Нелсън Демил
При реките на Вавилон (23)

22.

Капитан Давид Бекер седеше в кабината на конкорда и палеше последната си цигара. Мислеше за децата си в Щатите и за втората си жена в Израел. Радиостанцията издаваше висок, пронизителен вой, но той като че ли не я забелязваше. От време на време в корпуса се забиваха куршуми. Няколко рикошета заподскачаха из кабината. Два пробиха прозорците и оставиха в тях паяжина от пукнатини. Бекер изгаси цигарата, хвърли я на пода и понечи да изключи аварийното захранване, ала си спомни, че Хауснер и Бург искаха да е включено за някаква военна хитрост в последния момент. Пилотът сви рамене. И цялата находчивост на света не означаваше нищо срещу дивите пълчища. Ордите. Американска пехотинска шега от времето на Корейската война. Китайският взвод се състоеше от три орди и тълпа или нещо подобно. Странно. Като края на Рим. Той се изправи и се приготви да излезе от кабината.

Радиостанцията утихна, после забръмча. По колоните се разнесе глас, който каза на завален иврит:

— Трябва да се предадете. Кажете на „Х“, че трябва да се предаде. — Арабинът говореше бързо и не се осмели да произнесе името на Хауснер. Очевидно се опасяваше, че някой подслушва ефира. След секунда заглушаването продължи.

— Върви на майната си! — изруга Бекер, излезе от кабината и отиде да се включи в битката.

 

 

Ашбалският отряд под възвишението беше на стотина метра от светещия оптичен мерник. Мурад и Сафар бяха заели позиция близо до другарите си и безшумно стреляха по подаващите се над брустверите глави.

Бург се обърна към Хауснер.

— Достатъчно близо са, струва ми се.

Яков кимна. Добкин им бе казал да прибегнат до последното си оръжие само ако е абсолютно необходимо. Хауснер знаеше, че вече е неизбежно, така че даде заповед на куриера си и каза на Бург:

— Ще ида да видя какво става с Брин. Ти ще останеш да ме заместваш тук.

Докато Яков се отдалечаваше, към командния пост се приближи една от куриерките.

— Изкачват се по склона откъм реката.

Бург запали лулата си. Командването на битки от върха на хълм не беше в неговата област. Бе напуснал армията преди трийсет години. Добкин го нямаше, а Хауснер беше отишъл да се самоубие — не се съмняваше в това. От известно време никой не бе виждал външния министър. Навярно се сражаваше като всички останали. Или го бяха убили. А той трябваше да понесе последствията. Щеше да му се наложи да уреди условията на капитулацията, ако изобщо имаше такава възможност. Той, който винаги стоеше надалеч от събитията. Ала този път беше в самия им център, при това сам. Вече не идваха куриери, за да докладват за развоя на битката. Навярно всички бяха на укрепленията. Нямаше с кого да се посъветва. Сега разбираше как трябва да се е чувствал Хауснер. Момичето стоеше до него и Бург се вгледа в лицето му. Естер Аронсон, една от сътрудничките на външния министър. Тя трепереше.

— Какво ще правим? — с пресекнал глас попита Естер.

Той смукна от лулата си. От източния склон чуваше поне десет автомата. Не се съмняваше, че им трябва всеки един от тях, но не можеше да позволи на арабите безпрепятствено да се изкачат откъм запад. За тази страна на хълма отговаряше Вайцман, който навярно съзнаваше, че не е в състояние да се справи с тази задача. Позициите се отбраняваха само от осем души. Плюс Ричардсън и Маклуър. Бург посочи на изток.

— Иди там и изпроси, вземи на заем или открадни два калашника и поне два заредени пистолета. Занеси ги на западния склон. Предай на господин Вайцман незабавно да предприеме последните отбранителни мерки. Ясно ли е?

Тя кимна в мрака.

Бург я погледна. Възлагаше й прекалено голяма отговорност. Трябваше сама да избере съответните оръжия и боеприпаси, после да ги отнесе на неколкостотин метра от източните позиции, да ги предаде там, където най-много се нуждаят от тях, и в същото време да съобщи заповедта му на външния министър. И всичко това преди арабите да се изкачат до хребета. Той я потупа по рамото.

— Не се тревожи.

— Ще се оправя.

— Добре. Случайно да си виждала там, генерал Добкин?

— Не.

— Ясно. Тогава действай. Късмет.

Момичето се затича към огневата линия.

 

 

Добкин стоеше в окопа на Маклуър и Ричардсън.

— Знаех, че все някога ще опитат и по този склон.

Агентът хвана пистолета си с две ръце, прицели се и стреля по два пъти надясно, напред и наляво. После се отпусна назад.

— Адски е трудно да отбраняваш петстотинметров фронт с револвер с шест патрона. — Той затършува в джобовете си за боеприпаси.

