Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (11)

Всесилната симбиоза; наука и технология плюс икономика

Казвам всесилна и ме обхваща съмнение дали не преувеличавам. Много и различни са факторите, които движат развитието в тази страна. Тяхното въздействие не е нито единично, изолирано, нито е самоцелно и точно формулирано. По японски нещата се сливат и се преплитат така, че граници не могат да се поставят. В маранята на японската динамика на хоризонта се вижда едно, а действителността е съвсем друга.

При по-задълбочено изучаване не може да убегне от погледа силата и значението на науката и технологията в органичен съюз с икономиката. В този смисъл ярко и категорично изпъква решаващата роля на тази „всесилна“ симбиоза, която превръща науката в производителна и преобразуваща сила, а нейните носители и творци в бойци и преобразователи на предния фронт на производството в най-широк смисъл: от създаването на материалните блага до непрекъснатото обогатяване на духовната сфера.

За японската действителност са типични кратките срокове от възникването на идеята до нейното осъществяване и явяване на пазара. Удивителна е също така японската способност за бърза подмяна на асортимента. Подмяна, която в някои случаи даже върви пред нуждите на консуматора, предугажда ги, подбужда ги и така разширява възможностите да се запълват мощностите и да се завладяват пазарите.

Може да прозвучи опростенчески. Нима всяка научна идея трябва да създава продукт или изделие? Разбира се от само себе си, че натрупването на знания не е равносилно на натрупване на технологии и изделия. Този процес е много по-широк и всеобхватен. Той се отнася до всички науки, които засега са повече от 2500. Насочен е към непрекъснатото развитие на човешката цивилизация, която в никой случай не се състои само от материални производства и производителни сили.

Японците, особено след своята буржоазна революция, са прозрели след близо два и половина вековното им затваряне от света, че няма друг път за спасение освен бързото заимстване на всичко добро, което другите са създали. И още нещо, макар че го повтарям — е да го направят по-добро и по-съвършено на основата на повече „собствена“ просвета, повече наука, повече труд и висока култура.

Науката е призвана да служи на човека. С нейна помощ той преобразява (макар често да експлоатира прекомерно и да разрушава) природата. В условията на научно-техническата революция способността на една страна да създава и да използва „научни продукти“ стана главен критерий за нейната интелектуална и икономическа мощ.

Някога знаменитият Луи Пастьор беше писал: „За този, който е посветил живота си на науката, нищо не може да му даде повече щастие от увеличаването на броя на откритията. Но неговата радост е пълна, когато резултатите от изследванията му намерят веднага практическо приложение. Не съществуват две науки. СЪЩЕСТВУВА ЕДНА НАУКА И ПРИЛОЖЕНИЕТО НА НАУКАТА. Тези две дейности са свързани, както плодът към дървото.“

Японците много бързо разбраха това!

 

 

Спомням си шума, който се вдигна в началото на 70-те години около книгата на Жан Жак Шрайбер „Американското предизвикателство“. Тогава авторът — известен френски журналист, предупреждаваше Франция и Запада за надвисналата ги опасност да се превърнат в колония на САЩ, които купуваха масово „мозъците“ на Западна Европа, нахълтваха безцеремонно с инвестиции и стоки на нейните пазари. С капиталите на Европа те изграждаха на нейна територия една втора Америка.

Тези и други предупреждения подтикнаха към размисъл и действие. Те родиха много идеи и програми за развитие в отделни европейски страни или в Европейската икономическа общност като цяло.

Вероятно японците сериозно са се замислили върху подобни концепции, следили са и са изучавали внимателно опита на САЩ, на Западна Европа, на всички страни. И не само са го усвоили добре, но са го и приложили към своите специфични условия, направили са го по-ефективен, за да започнат организирана и целенасочена „технологична атака“, която провеждат с типичната си последователност с поглед към XXI век.

Натрупаният в следвоенните десетилетия опит потвърждава оценката на много изследователи — японоведи, че в Япония управляващият елит, като съчетава особеностите на японските традиции с най-новите постижения на научното управление, поставя науката и технологиите в центъра на вниманието на всички равнища на ръководство. Това внимание е отразено в плановете за развитие както на правителството и на неговите органи, така и на ръководствата на големите частни компании и огромния брой средни и малки фирми.

Вече никой не се опитва да обяснява успеха на Япония в съвременната икономическа и технологическа надпревара само с наличието на евтина работна ръка, с японската дисциплина, пословичната спестовност и пр. Това бяха фактори, които в миналото дадоха своето, но да се обясняват с тях съвременните успехи на страната, би било наивно. Днес изследователите на Япония все по-често насочват вниманието си към мощния научно-технически комплекс, който изникна пред очите им като гъба след дъжд, виждат в него основата на днешните и утрешните успехи на Япония, стараят се да достигнат до корените на „японското предизвикателство“. За тях то не е само заплаха на книга, нито е фетишизирана сила или способността на тази нация да се движи в крак с времето и да го изпреварва. Нещата са реални и трябва да се видят в истинската им светлина. Те са очевидни и зрими за всеки, който е имал възможност да се докосне до тях…

 

 

Японците нямат отделна дума за „наука“ и друга — за „технология“. Когато се каже „когаку“ — това означава „наука“ плюс „технология“. Или както правилни отбелязва професор Кабаяма Коичи японците още от древността са притежавали способността да възприемат чуждестранните знания, но очистени от специфичните религиозни и философски корени, и по този начин да запазват непокътнато собственото си виждане за света.

