Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (17)

„Дзаикли“ или некоронованите глави на днешна Япония

Следвоенна Япония бе обхваната от „икономическа треска“. Със страстта на златотърсачи японците поставиха икономиката над всичко. Тя стана техният бог. Завладя ги далеч по-силно, отколкото милитаризмът преди войната. Не е случайно, че японците си спечелиха прозвището „икономически животни“.

В довоенната епоха цялата им енергия беше насочена към външни завоевания, за натрупване на средства за разрушение и употребата на сила. Сега тази енергия е насочена към организиране на строителството, развитието на икономиката.

Японците поеха пътя на икономическия растеж не стихийно или автоматично, а след дълбок размисъл и изтрезняване. Ударът, нанесен от съветските военни сили над квантунската армия (най-силната през войната в Далечния изток), атомният апокалипсис над Хирошима и Нагасаки, превърнатите в прах от пожарищата на американския напалм градове-гиганти като Токио, Осака и др. сега се изправяха и изграждаха бързо и модерно със завидно умение да се запази традиционното, като се обогатява с най-новото от съвременния научно-технически прогрес.

Силата на тази стратегия бе вливането на усилията на единиците в еднопосочните усилия на милионите. И всичко това — във всяка компания, във всяко предприятие, във всеки град и село. С не по-малко страст се изявяваше и администрацията: от Министерството на международната търговия и индустрията до финансовото министерство. От външното министерство — всесилното Гаймушо, до Агенцията за планиране на икономиката и Агенцията за наука и технология. Този дух господствуваше в правителството. Той бе станал част от плътта и кръвта, превърнал се бе в ядро на съзнанието и дейността на онези, които „дърпат конците“ — дзайкай (финансовия свят), чиито граници на влияние са безбрежни.

Японската администрация, бизнесът и финансовият капитал — всичко, което движи държавата, бе насочено от „нищото да се направи нещо“, от внесените суровини да излизат готови, качествени и нужни за пазарите изделия. Провежда се гъвкава стратегия и тактика в съответствие със законите на съвременния научно-технически напредък, обоснована от неприкриваната амбиция „да държат първата топка в световния икономически футбол“.

В тази обстановка средният японец е между най-информираните в света граждани по отношение на икономическата ситуация и активно се интересува от нея. Бързите промени, особено в градовете, завладяват умовете. Променят се центровете, издигат се небостъргачи, безброй подземни магазини и ресторанти, нови линии на метрото, висящи на етажи магистрали, динамично развиваща се индустрия. Всичко това променя японците. Предишният им манталитет на беден и скромен народ се измества от едно повишено самочувствие, от някаква сбъдваща се мечта, която е била далечен мираж на фона на развалините от войната и тежкото наследство от милитаризма.

Изминалите повече от четири десетилетия научиха този народ, че трябва да действува, да строи, да произвежда. В това е сега главният негов интерес, превърнат в истинска страст. Да се движи икономическата машина, това е задача над задачите.

Кой управлява Япония? На този въпрос е трудно да се даде отговор. И в миналото е било така, но днес рискът да се даде обяснение е още по-голям и по-объркан. В Япония централната власт е разделена между няколко групи ръководители и не е най-силният в управлението този, който официално стои на капитанския мостик. Или, както казват, по традиция има правителство с „двойно дъно“, „правителство зад завесата“, т.е. „правителство зад правителството“. Някога шогунът е управлявал зад императора, а често зад шогуна е имало някой, който е държал реалната власт. В Япония, след Реставрацията, както и в началото на XX век е имало известно разделение на властта между различни кланове, а всъщност осъществяващ реалната власт е бил военният клан.

Когато работех в Япония, министър-председател беше Ейсаку Сато. Това бе държавник, минал стаж като министър през 13 ведомства, който се „задържа“ като министър-председател повече от седем години (рекорд в японската история). Със своето умение да манипулира с фракциите вътре в ЛДП (Либерално-демократическата партия), Сато си спечели голяма популярност. Още повече, че периодът на неговото управление съвпада с високите, непознати в историята на капитализма темпове на развитие на страната. По негово време се проведе известното станало вече нарицателно ЕКСПО-70 в гр. Осака.

Днес, когато пиша тези редове, начело на правителството е Ясухиро Накаооне. Когато бе министър на външната търговия и индустрията, той посети България и подкрепи инициативата за изграждане съвместно с японски фирми хотелския комплекс „Витоша — Ню Отани“ в София.

Но до каква степен правителството управлява Япония? Трудно е да се отговори. Безспорно министър-председателят и неговият кабинет са един от изворите, откъдето произлиза движещата сила за управление на страната. Но без съмнение, това не е главният извор. Има и други: парламентът, администрацията, големите босове, синдикатите. Министрите заемат авансцената, но другите им „ангажименти“ са също важна страна на управлението. Това е, разбира се, администрацията, или както често я наричат „бюрокрацията“. Нейната роля в държавата, твърде голяма преди войната, нарасна още повече, защото вече няма конкуренция от страна на военните кланове. Естествено е обаче голям дял от властта в тази страна, където икономиката е над всичко, да принадлежи на икономическите ръководители, т.е. на кормчиите на индустриална Япония, която постигна рекордни темпове и успехи в икономическото развитие… От тях преди всичко произлизат големите идеи и насоки. Те са, които движат най-важните командни лостове, защото движат мотора на развитието — индустрията.

Както Япония през военната епоха се управляваше от кланове на униформите, така днес тя се управлява, и далеч по-добре, от менажерите на икономиката, ръководителите, които японците наричат „Дзайкай“.

Дзайкай… за японците и за чужденците, които го познават, това е един голям, неясен и недостижим свят. Може да се преведе като „финансов свят“, но това ще е само половината от истината. Парите властвуват и Дзайкай доказва това, съставлявайки една политико-икономическа група от богати финансови ръководители, които могат да оказват огромно влияние върху правителството и политиката. Силата на Дзайкай подчертава факта, че правителството и политиката са скъп бизнес, изискващ подкрепата на богатите.

Къде е началото? Още основаването на Японския индустриален клуб в началото на периода Тайшо е един опит да се организира Дзайкай. В 1922 г. членове на този клуб основават Конфедерация на японските икономически организации (Кейдайрен), в която големите фигури от Дзайбатцу заемат ръководни позиции. По този начин постепенно нараства и процъфтява групата от влиятелни бизнесмени, които могат да оказват натиск върху политическия свят, за да осъществява той желаната от тях политика. По-късно, при засилването на милитаризма, Дзайкай дори се хваща ръка за ръка с военните, което довежда до унищожаването му след разгрома на Япония във Втората световна война. Известно време след войната Дзайкай не съществува. Началото на следвоенния Дзайкай може да се открие в дейността на „Кейдзай доюкай“ и няколко други икономически организации. Това обаче в никакъв случай не е истински Дзайкай. Така наречените „третокласни директори“ или платени ръководители, дискутиращи плановете за запазване на своите предприятия от фалит, когато се задоволяваха с „приготвения в къщи обяд“, в никакъв случай не представлява Дзайкай в действие. Правилно е да се приеме, че формирането на следвоенния Дзайкай става след като Япония възстанови своя суверенитет, след като напредна реорганизацията на Дзайбатцу и японската икономика започна своето широкомащабно развитие.

Централни фигури в този следвоенен Дзайкай са хора от първите ешелони на различни икономически организации, представени в Съвета за проучване на промишлените проблеми, по-често срещан със съкращението Санкен, който представлява „главно командуване“ не на Дзайкай, а е най-голямата и влиятелна икономическа група в Япония. Кои са условията, които са го издигнали на върха? Сред 20-30-те членове на „всемогъщия“ Санкен са шефовете на четирите най-силни Дзайкай организации (Кейданрен, Никкейрен, Кейдзай доюкай, CCI), ръководители на нови Дзайбатцу-групи и директор-президенти на свръхголеми предприятия. За тези хора няма нищо невъзможно".