— От източната страна ще ви пратят нещо — увери го генералът.

— Надявам се — отвърна Маклуър и започна да презарежда оръжието си.

Когато стрелбата утихна, Ричардсън погледна надолу към стръмния склон. На кратки интервали издрънчаваше тенекиена кутия или се разнасяше арабска ругатня.

— Кога ще вземат последните отбранителни мерки, по дяволите? Къде се изгуби оная куриерка? Къде са автоматите?

Добкин се надигна от окопа.

— Попитайте генерал Хауснер. Аз вече не работя тук. — Той се приведе в поза на спринтьор и каза на Маклуър: — Адиос, тексасецо. Ще се видим в Хайфа или Хюстън. — После прехвърли хребета и сякаш увисна за миг във въздуха. Едва сега осъзна колко стръмно спускане му предстои. Това бе гласис, спомни си генералът. Полегата стена, издигаща се от речния бряг. Следващата му стъпка беше десет метра по-надолу, после на двайсет. Стигна до средата за по-малко от три секунди. Пред него се появиха двама изненадани араби, които се изкачваха в мрака. Те инстинктивно реагираха и насочиха напред щиковете на автоматите си.

 

 

Хауснер завари Наоми Хабер да държи обезобразената глава на Натан Брин в скута си. Вече поне отчасти знаеше какъв е основният проблем на отбраната им.

— Къде е пушката? — изсумтя той.

Момичето вдигна поглед.

— Мъртъв е.

— Виждам, по дяволите! Къде е проклетата пушка?

Тя поклати глава.

Яков приклекна върху възвишението и с опипване откри мястото, на което Брин бе опирал оръжието си. В пръстта беше останала бразда. По дланта му полепна нещо топло и влажно. Той избърса ръката си. Очевидно не ставаше дума за заблуден куршум. Тази вечер ашбалите имаха поне една снайперистка пушка. И щяха да имат две, когато откриеха тази на Натан. Дали продължаваха да наблюдават тази позиция? Скоро щеше да научи. Хауснер прескочи стената от пръст и се плъзна надолу по склона. Веднага зърна зеленикавото сияние и се насочи към него.

Мурад го видя през мерника си и извика на деветчленния стрелкови отряд, който се приближаваше към пушката, ала другарите му не можеха да забележат Хауснер.

Яков взе оръжието, претърколи се настрани и погледна през мерника. На по-малко от трийсет метра от него се придвижваше група араби. Той изстреля пет патрона един след друг. Улучи един-двама и останалите се пръснаха. Знаеха, че е безсмислено да стрелят срещу невидим снайперист.

Мурад внимателно се прицели в Хауснер. Копнееше да притежава американския мерник. А сега този безумец можеше да го повреди. Ашбалът стреля.

Яков вече пълзеше нагоре, когато чу куршума да се забива край краката му. Той се притисна към земята и проучи терена пред себе си. Арабинът знаеше къде е, но Хауснер нямаше представа за неговата позиция. Ако през следващите няколко секунди не успееше да го открие, можеше да се смята за мъртъв.

Мурад, който го държеше на мушка, започна плавно да натиска спусъка. Нямаше начин да не го улучи. В същия миг ашбалският стрелкови отряд точно зад палестинеца започна наслуки да обстрелва склона. Зелените трасиращи куршуми очертаваха пресечени линии в мрака, забиваха се в пръстта и продължаваха да сияят като умиращи светулки или рикошираха във всички посоки.

Когато образът в инфрачервения му мерник започна да изчезва, Мурад натисна спусъка. Основният недостатък на устройството по време на битка бе, че светлината размазвате картината. Трасиращите куршуми оставяха бели следи, които се сливаха в мътно сияние. Тъкмо затова искаше американския мерник. Той високо изруга и стреля, без да вижда мишената си.

— Спрете, глупаци! Спрете! — надвика тракането на автоматите Сафар и другарите им се подчиниха.

Хауснер разбираше какво се е случило. Някой друг би казал, че Господ отново го е спасил. Ала Яков смяташе, че Бог си играе с него. Бомбата. Катастрофата. А сега и това. Не беше благословен, реши той. А прокълнат. Нямаше ли най-сетне да дойде краят?

Образът в мерника на Мурад се проясни. Той потърси мястото, на което бе стоял Хауснер, ала не видя нищо.

Яков беше открил плитко хлътване в склона под стръмното възвишение на израелския снайперистки пост — стражевата кула. Като всеки пехотинец, той знаеше как да заляга. Сви всичките си мускули, изпусна въздуха от дробовете си и се притисна към дъното на жалката дупка. Гърдите, бедрата и дори слабините му се смалиха по някакъв метафизичен начин, известен единствено на хора, попаднали под обстрел, и ямата като че ли стана по-дълбока с няколко сантиметра.