Японското общество познава голямото развитие на технологиите от далечни времена. И когато някои любители на сензации сочат японското развитие като „чудо на века“, не бива да се забравя „качественото натрупване“ като следствие на японската „мания“ към технологиите, на японския стремеж към идеалното, на търсенето на рационалното и на непрекъснатия подтик към красивото и съвършеното.

По случай Новата 1969 г. посетих бизнесмена Токума в неговия офис в центъра на Токио. Една подробност: макар че не бе сред магнатите на японския бизнес, на визитната му картичка преброих 3 компании, на които бе президент, а на пет — съветник. Срещата запомних с подаръка, който получих: самурайска сабя с „официален документ за произход“. Сабята бе произведена в края на XVIII век. По японски обичай подобни подаръци се правят на близки приятели. И наистина Токума-сан се привърза към България. Той и неговата съпруга поеха издръжката на един способен български младеж, когото обявиха за собствен син. Сега той е уважаван специалист, който поддържа връзки със своите „японски родители“.

Нека се върнем към случая със сабята: тя бе лъскава и сякаш току-що изкована от ръцете на умен майстор.

Поисках да науча нещо повече. Оказа се, че е от неръждаема стомана. Това е поводът да заговоря за този случай. Защото както отбелязва професор Стенли Смит от Чикагския университет в труда си „История на металургията“ японският меч е върхово постижение на металознанието и отразява рядкото умение да се изковава стомана при идеално съотношение на компонентите в сплавта. А сабята наистина се оказа продукт на древна технология, на едно доведено до съвършенство леярство и обков, които и днес будят възхищение даже у най-големите специалисти. (У японците няма понятие сабя. У тях е възприето да се говори за „японски меч“).

Така че в тази страна са съществували векове, традиции и майстори, които са предавали това изкуство от ръка на ръка, от поколение на поколение, за да се стигне в наши дни до невероятния факт — Япония — страна без железни руди и без висококалорични въглища, да произвежда повече от 100 млн. тона благородни стомани и да дели едно от трите места в света по обем на тяхното производство.

Да създадеш на огън от дървени въглища напълно хомогенна смес в такова съотношение на компонентите, че сплавта да не ръждясва с векове — това е един от върховете в културната история на човечеството. Степента на контрол на съдържанието на въглерод в метала и прецизната му термична обработка при липса на химически анализ и пирометрия може само да буди възхищение (сп. „Токе Биджуцу“ — Токио, 1986 г.).

Не е само неръждаемата стомана на сабята, която свидетелствува за висока технологична култура. А древните японски копринени тъкани с техните фини разцветки, йероглифната калиграфия и нейната техническа реализация? Или системата на образование, за която вече споменах, че се е развивала независимо от напредналите страни, а е имала еднопосочност с най-развитите области на математиката, физиката и природознанието? Да добавяме ли към това традиционното умение да се подреждат цветя — изкуството „икебана“, или миниатюризацията, заимствана от китайците и доразвита от японците в ерата на електрониката?

 

 

Преди да започне да изучава модерните науки на Запада към средата на XIX век, Япония дълго е била под изключителното влияние на китайската цивилизация. Без да я отрича, постепенно я е възприемала доброволно, като е съхранявала ревниво собствените си традиции. А след реставрацията от 1868 г., когато се ражда буржоазна Япония, започват усилията за „позападняването“ й, което тогава се е наричало просто „цивилизация“.

През XIX век японците лесно възприемат хелиоцентризма на Коперник, механиката на Нютон или еволюционизма на Дарвин — теории, които бяха посрещнати с голяма съпротива на Запад. За това, безспорно допринася тяхното реалистично виждане за света и неговото възприемане.

Така се е получило и с технологиите. Япония развива свои традиционни техники, които, адаптирани към местните условия с усилията на занаятчиите, формират своеобразната й икономическа структура.

Когато японците започват да изучават съвременните технологии на XIX век, вместо да им се противопоставят като някои други нации от Изтока, те се опитват да ги съчетават със своите традиционни техники. Както вече посочих в някои области, като стоманодобива, текстила, строителството (особено „превземането на океана“ чрез изграждане на „изкуствена“ суша), земеделието и хранителната промишленост, традиционните техники играят положителна роля. Всичко това е един от важните фактори за успеха на индустриализирането на Япония в края на миналия век.

Същото може би трябва да се каже и за съвременните технологии: традиционните техники, като обработката на порцелана, ферментацията, отглеждането на растения, допринесоха решително за прогреса на биотехнологиите, роботиката и създаването на най-нови керамики. От друга страна, традиционните игри и изкуства породиха сръчността на пръстите, финеса на докосването и деликатността на погледа и слуха. Това са необходими качества за техниките на електронната индустрия, изработването на фотографски, оптически и стереофонични апарати. С тези сръчни пръсти, упражнявани още от детските игри и при усвояването на йероглифите; с тези деликатни възприятия, чрез които могат да се различат многобройните звуци, издавани от членестоногите, или със способността да се възхитят от мъглите, обвили по здрач върха на планината, японците днес атакуват най-високите върхове на съвременната технология. Тези пръсти, тези възприятия и способности не са ли техники, изработени от две хилядолетна традиция?

Говори се, че технологичното развитие на Япония в действителност се дължи на подражателство, а не на творчество. Не само автомобилът, телевизорът, фотоапаратът са изобретения, направени на Запад или в САЩ. Тогава японците не са ли внасяли просто изобретения, за да правят от тях само по-модерни произведения? Правили ли са нещо друго освен да продават стоки, изработени благодарение на твърде евтиния някога труд, на усилието, което обединява правителството с най-големите търговски сдружения? Първите успехи на Япония в производството са постигнати до голяма степен със сервилни и не съвсем лоялни средства.

