Нелсън Демил
При реките на Вавилон (26)

25.

Теди Ласков стоеше в края на масата в дългата стая. Вятърът разтърсваше стъклата на прозорците и дървените капаци. На стената висяха портрети в цял ръст на Теодор Херцъл и Хаим Вайцман^[1]. На другата стена имаше цветна снимка на Израел, която американският астронавт Уоли Шира бе направил от борда на космическия кораб „Аполо“. Върху заседателната маса и по пода наоколо бяха оставени дипломатически куфарчета. Министър-председателят седеше и гледаше двамата натрапници. В стаята цареше тишина, нетипична за общо заседание на кабинета, началник-щабовете и комисията за национална сигурност.

— Във Вавилон ли? — попита премиерът.

— Да.

— А не край египетските пирамиди, така ли, генерале? Във Вавилон?

— Да.

— Просто подозрение? Предчувствие? Божествено осенение?

— Нещо такова. — Ласков облиза устни. В Израел все още можеше да стигнеш до върха, ако достатъчно дълго крещиш и викаш на секретарките и лакеите. Във всеки случай временният кабинет на министър-председателя в Йерусалим бе съвсем малък и той беше чул виковете на Ласков от портала. Теди погледна застаналия до него Талман. Бившият оперативен началник на военновъздушните сили се опитваше да си придаде достолепен вид — много британски, — макар да бе очевидно, че е нервен и не е съвсем сигурен в правото си да присъства тук. Ласков наруши неловката тишина: — Част от електронната информация, с която разполагаме — радарни засичания, радиоемисии, такива неща — сочи към Ирак, струва ми се.

— Нима? И откъде получихте тези данни, генерале?

Теди сви рамене. Хората в продълговатата зала зашушукаха. Тази малка сграда с червен керемиден покрив имаше дълга история. Някога в нея се беше помещавал Орденът на тамплиерите. През Втората световна война англичаните я бяха използвали като затвор за германски граждани, заподозрени в шпионаж или съчувствие към нацистите. Яков Хауснер бе пратил тук много немци, ала Ласков не го знаеше. По време на мандатния период в нея се беше намирал британският военен щаб. По някаква случайност в съседната зала бяха разпитвали Теди като заподозрян в участие в нелегалните израелски военновъздушни сили. И ето че отново стоеше тук. Пресъхналата му уста му напомняше за целия му живот. Някои биха го нарекли вълнуващ и романтичен. Той го наричаше бурен и опасен. Защо не бе приел принудителното уволнение? Можеше да остави правителството да мисли за местонахождението на мирната мисия. И щеше да го направи, ако сред изчезналите не беше Мириам.

— Добре, генерале — каза премиерът. — По-късно ще се върнем на въпроса за източника ви на информация. — Той пъхна носната си кърпичка в разкопчаната яка на спортната си риза и попи потта си. Министър-председателят бе висок, слаб мъж със странни нервни навици. В момента например късаше на парченца лист хартия. — Е, как предлагате да използваме вашето… осенение?

— Предлагам още сега — довечера — да пратим разузнавателен самолет до Вавилон — високо и ясно отговори Ласков. — Да направи снимки и да обиколи района. Ако са там, ще се опитаме да им покажем, че самолетът е наш, като прелетим ниско, за да ги обнадеждим. Трябва да го следва ударна сила, изтребителите E-14 за подготвителен огън. После десант с транспортни самолети C-130, ако има къде да кацнат. В противен случай — парашутен десант. Или хеликоптери. Това е проблем на армията. Ако разузнавателният самолет потвърди присъствието им, влиза в действие ударната сила.

Премиерът почука с молив по масата.

— Ще възразите ли, ако се обадя на йорданския крал и му кажа, че пращам въздушна армада над суверенното му кралство? — Избухна смях и министър-председателят го изчака да утихне като опитен актьор. После се наведе напред. — И на иракския президент, за да му съобщя, че между другото нахлувам в страната му и имам намерение да бомбардирам Вавилон — просто заради едно време.

Министър-председателят имаше остро чувство за хумор, но след като развесели депутатите и генералите, той насочи вниманието си към Ласков и всъщност беше по-открит за идеи, отколкото средният политик.

— Господин премиер — отвърна Теди, — със сигурност съществува такъв план за извънредни ситуации. Къде очакваме да открием мирната мисия? На брега на Херзлия ли? И какво възнамеряваме да правим, след като ги намерим?

Премиерът се отпусна назад и лицето му помрачня.

— Наистина разполагаме с планове за спасителни операции. Но Ирак е в списъка на страните, които не са достатъчно приятелски, за да ни сътрудничат изцяло… и са достатъчно недоброжелателни, за да ни обявят война.

— Съжалявам, господин премиер, но като всички генерали, аз не разбирам от политика.

