Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (3)

Японците за себе си

Още в началото като представител на България ми се наложи да се запозная с общителен и интересен японски бизнесмен. Станахме приятели. В бележника си и досега съм запазил интересни и откровени негови мнения за японците, които ще предам без поправки или допълнения. Ще го нарека Такео Кондо. Кондо-сан беше към 60-те, с богат жизнен опит. Скромен и внимателен. Ето какво съм записал за особеностите на японското поведение, за техните нрави и обичаи.

„Мнозина мислят, че японците имаме голямо разнообразие на характери, възпитание и традиции. Смея кажа, че сме доста уеднаквен народ, живеем в тясно свързана голяма общност в малка островна страна. Имаме еднакви традиции и един език независимо дали живеем в град или село, или на някой остров. Може да се каже, че японците сме със строго определен национален характер. Принудени сме непрекъснато да се адаптираме към природната и обществената среда, което ни е обособило като уникален народ. Аз съм един от многото обикновени японци. Роден съм и живея в Токио, завършил съм икономика в университета Васеда. Работя в голяма търговска фирма, в отдела за маркетинга. Служебно се издигам заедно с всички, които постъпиха едновременно с мен. Мисля, че някой ден ще стана началник на отдел.

Три години след като започнах работа, се ожених за момиче, което родителите ми избраха. Съгласих се да се оженя за нея, защото е от добра фамилия, здрава и възпитана. След около една година привикнах и я заобичах. Преди женитбата моите родители се консултираха с мен, докато преди войната женеха децата без дори да се познават помежду си. Ние имаме две деца — дъщеря и син. Съвременното градско семейство има едно или две деца.

Малко зная за западните страни. Познавам чужденци, с които съм се срещал служебно. Канил съм някои в японски ресторанти с гейши и те са ме канили в нощни клубове. Моята и техните съпруги не са присъствували, защото това не е в нашите традиции. Ходил съм на кратки командировки в чужбина. От тези контакти разбрах, че повечето чужденци нямат вярна представа за нас. Независимо че носим дрехи по западен образец, пътуваме с влакове и самолети, работим в учреждения, заводи и други предприятия, не може да се каже, че сме със западно поведение и възпитание. Когато се връщам вечер, аз събличам западния костюм, обличам кимоно, сядам върху татами (японска рогозка) и ако е хубава вечерта, гледам и се наслаждавам през отворената врата на моята малка градинка. Пия зелен чай, който ми поднася моята съпруга. В къщи аз съм типичен японец. Съгласен съм с чужденците, че японците са трудни за разбиране. Но това е защото наистина сме по-различни от тях. Много малко чужденци изучават нашия език, традиции и възпитание, за да разберат какво мислим и какво правим. Всъщност помежду си ние се държим по доста разбираем начин. Използуваме определени изрази при определени положения и сме постоянни и упорити в постигането на поставените цели. За чужденците може би изглеждаме затворен народ. Но помежду си използуваме начини и форми за контакти, които ни помагат лесно да разбираме какво мислим един за друг.

Ние, японците, сме егоистичен народ и по-точно мъжете. Изключително чувствителни сме за всичко, което се отнася лично до нас — добро или лошо. Наблюдателни сме и хитри и винаги забелязваме всичко, което се казва или се случва с нас или около нас. Например един ден колега, който работи до мен, отиде при началника на отдела и дълго говори с него. Не чух нищо, но забелязах, че началникът погледна към мен няколко пъти. На следния ден моят колега ме заговори и каза, че навярно разработките ми са много точни както винаги. Разбрах, че имам някаква грешка и не се изненадах, когато началникът ме извика. Той говори за най-различни неща, но между другото подхвърли дали всичко е в ред в моите съображения. Вечерта стоях до късно и открих сериозна грешка: повече никой не каза нищо. При нас, японците, не е възприета критиката пред други хора. Началникът обикновено прави това насаме. Ние често казваме: «Не се радвай, ако началникът те кани на обяд. Не е за хубаво.»

Японците са болни на тема престиж — признание в служебното и общественото положение. Престижът в службата е по-важен от парите и удобствата. Една от причините да работим упорито и съзнателно е да си изградим служебна позиция и авторитет. Аз не съм удовлетворен от работата, която извършвам, но работя така упорито и съзнателно, че моят шеф и висшестоящите ръководители ще оценят усилията ми и вероятно ще ме повишат. Защото моята усърдна работа увеличава добрите резултати на фирмата, а оттам и на цялата компания. Естествено и моят авторитет ще се повиши в очите на хората, от които зависи служебното ми положение.

