Нелсън Демил
При реките на Вавилон (1)

Франция: Сен Назар

Нури Саламех, помощник-електромонтьор, отново потупа издутите джобове на белия си гащеризон. Стоеше леко приведен сред гигантския самолетен завод, неуверен в следващата си стъпка. Другите френскоговорещи емигранти от Алжир около него сякаш се движеха с нереална мудност в очакване на звънеца, който щеше да обяви края на работната им смяна.

Лъчите на късното следобедно слънце се процеждаха на прашни снопове през високите колкото шестетажна сграда прозорци и изпълваха студеното помещение с мека златиста светлина.

Навън се включваха лампите на летището. Ято металически сини „Миражи“ летеше над пистата във V-образно формирование. Пристигаха автобусите, които щяха да откарат работниците от завода в Сен Назар.

Флуоресцентните тръби на тавана внезапно заблестяха и сепнаха алжиреца. Той бързо се огледа. Поне един от сънародниците му избягваше да срещне очите му. Саламех знаеше, че съдбата му вече не е в неговите ръце, нито в ръцете на Аллах.

Той се понесе на крилете на надеждата и се издигна от бездните на отчаянието към най-опасните върхове на свръхувереността — древният порок на арабите. Саламех енергично закрачи по бетонния под.

Пред него се извисяваше металното скеле на огромния „Конкорд“. Над самолета се издигаха стоманените греди на крана. По-голямата част от корпуса все още липсваше и работниците пълзяха по дългото тяло като мравки по полуизяден труп на водно конче.

Алжирецът се изкачи по стълбата на горната платформа и се покатери по гредата, която минаваше покрай основата на дванайсетметровата опашка. На една от небоядисаните алуминиеви плочки беше написан производственият номер: 4X-LPN.

Саламех си погледна часовника. Десет минути до края на работното време. Трябваше да го направи сега, преди монтьорите от нощната смяна да завършат опашката. Той взе закачения за гредата график и бързо го прочете. После хвърли поглед през рамо. Един от алжирците долу гледаше към него, после се извърна и продължи да мете пода.

По лицето му струеше пот, макар в хангара да беше студено. Нури избърса челото си с ръкав и се спусна в задната част на отчасти облицования алуминиев корпус. Опашната част представляваше лабиринт от запоени с лазер подпори и извити скоби. Той стъпи върху тръбите над единайсетия резервоар на самолета, приведе се и запълзя назад към недовършеното херметично покритие.

Между пътническото и багажното отделение имаше шестима души. Те повдигаха шперплатовите плоскости на временния под, поставяха изолация, порцеланови плочки и пластмасова облицовка, след което връщаха плоскостите на място. Над корпуса висяха флуоресцентни лампи, ала Саламех не включи тази над опашката. В продължение на няколко минути той остана приклекнал в сумрака на опашната част.

Накрая Нури Саламех се прокашля и повика:

— Инспектор Лавал.

Висок французин се извърна от аварийния изход, който разглеждаше, и закрачи към високата до гърдите стена. Позна алжиреца и се усмихна.

— Саламех. Защо се криеш като плъх в мрака?

Нури се насили да отговори на усмивката му и му подаде графика.

— Готово е за затваряне, нали?

Анри Лавал се наведе над преградата, насочи мощното си фенерче към заострената опашна част и бегло я огледа. С другата си ръка взе графика от арабина и бързо прелисти страниците. Човек не можеше да има вяра на тези алжирци. После повторно прочете графика. Всеки инспектор поставяше свой собствен знак. Проверките на електрическата, хидравличната и зарядната система бяха завършени. Неговата също.

— Да. Всичко е готово — отвърна той.

— И електрическата система ли? — попита Саламех.

— Да. Да. Отлично си се справил. Готово е. Може да се затваря. — Лавал му върна графика, пожела му лека нощ и си тръгна.