Разбира се, икономически е рентабилно да се продава голямо количество стоки на ниски цени, даже ако трябва да се плаща много скъп патент. Но една страна, която така действа, колкото и могъща да е икономиката й, не би могла да претендира за творец на революционизираща технология, а още повече за правото да бъде между лидерите в прогреса на човечеството. Естествено е Япония да е по-назад от западните страни по отношение на индустриалната технология със западен произход. За това копирането и подобряването са необходим етап, за да се навакса изоставането. Но те не гарантираха изпреварване. С навлизането в съвременната технологична революция японските учени, инженери и менажери се изявиха и се изявяват твърде оригинално. Японската наука и технология все повече заемат полагащото им се място.

В Япония почти не се спори за т.нар. „чиста“ и „приложна“ наука. Отдава се нужното на фундаменталните изследвания и разработки, но главното в научно-техническата политика е приложението на науката в практиката. През изминалите повече от 40 години тяхно ръководно начало бе: „Нищо чуждо не ни е чуждо, ако то може да се приложи в японските условия и да се включи в листите на вътрешния и международния пазар.“

„Да се признава единствено откриването на един принцип или на един непознат процес, не е ли ограничен начин на виждане от страна на западната съвременна наука? Не трябва ли да се държи за оригиналността на една непозната комбинация от различни познати вече принципи или съществуващи досега процеси? И не трябва ли да се държи повече за анонимната или колективната оригиналност, отколкото за оригиналния принос само на един виден научен работник или инженер?

Това не е всичко: самите европейци не се ли опират постоянно на подражаването? Някога гърците са приемали за най-висока техника «mimetem», тъй като тя подражава и възпроизвежда света и природата. Не трябва ли да се мисли, че «mimetem», или приспособяването не следва да бъдат просто вярно копие, а по-скоро изнамиране на нова функция или структура чрез взаимодействието и взаимното проникване между копието и оригинала, и че претенциозната оригиналност всъщност е производна на голям брой малки акумулирани подражания?“ Този въпрос е зададен от споменатия вече проф. Коаши Кабаяма.

Може би тези нетрадиционни възгледи за същността на оригиналното и на приспособяването са странни за нас, европейците, или за американците. Те обаче дават възможност да се надникне в японското разбиране за „чистата“ и „приложната“ наука, да се осмисли японската концепция за оригиналност във века на принципно новите технологии — концепция, на основата на която Япония изгради и развива своята „индустрия на знанието“.

 

 

Днес и на учените, и на политиците, и на обикновените хора е ясно: в края на нашия век знанието ще измести всички други „двигатели“ на икономическия напредък и измерители на икономическата мощ. В този смисъл може да се каже, че не науката въобще, а знанието стана основа на съвременната икономика, превърна се в ключ към високата производителност и конкурентоспособност. Днес знанието е първична индустрия, която „храни“ икономиката с „незаменими аминокиселини“, обуславя нейната мощ и жизнеспособност, заема предно място сред инвестициите на развитите страни. В този смисъл може да се каже, че не науката въобще, а знанието е основата на съвременната икономика.

Заслужават интерес мислите на американския икономист-социолог Питър Друкер, с които той характеризира ролята на знанието в съвременното общество. „За интелектуалците знанието е това, което се намира в дадена книга — пише Друкер. — Но докато се намира в книгата, то е просто «информация». Когато човек приложи информацията, за да прави нещо, тя се превръща в знание. Знанието, както електричеството или парите, са форма на енергия, която съществува само когато върши работа.“

Същественото за „индустрията на знанието“ е дали то (знанието) старо или ново може да бъде приложено. Съществени в случая са също така не количеството и сложността на информацията, а въображението и опитът на този, който я прилага.

Може да се каже, че важна стъпка към утвърждаването на „индустрията на знанието“ беше систематичното прилагане на анализа при изучаването на ръчния труд, за първи път използуван от Фридрих Тейлър (1856–1915). На тогавашното гледище, че единственият начин да се произвежда е да се работи повече и по-усилено, той противопостави виждането, че „ключ към по-високата производителност не са усилния и продължителен труд, а умението да се работи по-умно. Ключ към производителността на труда е знанието, а не потта“.

Научното управление на Тейлър, което днес може да се нарече „системен анализ на работата“, доказа, че бе една от най-ефективните идеи на XIX век, свързана с основното преустройство на организацията на труда. Приложението на „тейлъровата“ система увеличи производителността на труда над 100 пъти.

Тейлър откри нова епоха в търсене на резерви в организацията на производството на базата на знанието. И ако днес се отделя толкова голямо внимание на системния анализ в областта на управлението, ако чрез нови математически, кибернетически и други методи и прилагане на електронна техника се търсят пътища за оптимални решения на големи проблеми и усъвършенствуване на менажмента всички области и на всяко равнище това е нова изява на феномена „знание“, който прониква в клетките на съвременното общество и предизвиква „верижна реакция“ в технологичната изява на неговите възможности.

Колко притежава едно общество не зависи само от това колко произвежда индивидът, а колко души трябва да бъдат издържани от производителността на едно лице. С други думи, производителността на една икономика може би най-добре би се изразила като производителността на индивида се раздели на броя на хората, които той трябва да издържа. Или друг вариант: производителността да се определя по формулата: стойността на получената продукция, услуги и пр., делени на броя на всички заети. Трудно е да се определи в количествени мерки приносът на знанието. Но не е лесно и да се управлява работника на знанието така, че той да допринесе максимален пряк полезен ефект. Безусловно е обаче, че той трябва да бъде управляван по-различно от работника въобще. Неговият труд не бива да се оценява механично — по часове и килограми, а дълбоко аналитично с днешните му и утрешни последствия плюс ролята на риска.