Арабинът внезапно се уплаши. Почувства се гол. И също намери естествено укритие и се сниши в него.

Грохотът на битката над тях кънтеше във въздуха, но на това място сякаш цареше тишина. Хауснер и Мурад се дебнеха един друг. Два оптични мерника за нощна стрелба. Два заглушителя. Две точни пушки. Безшумни, невидими и смъртоносни.

 

 

Основните сили на ашбалите се намираха на стотина метра от хребета, но няколко отряда отлично обучени сапьори бяха проникнали до позициите точно под брустверите и засеките. Те неподвижно лежаха там, въоръжени само с ножове и пистолети. Всеки сантиметър гола кожа бе покрит с маскировъчна боя. Чакаха последната атака на другарите си. Ако имаха ръчни гранати или гранатохвъргачки, щяха да всеят хаос в израелските редици. Но никой не беше допускал, че ще се наложи да водят такова сражение, за да вземат тези заложници. Не бяха доволни, че ги използват по този начин. Те бяха професионалисти, елитът на всяко пехотно подразделение. Пропълзяването към вражеските позиции пред основните сили си бе чисто самоубийство. Сапьорите бяха успели да стигнат дотук, ала не можеха да направят нищо, докато не започнеше последният пристъп. Тогава щяха да се хвърлят в израелските окопи и да избият защитниците. Ех, защо нямаха гранати…

 

 

Добкин скочи и профуча покрай двамата смаяни араби. Те се завъртяха, опряха гърбове на склона, забиха пети в неустойчивите пластове глина и пясък, насочиха калашниците си към него и стреляха. Откатът на автоматичното им оръжие ги разтърси и ашбалите се засвличаха надолу. От древните стени се посипа пръст и отдолу се показаха кирпичени тухли.

Генералът буквално летеше. Чуваше свистенето на куршумите покрай себе си. Краката му докоснаха земята и той отново отскочи. Рициновите храсти ожулиха прасците му. Добкин се приземи на брега на реката и светкавично се хвърли напред.

Последваха го зелени трасиращи куршуми. Салтото му във въздуха продължи цяла вечност. Над него сияеше звездното небе на Месопотамия. Покрай очите му като в мъгла премина силуетът на хребета, искрящите води на Ефрат, тресавищата и отново небето. В периферното му зрение зелените фосфорни линии все повече се приближаваха като смъртоносни лъчи от фантастичен филм, кухото кашляне на автоматите се усилваше. Зачуди се защо не пада, защо сякаш виси над реката. После ослепителна зелена светлина го прониза с изгаряща болка и движенията възвърнаха нормалната си скорост, като че ли се събуждаше от сън. Чу плясък и мътните води на Ефрат го погълнаха.

 

 

Хауснер реши, че няма да успее да се върне на израелските позиции. Пространството дотам беше прекалено открито, а арабският снайперист вече знаеше къде е. Но от мястото си не можеше да използва всички преимущества на оптичния мерник, пък и освен това боеприпасите му почти свършваха.

В тока на обувката му се удари куршум и кракът му инстинктивно се сви. Той изруга и леко надигна глава. Не виждаше никъде противник. Арабите от стрелковия взвод бяха преминали на обикновени патрони и стреляха в неговата посока. Яков забеляза помощника на снайпериста, който се придвижваше към тях, навярно за да им съобщи позицията му. Хауснер стреля и Сафар се строполи на земята.

В същия момент Мурад натисна спусъка и Яков усети парване по ухото. Той се завъртя към него и стреля по изчезващия му в дупката силует. После се отпусна на земята. За миг, кой знае защо, си помисли за Мириам.

Съзнаваше, че така няма да постигне нищо. Ашбалите от двете му страни се приближаваха към хребета. Хауснер надвика грохота на оръжията:

— Хабер!

Никакъв отговор.

— Хабер!

Младата жена вдигна поглед. Окървавената глава на Брин все още лежеше в скута й. Наоми нямаше представа къде е отишъл Хауснер. Чу го отново да вика, но не отговори.

Яков си съблече ризата, уви с нея оптичния мерник, хвана пушката за нажежения заглушител, изправи се и я хвърли. Оръжието прелетя над върха на разрушената стражева кула и падна в праха на няколко метра от Наоми Хабер. Тя чу тупването и незабавно разбра от какво е и какво трябва да направи. Наведе глава и целуна мъртвото чело на Натан Брин.

 

 

Заповедта за последните отбранителни мерки обходи Израелските позиции и задейства многократно репетирана операция. Щяха да бъдат поставени на изпитание всички хитрини и импровизирани оръжия, които изглеждаха толкова ефикасни на дневна светлина, ала в мрака изпълваха защитниците на хълма със съмнения.

