Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (5)

Япония на 120 години

За чужденеца Япония е била обгърната във воал на своеобразието и граничещите с мистицизъм древни традиции, съхранени през вековете. По-специално за европееца тя е била колкото удивителна, толкова и неразбираема, колкото екзотична, толкова и далечна. За него Япония е била, а до голяма степен и е, просто Япония — една страна-приключение, една страна-изключение, една страна, в която всичко „не е като у нас“. Вероятно различията са му изглеждали толкова драстични, че не е необходимо да се затруднява, като ги съпоставя, като анализира японския опит и търси възможности да го приложи в собствената си страна. Още повече, че е бил убеден „априори“ в превъзходството на Европа в областта на науката, техниката в икономиката, в организацията на обществения живот, в равнището на материалната култура; бил е убеден в непоклатимия европейски приоритет пред „страната на изгряващото слънце“. Накратко, интересът на европееца се е свеждал до бита, традициите и религията на японеца, до японската култура и изкуство, до своеобразието на държавното устройство, тоест до всичко, което може „да се види“ и „да се пипне“.

През 60-те и 70-те години обаче в отношението на европейците към Япония се очерта коренен поврат. Япония престана да бъде за тях далечна екзотична страна, която може само да възбужда и удовлетворява желания за срещи с непознатото, с „неевропейското“ и с „неамериканското“. Неусетно тя се превърна от „жълто джудже“ в нова звезда на капиталистическата икономика. И европейците, и американците вече „виждаха“ и „пипаха“ не само екзотични предмети, а и произведения на една модерна индустрия, които с нещо, макар и малко, превъзхождаха или се различаваха към добро от европейския или американския продукт. По организация на общественото производство и на обществения живот Япония се беше изравнила с тях, а в някои области дори бе отишла напред.

Нещо повече, „страната на изгряващото слънце“ разкъсваше тясната си островна дреха и тръгваше триумфално по широкия свят. Вече и за европееца, и за американеца не беше нужно да търсят Япония, да пропътуват половината свят, за да се срещнат „очи в очи“ с нея. Япония ги намираше сама — в собствената им страна, в собствения им град, в собствения им дом. Тези от тях пък, които попадаха в нея, се принуждаваха завинаги да се простят с надменното си снизхождение, с чувството си на превъзходство и недостижимост. Удивлението се превръщаше в изумление, снизхождението — в преклонение пред постиженията и индустриалната мощ на съвременна Япония.

Учени и политици заговориха за японско икономическо „чудо“. Волю или неволю те бяха принудени да признаят, че отсега нататък Япония неизбежно ще присъствува в „голямата тройка“ редом със САЩ и Западна Европа.

Пиша всичко това, за да запозная читателя с момента, в който се срещнах с Япония. Струва ми се, че преди всичко трябва да споделя с него онова, което видях и узнах при моите първи срещи с тази страна.

Може да се постави въпросът: защо пиша за последните 120 години, а не, както често правят повечето автори, за периода на „икономическия бум“ след Втората световна война? Съществува ли непосредствена връзка между мястото, което заема днес Япония „на гребена на вълната“ на научно-техническото развитие, и историческия й път през последните 120 години? Необходима ли е в края на краищата подобна ретроспекция?

Моето дълбоко убеждение е, че успехите на съвременна Япония са върхът от модерни технологии и други съвременни постижения на огромен айсберг, подводната част на който лежи дълбоко в наследените от минали епохи традиции и ценности на душевността и бита. В сравнение с други капиталистически страни Япония най-пълно съхрани традиционната система от културни и нравствени ценности на своя народ, най-сполучливо я приспособи към съвременните изисквания и най-умело я използва в епохата на капитализма и империализма.