Нашата икономика се развива добре, но все още доходът на глава от населението не е толкова висок, колкото може да бъде. Ние знаем, че можем да имаме по-охолен живот, но трябва да работим за това. Нашите големи амбиции ни правят някак си показни. Обичаме да парадираме с успехите си, но се стремим да го правим така, че да не е съвсем очевидно. Всеки си има любима песен или танц и всеки иска да ги покаже. Правим това даже в национален мащаб. Всички работихме упорито за подготовката на олимпиадата, която премина с голям успех. Целият народ се ангажира в подготовката на «ЕКСПО-70» в Осака. Знаете, че то също се проведе много добре и издигна престижа на Япония и на японците. И във всичко това има много амбиция: да покажем пред чужденците колко добре можем да са подготвим и да изпълним програмите, да повишим авторитета на Япония.

Ние сме емоционален народ. Повече действуваме под влияние на чувствата, отколкото на разума. Вълнуваме се например извънредно много от цъфтежа на черешите през пролетта или от величието на планината Фуджи, когато е покрита със сняг. Всеки се опитва да рисува. Рисуват най-малките, рисуването особено на йероглифа е хоби на най-известни политици, учени и бизнесмени Всеки се опитва да вземе нещо от природата чрез рисуване.

Много сме чувствителни и обидчиви. Може да се ядосваме и да се разгневим при оскърбления, които засягат нашите чувства. Понякога има действителни обиди, но в много случаи сме толкова мнителни, че се засягаме когато не само няма обида, но дори няма и намек за такава. При дискутиране не мислим, че логическите изводи са по-важни от нашите лични чувства или отношения. Много по-добре се възприемам, ако изразя моето мнение с човешка топлина и разбиране. Понякога трудно разбирам моите приятели чужденци, тъй като те много наблягат на логиката, на разума, на фактите които според мен са студени, стерилни и безлични. Даже в национален мащаб се влияем повече от едно мъгляво, неясно настроение, характерно за цялата нация отколкото направо показаните факти и направените изявления. Винаги е трудно за чужденците да определят действителното настроение на японците. Но ние безпогрешно можем да го определим. Това настроение може да бъде от сериозен политически характер — национален, интернационален и т.н. За да разберете нашето настроение, не е достатъчно да четете официалните бюлетини, вестници и списания, да гледате телевизия и да слушате радио или изказванията на известни обществени и политически дейци. Те не всякога отразяват действителното мнение и отношение на японския народ. За да разберете същността на нещата, трябва да имате по-широки контакти с японци, повече да ги почувствувате.“

Мория Хироши ми е разказвала:

„Ние се отнасяме с голяма грижа към нашето тяло и здраве. Една от радостите на живота ни е топлата баня. Смятат ни за един от най-чистите и най-вежливи народи в света. Всяка вечер и възрастни, и деца при нас се къпят или в къщи, или в обществени бани.

Още по-добре е да се правят минерални бани, но това е невъзможно за всички, защото е скъпо. Обичаме масажа. В бръснарските салони масажът на главата, врата и раменете е включен в цената на бръсненето и подстригването.

Обичаме спорта. Както западните видове спорт — футбол, бейзбол, така и националните — джудо, кендо, карате и др. Аз играя кендо един път седмично. Цялото семейство сме скиори. В учрежденията и фабриките два пъти на ден се спира работата, за да се прави физкултура. Ръководи се от учител по високоговорителя.

Японците не се срамуват от голото тяло, както американците или европейците. Ние обичаме секса както всички, но не ни вълнува голотата. В края на краищата човечеството се състои от два пола — мъже и жени. Ако си видял един гол мъж или една жена, значи, че си видял всички. Много японци ходят в общи бани и там мъжете и жените се къпят заедно, но на никого не прави впечатление.