Стотина метра на север от възвишението се разнесе вик на арабски:

— Насам! Тук има пробив в отбраната! Насам! Последвайте ме!

Към гласа се насочиха два ашбалски отряда от по девет души. Те се затичаха нагоре и никой не стреля по тях. Вече бяха на петдесетина метра от привидно пустите бруствери. Още няколко секунди и щяха да са вътре, което щеше да сложи край на съпротивата.

— Насам! Бързо! Към върха!

Даже да бяха обърнали внимание, че думите кънтят някак странно или че палестинският акцент е особен, ашбалите не реагираха. Някой от командирите им сигурно използваше мегафон. Бойците продължиха да се приближават към израелските позиции.

Ибрахим Ариф, който лежеше в окопа зад брустверите, отново извика по микрофона на самолетната аудиоуредба:

— Сега нагоре!

Поставен на трийсет метра пред бруствера, високоговорителят на уредбата мамеше арабите напред.

— Нагоре! Смърт на Израел!

Палестинците се изправиха, втурнаха се напред и закрещяха:

— Смърт на Израел!

Каплан, който беше напуснал импровизирания лазарет, Маркус и Ребека Ливни, млада стенографка, току-що получила пленен калашник, откриха огън и изпразниха пълнителите си по ашбалските редици.

Нападателите спряха объркани пред проблясъците на дулата. Куршумите разкъсваха гърдите им. Те се свличаха един върху друг и труповете им образуваха висока купчина. Това бяха първите им големи жертви до този момент и оставиха сериозна празнота в линията на атаката им.

 

 

Естер Аронсон умоляваше да я изслуша всеки, на когото се натъкнеше в мрака. Бург й беше наредил да изпроси, вземе на заем или открадне оръжие. С молби не постигаше нищо. Хората бяха прекалено загрижени за собственото си оцеляване, за да мислят за стратегическите проблеми на атаката в тила им. Съчувстваха й, ала само толкова. Тя започна да търси Хауснер. Той можеше да й даде ясна заповед. Момичето не искаше нищо повече. Но никой не знаеше къде е. Изчезнал, навярно мъртъв.

Когато видя и чу измамата с високоговорителя, Естер разбра, че прилагат последните отчаяни мерки. На западния склон нямаше на какво да разчитат. Трябваше й оръжие. Тя се затича към Маркус и Ребека Ливни, които предпазливо заобикаляха брустверите и засеките, за да приберат калашниците на убитите ашбали. Каплан ги покриваше. Момичето профуча покрай него, прескочи окопа и стената и се промъкна между заострените колове, като изпревари изненаданите Маркус и Ливни.

— Съжалявам — извика Естер. — Автоматите ми трябват за западния склон. Атакуват ни. — Тя стигна до натрупаните едно върху друго тела и сръчно започна да сваля патрондаши и ремъци с паласки. В тъмното по-често хващаше калашниците за нагорещените дула, които пареха ръцете й, докато ги прехвърляше през рамо.

Маркус и Ливни се присъединиха към нея и започнаха да й помагат. Младежът постоянно я предупреждаваше да внимава за оцелели, ала Естер сякаш не го чуваше. Той застреля един арабин, който се опита да задържи оръжието си.

— Благодаря — извика Аронсон и изчезна оттатък брустверите, помъкнала невероятния си товар.

Под прикритието на Каплан другите двама бързо събраха останалите автомати. Високоговорителят отново кънтеше:

— Назад! Назад! Бягайте, другари! Евреите тук са добре въоръжени. — Ашбалите се подчиниха.

 

 

Наоми Хабер зареди нов пълнител в снайперистката пушка и погледна през мерника. По целия склон се виждаха пълзящи и залегнали фигури. Тя проучи района точно под възвишението. Хауснер продължаваше да лежи в дупката си. Дали го бяха ранили? Не знаеше. Трябва да се беше изправил, за да хвърли оръжието от такова разстояние. Нямаше начин арабският снайперист да не го е улучил.

Куршум одраска кокалчетата на дясната й ръка. Наоми извика, едва не изпусна пушката, приклекна под пръстената стена и облиза раната като животно. Това като че ли я поуспокои. Разбираше, че по нея е стрелял същият човек, който бе убил любимия й. Той трябваше да умре. Момичето бавно се надигна и надзърна надолу.

Мурад вече знаеше, че Сафар е мъртъв. Сафар, приятелят от детството му. Единственият му истински приятел. Неговият любим. И онзи евреин го беше убил. Дали бе успял да го улучи, докато хвърляше пушката? И безценния американски мерник вече го нямаше. Кой го беше взел? Той разгледа пространството между дупката на Хауснер и израелската снайперистка позиция. Най-голямата опасност отново идваше от възвишението, ала чувствата му не му позволяваха да откъсне очи от последното място, на което бе зърнал проклетия евреин.