За мен истинската рождена дата на съвременна Япония остава годината, в която започва буржоазнодемократичната революция Мейджи. Много сполучливо и популярно характеризира същността и значението на тази революция Джавахарлал Неру: „Новият император — пише Неру — управлявал 45 г. от 1867 до 1912 г. и този период е известен като ерата на Мейджи (или «просветеното управление»). При неговото управление Япония се устремила напред, и подражавайки на западните нации, в много отношения се сравнявала с тях. Такива огромни изменения в продължение на едно само поколение били забележително явление и нямали равно на себе си в историята. Япония се превърнала в голяма промишлена нация и следвайки стъпките на западните държави, в нация империалистическа и хищническа…“ Тя се превърнала във велика държава, в гласа на която с уважение се вслушвали по международните въпроси. И всички тези големи изменения засегнали не особено дълбоко душата на нацията… Отговорна за тези велики промени в Япония била група представители на дворянството — „старши държавни дейци“, както ги наричали. Когато заради съпротивата против чужденците в Япония последвали бомбардировки на американски и други кораби, японците видели колко са безпомощни. Почувствували се жестоко унижени. Но вместо да проклинат съдбата си и да си скубят косите, те решили да извлекат поука от това поражение в унижение. „Старшите държавни дейци“ набелязали програма и неотклонно се придържали към нея.

Девизът на младия император бил: „Нека погледнем към света и да се запознаем с него. Да вземем от другите онова, което нямаме и да го направим по-добре от тях — тогава ще ги победим“. И администрацията била обхваната от треска за знания. Всеки в своята област търсел, анализирал и „всмуквал“ онова, което подхожда за Япония. По своята същност този девиз си остава и днес в сила за японските ръководители.

Малко отклонение: повече от едно десетилетие преди човечеството да влезе в XX век, в Париж се състояло първото световно изложение. Това събитие не остава незабелязано от младия император и неговото обкръжение. Запазените архиви говорят, че японската официална група за посещение на изложението надхвърля 100 души. Още с пристигането си в Париж те известяват императора, че на изложението са показани чудеса: хиляди малки слънца блестят и денем и нощем, кулата на Айфел достига до небето!… Японската делегация представя най-подробно описание на изложението в 98 тома, които се съхраняват в Държавния архив на Япония.

Бързането и надпреварата стават характерни черти за епохата Мейджи. В това отношение не липсват куриози и весели истории.

На 12 септември 1872 г. в Токио управляващите кръгове на новия режим на младия император Муцухито се събрали на откриването на жп гара Шимбаши, „чиито розови тухли и нова мозайка й придавали свеж вид“.

Нова Япония е на 4 години и открива своята първа железопътна линия. В тази церемония участвуват само мъже. Повечето от тях са облечени в кимоно с дълга копринена кафява или черна пола, „някои носеха още двата ужасяващи японски меча“… Цялото това голямо множество преди да се качи във вагоните се събува, както прави преди да прекрачи прага на японските къщи. След 57 минути влакът, като обикаля оризищата и като преминава тридесетина километра, пристига в град Йокохама. Посрещнати тържествено, членовете на правителството, очаровани и объркани, слизат от влака без обувки: те са останали в Токио прилежно подредени по дължината на перона!

Между многото анекдоти от онова време на „героични“ стъпки към бъдещето се разказва и случаят с дворцовите дами, които си изписали вечерни рокли от Париж по случай някакъв тържествен прием. Поради незнание те с голяма трудност навлекли корсетите върху роклите, каквито обличали за първи път. „Нова Япония тръгваше с невероятен «апетит» към модернизация и подобна затрогваща несръчност беше извинителна“… — пише френският журналист Р. Гийен.

Особено място в бързото развитие на Япония има образованието, или, ако трябва да говорим с днешната терминология, грижата за кадрите от всички равнища. Наскоро беше исторически доказано, че в края на епохата на Токугава повече от 40 на сто от японците знаели да четат и пишат (а това е първата половина на XIX век!).

Клановете се конкурирали в осигуряването на образовани и способни самураи, защото нуждата от способни хора се увеличавала заедно със страха от нападение. Това е била една самобитна система на образование, която не изключва основните принципи на съвременната за тогавашното време математика и физика. Историците твърдят, че в „затворената за света“ Япония самостоятелно и независимо се развиват природните науки с удивителна еднопосочност на всичко онова, което европейската наука е създала и разкрила.