Много факти говорят за могъществото на Санкен, но за пръв път хората го почувствуваха, когато се създаде „Ниппон стил“. „Ниппон стил“ осъществи идеята на Санкен, че за да стане японската промишленост конкурентоспособна сила на международно равнище, трябва с един удар да се пробие преградата на антимонополистическия закон, като се създаде едно свръхголямо предприятие. Подходящо за случая беше обединяването на стоманодобивните компании „Явата“ и „Фуджи“. „Ниппон стил“ стана най-голямата в света компания за стомана. Председателят на гигантското стоманодобивно предприятие тогава Нагано посети първо не министерството на международната търговия и промишлеността (МИТИ), нито ръководството на Либерално-демократическата партия, а Санкен. „Главното командуване“ на Дзайкай обаче проявява интерес не само към икономиката, а играе и важна роля в политиката. Факт е, че четвъртият мандат на министър-председателя Сато стана възможен само след неговата активна подкрепа.

Или другояче казано, Дзайкай — това е реална власт зад официалната власт. Както се изразяват журналистите, и особено членовете на Клуба на чуждестранните журналисти в Токио, хората на Дзайкай не се засягат, че конституцията не ги признава и че не съставляват едно добре организирано тяло. Френският журналист-японовед Робер Гийен пише: „Ние сме в Япония — страна, където контурите на институциите, както тези на пейзажите, често пъти са неясни. Трудно би било да се назове точният брой на хората, които съставляват главния щаб на икономиката и може би, ако ги попитат, те сами не ще се съгласят да бъдат включени в неговия списък. Невинаги са едни и същи тези, които се събират и решават. Тяхната роля даже не е напълно определена, както и отношенията им със съответното министерство. Те не са нещо като суперсъвет от министри, който периодично се събира със съответен дневен ред и не ръководят пряко, още повече да се занимават с текуща работа. Те ръководят «отдалече» и «отвисоко». Те са една колегиална сила зад правителството или над него, чиито идеи и съвети действително съставляват най-важните задачи, срещу които «не може да се рита». Както се случва напоследък, от един обяд в Клуба на индустриалците или от ултрамодерното издание на Федерацията на икономическите организации понякога произлизат решения или идеи, които са много по-важни от онова, което се решава в Министерския съвет“.

По време на моя престой в Япония, а и след това, бяха добре познати на обществото някои представители на „главния щаб на икономиката“ като например Тайшо Ишидзака, до 1968 г. президент на федерацията на икономическите организации, и Когоро Уемура, който го наследи, или хора като Шигео Нагано — магнат на стоманодобива, и Макото Узами — управител на японската банка. Други не са така известни и често техните имена са съвсем непознати за японците. Те познават добре само силата, която представляват такива индустриални и търговски групи, като „Мицуи“ или „Мицубиши“, „Марубени“ или „С’Итох“, а след войната „Мацушита“, „Сони“ или „Тошиба“, но не биха могли да кажат точно имената на главните им шефове.

По време на последното ми посещение в Япония в средата на 1987 г. направих опит да науча нещо повече за „подземния и всесилен“ свят на онези, които решават кой да управлява тази страна и обсъждат напред с 10–15 г. нейните съдбини. Един от моите познати, сега нашумял млад (над 50 г.) бизнесмен, политик и културтрегер ми разказа, че формите на влияние над политиката и нейното формиране в Япония постоянно се менят. Зад официалните институции стоят неформални групи, които в много случаи играят решаваща роля. Преди три години се е образувала „свободна изследователска група“ (Джию Шакайкен-кюкай). Той споделяше, че сега това е най-силният и влиятелен кръг от представители на едрия капитал и на политиците. Председател на групата е Акио Морита — президент на „Сони“, негов заместник Саджи — президент на „Сънтори“, членове са ръководители на най-големи комитети. Между политиците членове на групата са бившият министър-председател Ясухиро Накасоне, сегашният министър-председател Такешита, сегашни и бивши влиятелни министри като кандидатите за министър-председатели Абе и Миядзава; Канемару, Ямашита, Мицудзуна, Ватанабе, Хашимото и др. На срещи на групата се разискват различни становища и идеи за бъдещето на Япония. Канят се за лектори извести политолози, като Кисинджер от САЩ, Шмидт и Щраус от ФРГ. Групата събира и разполага с необходимите средства. Тя обсъжда кандидатите за министър-председатели. Обикновено се обсъждат три кандидатури, които „на всяка цена ще станат министър-председатели през следващите 10 години“ и по такъв начин се определят бъдещите политически лидери.

Тази група не се занимава с всекидневните проблеми на бизнеса. С това се занимават официалните организации, като Кейданрен и т.н. Официалните организации са лицето, а зад тях действат т.нар. частни или неофициални групи. Между тях може да се посочи и влиятелната група „Кейдзай доюкай“ начело с Ишихара и заместник Ушио — председател на компанията — „Ушио-Дейки, и Рокуро Ишикава, който е председател на най-голямата строителна фирма «Коджима»“^[1]. Това са частни връзки и взаимоотношения, но чрез тях се дават рекомендации и фактически се движат нещата.

Никой не може да оглави правителството през последните тридесет години, ако срещу него има вето от Кейданрен.

Съществува определен начин за така наречените политически дарения за изборни компании. В какво се състои той? В разговорите на най-високо равнище между Либерално-демократическата партия и Кейданрен (Федерация на индустриалците) се определя сумата на даренията. Кейданрен разпределя сумата между организациите-членове и събраните дарения се предоставят на партията посредством „Кокумин кьокай“ (национално общество). Например по данни от печата през изборите в края на 70-те години политическите дарения са достигнали два милиарда йени, събрани по описания метод, макар че в този случай десет банки са платили по 200 милиона йени предварително от името на организациите-дарители. За да победи Либерално-демократическата партия, тя се нуждае от пари и Дзайкай й ги осигурява. Дзайкай счита, че парите не обвързват задължително политиците по какъвто и да е начин. Но се стреми да си осигури възможност да внедри своя начин на мислене в политическите им програми.

Мощта на ръководителите на японската икономика се укрепва още повече от тесните връзки, които те поддържат с правителствената администрация — също важен елемент от ръководните среди. Съюзът между кастата на менажерите и кастата на бюрократите е здрав и от взаимен интерес. Завършващите елитните японски университети отиват на работа или в държавното управление, или в бизнеса и индустрията. Преди войната е имало по-голямо разделение — най-добрите частни университети като „Кейо“ и „Васеда“ са предоставяли дипломанти за частния бизнес, докато големият Държавен университет — „Имперският“ университет в Токио, както и Университетът в Киото, са създавали преди всичко държавни функционери. Днес предпоследният, който е преименуван на Токийски университет (Тодай, както казват японците), обучава кадри за държавата (половината от директорите в министерствата са завършили Тодай), но голям брой от тях тя изпраща и в икономиката.

В Япония триадата „държава-бизнес-политика“ е много здрава: тя е добре споена и може да се каже, че продължава старата традиция още от времето на феодална и по-късно от годините на създаването на съвременна Япония. Както бе посочено вече, по време на Токугава търговците са поддържали тесни връзки с даймьо — благородните шефове на клана. В началото на епохата на Мейджи държавата сама създава първите фабрики, разработва ги, а после ги денационализира и ги отстъпва на частни предприятия. Често техни ръководители стават фаворити на правителството, които купували тези фабрики на много ниска цена. Преминаването към съвременната епоха се осъществява в дух на сътрудничество между правителството и деловите среди за постигане на общата цел — индустриализацията. И днес главна цел на националната политика е индустриалното развитие в условията на научно-техническата революция и частните предприятия могат да се възприемат като упълномощени представители (агенти) на тази национал на политика. Те действуват като добре изградена и ефективна асоциация.

