Нелсън Демил
При реките на Вавилон (17)

16.

Хауснер седна при Брин и Наоми Хабер, погледна към източния склон и запали цигара.

— Да използва оптичния мерник и пушката ли я учиш?

Натан сви рамене.

— Тя не иска.

Яков се обърна към момичето.

— Защо?

Наоми изтупа някаква прашинка от синия си гащеризон.

— Не бих могла да застрелям никого. Тичам бързо, затова поисках да стана куриер.

Хауснер понечи да я попита още нещо, но внезапно се появи Добкин. Яков светкавично погледна към ръцете му, но не забеляза оръжие. Брин също се напрегна.

Сякаш забравил инцидента в самолета, генералът кимна и седна на земята. Известно време всички мълчаха.

Хауснер се обърна и посочи на югозапад.

— Какво е онова там?

Добкин проследи погледа му. Утринното слънце хвърляше сянка върху кафеникавата пръст. От блатата се надигаше мъгла.

— Гръцкият амфитеатър. Построил го е Александър Велики. Когато през триста двайсет и трета година преди християнската ера завладял Вавилон, градът вече бил много древен и се намирал в упадък. Опитал се да го възроди, но дните му били изтекли. Знаеш ли, че Александър е умрял тук?

— Не. — Хауснер запали нова цигара.

— Скоро ще се опитат да преговарят — каза Добкин.

— Кои? Гърците ли?

Генералът си позволи да се усмихне.

— С гърците бих могъл да преговарям. Имам предвид арабите.

Хауснер отвърна на усмивката му. Отношенията между двамата продължаваха да са напрегнати.

— Може и да се опитат. — Той се обърна към Брин и Наоми Хабер. — Защо не си починете малко на сянка?

Момичето се изправи. Натан се поколеба, после взе пушката и се отдалечи.

Когато младежите вече не можеха да ги чуят, Добкин продължи:

— Няма никакво съмнение. През деня няма да посмеят да ни нападнат и няма да чакат нощта, за да решат проблема.

— Прав си — съгласи се Хауснер.

— Какво ще им отговорим?

Яков го изгледа.

— С мен ли си?

— Ами… външният министър и Бург имат по-висок ранг от нас.

— Ще видим.

Генералът промени темата.

— Довечера ще тръгна към музея.

— Зная.

— Няма голяма вероятност да успея. Отивам само за да повдигна духа на хората.

— Тъкмо затова те пращам. И аз смятам, че няма да успееш, но другите едва ли ще се досетят. Е, генерале, с мен ли си?

Добкин сви рамене.

— Има ли значение? Ти държиш всички козове. Политиците са уплашени. Твоите хора имат пет от шестте автомата.

— Просто исках да зная. — Хауснер посочи на юг. — Между другото, какво е онова там?

— Няма да ти доставя удоволствието да се присъединя към теб. Да речем просто, че съм неутрален. — Той проследи погледа му. — Трябва да е могилата Касър. От отсрещната страна са разкопките на двореца на Навуходоносор и развалините на Висящите градини. Наблизо са Портата на Ищар, музеят и мотелът. — Генералът замълча за миг. — С нетърпение очаквам да ги видя довечера.

— Радвам се да го чуя — отвърна Яков. Последва продължително мълчание.

Внезапно Хауснер се сепна и посочи на югозапад към Ефрат.

— Онова там дим ли е? Като че ли сред руините има някакво село.

Добкин кимна, без да поглежда.

— Да. Казва се Квеириш.

— Чудя се дали не биха могли да ни помогнат.

— Едва ли. Те са селяни. Нямат никаква връзка с външния свят. Освен това съм сигурен, че ашбалите ги държат в ръцете си.

Хауснер различи жалки кирпичени къщи, скупчени като средновековно италианско селище в ъгъла на разрушен римски град.

Целият район наоколо изобилстваше на контрасти. Пустинни земи и блата на изток, по-нататък Тигър и високите планини. На западния бряг на Ефрат се простираха безкрайни заливни тераси. В момента бяха мочурливи, но изгарящото слънце скоро щеше да ги пресуши и пръстта щеше да се напука. По двата бряга упорито се бореха за живот тръстика и няколко палми.