Въпреки голямото внимание към здравето, ние сме безразлични към това, което чужденците наричат удобство и комфорт и неудобство и дискомфорт. За обикновените хора жилищните условия в Япония са много тежки. Ние нямаме мебели, както европейците, спим върху нашите японски рогозки. През деня седим върху рогозки около ниска маса, но имаме всички други удобства — хладилници, перални, телевизори. За щастие моите родители имат своя къща и не живеят заедно с нас, както е в повечето семейства. Макар че сме чувствителни и егоистични, ние, японците, сме много дисциплинирани. Нашата дисциплина и морал се изграждат заедно с възпитанието, което ни дават родителите и учителите. Това не е някаква дадена от бога национална черта.“

Ето и част от разговорите ми с Хашимото-сан, директор в известна търговска компания: „Ожених се в шинтоистки храм, но когато умря майката на жена ми, й направихме будистко погребение. Може би има някакъв задгробен живот, но за мен е много по-важно какво ще се случи тук, на земята. Уважавам моите предци я уча синовете си да ни уважават и да не ни забравят след нашата смърт. В края на краищата религията не влияе на моя начин на живот: не мисля кое е добро и кое е лошо в религиозен аспект. Ако се заинтересувате как японските бизнесмени попълват въпросниците при влизане в някоя чужда страна, ще се убедите за ваша изненада, че на въпроса: религия? — ние отговаряме с Не!…

Ние, японците, имаме строго официална етика, която ни диктува как трябва да живеем. Не мисля, че това е някакво вътрешно чувство. То се създава в процеса на живота, заедно с възпитанието. Говорил съм с чужденци за греха и вината, но в действителност не разбирам какво означават те. Ние мислим дали нещо е мое или твое, дали нещо е приемливо за мен и за хората около мен. В поведението си следваме японската версия на учението на Конфуций. Нашето отношение към света се формира от учението на Конфуций, което има пет основни области и определя главните ни социални правила. Тези области са: отношение между високостоящ и нискостоящ — баща — син, по-голям брат към по-малък брат, съпруг-съпруга, приятел с приятел. Ние не възприемаме схващането, разпространено в следвоенните години, че всички хора са създадени равни. Смятаме, че те не са равни и че има по-високостоящи и по-нискостоящи. Върху тези взаимоотношения се изграждат може би най-важните ни етични норми.

Японците се стремят да не остават длъжни. Ако някои направи добро на някого, той трябва да му се отплати със същото или с нещо «по-добро». Направеното добро не се забравя за цял живот…

Нашият език отразява много добре що за хора сме и какво е мисленето ни. Лингвистите казват, че японският език е между най-трудните. Той е много импресивен, чувствен. Използуваме го, за да създадем повече настроение, отколкото да определим точния смисъл и значение на разговора. Обикновено говорим за главното, същественото, което имаме да споделим, но никога не направо, затова оставяме много неща неизяснени. А това води до повече размисли.

В японския език писмеността е заимствувана от Китай. Йероглифите почти не са изменени. Това наподобява на използването на арабските цифри, но в нашия говорим език това заимствуване има свои особености. В говоримия език ние много се различаваме както от китайците, така и от корейците.

Йероглифите ни помагат да четем, но освен йероглифите имаме и две фонетични азбуки. Това спомага да усвояваме по-лесно новостите в сравнение например с китайците. Ползуването на китайските йероглифи и на фонетичните азбуки ни дава възможност да наблюдаваме развитието както на Запада, така и на Китай и Корея…

Вече съм Ви казвал, че ние не говорим директно. Искаме събеседникът сам да направи заключение от разговора. Това в много случаи е от страх да не изразим неправилно мнение — признак за понижено самочувствие. Мисля, че колкото по-рано разберем това, толкова по-добре е за нас. За неподготвените това е форма за прикриване, а който е подготвен, предпочита да не изразява ясно своето мнение поради стратегически съображения или да скрие слабите страни на своето становище. За жалост, логиката често е изоставена и е заменена със старите начини на изразяване. Нашите разговори са претрупани от вежливости, при които се губи смисълът. Това може да се види и в белетристиката, в поезията и т.н. Искам да знаете за тази конструкция на японския език, за да ни разбирате, а също така да се наслаждавате на неговата красота. Неграмотността у нас е най-ниска в света. Тя не съществува, но имаме сравнително малко хора, които говорят чужди езици. Японският език е поетичен, богат с лирични изрази, които използуваме, за да направим по-гладки грубите отношения в живота. Той е богат с нюанси. Често използуваме монотонния глас и негативните глаголни форми, защото те не са така преки, така директни, както позитивните глаголни форми и изразителният глас. «Не»-то е много важно в японския език, особено при личните връзки. Ние имаме различни думи за моя баща и за твоя баща, за моя по-стар брат и за твоя по-стар брат, и т.н. Имаме различия обръщения за хора с различно социално положение. На човек с високо социално положение казвам сама, на учителя си — сен-сей; на хората като мен — сан. На жена си казвам кими.