Освен задкулисно Дзайкайджин (хората от Дзанкай) действуват и открито, изпълнявайки важна роля. Много от тях заемат постове като обучени и опитни служители в различни съвещателни органи към правителството. Ръководители на Дзайкай заемат едновременно постове в няколко съвета. Например Нагано (бившият президент на „Ниппон стил“), беше член на 10 такива съвета. Крупните бизнесмени Адачи и Иваса — на 8 и т.н. Ако се включат и сутрешните срещи и консултации, Нагано заемаше не по-малко от 100 поста, а Имадзато (президент на Смесения Японо-български икономически комитет) приблизително 50. Те работеха безплатно на тези постове. Целта на Дзайкай е „да говори“ свободно в съветите, така че правителството да се насочва към неговите интереси при взимането на политически решения. Един случай — при третия тур на либерализация на калитала Кейданрен предава документ със своето мнение. Съветът за чуждестранни капитали подготвя своя препоръка, в която мнението на Кейданрен е било прието 80 на сто, а Министерският съвет на свое заседание възприема изцяло препоръката на Съвета. Впечатлението е, че механизмът на правителството е така организиран, че да отговаря преди всичко гладко и послушно на целите на Дзайкай.

Много и неведоми са пътищата и формите за проверки и постигане на баланс при определянето на политиката.

Известни са например срещите, на които министър-председателят е уважаван гост. Ицука-кай (среща на всяко пето число на месеца) се счита за мозъчен клуб, чиито решения имат жизненоважно значение за вътрешната и външната политика. На тази среща присъствуват много от звездите на Дзайкай. Съществуват и други срещи, на които министър-председателят обменя мнения с Дзайкайджин. Много се говори за срещата, на която министър-председателят кани Дзайкайджин, които са бивши негови съученици. Тя играе важна роля като „смазка между правителството и Дзайкай“.

Дзайкайджин са твърдо убедени, че върху тях лежи отговорността за бъдещето на Япония. В светлината на тази убеденост изглежда, че Дзайкайджин далеч не са доволни от „дребните“ политици на деня. Един от влиятелните политици по време на моя престой в Токио Сакурада открито заявяваше, че „консервативните политици днес не могат да направят това, което ние се надявахме, че те ще направят. Обаче преди да ги обвиняваме, ние трябва да критикуваме себе си за това, че сами успяхме да издигнем такива безгръбначни политици.“ А Имадзато му пригласяше: „тези момчета от правителството могат да надробят много бели, ако не ги държим изкъсо.“

След войната правителството и бизнесът изработиха вече споменатата спасителна формула: „отделяне на политиката от бизнеса“. Спомените от безчинствата на японския шовинизъм тогава бяха твърде близки и неприятни. По какъв друг път довчерашните нагли самураи можеха да се явяват в обширния далекоизточен район, освен под хрисимата форма на търговеца, който „нямаше нищо общо с политиката“ и „разкаял се“, търси пазари и суровини? Тази гъвкава формула помогна много Япония да навлезе със своите стоки почти навсякъде по света. Икономиката винаги е била концентрирана политика. Тя ярко се изявява в действията на тази страна, която играе незавидна роля сред седморката от най-развитите капиталистически държави и се обвърза твърде много с агресивната политика на САЩ.

Какви хора са менажерите на нова Япония, авторите на нейната промяна и нейния безспорен разцвет? Нека още в началото изтъкнем едно от техните качества, защото то е ключът за японския успех: смелостта. Военните от някогашната имперска армия изчезнаха и с тях избледня споменът за банзайте и светкавичните кампании, чиято амбиция беше според известния по това време лозунг да „съберат под един-единствен покрив осемте краища на вселената“… Разбира се, под покрива на Япония! Не е пресилено, ако се каже, че именно в наследниците им, каквито са например ръководителите на компаниите и фирмите е останала да съществува тяхната смелост, но в трансформиран вид.

Колкото и да са различни хората от новата епоха, в тях намираме някои черти от манталитета на някогашните им униформени деди: дързостта и смелостта на техните амбиции. Разбира се, това е дързост, която се проявява в мирна трудова битка, в индустриална конкуренция, амбиция за строителство и търговия. Голяма смелост се изискваше от тези командири на индустрията още на другия ден след поражението да проведат генерална офанзива на икономическия фронт през периода 1951–1952 г., да предложат на тази страна — победена, изолирана, бедна на суровини, да догони развитите страни, нейните победители, които бяха много по-напреднали. За това се изисква изключителна амбиция, сръчност и прозорливост.

Стратегията към ускорено развитие подтиква менажерите на „изгряващото слънце“ да бъдат винаги на първо място в модернизацията. Те търсят техниката на бъдещето. Умеят да забележат нейното появяване, да платят нейната цена, даже и невероятна, и да я приложат в най-кратки срокове. Стоманодобивът е добър пример за това. Ръководителите на японските стоманодобивни заводи и досега не са престанали да внедряват най-прогресивните процеси на производство и най-съвременно оборудване, какъвто е случаят с конверторите за кислород, методът за непрекъснато леене на стомана или най-усъвършенствуваните гигантски високи пещи. Японската електронна индустрия първа осигури успешно развитие на транзисторите, изобретени в Съединените щати, и масовото им производство. Индустрията за морски конструкции успя да изнамери нови техники и нови методи на организиране на производството и с това успя да се противопостави на световната конкуренция. За първи път Япония създаде гигантски „суперкораби“ с шестцифрена тонажност. Автомобилната индустрия успя, след известно закъснение, да се организира и обучи, за да започне от 1967 г. офанзива, която днес я изведе на първо място на международния пазар. Японците посрещнаха появяването на микропроцесорите с възторг и цялата японска индустрия много бързо разбра тяхното важно революционизиращо значение.

Смелостта на японските бизнесмени и менажери се изявява и в мащабността на „офанзивите“ на индустриалните успехи, за които стана дума, а за в бъдеще може би ще се изяви в авиацията и космонавтиката, в областта на „мирния атом“. Ръководителите на икономиката умеят бързо да сменят ориентацията я да преместват центъра на тежестта, когато е необходимо. Така се получи при преминаването от леката към тежката индустрия, на която беше отдадено най-голямо значение. Това допринесе много за осъществяване на така нареченото „японско чудо“. Много бързо японските индустриалци забелязаха „втората индустриална революция“ на XX век, за която толкова много се говори днес — революцията на новите наукоемки индустрии. Те разбират и бързо осигуряват всичко необходимо за тяхното развитие. За да осъществяват тези „трудови подвизи“, индустриалците хвърлиха много сили и инвестиране, за да може тяхната страна да излезе на първо място в света в съответната област. В някои от най-важните индустрии те често сменят оборудването с такава бързина, която „спира дъха на техните конкуренти“, с риск да оставят неизползувана даже почти нова и съвсем неамортизирана техника. В тази страна, доскоро бедна на капитал, голяма пречка за ускореното развитие би могъл да бъде проблемът за инвестирането, т.е. трудността да бъдат намерени фондове за финансиране на перманентната революция в оборудването, и курсът към създаване на нови предприятия. Но Япония успя да се справи сама, прилагайки най-неочаквани финансови методи и именно тук се проявява решителността на нейните менажери. Те не се поколебаха да поемат тежки рискове, за да създадат своите нови предприятия, вземайки от банките огромни заеми. От своя страна самите банки показаха голяма смелост, предоставяйки нужните суми. Решителна помощ за осъществяване на всичко това оказва Националната японска банка.

