Нелсън Демил
При реките на Вавилон (33)

32.

— Чувате ли ме, Йерусалим?

— Да, господин… генерал. Почакайте — отвърна дежурният телефонист.

На няколко секунди министър-председателят почукваше с молива си по масата. Отново прочете бележката, после вдигна глава и се опита да овладее вълнението си.

— Предполагам, че ако го чуят, мнозина от вас ще познаят гласа на генерал Добкин.

Отвсякъде го засипаха въпроси и възклицания. Хората скочиха на крака. Премиерът удари с длан по масата, за да ги накара да замълчат.

— Запазете тишина и слушайте внимателно. — Той даде знак на свързочника в нишата и по няколкото тонколони в залата се разнесе високо пращене. Министър-председателят натисна един от бутоните на пулта пред себе си. — Кой се обажда?

Добкин бе чувал тази леко подигравателна интонация. За миг му се зави свят, после се овладя и мъчително преглътна.

— Генерал Бениамин Добкин, господин премиер. — Той замълча. — Познахте ли гласа ми?

— Не. — Но премиерът виждаше, че в залата има хора, които са го познали.

— В момента присъства ли някой, който може да познае гласа ми?

— Предполагам. — Той огледа присъстващите. Няколко души колебливо кимнаха. Един от генералите, който беше служил като полковник при Добкин, отбеляза:

— Или е той, или е много добра имитация.

— Говорете, генерале — все още не съвсем убеден, ала извънредно възбуден, каза министър-председателят. — Откъде се обаждате?

Теди Ласков здраво стисна в ръце фалшифицираните снимки и бавно ги прибра в куфарчето си.

— От Вавилон — разнесе се гласът по тонколоните.

В залата избухнаха възклицания и почти всички се обърнаха към Ласков и Талман. Премиерът удари с юмрук по масата, но не успя да въдвори тишина.

— Откъде се обаждате, генерале? — извика по микрофона той. — Искам да кажа, от какъв телефон? На свобода ли сте?

— Да, на свобода съм. Обаждам се от мотела, господин премиер. Близо до музея. — Добкин се мъчеше да запази самообладание, ала гласът му леко трепереше.

Министър-председателят се намираше в същото състояние.

— Да. Добре. Бихте ли ни описали ситуацията, генерале? Какво става, по дяволите?

Добкин знаеше, че го слуша целият кабинет и военното командване. Той събра мислите си и направи ясно, сбито обобщение на всичко, случило се след отвличането им над Средиземно море.

Петима-шестима сътрудници светкавично донесоха военни карти на района, изчисления на времетраенето на полета до Вавилон, информация за терена, времето, часа на изгрева и разсъмването, както и стотици други факти, събрани след като Ласков бе изложил предположението си. Преди да вземат окончателно решение за операция, трябваше внимателно да обмислят всичко.

Докато говореше, Добкин чу стъпки във фоайето. Леко ранените отиваха някъде. Отвори се врата, после се затръшна. В стаята, в която бяха играли карти, включиха радио. Дрезгав женски глас пееше една от безкрайните арабски песни. Неколцина ашбали започнаха да припяват. Шумът заглушаваше думите му, но в същото време нямаше да му позволи да чуе, ако някой се приближи до кабинета.

— Какво предлагате, генерале?

Бен позна генерал Гур.

— Какво предлагам ли? Предлагам да дойдете и да ни измъкнете оттук, генерал Гур.

— Как са заливните тераси на западния бряг? — попита генералът от военновъздушните сили Кацир.

— Все още са мочурливи — честно отвърна Добкин. — Но по-надалеч от реката изглежда по-сухо.

— Смятате ли, че пътят, на който сте кацнали, ще издържи C-130? — попита Кацир.

— Не мога да кажа. Струва ми се, че при приземяването го разбихме.

— Може би ще се наложи да използваме хеликоптери — обади се някой.

— Не — възрази Бен. — Няма време. В момента палестинците атакуват.

Друг непознат глас предложи първо да пратят изтребители. Спомена се името на Теди Ласков. Добкин бе смятал, че генералът вече е уволнен, но очевидно присъстваше на заседанието. Докато спорът се разгорещяваше, Бен отговори на още няколко въпроса, После внезапно се обади:

— Господин премиер, боя се, че трябва да свършваме. Тъкмо влизат трима господа с автомати „Калашников“ и когато разберат какво става, със сигурност ще ме помолят да затворя телефона.

В Йерусалим чуха нещо като боричкане, после остро изпукване като изстрел или чупене на тежък предмет. Телефонът замлъкна.

