Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (26)

Следи от разговори…

Често се връщах към мислите, които изрази пред мен господин Шигемицу — президент на „Интернешънъл Хауз“ — една смесена японо-фордовска фондация за поощряване международния културен и научен обмен. Той бе опитен журналист, прекарал 15 години в Шанхай като кореспондент на в. „Асахи“. Бях му направил визита на учтивост. Станах член на клуба, където използвах възможността да слушам беседа и да разговарям с известния английски историк Тойнби, с изгряващата звезда в научния и политически свят американеца от полски произход Бжежински или с не по-малко известните дипломати, икономисти-футуролози, като Галбрейт и Херберт Кан.

Шигемицу-сан ме съветваше: „Много Ви моля, Вие не сте дипломат от кариерата. Не се поддавайте на това, което правят вашите колеги тук в Токио, където има над 120 посолства. Та те прекарват 3–4 години в тази страна в омагьосаните свои кръгове, «лъжат се» един друг под форма на информация за събитията и почти не общуват с японци. А да се изучи Япония и да се разберат японците са нужни преки контакти с хората и пътуване по страната…“

Дълбоки са следите, които оставиха у мен разговорите с този човек. Неговите думи ме пренасяха в един различен свят, който ми изглеждаше непроницаем. Това ми създаде в първите месеци на моето пребиваване в Токио чувство на малоценност. Хората си приличаха. Губех вяра да се оправя в този уеднаквен свят от цепнати очи, черни коси и бели зъби. На това отгоре от западните езици само английският вървеше. Моите скромни познания по френски и немски език сякаш бяха излишни. Сред дипломатите френският език си остава традиционен и това бе добре, но сред хората в тази страна, освен японски, трябваше да се знае английски. Заедно с моята съпруга на „стари“ години запретнахме ръкави. Прескочихме и този рубикон с не малко усилия и постоянство. Разбира се, главното бяха преводачите и такива умни сътрудници като др. С., който много добре владееше японския език и се нравеше на японците заради своя открит характер и умение да общува с тях. Впоследствие той стана съветник, а след това и посланик на НРБ в Япония. На него дължим много за разширяването и задълбочаването на връзките с Япония, където без лични контакти и взаимно доверие нищо не може да се постигне.

И на друго място споменах: представителят на една малка в друга голяма страна трудно може да въздейства на нейната политика. Той може обаче да направи много чрез лични и приятелски връзки, с влиятелни люде или с тези от „втория етаж“ на йерархията.

А такива бяха много. Трудно може да се разбере обаче какви са техните връзки и възможности за влияние. По време на пребиваването в Япония, а след това в продължение на близо две десетилетия контактите с представители от Япония все повече се увеличаваха. Ще бъде изява на пресилено самочувствие, ако се опитам да направя психоанализ или политическа оценка на групата, която заема решаващо място в средния пласт на това общество.

Морално съм задължен и чувствам нужда да спомена някои от тях, с които си останахме приятели до днес.

Ето например г. Тани — президент на фирмата „Токио Маруичи Шоджи“. Това е средна фирма за търговия с хранителни стоки. Още през 1967 г. чрез „Токио Маруичи Шоджи“ в Япония се появиха българските конфитюри, след това нашето вино и други продукти, които фирмата умело рекламираше, че България стана известна и много често обикновени японци, когато станеше дума за България веднага добавяха „ягодов конфитюр“ или кисело мляко-йогурт.

Тани-сан сега е зам.-председател на Японо-българския комитет за икономическо сътрудничество. Фирмата му има 21 дъщерни компании в Китай и Австралия. Той все още не е доволен, че оборотът й достигнал от 120 мил. през 1970 — 800 мил. долара през 1987 г.

Господин Тани е типичен представител на онези многобройни фирми в японския търговско-промишлен комплекс, които се специализират в дадена област и се стремят да бъдат сред първите в света. Те не жалят усилия и за незначителния бизнес, стига той да донася и най-малка печалба, даже да е накрая на света.

Господин Тани ми разказваше за себе си: краят на войната го заварва като „камикадзе“, в списъка пред него са били девет души. Значи той е бил на ръба на своята гибел, защото жив е трябвало да се превърне в торпила и да достигне определената от командването цел… А сега целите му бяха в търговията и ги постигаше със страстта и саможертвата на „камикадзе“. Той често повтаряше: „не е имало по-глупаво и тъпо разбиране, че ние, японците, чрез война и оръжие ще завладеем света. Смяната на оръжията и войната с търговията и общуването — в това е нашето спасение като народ и държава“.

За това е един от първите, започнали погранична търговия със СССР и бе член на една от първите търговски мисии в Москва и Пекин…

Неговите виждания за съвместни българо-японски тристранни българо-японски, съветски или китайска компании отпреди 20 г. сега се превръщат в действителност, за което е щастлив и пълен с оптимизъм.