Хабер си пое дъх и внимателно се прицели. Виждаше цялото тяло на снайпериста на около осемдесет метра надолу по склона. Ако имаше късмет, с един изстрел щеше да го улучи в главата и да унищожи мерника му, но в гърба беше по-сигурно. Тя натисна спусъка два пъти един след друг.

 

 

Израелците изправяха на позициите чучелата, които бяха направили с толкова много труд. Арабите ги поваляха, но защитниците на хълма отново ги връщаха по местата им.

Десетина невъоръжени мъже и жени държаха аерозолни спрейове и палеха струите им, за да имитират автоматични откоси. Ашбалите стреляха по пламъците, които избухнаха по целия хребет. Преценката им за броя на пленените калашници значително нарасна.

Междувременно започваха да влизат в действие истинските новопридобити автомати с достатъчно боеприпаси.

Две невъоръжени жени, които през последния половин час бяха записвали екота на битката с двата касетофона на мирната мисия, сега ги поставиха на различни места по отбранителната линия и ги включиха. Грохотът от израелските позиции като че ли се усили.

Военната организация отново се съживи. На командно-наблюдателния пост идваха куриери, които докладваха на Бург и искаха инструкции. Той издаваше заповеди така, сякаш го е правил през целия си живот. Последните защитни мерки очевидно имаха ефект и бойният дух се повишаваше. Ала Бург знаеше, че краят въпреки всичко е близо.

 

 

Естер Аронсон се луташе в мрака към западния склон. Извика, но изглежда, никой не я чу.

 

 

Временно объркани от стрелбата на Добкин, ашбалите за известно време бяха престанали да се придвижват напред, но сега отново запълзяха към стената. Ясно виждаха хребета, който се очертаваше на фона на звездното небе на по-малко от петдесет метра разстояние. Техният командир Саид Талиб не можеше да повярва на късмета си. Откъм брустверите ги обстрелваше един-единствен пистолет. Но това нямаше да продължава вечно. Той нареди на хората си да побързат. Отначало бе смятал, че Риш праща него и четирийсетте му бойци на сигурна смърт, ала Ахмед го успокои, като му разказа история за някакъв английски генерал, който превзел с армията си хълм, по-непристъпен от този, и така наложил британската власт в Канада. И наистина. Тук никой не можеше да очаква атака.

Кръвта на Талиб кипеше. Той нямаше търпение да се добере до израелците. Докосна обезобразеното си лице. По време на престоя си в Париж беше получил писмо от френското министерство на емиграцията. Когато го отвори, установи, че всъщност е от Мивцан Елохим. Тази небрежност му струваше дясната половина от лицето и оттогава животът му не бе същият. Жените се ужасяваха от него. Извръщаха се дори мъжете.

Талиб се молеше да открие Исак Бург жив. От всички изтезания, които си беше представял, смяташе, че най-подходящо за шефа на Мивцан Елохим е да го одере. Щеше да му сваля кожата в продължение на цяло денонощие. Може би и по-дълго. И пред погледа на Бург щеше да храни с нея кучетата. Той погледна нагоре. До върха оставаха по-малко от двайсет и пет метра.

 

 

Маклуър зареди револвера си. След като изстреляше барабана, щяха да му останат само още два патрона. Той се обърна към Ричардсън, който стоеше неподвижно.

— Как е на арабски „Заведете ме в американското консулство“?

— Трябваше вчера да попиташ Хауснер.

— Значи не знаеш арабски, така ли?

— Не. Трябва ли?

— Просто си мислех, че знаеш. — Агентът се надигна над ръба на окопа и огледа склона. Забеляза мъже, които пълзяха нагоре като гущери, прицели се в един от тях и стреля.

 

 

Мириам Бернщайн и Ариела Вайцман откриха Естер Аронсон да се лута в мрака, взеха осемте калашника и боеприпасите и се запътиха в противоположни посоки, като оставяха по един автомат и патрони на всяка от позициите. Бернщайн прескочи окопа на Маклуър и остана сама на южния край на хребета с последното оръжие. На върха се изкачи ашбалско момиче и застана на пет метра от нея. Когато забеляза Мириам, палестинката бавно и решително вдигна калашника си.

Бернщайн нямаше представа как се борави с АК-47 и се съмняваше, че изобщо иска да го използва. Дали бе на предпазител? Зареден ли беше? Знаеше само, че оръжието има спусък. Откри го и се поколеба.

Ашбалката стреля срещу окопа.

