Нелсън Демил
При реките на Вавилон (22)

21.

Дойдоха скоро след края на погребалната служба. Не в редица като предишната вечер, а на малки стрелкови групи по трима, шестима и деветима. Бързо и безшумно се придвижваха от едно укритие до друго. Избираха най-удобните маршрути, след като по време на миналата си атака ги бяха открили с много жертви. Ниските стени, преграждащи деретата, ги изненадаха, но те пропълзяваха отгоре им като змии и продължаваха нагоре към хребета. Снаряжението им беше внимателно подготвено, лицата им бяха почернени и за всяко нарушение на заповедите ги очакваше смъртно наказание.

Ахмед Риш се изкачваше заедно със заместника си Салем Хамади на известно разстояние зад напредващата армия. И двамата знаеха, че това навярно е последната им възможност. Провалът щеше да означава унижение и евентуална смърт от ръцете на собствените им хора или на трибунал, съставен от други палестинци. Нещо повече, Мивцан Елохим щеше да ги преследва до края на дните им. Можеха да прекарат остатъка от живота си в „Рамла“. По ирония на съдбата шефът на антитерористичната организация Исак Бург бе на една ръка разстояние, както и славата, и успехът. Риш заслони очи от навяващия прах вятър и се наведе към ухото на Хамади.

— Древните богове са с нас. Пазузу ни праща шерджи.

Другият арабин не беше сигурен за кого е пратен вятърът, така че само изплю пясъка от устата си и изсумтя.

 

 

Натан Брин разтърка очи и отново погледна, после изключи оптичния мерник и прегърна Наоми Хабер, която се гушеше до него.

— Очите ми са уморени. От залез-слънце виждам разни странни неща. — Младежът й подаде пушката. — Опитай ти.

Наоми прокара ръка през косата му и избърса потта и камуфлажната кал от челото му. Беше се случило неизбежното след прекараните заедно часове и изключително силното психическо напрежение, съчетано с факта, че нито един от двамата не знаеше дали ще оцелее до утрото. Тя се съмняваше, че би му обърнала внимание в някое телавивско кафене. Ала сега бяха във Вавилон и навярно в атмосферата на това място се бе запазила частица от някогашния разпътен дух на града.

Припряно се любиха между залеза и края на погребалната церемония, също като Хауснер и Бернщайн, но по-диво. От време на време някой от двамата изпадаше в паника и те спираха, за да огледат склона. Бяха се смели на странното си любовно приключение. Ала това беше преди, когато нямаше голяма вероятност ашбалите да атакуват. Вече бяха облечени и опасността от нападение ставаше съвсем реална.

Наоми Хабер доближи око до мерника и погледна през него. Това бе съвсем различно от състезателната стрелба. Съвсем различно. Можеше да поразява движещи се и неподвижни мишени с невероятна точност, но не и на такъв пресечен терен. При това нощем. Зловещата зеленикава светлина я смущаваше.

— Виждаш ли нещо? — попита Брин.

— Като че ли не. Този проклет вятър…

— Зная — каза той. Вятърът вдигаше прах и хвърляше призрачни сенки по земята, сенки, които можеха да се видят само с мощния мерник.

Наоми тихо изруга и му подаде пушката.

— Нямам опит в такива условия.

Брин взе оръжието и го насочи нагоре. Трябваха му цели три минути, за да забележи кръжащия над хълма „Лиър“. Най-малко на два километра височина. Далеч извън обсега му. Хауснер му беше наредил да следи за самолета и да се опита да го свали. Помисли си дали да не стреля веднъж, но реши да не хвърля на вятъра патроните. Заглушаваха радиостанцията им и трябваше да се примирят с това. Натан изключи мерника и свали оръжието.

— Хайде да дадем на батериите пет минути почивка. — Той запали цигара и скри огънчето в шепи.

 

 

Ашбалите не бързаха, изчакваха да си поемат дъх и пъргаво се придвижваха зад следващото прикритие. Знаеха, че израелците са поставили предупредителни устройства и наблюдателни постове. Имаха заповед отначало да не отвръщат на противниковия огън. Ако в този момент приложеха тактиката на бързата безшумна атака, можеха за минути да преодолеят брустверите и да се хвърлят във вражеските окопи. Ала продължаваха да се изкачват с къси прибежки.