Откъде се взема толкова смелост у тези шефове на Дзайкай? Ще ни отговори един от най-смелите между тях, индустриалецът Йоширо Хонда, конструктор на известните мотоциклети и автомобили, които носят неговото име. „Плодотворното въображение и дух, свежите идеи и солидните теории и накрая икономията на време — ето тайната на моя успех — казва той. — Ако предприятието «Хонда» достигна сегашното си развитие, това е защото «Хонда» нямаше традиции. След като нямахме минало, ние имахме само бъдеще… Добре направихме, че загубихме войната. Ние никога нямаше да имаме тази свобода, която имаме сега. Имахме възможността да започнем от нула и да видим голямото.“

Тези световни магнати на бизнеса впечатляват всеки, който влезе в контакт с тях, със силата на своята личност. Не са малко онези, които разчитат на своя актив от инициативи и смели действия, направили ги широко известни в обществото. Такъв е например Такеши Митарай, президент на фирмата „Канон“, който след войната стана пионер на големия успех на Япония в областта на оптиката и фотографските материали. Шиндзо Оя, министър на външната търговия, какъвто беше през 1956 г., за няколко години стана най-прочутият магнат по изкуствения текстил. Тошао Доко преди Суецката криза през 1956 г. пред очите на цял свят хвърли Япония в авантюрата по построяването на кораби-гиганти и първи в света създаде кораб с тонажност над 100 хил. тона, а след това с тонаж над 200 хил. тона. В началото на петролната криза фирмата „Мицубиши“ вече бе завършила корабостроителните съоръжения за танкери с 500 хил. тона вместимост.

Големите успехи на японските фабриканти на супертанкери (днес те са многобройни и Доко не е сам в своя път) се сливат с тези на петролните магнати, които навремето си бяха сензация. Първият рязък подем в тази област беше отбелязан от Садзо Идемицу, делови човек, който през 1953 г. се осмели да предизвика англо-иранците, възползвайки се от конфискацията на британските петролни компании, за да купи ирански петрол от д-р Мосадък (тогава министър-председател на Иран) при много благоприятни условия. Оттогава той провежда независима петролна политика. Но още по-сензационно беше постижението през 1958 г. на Tapo Ямашита — друг рицар на „черното злато“, който успя, въпреки крайно силната опозиция на американците и на петролната корпорация Шел, да придобие богата петролна концесия в Арабските емирства и да доведе японците в този край, което не мина без влагане на големи японски инвестиции.

Естествено, посочвайки тези лица, аз съвсем не искам да кажа, че именно те съставляват „правителството на менажерите“. Подчертавам още веднъж, че то не е точно определено и ако успея да нахвърля един приблизителен списък от 20–30 най-влиятелни ръководители в икономиката, сигурно е, че голяма част от хората, които ще спомена, а може би и всички, вече не фигурират в „управлението“. Но тези, който са заели техните места, са също като тях, от същия вид, със същите характери, вещина и способности.

Чужденецът-посетител, който има делови контакти с отговорна личност в Япония, често е отчаян, откривайки в негово лице мъчен събеседник, от когото „нищо не може да измъкнеш“. Но той явно ще остане излъган относно качествата на този, който е пред него, само поради това, че не знае как да общува с него, че не разбира колко японецът не обича да блести, нито да изтъква своята дълбока същност. Представителите на Дзайкай общо взето са различни и контактите с тях за хората от Запада са по-лесни и по-приятни. Менажерите на нова Япония и техните сътрудници от новото поколение в индустрията и търговията след войната често се различават от съотечествениците си по това, че са „по-ясни“, т.е. по-отворени, добри събеседници, по-богати на идеи и са готови за дискусия. От времето на милитаристична Япония е известно, че хората от армията са най-затворени, а тези от флотата „най-отворени“. Някои от качествата на някогашните моряци, съчетани с други, днес се притежават от представителите на Дзайкай.

Дзайкайджин безспорно имат лични способности, но не по-маловажно е да имат силни началници и зависими колеги, с които да споделят общи интереси. В човешките им взаимоотношения определящи са роднинските връзки и съпружеските влияния, състудентските връзки, приятелствата на базата на общо месторождение или хоби. По време на престоя ми в Япония най-широко разпространени съпружески връзки в политическите среди имаше министър-председателят Сато и неговата група, а в Дзайкай — групата на фамилията Андзай. Особено забележителни бяха роднинските връзки на братята Андзай — Хироши Андзай като президент на „Токио газ“ и Масао Андзай — като президент на „Шова денко“, достигайки до министър-председателя Сато и дори до императорската фамилия. Цялата тази структура заслужава да бъде наречена типичен пример на „висшето общество“ в Япония. Тя се разпространява почти сред всички най-изтъкнати политически и стопански дейци, които стоят на върха на пирамидата.

„Японските делови хора често пъти правят впечатление, че са американизирани и че приличат на бизнесмените от зад океана. Според много японоведи това впечатление е фалшиво или по-конкретно неточно. Ако малко поостържем съвсем тънкия слой на американизацията, откриваме човек, съвсем различен от тези, които се създават в Съединените щати. Разбира се, американското влияние върху формирането на новия японски елит беше дълбоко и значително, но то не беше нищо друго, освен процес на подражание. Подражанието накара хората от деловите среди в Япония да бъдат много «по-разположени» към американците. Те видяха Америка много по-отблизо, проявиха голям интерес, за да я опознаят, да разберат и да усвоят нейните уроци.

«Американизацията» на деловите хора в Япония в действителност е осъвременяване на американските методи на работа, които са много по-бавни. Тя беше възприета не от любов към Америка, а от любов към развитието. Ако кажем, че японците се американизират, без съмнение ще бъдем близо до истината, но още по-близо ще бъдем, ако кажем, че те се озападняват или още по-добре, че се модернизират.

Въпреки тяхната привидна американизация, ръководителите на Дзайкай са много далече от бизнесмените на Съединените щати по начин на мислене и живот, на работа и ръководство. Освен това те се различават повече от своите американски колеги, отколкото европейците от деловите среди. Тъй като при капитализма основното са парите и печалбата, можем да кажем, че японските шефове са особен вид капиталисти.

«Преди всичко отношението им към понятията „пари“ и „печалба“ се различава от нашето — сподели с мене в Токио един западен индустриалец. — В действителност парите не ги интересуват толкова и това се отнася почти за всички японци. Стойността на долара в американския живот не е еквивалентна с тази в японския. Факт е, че в личния си живот японците отделят по-малко място на парите, отколкото ние. Те получават общо взето по-малко, отколкото се получава у нас и декорът на живота им е много по-скромен. Луксозна кола, охолен живот, платени отпуски, състояние за милиони — всичко това е твърде чуждо за тях. Те получават определена заплата, обикновено немного висока, с цел да остане под нивото на облагането с големи данъци. Вярно е, че понякога имат големи разходи за представителни мероприятия, направени с такава щедрост, която ни изглежда прекалена (голф, подаръци, вечери при гейша и т.н.), но това се осъществява в професионален мащаб и този, който плаща, е предприятието или компанията по специално определена за това сметка. Тяхната къща, разходите и стилът им на живот си остават скромни и разликата в това отношение между отговорните лица и народната маса при тях е по-малка отколкото на Запад и в Америка…»

С основание тези мисли могат да продължат и така: в предприятията не парите командуват всичко. Даже може да се каже, че те престанаха да командват и въпросът за разпределението на печалбата им не е най-важният. Защото обикновено парите идват от други източници (кредити от банки, спестявания на персонала и пр.) и не съществува, както на Запад, преследване на високи дивиденти. Кои са обикновено работниците? Техните отношения с предприятието не се определят предимно от размера на заплатата и трудовия договор. Тяхната заплата е функция преди всичко от възрастта им, освен това по начало те са приучени да бъдат скромни по отношение на заплатата. Младият и надежден работник получава по-малко от стария, който може да не работи така добре: за да бъде заплатен по-високо, той трябва да остарее. И това те не смятат за несправедливо, както би ни се сторило на нас, защото когато работникът навлезе в години, неговите семейни ангажименти се увеличават и именно тогава той вече е добре платен.