Фирмата на г. Тани оказа активно съдействие на българското участие в ЕКСПО-70, негова е идеята за създаване на смесеното българо-японско дружество „София-Мицукоши“ и пр.

Принципът в менажмента на г. Тани е: не разширявай дейностите и не увеличавай персонала на фирмата-майка. Постигай същата цел чрез дъщерни фирми и диферсификация на дейността. Както е разнообразен животът с неговите нужди, така трябва да никнат и нови фирми за търговска дейност. Той често обичаше да казва, че в бизнеса има две територии, които са необятни: търговията с хранителни продукти и средствата за образование. Разбира се, при запазването на мира между народите. Защо? Защото първо — голямата част от човечеството е гладно, а тези, които са сити — търсят нови асортименти и ново качество, и второ, защото огромното число люде на земята са неграмотни или полуграмотни. Индустрията в помощ на образованието е все още в своите първи стъпки…

Нека се разделим с нашия приятел — президента на „Токио Маруичи Шоджи“, за да си спомним за господин Икеда — президента на издателската фирма „Кобунша“. С него ни свързва приятелство още от края на 70-те години. И ако тогава фирмата му едва се показваше сред върволицата от издателски къщи, сега „Кобунша“ се е настанила солидно на издателския пазар, построи модерно здание с още по-модерни съоръжения. Издава в голям тираж различни списания, между които най-популярното е списание „Бейзбол“, издава японски и преводни книги. На Икеда-сан и на преводача Рокуя Мацунага принадлежи заслугата в Япония да бъдат издадени „Под игото“ на Иван Вазов, „Железният светилник“ на Димитър Талев, „Тютюн“ на Димитър Димов, „Време разделно“ на Антон Дончев, избрани политически творби на Тодор Живков и др. Дъщерята на Икеда-сан Акико завърши Софийския университет. Тя е съпруга на председателя на Олимпийския комитет на Япония.

А Курокава-сан? Известният архитект Кишо Куросава вече бе споменат на друго място. Той е проектант на хотелския комплекс „Витоша — Ню Отани“ в София. Поставят го сред първите в ранг-листата на най-преуспелите и талантливи архитекти на съвременна Япония. Той стана приятел на България, придоби популярност и уважение сред българската архитектурна общественост. Господин Курокава е не само архитект. Той е социолог, философ и футуролог особено в сферата на жизнената среда и благоустройството. Той е редовен коментатор на държавната японска корпорация по радио и телевизия. В неговата над 30-милионна аудитория особено преобладават жените, чийто любимец той е станал не само заради външния си привлекателен вид, но преди всичко поради модерните виждания за бъдещото общество и мястото на жената в него.

Преди да започне проектирането на комплекса „Витоша — Ню Отани“ Курокава-сан се запозна обстойно с нашата национална архитектура. Притежава богата филмо- и видеотека за българските национални архитектурни резервати и паметници. Често ми напомняше, че кривите линии и своеобразни покривни конструкции на българските национални къщи и манастири го пренасят към японския пейзаж…

В един разговор за архитектурата, той, архитектът-постмодернист силно разкритикува еднообразието на днешното строителство, правите линии в него и се обяви за „кривата“ като линия, която най-добре подхожда на природата и нейните дадености. „Погледнете, моля Ви се, и ми покажете къде природата си е «позволила» да борави с прави или квадратни форми? Кривата за мен е върхово постижение на природата. А може би това е част от нейната безкрайност, безсмъртие и красота.“ Кишо Курокава днес е сред изтъкнатите културтрегери от средното (за Япония твърде младо) поколение, търсен съветник сред най-висшите среди на управляващия елит…

Наред с многобройните срещи и познанства с японци, естествено бе да се създадат такива сред дипломати и журналисти. Особено удобно място за това бе споменатият вече клуб на чуждестранните журналисти в Токио. Един от журналистите, който прояви интерес към България, бе директорът на Бюрото на сп. „Нюзуик“ в Япония господин Кришнър. Женен за японка, този бивш германски поданик е служил в разузнавателно поделение на американския флот по време на Втората световна война. Неговите начални скептични оценки за България се стопиха, когато по покана на в. „Отечествен фронт“ той посети нашата страна. Благоприятните му оценки бяха отразени в материали по страниците на списание „Нюзуик“.

На една среща в края на 70-те години Кришнър ми показа снимки на убити „диверсанти“ от Северна Корея на демаркационната линия на 38-ия паралел. Не приех показаните ми материали за автентични, защото, както се изразих, не е ясно дали това наистина са войници от Северна Корея и къде е станало събитието.

