Нелсън Демил
При реките на Вавилон (20)

19.

Слънцето се отразяваше в металния корпус на конкорда. Хауснер и Бург наблюдаваха със заслонени очи разглобяването на опашката. Яков се зачуди защо не са се сетили да проверят недостъпните части. На никой не му бе хрумнало да потърси с рентген странни сенки. На него не му беше хрумнало. Заради неговото недоглеждане бяха загинали хора. До каква степен носеше вина за смъртта им? Как можеше да я изкупи? Нима нямаше неща, които не би могъл да предвиди никой?

Единственият, когото не можеше да вини, беше Ахмед Риш. Той просто си бе вършил работата така, както смяташе, че е редно. А Хауснер беше длъжен да му попречи. Макар да се опитваше да разглежда нещата в съответния им контекст, най-много го измъчваше фактът, че арабинът го е надхитрил. Въпросът бе личен. Като плесница по лицето. Дали не водеше тези хора на смърт заради собствената си гордост?

Евреите винаги бяха смятали прекалената гордост за грях. Неин символ беше Вавилон и предците му го бяха проклели. Дали не го тласкаше нараненото му его? Не. Той следваше прецеденти, установени от Израел през годините. Никакви преговори с терористи. Твърда позиция. Непреклонна. Тя случайно съответстваше на собствената му нагласа, ала не бе лична. И все пак тази мисъл не преставаше да го гризе. Той се обърна към Бург.

— Има ли още нещо неотложно?

Шефът на Мивцан Елохим посочи една долчинка на около двеста метра от тях. Абдел Маджит Джабари и Ибрахим Али Ариф копаеха дупка за нужник. Използваха същите инструменти като всички останали: разбиваха твърдата почва с парчета алуминиеви тръби и изгребваха глината с алуминиеви листове. Ръцете им бяха увити в парчета плат, за да ги предпазват от острия метал.

— Разпитах ги — каза Бург. — И двамата са депутати и не ми е работа да се съмнявам в лоялността им, но положението го изисква. Малко се обидиха и ужасно се разгневиха. Навярно ще можеш да изгладиш нещата.

Известно време Хауснер наблюдаваше двамата араби.

— Да. Ако се върнем, всички ще трябва да отговаряме за действията си, нали, Исак? Тук Джабари и Ариф са два Троянски коня зад стените на Троя, ако ме извиниш за метафората, В Йерусалим те биха могли да те изправят пред комисия на Кнесета, нали?

Бург го стрелна с мрачен поглед.

— Постъпих така, както смятах за нужно. Ще ме подкрепиш ли?

— Разбира се. — Двамата араби се изправиха и избърсаха потта от лицата си. Кърпите на главите им ги предпазваха по-добре от шапките, които носеха повечето други. — Те са в много неловко положение. Но мисля, че Риш няма да ги пощади, дори да ни предадат. Затова не искат ашбалите да превземат хълма. Точно обратното. Очаква ги мъчителна смърт. Известно ти е как постъпват палестинците с предателите.

Бург кимна.

— Не е приятно. — Той извади лулата си. — Твоята приятелка госпожа Бернщайн направо ми извади душата за това, че съм клеветял доброто име на Джабари и Ариф. И заради методите, които съм използвал при разпита на пленника. Каза, че всички сме се били превърнали във варвари. Права е, разбира се. Но ние не смятаме, че положението е чак толкова страшно, нали, Яков? Тя обаче смята. Защо всички тези милозливци не искат да видят света такъв, какъвто е в действителност?

— Виждат го, Бург. Просто не могат да пропуснат възможността да се правят на морално извисени пред копелета като нас, които трябва да газят в лайната до колене, за да им позволят да си провеждат семинарчетата за световния мир.

— Хм, аз не съм чак толкова краен в оценката си за тях. Така или иначе, тя създава проблеми и ми се струва, че би трябвало да направиш нещо по въпроса.

— Какво например? — Той погледна към Бург.

— Ти решаваш.

Хауснер избърса длани в панталоните си.

— Ще си помисля.

 

 

Докато се отдалечаваше, Яков забеляза нещо като леко хлътване на терена. Добкин смяташе, че това е вътрешният двор на цитаделата. Южният хребет на хълма всъщност бил градската стена, която минавала от цитаделата покрай реката и стигала до могилата Касър на юг. Според него северният хребет също бил стена. Ако не бяха толкова тесни, ашбалите можеха да ги използват, за да се изкачат по тях. Хауснер признаваше, че нито един от двата хребета не прилича на естествено образувание, но нямаше представа как генералът открива в тях стени, стражеви кули и дори вътрешни дворове. Всичко му се струваше обикновена пръст. В Израел никога не беше виждал толкова опустошени древни останки. Добкин му бе казал да си представи дебел саван, покриващ труп. Ако човек познавал анатомията, нямало да му е трудно да различи крака, ръце, лице, корем и гърди по издиганията и хлътванията на савана. Същото било и с градовете. Стени, вътрешни дворове и стражеви кули.