Още от самото начало Япония показва изключителни качества за развитие към съвременността. Днес се знае, че феодална Япония е била по-близо до Запада, отколкото се предполагаше. Разпокъсана, тя представлява една мозайка от кланове, но в същото време е очевидно единна, преди всичко по расов, а след това по езиков признак. От епохата на Токугава съобщенията в Япония са много активни, пътищата многобройни, пощата развита и оперативна. Страната има съвременно стопанство с национален пазар за някои продукти като ориз, саке (алкохолно питие от ориз), шою (соев сос — много употребявана прибавка към японската храна). Развита е монетната и банковата система. Впечатление прави, че Япония не прибягва към чуждестранен капитал. От миналото тя се е научила да разчита в икономическото развитие на собствените си сили и затова не допуска съблазънта на чуждестранната финансова „помощ“. Същото се повтори и след Втората световна война. Японците ревниво пазеха и пазят икономиката си от нашествието на чужди капитали. От времето на революцията Мейджи тя е сключила само един заем със западна страна — заем от около един милион лири стерлинги в помощ на строителството на жп линия Токио-Йокохама. „Да заемеш от чужденците, това значи да продадеш страната.“ Предпазливи и информирани, държавниците и министрите на императора Муцухито внимателно наблюдават и изучават примера на Китай, Египет и на Турция, които след като бяха задлъжнели, пропиляха заемите, взети от Европа, и създадоха претекст за чуждестранна интервенция.

Вместо заеми Япония широко приема добре платени, но висококвалифицирани експерти и техници от Запад. Тя внася и едни от най-добрите чуждестранни машини. Често я обвиняват, че копирала и имитирала Запада, но имитирането и подражанието на вносната техника за една изостанала страна е необходим първоначален стадий на развитие. Японците показват забележителни качества за бързо овладяване на новата техника, с което други развиващи се страни не биха могли да се похвалят. Те дори системно я подобряват. Така е било още във феодална Япония. Ето един пример.

След като португалците научили японците да изработват оръдия, те не закъснели да надминат учителите си. През време на една битка при Шимабара през 1637 година се появила превъзходна японска артилерия, която не отстъпвала на съществуващите през тази епоха в Европа.

Забележително явление при създаването на нова Япония, е бързината на развитието, което продължава и днес. Това явление се появява към края на XIX и се засилва от началото на XX век. Основите на индустрията бяха създадени за тридесетина години, между 1870 и 1900 година, благодарение на бързото установяване на стабилно управление, на една система на универсално образование, на един ансамбъл от финансови институции и добре развита транспортна мрежа. Държавата съдействува за бързото развитие на традиционните индустрии, а през последните петнадесет години на века — за изграждането на съвременна индустрия. След победата над Китай през 1895 г. започва повсеместна икономическа революция. Токио възприема златото като парична единица и японският капитализъм се присъединява към световната парична система. Малко преди 1900 година Япония вече сама задоволява напълно нуждите си от текстил. След победата над царска Русия през руско-японската война (1904–1905 г.) става ново „отприщване“, както се изразяват днес японските икономисти. Закъснението по отношение на Запада щеше да бъде преодоляно след малко повече от половин век. При пресмятане на количественото нарастване през този период, ако приемем коефициент 100 през 1900 г., през 1937 г. то се изчислява на около 2000. От 1900 до 1940 г. продукцията на стоки от манифактурата се увеличава 12 пъти, т.е. 4 пъти повече от увеличението, постигнато от останалите страни в света. Инвестициите са огромни и темпът на създаването на капитал — твърде висок. В тази страна с ниски индивидуални доходи, това е доказателство за огромни усилия. Но не бива да се подценява и фактът, че Япония вече се възползува от колониални грабежи в Корея и в Китай.

По отношение на икономиката, както и на политиката, началото на XX век остава в историята на Япония като златна епоха. Годините 1905–1913 отбелязват значителен напредък, който след кратка депресия към 1915 г. претърпя бързо развитие и благодарение на Първата световна война продължи чак до 1929 г. и дори след световната капиталистическа криза. Американците с горчивина трябваше да открият при Пърл Харбър, че Япония е вече първокласна индустриална държава.