 

 

Мириам Бернщайн седеше на седалката на втория пилот до Давид Бекер.

— Значи смятате, че никой не е чул сигнала ви за помощ, така ли?

— Не. — Той намали звука на радиостанцията, но го остави така, че да може да го чува. — Лиърът продължава да ни заглушава, но ми се струва, че имат проблем.

— Какъв?

— Какъв ли? — Фактът, че Хауснер бе пратил куриер, а не беше дошъл лично да се информира за напредъка му, показваше колко малко вяра имат в успеха. Мириам Бернщайн обаче беше заместник-министър на транспорта и като такава бе шеф и на Хауснер, и на Бекер. Но това, изглежда, вече нямаше значение. — Какъв ли? Просто не могат да кацнат в праха, ето какъв. Ще се наложи да се приземят и да презаредят някъде, където бурята не е толкова силна. Тогава навярно ще успея да пратя сигнал. Искате ли да съобщите това на Хауснер? Това е всичко.

— По-късно. — Мириам се втренчи през разбитото предно стъкло. — Страх ли ви е от смъртта? — ненадейно попита тя.

Бекер завъртя глава и я погледна на светлината на контролния пулт. Не очакваше такъв въпрос от тази иначе сдържана жена.

— Не. Поне така ми се струва. Аз… Страхувам се да летя отново… но не и от смъртта. Странно… — Нямаше представа защо е толкова откровен. — А вас?

— Почти всичките ми близки са мъртви. — Мириам смени темата. — Какво мислите за Яков Хауснер?

Той вдигна поглед от книгата, в която записваше нещо. Предполагаше, че между Хауснер и Бернщайн има нещо. Но това не променяше нито публичното му, нито личното му мнение за него.

— Нацист.

— Той ви харесва.

Бекер не разбираше накъде води този разговор. Явно нервите й бяха опънати до крайност и просто искаше да си побъбри. Когато гледаха смъртта в лицето, хората вършеха странни неща. Той например току-що бе признал, че се страхува да лети. Не би го изповядал дори пред психиатъра си.

— Не ме разбирайте погрешно, госпожо Бернщайн. Радвам се, че е тук. Без него навярно всичко отдавна щеше да е свършило. — Не изглеждаше свръхнапрегната. Изглеждаше… щастлива, развълнувана. Той сведе очи и продължи да пише.

— Влюбена съм в него.

Бекер счупи върха на молива си.

— О. — Стрелбата навън като че ли се усили и той вдигна глава. През прозореца на пилотската кабина нощта изглеждаше по-страшна и зловеща, отколкото от вън. Беше свикнал през целия си живот да вижда опасностите само през парче плексиглас и започваше да свързва ужаса с него. И смъртта. Когато гледаше през предното стъкло на автомобил и дори през обикновен прозорец на къща, стомахът му се свиваше. До този момент не бе осъзнавал причината. Интересно откритие, ала малко закъсняло. — О. Ясно… Аз…

— Какво пишете… Давид… може ли да те наричам така?

— Да, разбира се. — Той затвори книгата. — Водя бордовия дневник.

Мириам се наведе към него.

— Бордови дневник ли? Искате да кажете, че сте записвали всичко, което се случва, така ли?

— Е, с много сух, официален език.

— Може ли да го видя? — Тя протегна ръка и Бекер й го подаде. Мириам се отпусна назад, разтвори го и прелисти страниците. „16:02. Превключване на рез. такт. чест. Ген. Ласков излъчи последно съобщение: E-2D ще продължава да ни следи с радара. Ласков оставя на нас решението да използва «Финикс». Ескадрилата се връща обратно.“ Тя прехвърли още няколко листа. „18:31. Авар. кацане. Хес мъртъв от черепна фрактура, предизвикана от тухла, пробила предното стъкло. Пилотът трябваше да спусне свръхзвуковия визьор по-рано. Можеше да предотврати смъртта му.“ Мириам дълго гледа последните изречения, после затвори дневника, вдигна глава и се насили да се усмихне. — Винаги сме били книжовен народ. Писаното слово пази единството ни още от диаспората. Странно, че никой друг не се сети да води хроника на събитията във Вавилон.

— Ами… — Бекер намери някакъв фас и го запали. — Това едва ли може да се нарече хроника, госпожо Бернщайн…

— Мириам.

Той се поколеба.

— Мириам, просто работата ми изисква да…

— Тъкмо това е въпросът, Давид. Винаги някой е длъжен да го прави. Книжник. Пазител на книгите. Учен. Капитан на кораб. През цялата история някой винаги е бил длъжен да води писмени документи и понякога те съдържат истинска мощ и просветление. Ездра е бил книжник и ни е оставил единствения разказ за връщането на изгнаниците от Вавилон. В наше време тази задача може да се изпълнява от пилот на самолет. — Тя му се усмихна.