— Като всички генерали, вие отлично разбирате от политика и просто не искате да се обременявате с политически проблеми. Не ми се правете на невинен, Ласков. Положението с Ирак ви е ясно. Сега първо трябва да се обадим в Багдад.

Теди леко кимна, за да покаже, че приема заслужения укор, но не отстъпва по всички въпроси.

— Господин премиер — възбудено каза той, — откога оставяме безопасността на израелските граждани в ръцете на чужди правителства?

— Те се намират на чужда територия, генерал Ласков.

— Ами Уганда?

— Друго време, друго място.

— Все същата стара игра. — Той дълбоко си пое дъх. — Вижте, западногерманските десантници го направиха в Сомалия. Ние в Уганда — и пак можем да го направим във Вавилон.

Министър-председателят ядосано изсумтя.

— Наистина първо трябва да се обадя, ако не възразявате. — Той се наведе напред. — А и дори да са във Вавилон, нямаме представа в какво състояние се намират. Мъртви ли са? Живи? Пленници? Вижте, генерале, склонен съм да ви вярвам. Заседаваме от трийсет часа и сме адски уморени — а вие нахлувате тук с вик „Вавилон!“ и ние ви даваме думата. Всяко друго правителство най-малкото щеше да ви изхвърли навън. — Той отпи от чаша кафе.

Свиренето на вятъра изпълни тихата зала и капаците на прозорците отново затракаха. Премиерът надвика шума:

— Но предположението ви е логично. Вярвам в Господ, вярвам, че ви го е прошепнал в ухото, Ласков, макар да се чудя защо го е казал на вас, а не на мен. Както и да е, веднага ще се свържем с президента на Ирак и той ще прати разузнавателен самолет. След като анализират получената информация, неговите хора ще ни се обадят. Става ли?

— Не, господин премиер. Така ще изгубим адски много време.

Министър-председателят се изправи.

— По дяволите, Ласков, махайте се оттук преди да ви върна на служба и да ви пратя да миете клозетите. — Той се обърна към Талман. — Имате ли какво да прибавите, преди да си тръгнете, генерале?

Талман мъчително преглътна и мустаците му потръпнаха. Той дълбоко си пое дъх.

— Ами, смятам, че наистина трябва сами да извършим разузнаването, нали разбирате… искам да кажа, че сме доста добри, а иракчаните може да не са толкова опитни, виждате ли… нямаме пряка връзка с тях и тия неща обикновено се забатачват… поне бихме могли да помолим американците да направят снимка с техните SB-71… няма да се спускат ниско, но може да получат ясен образ и…

Премиерът вдигна ръка.

— Почакайте. — Той се обърна към началник-щабовете, които започваха да стават нервни, и ги повика при себе си. Генералите се събраха около стола му. — Благодаря ви, господа — след малко каза министър-председателят. — Оттук нататък ще продължим ние. Благодаря ви. Да, свободни сте.

Ласков бавно последва Талман към вратата. Чувстваше се странно. По-лошо от странно. Гонеха го от стая, в която щяха да обсъждат държавни тайни. Едно от последствията да напуснеш залите на властта. Сега потребността му от информация се ограничаваше до ежемесечни докладни записки, пращани по пощата, които съдържаха всичко друго, освен въпросите, определени като секретни. В замяна на властта човек получаваше душевен покой. И скука. Теди стигна до вратата и се обърна. Не знаеше за какво са си шепнали началник-щабовете, но донякъде го облекчаваше фактът, че премиерът се е посъветвал с тях, а не с министрите. Реши, че на сбогуване е длъжен да опита още веднъж.

— Те са във Вавилон. И са живи. Усещам го. Нямаме право да залагаме на сигурна игра. Заключението ви трябва да се основава на онова, което е добре за тях, и в по-дългосрочен план, за цялата нация. Не се водете само от непосредствените си кариеристични цели.

Някой — Ласков не видя кой — извика:

— Лесно е да говорите така, когато със собствената ви кариера е свършено, генерале.

Теди се обърна и излезе.

Министър-председателят изчака да излезе и Талман и каза:

— Не зная откъде Ласков е получил тази информация и както току-що ми напомнихте, нямаме представа откъде се е сдобил със своята Хаим Мазар. Но ако Мазар е прав за американския военновъздушен аташе Ричардсън, смятам, че американците са ни длъжници. — Той погледна цветната снимка на стената, подарък от САЩ. — Да, можем да ги помолим да пратят извънреден ЅB-71 над Ефрат. Тогава ще разберем дали Ласков е прав. — Премиерът отпи от кафето си. — Очевидно в ушите на някои хора постоянно шепнат ангели или други небесни създания. Някой от вас да е получавал разузнавателни сведения по такъв начин? Не? Е, значи ние не сме сред избраните. Десет минути почивка, госпожи и господа.