Общо взето отношението на японския ръководител към неговия персонал е много по-различно от ръководителя в западните капиталистически страни. Той се придържа повече към човешките отношения, отколкото към икономическите. Това е известният патернализъм на японските ръководители, който свидетелствува, че те са още твърде далеч от «широката американизация». Към своите служещи и работници по отношение на дисциплината и условията на работа фирмите проявяват твърдост, каквато няма да намерите никъде. В същото време те проявяват такава щедрост, каквато е непозната на Запад. Никога не уволняват добрия (кадърния) излишен персонал, търсят начини и пътища да го ангажират в друга дейност, не го изоставят в трудни моменти, а всъщност търсят начин да не го загубят.

Както и в старото японско общество (което просъществува до 1945 г.) — твърде йерархическо с пирамидално устройство, с безспорен авторитет на един шеф на върха, японското предприятие най-често се ръководи от един човек, който е малък «император», изискващ пълна лоялност от подчинените си. Но той е «император», който знае своите задължения, също както и правата си и преди всичко задължението да бъде като баща на своите подчинени, внимателен към техните нужди, да ги подкрепя и да бди над тях. Когато това не им се отдава, такива «императори» биват бързо сменявани и порицавани.

При разговори със западни бизнесмени, те обръщат внимание на факта, че да се ръководи едно японско предприятие е по-лесно, отколкото да се ръководи една западна фирма. Но струва ми се, че когато говорим за «управлението на менажерите», би трябвало да добавим, че и управлението на икономиката в японската държава е също по-лесно, отколкото в други капиталистически страни. Защото големите шефове знаят, че и към тях държавата има известен патернализъм. Дори на тяхното ниво съществува някакво твърде японско усещане от необходимост да бъдат ръководени отгоре. Освен това те смятат, че подчинението на по-горните инстанции гарантира взаимната поддръжка. Така се създава съюзът между менажерите и бюрократите. Сплотеността на персонала води до общност по отношение на доктрината. Правителството, след като представлява Дзайкай и бюрократите, след като е нещо като братовчед на менажерите, не се притеснява да приема известно право на държавата да се намесва в техните работи и са сравнително покорни по отношение на съветите и насоките, които им се дават. Шефовете и групите, които те ръководят, са чувствителни към националните интереси и приемат обикновено с разбиране указанията на правителствените плановици. И обратно, администрацията, която е в тесен контакт с деловите среди, има твърде «индустриален» дух. Функционерите на най-влиятелното министерство — Министерството на международната индустрия и търговията (МИТИ), имат голям опит и знания по проблемите на индустриалното развитие. От него се роди влиятелната Агенция за икономическо планиране. Макар японските политици, бизнесмени и бюрократи често да подчертават свободния характер на икономиката, изградена на принципа «lessez faire lessez passer»^[2], силното влияние на държавното планиране е втъкано в японското развитие и характеризира държавния монополистически капитализъм.

Системата на ръководство на Дзайкай в основата си е пропита силно от «японизъм», т.е. начин на действие и мислене, при който модернизмът се съчетава с придържането към специфични японски традиции.

И още едно качество, което има своето значение: тези големи ръководители на най-динамичната капиталистическа страна, тези двигатели на една непрекъсната революция в индустрията са хора, които не бързат. Големият шеф е човек, който има време. Той не е пленник на задачи от всекидневието и е дистанциран от това чрез своите сътрудници. Той им поверява отговорността при вземането на текущи решения, за да може по-добре да изпълнява ролята на върховен пилот, който има грижата за големите цели. Той се забавлява. Той играе голф. Той чете, рисува, изучава и размисля. Той пътува извън страната. Ето защо това, което той предприеме, често е замислено не само за размерите на самата Япония, но и за размерите на световния пазар.

Една статия във в. «Ню Йорк таймс» отправя остро предупреждение: «САЩ се управлява от шепа хора, които имат водеща позиция. Президентът може да бъде сменен чрез избори, но народът никога не може да се освободи от тази шепа ръководни лица». Предупреждението е насочено срещу централизацията на капиталите и тенденциите на антидемократизъм в икономическия живот на страната. Дали не може това предупреждение да се отнесе за Дзайкай? Да! Може! Дзайкай са некоронованите глави на днешна Япония!

Начинът, по който се управлява днес Япония е изразен най-добре в популярния в Токио израз: «Япония се управлява от постоянно променящото се единомислие на хайлайфа». Японската ръководна прослойка е елит от бюрократи (администратори), бизнесмени (делови дейци) и политици плюс шепа най-изтъкнати интелектуалци и хора с особен престиж и авторитет в обществото. Те определят японския курс във всяка сфера на живота — икономика и политика, наука и образование и т.н. Като всяка японска група, те вземат решение не по волята на мнозинството, а с единогласие, постигано чрез безкрайни разисквания, договаряния и машинации.

Японците наричат това «уеднаквяване на гледищата». На Запад могат да го нарекат вътрешен сбор от компромиси. Единогласието никога не е статично. То постоянно се изменя. Това е динамично и безкрайно подновяване на постигнатите вече споразумения, в някои случаи дори само заради незначителни уточнения на нюансите. Японският елит няма подобие в западните страни, защото японските и западните концепции за понятието нация са коренно различни. Съвременните западни капиталистически страни се ръководят от политически теории и институции в продължение вече на две столетия след Великата френска революция. «Японската нация — фамилия», напротив, се развива в началото от фамилии, обединени в кланове, а клановете — в национална фамилия. Японското общество е по-авторитетно, ориентирано е повече към групата, отколкото към индивида и като продукт на една изолирана островна страна е предимно хомогенно.

В японската нация — фамилия императорът е бащата; главно духовно лице на религията шинто е пак императорът — шеф на шинтоистката религия, арбитър за етика и красота, мъдрец по политическите проблеми, символ на национално единство. Той обаче не управлява пряко. В ръководната общност — по-възрастните «братя» от националната фамилия, носят отговорността за управлението и за благополучието на народа, които пък се състои от «децата на националната фамилия». Във филиалите на националната фамилия хайланфът запазва специален ред и работи за общото благо. Той е «благодетел» и «настойник». Обществото, от своя страна, е длъжно да бъде подчинено и «благодарно» и всички са задължени да бъдат лоялни първо на императора, след това един на друг. Независимо от всички промени на повърхността, в условията на индустриална и модерна Япония тези тенденции се приемат като естествени както от фермера в Кюшу, така и от корабостроителя в Кобе, от бюрократа в Токио и от рибаря в Хокайдо. Днес елитът е пряк наследник на управляващата класа от предмодерна Япония и от епохата на Мейджи.