Разговорите с Кришнър по проблемите на Корея се водеха в края на 70-те години. Те са интересни от ретроспективна гледна точка в сравнение с положението в края на 80-те. Кришнър беше категоричен: „Една обединена Корея ще стане такава сила, която успешно би се противопоставила на Япония“.

На моите възражения за размера на населението, което тогава беше почти два пъти по-малко от Япония, Кришнър противопостави своите аргументи: „Поддържам моята теза, защото смятам, че корейците са по-дисциплинирани и работоспособни, не по-малко упорити и борбени, а също така не по-малко образовани от японците. Тези техни черти са наследени от историята им и са насаждани също така по време на японската окупация. Те са честни и съвестни. Поставят ли си цел, постигат я. С тяхната способност да поставят реалистични цели, не са на по-ниско равнище от това на японците…“

Господин Кришнър тогава остана твърдо на своето становище за Корея и последният ни разговор завърши приблизително така: „Може да се срещнем, а може и да не се отдаде възможност. Затова помнете от мен журналиста и човека, който е живял дълго в този далечен свят, който десетки пъти е посещавал Корея; този народ е способен на чудеса, които, убеден съм, ще станат реалност. Корейците и японците малко се различават по умението да вземат правилни решения, да определят ясно и правилно целите и да ги постигат с една завидна последователност и без много шум. Ще видите каква Корея ще се изгради към 90-те години.“

Той подчерта, че има предвид както Южна, така и Северна Корея.

Аз не се стърпях и му отговорих: „Богатият чичо Сам и не по-бедната вече Япония ще инжектират икономиката на Южна Корея с много капитали и нови технологии, което не може да стане със Северна Корея. Ето откъде ще дойде «чудото» в Южна Корея“.

Накрая обаче разговорът завърши с думите на Кришнър: „И все пак умението да използуват помощта и опита на другите е голямо изкуство. Защото не са малко нациите, които получиха помощ, но я пропиляха…“

Още много са връзките и приятелствата в тази страна. Понякога даже сам се учудвам, че в океана от хора на далечния архипелаг България присъствува твърде често и на много места…

Радвам се, че семената на приятелството с този велик народ попаднаха на добра почва, че щафетата се предава успешно от поколение на поколение. Разстоянията в случая се оказаха не право, а обратнопропорционални на укрепване на дружбата.

Потвърждава се неписаното правило, че за искрените желания да се контактува, общува и на взаимно изгодни начала да се търгува, да се прави политически научен и културен обмен разстоянията не са пречка, а даже понякога са стимул за преодоляване трудностите и за постигане на благородни начинания…

Ще ми се да завърша този раздел с някои непретенциозни, но искрени размишления за дейността на посланика и за всички, които страната изпраща в чужбина, за да бъде тя част от човечеството в буквален и преносен смисъл.

В този противоречив и разнороден свят дипломацията тепърва ще играе голяма и разнообразна роля. Не мога да кажа дали тази роля ще бъде в полза на т.нар. „чиста“ дипломация или за другата — търговско-стопанската, научно-техническата и културната, които вървят заедно или предхождат първата. Неслучайно се говори, че финикийците са едни от първите дипломати. Чрез техните прочути търговци те прониквали „навсякъде в света“ и заедно с търговията изпълнявали важни политически заръки. Изглежда, че в кръговрата на историята ще се наложи „финикийският“ модел — комерсиализираната дипломация.

След Виенската конвенция (1816 г.), която поставя в нормативен порядък обърканите от наполеоновите войни междудържавни отношения, може да се каже, че действа Кодекс на дипломатическия протокол, който и до днес се спазва съответно променен и актуализиран.

Нова България разви и развива активна дипломатическа дейност, основа много дипломатически представителства, подготви и създаде добри дипломати и способна генерация от кадри за външнотърговска дейност. Расте младо поколение „международници“ с висока обща, езикова и специална култура. Тяхното използване се нуждае от по-добра организация и ефективност.

От жизнения опит в главата ми се въртят най-различни образи на български и на чуждестранни дипломати.

Условно бих класирал ръководителите на дипломатически мисии на три групи.

В първата поставям онези, които поемат трънливия път към чужбина с чувство на дълг и с амбиция за „победа“. Читателят сигурно ще запита: „А кой не заминава с чувството за дълг?“ Не са малко. За тях ще стане реч по-нататък.