Около могилата бяха пръснати тухли и останки, по-малки възвишения и тресавища. Виждаха се ниските хребети на прави градски стени, от които се издигаха стражевите кули. Вятърът, водата, пясъкът и селяните, използвали тухлите за нови строежи през хилядолетията, бяха заличили от лицето на света някогашния велик град. Хауснер знаеше, че такива случаи често се срещат в Месопотамия. Докато гледаше към земите отвъд Ефрат, го изпълни усещане за празнота. Голите равнини бяха пресечени от прочутите в древността напоителни канали. Дори дивите животни като че ли избягваха това място и то изглеждаше странно и някак зловещо. Някога тук се бяха извисявали огромни храмове на богове, които вече никой не си спомняше, бяха се издигали палати на безследно изчезнали царе.

Тишината кънтеше в ушите му, сякаш чуваше призрачния тропот на вавилонски колесници, писъците на бягащите врагове и виковете на победните месопотамски армии. Могъщият Вавилон. Символ на човешката гордост, тленност и грях в Стария и Новия завет. За съвременните евреи и християни сегашното му състояние доказваше библейското пророчество. Яков разбираше, че в цялата тази пустош, която се простираше пред очите му, трябва да има някакъв смисъл. Или пък смисълът се криеше в самата пустота. Пясък. Прах. Смърт.

Защо Риш ги бе довел тук? Заради аналогията с Вавилонския плен ли? Предполагаше, че е така. Или заради нещо не толкова мелодраматично. Може би просто отговаряше на целите им — заради близостта с палестинския лагер. Но той се намираше на сто километра… Е, в такъв случай заради Вавилонския плен. В световните библиотеки имаше безброй томове за Вавилон и когато учените подготвеха ново издание, щяха да прибавят бележка под линия: „Любопитен инцидент със свръхзвуков конкорд и…“ Хауснер изгаси цигарата си и запази фаса.

— Ето че идват — тихо каза той.

 

 

Откъм пътя се изкачваше група от петима мъже. Първият носеше бяло знаме.

Хабер и Брин, които не се бяха отдалечили много, побързаха да се върнат на поста си. Натан беше монтирал оптичния мерник за дневна стрелба и проследи приближаването им.

— Струва ми се, че Риш не е с тях. — Брин подаде пушката на Хауснер, който застана на колене и погледна през окуляра. После свали оръжието и поклати глава.

— Не ни вярва. Смята, че няма да уважим бялото знаме. Това ме вбесява. Генерале?

Добкин кимна.

— Той наистина не ни разбира. — Военният се замисли. — И това ме плаши.

Хауснер се изправи и се обърна към Брин и Хабер.

— Предайте на другите да не стрелят. Искам всички да се скрият. Никой да не напуска охраняемата зона. Натан. Ако някой се опита, не му позволявай. — Той изтупа дрехите си. — Ще дойдеш ли с мен, генерале?

— Разбира се. — Добкин стана и оправи униформата си. — Каква ирония! Сега те идват да преговаряме. Каквото искахме да направим в Ню Йорк ние. Вече не съм съвсем сигурен, че имам желание за това.

— Съгласен съм — отвърна Хауснер. — Но съм убеден, че делегатите на мирната конференция ще настоят да преговаряме. Нямам им доверие, Бен. Те са професионални миротворци. Винаги са готови да разглеждат всяко предложение само откъм хубавата му страна. Проклети да са миротворците за това, че правят всяка следваща война по-жестока от предишната.

Добкин се засмя.

— Амин. Преговорите би трябвало да се водят от генерали, а войните — от миротворци. — Лицето му стана сериозно. — Всъщност не сме справедливи към делегатите. Не всички са такива. Повечето знаят как да се пазарят. И са също толкова реалисти, колкото и ние.

Яков закрачи надолу по склона.

— Съмнявам се. Хайде. Да вървим преди да са ни се нахвърлили десетина професионални посредници.

Добкин го последва.

Палестинците се скриха от поглед в дълбоко дере. Стотина метра надолу Хауснер и генералът зърнаха бялото знаме, после отново видяха мъжете. Бяха въоръжени и се изкачваха бързо. Яков за миг се поколеба, но размаха бяла кърпичка и им извика на арабски. Те го забелязаха и му отговориха. Двете групи бавно се приближиха една към друга. Ашбалите спряха на една равна тераса.

Хауснер се запъти към тях и застана съвсем близо до водача им.

— Къде е Риш? Ще разговарям само с него.