Използуваме и титли.

Различните слоеве «имат свой език». Работниците използуват груби думи и ограничен речник. Ние, средната класа — обикновения японски език. Императорското семейство и аристокрацията говорят на класически висок стил, който за повечето японци е труден за разбиране. Японските мъже, за да подчертаят своята мъжественост например, говорят накъсано и с дълбок гърлен глас, докато жените говорят нежно, мелодично. Някои чужденци, които изучават японски език от момичета, говорят като жени, което е много смешно…

Японският народ е известен със своята вежливост, защото винаги се покланяме, усмихваме се, показваме израз на скромност и винаги хвалим другите. Външно изглежда, че се отнасяме еднакво към всички. Това не е вярно. Вътрешно имаме точно определено отношение към всекиго. Към близките хора нашето отношение е много по-откровено. Трябва да отбележа, че когато съм вежлив към хора, които не са ми близки, това не е израз на чувства, а изпълнение на едно ритуално задължение, което се изисква.

Чужденците забелязват, че понякога сме груби към други японци, но не към чужденците. Съжалявам, но трябва да потвърдя, че е така. Всеки ден в пиковите часове хиляди хора се блъскат без извинение по метрото. Никога не се редим на опашка, както често става на Запад. Това е така, защото извън кръга на хората, с които имаме връзки, ние не чувствуваме някакви определени задължения. В действителност не зачитаме правата на другите и щом нямаме задължения към някого, нашите отношения се определят от силата. Не разчитаме на правата, смятаме, че властта и силата са по-ефикасни и това се потвърждава всекидневно.

Любезни и услужливи сме към чужденците. Те се възхищават от нашата вежливост, когато им помогнем да намерят хотела, улицата или магазина, който търсят. Обичаме да получаваме благодарности от тях, но те не знаят защо го правим. Всъщност това не е израз само на добро възпитание, а на задължение. Чувствуваме чужденеца като гост не само на Япония, но и на нас лично. Смятаме, че сме длъжни да му оказваме помощ като домакини. И най-обикновеният японец има желание за Япония да се говори само добро. Ние сме по-напрегнати и по-неспокойни в сравнение със спокойните американци. Когато бях в Америка, завиждах им, че никога не се безпокоят дали нещо са казали правилно или не, дали са оказали достатъчно внимание към някоя високопоставена личност или какво ще помислят за тях. Ние винаги мислим дали сме постъпили правилно. Аз много се тревожа, ако някой няма високо мнение за мен. Ние имаме толкова задължения, че не сме сигурни дали винаги постъпваме достатъчно правилно.

Когато пораснах, родителите ми ме научиха да пазя моите мисли и мнения за себе си, когато са различни от мненията на другите. Те подчертаваха, че моите действия и мисли трябва да бъдат в хармония с тези на хората, с които имам приятелство или с които работя. Японците не обичат индивидуалността и думата индивидуалист в нашия език има лош смисъл. Ако кажем за някого, че е индивидуалист, това значи, че е егоист, че иска да извърши някои неща по свой начин самостоятелно и за себе си, а не заедно и в полза на цялата група, към която принадлежи. Задълженията са по-важни за нас. В японския език има много думи, които се превеждат като задължения. В живота ние, японците, си създаваме задължения към много хора и имаме развито чувство за привързаност. Привързаност към родината, към семейството, към компанията и пр. Нашата привързаност се изгражда повече на лични връзки, отколкото на някакви принципи. Привързаността към хората и групата, към която принадлежим, е по-топла, близка и разбираема. Чувстваме различно привързаността към различни хора и групи и те се определят от това колко близки са ни те.