Мириам Бернщайн видя проблясъците и те я ослепиха. Спомни си за един ясен слънчев ден в едно йерусалимско кафене. Млад пехотинец разказваше как на Голанските възвишения от някаква къща изскочил арабин и стрелял срещу него от няколко метра. Войникът стоял пред дърво. Навсякъде хвърчали кора и трески и го удряли по главата, шията и гърба. После арабинът изчезнал. Пехотинецът й беше казал: „Онзи ден пред мен стоеше ангел“.

Тя отново чу грохот и автоматичното оръжие разтърси ръцете й. Палестинското момиче сякаш скочи заднишком от хребета.

Мириам се отпусна на колене и скри лицето си в шепи.

 

 

Яков Лайбер седеше в конкорда и гледаше американски филм за войната. Следобед вече го бе пускал веднъж и си беше взел бележки. Сега го превърташе на бързи обороти. Когато стигна до откъс със сражение, превключи на нормална скорост и усили звука. От изнесените на позициите тонколони се разнесе тракане на тежка картечница. Слухове за такова оръжие бяха плъзнали из ашбалския лагер след завръщането на Мохамад Асад. Преди да го екзекутират за измяна, той очевидно подробно беше разказал на пазачите си за израелската мощ.

Палестинците се разколебаха. По израелските позиции проблясваха изстрели. Над склона ехтеше грохотът на все повече автомати, почти заглушавани от тътена на картечницата. Струваше им се, че израелците имат повече оръжия, отколкото хора. Ашбалските бойци усещаха мириса на поражението във въздуха и хвърляха тревожни погледи към командирите си.

 

 

Наоми Хабер видя, че тялото на арабския снайперист се разтърсва, и се разтрепери, когато осъзна, че наистина го е улучила в гърба.

— Господин Хауснер! — извика тя. — Той е мъртъв! Ще ви прикривам! — После погледна надолу към дупката, в която неподвижно лежеше Яков. — Господин Хауснер! Той е мъртъв! Ще ви… — Хауснер едва забележимо махна с ръка. Наоми насочи пушката към склона и започна да стреля по ашбалите. Приближаваща се мишена на осемдесет метра. Огън! Пападение! Неподвижна мишена на деветдесет метра. Огън! Попадение! Движеща се отдясно наляво мишена на петдесет метра. Огън! Пропуск. Въвеждане на поправка за разстояние. Огън по същата мишена. Попадение! Следващата мишена.

Хауснер дращеше с пръсти по стръмните страни на надвисналата над него стражева кула, но нямаше как да се изкачи. Той се насочи към по-полегатия склон надясно и се затича нагоре. Чуваше металическото тракане на затвора на снайперистката пушка. Пред него се издигнаха брустверите. Там не трябваше да има никого, защото според първоначалните планове позицията на възвишението покриваше целия участък, но сега той виждаше невероятно много проблясъци на дула по цялата отбранителна линия. Откъде се бяха взели всички тези калашници, по дяволите? Или бяха аерозолни спрейове? Вгледа се по-внимателно и разбра, че оръжията са истински. Покрай ушите му свиреха куршуми и откъм палестинците.

— За Бога! — надвика грохота той. — Не стреляйте! Аз съм Хауснер! Хауснер! — Пясъкът под краката му поддаде и Яков се строполи право върху израелските автомати, като крещеше с пълно гърло. После се озова на дъното на окоп. Млад мъж и жена, въоръжени с АК-47, го гледаха любопитно. Хауснер се изправи.

— Не съм виждал по-неточни стрелци от вас.

— Просто имате късмет — отвърна момичето.

 

 

Невъоръжените защитници на хълма започнаха да бутат натрупаните буци глина от хребета. Те се търкаляха надолу по склона, постепенно набираха инерция, предизвикваха нови свличания и чупеха по пътя си крака и ребра.

Внезапно брустверите се осветиха — бяха запалили фитилите на бурканите с коктейли Молотов. Самоделните бомби се издигнаха високо във въздуха и се изсипаха върху ашбалите. За да са сигурни, че ще избухнат, израелците бяха завързали за бурканите парчета от тухли, които при падането се удряха в стъклото и го чупеха. За по-големи разстояния използваха сутиени, с които изстрелваха огнените снаряди като с прашки.

Ашбалите все повече се объркваха. Някои тичаха към по-тъмни места, за да се скрият от светлината на горящия керосин. Други бяха опръскани от импровизирания напалм и писъците им се разнасяха над ужасния рев на битката.

Последните няколко капана, в които не беше паднал никой, най-после взеха своето. Шестима млади мъже и жени с викове започнаха да се гърчат върху коловете, проболи шиите, коремите или слабините им.