Когато се приближи към тях, двамата араби вдигнаха глави и го погледнаха.

— Нямах възможност да ви поздравя за снощната ви защита на Вавилон — каза Джабари.

— Изразявате се много драматично — отвърна Хауснер.

Ариф се беше задъхал. Бе гол до кръста и гърдите му тежко се надигаха и спускаха.

— И аз бих искал да ви поздравя.

Яков кимна.

— Има ли причини да се съмнявам във вас? — след дълго мълчание попита той.

Джабари пристъпи напред и спря на сантиметри от него.

— Не.

— В такъв случай повече няма да говорим по този въпрос. Предполагам, че господин Бург би искал да ви се извини, но едва ли ще го направи. Надявам се, че го разбирате. — Той се огледа наоколо. — Довечера имам много важна работа за вас двамата.

— По-важна от копаенето на нужник ли? — попита Ариф.

— Да — отвърна Хауснер, седна на земята и провеси крака в недовършената дупка. Арабите се настаниха до него и той им обясни какво иска от тях.

 

 

Добкин и Бург обявиха нова почивка и съобщиха на хората да се подготвят за представлението. Всички се подчиниха, макар че танците и песните отнемаха повече енергия, отколкото можеха да си позволят. Петте калашника и десетината пистолета бяха нехайно натрупани в овчарската колиба, сякаш защитниците на хълма не се нуждаеха от тях. На пръстения под бяха захвърлени боеприпаси. Един от хората на Хауснер, Маркус, влезе вътре, провесил узито на рамо, и го подаде на Рубин, който демонстративно го пъхна под одеялото си. Двамата младежи поговориха малко, след което Маркус си тръгна. После се появи Алперн, пак с узи, малко по-прашно от другия автомат. Беше същият — единственият. Йошуа го бе подал навън през една пролука в кирпичената стена.

След това влезе Брин, който носеше своята M-14. Мохамад погледна към нея и се втренчи в мерника за дневна стрелба. Натан видя, че го зяпа. Нощният мерник беше единственото им тайно оръжие и Хауснер бе наредил да не го показват. Брин се обърна към пленника на иврит, който Асад не разбираше.

— Не, приятелю, това не е мерникът, с който се прицелих в теб. Имаме друг. Но просто ще те оставя да се чудиш.

Дадоха на палестинеца богат обяд от храна от самолета и пакетирани деликатеси от багажа на пътниците. Някои неща го озадачиха, но опита от всичко. Една от стюардесите наля на ранените вода в пластмасови чаши. Йошуа Рубин изпи половината и изля остатъка през пролуката в стената. Дори да бе забелязал, че преди не са били толкова небрежни с водата, Асад не го показа с нищо.

Двама от хората на Хауснер — Яфе и Алперн — изнесоха пленника навън. Преди да му завържат очите, той видя десетките буркани с авиационно гориво, наредени в яма до колибата. Стюардът Даниил Якоби пълнеше други с алуминиева кана. Една от сътрудничките, Естер Аронсон, правеше фитили. Това не беше измама и Мохамад Асад остана впечатлен.

Алперн каза на Аронсон да му хвърли парче плат за превръзка. Както й бяха наредили, тя мудно се подчини и Алперн гневно и извика да побърза.

Междувременно Яфе завъртя пленника така, че да види нещо, което взе за тежка картечница върху тринога и което всъщност бе счупена подпора от предния колесник на самолета, почернена със сажди. До нея лъщяха на слънцето празни гилзи, завързани една за друга като нови боеприпаси. Даже да се зачуди защо израелците са носили тежка картечница в самолета, Асад не попита. През тези няколко секунди той видя всичко, което му позволиха, после бързо му завързаха очите, изведоха го от охраняемата зона между два от големите алуминиеви отразителя и му помогнаха да прескочи траншеята и пръстената стена. По средата на склона му свалиха превръзката и му дадоха бяла носна кърпичка, завързана на алуминиева тръба. Със същия глас, с който Господ трябваше да е говорил на жената на Лот^[1], Яфе му каза да не поглежда назад. Въпреки раната си Асад бързо се заспуска надолу.

Хауснер обяви край на празника и отиде при Бург и Добкин. Двамата стояха върху стражевата кула, която предната вечер бяха използвали за командно-наблюдателен пост, и контролираха работата по укрепленията. Горещият вятър леко развяваше тениската с пейзажа от Тел Авив.

— Мисля, че трябва пак да поговорим с Бекер — каза Бург. — Той е в пилотската кабина.

