Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (4)

Другите за Япония

По-близка до истината би била оценката за японците и за тяхната етика, не която те имат за себе си, но и да се разбере какво мислят другите за тях.

Най-фундаментално и реалистично изследване за японците, за техния характер, за взаимоотношенията им и за изграждането на японското общество през вековете са направили проф. д-р Накане — натурализирана американка от японски произход, в книгата „Японското семейство“ и Рут Бенедикт в своя труд „Японският манталитет“ (интересно е, че д-р Накане е работила въз основа на архивни материали и документи на окупационните власти, но никога преди да напише книгата си не е посещавала Япония).

Макар че са работили независимо, оценките в двете книги за японското общество, за японските нрави и обичаи взаимно се допълват или дублират. Към тях трябва да прибавим оценката на съвременни журналисти и специалисти за Япония като Едуин Райшауер — бивш посланик на САЩ в Токио, роден в Япония, А. Н. Курицин, съветски японовед с неговата книга „Японски методи и форми на управление“, Жан Воронов (живее в Япония и работи в областта на журналистиката и бизнеса повече от 20 години), написал е много книги за Япония, Мървин Уолф с неговата нашумяла книга „Японската конспирация“ и много други.

Близо 2000 години японците се формират не като индивидуалисти, каквито са повечето от хората на Запад, а като колективисти, ако щете груписти или като членове на група или членове на колектив. Ценностите и нравите на отделния човек са потопени в ценностите и нравите на групата, от която никой не може да бъде отделен, за да носи лична отговорност. Целите на отделния японец са целите на групата. Негови методи са методите на групата, негови награди са наградите на групата. Един японец може да принадлежи едновременно към няколко групи: към групата на неговите бивши състуденти, към спортен тим, към школа за военно изкуство, към религиозни секти и др., но никоя група не е толкова важна, колкото групата на неговата служба, на неговата компания, на неговия кооператив или на неговия институт. Според опита на Запад най-подходящо сравнение за тази психическа връзка може да бъде принадлежността към един фанатичен клуб. В затворените и традиционните структури на японското общество групата създава условия за изява на агресивността у личността и на стремежа към конкуренция. „Тъй като трябва да има мир в групата на всяка цена, агресията трябва да бъде насочена някъде другаде — казва Жан Воронов. — Обикновено тя е насочена срещу конкуриращата компания или нация.“ Доминиращата роля на групата е да печели. В Япония целта да се спечели е стигнала до маниакалност. Групата и индивидът в нея се борят да се спечели на всяка цена — едно задължение, което може да надхвърли границите на нормалния морал.

Тази твърде оригинална ситуация би могла да се разглежда и така: Японците видимо считат, че са по-добри от другите. Отношението им не е по-различно от отношението, което са имали към чужденците („варварите“) по времето на шогуната Токугава…

Ж. Воронов казва: „Идеята за спечелване датира отпреди 2 хиляди години, защото през 20-те века на феодалното общество, което предшествува сегашната ера, конкуриращите се «даймьо» от един феодален участък са можели да разширят своето влияние само за сметка на друг феодал. Днешните «даймьо» са президентите на корпорации, а феодалният участък са самите корпорации. Когато работиш за една компания и знаеш, че ако тя пропадне, ти никога няма да си намериш такава добра работа, ти трябва да спечелиш! Ако работиш за американска, европейска или южноамериканска компания и тя не върви добре — ти напускаш и преминаваш на работа на друго място, ако намериш такава. Но японецът в действителност не може да напусне своята компания. Той трябва да работи в тази, която го е наела в началото. Това особено се отнася до големите компании, където назначаването по традиция е пожизнено. Ако напусне, за него е почти невъзможно да намери работа в някоя друга от главните компании. И така, ако компанията пропадне, той не само загубва своята работа, той загубва статута си, загубва своите пенсионни облаги. Той има чувството, че за него това е пълна разруха, което до известна степен обяснява жертвоготовността, с която японецът се бори за своята компания…“