Мъжът дълго го гледа. В тъмните му очи пламтеше омраза и презрение. Очевидно не харесваше задачата си. Накрая заговори тихо и бавно.

— Аз съм Салем Хамади, заместник на Ахмед Риш. Той ви праща почитанията си и ви моли незабавно да се предадете.

Хауснер го измери с поглед. За разлика от Риш, Хамади никога не беше залавян и нямаше досие. Израелските служби дори нямаха представа каква е точната му роля в палестинското движение. Яков знаеше само, че е сирак и е ръководил програмата „Ашбал“. Морални ценности? Доблест? Неизвестно. Дори не можеше да разчита на религиозното му възпитание. Хамади стоеше на по-малко от метър от него. Нисък, но с добре оформено тяло. Имаше къса козя брадичка и очевидно поддържаше по-строга лична хигиена, отколкото терористите в „Рамла“. Хауснер пристъпи още по-близо.

— Къде е той? Искам да говоря с него.

Хамади бавно кимна.

— Ти си Яков Хауснер.

— Да.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Може би.

Палестинецът се поколеба.

— Давам ти лична гаранция за живота ти.

— Нима?

Хамади буквално прехапа устни, за да овладее растящото си нетърпение.

— Имаш думата ми. — Той замълча за миг. — Повярвай ми, ние не по-малко от вас искаме да свършим с това. — Арабинът внезапно се усмихна. — Не ти устройваме капан. Можехме да го сторим още сега. А и ти не си толкова важен.

— Риш, изглежда, не смяташе така. Каза, че когато кацнем, ще ме убие.

Салем Хамади зарея поглед в празното пространство.

— Той се отказва от клетвата си.

Хауснер се обърна и махна с ръка на Брин, който го наблюдаваше. Младежът му отговори. Яков забеляза, че от новоиздигнатите бруствери дискретно надничат хора. Той отново се обърна към Хамади. Палестинецът беше зърнал проблясъка на оптичния мерник и се опитваше да запомни местоположението му. Хауснер го заобиколи и нарочно го блъсна с рамо.

— Е, да вървим. Имам и друга работа.

 

 

Групата се заспуска надолу по склона и тръгна успоредно на еднометровия хребет, който според Добкин представляваше останки от вътрешната градска стена. Яков видя мястото, в което се бе блъснал задният колесник на конкорда. Струваше му се, че се е случило преди сто години. Продължиха на юг и се запътиха към главните развалини.

Руините на града почти не бяха проучвани от археолози. Трябваше много въображение, за да си представиш многолюдния метрополис — момичета с подрънкващи гривни, ядящи и пиещи воини, колоритни пазари, величествени процесии и прочутите вавилонски астролози, които за няколко дребни монети чертаят хороскопи върху влажни глинени плочки. Във въображението си Хауснер виждаше още много неща. Почти усещаше присъствието на духовете по оживената улица около себе си. Екотът в ушите му стана по-отчетлив и той сякаш започна да различава гласове, които говореха на древен семитски език. После се разнесе дума или част от израз на староеврейски. Внезапно усети, че върви по стъпките на някогашен евреин, минал оттук с цялото си семейство. Отиваха някъде. Към Портата на Ищар. Извън града. Напускаха Вавилон и завинаги се освобождаваха от плена.

Хамади каза нещо и Хауснер осъзна, че са изминали голямо разстояние. Той се огледа. Тук бяха провеждани повече разкопки. Палестинецът отговаряше на Добкин, който го разпитваше за развалините. Въпросите очевидно затрудняваха ашбала и накрая той нареди на генерала да млъкне.

Макар да не познаваше самия град, Яков имаше известна представа от неговата история. Вавилон не бе само име, а символ, концепция. Добкин се интересуваше от постройките. Ако Хауснер изобщо проявяваше любопитство, то беше насочено към нещо много по-дълговечно. А какво можеше да е по-трайно от пълното опустошение и забрава? Тъкмо това превръщаше Вавилон в жив символ. Мястото му в историята се осигуряваше от факта, че падането му е предсказано.

Вавилон бе загинал подобно на много други градове и през вековете пръстта изцяло го беше покрила. Дори легендите, запазили спомена за местоположението на други погребани в земята селища, не споменаваха за него, толкова пълно бе разрушението му.