Индустриализацията се извършваше при жестока експлоатация на селската класа и на бедните селски труженици, които заплащаха 50 на сто от реколтата на собствениците-земевладелци. Вярно е, че беше постигнат голям прогрес в земеделието и добивът от хектар се отбелязваше с внушителни цифри. Но големите данъци, наложени от новия финансов закон изземваха почти всичко от полските работници, а държавата влагаше тези средства в индустрията. Друг вид експлоатация беше експлоатацията на женския труд: в много от фабриките и преди всичко за индустриален текстил, които съставляваха ядрото на зараждащия се японски капитализъм, работеха жени, главно дъщери на бедни селяни, припечелващи средства за чеиз. До 1930 г. половината от работната ръка в индустрията бяха жени. За всички работници, мъже или жени, заплатите бяха ужасно ниски, а условията на труд — невероятно лоши и работниците нямаха подкрепа от никъде. Това беше резултат от притока на много хора от полето в града, осигуряващ на работодателите неизчерпаем извор от евтина работна ръка за индустрията (и по-късно — за войната). Все още не можеше да се говори за работническа класа, а само за лутащи се работници, за които фабриката не е заинтересована, защото всеки момент може да ги замени с други. В средните слоеве животът беше тежък и извънредно скромен. Доходът на човек от населението беше малък, докато националната икономика се развиваше с невероятно бързи темпове: истински японски контраст, който показва цената на прогреса, заплатена с големи усилия и неимоверни жертви от всички слоеве и предимно от най-слабите икономически — селяните и работниците.

Усилената модернизация и особено индустриализацията се осъществяваха със значителната помощ на държавата. Тя подпомагаше обаче главно преуспяващите и предимно най-крупните предприятия, като промишлено-банковите фирми Мицуи, Мицубиши, Сумитомо и др. По този начин те се оказаха тясно свързани с управляващата върхушка, както и тя с тях. В този период се създаваха прочутите впоследствие японски „дзайбацу“, произхождащи предимно от стари банкерски и търговски кланове. Компаниите Мицубиши, Ясуда, Фурукава и пр. постепенно се превърнаха в най-мощните монополистически групи в страната.

В началото на XX век японският капитализъм встъпва в своята империалистическа фаза със съответна колониална система.

Япония спечели особено много от Първата световна война, когато за периода 1914–1919 г. нейната промишлена продукция нарасна 5 пъти, докато промишлената продукция на САЩ нарасна за същия период 2 пъти. За периода 1929–1936 г. промишленото производство на Япония нарасна 1,5 пъти. По това време концернът Мицуи вече контролира 127 компании от най-различно естество, като банки, застрахователни дружества, електротехнически, химически, минни и други предприятия. Концернът Мицубиши в своите 120 предприятия владееше огромен търговски флот, произвеждаше 20 на сто от японската мед, значителна част торове, нефтопродукти и др.

И през епохата Мейджи Япония води агресивни войни. След смъртта на императора властта преминава в ръцете на военните. Това оказва влияние върху по-нататъшното развитие на страната, което се характеризира с още по-тесни връзки на монополите с военната клика. Засилва се японската икономическа и военна агресия, свързана с нови жертви от страна на народните маси. Настъпва и структурно изменение в икономиката в полза на тежката промишленост, която по време на войната (1942 г.) достига до 72 на сто от индустрията.

Преди Втората световна война японската промишленост вече заемаше 5 на сто от световното производство (1938 г.).

Западните страни се отнасяха благосклонно към японското развитие и го подпомагаха. Те гледаха на Япония като резерв при агресия срещу Съветския съюз и против комунизма. Но още в 1920 г. Ленин писа: „… и цялата дипломатическа, икономическа, търговска история, засягаща Тихия океан и неговото крайбрежие, цялата тя е пълна със съвсем определени признаци как това стълкновение расте и прави войната между Америка и Япония неизбежна“.

Развитието на японската икономика, хищническият стремеж за господство, за велика империя приключва след разгрома на Япония през Втората световна война. През 1946 г. тя произведе само 1 на сто от промишлената продукция в света. Но, както ще се убедим по-нататък, за японците това не беше краят на съревнованието.