Мотивацията на работниците на знанието трябва да идва „отвътре“. Традиционните „поощрения“ като награди във вид на пари и др., не са най-приемливите, нито пък най-резултатните. Работникът на знанието търси мотивация. Той се нуждае от предизвикателство. Нужно му е да чувства и съзнава, че допринася! Ако за работника на „физическия труд“ работата е преди всичко „средство за съществуване“, аспирациите на работника на знанието са да получи признание от науката и практиката и най-малкото — от началниците. Той се стреми към организации, ориентирани към ефект. Нуждае се от по-компетентни ръководители от него в рамките на ясно оформена организационна структура, където се знае кой взема крайни решения и кой носи отговорността за тях.

Знанието е адекватно или неадекватно за дадено общество. Затова организационната структура в областта на знанието трябва да бъде изградена на принципа „гъвкава твърдост“, която да има власт над нея, да я следи и подпомага, но и да изисква и да позволява „свобода на действие“. И всичко да бъде фокусирано върху целта.

Известно е, че работата в областта на знанието, извършвана „просто така, да минава времето“, не е продуктивна, а в много случаи е вредна. Ето защо една от днешните и особено от утрешните големи цели е да се направи работата в областта на знанието колкото е възможно по-производителна. Аналогично на задачите, които някога се решаваха, за да се направи по-производителен физическият труд. Изключение са онези истински работници на знанието, които не се тревожат или не болеят, когато не чувстват или не виждат плодовете от своя труд. Те много по-дълбоко изживяват „безплодието“, ако наистина са се посветили на науката и търсят да обогатят знанието в съответната област.

Бъдещето предвещава очевидно сблъсък между науката и работниците на знанието. Предстои да се разделим с довчерашните разбирания за физическия труд и на неговите носители. Да дефинираме по-добре понятията за квалифициран и неквалифициран труд. Да се простим със занаятчийските традиции. Нужна е пренастройка на отношението към знанието, към ролята му за създаване и внедряване на нови технологии и други новости, създавани от науката.

В навечерието на XXI век в условията на научнотехническата революция ще настъпи обрат и в понятията за физически и за умствен труд. В безлюдните заводи или в заводите с голяма автоматизация все повече рутинните операции ще изчезват и тогава може би ще се говори не за труд в досегашния смисъл, а за съзнателна човешка дейност, в която главното ще бъде приносът на сивото вещество, на таланта и творчеството при помощната роля на мускулната система.

Когато се търсят причините за успехите на японците, особено място трябва да се отдели и на умението да се използуват умствените възможности. Мина времето на натиска върху мускулите. В условията на научнотехническата революция те са вече достатъчно амортизирани. Търсят се неограничените потенциални възможности на умствената дейност. Ето защо особено след ЕКСПО-70 в Осака интелектуализацията на производството стана задача №1 за всяко предприятие и компания в Япония, за целия управляващ елит. Японските учени и инженери бяха обладани от стремежа към изследване, който се основава на високото образователно равнище на цялата нация и на собствената им компетентност.

Намирайки се във „втория ешелон“ сред развитите страни през 60-те години, японците използуваха първите десетилетия след войната, за да проучват бягащите пред тях. Те успяха да видят плюсовете и минусите на развитието например на САЩ, и да извлекат необходимите поуки. Изучаваха и анализираха изминатите разстояния от другите, икономисаха огромни материални средства и човешка енергия. Спечелиха време и както се изразява образно един от японските нобелисти — Леви Секи, „ние бяхме като бързоходци, защитени от вятъра и предупредени за опасностите от преминалите вече този път. За нас бяха потребни много по-малко усилия, за да го преодолеем…“

Японците спестиха средства за фундаментални изследвания, като умело използуваха вече създадените знания в света. Така те „скъсиха“ разстоянията и спечелиха време.

Прогресивното заимстване, възпроизвеждането и адаптирането някои нарекоха „Изпреварване по японски“. Фактите показват, че японците възпроизвеждат, бързо адаптират и подражават. Това обаче не става механично, чрез „слагане на индиго“. В световния научно-технически прогрес такъв подход може да доведе само до изравняване, но не и до изпреварване.

Опитът след Втората световна война потвърди, че „възпроизвеждането по японски“ е сложен процес. То не е просто копиране, защото не може да възпроизвежда този, който не знае същността на нещата. При това японците не възпроизвеждат само обикновени стоки. Обект на тази тяхна дейност са изделия и съоръжения от висша сложност във всички области на науката и техниката. Те умело търсят какво не е изчерпано в една стока, има ли в нея резерви да стане тя по-удобна, по-красива, по-лека, по-малко трудо- и енергоемка. По този начин, стъпвайки на етажа, до който е стигнала другата страна или конкурентната фирма, те се изкачват на по-горен етаж.

Една от най-силните черти у японските изследователи е умението да обединяват различни идеи и да създават продукти с оригинални качества, които липсват у другите. Това умение за групиране или за „кръстосване“ на доброто с още по-добро, на съвършеното с още по-съвършено, създава стоки и изделия, в които са реализирани безброй комбинации. Един пример: японците, а не швейцарците направиха първия часовник-калкулатор и часовник с възможности да измерва автоматично пулса. Техни, а не германски, са първите фотоапарати с часовници и датчици, с електронно око и вградени „светкавици“. Комбинирането на няколко технологии по необичаен път с цел да се произведе по-атрактивен и функционално по-полезен продукт — „такава е играта“, която често водят японските производители.