После бяха започнали разкопките, също като в Израел и в други части на Близкия изток. Всяка разкопана могила напомняща не само за преходността на човешките творения, но и за човешката склонност към самоунищожение. За Хауснер присъствието на евреи тук едновременно беше и смешно, и тъжно. Нямаше значение, че са пристигнали със свръхзвуков самолет. Важно бе, че са тук — въпреки волята си. През хилядолетията човешката природа не се беше изменила много.

 

 

Когато стигна до гръцкия амфитеатър, малката група зави на запад към Ефрат и продължи по козя пътека. Мършаво магаре ядеше вездесъщите побелели от сол тръни. Лек ветрец шумолеше сред жълто-зелените листа на самотна палма. Слънцето прежуряше все по-жестоко. Хауснер си спомни, че защитниците на хълма имат вода за по-малко от двайсет и четири часа. Храната навярно щеше да стигне за две денонощия. Бяха свалили части от алуминиевото покритие на самолета, за да събират в тях дъждовна вода, ала тук нямаше почти никаква вероятност да завали.

Вървяха бавно и Добкин проявяваше интерес към пътя и като военен, и като археолог. Спряха на нисък хребет. Яков видя техния хълм на около километър и половина на север. Конкордът едва се различаваше. От това разстояние могилата изглеждаше заплашителна. Сега разбираше защо арабите са готови да преговарят.

На около петстотин метра надолу от тях течеше Ефрат. Оттук Хауснер по-ясно различи селцето Квеириш. Състоеше се от сарифа, груби кирпичени колиби. Когато се приближиха, забеляза забрадени жени и мъже с дълги като ризи връхни дрехи. Някой стържеше на струнен инструмент. Наоколо пасяха мръсни мършави кози. Пастирите им приличаха на библейски фигури с дълги роби и кърпи на главите. Те вършеха същата работа и при същите условия като предците си преди хилядолетия. Тук почти нищо не се беше променило. Само че хората бяха мюсюлмани, а не идолопоклонници, вече не отглеждаха свине и Вавилон не съществуваше. Иначе животът край Ефрат продължаваше да тече по един и същ начин.

Групата се отклони от козята пътека и започна да се изкачва по огромна могила. Стигнаха до стръмни кирпичени стъпала и продължиха нагоре. По пътя минаха покрай изсечена в склона тераса, на която върху каменен постамент се издигаше Вавилонският лъв. За него не се знаеше нищо — нито възрастта му, нито значението му, но изглеждаше величествено, завинаги изправен над паднала жертва.

— Тук ще ви претърсим и ще ви завържем очите — каза Хамади.

Хауснер поклати глава.

— Не.

Ашбалът се обърна към Добкин.

— Това е обичайна военна практика в целия свят. Знаете го. Не ви унижаваме.

Генералът кимна.

Яков неохотно се съгласи.

Съблякоха се и арабите внимателно ги претърсиха. После им завързаха очите и бавно им помогнаха да се изкачат по склона. Теренът се изравни. Земята като че ли беше покрита с кирпичени тухли. Спуснаха се по няколко стъпала и въздухът стана по-хладен. Свалиха им превръзките. Хауснер напрегна очи в сумрака. От ъгъла на помещението се чуваше шепот.

— Аз съм Ахмед Риш — разнесе се тих глас от сенките. Говореше сносен иврит. — Истинско събитие е отново да видя Яков Хауснер. И е чест за мен да се запозная с прочутия генерал Добкин.

Двамата евреи не отговориха. Усещаха, че покрай стените има други хора. Разрушената сграда нямаше покрив, но слънцето все още бе прекалено ниско, за да проникне вътре. Те бавно се огледаха наоколо, докато очите им се приспособяваха към тъмнината.

— Намираме се в руините на Южния дворец — продължи терористът. — В тронната зала, в която Валтасар, син на Навуходоносор, видял фаталния надпис на стената. Вие познавате историята от Книгата На Даниил, разбира се.

Мълчание.

Риш отново заговори в мрака.

— Стоя в нишата, където се е издигал царският трон. Ако се вгледате, можете да си представите сцената на пира — златните и сребърни съдове, взети от Навуходоносор, когато плячкосал Йерусалим, мъждукащата свещ, призрачната ръка, появила се от сенките и написала думите за гибелта на Вавилон на стената^[1]. — Той направи драматична пауза. — Това е една от любимите истории на евреите. Затова ви доведох тук. В знак на специално отношение.