Окупацията след Втората световна война премахна временно военните и помогна да се издигнат политиците като пълноправни членове на елита. Бизнесмените дойдоха да подсилят икономическата реконструкция и експанзия в следвоенния период. Бюрокрацията (администрацията), която оцеля по време на реставрацията (революцията Мейджи) и по време на милитаристичните промени, просто продължи да действува по своя път. Днес като най-старата от тези три групи на елита тя може би отразява най-добре традиционните японски ценности. Японският бюрократ, казва Ричард Халоран, е нещо като готвач на стар китайски мандарин. Той е просмукан от конфуцианската етика и отговорност. Бюрокрацията изгуби част от някогашната си полурелигиозна форма и бюрократите вече открито не се считат за слуги или служители на императора. Японското общество се стреми да издига социалния престиж на правителството, правейки бюрокрацията привлекателна за най-добрите умове на нацията. Тя включва голяма част от най-добре обучените граждани на Япония от избрани направления и министерства, като Министерство на финансите, Министерство на външните работи, Министерство на външната търговия и индустрията, на земеделието и рибните продукти и др. Бюрократите са много добре и внимателно подготвени както по време на тяхното следване в университетите, така и в службите, където работят.

Администрацията предвижда плътен работен ден, който дава възможност и време на всеки да развие своите качества в съответните области на дейност. Нещо повече, японското правителство в продължение на дълги години е организирало набирането на данни и информация за всеки аспект на японското общество, както и за съответните направления в чужбина. Чиновникът има достъп до тях и до всичко, свързало с работата, което е акумулирано още в университетите и в частните институти.

Комбинацията от интелигентност, квалификация, време за мислене, улеснение и престиж прави чиновника безспорна сила в системата за вземане на решения. Чужди дипломати, които участвуват в сесии, на които обсъждат проблеми с официални представители на японската администрация, оценяват, че те се подготвят много добре, придружени са от експерти, въоръжени с поразително подредени факти и данни и добре обмислени аргументи. Нещо повече, администрацията е упълномощена по обичай или по закон да реализира политиката в практиката, което означава, че тя може да модифицира политическите и икономическите решения с оглед те да отговарят колкото е възможно повече на нуждите на държавата, съобразно тяхното виждане. Администрацията има такива широки отговорности, че почти не остават незасегнати области от живота на японското общество. В Министерството на просветата например специалистът по математика и математическо обучение изучава детайлно всеки доклад, свързан с обучението в японските училища, сравнява постигнатото с развитието в други страни и формулира стандарт, който служи за еталон на учителите по математика. Това дава своите резултати — обучението по математика в Япония е на челно място в света.

Меродавното американско списание «Форин Афеърс» с открита завист пише: «Японските чиновници владеят изкуството на прецизното планиране, осигуряването на приемствеността, отличната организация и са много честни». Тук може да се добави и педантичността в дисциплината. По данни на «всезнаещата» японска статистика броят на нарушенията на вътрешната дисциплина в министерствата и ведомствата през 1984 г. са били 2142. Твърде малко за страна, в която правителствените чиновници са повече от два милиона! Японският чиновник е символ на страж на държавните интереси. Тези, които са имали или имат случаи да контактуват с японски министерства, най-добре са разбрали невидимата сила на японската администрация.

Японското общество на бизнесмените има своите дълбоки корени в миналото, в богатите японски традиции. Предшественик на днешните големи бизнесмени е някогашната търговска класа, която се появи в последните години на периода Токугава, и самураите, които станаха банкери след революцията Мейджи. Обществото на бизнесмените е било поддържано от правителството през периода Мейджи, но постепенно развива своя собствена сила и мощ като равноправен партньор в изграждането на японската индустрия и икономика. Обществото на бизнесмените обаче получи своята истинска изява в следвоенния период, първо, чрез възстановяване и реконструкция на тежко засегнатата икономика, а след това и чрез нейното тласкане към нови висоти в индустриализацията и научно-техническия прогрес.

Финансистите, индустриалците и търговците получиха сила и власт преди всичко защото държаха ключовете на благополучието и на икономическия разцвет. Банкерите са най-влиятелните, защото контролират източниците на средствата за инвестиране и за финансиране. Банките са най-големите доставчици на фондове, тъй като Япония нямаше напълно развит пазар за обществен капитал. Търговските компании и техните ръководители контролират по-голямата част от продажбите както на вътрешния, така и на външния пазар. Те специално имат заслуга за набиране на така необходимата чужда валута за изплащане на вносните стоки, което е особено важно за една нация, която не притежава естествени ресурси. А индустриалците са организаторите на производството — тези, които осигуряват, чрез трудещите се, националното богатство. Дребните бизнесмени в по-голямата си част нямат такова голямо влияние на националната сцена, но взети вкупом, те създават половината от националния доход.

Японските бизнесмени, както навсякъде в света, работят, за да трупат печалби. Но тяхната мотивация се изгражда върху конфуцианската етика, от която се ръководи и чиновникът. Те са отговорни пред акционерите за ефективните и печелившите операции на съответната корпорация. Работят тясно свързано с администрацията и политиците, за да решават кое е най-доброто преди всичко за буржоазията, дори ако някои отделни акции не са най-полезните и най-благоприятните за тях. Бизнесмените наследиха традицията на вярно служене от самураите, които станаха търговци преди сто години и които носеха етиката със себе си. Отказаха се от меча, но сменяйки техния начин на живот, не смениха техния начин на мислене.

Третата група на днешния хайлайф са професионални политици преди всичко от управляващата консервативна Либерално-демократическа партия (ЛДП), която с изключение на един кратък период е на власт от края на войната досега. Това е най-новата група от елита, най-малко свързана с японските традиции, поставила си за задача да приспособи западните форми към японската практика. Консервативните политици са организирани в Либерално-демократическата партия, която по същество представлява федерация от фракции, водещи помежду си борби предимно за власт или за налагане на определени концепции. Обикновено те намират пътища за обединяване преди изборите за парламент (Камарата на представителите — Долната камара, и Камарата на съветниците — Горната камара). Между тях се избира министър-председателят и по-голямата част от министрите.

Вече споменах, че политиците са зависими от бизнесмените — доставчици на политически фондове и от държавните служители за провеждане на политиката. Политиците имат законен контрол над правителството чрез обществения форум в парламента. Нещо повече, много опитни следвоенни политици, произлезли от администрацията или от обществото на бизнеса, поддържат тесни лични връзки, упражнявайки голямо влияние. Много политици правят своята кариера преди всичко укрепвайки влиянието си в избирателните райони и на основата на връзки с други политици. Един 50-годишен (за Япония много млад) политик, с амбиция да стане министър-председател (това бе доскорошният министър-председател Я. Накасоне), организира асоциации за стари хора, чиновници, фермери, домакини, студенти от университетите, дори по-млади от възрастта за гласуване. Той плаща на професионални политически работници да поддържат тези лиги и редовно се среща с тях. Други ключови фигури са също стари държавници, които се оттеглиха от политиката, от администрацията или бизнеса. Най-известен след войната беше бившият министър-председател Шигеру Йошида, който ръководеше възстановяването на Япония. Преди войната той е бил дипломат. Беше арестуван от милитаристите поради съмнение, че иска да организира подписването на мирен договор, и беше възстановен на политическата сцена по време на окупацията на американските и съюзническите сили. Той бе министър-председател в най-тежкото време на японското възстановяване. Спечели авторитет и популярност поради своята твърдост, последователност, компетентност и богато въображение.