Сапьорите, които се преструваха на мъртви точно под брустверите, разбраха, че това наистина е краят им. Собствените им другари вече бяха убили неколцина от тях. Вероятността палестинците да атакуват израелските позиции бързо намаляваше. Но подготовката им предвиждаше почти всякакви случаи. Един по един те се претъркаляха надолу по склона, често спираха и отново се преструваха на убити. Знаеха, че вниманието на защитниците е насочено другаде. По този начин метър по метър постепенно се приближаваха към основните си сили. Придвижването им беше бавно и мъчително и почти всеки от тях бе ранен поне по веднъж, но половината бойци от елитната двайсетчленна група накрая успяха да се върнат при другарите си. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че са вън от опасност.

 

 

Битката на западния склон свърши шейсет секунди след като първият израелски автомат откри огън. Коктейлите Молотов запалиха всички рицинови храсти по брега и силуетите на изкачващите се ашбали се очертаха на фона на пламъците. Буците глина и куршумите светкавично пометоха хората от стръмния склон. Гласисът се оказа също толкова непристъпен, колкото и преди повече от две хиляди и петстотин години, когато за пръв път го бяха видели Дарий и Александър. Почти всички палестинци бяха незабавно убити или изгоряха сред храстите. Неколцината, които паднаха в Ефрат, подобно на повечето араби не можеха да плуват и се удавиха в дълбоките кални води.

Забравил мечтите си да одере жив Исак Бург, Саид Талиб тичаше с крясъци сред пламтящите рицини. Изгарящата болка от два куршума беше непоносима. Накрая видя реката и се хвърли в нея. Плуването бе единственото, на което се беше научил в Европа, и ашбалът се остави на течението. Неколцина от хората му крещяха наблизо, но гласовете им скоро стихнаха. Талиб бе единственият оцелял.

 

 

Яков отиде при Бург, който стоеше на командно-наблюдателния пост.

— Ти или си най-добрият командир след Александър Велики, или си проявил благоразумието да не мърдаш оттук и да не правиш нищо.

Бург скри изненадата си, че го вижда жив.

— По малко и от двете, предполагам. — Той видя, че Хауснер е гол до кръста и бос. Лицето му беше окървавено. — Къде беше, по дяволите?

— Долу. — Яков се изкачи на върха на възвишението и плъзна поглед по отбранителната линия. — Арабски снайперист е убил Брин.

— Разбирам. — Бург запали лулата си, която от доста време беше угаснала. — Дадохме много жертви. Боя се, че хората от наблюдателните постове са мъртви.

— Навярно си прав — съгласи се Хауснер. Откъм западния склон се приближиха две куриерки, провесили по няколко автомата през рамо. Едната бе Естер Аронсон.

— Избихме всички — каза тя. — Нямаме ранени и убити. Един обаче е изчезнал.

— Отлично се справи — похвали я Бург.

— Мисля, че на източния склон ще има повече нужда от тези оръжия — продължи Естер.

— Да — отвърна той. — Кой е изчезнал?

— Мириам Бернщайн. В момента я търсят.

Хауснер като че ли не реагира.

Двете млади жени бързо се скриха в мрака.

Яков протегна ръка.

— Дай да си дръпна от проклетата ти лула.

Бург му я подаде.

— Чудо ли стана?

— Съмнявам се — каза Хауснер. Ръцете му трепереха.

— Защо?

— Защото не чух гласа Господен.

— Ти ли трябваше да го чуеш? Единствено ти?

— Точно така.

Бург се засмя.

Яков му върна лулата.

— Добкин?

Шефът на Мивцан Елохим сви рамене.

— Това вече ще е чудо — ако е жив.

— Да. Виж, отивам на западния склон.

— Няма нужда. Там вече всичко е наред.

— Не ми казвай как да командвам, Бург. — Яков скочи от възвишението и бързо закрачи на запад.

Бург го проследи с поглед.

 

 

Ибрахим Ариф говореше по микрофона на аудиоуредбата: мъчеше се да надвика грохота на битката и в същото време се подиграваше на ашбалите.

— Вървете си вкъщи, дечица. Здравата ви напляскаха. Хайде, вървете да се скриете. Салем Хамади! Чуваш ли ме? Върви си вкъщи да се гушнеш с приятелчето си! Кой е тази седмица? Али? Абдел? Салман? Или Абдула? Мохамад Асад каза, че тази седмица се чукаш с Абдула!

Ариф продължи да ги дразни с типичния за арабите висок вой. Сърцето му туптеше, в пресъхналата му уста скърцаше пустинен пясък. Между него и страшния нож на Риш имаше шепа евреи, чиито боеприпаси отново бяха на привършване. И даже ако по някакво чудо оцелееше, хората, които някога бе наричал свои братя и сестри, щяха да го преследват до гроб. Ала за това щеше да мисли утре. Тази нощ трябваше да се спаси от ножа на Риш и да изпълни заповедите на Яков Хауснер.

— А може би тази вечер ще е някоя камила или магаре, Салем? Или пък твоят господар Ахмед Риш?

