Нелсън Демил
При реките на Вавилон (31)

30.

Добкин насила накара Хислон да се върне в гуфата и я оттласна от брега. Сега горните й краища бяха доста по-високо над водата и младежът имаше много по-голям шанс да оцелее в Ефрат, отколкото ако споделеше съдбата на Бен. Освен това той беше единствената му връзка с Ума и генералът не искаше Риш да научи за това, ако го залови.

Добкин бе изгубил ориентация и не знаеше къде се намира спрямо Портата на Ищар. Тръгна приведен срещу вятъра и започна да брои крачките си. Навсякъде имаше необозначени разкопки и на няколко пъти едва не падна в сондажите. Е, те поне потвърждаваха, че наистина е във Вавилон. Разпозна характерната белезникава почва, която се беше образувала от кирпичените стени на древните сгради и не позволяваше тук да вирее почти никаква растителност, превръщайки разрушения град в ужасна гола пустош.

След около триста метра се изкачи на малко възвишение и потърси светлините на мотела в мрака, но не видя нищо. Внезапно чу зад себе си шум и се обърна. Нещо се движеше. Нещо с блестящи коси жълти очи.

Чакалът стоеше върху порутена стена с опашка към вятъра и го гледаше, като стоически понасяше прашната буря. Бен изпита съчувствие към този хищник.

— Не зная какво търсиш тук, стари ловецо, но се надявам да го откриеш — стига да не съм аз, разбира се.

Чакалът грациозно се приближи към него, спря и го прецени с поглед. После вдигна муцуна към небето и зави. След като не получи отговор от глутницата си, скочи от стената и изчезна в нощта.

Генералът също се спусна от височината и временно се скри в някаква частично разкопана къща. В тъмните ъгли се криеха бухали и появата му ги накара да забухат. Добкин се отпусна на пода. Измъчваха го вцепеняващи болки. Изпълваше го тотално изтощение. Клепачите му се затвориха и мислите му заблуждаха.

Вавилон. Какво невероятно мъртво място. И мъртвият град се опитваше да го убие, за да поеме костите му в белезникавата си пръст. „И Вавилон ще стане купища развалини, жилище на чакали, за ужас и за присмех, без жители.“^[1] Пророчеството на Йеремия се бе сбъднало също толкова точно, колкото и думите на Исая.

През четвърти век, спомни си той, персийският цар беше превърнал града в ловен резерват. По онова време все още се бяха издигали невероятните му стени, понякога смятани за Второто чудо на света вместо Висящите градини, макар че повечето от неговите 360 стражеви кули по укрепленията бяха съборени. Тази странна съдба, преобразяването на най-големия град на земята в място за диви животни — всъщност в зоопарк, — още по-точно напомняше на Добкин за пророчествата на Исая и Йеремия. Жилище за диви зверове.

В началото на пети век Ефрат бе променил течението си, превръщайки Вавилон в безкрайно блато. Тогава се бяха изпълнили думите на Йеремия, изречени осемстотин години по-рано: „Втурна се върху Вавилон морето; той е покрит от многото му вълни“^[2].

 

 

Бен усети, че се унася, и скочи на крака. Пийна глътка вода от козия мях и замига, за да проясни очи. Беше се озовал в странен свят и предполагаше, че във всичко това се крие някакво значение, ала нямаше представа какво.

Измъкна се от полуразкопаната къща и излезе на пътека, която минаваше над руините. Зави на север и закрачи покрай заливната тераса на Ефрат. Извървя почти километър, приведен срещу вятъра и увил лице с кефията си.

 

 

Вятърът утихна за кратко и му се стори, че чува шум. От вратата го гледаше арабин. Добкин разбра, че е в Квеириш.

— Мотелът — опита се да имитира палестински акцент генералът.

Мъжът реши, че наистина е ашбал, заблудил се в мрака. Не обичаше тези хора, но в момента, изглежда, те бяха властта в района. Никога не бе виждал невъоръжен ашбал и това му се стори странно.

Докато крачеше след него, Бен извади ножа, който му бяха дали евреите от Ума. Няколко минути вървяха по лъкатушна уличка, после мъжът изчезна в мрака между две сгради.

Добкин предпазливо го последва. Арабина го нямаше. Той се притисна с гръб към стената отдясно и запристъпва навътре.

Мъжът внезапно се появи от една ниша в отсрещната стена и протегна ръка.

— Натам е.

Беше козята пътека, по която Хамади ги бе отвел при Портата на Ищар. Бен кимна и му благодари. Разбираше, че за да продължи нататък, трябва да мине много близо до арабина, така че стисна дръжката на ножа си и се изправи пред него.