— Може и да е така.

Мириам се наведе към него.

— Не мога да те убедя в собствената ти значимост, но мога ли да те помоля да скриеш някъде този дневник?

— Добра идея.

Тя понечи да му върне книгата, но се поколеба.

— Имаш ли нещо против за малко да остана тук и да опиша със свои думи случилото се с нас? Ще се опитам да не се разпростирам много.

Бекер се насили да се засмее.

— Разпростирай се колкото искаш. Мисля, че току-що нанесох последния запис.

— Благодаря ти. Имаш ли индиго? Искам да направя втори екземпляр. Можем да заровим дневника и да оставим копието в самолета.

Той намери лист индиго и й го даде.

— Самият дневник трябва да остане на борда. Можем да заровим твоето копие.

— Добре. Благодаря.

— Нали знаеш, никой няма да ги открие.

Тя го погледна.

— Молитвата от Равенсбрюк е била написана на парче хартия, Давид.

— Тази молитва означава много за теб.

— Така е. — Мириам вдигна очи към предното стъкло. — Не е имала подпис, но в лагера са били затворени предимно жени и това навярно може да ни даде някаква идея за автора. — Тя прокара длан по лицето си. — Казаха ми, че… че майка ми е умряла в Равенсбрюк. Ще ми се да мисля, че тя е написала молитвата. — Мириам сниши глас. — Преди думите имаха по-голямо значение за мен, но сега най-важното е, че човекът, който я е написал, е имал вяра. Вяра, че ще я открият. Нещо повече, вяра, че след това ужасно време на света ще останат свободни хора, които ще намерят нещо ценно в нея. И молитвата е оцеляла на онова парче хартия, макар че авторът навярно е загинал. Оттогава е възпроизвеждана милиони пъти и ще оцелее и през следващия холокост. — Тя отново се усмихна на Бекер. — Книгата Битие е написана с мастило от сажди върху папирус, Давид. Ако онзи пръв книжник беше послушал някой като теб, никога нямаше да знаем как е бил създаден светът.

Той се насили да се усмихне.

— Убеден съм.

— Добре. — Мириам взе химикалка от него, наведе се над бордовия дневник и бързо започна да пише.

Внезапно вдигна поглед и в очите й проблеснаха сълзи.

— Молитвата наистина означаваше много за мен, но не и сега, защото е молитва на прошката — призив да обърнем и другата буза. Авторът й е бил поставен на върховно изпитание и го е издържал. Аз също бях поставена на изпитание тук — не много тежко, разбира се, в никакъв случай не може да се сравнява с Равенсбрюк — и вече не искам да прощавам. Истината е, че сега съм щастлива. С нетърпение очаквам да застрелям първия вражески войник, който се опита да се качи на самолета. Ако преди да умра оставя вдовици, сираци, родители без деца и скърбящи приятели, ще ми е мъчно за тези клетници, но тук няма нищо лично. Разбираш ли ме? Много ужасно ли ти звучи?

Той поклати глава.

— Око за око.

— Да. И зъб за зъб. — Мириам обърна страницата, нагласи индигото и продължи да пише.

 

 

Без да си поглежда часовника, Хауснер усещаше, че изгревът наближава. Битката свършваше и израелците вече почти не стреляха към склона.

Ашубалите предпазливо напредваха, но се смееха и се провикваха в прашната буря. Съзнаваха, че привидното изчерпване на израелските боеприпаси може да е поредната хитрост, ала в такъв случай защитниците на хълма трябваше да са истински актьори. Всъщност група сапьори вече бяха стигнали до южния край близо до възвишението и бяха открили окопите празни.

Бавно се придвижваха в мрака. Вече надушваха плячката и предвкусваха кръвта й. Минаха през повалените засеки и прехвърлиха хребета. Любопитно спряха при окопите, после ги прескочиха. Изпитваха странно тържествуване от навлизането в недостъпното досега леговище на врага.

От време на време някой израелски куршум ги караше да се пръскат и ги забавяше, ала освен постоянния вятър, с чийто вой вече бяха свикнали всички, над върха се беше спуснала зловеща тишина.

От военна гледна точка не срещаха почти никаква съпротива. Най-после постигаха целта си, но въпреки това трябваше да проявяват търпение и предпазливост. След като бяха стигнали дотук, никой от оцелелите не желаеше да срещне края си само минути преди окончателната победа. Всички искаха да се насладят на плодовете й.