Специално място в елита е запазено за представители на обществото на интелектуалците, с изключение на марксистите. Интелектуалецът е свързан с моралната отговорност неговите знания да се ползуват в полза на обществото. Обществото на интелектуалците не е ограничено само в рамките на университетите, а включва най-малкото още две други категории. Едната е йогенша или мъдрецът, неговите съвети биват търсени, защото знанията и опитът му са в специални области. Друг представител на управляващия елит сред интелектуалците е журналистът, издателят на вестници, коментаторът, социалният критик, до който се прибягва, когато е необходимо да подпомагат и да подкрепят дадено важно решение. Създаването на консенсус в Япония сред тези, които не са напълно идентични с елита, има своето влияние. Те трябва да бъдат слушани даже ако техните възгледи имат малко значение за крайното решение. Опозиционните лидери на социалистите, на комунистите и на партията на «чистата» политика «Комейт» с ръководителите на профсъюзите и левите интелектуалци могат да отложат едно решение в парламента или да наложат компромис чрез протест, но тяхното влияние е периферийно поради това, че нямат достатъчно база за действие и все още не могат да формират мнозинство. Елитът позволява на опозицията да изказва своето мнение и да търси неговото налагане. Някои от членовете на елита още в края на 70-те години се опитват да доказват необходимостта Япония да поддържа по-тесни отношения с комунистически Китай, особено в търговията. На времето официалната американска администрация се съпротивляваше на това и американските дипломати явно изявяваха нейното мнение. Японците отговаряха, че са притискани от опозицията и трябва да правят някои концесии и да поемат политически рискове…

Опозицията улеснява администрацията (правителството) да търси извинения и да не се съгласява с някои искания на САЩ. Така например в края на 70-те години по настояването на САЩ Япония да поеме по-голяма отговорност за собствената си отбрана, правителството се противопостави, като се оправда със силното противодействие на опозицията.

Аргументът, който правителството използуваше пред американските официални власти, беше, че по-голямото отделяне на средства за отбрана ще разгори политическите страсти, ще обедини опозицията, което би било безспорна заплаха за политическата стабилност.

Почти изцяло извън елита са фермерите, чиито глас става все по-слаб с всяка година, тъй като Япония става все по-индустриална страна. Те имат влияние сред консервативните политици, които се отплащат с големи субсидии към цената на ориза.

Военните все още са твърде ограничена група при вземане на решения. Това е резултат от поражението във войната. Те обаче постепенно печелят позиции. При днешната японска система силите за самоотбрана се развиват под влиянието на голяма опозиция и антипатии на населението към войната. То се страхува от всяка акция, която би въвела Япония в нови авантюри. Доколкото обаче генерацията от военното време си отива, тези настроения постепенно изчезват, милитаристите все повече печелят място и възстановяват своето минало влияние.

 

 

Трудно е да се определят размерите на естаблишмента (елита). Едно грубо пресмятане показва, че те са около 3–4000 души, между които има много малко жени. В управлението кариерните заместник-министри са старши бюрократи. Те са на върха на бюрократичната пирамида в тяхното ведомство. Под тях са старшите съветници и началниците на големи бюра, които могат да се сравнят с помощник заместник-министри. Техните заместници са съветниците, които са равни на заместник-помощник заместник-министри. В бизнеса, в елита влизат председателят на ръководното тяло, президентът, зам. президентът, управляващите директори, старши съветници, началниците на по-големите отдели и техните първи заместници. В консервативната политическа партия министър-председателят, министрите, избраните в парламента, ветераните и специалните съветници са членове. От интелектуалците в елита се включват професори и по-нисши длъжности учени, които са станали известни със свои публикации и научни постижения. От пресата в елита се включват издателите и главните редактори, ръководителите на отдели, специалистите в по-специалните области и старши репортерите. По отношение на възрастта много малко от членовете на елита са по-млади от 50 години. Повечето са между 50–60, а най-известните и изтъкнатите над 65–70. Ръководещият състав е елит от умове, образование, способности и заслуги. Един японец с най-обикновен произход, може да влезе в състава на ръководещите кадри и да стигне до върховете, ако започне от рано да следва предопределените пътища и ако се придържа към системата. Ако хора от известни семейства или фамилии с историческо минало не са достатъчно активни и способни, те биват държани настрани, на синекурни длъжности. Същото се отнася и за хора от богати фамилии или за синовете на собственици на големи компании. Ръководният състав вече не е аристократичен в общоприетия смисъл на думата, независимо че фамилиите с благородно минало продължават да бъдат уважавани. Системата на перовете, утвърдена в ерата на Мейджи, беше унищожена по време на окупацията, въпреки че в последните години започна отново да се проявява. Бившите аристократи обаче могат да влияят само ако имат достойнства и качества, а не че са носили благородни титли.

Пътищата, по които една личност може да влезе в най-висшия кадрови състав, са добре определени. Най-важното е образованието. Има значение още първата степен на обучение, при което голяма роля играе авторитетът на училището. За много младежи, издържали успешно приемния изпит и са приети в някое престижно средно училище, това е първият момент на тяхното издигане към ръководния състав. След това успешното приемане в национални и частни университети създава потенциални възможности за развитие в областта на бизнеса по бюрократичната стълбица или в политиката. Държавният Токийски университет е на върха на тази схема особено със своя факултет по право. Сред частните университети по-престижни са «Васеда», «Кейо», «Хитоцубаши», както и «Мейджи» и «Хосей». Извън Токио между най-известните е университетът в Киото. Когато един млад човек завърши тези престижни университети, той има немалък шанс да влезе в управляващата група.

Ръководещият състав е свързан помежду си с връзки, които са еднакви за всички ръководни групи в света. Но съществуват най-различни контакти, уникални за Япония и често невидими за чужденците. За японците няма по-голяма връзка от личните отношения. Те заемат важно място в обществото. Чувството на лична лоялност и задължение се смята за първостепенно достойнство в японското общество. То стои в основата на всяка проява на личността в отношенията й с друга личност, в семейството, при женитба, в училището, в работата, дори когато става въпрос за приятно прекарване на почивката. Така например членовете от върховния състав имат задължения към императора и към хората от императорския двор, към техните фамилии, към членовете на тези фамилии, към техните съпруги и към фамилиите на техните съпруги, дори към техните деца и приятелите на техните деца, съученици и състуденти, към приятелите им в бизнеса и администрацията, към онези, с които са си създали връзки. Японците имат регистър, наречен «инсеки», който дава информация кой от известните дейци с кого е свързан и как — дали по кръвна линия, дали чрез женитба, по линия на училището или по професионална принадлежност. Например и тримата японски министър-председатели след войната бяха «деши» (възпитаници) на покойния премиер Шигеру Йошида. Юбуске Киши и Ейсаку Сато са братя. Сато е бил осиновен във фамилията на неговата жена, за да продължи фамилната линия. Сато и покойният Хаято Икеда са били съученици. Синът на Сато Шинки е женен за дъщерята на Хироши Андзай, зам.-президент на «Токио Газкомпани», една от най-големите компании. Брат на Хироши е Масао Андзай, президент на «Шова денко» — водеща химическа фирма. Той е женен за Мицуе Мори, чийто брат Сатори е президент на «Ниппон якин» — известна металообработваща компания. Другият брат Кийоши Мори беше изгряваща звезда в консервативната партия преди преждевременната си смърт през 1968 г. Една от сестрите е женена за Мики Такео, многократно министър и министър-председател. Връщам се към Масао Андзай: неговият син е женен за дъщерята на Хидесабуро — президент на «Нишшин сейфун» — една от дъщерите на Шода е принцеса Мичико, съпруга на престолонаследника Акихито. Примерите са много и не се ограничават в рамките на политическия живот на Япония. Дзентаро Косака, влиятелен член на консервативната партия, някога външен министър, е женен за сестрата на жената на Шиничи Окадзаки — президент на голямата застрахователна фирма «Довакомпани». А сестрата на Косака е женена за многогодишния кмет-губернатор на Токио Мийокичи Минобе — първият социалист, избран на тази длъжност. Минобе е син на Тацукиши Минобе — известен учен преди войната и един от авторите на днешната японска конституция. Подобни са взаимните връзки между най-висшите кръгове на управляващите и през 80-те години. В това отношение нещата не се променят, а се задълбочават и разширяват. Посочените примери са от края на 60-те и средата на 70-те години. Някои от лицата вече са напуснали този свят, но поколенията им продължават тяхното дело, а взаимните връзки все повече се преплитат.