 

 

Далеч пред основната ашбалска група пълзяха двама палестинци, които трябваше да убият израелския снайперист. Единият, Амнах Мурад, бе въоръжен с руска снайперистка пушка „Драгунов“ с инфрачервен мерник. Другият, Монием Сафар, носеше компас и АК-47. Мурад и Сафар бяха обучавани да действат заедно от петгодишна възраст. Бяха по-близки от родни братя. Свързваше ги братството на преследването и убийството. Всеки от тях предусещаше ходовете и чувствата на другия. Буквално можеха да разговарят без думи. Докосване, повдигната вежда, незабележимо помръдване на устни, дъх. Следобед лиърът ги беше докарал от базовия лагер.

Двамата младежи се придвижваха към възвишението, където се предполагаше, че се намира израелският стрелец с оптичен мерник за нощна стрелба.

Те се вгледаха нагоре по склона и различиха силуета на черния хребет, очертан на фона на обсипаното със звезди небе. Дотам оставаше половин километър. Мурад застана на колене, включи мерника и го фокусира. Хълмът засия в червеникава светлина и му напомни за кръв и ад. За миг го изпълни безпокойство. Той потърси издайническия проблясък на нощния мерник, ала не забеляза нищо. Отпусна се по корем на земята, опря пушката върху една малка могилка и продължи да наблюдава.

 

 

Вторият наблюдателен пост се намираше в централната част на склона, на около половин километър надолу от възвишението. Там бяха депутатът Игаел Текоа и неговата секретарка Дебора Гидеон. На Текоа му се стори, че чува нещо отпред, после отляво, след това отзад. Той докосна момичето по рамото и прошепна в ухото му:

— Мисля, че са ни заобиколили.

Дебора кимна в мрака. Когато чуха шумовете, двамата се вцепениха от страх. После вече бяха зад вражеската линия и нямаше начин да се върнат при своите. Бяха изгубени.

Истинският боен наблюдателен пост трябваше да разполага с устройства за нощно виждане, оръжие и радиостанция или полеви телефон, за да поддържа връзка с основните сили. Тук наблюдателите отиваха на чисто самоубийство. Ала за трите поста бързо се бяха намерили шестима доброволци.

Текоа разбра, че са се провалили. Не бяха изпълнили дълга си да предупредят другите. Откъм израелските позиции все още никой не стреляше, което означаваше, че атаката на арабите ще е изненадваща. Ашбалите можеха да пробият защитата още преди да са ги забелязали.

— Ще извикам, за да ги предупредя.

Дебора стоеше неподвижна като зайче, хипнотизирано от фарове на автомобил.

— Съжалявам. Трябва.

Тя като че ли успя да преодолее ужаса си и го докосна по лицето.

— Разбира се.

Съвсем близо до тях се разнесоха стъпки. Текоа се изправи в плиткия окоп, доближи шепи до устата си, обърна се към върха и дълбоко си пое дъх.

Един от ашбалите се препъна в телта, на която висяха консервени кутии. Камъчетата и металните парчета силно издрънчаха в нощта. После над хълма се спусна пълна тишина. Текоа отново приклекна.

 

 

Брин грабна пушката, включи мерника и погледна. На склона не помръдваше нищо. Израелците по цялата отбранителна линия бяха затаили дъх, замръзналите на място араби също. Натан се зачуди дали вятърът не е разклатил консервените кутии. Или може би животно или свличане на пръст? Той се поотпусна, но продължи да наблюдава.

 

 

Мурад и Сафар стояха нащрек. Мурад напрегнато се взираше във възвишението и видя светлината на израелския мерник. Забеляза, че е зелена. Американско оптично устройство за нощно виждане. Даваше по-ясен образ от неговия, но това не означаваше, че снайперистът ще стреля по-точно. Ашбалът се чувстваше абсолютно уверен. Той не изпускаше от очи зеленото сияние и чакаше да се появи главата зад него.

 

 

Натан се подаде над ръба на малката тераса, вгледа се надолу и прошепна на Наоми Хабер:

— Можеш да предадеш, че още не виждам нищо.

Тя кимна и безшумно се затича назад към командно-наблюдателния пост.

 

 

Мурад видя червеникавобялата кожа на мястото, на което момичето бе избърсало маскировъчната кал от челото на Брин, и бързо стреля три пъти. Заглушителят кашляше глухо като старец, който прочиства гърлото си.

Натан усети само парване по челото, после политна назад и се строполи в праха. Пушката изхвърча от ръцете му и се претърколи надолу по склона.

 

 

След няколко минути ашбалите продължиха да се изкачват. Някой закачи друга тел и в нощта отново издрънчаха консервени кутии.

Хауснер стоеше с Добкин и Бург на командно-наблюдателния пост.

Наоми Хабер дълго се лута в мрака, но накрая забеляза флуоресцентното знаме, втурна се към тримата мъже и им докладва.