Запътиха се към конкорда. Под счупения преден колесник се издигаше платформа от пръст и Кан лежеше по гръб върху нея. Целият бе покрит с машинно масло и пот. Хауснер се зачуди дали няма да е по-добре да използва енергията си за копаене на капани, ала не каза нищо.

— Някакъв напредък? — попита Добкин.

Бордовият инженер се изправи.

— Не. Засега. Но смятам, че съм на прав път.

Генералът кимна.

— Добре.

— Надявам се само батериите да издържат и да е останало достатъчно гориво, за да го включим, ако успея да го поправя. — Кан подчертано погледна към Хауснер.

— Защо? — попита Яков. — За да пуснем климатичната инсталация ли? — Той стъпи на рампата. — Ако установите радиоконтакт с помощта на батериите, мисля, че няма да имаме нужда от генератора.

Кан не отговори.

Хауснер се изкачи до крилото и погледна към носа.

— Техниците са си такива по природа. Ако нещо е счупено, просто трябва да го поправят. Проклетото запалващо устройство накърнява самолюбието ти, Кан, но не мога да проумея каква ще е ползата от него.

Лицето на бордовия инженер почервеня, но той успя да се овладее.

Яков направи още няколко крачки и извика през рамо:

— Радиостанцията най-бързо може да ни осигури изход от това положение, но вие двамата, изглежда, не сте в състояние да се справите. — Той скочи върху крилото.

Добкин и Бург останаха долу и тихо продължиха да разговарят с Кан.

В самолета бе горещо като в пещ и въпреки че от известно време не беше пил вода, Хауснер започна да се поти. Докато минаваше през отделението за стюардите, забеляза, че не са останали никакви провизии. Махометърът работеше, което показваше, че Бекер използва аварийния енергиен източник. На дисплея продължаваха да светят цифрите „0.00“, което, кой знае защо, го раздразни. Кой гениален френски инженер бе свързал устройството с аварийния източник? Защо им беше на пътниците да знаят с каква скорост се движат по време на извънредна ситуация? Хрумна му, че след експлозията пасажерите в първия самолет трябва да са виждали как бързо губят скорост.

Усети смрадта от кабината още преди да стигне до нея и надникна вътре. Хес продължаваше да седи проснат върху пулта си, но с вкочанясването трупът се беше изместил и изглеждаше неестествено. През дупката в предното стъкло нахлуваше горещ вятър. Бекер слушаше сигнала на радиостанцията.

— Искам да го махнем — високо каза Хауснер.

Пилотът свали слушалките си.

— Аз нося отговорност за него. Ще остане тук, докато сме готови да го погребем.

Яков не знаеше какво става в главата на Бекер и нямаше желание да научи. Имаше ли значение къде ще е тялото? Навярно наистина беше по-добре другите да не го виждат. Само онзи проклет равин да не…

Левин бе загадка за него. Всички религиозни хора бяха загадка. Не пътуваха с „Ел Ал“, не ядяха гущери даже да умират от глад, не погребваха мъртвите на шабат. Накратко, просто не живееха в двайсети век. Позволяваха на хора като него да нарушават Закона, така че на шабат да имат вода в домовете си, някой да следи радарите и да прави хирургични операции. Левин просто беше друга версия на Мириам Бернщайн, реши той. Те бяха убедени, че са на прав път към рая и че Хауснер се е насочил към ада. Дойде му наум, че или прави изключително проницателни наблюдения, или е станал параноик. Но имаше ли деспот, който да не е такъв?

— Попитах дали искаш да си поиграеш с радиостанцията? — повтори Бекер.

— Какво? Не. Не искам. Чуваш ли нещо? Опита ли се да предаваш?

— Вече ти казах, през деня излъчването е много трудно.

— Добре. Навярно довечера ще имаме повече късмет.

— Няма.

— Защо?

— Защото вече се свързаха с мен.

Хауснер пристъпи напред.

— Кой?

— Човек на име Ахмед Риш. Преди известно време, когато летеше над нас. Каза, че се надявал Яков Хауснер да си помисли за живота на хората си и така нататък. Освен това ме похвали за способностите ми на пилот. Симпатяга. — Бекер си позволи да се засмее. — Също спомена, че по здрачаване ще се върне да кръжи над конкорда, за да ме заглушава, ако не се предадем.

— Копеле!

— Определено е пълен с изненади. И всичките неприятни. — Той изключи радиостанцията. — Не можете ли да го свалите?

Хауснер избърса потта от тила си.

— На каква височина може да лети, за да е в състояние да те заглушава?

— На каквато си иска. Енергията му е достатъчно и има пряка видимост.

— В такъв случай не можем да го свалим, освен ако не криеш на борда ракети земя-въздух.

Бекер се изправи и отлепи от тялото си подгизналите си дрехи.