Хауснер и Добкин не отговориха.

Арабинът продължи:

— Наблизо е открита огромна пещ. Няма съмнение, че именно в нея Навуходоносор е хвърлил Седрах, Мисах и Авденаго^[2]. Господ направил чудо и те оцелели. Евреите обаче невинаги са били спасявани от такива чудеса. — Риш замълча и в помещението се чу дишането на хора. — Вавилон е място на ужасна скръб за евреите, но и на велики чудеса. Какво ще е този път, господин Хауснер?

Яков запали цигара и каза:

— Вие сте много красноречив, Ахмед Риш. Аз ще бъда съвсем кратък. Какво искате?

— Беше безразсъдно да приземите онзи голям самолет на могилата. Можехте да загинете.

— Какво искате?

— Извинете ме. Забравих да попитам дали желаете нещо освежително? Вода? Храна?

— Имаме си достатъчно, Риш — отвърна Добкин.

Арабинът се засмя.

— Съмнявам се.

Хауснер едва не извика. Не можеше да търпи типичните арабски заобикалки.

— На въпроса. Какво искате?

Риш леко повиши глас.

— Искам всички вие да сте мои заложници, докато преговарям с вашето правителство. Не желая повече кръвопролития.

Очите на Хауснер се приспособиха към светлината. Той различи силуета на Риш, който стоеше в една ниша. Носеше проста бяла роба и сандали. Не се бе променил от срещата им в „Рамла“. Беше изключително висок и красив за арабин. Навремето Яков си бе помислил, че има кавказка или персийска кръв.

— Снощи претърпяхте малко поражение. Имахте трийсетина убити и ранени, предполагам.

— Не съм тук, за да правя анализ на сражението, господин Хауснер. Нямам намерение и да държа дълги политически речи. Ще запазя всичко това за вашето правителство. Сега ще ви дам само една гаранция и един ултиматум. Гарантирам ви, че ако се предадете, нито един израелец няма да бъде убит. И ви поставям ултиматум да се предадете до залез-слънце. Приемате ли?

— Ами ако Израел отхвърли исканията ви? — попита Хауснер. — Тогава как ще гарантирате, че ще запазите живота на заложниците?

— Ако ни предизвикат да изпълним заплахите си, ще ви освободя. Ще го знаем само ние с вас, разбира се. Но имате думата ми.

Хауснер и Добкин тихо се посъветваха помежду си.

— Мисля, че играта ви ни е известна, господин Риш — каза накрая Яков. — Основната ви цел е да предотвратите провеждането на мирната конференция. Може да сте успели. А може би не. Но втората ви цел е била да заловите два самолета с високопоставени израелци и да изтръгнете от тях военни и политически сведения. Тази информация струва цяло състояние на пазара, нали? И последната ви цел е да ни държите като заложници, за да поставите някакви неизвестни искания на нашето правителство. Даже да сте готови да ни освободите, ако тези искания не бъдат изпълнени, това ще стане едва след като получите нужните ви сведения с всякакви средства. Прав ли съм? Имам ли вашата дума, че никой от нас няма да бъде разпитван, нито ще му оказвате какъвто и да било натиск?

Риш не отговори.

— Ами израелските араби? — продължи Хауснер. — Струва ми се, че не ги включихте в гаранциите си?

Риш мълчеше, ала въпреки слабата светлина Яков забеляза, че изражението му се е променило. Терористът смяташе евреите за свои традиционни врагове. Но като неверници, според странното мислене на арабите и мюсюлманите, те не подлежаха на най-тежкото наказание. Правоверните обаче, особено ако бяха и араби, не можеха да очакват милост за това, че са се отказали от своя народ и религия. Що се отнасяше до Риш, Джабари и Ариф бяха мъртви и Хауснер го знаеше.

— Ядосвате ме, господин Хауснер — каза терористът. — Лъвската бърлога не е мястото, където можете да предизвиквате лъва. Правете го от разстояние.

Яков кимна и внимателно се вгледа в лицето му. Много му се искаше да го попита за момичето, което го беше видял да отнася от бойното поле. Но дали наистина той бе онзи мъж и кое беше момичето? Дали бе мъртво? Ако му зададеше въпроса обаче, щеше да потвърди подозренията на арабина за оптичния мерник. И можеше да го разгневи. В момента Риш изглеждаше спокоен, ала хора като него бяха нестабилни. Тъкмо така го бяха характеризирали психиатрите в „Рамла“. Нестабилен психопат. Но подобно на много психопати убийци, той определено притежаваше чар. А чарът може да те заблуди и да те накара да допуснеш грешка. И тогава врагът ти разкъсва гърлото.