Хауснер отново се заслуша, но не чу нищо. После се обърна към Хабер и другите двама куриери.

— Идете при хората и им кажете да стрелят непрекъснато в продължение на десет секунди след като чуят изсвирването ми.

Младежите отпрашиха в различни посоки.

След малко Хауснер изсвири с уста. Онези, които бяха най-близо до него, откриха огън и с това дадоха сигнал на всички останали.

Ашбалите замръзнаха на място, после залегнаха на земята. Неколцина бяха ранени, но не извикаха от болка, защото за това щяха да ги накажат със смърт. Офицерите и сержантите им зашепнаха да не стрелят. Но всяка секунда се проточваше като година и докато петте израелски калашника обсипваха склона с олово, дори най-калените палестински бойци свалиха предпазителите на автоматите си. Точно когато един от тях се готвеше да натисне спусъка, стрелбата престана също толкова внезапно, колкото бе започнала.

Източният вятър разнесе миризмата на кордит и ехото на последните изстрели заглъхна сред околните хълмове. Нито един от защитниците на хълма не вярваше, че ашбалите са толкова дисциплинирани, че да не отвърнат на огъня или да сподавят болезнените си викове, ако са улучени.

Хауснер се обърна към Бург и Добкин.

— Мисля, че сме прекалено нервни.

— Надявам се наблюдателите да не са ранени — отвърна Бург.

— Ако са останали на постовете си — каза генералът, — не би трябвало да са пострадали. — Той погледна към източния склон. — И като стана дума за постове, щом те не са чули нищо, предполагам, че наистина няма никой. Животни, вятър, свличаща се пръст. Това им е лошото на предупредителните системи. Веднъж през шейсет и седма в Суец върху сигнална ракета кацна врабче… но на кой му пука за Суец?

— На никого — увери го Хауснер.

 

 

Машинописките Мика Горен и Хана Шилоа бяха на първия пост в северния край на склона. Те също със закъснение разбраха, че са ги заобиколили. Двете останаха сгушени в малкия си окоп до края на канонадата. Докато обмисляха следващия си ход, от мрака изскочиха трима млади ашбали с проблясващи ножове и им прерязаха гърлата.

Преводачите Рубен Табер и Леа Илсар седяха в третия пост в южния край на склона. Когато осъзнаха какво се е случило, те излязоха от окопа си и се заизкачваха към върха.

Мурад ги забеляза на по-малко от четирийсет метра от своята позиция, прицели се и ги простреля точно в главите.

 

 

Ашбалите запълзяха нагоре, като внимателно опипваха за предупредителни капани. Напредваха бавно, но решително. Първият отряд беше на триста метра от хребета.

Текоа знаеше каква е целта на канонадата и разбираше, че израелците не са видели нищо. Той се обърна към Дебора Гидеон.

— Късмет. — После замахна и я удари по брадичката. Момичето безшумно се свлече на дъното на окопа. Текоа бързо нахвърля отгоре й глина и пръст, изскочи, затича се нагоре и извика:

— Тук е Текоа! Трети пост! По целия склон са!

Така и не разбра дали го е улучил арабски, или израелски куршум, но за него това вече нямаше значение.

Ашбалите нападнаха. Първият капан се срути под тежестта на младо палестинско момиче. Тя се набучи на кола, но не умря. Отначало писъците й бяха много по-високи от гърмежите, ала скоро заглъхнаха.

Фактът, че противниците им са толкова близо, донякъде деморализира израелците. Какво се бе случило с наблюдателните постове? С предупредителните системи? Къде беше Брин със своя чудотворен оптичен мерник?

Тричленен ашбалски стрелкови отряд стигна до хребета, но се натъкна на засеките. Единият бе набучен в шията, другият в гърдите. Стюардът Абел Гелер застреля от упор третия с колта на Добкин.

Капаните взимаха своето, ала усърдно изкопаните ями не бяха достатъчно. Щом жертвата паднеше вътре, виковете й предупреждаваха останалите. Мъртвите покриваха коловете с тела и ги правеха безполезни.

Сега защитниците на хълма имаха пет автомата и ашбалите бяха по-малко от предишната вечер, но арабите се бяха появили неочаквано. В такива случаи изненадата винаги играе решителна роля. И този път го нямаше Йошуа Рубин с узито. Нито Натан Брин със снайперисткия мерник, макар че все още никой не го знаеше.

Отряд ашбали се насочи към възвишението, като се придвижваше през участък, непокрит от израелско оръжие. Упътваше ги зеленото сияние на оптичния мерник, който лежеше в праха под височинката.