— Благодаря ви, инспекторе. — Нури закачи графика на колана си и предпазливо се запромъква под опорните греди. След няколко секунди скришом хвърли поглед през рамо. Инспектор Лавал го нямаше. Шестимата работници в корпуса събраха инструментите си и се спуснаха по скелето. Някой изключи повечето работни лампи в пътническото отделение и в опашната част стана още по-тъмно.

Нури Саламех насочи фенерчето си към кухата опашка, бавно се заизкачва по опорите, стигна почти до самия край на самолета и извади от страничния си джоб черна кутия, не по-голяма от пакет цигари. Устройството имаше метална плочка с фалшив идентификационен номер SFNEA#CD-3265-21.

От друг джоб взе тубичка лепило, изстиска малко върху алуминиевата облицовка, силно притисна кутията към корпуса на самолета и я задържа няколко секунди. После изтегли от единия й край антена и я завъртя така, че да не се допира до металната стена на опашката.

Алжирецът безшумно прехвърли тежестта си върху другия си крак и опря гръб в една от гредите. По челото му отново бе избила пот.

С помощта на ножче Саламех оголи изолацията на част от зелен кабел с черни знаци, който водеше към навигационната лампа на опашката, и извади от джоба си парче подобен проводник. За единия му край бе закачен малък метален цилиндър с големината на цигара „Голоаз“. Той свърза проводника с навигационната лампа и внимателно залепи около връзката изолирбанд.

После бавно се спусна по скелето, като прокарваше зеления кабел по сноп пъстроцветни проводници. Накрая пусна жицата между кръстосаните подпори, легна по корем върху студения алуминий и протегна ръка към единайсетия резервоар. През няколкото липсващи плочки на корпуса можеше да види главите на работниците, които минаваха под големия самолет. Потта се стичаше от челото му и Нури си представи, че капе върху тях, ала никой не погледна нагоре.

От друг джоб Саламех извади топка бяла, напомняща на маджун материя, която тежеше около половин килограм, предпазливо я залепи върху резервоара, откри висящия метален цилиндър и силно го натисна, за да потъне в топката. Звънецът за края на смяната високо отекна и го стресна.

Алжирецът бързо се изправи и избърса лепкавата пот от лицето и шията си. Цялото му тяло трепереше. Запълзя през подпорите към недовършения участък от опашката, измъкна се навън и скочи върху платформата на скелето. Всичко това му отне по-малко от четири минути, макар да му се струваше, че е изминала цяла вечност.

На платформата се качиха двама монтьори от нощната смяна и любопитно го погледнаха.

Единият беше французин, другият — алжирец. Сънародникът му се обърна към него на френски.

— Готово ли е? — Той протегна ръка.

Нури за миг се смути, после видя, че двамата мъже гледат графика на колана му. Той бързо го откачи и им го подаде.

— Да. Да. Готово е. Електрическата система. Хидравликата. Всичко е проверено. Можете да затваряте.

Монтьорите прегледаха списъка с инспекциите, кимнаха и се заеха да подготвят алуминиевите плочки, нитовете и занитващите устройства. Известно време Саламех продължи да ги наблюдава, а когато усети, че коленете му престават да треперят, неуверено се спусна по стълбата и вкара работната си карта в апарата за отчитане на часа на напускане.

 

 

Нури Саламех се качи на един от автобусите и тихо седна сред работниците, които пиеха вино направо от бутилките.

Слезе в центъра на Сен Назар и закрачи по лъкатушните павирани улици към своя пълен с хлебарки апартамент на втория етаж над стара месарница. Поздрави на арабски жена си и четирите си деца и им съобщи, че трябвало да го почакат за вечеря, тъй като имал важна работа.

Взе велосипеда си от тъмната тясна площадка на стълбището и подкара към кея, където Лоара се вливаше в Бискайския залив. Гумите имаха нужда от напомпване и той тихо ругаеше, докато колелото подскачаше по неравния калдъръм.

Движението по смрачаващите се улици постепенно оредяваше. Саламех пресече по оживения док и се насочи към пустинния район на огромните бетонни укрития за подводници, построени от немците през Втората световна война. Бомбоубежищата се издигаха от черните води сиви, грозни и порутени. Товарните кранове се извисяваха над кея и отразяваха последните слънчеви лъчи.