В развитието на способности, които да му помогнат да съдействува за успеха на компанията си, японският служител следва пътя на своите предшественици самураи. Едно от „евангелията“ на японския менажмент е „книгата на петте кръга“, написана от самурая Миямото Мусаши, живял по времето на шогуната Токугава. В края на живота си той формулирал причините, които според него водят до победа в едно военно общество. Въпреки че е минало времето и въпреки официалните претенции за нов японски стил и демокрация, съвременните японски ръководители се считат за наследници на завещаното от Миямото Мусаши. Те изучават неговата книга, но трупат и нови знания, защото стремежите са заместили мечовете. Непрекъснатият интерес на съвременна Япония към нейното феодално минало може да се почувствува във всяка книжарница, където никога не липсва секция, в която произведенията са посветени на епохата на самураите. Специални програми на телевизията и радиото възсъздават самурайските романтично-героични времена. Сред най-ценените книги са книгите за първия японски шогун Токугава.

Друга характерна черта, която заслужава внимание, е йерархията в японските корпорации. Менажментът се обучава на изкуството на японските рицари точно така, както то е било преподавано в японската армия. Ръководителите от средно равнище, които имат достатъчен трудов етаж и възможности, за да бъдат предвидени за по-висши ръководни служби, се изпращат в специални училища. Младшите ръководители се изпращат понякога в лагери за обучение, организирани от „японските сили за самоотбрана“ за духовна и физическа закалка и за допълнителна самодисциплина. Фирми използуват училища канришо йосей яко (буквално училище за менажментно обучение), които се намират на около 50 мили от Токио. Това е нещо като училище за кандидат-началници. След 1979 г. повече от 20 хиляди японски ръководители са завършили такива училища, за което са заплатили по около хиляда долара на човек. Обучението представлява урок по суровост и самоунижение, което не е твърде различно от най-жестокия тормоз, който се прилага във военните академии на Япония. Ръководителите на компаниите организират нощен марш с изминаване на 25 мили, като наказание за несправяне със задачи им се налага лишаване от храна, самонаказване с пеене на висок глас на кръстовищата посред бял ден, самоунижаване, което изисква да признаят недостатъците си в стаи, пълни с техни съученици и състуденти. Разказваха ми, че един курсант бил накаран да декларира, че е сексуално неадекватен, след което неговият инструктор му казал: „ти дори не си човешко същество“. Студентите стават всяка сутрин в 4,30 ч., за да правят физически упражнения и антични самурайски ритуали. Сутрин преди закуска ги принуждават 20 минути свити на колене и с ръце да търсят уж плевели и да ги изкореняват. Целта на това упражнение е да се научат как да реагират, когато им се даде безсмислена задача и как в такива случаи да постигат „вътрешен покой“.

Външно погледнато Япония е модерно общество. Но японците все още се държат в своето ежедневие така, като че ли са едно племе, в което всеки е кръвно свързан. Племе, което има своите стриктни, често неписани табута и свои добре определени йерархии, тъй като единственият начин да се включиш в племето е да бъдеш роден в него. В Японската етика силно се чувствува страхът от чужденците, чиито корени трябва да се търсят в миналото на страната.

Технологически японците отидоха напред, но и направиха този напредък твърде бързо, за да могат да се отърсят от своя феодален манталитет. Немалко от тях все още уважават своите стари богове, един от които е императорът Хирохито, и все още се придържат към лозунга, който доведе на власт императора Муцухито — дядото на сегашния император. „Прекланяй се пред императора и изгони варварите“. Това бяха корените, които доведоха до Нанкин и Пърл Харбър. Ако те спечелеха (а те мислеха, че могат) тогава цяла Азия, която Япония считаше за своя империя, би била запазена от „варварския“ запад. Тази вяра в собствената правота се демонстрира от оплакванията на японците, че реакцията на Запад срещу техния търговски успех се корени в расизма. Че на Запад не биха били толкова засегнати от техния успех, ако те не са ориенталци. Всъщност обаче изследването на японската култура и на японската история показва, че именно японците и то сред управляващите слоеве са растисти. Някои видни японски бизнесмени дори публично заявяваха, че причина за техния успех е „чистотата“ на тяхната раса. Всичко това говори, че известна част от японците не са направили необходимите изводи от събитията през Втората световна война и че т.нар. „японска расова чистота“ е безсмислица. Самите японци са твърде „смесени“ — „расова амалгама“, която е забъркана преди около 1200 години, а това е една милисекунда в историята на генетиката. Би било равносилно някой да вземе американското етническо разнообразие днес като знак за началото на нова „чиста“ раса. Част от сегашното население на страната е дошла от различни райони на Китай — чрез Корея и Тайван, друга от субарктичните райони на Сибир. Тези групи са се смесили с аборигените айну, които все още съществуват в най-северните острови на Япония. Само допреди няколко века брачните кръстоски с високопоставени корейци са били желани, но общо взето японците са положили огромни усилия да поддържат илюзия за расова чистота, което води до фанатизъм. За японците-расисти чужденец е всеки, с когото тяхното племе (раса) няма връзка, няма минало, а следователно няма и бъдеще.