Въздържаха се да отговарят на единичната израелска стрелба, защото се страхуваха да не привлекат огъня срещу себе си. Заразменяха си безшумни знаци в мрака и се опитаха да се съберат в редица на равния терен. Никой не биваше да им се изплъзне. Когато прашните облаци се разкъсваха, бойците в средата различаваха очертанията на конкорда.

Израелците постепенно се изтегляха назад. Стреляха само за да държат ашбалите на разстояние и да забавят напредването им. Нямаха план, не бяха получили последни заповеди от командния пост, но отстъплението им беше организирано. Около половината от тях имаха намерение да се опитат да избягат по западния склон, другата половина бяха решили да останат и да посрещнат съдбата си. Ранените бяха изнесени от овчарската колиба и качени в конкорда, където имаше по-голяма вероятност да избегнат клането. Упорито се носеха обаче слухове, че ще ги убият преди палестинците да се доберат до тях.

Защитниците на западния склон стреляха към брега на Ефрат в опит да установят дали наоколо има ашбали.

По полевата си радиостанция Ахмед Риш нареди на малкия отряд край реката да отвърне на огъня. Не искаше евреите да бъдат избити там. Искаше ги за себе си на хълма.

Арабите на брега стреляха по гласиса и сърцата на израелците се свиха, когато подозрението им се потвърди. Нямаше път за бягство. Настъпи смут и някои от онези, които бяха разчитали да се спасят, се разплакаха.

Ал-Бакр, офицерът, който командваше ариергарда на ашбалите, повика по радиостанцията Хамади.

— Тук Хамади. Какво? Кой е той? Ами разберете! Успял ли е да се обади? Телефонистката в Багдад е сигурна, така ли? Какво казва той? Да, зная, че не разбираш иврит, по дяволите! Сигурен съм, че той говори арабски. След като му извадиш едното око, ще проговори. Да. Дръж ме в течение. — Той върна радиостанцията на радиста и погледна към Риш. — Ахмед.

Риш се обърна към него. Двамата продължаваха бавно да напредват сред прашната буря.

— Разбрах достатъчно. Това няма значение.

— Но ако се е свързал…

— Няма значение!

Хамади се извърна. Все повече се убеждаваше, че са обречени. От всички страни бяха обградени от сили, които не контролираха. Ако се откажеше и изчезнеше в нощта, щеше да доживее да види изгрева на слънцето от Персия. Но не можеше да го стори, както не можеше и да убие Риш.

 

 

Джон Маклуър наблюдаваше зелените трасиращи куршуми, които идваха от подножието на гласиса и минаваха пред окопа му.

— Е, няма да се измъкнем оттук. — Той зареди последните два патрона. — Е, полковник, научи ли вече как е на арабски „Заведете ме при американския посланик“?

Ричардсън внимателно облече синята си куртка и я закопча.

— През следващите няколко минути ще трябва да сме много внимателни, Маклуър. Животът ни може да зависи от някоя недоразбрана дума или жест.

Агентът вдигна ударника.

— Защо го направи, Том?

Военновъздушният аташе поправи вратовръзката си и се зае да тупа праха от раменете си.

— Попитах защо го направи?

Ричардсън го погледна.

— Какво да съм направил?

Маклуър вдигна револвера.

Ричардсън намери фуражката си и изсипа пясъка от нея. После се втренчи в широкото дуло.

— За пари. Имам слабост към скъпи неща.

— Колко пари, Том?

— Точно един милион. Долара.

Маклуър тихо подсвирна.

— Не е зле.

— Не. На сигурно място в швейцарска банка. После трябваше да ми преведат още един милион, но едва ли ще го получа.

— Може пък да си изпълнят обещанието, Том. Тези хора имат купища мангизи.

— Така е, Джон. Имат адски много петродолари и се чудят какво да правят с тях. Западът непрекъснато им прелива пари в замяна на петрол.

— Е, сега не става дума за това, нито пък за Израел. Става дума за теб, Том. Ти си полковник от военновъздушните сили на Съединените щати и си се продал на чужда сила. Законът все още го забранява — дори в Америка.

Ричардсън си сложи фуражката.

— Ами, от известно време не съм се прибирал у дома, така че не съм имал възможност да го проверя, Джон. Преди нямаше проблем да публикуваш секретни документи на Пентагона. Сигурен ли си, че законът все още забранява да се продадеш на чужда сила?

— Опитваш се да спечелиш време.

— Да. Е, когато се прибера, ще си понеса наказанието. Защо не отместиш това нещо? Няма да избягам.