Нури Саламех стигна до ръждивото стълбище, което се спускаше към укритията, и скри велосипеда си в близките храсти. После предпазливо заслиза по скърцащите стъпала.

Запъти се към едно от бомбоубежищата. Миришеше на дизелово гориво и морска вода. Нури спря и прочете избелелия олющен надпис на бетона. След обичайното „Achtung!“ и още няколко немски думи видя цифрата 8. Алжирецът бавно се приближи и влезе през ръждивата желязна врата.

Вътре тихо плискаше вода. Единствената светлина идваше от входа. Саламех опипом се насочи към дъното на бомбоубежището, като трепереше от влажния застоял въздух. На няколко пъти потисна кашлицата си.

Внезапно го заслепи лъч на фенерче и той покри очите си с длан.

— Риш? — прошепна Нури. — Риш?

Ахмед Риш изключи фенерчето и тихо заговори на арабски:

— Готово е, нали, Саламех? — Думите му прозвучаха по-скоро като заявление, отколкото като въпрос.

Електромонтьорът усети присъствието на още неколцина мъже.

— Да.

— Да — повтори Ахмед Риш. — Да. — Гласът му излъчваше злобно задоволство.

Нури си спомни за тъмните алжирски очи, които го бяха следили през целия ден.

— Проверките завършени ли са? Тази нощ ще затворят ли опашката? — Говореше като човек, който знае отговорите.

— Да.

— Постави ли приемника в най-високата точка, близо до стената?

— Точно на стената, Ахмед.

— Добре. А антената?

— Разпъната е.

— Ами връзката? Приемникът свързан ли е с акумулаторите на самолета?

Саламех многократно бе репетирал всичко това.

— Свързах приемника с навигационната лампа. Кабелната връзка не е подозрителна. Даже цветът на проводника е същият. Зелен. Никой няма да види приемника, но за всеки случай му залепих идентификационен номер. Няма да се заблуди единствено електроинженер. Никой друг няма да го забележи, а ако някой от поддръжката все пак го види, ще си помисли, че мястото му е там.

Риш като че ли кимна в мрака.

— Отлично. Отлично. — Той замълча за миг, ала Нури чуваше дишането му и усещаше влажния му дъх. — Добре ли свърза електрическия детонатор?

— Разбира се.

— Ами пластичния взрив?

Саламех изрецитира запомнените наизуст инструкции:

— Залепих го за резервоара. Мястото е леко заоблено и между резервоара и детонатора остават десетина сантиметра. — Той облиза студените си устни. Не съчувстваше на тези хора, нито на тяхната кауза и знаеше, че е извършил смъртен грях. Още отначало нямаше желание да се замесва. Но според Риш всеки арабин трябвало да участва в борбата. От Казабланка в Мароко през петте хиляди километра пустиня до Багдад всички били партизани, всички били братя. Повече от сто милиона. Нури Саламех не му вярваше, но родителите и сестрите му все още бяха в Алжир. — С гордост изпълних дълга си — за да запълни тишината, каза той, ала разбираше, че е безполезно. Внезапно осъзна, че съдбата му се е решила в момента, в който тези мъже са се обърнали към него.

Риш сякаш не го чу. Мислеше за друго.

— Пластичният експлозив. Смяташ ли, че се слива с резервоара? Дали не трябваше да го напръскаш с алуминиева боя? — разсеяно попита той.

— Повече никой няма да влезе там. Опашната част е изолирана от пътническото отделение с херметична преграда. Хидравличната и електрическата система се обслужват през малки сервизни панели. Единствено повреда на някой елемент може да наложи демонтиране на занитените плочки. Човешки очи никога повече няма да зърнат тази страна на резервоара. — Чуваше нетърпеливото дишане на поне още трима души в сенките зад Риш. Краят на тунела тънеше в пълен мрак. От време на време в реката или залива прозвучаваше корабна сирена и приглушеното ехо се разнасяше в студеното бомбоубежище.