Обърканите ашбали отвръщаха на виковете му. Двама от тях се изправиха, втурнаха се към хребета и бяха свалени. В яростта си някои дълго натискаха спусъците на оръжията си, цевите прегряваха и автоматите избухваха.

Ахмед Риш беше залегнал в едно от деретата до своя радист. Салем Хамади седеше на няколко метра от тях. В мрака не се виждаше добре, но като че ли плачеше, молеше се или просто си приказваше сам.

— Ставай! — извика му Риш. — Трябва да направим последен опит. Мунициите им вече свършват. Луната още не е изгряла. Последен опит. Хайде! Двамата лично трябва да поведем атаката.

Хамади стана и се приближи до него. Повечето от останалите ашбали автоматично го последваха.

Коктейлите Молотов се сипеха върху нападателите, куршуми разкъсваха редиците им. Земните пластове се свличаха под краката им и ги затрупваха.

Накрая иззад тях високо и ясно се разнесе заповед за отстъпление.

— Назад! Назад! Свършено е! Връщайте се!

Абдел Джабари седеше до овчарската колиба и властно говореше по микрофона на уредбата.

— Назад! Назад! Свършено е! Връщайте се! — Кабелите по някакво чудо бяха останали невредими и тонколоната ехтеше от окопа на втория наблюдателен пост. — Назад! Назад!

Екотът свести Дебора Гидеон. Тя изтупа пръстта от лицето си и погледна нагоре към небето. Точно над нея сияеше невероятно красив куп поразителни синьо-бели звезди. Покрай нея се разнесоха стъпки, които бързо се спускаха надолу по склона. Над окопа се надвеси силует и момичето отново затвори очи.

— Назад! — извика Джабари. Макар вече да се бяха досетили, че това е поредната хитрина, младите ашбали се преструваха, че не го знаят, и отстъпваха. Друг глас, също толкова мощен и властен, им заповяда да атакуват върха. Гласът на Ахмед Риш? Или пак измама? Той кънтеше от мрака, придружаван от пращенето на малкото неповредени полеви радиостанции.

— Напред! В атака! Следвайте, ме!

Но другият глас, още по-надолу по склона, отвърна:

— Назад! Връщайте се! — И определено бе по-лесно да се спуснеш надолу, отколкото да продължиш нагоре. И не толкова опасно. Всъщност израелците като че ли казваха: „Вече не сте хванати в капан. Задната врата е отворена. Вървете.“

 

 

Питър Кан и Давид Бекер стояха до големия азотен контейнер на двайсетина метра зад източната отбранителна линия. Към кранчето бе монтирана телескопична подпора от предния колесник. Отгоре беше поставена седалка от самолета. Върху нея имаше гума. Бордовият инженер даде сигнал и Бекер доближи кибритена клечка до напоената с керосин седалка. Тя избухна в пламъци и Кан отвори кранчето. Азотът потече по кухата подпора. Седалката и гумата полетяха нагоре, прехвърлиха брустверите като огнен образ от Книгата на Йезекиил, паднаха върху склона и високо отскочиха, обсипвайки редиците на ашбалите с пламтящи парчета.

Кан и Бекер свиха подпората, закрепиха отгоре и друга седалка и последната гума, изстреляха втората огнена ракета и заредиха трета.

Арабите започнаха да отстъпват, отначало неколцина, после всички, дори оцелелите им офицери и сержанти. Движеха се бързо, но не бягаха хаотично. Прибираха ранените си, ако можеха, и оставяха убитите и полумъртвите на лешоядите и чакалите. Други ранени пълзяха или се търкаляха надолу по склона.

Израелците бяха престанали да стрелят още преди куриерите на Бург да предадат заповедта по отбранителната линия. По негласно споразумение те позволиха на врага да се оттегли необезпокоявано. Така палестинците можеха да събират захвърленото си оръжие, но тази цена за края на атаката бе нищожна. И именно редовите ашбали, а не офицерите, мълчаливо бяха приели предложената от евреите сделка. Бург смяташе, че това е сериозен успех.

 

 

Над хълма се възцари тишина. Силният източен вятър разнесе миризмата на кордит и керосин и безпристрастно покри живите и мъртвите с фин пласт прах. Когато екотът в ушите им заглъхна, защитниците забелязаха, че тишината всъщност е била временно оглушаване след сражението. Постепенно започнаха да чуват плач и стенания на мъже и жени по осеяния с останки склон. Чакалите завиха в нощта — като тълпа римляни, току-що присъствала на великолепна гладиаторска битка, като сган, временно изпаднала в хипнотизирано мълчание и внезапно избухнала в одобрителни викове след убийството.

Бург си погледна часовника. Всичко бе продължило само трийсет и девет минути.