Японците нямат готови морални правила, както обществата, ръководени от различни религии и морални философии. За тях правилното и погрешното са относителни понятия, тъй като зависят от условията и времето. Мярката, с която мерят японците, е откровеността. В нея те влагат елементи от западното разбиране за добросърдечие, вяра в бога или висше съзнание. Времето и търпението са основа за откровено разбиране, което естествено струва пари. Бързото предаване и бързото натрупване на пари са чужди на японския манталитет. Стриктното придържане към условията на договора е предпоставка за продължителна откровеност между двете договориращи страни и, разбира се, също струва пари!

Един пример: наша организация сключи договор с японска фирма за внос на завод за кондензатори. Фирмата не можа да осъществи мощностите и параметрите на изделието в определените срокове. Помня, че при едно мое посещение в Токио представители на същата фирма ме поканиха на вечеря. Главният предмет на разговора бе реализирането на сделката и трудностите, които са възникнали поради технологични изисквания. Не съм срещал такъв случай — директорът на фирмата-доставчик най-настойчиво молеше българската страна да се съгласи с удължаването на срока на доставката при условие, че те (японците) ще заменят изцяло съответните машини, ще изпълнят поемните изисквания, но българската страна да не прави рекламации и да не поставя въпроса пред международни инстанции. И наистина фирмата замени в срок „недоказалите“ се машини въпреки понесените загуби…

Бавното, но сигурно чувство за дисциплина се превръща в една от главните черти на японския национален характер и в днешно време тя е вътъкът на нацията. Японците при всички условия остават японци и японизират всичко, което се изпречва по пътя им, включително и английския език например. Не е случайно, че наред с понятието „американски говорим английски“ се наложи и нарицателното „японски говорим английски“.

Трудно е да категоризираме японците като ориенталци или азиатци. Географски те по-точно биха могли да бъдат определени като жители на Океания, тъй като това е центърът, в който живеят. По-подходяща би било може би да се смятат за хора на Запада, тъй като оттам са научили триковете на търговията и са взаимодействували опит и в мирни, и във военни условия. Дълго време Япония е била най-малкото равна по сила и мощ на всяка западна страна, с изключение на най-развитите.

Не можем да не се съгласим с Рал Гюинс, който казва: „Най-типичното в японските правила за поведение е, че те представляват една уникална и научна синтеза на Изтока и Запада, която всъщност може да се представи чрез безкрайна серия от задължения, взаимосвързани по начин, по който са свързани например кръговете на олимпийската емблема. Действително задълженията са проникнали до най-съкровените дълбини на японската душа и диктуват поведението на всеки японец и при най-малкото и незначително негово действие. Като че ли за японците най-важно е, както те сами се изразяват, «не какво прави човек, а начинът, по който го прави». Тези взаимосвързани задължения започват със задълженията спрямо предците на даден човек, от който всеки наследява своята същност и който живее чрез него и чрез следващите поколения…“

С постъпването на работа японецът започва да изпълнява нова поредица от задължения — задълженията към „неговия родител“, към неговия пряк началник. Това не е типично за други страни, защото за японеца неговото уважение към прекия му или висшия му началник се основава на факта, че обикновеният работник или служител знае, че всъщност с приемането му на работа, неговият шеф го е „осиновил“ и уважението към него ще бъде задължение до края на живота му. Това на практика означава, че който и да е служител или работник не може да бъде изхвърлен от работа, макар че никъде в трудовия договор не е записано като клауза, но такъв е обичаят. Ако се наложи да се намали производството на дадена компания, по-скоро се очаква, че по-голямата част от работниците могат да преминат на половин работен ден или на работно време, разкъсано през седмицата и намалено значително. Но те ще бъдат компенсирани и ще бъдат върнати на постоянен 8-часов работен ден веднага щом е възможно. В замяна на тези грижи японският служител и работник знае, че трябва да даде всичко от себе си за своята фирма, че трябва да й бъде предан за цял живот и да работи колкото се може повече и по-добре за нея. Целта е да се създава чувство за сигурност, а с това и дисциплиниран, всеотдаен и хомогенен народ.

