Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
By the Rivers of Babylon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Нелсън Демил. При реките на Вавилон

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Хистов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-136-8

Издателство: ИК „Бард“, София, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

38.

Мириам Бернщайн и Ариел Вайцман откриха майор Барток сред тълпата на пристана. Външният министър се представи и незабавно попита:

— Какво става с мирната конференция?

Военният се усмихна.

— В Ню Йорк все още очакват израелската делегация.

 

 

Един от пилотите на транспортните самолети попита Давид Бекер дали по време на премеждието са страдали от недостиг на вода.

— Да, разбира се — потвърди Бекер. — Не виждате ли, че всички сме много жадни?

— Виждам — отвърна пилотът. — Но се чудех защо всички мъже са гладко обръснати.

— Обръснати ли? — Давид прокара ръка по лицето си. — А, той ни караше да се бръснем.

 

 

Хаим Левин спря майор Барток на кея и поиска да го откарат със сал на хълма при майор Арнон, за да помогне при откриването и изравянето на мъртвите. Барток го увери, че няма нужда да се връща, ала равинът упорито продължаваше да твърди, че той греши.

 

 

Ума никога не бе виждала такава процесия по единствената си уличка и едва ли някога отново щеше да види. Селяните пренасяха носилки с ранени и раздаваха храна и вино на желаещите. Носеха се викове, плач и песни, някои танцуваха. Появиха се флейти и техните натрапчиви мелодии придружаваха пътниците на конкорда, които бавно се насочваха към транспортния самолет. Някакъв старец подари на Мириам Бернщайн струнен инструмент. Арфа.

Всичко се случваше невероятно бързо за оцелелите и те почти не го осъзнаваха. Всеки имаше въпроси и колкото повече обясняваха, толкова повече ги разпитваха. Майор Барток взе радиофона си и повика капитан Гайс, който седеше в кабината на единия самолет.

— Съобщете в Йерусалим… Съобщете в Йерусалим, че сами са се освободили от плен. Ще ги откараме у дома. По-късно ще пратя доклад за жертвите.

— Прието — отвърна Гайс и предаде информацията по радиостанцията.

 

 

Когато получи съобщението, министър-председателят избърса две сълзи и стисна очи. Замисли се за това колко неуверени в себе си са били. Но накрая бяха взели правилното решение и нищо друго нямаше значение. Чудеше се кои са оцелели. Дали външният министър беше жив? Делегатите? Бернщайн? Текоа? Тамир? Сапир? Джабари? Ариф? Ами Бург? Добкин? И Хауснер. Голямата загадка. Вечният бунтар. Мириам Бернщайн винаги бе успявала да убеди министъра на транспорта да не го уволнява. Щеше да му се наложи да отговаря на много въпроси. Премиерът отвори очи и се огледа.

— Герои, мъченици, глупаци и страхливци. Ще ни трябва поне месец, за да разберем кой какъв е.

 

 

Капитан Измаил Блок подготвяше самолета си за излитане. На борда се намираха всички десантници на майор Арнон, както и петнайсет изровени или непогребани трупове от върха, този на Алперн и обезобразено тяло от подножието на хълма. Войниците бяха открили обувката с бележника на Бург и това им позволи бързо да изпълнят неприятната си задача.

Бяха намерили труп, толкова разкъсан от шрапнели, че едва не го сметнаха за арабин, но един от десантниците забеляза ивритските букви „хет“ и „йод“, закачени на тежка верижка на шията му. В самолета бяха също трийсет и петте ранени ашбали, наред с шестима убити араби, разпознати като издирвани терористи. Ахмед Риш и Салем Хамади не бяха сред тях.

На операционните маси лежаха генерал Добкин и Дебора Гидеон. Двамата хирурзи чакаха да излетят, за да продължат работата си.

Рави Левин, който все пак беше успял да накара Барток да го върне на хълма, се приближи до лекарите. Докторът, който оперираше Дебора Гидеон, кратко кимна. Жената, която оперираше Добкин, смъкна маската си.

— Никога не съм виждала такава жестокост. — Тя замълча за миг. — Но ще остане жив. А сега най-добре ни оставете, рави. — Лекарката се усмихна и отново си сложи маската.