Аз мисля, че може да се каже твърдо: японците са честен народ. Разбира се, и у нас има крадци и мошеници, както навсякъде, и особено в големите градове. Но повечето японци са честни към парите, към службата и към собствеността. Например, ако си си забравил пари в джоба на дрехите, дадени за химическо чистене — винаги ще ти ги върнат. Аз никога не проверявам сметка в ресторант, защото знам, че е точна. Веднъж моят мъж си забрави филмовата камера в приемната, на бюрото, където влизат много посетители. На другата сутрин я намери там, където я беше оставил.

Спомням си много подобни случаи, но един от тях заслужава да се спомене: българският композитор Димитър Петков беше на посещение в Токио. Много се радваше на последния модел фотоапарат, който закупи преди да отпътува. На следващия ден обаче изживя голямо разочарование: апаратът изчезна. Осведомена, администрацията на хотела бе сериозно обезпокоена. Уверяваха, че такова нещо не се е случвало, че е изключено кражбата да е дело на японец. И наистина хотелът бе препълнен само от чужденци. Няколко часа преди да отпътува в апартамента на Петков бе донесен току-що закупен фотоапарат с бележка: «Администрацията на хотела дълбоко съжалява за случилото се и Ви моли да приемете този подарък с чувство на най-дълбоко уважение към Вас».

Подсъзнателно японците чувствуват някакво задължение един към друг. Може би това създава сигурност. В училище, а и нашите родители, ни учат да сме честни. На японската етика дължим извънредно много. Въпреки че американските окупационни власти след Втората световна война се опитаха да я променят, Министерството на просветата запази типично японското в програмите за възпитание. Друга причина да сме честни е, че се страхуваме от неизвестното, и особено да бъдем уличени в нечестност. Страхуваме се не защото ще се чувстваме виновни, но от големия срам, който ще създадем за нас, за нашето семейство, за хората, които са свързани с нас. Страхът от лошото име е по-силен от страха от затвора. Вие сте чули колко усърдно работим, за да не загубим достойнството си…

В отношенията с хората извън нашето семейство ние следваме същите принципи, както в семейството. Навсякъде — в канторите, в заводите, в канцелариите отношенията са изградени на тези принципи. Имаме специални обръщения: оя е по-високостоящият, ко — по-нискостоящият или по-младият.“

Веднъж, след успешно сключена сделка, наши търговци дадоха вечеря на японски търговец, когото ще нарека Таро-сан. Бях поканен и аз като председател на Японо-българския комитет. Малко пийнал, Таро-сан започна да откровеничи и да излага в дълги тиради много от обичаите на японците, особено що се отнася до тяхната търговия и йерархия. Ето какво съм отбелязал по повод на този разговор:

Таро-сан се развълнува и сподели някои свои виждания, което може би направи и в отговор на поставените му от мен въпроси.

„Ние желаем да бъдем сигурни за утрешния ден. Не обичаме да изпадаме в необичайни положения, където нашето възпитание и етика не могат да ни помогнат. Например когато получа покана за ресторант или за коктейл от някой клиент, той винаги ме информира кои други са поканени и какво е тяхното служебно и обществено положение, за да знам как да се отнасям с тях. Тогава отивам спокоен, че ще мога да се държа съгласно тяхното обществено положение. Ние много държим даже в дребните неща да се чувства кой е по-високопоставен, кой е по-стар и кой е по-млад. Аз се чувствувам неудобно, когато чужденци ме поканят на прием, понеже не знам кои ще бъдат другите и какво е тяхното положение, но винаги намирам начин да се осведомя, за да съм сигурен, че няма да се държа невъзпитано.