Тази първа група са хора взискателни към себе си и към другите. Те започват безшумно с един завиден стремеж да опознаят действителността, да стъпят здраво на „съответната земя и при съответните условия“. За тях външните, представителните изяви не са цел, а средство. Те най-напред се стремят да запазят положителното от периода на своя предшественик и не се опитват да се оправдават за някои първи неудачи с „лошото наследство“ от миналото… Стъпвайки на всичко добро от наследеното, стремят се да го утвърждават, разширяват и задълбочават. За мен това е най-добрият и най-перспективен подход. Другото, което характеризира тази група от ръководители-дипломати е умението да се сраснат с колектива така, че да има чинопочитание, но не командвано и налагано, а от вътрешно убеждение и симпатии. Те стават бащи и учители на колектива (независимо от възрастта). Посолството е символ и на българска територия в съответната страна. То не е на посланика, нито на когото и да било, то е на всички и на всеки българин там и в този смисъл трябва съответно да се изграждат и техните задължения за добър ред, стопанисване и дисциплина. Хората от тази първа група умеят да правят от малобройни колективи силни и дееспособни единици, които достойно представят страната, разширяват всестранните взаимоотношения на взаимноизгодни начала с държавата-домакин, оставят следи — връзки и влияния сред различни представители, помагат да се реализират стопански, научно-технически и културни инициативи, да се популяризира името на България, уважението към нашия народ.

Условно втората група дипломати — глави на мисии, често пъти вземат прибързано страна, поддават се на внушения и тяхното време се стопява, техните нерви се рушат в замърсения и нездрав микроклимат. В такава обстановка чезне взаимното уважение и единоначалието. В някои случаи съпругите на „началствата“ се превръщат в „суперначалства“. В такива случаи обстановката става нетърпима, защото съответният ръководител изпада в дребнавости. Той иска всичко да знае, а не успява. Той спъва инициативата на другите, без да го съзнава. А колкото повече се развива това, толкова и уважението към него намалява. В повечето случаи такива хора не са доволни от другите, но и от себе си са недоволни. Бих ги определил като неудачници на гърба на народа.

И третата група, това са хора, които още при постъпването на работа започват да говорят против техните предшественици и да изтъкват собствения си стил и собствените си успехи. Те започват с шум и с „удари“, които не им носят трайни успехи. Това са хора с широки пръсти, харчат с лека ръка народната пара, настояват за повече „бройки“, шумят и преувеличават направеното, за да блеснат и да разкриват перспективи за собственото си бъдеще. Те са особено усърдни, когато посрещат отговорни представители на нашата страна… угаждат им повече отколкото трябва, харчат нашироко, а след това изпращат сметките за уреждане в София.

Много интересна е психологията на някои представители на различни служби в посолствата, които превръщат в нещо потайно обикновени информации в съответната страна, за да се превърнат в „герои“ на събиране на „тайна“ информация.

Представителите на нашата страна в други държави имат две главни задачи: да създават условия за взаимно опознаване и да изграждат повече и надеждни мостове за приятелство. На основа на това да се развива всячески политически, търговски, научно-технически и културен обмен. Те са длъжни обективно да информират за политиката и обстановката в страната, където са акредитирани, без сензации, а с чувство на отговорност и от позиции да се укрепват взаимните отношения и доверието. Особено ценни са прогнозните материали на посолството, свързани с важни и ключови проблеми.

В представителствата в чужбина голямо зло е носталгията. Тя създава условия за напрежение и нервност. Следващото е взаимната завист, клюките и слухарството, които един нормален и политически зрял човек може да проумее. Това ме връща към един разговор с посланика на Великобритания през 70-те години. На моя въпрос как да се обясни, че жилищата в двора на посолството имат всяко за себе си вход, който не се вижда от съседите, изненадан той отговори: „Очаквал съм този въпрос. Вие сте първият, който ми го задава. Това е израз на богатия опит на «Форин-офис» (Британското външно министерство). Както във всяка мисия в чужбина, и при нас хората често искат да надникнат в двора на съседа и проявяват повече от позволеното любопитство“.

Изглежда, че точно в тази сфера е необходима най-строга и научно обоснована система на подбор на кадрите на конкурсни начала, като се парират ходатайствата, личните и роднинските връзки. Тук трябва да попадат преди всичко брилянтни млади хора с висока култура, включително езикова, свързани с живота, до смърт верни на народа си и с високо чувство на дълг към Родината.

Имам своя сентенция за младите дипломати. Може да прозвучи опростенчески: „млад дипломат, който смята за унижение да носи чужди куфари, не ще се развие нормално“. Той бързо изпада в плен на грандоманията и всезнайството и не ще стигне далече, ако някоя невидима и силна ръка не го дърпа „нагоре“. Дипломацията и търговията, които според мен трябва да вървят ръка за ръка, са стари и тънки „занаяти“. За да се овладеят е нужно дълго чиракуване, в днешния смисъл — постоянно учение, заимстване доброто от по-възрастните, усвояване майсторството „да се смееш, когато трябва да плачеш и да плачеш, когато трябва да се смееш…“. С една дума, добре да си правиш самооценка за това, което знаеш и онова, което можеш. Да умееш да оцениш дали „печелиш когато печелиш и дали губиш когато губиш…“