— Откъде да зная, омразата ви може да е толкова силна, че да избиете всички ни. Каква гаранция имам, че не сте… побъркан?

— За Бога, Хауснер — прошепна Добкин и го хвана за ръката.

Възцари се абсолютна тишина. Яков знаеше, че Риш се бори с желанието си да го убие. Но и двамата разбираха, че убийството ще сложи край на преговорите.

Арабинът с мъка овладя чувствата си и спокойно отговори:

— Мога само да повторя гаранцията и ултиматума си. Имате време до залез. Нито миг повече. И на двама ни е известно, че по тъмно радиоприемането е по-ясно. Така че не искайте да удължавам срока. — Той пристъпи напред от нишата. — Освен това е само въпрос на време иракските власти да ни открият. Но не разчитайте да реагират най-малко двайсет и четири часа след като научат, че сме тук. Първо дълго ще се колебаят. Уверявам ви. Имам приятели в правителството. Те ще забавят всеки опит за действие и ще ми съобщят за всяко решение. А и иракската армия се придвижва мъчително бавно, господин Хауснер. Въпреки това трябва да ги имам предвид. Затова, повтарям — ако до залез не се предадете, ще ви нападнем.

Хауснер и Добкин не отговориха. Риш помирително протегна ръце.

— Помислете за последствията от поражението. Всичките ми хора са ашбали. Знаете го от пленника си, нали?

Мълчание.

— Е — продължи терористът, — не зная какво ще се случи в разгара на битката. Хората ми изгубиха много свои другари. Ще искат да отмъстят за тях. Помислете и за жените си… нали ме разбирате?

Хауснер използва най-обидната арабска ругатня, за която можеше да се сети.

Мъжете покрай стените гневно зашепнаха.

Риш пристъпи още по-напред и се усмихна.

— Отлично владеете по-колоритните изрази от родния ми език. Откъде го научихте?

— От вас — в „Рамла“.

— Наистина ли? — Той застана в средата на тронната зала на около два метра от двамата евреи. — Някога бях ваш пленник. Скоро ще си разменим ролите. Когато бях в затвора, вие сте можели да уредите да ме убият други араби, като им обещаете помилване или облекчаване на режима. Но колкото и да сте го искали, не сте го направили. Знаете какво означава честна игра. И все пак аз се заклех да ви убия за това, че ме ударихте. В известен смисъл обаче ви дължа живота си. Ако се предадете, ще бъда честен с вас. — Той внимателно се вгледа в лицето на Хауснер, после пристъпи на метър от него. — Ясно ви е, че обидата продължава да гори в мен, нали? — Риш замахна и го зашлеви с длан през лицето.

Яков се смути за миг, после се хвърли към него. Добкин го хвана и го задържа.

Терористът кимна.

— Всичко свърши. Вече няма обида. Ал аин бел аин ал сен бел сен. Око за око, зъб за зъб. Нищо повече. Нищо по-малко.

Хауснер възвърна самообладанието си и се отскубна от генерала.

— Да. Съгласен съм, Риш. Но все още остава обидата, че взриви самолет с петдесет души на борда.

Арабинът се извърна.

— Няма да обсъждам този въпрос. Имате възможност да спасите другите петдесет. — Той погледна Добкин. — От военна гледна точка, би трябвало да съзнавате, че положението ви е безнадеждно.

Генералът пристъпи към него. Откъм ъглите се разнесе шумолене на дрехи. Риш направи едва забележимо движение с ръка и сенките се отдръпнаха назад. Добкин застана на няколко сантиметра от терориста.

— Снощи наистина беше безнадеждно. Но ви победихме. Довечера ще имаме повече шансове.

Риш поклати глава.

— Довечера ще превземем хълма, господин генерал.

Хауснер хвана Добкин за рамото.

— Достатъчно слушах. Искам да се връщаме.

Арабинът кимна.

— Надявам се, че ще позволите на всички да гласуват, господин Хауснер.