Палестинците се приближаваха към върха между израелските огневи позиции, които бяха успели да забележат по проблясъците на изстрелите. Имаха още едно преимущество — тази нощ вече бяха ветерани. Предната вечер бяха просто неопитни младежи, омаяни от израелската съпротива. Сега противниковият огън не ги изпълваше с ирационален ужас, а само с нормален страх. Бяха изгубили много свои братя и сестри и копнееха за мъст. Хамади им бе обещал, че ако победят, ще могат да правят с евреите каквото поискат. Ахмед Риш щеше да им даде цялото лично имущество на победените. Освен това, за разлика от първата атака, Хамади им беше изнесъл дълга вдъхновяваща реч. Сега всички знаеха или поне си мислеха, че знаят срещу кого се сражават.

Яфе прескочи бруствера и се провря между засеките, за да прибере калашниците на набучените араби. Успя да ги хвърли през стената, но докато се връщаше, го улучиха и младежът се претърколи надолу по склона. Друг от хората на Хауснер, Маркус, взе автоматите, както и боеприпасите на ашбала, когото бе застрелял Абел Гелер.

Трите нови оръжия бяха дадени на двама мъже и една жена, обучени от Добкин. И все пак палестинците имаха инициативата и се намираха в онази странна ситуация, която понякога се случва в битка: отстъплението щеше да вземе повече жертви, отколкото атаката. Бяха прекалено близо до хребета.

 

 

Израелците бяха разчистили склона пред позициите си и бяха подравнили терена, ала ашбалите вече бяха напреднали достатъчно и с по-голямата си огнева мощ и почти неограничени муниции бяха в състояние да обстрелват брустверите. Защитниците губеха все повече време да се крият. Всеки път, щом надигнеха глава, виждаха, че проблясъците на изстрелите са се приближили още повече.

Куршумите се забиваха в глината, разяждаха укрепленията, предизвикваха малки свличания на пръст и оставяха големи дупки в стените. Пробиваха алуминиевите рефлектори и ги събаряха. Бронираната решетка от конкорда изпълняваше функцията си, но след толкова попадения започна да се разнищва и тръбите, които я поддържаха, една по една падаха на земята. Заострените алуминиеви колове бяха откъртени от гнездата си и оставяха отвори в укрепленията.

 

 

Хауснер, Бург и Добкин стояха на поста си и получаваха доклади от куриерите. Генералът разбираше, че палестинците са взели инициативата и че през следващите няколко минути могат да стигнат до върха. Той постави длан върху рамото на Хауснер.

— Оставам.

Яков грубо отблъсна ръката му.

— Тръгваш, генерале. Веднага. Заповядвам ти.

Добкин повиши глас, което се случваше рядко.

— Чуй ме. Имаш нужда от военен командир. Вече няма защо да търся помощ отвън.

— Точно така — отвърна Хауснер. — Всичко свърши. Но когато положението тук изглеждаше по-оптимистично, ти беше готов да отидеш. Затова сега искам да се спасиш. Освен това ми трябва човек навън, за да могат оцелелите да се надяват на нещо, докато са в плен. Върви.

Добкин се поколеба.

— Върви! — извика Хауснер.

— Върви, Бен — каза Бург. — И най-добрият командир на света не е в състояние да спаси положението. Всичко е в ръцете на войниците — и на Господ. Върви.

Генералът се обърна, скочи от ниското възвишение, без да се сбогува, и се запъти към позицията на Маклуър.

 

 

На източния склон двама ашбали бяха успели да се доберат до бруствера, чиито защитници нямаха нито автомати, нито пистолети. Двамата израелски защитници, стюардът Даниил Якоби и стюардесата Рахил Баум, запратиха към тях самоделни алуминиеви копия. Арабите ги избегнаха и откриха огън. Якоби и Баум бяха ранени. Двамата палестинци се промъкнаха между засеките и прескочиха бруствера и окопа. Вече бяха в границите на охраняемата зона.

Алперн се затича към тях, като стреляше с калашника си. Двамата ашбали паднаха в окопа. Той скочи вътре и ги довърши с едно от копията. Двама израелци отнесоха Даниил Якоби и Рахил Баум към овчарската колиба с импровизирана носилка от алуминиеви тръби и тапицерия на самолетни седалки. Алперн повика две невъоръжени жени и им даде автоматите на арабите. Този път бяха извадили късмет, ала ветеранът от войната през 1973 година знаеше, че ако не успее последният им отчаян план, краят наближава.