— Човек е по-разговорлив, когато е изправен пред пистолетното дуло, Том. — Маклуър изплю кибритената клечка от устата си. — Аз пък си мислех, че харесваш тези хора.

— Напоследък не е много модерно да си явен антисемит.

— Разбирам.

Лицето на Ричардсън претърпя странна промяна. Той стисна устни, присви очи и каза:

— Е, през шейсет и седма обръщах по някоя и друга чаша в офицерския клуб с израелските летци, които обучавах в „Травис“^[1]. И им съчувствах през седемдесет и трета. После някой каза добра дума за мен и се озовах тук. Едва не повърнах, когато ми връчиха заповедта. — Маклуър не каза нищо и след няколко безкрайни секунди Ричардсън тихо добави: — Така или иначе, никой не трябваше да пострада.

— Но ние не говорим за тях, Том. И аз може да не ги харесвам, но преди да ги предам, ще се наложи да ме подложат на изтезания. И знаеш ли защо, Том? Защото така ми е наредил Чичо Сам. За това ми плащат… Том.

— Виж какво, Джон — оживи се Ричардсън. — Мога ли да те купя? Сто бона?

— Съжалявам.

— Половината?

— Не. — Маклуър извади последната си кибритена клечка.

— Плюс целия втори милион, ако го получа?

Агентът като че ли не го слушаше. Задъвка клечката си и каза през зъби:

— Преди малко спомена, че никой не трябвало да пострада. Само че пострадаха много хора, Том. Сериозно пострадаха.

— Зная. И наистина съжалявам, Джон. Всичко това не биваше да се случи. Кой можеше да го предвиди? За това съжалявам най-много. За всички тези жертви. — Той се вгледа в мрака.

— Щом никой не е трябвало да пострада, Том, защо избра втория конкорд?

Ричардсън облиза сухите си устни.

— Ами… добре де… ако се появяха проблеми, първият конкорд трябваше да е… демонстрация. Знаехме, че Авидар ще ни създаде трудности. Не Бекер.

Маклуър се изсмя.

— Значи сте знаели, така ли? Откъде сте знаели такива неща? Ами ако противно на всичко, което ни е известно за човешката природа и прочее, Бекер беше дал газ, а Авидар се беше съгласил да ви играе по свирката? Щеше да ти се наложи да се учиш да ходиш по небето, момчето ми.

— Пресметнат риск, Джон. Виждаш ли, и аз съм рискувал живота си. Не съм страхливец. — Той продължаваше да зяпа в праха. — Чувам гласове. Няма ли да е по-добре да излезем и да се предадем? Или да ги изчакаме тук?

— Нямаш търпение да се предадеш на ония млади хамстерчета или там както си викат, така ли? Да не мислиш, че ще те посрещнат като герой, Ричардсън? Ще те убият, тъпо копеле. А после ще убият и мен, за да са сигурни, че никой няма да научи за теб.

Ричардсън поклати глава и се усмихна.

— Не, няма да ме убият. Риш има шеф и двамата с него измислихме гаранция за моята сигурност. Предвиждахме, че ще си имаме проблеми с Риш. Ако ме убият, в сейфа ми в посолството ще открият писмо, в което са посочени имената на арабски агенти в Израел, включително собствените ми свръзки. Обмислил съм го, Джон. — Той замълча за миг. — Няма да им позволя да убият и теб.

— Благодаря, Том. Ти си по-добър от американския посланик. Е, чудя се дали Риш е в състояние да контролира тези момчета… и самия себе си. Сигурно са толкова възбудени, че ще те набучат на кол… Но може и да не го направят. — Маклуър се замисли. — Знаеш ли, Том, напоследък американското правосъдие наистина е много снизходително. Затова не ти пука дали ще те отведа в Щатите. В повечето страни биха те обесили за левия ташак и биха те оставили да си висиш. В добрите стари Съединени щати, ако изобщо те признаят за виновен, военният или федералният съд ще ти дадат между десет и двайсет години. И ще излезеш след шест… или още по-рано. И ще си живееш живота в Швейцария. Защото Щатите няма да те предадат на Израел, понеже това ще предизвика врява до небесата.

— Не аз определям правилата — предпазливо отвърна Ричардсън.

— Прав си. Но аз понякога ги определям. Когато съм упълномощен. — Той замълча за миг. — Не спомена ли, че ако умреш, прикритията на адски много терористи ще отидат на кино?

— Чакай малко! Няма нужда да бързаме, Джон. Трябва да обсъдим много неща.

— Така е и ако имахме повече време, навярно щяхме да измислим нещо. Но нямаме.