При внедряването на наука и технологии, внесени от чужбина, правителството на Япония още от 1868 г. внимателно е проучвало и е оценявало коя е най-напредналата страна в съответната област, за да „купят“ знания от нея.

Откъде например са били привлечени чужди специалисти за консултанти и съветници: във военното и морското министерство — 87 англичани, 1 американец, 2 холандци и 1 португалец; във Висшата военна академия и подготвителните военни училища — 46 французи; в състава по техника и технологически изследвания — 16 англичани, 3 италианци; в съвета по железниците и телеграфа — 59 англичани; в съвета по строителство — в холандци; Медицинския колеж и здравеопазването — 11 германци; в Гейсей Гакко (Токийския имперски университет) — 5 англичани, 6 американци, 5 французи, 1 китаец.

Интересна е и японската манипулация за възпроизвеждане внесената или заимствана технология. Преди всичко те идентифицират положителните й страни в условията, в които ще работи. Ако условията не са на съответното равнище, захващат се с тяхното модернизиране и довеждане до равнището на технологията.

Следващият етап е синтезирането на онова, което се запазва, пригажда се към японските условия и на края се въвеждат оригиналните японски иновации. На тази основа, крайният продукт може да изглежда като копие, но внимателният анализ открива в неговото възпроизвеждане оригинални качества.

Тази „технология“ се отнася и за новите методи и техники на ръководство и управление. Те получават японски „почерк“ и често след това стават обект на изучаване и използуване от чужденците поради потвърдена от практиката ефективност.

Когато японска фирма, държавата чрез МИТИ или чрез Агенцията за наука и технологии след събиране на предварителна информация и след съответни сравнения във вътрешен и международен аспект се насочат към покупка на лиценз (ноу-хау) на цяло изделие или на производствена система, процедурата се повтаря.

Да проследим един обобщен случай: западна или американска фирма притежават технология или изделие за покупка. Фирмата най-напред ще бъде обект на посещение от японски групи. Първата група пристига и започва най-общ разговор по лиценза, който я интересува. „Опипването“ става внимателно! В отговор на даваните разяснения и при разглеждане на обекта на покупката се чуват въздишки, цъкане и възхищения. Задават се въпроси, някои от които твърде наивни и несъществени (важното е да се загуби същественото сред несъщественото).

Първото посещение обаче не е за подценяване. То ще „даде“ най-важните и съществените параметри на обекта, който вече е попаднал в орбитата на японския обектив. Получената информация ще бъде от съществено значение за вземане на окончателно решение от японска страна.

Между първото и второ посещение минават месеци. Продавачът даже остава с впечатление, че интересът е отпаднал…

Следва второ посещение. В състава на групата, за разлика от първата, в която преобладават икономисти и търговци, сега ще преобладават технолози и познавачи на производството. След втората група постъпва молба за посещение на трета група. Тя е в „разширен“ комплексен състав и веднага започва конкретни разговори по условията на сделката. Обикновено тогава разговорите напредват, нещата се изясняват по-лесно. Няма ги мъглявите въпроси, цъкания и молби да се повтори превода…

Ако при преговорите с първите групи домакините са били в настъпление, а японските гости „не трепват“ и даже изкарват „из нерви“ домакините, в този тур на преговори в настъпление са „самураите“, които бързат да се оформи и да се подпише контракта. Това е знак, че в „главното командване“ в Токио вече е поставен последният печат с подписа на президента след десетките други подписи, постигнат е консенсус, т.е. взето е единодушно решението за покупка.

Тази да я наречем „трета вълна“ посетители ще се завърне с подписания договор, а заедно с него и с най-нужните документации, образци, схеми и т.н. В Япония тя ще завари предложенията и разработките на първите групи с готови програми за усвояване и усъвършенствуване на новия продукт или технология…

Само след 6 или 12 месеца (според сложността може и по-късно) продавачът от западната фирма, огорчен и изненадан ще види как неговият продукт вече е конкуриран и по качество, и по вид, и по цена — най-напред на японския, а след това и на международния пазар…

„Възпроизвеждането по японски“, взето в най-широк смисъл, включва много и най-различни форми на изява и действие. Светът е задъхан от динамичния ход на научно-техническата революция. Нейните плодове проникват навсякъде в живота и в природата. И сред напрегнатото всекидневие, сред раздухваната военна опасност отдавна е обявена една „война“. Това е тайната война на „присвояване“ на знания чрез всички възможни средства — от легални до нелегални.

Чувствам алергия към думата „война“ и затова не ми се ще да употребявам „търговска война“, „технологична война“, „тайна война“ и пр. Нека възприемем мирното и приемливо понятие „надпревара“ или съревнование, в което японците, особено след 60-те години, в много области и направления не свалят „жълтата фланелка“. Дали това е резултат на някакъв творчески „ген“ с надстройка към практичното и рационалното, е въпрос на изследване. Но не съм съгласен, че това е народ, който е свикнал „да копира“, „да краде“ и шпионира и „няма качествата да развие фундаментална наука или да дава големи приноси в теорията“. Това са твърдения или на хора с недостатъчно точна информация или с неизживяни предразсъдъци.