Мъжът беше приготвил камата си. Искаше да убие ашбала, за да му вземе дрехите, обувките и съдържанието на джобовете му. Палестинците никога нямаше да проследят пътя му до Квеириш.

Добкин стоеше на метър от арабина и го пронизваше с очи.

Селянинът едва сега осъзна колко е едър ашбалът и видя, че е нащрек. Зачуди се дали той не се кани да го убие. Сведе очи надолу и забеляза ножа. Дали трябваше пръв да нанесе удар, или да остане неподвижен и да се моли на Аллах здравенякът да го пощади? Палестинецът едва ли можеше да иска жалката му роба и старите му сандали.

— Аллах да е с теб — каза той, преклони глава и се остави на милостта на непознатия.

Добкин се поколеба, после отговори:

— И с теб. — И изчезна по козята пътека.

Докато се изкачваше и навлизаше в града, отново го обзе усещане за нереалност. Знаеше, че е заради изтощението и стреса, съчетани с всички онези стари карти и хипотетични възстановки на Вавилон, които беше виждал, ала въпреки това не можеше да се отърси от него. Предполагаше, че подобно на повечето евреи — ако разказите за плена по същество отговаряха на истината — и неговите предци са живели тук. Но не се бяха колебали, когато Кир ги беше освободил. Бяха се завърнали, само за да бъдат пръснати отново от римляните няколко века по-късно. Оттогава до 1948 година се бяха скитали без дом по света. След две хилядолетия семейството му се беше заселило в Русия и оттам се бе отправило на последното пътуване до Палестина. А от Палестина, съвременен Израел, Бениамин Добкин се беше озовал във Вавилон. Дали някога пак щеше да види Йерусалим?

 

 

Откри древното корито на Ефрат и покрай старата речна стена навлезе в района на двореца. След петнайсет минути се изправи пред глазираните лъвове на Портата на Ищар, мина през нея и закрачи по Свещения път. Накрая видя светлините на мотела. Като че ли нямаше часови. От отсрещната му страна бяха разпънати палатки. На известно разстояние забеляза малкия музей. Ашбалите ги нямаше. Бяха отишли за пореден път да атакуват хълма. Докато си почиваше, откъм могилата се разнесе дълъг автоматен откос, после настъпи тишина. Зачуди се кой е стрелял. Навярно наблюдателен пост. Още един мъченик в безкрайния списък.

За миг си помисли дали да не потърси доктор Ал-Тани в музея, но се отказа. Нямаше време. А и можеше ли да му се довери? Даже да можеше, не искаше да го замесва. Едва сега осъзна, че не е имал други планове, освен да се обади по телефона. Цялата невероятна операция можеше да успее единствено с дързост и късмет. До този момент късметът не му беше изневерявал. Стигна до Ума и се сдоби с маскировъчен панталон. Намери мотела и ашбалите, изглежда, ги нямаше. Сега само трябваше да влезе вътре и да убие часовия. Но в сградата навярно имаше ранени, а това означаваше и санитари. Навярно много.

Той се приближи до предната веранда и отвори вратата. Озова се в малко фоайе и запремигва, за да приспособи очи към светлината. На рецепцията седеше млад арабин в маскировъчна униформа и четеше вестник. „Всичко е толкова банално“ — помисли си Бен. Младежът вдигна поглед и Добкин видя, че лицето му се напряга.

— Да? — Касим току-що беше решил пак да изнасили еврейката. Ако още бе жива. А сега му пречеха. — Да? — Имаше нещо нередно… този прекалено тесен униформен панталон. Влажен, целият в кал и с тъмни петна като от кръв. Без автомат… Мях за вода… Странна кефия. Касим се изправи.

Бен се приближи до рецепцията, пресегна се, хвана младежа за косата с лявата си ръка, а с дясната заби ножа в ларинкса му и го завъртя. После пусна арабина, който бавно се свлече на пода, избърса длан във вестника, попи с него кръвта от плота и го хвърли отзад. Все още чуваше къркорещи звуци. Обърна се, видя врата с надпис на арабски „Управител“ и я отвори.

Малкият кабинет се осветяваше от лампион на пода и под него по корем лежеше гола жена, цялата окървавена и навярно мъртва. По кожата и прическата Добкин позна, че не е местно селско момиче, отвлечено по очевидни причини. Той бързо отиде при тялото и го преобърна. Лицето й бе подуто и насинено. Накрая позна секретарката на Игаел Текоа, но не успя да си спомни името й. Коленичи и прилепи ухо към сърцето й. Беше жива. Той погледна окървавеното й тяло. Сякаш ашбалите бяха пуснали срещу нея диво животно.