— Чакай! — Ричардсън инстинктивно протегна ръце напред, за да се защити. — Гарантирам ти, че няма да пострадаш. Тези хора…

Маклуър провря револвера си между дланите му и стреля в сърцето му. Главата на Ричардсън отскочи назад и офицерската му фуражка отлетя. Вятърът я поде и я отнесе на запад.

 

 

Давид Бекер бързо се спусна по рампата. Носеше метална кутия с копието на кратката хроника на Мириам Бернщайн, увита в намаслени парцали и найлон. Избра място в основата на насипа и изкопа дупка с парче алуминиева тръба. Смяташе, че е безсмислено, но Мириам беше вложила толкова много страст, че… Освен това изглеждаше достатъчно смела, за да посрещне смъртта, и не проявяваше признаци на истерия, въпреки че упоритостта й с тази хроника му се струваше малко ирационална, така че той реши, че е най-добре да не й противоречи. Пусна кутията в дупката и бързо я зарови. Бе скрил самия бордови дневник под покритието на пода в пилотската кабина. Имаше голяма вероятност Израел да си върне конкорда и някой работник да открие дневника. Но се съмняваше, че ще намерят заровената хроника.

Бекер се изправи и избърса ръце. Чуваха се викове на арабски. Бяха на не повече от двеста метра. Един от израелците стреля по посока на гласовете. Разнесе се мъчителен стон. „Не — помисли си Давид, — когато стигнат тук, няма да са в добро настроение.“ И все пак нито за миг не съжаляваше за решението им да се бият. Не беше чул да се оплаква и никой друг.

Той отиде при предния колесник и спря до Питър Кан, който продължаваше да работи по запалващото устройство.

— Стига, Питър. Вече е малко късно за това. Ела в кабината.

Бордовият инженер вдигна глава.

— Защо, по дяволите? Виж, когато дойдат, искам да видят как Питър Кан се бъхти с това скапано устройство. Може би ще ме съжалят и ще ми дадат билет до Лод.

Бекер се усмихна.

— Добре… до… до скоро.

Кан погледна към него.

— Да. До скоро, капитане.

Давид се върна при рампата и бавно се изкачи, без да обръща внимание на куршумите, които свистяха покрай него. Мина по крилото и влезе в самолета. Трябваше да си пробие път сред ранените, за да стигне до кабината, където седна до Мириам.

— Готово.

— Благодаря.

Двамата дълго мълчаха.

— Винаги съм знаел, че ще умра в самолет — каза накрая Бекер.

Тя се пресегна и го докосна по ръката.

— Мисля, че си най-смелият човек, когото познавам.

Давид погледна контролния пулт. Струваше му се, че трябва да направи нещо, ала имаше заповед от Хауснер да остане в кабината, каквото и да се случи. Той включи радиостанцията и започна да я настройва на различни честоти. Щеше да го прави, докато някой не го простреляше в гърба. „Жалко за Мириам и за всички жени от групата“ — помисли си Бекер. Беше сигурен, че ашбалите са им отредили специална съдба.

— Искаш ли да останеш тук? Имам предвид…

— И аз имам заповед — усмихна се тя.

Той погледна навън през предното стъкло.

— В овчарската колиба се събират хора. Струва ми се, че ще…

— Да, виждам ги. Ще остана с теб, ако нямаш нищо против.

Давид се поколеба, после се пресегна, хвана ръката й и я стисна.

 

 

Израелците, които бяха решили да се самоубият, се събраха в оплисканата с кръв, зловонна овчарска колиба.

Като народ, арабите рядко отнемаха собствения си живот, но никой не се изненада, когато влязоха Абдел Маджит Джабари и Ибрахим Ариф. Всички разбираха, че за тях — повече, отколкото за останалите — е най-добре да са мъртви. Вътре цареше пълен мрак и това улесняваше нещата. Почти не разговаряха. Само от време на време някой новодошъл прошепваше една-две думи. Скоро стана очевидно, че няма да дойдат други, но никой не знаеше какво да прави.

На групички в ъглите се бяха събрали общо единайсет души. В една от тях бе Юри Рубин, основният поддръжник на идеята за самоубийството. На пода до него лежеше Игаел Текоа. Той съжаляваше, че не е умрял от арабските куршуми, когато беше извикал от наблюдателния си пост, за да предупреди защитниците на върха. Сега отново се изправяше пред смъртта. С тях бяха четирима млади сътрудници от Кнесета, двама мъже и две жени, всички членове на Отбранителната лига „Масада“.