 

 

В своя очерк «Японското правителство погледнато отблизо» Тецухиса Мацудзаки, специален помощник на председателя на Либерално-демократическата партия, пост, който когато пишех тези редове се заемаше от Ясухиро Накасоне, посочва, че съществуващият в Япония механизъм за вземане на политически решения е резултат от три факта. Първо, Япония има по-скоро парламентарно-кабинетна система отколкото президентска. Второ, повече от 40 години управляващата Либералнодемократическа партия (ЛДП) държи непрекъснато в ръцете си политическата власт. Трето, изборите за Камарата на представителите, която е по-влиятелна от Камарата на съветниците, се извършват на базата на еднакъв брой представители от избирателните области.

За разлика от президентската система (например в САЩ), която се придържа към разделение на властта, японската парламентарно-кабинетна система дава възможност на управляващата партия да проникне дълбоко в структурата на държавния апарат като цяло.

Проучващите функции на управляващата партия се изпълняват от Съвета за политически проучвания към нейното ръководство. Ролята на парламента е преди всичко да оповестява становищата на опозиционните партии и да прави необходимите поправки към проектите на правителството.

По статистически данни японският парламент използува по-малко време за обсъждане на законопроектите в сравнение със законодателните органи на другите развити капиталистически страни. Причина за това е, че почти всички политически мероприятия на държавния апарат най-напред се представят в ЛДП. Те се внасят в парламента след обсъждането им в съответните органи на управляващата партия. Например законопроектът на бюджета се смята «Предложение на министерство на финансите», преди да се разгледа от ЛДП. След като към него се направят поправки и се одобри от партията, той се внася в парламента за първи път като «правителствен проект». По тази причина приемането на внасяните в парламента проекти става с мнозинство.

Поправките в приетите законопроекти, изразяващи някакви отстъпки от страна на правителственото мнозинство в парламента на исканията на партиите, които са малцинство, са около 20 на сто.

По-нататък Мацудзаки поставя въпроса: «В чии ръце е властта?»

Вече бе посочено, че по статистически данни японският парламент използува по-малко време за обсъждане на законопроектите в сравнение със законодателните събрания на другите развити капиталистически страни. Но в действителност, тъй като ЛДП след войната е почти постоянно на власт, много от функциите на парламента или на правителствените органи са се превърнали във вътрешни функции на партията. Поради това Съветът за политически проучвания на ЛДП играе ключова роля в процеса на вземане на политически решения. Председателят на Съвета, заедно с генералния секретар и председателя на Изпълнителния съвет на ЛДП е един от висшите партийни служители. Неговият ранг е равен на ранга на министъра на финансите и на министъра на външните работи и той е един от най-влиятелните политици в Япония. Съветът за политически проучвания има 17 направления, които съответствуват на юрисдикцията на министерствата и агенциите. Негов изпълнителен орган е Политическата комисия в състав от 30 души. Политиката по специфични въпроси се разисква в 50–60 малки подкомитета, които са създадени по направления. За политическите въпроси, които надхвърлят компетентността на различните министерства и агенции, както и за политическите въпроси, за които се счита, че са особено важни, съществуват над сто проучвателни комисии и специални комитети, действуващи независимо от подкомитетите по направления.

С изключение на членовете на правителството парламентарните заместник-министри и малък брой от по-влиятелни политици почти всички членове на парламента от ЛДП са включени в състава на тези комитети и участвуват в процеса на вземане на политически решения. Изборът в кой подкомитет по направление да се членува е по собствено усмотрение според индивидуалните интереси и според въпросите, които имат отношение към даден избирателен район. Членовете на долната и горната камара на парламента влизат обикновено в едно до три направления и до 11 проучвателни комисии и специални комитети. Най-голямото направление — «Строителство», наброява 182 члена, а най-малкото — «Юридически въпроси» — 36.

Курсът, който правителството желае да провежда, най-напред трябва да бъде обсъден от Съвета за политически проучвания. Съгласно установената процедура, след като бъде разгледан в Съвета за политически разисквания, той се одобрява от Изпълнителния съвет — основният орган на ЛДП, който взема решенията. На този етап инициативата става част от партийната политика, въпреки че в действителност тя все още може да бъде повлияна от решенията на отделните подкомитети по направления. Директорите на подкомитетите по направления, които обикновено са хора с най-малко 10-годишен стаж в парламента, на практика могат да имат по-голямо влияние от министрите в правителството, въпреки че те трябва да са били членове на парламента най-малко 15 години.

Все пак тези директори не са самовластни ръководители. Всяко направление се ръководи от неофициална група, наречена «дзоку», състояща се от 5 до 10 членове на парламента в зависимост от големината на направлението. Групите «дзоку» обикновено имат решаващо влияние при вземането на политически решения. Нека не се забравя, че в подкомитетите по направления обикновено влизат повече от 100 членове и затова е необходимо някои от представителите и съветниците да поемат управленска роля.

Всички политици от «дзоку» са много компетентни в своята политическа област. Те имат натрупан опит като директори или заместник-директори по направления, били са министри и парламентарни заместник-министри. От 449 членове на парламента от ЛДП през 1986 г., 140 са били министри. Когато представител на ЛДП бъде избран в парламента, той започва да гради своята кариера в едно от направленията на Съвета за политически проучвания на партията. Вследствие на натрупания там опит, той се придвижва по-нагоре, става член на «дзоку» и по този начин увеличава своето политическо влияние.

Направленията на Съвета за политически проучвания са основата на механизма на ЛДП за вземане на политически решения. Не са редки случаите, когато възникват конфликти между министерствата и агенциите в правителството, които понякога водят до остри спорове между ръководителите на направленията в ръководството на ЛДП. Тогава членовете на «дзоку» трябва да гласуват въпросите. Често се налага проблемите да се разрешават не от членовете на «дзоку», а от политици с по-голямо влияние. Това са по-възрастни държавници, наричани «юрьоку». Тази група се състои от членове на парламента, които са били повече от един път министри в правителството и имат голямо влияние в две или повече политически области. На практика те заемат различни постове (някои от тях са все още членове на правителството, а други са на ключови длъжности в ЛДП и когато е необходимо, играят ролята на помирители). За разлика от членовете на «дзоку» те не присъствуват редовно на заседанията на подкомитетите по направления. От само себе си се разбира, че те имат големи познания в различни политически области, тъй като преди това самите са били членове на «дзоку».

Накратко, приблизително 10 години след избирането им в парламента, представителите на ЛДП стават членове на «дзоку» с възможност да оказват влияние поне в една политическа област. Представителите, които продължават да бъдат преизбирани, могат след 15 или 20 години да станат министри в правителството. За много от тях постът министър в правителството е последното стъпало в кариерата им. От тази група онези, които са работили в две или повече политически области и като политици «юрьоку», могат да заемат най-важните длъжности в партията. На практика кандидатите за министър-председател се избират само измежду политиците «юрьоку».

Стратегическите проблеми на партийната политика се изготвят в подкомитетите по направления и се внасят «нагоре» след съгласуване с политиците «юрьоку». Макар и в редки случаи, тук обаче възникват твърде сложни противоречия, които се решават чрез продължителни дискусии и задкулисни политически борби.

Когато противоречията имат идеологически характер, тогава получаването на единогласие става с помощта на ръководителите на фракциите в партията, които обикновено са кандидати за министър-председатели, за ключови позиции в кабинета или за решаващи постове.