Взе я на ръце и я остави на малкия диван до стената. На вратата висеше дълга вълнена роба и Добкин зави момичето с нея. На бюфета откри пълна кана до леген с кървава вода и изля малко върху лицето й. Тя леко помръдна. Генералът остави каната. Не можеше да й отдели нито секунда повече. Застана до бюрото и вдигна телефонната слушалка. До болка познатото движение сега му се стори странно, също като по време на синайската кампания, когато бе намерил работещ телефон в разрушено село. Обади се в съседното селище — все още в египетски ръце — и съобщи за предстоящото си пристигане. Тогава се беше пошегувал. Сега всичко бе сериозно. Нетърпеливо зачака сигнала. Над главата си чу стъпки и пъшкане. Санитари и ранени. Зад стената разговаряха хора. Навън вятърът клатеше капаните. Зачуди се дали линията не е прекъсната. Погледна апарата. Нямаше шайба. Контролираше се от телефонист, но как можеше да се свърже с него? Докато почукваше по вилката, сякаш изтече цяла вечност.

Внезапно се разнесе ядосан, груб мъжки глас.

— Да? Тук Хила! Да?

Добкин си пое дъх.

— Хила, дайте ми международни връзки в Багдад, моля.

— В Багдад ли?

— Точно така. — Бен знаеше, че ще трябва да се въоръжи с търпението на човек, строящ къщичка от карти. Само една грешка и връзката щеше да прекъсне.

— Кой се обажда?

Преди да пътува в недемократични държави никога не беше оценявал напълно страната си. Той се поколеба.

— Тук е доктор Ал-Тани. — Не. Телефонистът в Хила със сигурност познаваше гласа на уредника. Ужасна грешка. — Искам да кажа, тук е доктор Омар Саба, гост на доктор Ал-Тани. Дайте ми Багдад, моля.

Последва мълчание.

— Изчакайте.

Добкин се зачуди дали Ал-Тани е в мотелския си апартамент, или в музея. Или пък у дома си в иракската столица? Той притискаше слушалката към ухото си и чакаше. Стенният часовник отброяваше минутите. Откри, че се е зазяпал в легена с кървава вода, и се извърна. Очите му пареха. Струваше му се, че коленете му ще са подкосят. Бен взе телефона и коленичи до Дебора Гидеон. Навлажни устните й от мяха, премери й пулса и повдигна клепача й. Тя беше в шок, но изглеждаше достатъчно млада и здрава, за да го преодолее. Той докосна раните й и внимателно ги разгледа. Вече не съжаляваше, че е убил часовия.

Докато чакаше, се погрижи за момичето, стиснал слушалката между ухото и рамото си. Изтекоха петнайсет минути. Гласовете в съседната стая ставаха все по-силни. Играеха карти. Горе нещо изтрополи на пода. Ранен, паднал от леглото — или умрял, хвърлен на носилка.

Някой влезе във фоайето и извика:

— Касим! Касим! Къде си?

Търсеха убития младеж. Дали щяха да се сетят да погледнат на пода зад рецепцията?

Към кабинета се приближиха стъпки. Бравата се завъртя. Без да изпуска слушалката, генералът се пресегна и угаси лампата. Вратата се отвори. Снопът светлина от фоайето премина на метър от него и попадна върху мястото на пода, където бе лежало момичето. Лъчите осветиха увисналия й от дивана бос крак.

— Касим! Къде си, магарешки сине?

— Вавилон? Вавилон? Давам ви Багдад — каза телефонистът от Хила. — Вавилон, там ли сте? Там ли сте?

Добкин стоеше неподвижно и дори не дишаше.

— Връзката с Вавилон е прекъснала — съобщи на багдадската си колежка телефонистът.

Вратата се затвори и в стаята стана тъмно.

— Тук съм — прошепна генералът.

— Какво? Говорете по-високо. Говорете по-високо.

— Тук съм.

— Чуваш ли Вавилон, Багдад?

— Чувам го, Хила — потвърди телефонистката.

В Багдад явно имаха по-съвременна техника.

— Слушам ви, Вавилон — каза жената.

Той отново се зачуди дали да помоли да го свържат с някоя иракска държавна служба, или да обясни на телефонистката кой е и какво иска, но се отказа. Коя държавна служба работеше в този час? А и как щеше да реагира телефонистката? В главата му от само себе си се разиграха няколко сценария и всеки завършваше с край на връзката.

— Слушам ви, Вавилон.