Огромният интерес на японците към всичко чуждестранно и изключителната бързина, с която Япония настига Запада, се вдъхновява и активизира от японското убеждение, че чужденецът може да бъде бит дори на негова собствена територия с неговите правила. Японецът е родолюбец дори до такава степен, че понякога и прочутата му учтивост не може да го скрие. Той знае, че японците могат да постигнат всичко, ако се придържат към принципа да бъдат японци.

Отново ще се позова на пример.

Японците могат да съществуват само в рамките на общоприетите правила на поведение. Но понякога тези правила са неприложими. Тогава те смятат, че не са оправдали надеждите на своите родители или учители. За човек, който дължи пари и не може да ги изплати в срок, или пък за войник, който е попаднал в плен, самоубийството означава уважение от страна на околните. Японският военнопленник през Втората световна война се е превърнал в движещ се мъртвец, защото е знаел, че е нарушил и неизпълнил свои основни задължения — задължението към предците, към семейството, към съучениците и колегите и приятелите, към неговата армейска част, към армията като цяло, към нацията, към императора. Тази фанатична привързаност, струва ми се, има своя дял и в създаването на „японското икономическо чудо“.

В същото време японците проявиха и немалко жестокости. Нека си припомним условията в техните лагери за военнопленници. Нито един французин, англичанин, американец, руснак или немец не е бил смятан за човек: за японците военнопленникът не е бил нищо друго освен работна сила, която трябва да се използва, да се изстиска до краен предел…

Как е възможно такъв жизнеспособен, надарен, добре образован и предприемчив народ да понася такава драконовска система от рождение до смърт? Краткият отговор е, че този народ не понася много леко тази система. Може да се каже дори, че тя е създадена, за да бъде нарушавана. Японецът разбира, че ако само се труди и никога не си почива, ще стане много скучен човек, голямото напрежение под повърхността на японския самоконтрол ще стане непоносимо и може да се изрази в експлозия. Той има нужда от предпазна клапа (отдушник) и такава клапа е вечерта, прекарана навън. Но дори почивката или вечерта, прекарана навън или така нареченото бягство от ежедневието, е заложено в правилата. Японецът систематизира всичко, включително начините да се разтоварва, да бъде в добро настроение. Той може да се весели, но и да си наложи да се контролира и „да не вика дори ако зъболекарят му вади зъб без упойка“. А на вечерта, прекарана навън той трябва да се понапие и това е една от неговите привилегии. Това се приема като естествено и следователно като правилно.

Тази традиция на нощта, прекарана навън, е създала един звезден свят или полусвят за всяко, макар и малко японско общество или общност, която е валидна както за най-малките населени пунктове, така и за най-огромните градове като Токио и Осака например. Токио претендира, че предлага най-добри забавления. И приятното прекарване в такъв приказен свят е за сметка на фирмата…

По данни, изнасяни в японската преса, в Япония дневно се изразходват над 38 млн. долара за така наречените „пъблик рилейшънс“ или връзки на фирмите както с други фирми и организации, така и със собствения си персонал. А това е сума, която надхвърля 11 млрд. долара годишно. Поради това че тези средства не се облагат с данъци, всяка фирма се стреми да ги използва — да ги консумира…

Тази система дава добри резултати, тъй като се основава на реалните особености на човешката душа, на нейната крехкост и на нейните слабости. Като всяка система, измислена от човека, така и тази си има своите слаби страни. Например какво ще стане, когато тези сметки станат неподходящи или невъзможни за изплащане от компанията или фирмата по време на стагнация, криза или спад? С други думи, докога и доколко ще може да се отваря тази „предпазна клапа“?

Не е пресилено да се каже, че японецът е закодиран дори и в неговите най-интимни чувства, мисли и действия. И това са правила, които се различават основно от правилата в Европа или Америка.