Ахмед прошепна нещо.

Нури зачака най-страшното. Защо трябваше да изберат такова тъмно място, когато спокойно можеха да се срещнат в някое удобно бистро или апартамент? В душата си знаеше отговора, ала отчаяно търсеше начин да избяга от предопределената си участ.

— Подадох молба да ме прехвърлят в Тулуза, както ми каза ти. Ще я одобрят. В тамошния завод ще върша същата работа — с надежда рече той.

Риш издаде звук, който можеше да е смях. Саламех потрепери.

— Не, приятелю — отвърна арабинът. — Вече сме се погрижили за това. Твоят жокер е в колодата. Скоро и другият ще е на сигурно място.

Саламех знаеше какво означава това. Тези хора наричаха така себе си и своите операции — жокери в колодата. Играта се играеше сред цивилизованите държави, докато се появеше жокер — взривен самолет, отвличане, писмо-бомба. После играта на дипломати и министри се объркваше. Никой нямаше представа какви са правилата, когато на зеленото сукно падне жокер. Хората започваха да крещят. Изпод масата се вадеха пистолети и ножове. Настъпваше хаос.

Саламех мъчително преглътна.

— Но сигурно… — почна той и в този миг Риш плесна с ръце.

Няколко ръце бързо и опитно го приковаха към хлъзгавата стена на бомбоубежището. Нури усети студената стомана, която преряза гърлото му, но не успя да извика, защото някой беше запушил устата му. Още два ножа потърсиха сърцето му, но в нервността си убийците само пробиха белите му дробове. По студената му лепкава от пот кожа потече топла кръв. От устата му се разнесоха къркорещи звуци. Друго острие се спусна по тила му и се опита да пререже гръбначния му стълб, но се плъзна по костта. Саламех автоматично се съпротивляваше. Знаеше, че мъжете се опитват да свършат бързо. Помисли си за жена си и децата си, които го очакваха за вечеря. После най-после пронизаха сърцето му и той се изтръгна от мъчителите си с последен предсмъртен гърч.

Докато сенките коленичеха до трупа, Риш тихо заговори. Мъжете взеха портфейла и часовника му, обърнаха джобовете му навън и събуха здравите му работни обувки. После го завлякоха до края на платформата и го провесиха за глезените над черната застояла вода. Цвъртели по време на кратката битка, плъховете замълчаха в очакване, вперили в хората червените си очи, които сякаш пламтяха с вътрешен огън. Окървавеното лице на Саламех докосна студената черна вода и убийците го пуснаха. Тялото изчезна с едва доловим плисък. Тунелът закънтя от писукането на гадинките, които се хвърлиха след плячката си.

 

 

Пневматичните пръскалки на работниците изсъскаха и замлъкнаха. Белият корпус на конкорда блестеше в огромното бояджийско помещение. Зловещо просияха инфрачервени топлинни лампи. Пречистващата система постепенно разпръскваше мъглата от капчици боя около самолета.

Накрая системата автоматично се изключи и инфрачервените лампи угаснаха. Внезапно тъмният хангар се изпълни със синкавобялата светлина на стотици флуоресцентни тръби.

По-късно се появиха мъже с бели гащеризони, които се движеха тихо, сякаш се намираха на свято място. В продължение на няколко секунди те мълчаливо гледаха дългия изящен корпус. Самолетът ги наблюдаваше с класическото високомерие и безразличие на свещения нилски ибис.

Мъжете носеха шаблони, пръскалки и двесталитрови контейнери със светлосиня боя. Те се захванаха на работа почти без да разменят думи. От време на време надзирателят им се консултираше с дизайнерските скици.

Върху опашната част все още прозираха бледите очертания на производствения номер. Сега на негово място се появи постоянна международна регистрация: 4X, обозначението за държавата, и LPN, индивидуалната регистрация на самолета.

Двама работници свалиха черния полиетиленов шаблон от горната част на опашката. Върху бялото поле изпъкваше синя шестолъчна Давидова звезда, под която се четяха думите „ЕЛ АЛ“.