Чужденците ми се виждат много смешни, когато идват на коктейл, поздравяват домакина и се ръкуват с всички, запознават се, без да знаят кои са те и какво представляват в социално отношение. Аз никога не правя така. Ние, японците, сме силно амбициозни вън от нашето семейство и от нашата социална група. Жадуваме за престиж, за власт, за пари и даже за пространство в нашата малка свръхнаселена страна. Но на нас ни е известно, че много голямата конкуренция може да е опасна и да доведе повече вреда, отколкото полза както в политиката, в бизнеса, така и в личния живот, ако не бъде контролирана. Чужденците казват, че така контролираме конкуренцията в бизнеса, че практически такава няма. Вярно е, че се опитваме да предотвратим грубата, нелоялната конкуренция, противопоставянето както в личния ни живот, така и във всички области на живота. Конкуренция значи, че някой трябва да бъде победен, да слезе от сцената и който падне, ще загуби достойнството си. Никой японец не желае това. И всеки се старае да не постави друг японец в такова положение. Ние винаги оставяме възможност за компромис. Добре знаем, че ако не сме готови за отстъпки, не можем да постигнем нищо с другите, защото те няма да искат да имат връзки с нас. Ако окажа недостатъчно внимание на някой по-високопоставен човек, той ще се обиди, ако пък му окажа по-голямо внимание от неговото положение, той също ще се обиди, защото ще помисли, че съм неискрен. Много е трудно да намериш точката мярка в отношенията си с другите. Това ни уморява. Ние сме напрегнати извънредно много, защото живеем в една пренаселена страна, и то особено в градовете. Борбата за жизнено пространство ни държи винаги напрегнати, но ние имаме начини за разтоварване: къпането, екскурзиите, ресторантите, гейшите, играта «го» и много други.

Обичаме да си попийваме, но не препиваме. Когато пийнем, може да се каже, че сме най-щастливият народ в света. Забравяме задълженията, ставаме много по-сантиментални, казваме и вършим неща, които никога няма да направим, ако сме трезви.

Най-много контакти с чужденците осъществяваме в областта на бизнеса. Тук се проявяват характерни особености и черти на психологията ни. Вие, чужденците, имате все още малко познания за нашата тактика, а и за нашата психология. Водени от свои амбиции, искате да покажете колко сте подготвени и колко много знаете. Стремежът да направите впечатление, да показвате познания и да говорите много не е ефективен с нас: ние си имаме начин и методи, които използуваме в отношенията си с чужденците и те не са толкова трудно да бъдат открити. Това би ви дало възможност да контактувате, но трябва да имате повече търпение и повече усет. Необходимо е да слушате повече и да наблюдавате повече. Така ще получите предимство. Именно така правим ние: слушаме и внимаваме, говорим малко и се стремим да не показваме дали сме съгласни, или не сме съгласни по въпроса, който се разисква.

Имам чувството, че говорите много, за да постигнете желаното. Често не се опитвате дори да разберете какво е образованието и опита на японците, които ви опонират. Може да изглеждаме нещо като «стандартни продукти», но и ние носим сърце и душа…

Не е за предпочитане да започнеш да стреляш с дългобойни оръдия, преди да ги насочиш към определената цел и без да си се прицелил точно. Накратко: ние, японците, се стремим да ви накараме да говорите колкото може повече, което ни дава възможност да съберем повече информация. Това е тактиката на японските бизнесмени. И не само на тях. Те казват, че постъпват така от патриотични съображения, но всъщност това е един от пътищата за печелене на повече време, пари и престиж. Искам да обясня, че когато казваме «хай», което се превежда на английски «да», в японския това означава «да, ние разбираме», но това не означава «да, ние сме съгласни». И често се получава конфузно положение, чужденците се разочароват, защото не правят именно тази разлика. Ако се отговаря на отрицателен въпрос с «да», това означава, че го отричаш и още нещо: когато излагате становището си и ние изказваме изненада или ви задаваме много въпроси, това означава, че познаваме въпроса не по-малко от вас.

Стремете се да разберете японците и да се научите кога да казвате «да» и кога «не». Не само отделни бизнесмени и политици, но редица правителства още не знаят как да правят това.

За всеки чужденец, независимо от неговата позиция, правим «дисекция» за психологията, за характера, познанията и културата му. Предпочитаме да не създаваме връзки с хора и особено с чужденци, които не зачитат нашето достойнство. Не обичаме чужденците да противопоставят японците едни срещу други, което не е рядко в бизнеса. Трябва да знаете, че японските бизнесмени се поддържат. Почти няма чужденци бизнесмени, които да се съобразяват със съвременното развитие, а това много ни помага в контактите с тях. Има подготвени бизнесмени, които живеят в Япония. Те са много малко и на тях по-малко симпатизираме. Известно е, че те смятат, че са опознали нашите взаимоотношения и методи, а това ни пречи когато контактуваме с тях. При това те започват да запознават чужденците с нашия маниер, което, съгласете се, не е много приятно. Но фактически това ги обърква, защото нашите методи са твърде гъвкави. Може да звучи малко пресилено, но колкото и да е подготвен за среща с нас, ако ни е изгодно, винаги можем да объркаме чужденеца…