— Да. Там горе взимаме всички решения с гласуване, Риш. Ще ти съобщя резултата преди залез-слънце. Междувременно ще ви върна пленника. Нуждае се от медицински грижи. Разполагате ли с условия?

Риш се засмя.

— Какъв несръчен опит да разберете дали имаме медицински средства! Но ще вземем ранения. Благодаря ви. И отново ви предупреждавам, че ако хората ми превземат хълма, няма да мога да ги контролирам.

— Или сте лош командир, или не можете да лъжете — отвърна Добкин.

Терористът се обърна и се върна в тъмната ниша. Отдалечаващият му се глас отекна в тронната зала.

— Аз съм реалист, господа. А вие не сте. Спасете онези хора, господин генерал. Спасете живота им, господин Хауснер.

— Непременно — отвърна Яков и понечи да си тръгне.

— А, още нещо. Това може би ще ви помогне да вземете правилно решение. Имам информация, която навярно ще заинтригува някои ваши хора. — Риш замълча за миг.

Хауснер усети, че го полазват ледени тръпки. Той не се обърна към арабина и не отговори. Добкин също остана неподвижен.

— Някои от хората ви имат семейства в арабски страни. Известна ми е тяхната съдба. Искате ли и вие да я научите? Ако се предадете, ще я споделя с вашите хора. Това ще сложи край на мъките им от неизвестността. Информацията за местонахождението им, ако са живи, може да помогне на семействата им да се върнат в Израел.

Мълчание.

— Например семейството на Абдел Джабари. Или братът на Рахил Баум, изчезнал по време на бойни действия през хиляда деветстотин седемдесет и трета.

Хауснер закрачи към изхода. Добкин го последва.

— Един от братовчедите на жена ви не изчезна ли в Синай през шейсет и седма, господин генерал?

Добкин продължи да върви.

— И съпругът на Мириам Бернщайн, Йосеф. Допреди половин година беше в сирийски военнопленнически лагер. После една нощ го отведоха и го разстреляха.

Хауснер забави крачка.

— Или пък това беше братът на Рахил Баум? Струва ми се, че Йосеф Бернщайн все още е в лагера. Е, няма значение. Имам всичко записано. По-късно ще проверя.

Яков трепереше от гняв. В тронната зала зад него отекна ниският подигравателен смях на Риш.

Изведоха ги навън. Придружителите им не бързаха да им завържат очите и стотина метра на изток Добкин успя да зърне кулите на Портата на Ищар. Наблизо се намираха мотелът и малкият музей. Сините глазирани тухли на Портата блестяха под слънчевите лъчи. Недалеч се издигаха стените на Висящите градини, прашни, напукани и без никакви следи от растителност, дори мъх.

Хауснер забеляза, че тази могила е приблизително също толкова висока, колкото тяхната. От мястото си виждаше конкорда и хората, които се движеха около него.

После им завързаха очите и ги отведоха.

 

 

След като арабите ги оставиха, Добкин тежко въздъхна.

— Едва не го извади от равновесие. Ти си луд. — Генералът погледна през рамо към отдалечаващите се ашбали. — Не зная защо, но очаквах този човек да е въплъщение на злото.

— Той наистина е въплъщение на злото.

— Не съм сигурен. Риш е луд, убеден съм в това. Но ми се струва, че в моментите, в които възвръща здравия си разум, иска да го харесват и да му се възхищават.

— Така е. И ако получим нова възможност, ще се възползваме от това. — Хауснер се бе задъхал. Той се обърна към генерала, който се изкачваше без усилие. — Прав си, разбира се. За хората ни Риш е самият дявол, което напълно отговаря на целите ни — както и на техните. Но когато ги срещнем лице в лице, нашите дяволи никога не са такива, каквито очакваме.

— Ще се предадат ли? — извика Брин.

Хауснер погледна нагоре и се усмихна.

— Предадох му твоя ултиматум. — Той отново забеляза как изглеждат от там техните позиции. Обърна внимание на свличащите се земни пластове, на коварните дупки и ерозиралите дерета. Нощем теренът трябваше да е кошмарен. Ако трябваше да атакува хълма, бързо щеше да се обезсърчи.

Стигнаха до хребета и около тях се стълпиха всички, които не бяха на пост. Добкин накратко им предаде част от разговора с Риш. Последваха много въпроси и дискусията се разгорещи. Хауснер прекъсна коментарите и обеща преди залез да постави проблема на гласуване. После помоли хората да се върнат на работа по укрепленията, което показа на мнозина, че не може да става и дума за капитулация. Нещо, което и без това всички знаеха.