„Големият казан“ от готови изобретения и технологии в света и особено „казана“ на Америка все повече се изчерпва. Вратите към най-новите достижения се затварят и се заключват дълбоко в сейфовете. Остава да се търсят „собствени“ пътища дори при селективната стратегия чрез усъвършенствуване на възпроизвеждането. Но нека се върнем във всекидневието на японската „кухня“ за заимстване и адаптиране. Известно е, че групите, които пътуват в чужбина имат строго определена задача. В хода на посещението се „изучава“ и събира и информация, а при завръщането на принципа на „мозайката“ се възстановява онова, което представлява интерес. Известен е например такъв случай. По време на посещение в САЩ на международна изложба по металорежещи машини около едно нововъведение се изреждат един след друг 12 японци и всеки питал за различни неща. Между въпросите имало в твърде дребни, даже наивни. Когато си заминали, в хотела, където пребивавали, случайно бил открит лист, върху който било „възстановено“ цялото изобретение…

През 50-те години, когато Японската автомобилна индустрия се издигна на равнището на световните стандарти, хиляди японски инженери-автомобилостроители посещаваха столицата на американската автомобилна индустрия Детройт, където на място изучаваха заводите на САЩ. Американски специалист разказва за една японска група, която пристига и както и други преди нея била приета в офиса на американската компания. Управляващият възлага на доверен човек, служил в окупационните войски, женен за японка и владеещ добре японски език да води групата. Когато повел гостите, американецът дочул разговор между двама японци, че при предишното им посещение в завода не са могли да видят нещо секретно и от голямо значение. Сега единият трябвало да отвлече вниманието на екскурзовода, а другият да се отклони и да посети забранения участък. Става ясно, че японските „екскурзианти“, които изразявали възхищението си, фактически вършели проучване в най-секретни направления. Оказало се, че голяма част от „екскурзиантите“ са били на посещение в завода вече трети или четвърти път. Екскурзоводът информирал производителите, след което „мисиите по производителността“ от Япония бивали най-щателно проверявани особено що се отнасяло до посещения в Детройт.

В книгата „Японската конспирация“ Марвин Волф казва: „Станфорд Овшински, който е великолепен изобретател и работи в областта на оптичната електроника, влезе в енциклопедията «Уебстър» с ново понятие «Овоник» — халка, през която може да мине измерваният предмет.“

През 1970 г. Овшински получил патент за „памет на компютри“ на основа на оптичен диск. Използувайки лазер, Овшински получил около 100 пъти повече информация, записана на оптичен диск, в сравнение с конвенционален магнитен диск. Разработва и начин за изтриване на оптичен запис. След като отказал да продаде лиценз на IBM, през 1972 г. Овшински създава малка фирма около Троя-Мичиган под наименованието „ЕСД“. Това е фирма, която се занимава с научноизследователска дейност и производство на оптични дискове. В нея работели около 300 души работници и продукцията й възлизала на близо 210 милиона долара. Фирмата започва да провежда активна лицензионна политика с японски фирми и компании. „Ние имаме много добра връзка с Япония — казва Лари Норис, специалист от фирмата на Овшински. — Имаме общи съвместни изследвания с корпорацията Шарп в областта на фотоволтажа, в производството на слънчеви електрически клетки за некристални силикатни технологии.“

През 1983 г. Овшински разочарован и изненадан вижда елегантна реклама, в която се съобщава, че фирмата Мацушита е първият в света производител на оптични обратно-изтриваеми дискове.

Фирмата на Овшински веднага възбужда процес срещу „Мацушита“.

Още един случай между десетките, с които изобилстват отношенията между японските и американските фирми. Японската фирма „Ямадзаки“ е производител на съоръжения и резервни части за машини и системи с висока производителност. През юли 1970 г. Ямадзаки сключва договор с американската компания „Хоудейл индъстри“ за закупуване на лиценз за производство и продажба на машини и резервни части. Службата по търговските секрети на компанията „Хоудейл индъстри“ забелязва, че японски части по техен лиценз се продават както в САЩ, така и в Западна Европа и по цял свят. Още по-учудващ бил фактът, че някои от машините, продавани от Ямадзаки на американския пазар са точно копие на машините, произвеждани от „Хоудейл индъстри“.

През 1982 г. американските военновъздушни сили правят изследвания върху значението и важността на производството на резервни части. Изводът е, че то е от съществено значение за националната икономика, независимо че не заема голям дял в националния продукт. Японските плановици проучват подробно този факт и инвестират в японската индустрия огромни средства за завладяване на американския и европейския пазар с резервни части. Годишно се продават части за повече от 1,8 милиарда долара. Много по-късно американското правителство оценява нанесените вреди на промишлеността им за резервни части, причинени от японската експанзия. Стига се до разговор между президента Рейгън и японския премиер-министър Накасоне. Президентът подкрепя недипломатично исканията на „Хоудейл индъстри“. Накасоне обещава интервенция, но японското Министерство на външната търговия и индустрия не предприема никакви мерки.

В лекцията „Корените на високата производителност в японската промишленост“, японският професор по икономика Такехико Мацуда, нарича възпроизвеждането „добро заимстване“ и обяснява тази политика по следния начин:

„Япония разработи уникална стратегия за усвояване на технологии. Политиката на «добро заимстване» бе възприета от водещите фирми, като основа за развитие на техниката и технологията. Най-напред от някоя развита в технологично отношение страна се внасяше машина-образец, в която се използува нова технология. Инженерите и техническият персонал на фирмата проучваха изцяло машината и след това я използуваха за създаване на по-нови технологии и изследвания. Политиката на «добро заимстване» намери още по-голямо приложение след войната. Внасяше се нова технология, проучваше се внимателно и после се трансформираше ефективно в нови изделия…“

Японците разглеждат покупката на чужда технология, лиценз, ноу-хау, и пр. като част от цялостното издигане на технологичното равнище на дадено производство. Те не вземат например само една машина. Процесът на иновацията за тях се състои в цялостното издигане на равнището, а не в изолирани технологични пробиви. Тяхната философия включва тотално подобряване и издигане на технологичното равнище на дадено производство, а не само на отделни участъци и звена от него.