— Искам да имам последната дума затова какво да се сваля от самолета, Хауснер. Преди малко двама от хората ти се опитаха да вземат кабела, който свързва радиостанцията с батериите.

Яков кимна.

— Добре. — Забеляза, че пилотът е прежълтял и устните му са напукани. — Пийни малко вода.

Бекер тръгна към вратата и без да се обръща, каза:

— Отивам да изкопая гроб.

 

 

Не искаше да се среща с нея, но нямаше начин. Тя стоеше на крилото с още неколцина души от мирната мисия. Бе забелязал, че отделните групи не се смесват. Мириам Бернщайн не общуваше много с младшите сътрудници и екипажа на самолета.

Отиваха да помогнат за демонтирането на опашката. Мириам беше увила дланите си с плат, за да ги предпази от острия метал. Цялата бе покрита с пот и прах. Тя бавно пристъпи по непоносимо нажеженото крило и застана разкрачена, за да запази равновесие.

— Изглежда, всички те смятат за герой.

— Аз съм герой.

— Така значи. Никой не обича героите. Страхуват се от тях. Мразят ги. Знаеш ли го?

— Разбира се.

— Изкупи ли греха си, че не си открил бомба, поставена в опашната част преди повече от година във Франция? Вече можеш ли отново да се присъединиш към човешката раса?

— Звучи почти примамливо.

— Тогава го направи.

Хауснер не отговори.

— Какво друго каза Риш?

— Просто искаше да си побъбрим за едно време в „Рамла“.

— Имаме право да знаем.

— Да не започваме пак с това.

— Какви условия предложи?

— Готова ли си да се предадеш при каквито и да било обстоятелства?

Тя се поколеба, после каза:

— Само за да спася живота на хората.

— Нашият скъпоценен живот не струва нищо в сравнение с националното унижение.

Мириам поклати глава.

— Какво съм намирала в теб? Всъщност ти си ужасен човек.

— Не искаш ли да укротиш звяра, Мириам? Не обичаш ли да правиш добрини? — Хауснер си спомни топлотата й в самолета, когато бе смятала, че той се нуждае от някого.

Тя се смути.

— Подиграваш ли ми се?

Яков извади един от фасовете си и дълго се взира в него. Внезапно Мириам му се стори абсолютно безпомощна. Той я погледна.

— Виж, Бург се оплаква от теб. Казва, че си оказвала лошо въздействие върху духа на хората. Така че се стегни и запази мнението си за себе си, докато ти дадат думата в Кнесета. Говоря сериозно, Мириам. Ако той реши да те обвини в подстрекаване на раздори, няма да мога да ти помогна.

Тя впери очи в него, спомни си онова, което й бе казал по-рано, и неочаквано се изчерви.

— Какво? Що за обвинение е това „подстрекаване на раздори“? Не можеш да ме уплашиш с това. Ние сме демократична държава, по дяволите.

— Ние сме във Вавилон. Именно тук Хамурапи^[2] е кодифицирал закона за възмездието — око за око, зъб за зъб — много преди да ни го даде Мойсей. Древната ни история е жестока и за това е имало основателна причина — светът е бил жесток. После сме станали професионалните пацифисти на земята и виж докъде ни докара това. Сега възпитаваме младежи, които след всички тези векове отново трябва да воюват. Може да не ни харесват маниерите им, но на тях не им пука. И те не харесват особено много нашия европейски произход. Ако бяха останали в Европа, моите родители щяха да попаднат в товарните вагони също като твоите. Ашер Авидар беше глупак, но знаеш ли какво? Такива глупаци ми харесват. Плашат ме хора като теб.

Мириам се разтрепери и задъхано отговори:

— Ако… ако твоите родители бяха останали в Европа… ти щеше да станеш нацист. Те щяха да познаят в теб един от своите.

Хауснер я зашлеви през лицето. Тя падна на крилото, претърколи се няколко метра надолу по наклона и остана да лежи там. Металът изгаряше голата кожа на бедрата й. Не искаше да стане, макар че нищо не й пречеше.

Накрая той се наведе и я изправи.

Всички ги зяпаха.

Хауснер я хвана за ръцете и доближи лицето й към своето.

— Никога няма да се разберем, ако продължаваме да се ръфаме един друг, Мириам. — Той се вгледа в очите й и видя сълзи, които след миг се застичаха по бузите й. — Извинявай.

Тя се отскубна от него с изненадваща сила.

— Върви по дяволите! — Мириам вдигна юмрук, но Яков я стисна за китката и я задържа.

— Така те искам. Не се ли чувстваш по-добре, отколкото ако беше обърнала и другата си буза? Сега си възвърна борбения дух.

Тя се освободи от ръката му, бързо се отдалечи по лъщящото крило и влезе в самолета през аварийния изход.