Когато един бизнесмен чужденец за първи път посещава Япония, той се заема да ни дава уроци. Но японският бизнесмен много бързо намира неговото слабо място и става водещ в «играта». Често чужденците имат снобско поведение и повишено самочувствие. Това е опасна за тях измама. То ни навежда на мнението, което презираме, че «всеки, който не е бял, той е от втора ръка, по-нисша класа». При такива случаи японците се отнасят недоброжелателно с тези чужденци и, макар внимателно, ги игнорират. Тогава те не могат да постигнат нищо. Ако японецът почувствува, че другият го смята за по-нискостоящ от него, той го ненавижда. В някои случаи много от чужденците, които са живели дълго в Япония и се считат за експерти по Япония, знаят по-малко от онези, които действително не познават нашата страна.

Ние имаме 1001 начина за подвеждане на чужденеца. Той не може да избегне това, ако ние го искаме. Можем да му дадем непълна или невярна информация, да му обещаем нещо, пък да не му го дадем или да не му го изпратим, най-любезно да му изпратим друго «поради това, че не сме разбрали». «Можем да си сменим плана в последния момент». Можем да се усъмним във водената сделка. Такива наглед прости методи ни помагат. Вие често се занимавате с голямата политика и с големите неща, а не обръщате внимание на малките подробности, които имат съществено значение при търговията и бизнеса.

Аз бих добавил: а не се ли отнася това за всички други сфери?

За етиката в бизнеса са написани много книги. И тук обаче се получават грешки и разочарования. Малко хора разбират, че повечето от контактите, които се осъществяват между народите, са преди всичко чрез търговията (бизнеса). Търговията обединява света. Но голяма е разликата между японските и чуждестранните бизнесмени. Ние уважаваме знаещите, компетентните и тогава тактиката ни е да научаваме повече от тях. Има една стара японска поговорка, която казва: «Колелото, което е по-малко смазано, скърца повече». Като разберем, че знаем по-малко, ние ползваме повече «грес». Тогава сме внимателни, мълчаливи, за разлика от чужденците, за да не показваме нови грешки и слабости. Това е «златното поле» за японците — да оставят другите да се досетят. Ние не приказваме много за своите успехи.

Друга характерна черта на японския бизнесмен е, че той не вярва на приказки. Това се потвърждава от факта, че ние, японците, сме внимателни и не се стремим първи да вземем инициативата или да покажем, че настояваме за сключване на сделката. Предпочитаме да «преспим» на нещата и тогава да реагираме. Никой не може да изрази правилните чувства и намерения изведнъж. Това е съществено. За предпочитане е в началото да бъдеш по-недоверчив и внимателен. Когато обаче повярваме, тръгваме напред!…“

Връщам се към една среща през 1969 г. с президента на голямата корабостроителна компания „Хитачи Дзосен“ и председател на асоциацията на корабостроителите в Япония Нагата-сан (Същият дълго време бе заместник-предеседател на Японо-българския икономически комитет, а след това и негов председател). Делегацията на българските корабостроители бе твърде самоуверена, „въоръжена“ с много проекти и идеи. А това бе периодът на разцвет на японското корабостроене, постигнало 51 на сто от световния годишен тонаж.

Нашият домакин изслуша внимателно ръководителя на българската делегация, който между другото съобщи, че България се подготвя за развитие на съвременно корабостроене с голям размах и динамика. Целта на делегацията бе да се запознае с японския опит и да получи консултация. Съобщено бе също, че се предвижда производството у нас на танкери от 150–200 хил. тона. Нагата-сан с видим интерес слушаше, отговаряше на въпросите и изразяваше своето становище. След известно учудване обаче той отговори с контра въпрос: вие се готвите за производство на свръхмощни 200 хил. тонни танкери? Аз доколкото зная през Босфора могат да преминават максимум 150 хил. тонни морски единици. Цялата делегация, включително и посланикът, изпаднахме в грубо мълчание от неудобство! Спаси ни деликатният и интелигентен подход на домакина, който премина към други въпроси, създаде весело настроение. Тогава изживях дълбока горчивина от всезнайството, фалшивото самочувствие и липсата на скромност.