— Свържете ме… — Нямаше начин от земята на исляма да го свържат с Израел. От Истанбул щяха да го направят, ала генералът не знаеше турски, така че щеше да му се наложи да разговаря с арабскоезичен телефонист. И ако в Багдад го подслушваха, щяха да се усъмнят, когато поискаше Тел Авив.

— Там ли сте, Вавилон?

— Да. Атина. Свържете ме с Атина.

— Защо се обаждате в Атина? Кой сте вие?

„Кучка!“

— Аз съм доктор Омар Саба, госпожице, и искам да се обадя на колега в Атина. Незабавно ме свържете.

Последва мълчание.

— Това ще отнеме известно време, докторе — накрая отвърна телефонистката. — Ще ви позвъня, когато установя връзка.

— Не можете ли веднага, моля ви. Много е важно.

Мълчание.

— Чувате ли ме, Багдад?

— Да. Да. Изчакайте. Ще ви свържа.

— Благодаря ви. — Чу момичето да разговаря с Дамаск, Дамаск с Бейрут. Бейрут, голямата междинна станция в Близкия изток, бързо се свърза с Истанбул. Имаше време — и всъщност все още имаше дни, — когато Бейрут светкавично установяваше контакт с Тел Авив. Но днес можеше да не е един от тях и Бен не искаше да рискува. Часовникът тиктакаше. Добкин направо не вярваше, че е успял да стигне толкова далеч. Очакваше връзката да прекъсне или да се отвори вратата. По лицето му се стичаше пот, устата му пресъхна. Той се заслуша в туптенето на сърцето си.

Играта в съседната стая свършваше. Отново извикаха часовия. Ранените стенеха. Стори му се, че чува автоматични откоси на север. Момичето на дивана проплака насън и Добкин затаи дъх.

Истанбул се свърза с Атина. Атинската телефонистка говореше по-добър турски, отколкото туркинята — гръцки. Истанбул прехвърли линията в Бейрут. Бейрут прескочи Дамаск и направо повика Багдад, откъдето му съобщиха:

— Имате връзка с Атина.

— Благодаря. — От централата в гръцката столица автоматично го бяха свързали с арабскоговоряща телефонистка.

— Номера, моля?

Дали продължаваше да е включен някой от земята на исляма? Искаше му се да поиска англоезична телефонистка, но се боеше да не обърка нещо. Той се забави, за да даде на другите централи време да се изключат. Телефонистите бяха любопитни и подслушваха, докато не позвънеше някой друг или не им омръзнеше.

— Атина ли е? — на арабски попита Добкин.

— Да, господине. Номера, моля?

— Бихте ли го потърсили вие?

— Разбира се, господине. Кой е абонатът?

Генералът си спомни за свой познат археолог.

— Доктор Адамантиос Стататос. Живее в района на Кипсели.

— Изчакайте, моля.

Беше сигурен, че арабските телефонисти вече са затворили, но имаше вероятност да го подслушват от службите за сигурност. Международните разговори в Ирак не бяха толкова чести, особено в този час.

— Доктор Стататос в Кипсели. В момента звъня — каза телефонистката.

— Недейте.

— Моля?

— Не му звънете. Току-що си спомних, че се налага да се обадя на друг човек. — Можеше да разговаря с доктор Стататос и навярно да постигне целта си, но повече от всичко на света искаше да се свърже директно с Тел Авив. И бе толкова близо.

Атинската телефонистка очевидно се раздразни.

— Добре, господине.

— Дайте ми… Тел Авив.

— Тел Авив ли? — Последва мълчание. И преди се беше случвало. Това не я засягаше. Гърция и Израел бяха в добри отношения. Политиката бе глупаво нещо. Но този нещастник звънеше от Ирак и трябваше да внимава. — Изчакайте, моля. — Последва ново прехвърляне между централи, прещракване и бръмчене.

— Тел Авив, господине.

Момичешкият глас, който енергично говореше на иврит, се чуваше съвсем слабо.

— Номера, моля?

Сърцето на Добкин се блъскаше в гърдите му. Искаше му се да пропълзи по кабела и да се озове в Тел Авив. Искаше му се да извика в слушалката и да разкаже всичко на момичето.

— Номера, моля.

Той се овладя.

— Почакайте. — Имаше няколко номера. Неговият например, ала жена му сигурно бе при някой от безбройните си роднини. Имаше много номера. Приятели, офицери, политици. Не. Трябваше да се свърже направо с правителството.