В друг ъгъл бяха стюардът Яков Лайбер и двете стюардеси Бет Абрамс и Рахил Баум. През последните два дни Бет се бе грижила за ранените и беше виждала мъките им. От предишното весело момиче не бе останала и следа. Рахил лежеше между Лайбер и Абрамс. Също като Текоа, тя беше отказала да се премести в конкорда. Изпитваше ужасни болки от раните си и не виждаше смисъл да чака нови страдания в самолета.

Преди да вземе решението си, Яков Лайбер бе помислил за трите си деца, ала Рубин го убеди, че ашбалите няма да се смилят над никого от тях. И все пак се колебаеше. Двете стюардеси се нуждаеха от него. Той тихо им шепнеше в мрака. Бет плачеше, Рахил мълчеше. Яков коленичи до нея и стисна ръката й. Бет Абрамс прегърна и двамата.

В третия ъгъл седяха Абдел Джабари и Ибрахим Ариф. Повече от трийсет години бяха живели сред тези хора и сега щяха да умрат с тях.

Джабари запали последната си цигара.

— Знаеш ли, Ибрахим, винаги съм знаел, че няма да умра от естествена смърт.

Ариф трепереше. Той също запали цигара и тежко издиша дима.

— Преди това може да умра от инфаркт — опита се да се пошегува арабинът. — Как ще го направим?

— Мисля, че имаме два-три пистолета.

Ръцете на Ариф се тресяха толкова силно, че едва държеше цигарата.

— Мисля, че няма да мога, Абдел. — Той се изправи.

Джабари силно го дръпна и прошепна:

— Не бъди идиот! Не чу ли какво направиха с Моше Каплан? Можеш ли да си представиш всички неща, които ще направят с теб? Спести си ги, приятелю.

Ариф се разплака и Джабари го утеши. Съжаляваше само, че не се е сбогувал с Мириам. Всъщност през последните два дни почти не я беше виждал. Не искаше да я обременява с присъствието си, ала сега му се щеше да е прекарал повече време с нея. Предполагаше, че е влюбена в Яков Хауснер, и изборът й го смущаваше. Той вярваше, че наистина съществува място, наречено „рай“, което толкова живо описваше Коранът. Вярваше, че ще иде там, но не и Мириам Бернщайн.

— Стига, Ариф. Успокой се. Очаква ни по-хубав свят. Прохладни градини, фонтани, вино и девици. Това причина ли е да плачеш?

Игаел Текоа, който не обичаше арабите и не одобряваше участието им в мирната мисия, тихо извика от отсрещния край на колибата:

— Абдел, Ибрахим, смелост.

— Добре сме, Игаел — отвърна му Джабари. — Благодаря ти. — Продължаваше да го гризе мисълта, че няма да види Мириам преди да умре. Изкушаваше се да иде да я потърси, но не искаше да оставя Ариф сам. Ашбалите бяха прекалено близо. Трябваше да е сигурен, че ще отнеме на Риш това последно удоволствие. Ала чакането измъчваше всички. Накрая той наруши мълчанието и попита какво ще правят. Никой не му отговори.

Изстрелите се приближаваха и израелците, които все още отвръщаха на огъня, заеха позиции край колибата. В кирпичените стени се забиха няколко куршума. Това накара всички да се раздвижат. Рубин застана в средата на колибата и се прокашля.

— Трябва да започваме. — Той изчака малко. — Ако смятате, че ще ви е по-лесно, ще го направя аз. Имаме два пистолета.

Джабари рязко се изправи и се приближи до него.

— Моля те. Бързо.

Без да отговори, Рубин вдигна пистолета си, насочи го между двете точици светлина — очите на арабина — и стреля.

Когато екотът заглъхна, в колибата се чу молитва, придружена от тихи ридания.

Юри усети нещо влажно и инстинктивно избърса кръвта от лицето и ръцете си. Целият трепереше. Разбираше, че гласът му ще му изневери, и не знаеше какво да направи. Решителността му го напусна. Той насочи пистолета към сърцето си и натисна спусъка. Тялото му се строполи назад върху четиримата млади сътрудници. Едно от момичетата изпищя и припадна. Другите трима внимателно го положиха на пода. Двамата младежи взеха пистолетите, припряно зашепнаха помежду си, после станаха и отидоха при Лайбер, Абрамс и Баум. Осветиха ъгъла със запалка, прицелиха се, изгасиха запалката и понечиха да натиснат спусъците. Бет Абрамс проплака и Лайбер се хвърли между двете момичета и мъжете. Единият пистолет изтрещя, но изглежда, не улучи. Другият младеж отново светна със запалката.