 

 

Продължиха да строят отбранителните съоръжения за очакваната атака. Импровизираха и изобретяваха в движение. Нямаха други инструменти, освен комплекта на бордовия инженер, но с тяхна помощ си приспособяваха други.

Свалиха седалките и части от пода на самолета. Вдигнаха бронираната решетка и я провесиха между алуминиеви пръти като защита срещу куршуми и шрапнели от ръчни гранати.

Един от депутатите си спомни за изобретението на Архимед по време на защитата на Сиракуза. Според легендата, гръцкият учен конструирал гигантско увеличително стъкло, за да подпалва римските кораби. В същия дух, макар и с друга цел, те демонтираха алуминиеви листове от разбитата опашка и ги изправиха на алуминиеви пръти около охраняемата зона. Металът щеше да отразява силните слънчеви лъчи в очите на ашбалите, ако решаха да нападнат през деня. Освен това извънредно затрудняваше снайперистите.

Други алуминиеви пръти бяха забити в склона. Във военната наука този вид препятствия се наричаха „засеки“. Всеки, който се втурнеше в мрака нагоре, щеше да се набучи на острите колове.

С напредването на деня огневите позиции ставаха все по-укрепени, дупките по-дълбоки, брустверите — по-дълги и здрави. Всички материали, които използваха в работата, се маскираха с вездесъщия вавилонски прах. По настояване на Добкин хората направиха същото с дрехите и лицата си. В деретата бяха издигнати ниски глинени стени, така че палестинците, които пълзяха в тях, трябваше да ги прескачат и по този начин да се излагат на обстрел. Отсякоха редките трънливи храсти, които растяха по склона и можеха да предложат известно прикритие. Местните използваха тръните вместо дърва за горене и защитниците на хълма ги отнесоха в охраняемата зона с тази цел. Върху хребета натрупаха отцепени буци глина, някои от които тежаха до сто килограма, за да ги бутат върху нападателите. По склона изкопаха капани с остри алуминиеви колове на дъното и ги покриха с плат, откъснат от седалките. Импровизираха предупредителна система от тел, въжета и консервени кутии, пълни с камъчета.

Липсата на инструменти правеше варварското демонтиране на части от самолета невероятно трудно. Работата се ускори, когато пригодиха примитивна горелка от кислородни бутилки и авиационно гориво. Повечето алуминиеви листове бяха взети от взривената опашна част. Израелците пълзяха по огромния конкорд също като работниците в Сен Назар и стояха на същите подпори, които бе използвал Нури Саламех, за да постави бомбата.

От хидравличните тръби направиха ножове и копия за самоотбрана. Изпразниха в други съдове стъклените буркани от багажа и запасите на самолета и ги напълниха с гориво. В някои от тях прибавиха сапун от тоалетните и други козметични продукти. Получи се примитивен напалм, който щеше да полепва и да гори.

Хората от мирната мисия работеха със смесица от ентусиазъм и отчаяние. Провеждаха кратки неофициални дискусии. Обсъждаха класическите примери на обсада от древността и използваха идеи от някогашните битки. Спомняха си за Архимед и Да Винчи. Призоваваха на помощ училищните си познания за обсадите на Троя, Рим, Сиракуза, Картаген и Йерусалим. Какви бяха елементите на успешната отбрана? Не можеха да не си мислят за Масада. Аналогията надхвърляше сходствата в терена.

Въпросът, който измъчваше всички защитници, бе дали група интелигентни и цивилизовани хора с ограничени средства е в състояние да победи група не толкова цивилизовани, но далеч по-добре въоръжени противници. Хауснер наблюдаваше оформянето на дългата отбранителна линия. Като се имаше предвид, че западният склон е почти непристъпен, защитните съоръжения изглеждаха внушителни. Някой, който наблюдаваше от въздуха — каквото очевидно в момента правеше с лиъра Ахмед Риш, — щеше да заключи, че цитаделата е непревземаема, ако зад тези набързо издигнати укрепления имаше истинска огнева мощ. Ала нямаше.

Хауснер знаеше, че основният въпрос не е колко време ще издържат. Всичко зависеше от това кога ще ги открият. Какво ставаше в Израел, по дяволите?