знаеше, че все още се движат край Вавилон. В далечината се появиха кирпичени къщи, на брега стояха хора. Призматичният ефект на пропуканото стъкло обагряше черните роби и сиво-кафявите колиби във всички цветове на дъгата. Като вавилонските глазирани тухли. Стори й се, че съзира пленените евреи, които се трудеха по бреговете на реката, представи си арфите им, закачени на призрачните върби. Въздъхна и притисна чело към прозореца. Сълзите свободно потекоха по лицето й. Знаеше, че е мъртъв. Съдбата му бе предопределила да се изправи лице в лице с Ахмед Риш. Само се надяваше, че най-сетне е намерил покой.

 

 

— Горивото, господин генерал — съобщи по интеркома Дани Лавон.

Ласков погледна към индикаторите. Бойните маневри бяха изгорили повече керосин, отколкото предполагаше.

— Прието. Прати другите обратно. Ще се наложи да поостанем още малко.

— Прието. — Лавон се свърза с ескадрилата.

Изтребителите се подредиха във V-образно формирование и прелетяха покрай тях. Спуснаха се ниско над водата, едновременно наклониха криле и поеха на запад.

Теди ги проследи, докато не изчезнаха, после се обърна напред. Слънцето се издигаше точно над най-високия връх на Иран. Лъчите му превръщаха сивата земя на Месопотамия в златиста. Вятърът беше утихнал и само тук-там по алувиалната равнина се носеха прашни облаци. Той погледна надолу към двата транспортни самолета, димящия мотел, руините на Вавилон и кацналото насред тях арабско селце. На отсрещния бряг се намираше еврейското село и големият бял конкорд плаваше към него.

— Невероятно — каза Ласков по интеркома.

— Наистина — съгласи се Дани Лавон.

Генералът се зачуди дали Мириам е на конкорда. Крилете му вече изглеждаха замъглени, което означаваше, че са под водата. Не му даваше и две минути. Той отново опита да се свърже на честотата на „Ел Ал“.

— „Конкорд“ две, тук Гавриил трийсет и две. Бягайте, по дяволите! Бягайте! Чувате ли ме? — Не получи отговор. Към самолета се приближаваха пет гумени сала. Дали Бекер ги виждаше? Не бяха много, но поне можеха да качат някои от ранените. Останалите трябваше да се спасят с плуване. Защо не излизаха, по дяволите? Той повика пилотите на двата C-130. Всички имаха идеи, но никой не знаеше какво точно да правят. Бяха подготвили планове за почти всякакви ситуации, ала никой не бе предвидил такова развитие на събитията. Майор Барток имаше най-голяма възможност да ги спаси. Десантниците в Ума бяха помолили за помощ селяните и мнозина от тях се опитваха да пресрещнат конкорда с гуфи.

— Ще изгубим хора, но какво друго ни остава? — каза външният министър. — Ще се евакуираме.

— Почакайте малко. — Бекер видя, че Ласков рязко завива, за да продължи над тях. Остър завой. Завой надясно. Той погледна надолу към безполезното контролно табло и включи аварийното захранване. Нищо. Вече го знаеше. Но имаше нужда от енергия. Енергия. Двигателите бяха мъртви, генераторът също. Акумулаторите бяха под водата. Азотният контейнер беше останал във Вавилон, основните хидравлични помпи бяха потопени или повредени. И все пак имаше източник на енергия. Зачуди се защо не се е сетил по-рано. Бързо се пресегна под седалката си и дръпна ръчка, която никога не бе подозирал, че ще използва. Задейства се механична хидравлична помпа, която отвори капака под конкорда и спусна навън малка генераторна перка.

Няколко индикатора мигновено оживяха. Перката също включи аварийна помпа и някои от системите се активираха. Вече имаха витло. Отчаяно — ала tres pratique. Ако седеше зад пулта си, Кан щеше да съобщи, че всичко изглежда наред.

Бекер знаеше, че има само секунди преди водата отново да изключи тази аварийна система. Електрическите и електронните индикатори на таблото премигваха. Хидравликата обаче издържаше. Той завъртя руля. Дясното крило потъна във водата и лявото започна да се завърта.

Външният министър го разтърси за рамото.

— Давид! Казах да…

— Чакайте! — Конкордът се движеше… завиваше надясно и се плъзгаше към западния бряг. Приближаваха се към пристана на Ума. Бекер искаше да заклещи самолета между него и сушата. Ако го подминеха и се блъснеха в самия бряг, конкордът можеше да се разпадне във водата.

Скоростта постепенно се увеличаваше. Промяната на посоката беше извадила самолета от летаргичното му потъване. Давид стискаше руля толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Хидравличните и електрическите системи отслабваха. Сега корпусът отново бе хоризонтален и бързо се плъзгаше по водата. Пилотът изруга на английски.

Да, реката не беше точно като редкия въздух. Конкордът пак потърси най-малкото съпротивление и носът и опашката му се ориентираха по посока на течението. Но поне вече бяха по-близо до брега. Тук реката се движеше по-бързо и ги повдигаше малко по-нависоко. Може би все пак щяха да се блъснат в кея.

Внезапно откъм пътническото отделение се разнесоха ликуващи викове и той погледна през рамо. Яков Лайбер се втурна в кабината.

— Саловете на десантниците ни настигнаха!

Външният министър надзърна през страничния прозорец.

— Навярно би трябвало да се опитаме да евакуираме ранените.

— Никой да не мърда от мястото си — нареди Бекер. — Дори най-малкото движение може да се отрази на посоката ни.

Стюардът предпазливо се върна отзад и предаде заповедта.

Един от гумените салове се изравни със страничния прозорец и майор Барток извика нещо за евакуиране. Давид поклати глава и направи жест с ръка, за да покаже, че самолетът е нестабилен.

Майорът кимна и вдигна палци нагоре.

Бекер извърна лице от прозореца и погледна към реката. Кеят вече беше на около сто и петдесет метра — две дължини на конкорда. Гуфите се плъзгаха от двете му страни, управлявани от странни наглед евреи. Той отново насочи вниманието си напред. Струваше му се, че ще подминат малкия пристан, и все пак някак знаеше, че ще успеят. Внезапно го изпълни усещането, че изпитанията им са свършили. За пръв път от много време го обзе пълно спокойствие и Давид се отпусна на седалката. Ветрецът галеше лицето му през разбитото стъкло. Самолетът като че ли се плъзна надясно. Или просто беше оптична илюзия, причинена от отражението на светлината във вълните? Дали още отначало се бяха насочили към кея? По-късно щеше да попита генерал Ласков.

Дясното крило се плъзна по брега и проряза няколко кирпичени къщи, което накара конкорда рязко да се завърти надясно. Лявото крило потъна дълбоко във водата.

Пристанът бързо се понесе към тях. Десантниците и селяните с лодките си изостанаха. Насоченият надолу нос се блъсна точно под водното равнище като римски боен кораб с железен таран и се заби в древните кирпичени тухли. На по-малко от метър пред себе си Бекер зърна нечии обувки на сушата. Корпусът на самолета опря в речното дъно. В следващия миг навсякъде около него беше пълно с хора — десантници, селяни и оцелели участници в мирната мисия. Чуваше ги на покрива, по лявото крило и край вратите. Смътно долавяше виковете, плача и прегръдките им. После изведнъж се озова на кея и отдаде чест на конкорда.