Хаим Левин отиде в дъното на самолета, за да потърси лейтенант Гидел и да продължи спора си за необходимостта по време на бойни операции да се яде само кашерна храна.

Трябваше им прекалено много време да излетят и капитан Блок се беше изнервил.

— Казах ти, че ще набираме скорост чак до Багдад.

— Надявам се, че няма да ни искат пътна такса, Изи.

Самолетът най-после се издигна и Блок рязко зави наляво над Ефрат и погледна надолу към конкорда.

— Знаеш ли, Еф, ще ми се да се запозная с онова побъркано копеле, което е кацнало тук и после е отплавало по реката.

— Бекер. Летял съм с него като стажант. Адски е добър.

Блок се усмихна.

— Ама беше страхотна операция, нали?

 

 

Майор Барток наблюдаваше стареца, който бавно се приближаваше на магарето си по заливната тераса. Самолетът вече бе почти натоварен и двигателите му работеха, но това като че ли ни най-малко не впечатляваше стареца. Барток търпеливо стоеше на задната рампа и чакаше.

Шеарясув не се страхуваше от чудовищната машина, нито магарето му. Старецът се качи на рампата, спря пред майора и попита:

— Как е алуф Добкин?

— Той вече излетя, рави. — Военният посочи нагоре. — Добре е.

Старецът кимна.

— Ще му предадеш ли нещо от мен?

— Разбира се.

— Това е и отговорът на твоя въпрос. — Шеарясув се изправи на магарето. — Ние от Ума ви благодарим за любезното предложение, но не можем да дойдем в Израил с вас.

Барток раздразнено поклати глава.

— Защо? Тук нямате бъдеще.

— Тук не мислим за бъдещето. — Старецът наблегна на първата дума.

— Върнете се у дома в Йерусалим, рави. Има място за вас. Всички ще се съберете в самолета. Няма от какво да се боите. Елате. Съберете се със своя народ. Вземете имуществото и добитъка си, ако искате. Иди да ги доведеш, Шеарясув. Пленът свърши. Върнете се от Вавилон.

Старецът надзърна вътре. Видя странни светлини, чу странни звуци. Там бяха другите евреи, израилтяните. Те ходеха, седяха, плачеха и се смееха. Не разбираше всичко, случило се през последните дни, ала знаеше, че идват от могъща държава. Ума можеше да се присъедини към нея, синовете и дъщерите й щяха да израснат там.

— Имаме много приятели и роднини в Хила и Багдад. Какво ще си помислят, когато дойдат в Ума и открият, че сме изчезнали? Не можем да си идем ей така.

Майорът нетърпеливо махна с ръка.

— Не вярвам, че искате да останете тук. Това е ужасна земя.

— Това е нашата земя. Ще ти кажа същото, което казах и на алуфа. Винаги трябва да остава някой. Във всяка държава трябва да има част от нас, от диаспората. Така никога повече няма да могат да пленят всички ни, като превземат Йерусалим. Разбираш ли?

Майор Барток погледна към равнината, после отново се обърна към стареца.

— Да, разбирам. Но тази земя е друга. В нея има нещо зло. Вие сте дошли тук като роби и все още ви смятат за такива. — Видя, че няма да постигне нищо, и въздъхна. Последните ранени бяха качени на борда. Не можеше да чака. Основното му задължение беше към тях. Израелецът се насили да се усмихне. — Запомни това, рави: ако този брит Шалом, за който приказват всички, мине добре, евреите от тази земя ще могат да се върнат в Израил. Предай на другите в Хила и Багдад, че ги очакваме. Очакваме и вас от Ума… и теб, Шеарясув.

— Няма да забравя.

Майорът кимна.

— Ще ми се да можех да те убедя. Навярно, ако алуфът беше тук… Е, сбогом, Шеарясув. Трябва да се връщаме… в Йерусалим.

Старецът се усмихна.

— Сега този град е силен и могъщ.

— Да.

— Сбогом. — Старецът обърна магарето и се спусна по рампата.

Майор Барток го изпрати с поглед, после даде знак да вдигат рампата, влезе в огромното помещение и каза на бордовия инженер:

— Предайте на пилотите, че сме готови да си идем у дома.

Някой в самолета четеше от Йеремия:

— „… голямо множество ще се върне тука. Те отидоха със сълзи…“