— Господине, вие…

— Кабинетът на министър-председателя в Тел Авив. — Не можеше да даде секретния номер в международен разговор и щеше да му се наложи да разговаря по обикновения. Зачуди се дали правителството е в Тел Авив, или в Йерусалим. Поне щеше да открие някой отговорен дежурен. Добкин отново чу шум във фоайето. Беше само въпрос на време да открият изчезналия Касим.

— Кабинетът на министър-председателя — съобщи друга телефонистка.

— Да. Съвещанието там ли се провежда, или в Йерусалим?

Последва мълчание. Тази информация бе публикувана във вестниците и нямаше причина да не отговори. И все пак…

— Кой се обажда, моля?

— Генерал… — Не знаеше как ще реагира жената, когато чуе името му. — Генерал Коен.

— Ще помоля телавивската телефонистка да ви свърже с Йерусалим, господин генерал.

— Благодаря ви. — Линията даваше заето. Тази нощ всички в Израел трябва да звъняха в кабинета на премиера със съвети и оплаквания. Случваше се по време на всяка криза.

— Всички линии са заети, господине.

— Обаждам се отдалече. По държавен въпрос. Опитайте на този телефон. — Той продиктува секретния номер.

Отговориха му почти незабавно.

— Да? — без да се представя, попита уморен мъжки глас. — Кой е там?

Добкин чуваше гласовете на обикновените телефонисти. Очевидно имаха тежка нощ. Пое си дъх и каза:

— Внимателно ме изслушайте и не затваряйте.

— Няма, господине. — Тази вечер мъжът беше водил много разговори и нито един от тях не беше приятен, но не би и помислил да затвори телефона на някой, който се обажда по ВИП-линията.

— Аз съм генерал Бениамин Добкин. — Бен съобщи кодовото си име и номер.

— Да, господин генерал. — Мъжът натисна някакъв бутон и служител от Шин Бет вдигна слушалката в друга стая.

— Обаждам се от Вавилон. От Ирак. От мястото, където принудително кацна конкордът.

— Да, господине.

— Проверихте ли кода ми?

— Да, господине.

— Но въпреки това не вярвате, че съм генерал Добкин, така ли?

— Не, господине.

— Не те обвинявам, синко. А сега слушай. Трябва да разговарям с някой, който познава гласа ми и може да потвърди, че съм аз.

— Да, господине.

Добкин бавно и ясно заговори:

— Запиши имената на тези генерали. Ако някой от тях е там, свържи ме с него.

— Да, господине.

Бен изреди имената на десетина пехотни и военновъздушни генерали.

— Ако ме свържеш с някой от тях, той ще потвърди кой съм. — Зачуди се дали връзката няма да прекъсне някъде по линията. Дали някой от телефонистите нямаше да чуе, че говори на иврит? И какво щеше да направи? — Е, млади човече?

— Да, господине.

 

 

Служителят от вътрешното разузнаване се свърза с един от сътрудниците на премиера по интеркома.

Сътрудникът бързо надраска няколко реда и подаде бележката на министър-председателя.

Теди Ласков отвори дипломатическото си куфарче и извади шест инфрачервени снимки, всяка с увеличение на размазана Давидова звезда. Чувстваше се странно безразличен към това, което се канеше да направи. По един или друг начин, рано или късно щяха да разкрият измамата, разбира се. Кариерата му вече бе приключена, ала името му щеше да бъде дискредитирано и спокойно можеше да се озове в затвора. Но това не го интересуваше. И все пак дали щяха да се досетят? Или щяха да повярват, че снимката просто е случайна илюзия… или чудо? В известен смисъл наистина беше така — начинът, по който откри, че са във Вавилон. Бе толкова сигурен, че сега рискуваше да го хвърлят в затвора, за да ги накара да му повярват. Талман стоеше в отсрещната част на залата. Изглеждаше тъжен. Тъжен, уплашен, изпълнен с угризения и смутен. Но срещна очите му и успя да му се усмихне.

Министър-председателят побутна бележката настрани, без да я прочете.

— Е, генерале? Какво ми носите? Цветни снимки и географските координати на конкорда, предадени на Теди Ласков от Гавриил по заповед на Господ? Хайде, дайте да видим.

Ласков като че ли не го чу.

Сътрудникът настоятелно почука с пръсти по бележката и премиерът най-после погледна към нея, взе я и я прочете.

 

 

Отново започнаха да викат Касим. Момичето пак проплака. Някой от арабите в съседната стая я чу, подхвърли мръсна забележка и се изсмя. Тракането на бързострелни оръжия се извиси над вятъра и Добкин разбра, че няма много време. В слушалката се разнесе изщракване.

— Йерусалим? Йерусалим? Още ли сте там?