Описаната технология може да изглежда поразкрасена, но тя дава реална представя за японския подход при покупка, заимстване и усвояване на новости.

Условно казано едни от ключовите моменти на японския феномен е умението да се търси и да се получи навреме информация за сравнение, бързо да се анализира и реагира, да не се „изпуска времето“, което японците поставят на първо място сред „рисковите“ фактори.

Ще посоча още няколко примера.

В интервю пред френско списание Макото Кикучи, един от най-големите учени в областта на транзисторите, разказва, че негов приятел журналист в края на 1974 г. му съобщава, че японец, който посетил „IBM“ в САЩ „усетил“, че има интересна новост в технологията за производство на интегралните схеми. Употребил някаква дума, макар и неточна, но си спомнил, че се отнасяло за бъдеща система с невероятна акумулация на информация в устройство не по-голяма от 30 см, колкото грамофонна плоча. Кикучи го поправил, като изразил мнение, че може би се касае за 30 мм. Тази частичка информация се разпространила веднага сред изследователските центрове в Япония. Следващите 4–5 месеца всички японски учени и инженери дискутирали върху бъдещата система на IBM. Две години по-късно, негов приятел, който работел в американската фирма го уверил, че никакво изследване от този род не е провеждано от американските техници и конструктори. Хипотезата обаче се оказала правилна. Изказали се интересни предположения, близки до технологията на интегралната схема, от които едната била по-голямото натрупване на елементи върху една-единствена схема — праобраз на днешните високоплътни интегрални схеми и микропроцесори.

Известен наш професор по медицина ми разказа следния случай: Бил изпратен да специализира във Франция. Сред чуждестранните специализанти била и японска лекарка. Когато се изнасяли лекции и се водели дискусии, по време на визитации единствено японската лекарка записвала всичко. Това му направило впечатление. „Деликатно подхванах разговор с нея — разказваше ми той — и я запитах дали не е излишно това, което прави — идва първа на работа и води записки за всичко. Не е ли по-правилно да си записва най-важното и същественото?“ Ето обяснението на японката.

„В хода на работата човек не би могъл правилно да отдели важното от маловажното. Записвам всичко. А вечер анализирам записките, оценявам кое е същественото, отделям го и го подготвям за доклада, който трябва да представя за резултатите от специализацията пред моите ръководители и колеги.“

Нашият професор останал изненадан. Специализацията щяла да продължи една година, а „японската колежка“ още от първия ден мислела какво ще отнесе и то „съществено“ и „полезно“ за своята страна, за своя институт, за колегите си.

Изкушавам се да напомня изказването на президента на компанията „Сони“ Акио Морита пред международен симпозиум през 1984 г. в Париж:

„Не мисля, че може да се говори сериозно за изоставане на Западна Европа в областта на технологичните нововъведения — споделя Морита. — Истинският проблем за западноевропейците е, че не успяват да оползотворят технологичните нововъведения в собствената си промишленост, в собственото си производство. И така се стига до положението да изобретявате новите основни технологии, а ние да ги използуваме преди вас…

В световната практика Япония не е единствена страна — имитатор. Например, в Европа бяха сформирани основните принципи на естествените науки, които по-късно са били индустриализирани в САЩ…

Философията и практиката на копиране и възпроизвеждане на чуждия опит, колкото и резултатна да се оказа за Япония, вече е пред изчерпване. Защото световните запаси от готови лицензии, ноу-хау и технологии все повече намаляват. Японската репутация, че умеят да адаптират и бързо да внедряват, им затваря вратите към най-новите открития и научно-технически постижения. В последната четвърт на XX век Япония е поставена пред дилемата: или да изостава, като прилага изпитаната линия на използуването и усъвършенствуването на «изобретеното другаде», или да отдели сили и средства за развитие на собствени фундаментални изследвания, като си осигури технологична независимост и условия за равноправно партньорство с развитите страни в света.

Прави впечатление голямата грижа и внимание на правителството и особено на Агенцията за наука и технология за усъвършенствуване и издигане до равнището на САЩ на системата за научна и научно-техническа информация. В Япония координиращ орган на тази дейност е ЯЦНТИ (Японски център за научно-техническа информация). Около него са групирани над 20 центрове за научно-техническа информация, като се започне от Центъра за машиностроенето и металургията и се свърши с центровете по химията, строителството, медицината и др. Само ЯЦНТИ обработва годишно около 5 хиляди японски и 6 хиляди чуждестранни научни списания. Срокът за доставяне на информацията до консуматора варира от 1,5 до 3 месеца от появяването на най-новите научни постижения.

Съгласно указа за създаването на ЯЦНТИ от 16 август 1957 г. организацията е на бюджетна издръжка, като реализира свои доходи от дейността си по обслужването на потребителите на набираната и обработвана от нея НТИ.

Освен научно-технически списания в ЯЦНТИ се събират сборници с докладите от различни международни, вътрешни и закрити симпозиуми и конференции, патентни заявки и описания, проспектни материали, а също така и отчетните доклади, изготвяни от командировани или специализирали в чужбина японски специалисти от държавните научноизследователски институции и учреждения. Според разпоредбите всички командировки и специализации на държавни служители, имащи научно-технически характер, се съгласуват предварително с ЯЦНТИ и представянето на отчетните доклади е задължително. В ЯЦНТИ се събират също така публикувани от частните фирми информационни материали, както и различните справки, обзорни материали и информации от задгранични държавни мисии и представителства.