Рави Левин се втурна в колибата, видя всичко преди пламъчето да угасне, сграбчи двамата мъже за яките, запрати ги на пода и започна да ги рита, като крещеше и кълнеше.

— Да не си мислите, че можете да ме надхитрите? Разкрих ви! Знаех какво се каните да направите! Вън! Вън! Излизайте! — Той тичаше из колибата като обезумял и размахваше ръце. На няколко пъти се препъна в телата на Юри Рубин и Абдел Джабари, после започна да рита и тях, докато не осъзна, че са мъртви. — Вън! Вън! Махайте се! Как смеете! Отведете ранените в самолета! Вън!

Появата му развали магията и всички, които можеха, изтичаха навън.

Рави Левин остана сам в средата на колибата. Тялото му се тресеше, по лицето му се стичаха сълзи. Беше постъпил както трябва, ала не бе сигурен, че е прав. Чудеше се как ще погребе двете тела за краткото време, което му оставаше. Чудеше се и кои са мъртвите.

 

 

Външният министър събра малка, леко въоръжена група в западната част на върха, близо до окопа на Маклуър. Вайцман видя Ричардсън да лежи на дъното, вече покрит с пласт прах, но нямаше време да мисли какво означава това и къде е изчезнал агентът.

Ариел Вайцман беше решен да поведе групата си по стръмния гласис. Имаше намерение бързо да се спуснат по склона и да скочат в реката като Добкин. Без ранените щяха да успеят. Искаше му се Мириам Бернщайн да промени решението си и да дойде с него, ала тя бе под влиянието на Хауснер и не желаеше да напусне самолета. Всички бяха облечени в оранжеви спасителни жилетки от конкорда. Той ги строи на ръба на стената, приклекна в поза на спринтьор и им нареди да направят същото.

— Когато преброя до три, тръгваме. Готови…

 

 

От командния пост почти не идваха заповеди. Куриерите, които все още изпълняваха задълженията си, носеха на Хауснер и Бург лоши новини и се връщаха обратно само с предложения и окуражения.

Хауснер се обърна към Бург.

— Искаш ли да поемеш цялото командване, Исак? Готов съм да ти го отстъпя.

Бург кисело се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря.

— Смяташ ли, че можех да направя нещо повече?

Шефът на Шин Бет се замисли за миг.

— Не. Честно казано, ти се справи блестящо. Можеше да си мъничко по-дипломатичен… а може би не. — Той се заслуша в приближаващите се изстрели. — И хората ни бяха чудесни.

— Да.

Към командния пост се приближиха Маркус и Алперн. Маркус небрежно отдаде чест.

— Какво ще правим, шефе?

Хауснер не знаеше какво да му отговори. Чувстваше се длъжен да каже нещо, но не можеше да измисли нито заповед, нито думи на благодарност.

— Просто вземете със себе си колкото може повече копелета. — Той замълча за миг. — И ви благодаря. Вие бяхте гръбнакът и сърцето на отбраната ни. Справихте се невероятно. Никой от оцелелите няма да го забрави.

Двамата кимнаха и изчезнаха в мрака.

Бург постави ръка на рамото му.

— Най-добре да отидеш в конкорда преди да са ти отсекли пътя. Обеща й и тя те чака. Аз ще остана тук.

Яков поклати глава.

— Не. Не искам да видя какво ще направят с нея. Тя също няма да иска да види какво ще направят с мен. Знае го и не ме очаква.

— Разбирам. Ще се… знаеш какво имам предвид.

— Не. Не съм от тези хора. Пък и преди да си ида искам да кажа някои неща на Ахмед Риш.

Бург кимна. На лицето му се изписа крива усмивка.

— Страхотно се справихме, нали?

— Да… Слушай!

— Какво?

— Чу ли…

— Да. Да!

Хауснер погледна нагоре. Стори му се, че вижда проблясък, чу и далечния характерен вой на реактивни двигатели.

— Открили са ни, Исак! — извика той. — Открили са ни, по дяволите!

Бург бясно започна да размахва ръце и да вика:

— Тук! Тук сме!

Яков се насили да се усмихне и каза:

— Прекалено късно, за да ни помогнат, но не толкова, че да не пометат Риш и неговата банда. Знаеш ли, възвърнах си вярата в израелското военно разузнаване.

Бург бе толкова възбуден, че отначало не го разбра. После се сети. Бяха пристигнали израелски или иракски самолети, но нямаше да променят съдбата им. Раменете му увиснаха.

— Надявам се, че Добкин е оцелял.

Двамата вдигнаха глави и видяха огнена следа на ракета, която разцепи небето.