Материалите постъпват в главния офис на организацията за обработка и изготвяне на кратки извадки с цел въвеждането им в компютъризираната информационна система на ЯЦНТИ. В тази дейност участвуват около 300 щатни информационни служители със съответна подготовка, както и повече от 5000 научни работници и специалисти в държавни университети и научни звена, обхванати извънщатно. Извадките обикновено се съставят в обем от около 100 английски думи или 300 знака от японската писменост. При изготвянето им се използуват ключови думи и класификационни кодове, описани в т.нар. «Класификация на ЯЦНТИ», която представлява модификация на универсалната десетична класификация.

След обработването на материалите и изготвянето на извадките те се въвеждат в компютъризираната информационна система, която ги предоставя за ползуване на потребителите срещу съответно заплащане.

Всяка година организацията издава сборници с обзори (разпределени по области) и информационни бюлетини за най-важните научно-технически постижения и новости в Япония и по света. Основната част от тези публикации са на японски език и са предназначени за местните потребители.

Както бе отбелязано, важен източник за набиране на научно-техническа информация са отчетите и докладите на командированите и специализирали в чужбина японски работници и специалисти от държавния сектор. Съгласно съществуващите разпоредби преди всяка командировка или специализация специалистите следва да представят обосновано предложение за тяхната целесъобразност, което се съгласува с плановия и финансовия отдел на съответното учреждение или научно звено. То утвърждава командировката или специализацията и отпуска необходимите средства от своя бюджет. Изискването за представяне на обосновани предложения за целесъобразността от дадена командировка или специализация, изготвени въз основа на справки, утвърдени от ЯЦНТИ, позволява да се избегне дублирането при изпращане на специалисти в чужбина за проучване на едни и същи въпроси.

Освен ЯЦНТИ, която е главната информационна организация в научно-техническата област, съществуват редица други информационни центрове и библиотеки към различните държавни университети, учреждения и научноизследователски институти и лаборатории. С цел да се обхване цялата събирана в държавния сектор научно-техническа информация те задължително изпращат пълна информация за получаваните и съхраняваните от тях материали до центъра. Обменът на информация между ЯЦНТИ и останалите информационни центрове е двупосочен и с това се постига цялостна координация на информационната дейност в държавния сектор.

Информационни центрове и библиотеки се създават също в по-крупните фирми и институти, разполагащи със собствена научноизследователска база. Независимо от това както те, така и по-малките фирми активно използуват информационните услуги, предлагани от ЯЦНТИ. Организацията на информационните центрове в частния сектор е подобна на тази в държавния, но достъп до съхраняваната информация имат само техните служители. Малка част от тази информация се предоставя за ползуване на външни потребители срещу съответно заплащане.

С оглед решаването на конкретни научноизследователски задачи частните фирми използуват командировки и специализации на свои специалисти зад граница. Командировките и специализациите също се предшестват от щателно планиране и подготовка, включващи изготвянето на обосновани предложения за целесъобразност в писмена форма. След завръщането си служителите изготвят подробни отчети и доклади, които се обсъждат от ръководството, а след това се предават за съхранение и ползуване в информационния център на фирмата (ако тя има такъв) или в нейния административно-планов отдел.

В най-новите японски изследвания за задоволяване на «информационния глад» сред всички категории, заети в НИРД в документа на Агенцията за наука и технология под надслов: «Цели и политика за развитие на научно-техническата информация», са посочени четири задачи, които следва да бъдат решени: 1. Да се увеличи обемът на информацията; 2. Да се ускори нейната обработка; 3. Да се подобри нейното качество; 4. Да се разшири сферата на информационното обслужване.

Когато се говори за научно-техническа информация, специално внимание се отделя и на подобряването на разпространението на търговската, финансово-статистическата и други видове информация, свързана с икономическия живот.

Силата на японската информационна система обаче не е само в нейните технически и организационни възможности за обработка на материали чрез използуване на съвременна електронноизчислителна, размножителна, текстообработваща и друга техника, но и в широките комуникации на японските информационни центрове с тези в САЩ, Западна Европа, СССР и другите социалистически страни, а така също със световните информационни организации.

Сега една от главните задачи е математическото и програмното осигуряване на системите от машини и телекомуникации. Япония с право се гордее, че в края на 70-те години създаде система от терминали за приемане и предаване на информация, записана на йероглифи. Това бе началото на нов етап на развитие на информационното обслужване, който разшири възможностите на тази дейност не само в науката, но и във всички области на живота.

Япония е между най-информираните страни в света. За това се говори по-подробно в раздела за управлението. Информацията е в основата на всяка дейност, тя предшества всяко начинание в научната област. В този смисъл правдиво звучи казаното от един наблюдател на в. «Правда» в Токио, който буквално се изрази така: «японците са издигнали информацията в култ».

Ако японският ръководител е един от най-информираните в света, то в не по-малка степен това се отнася и за японския учен.

«Стратегията на невидимото» в японската действителност оправдава всички средства за получаването на достоверна информация. Информацията се счита като жизнено условие за вземане на правилни решения и за успешно постигане на поставените цели.

Филтрацията на информация от «вътре» «навън» в Япония е в огромни размери и обратното — за потока на информация «отвън» на «вътре» се правят всички възможни улеснения. Както бе съобщено на един американо-японски семинар — японците предоставят на света на английски език само 3–7 на сто от техните съобщения за научно-технически и други постижения, а другото остава в потайните фондове на японската култура…