Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (30)

Послеслов

Дългите колебания да се захвана ли с тази книга за Япония вече ги няма. Пред мен е готовият ръкопис. А сега как да завърша нелеката работа, която ми струваше време и усилия, смесени с много съмнения и неудовлетвореност?

С мисълта, че съдник е читателят и с молба към неговата благосклонност натискам педала към неизвестното, за да изчезнат съмненията и да възвърна самочувствието си. Самочувствие, което често губех в дебрите на японските проблеми.

След завръщането ми от Япония всеки втори срещнат ме подканваше да напиша книга. Едни препоръчваха мемоари и даже ми даваха рецепта: „Из бележника на българския посланик в Токио“… Други ми внушаваха да напиша „записки за Япония“, а трети — „Япония в моя живот“ и т.н. Скептично се усмихвах и премислях. С години не дръзвах към перото до срещата със съветския публицист, писател и японовед Всеволод Овчинников, с когото бяхме по едно и също време в „Страната на изгряващото слънце“. Той ме поощри с другарско благопожелание да не се стъписвам. Да се заема с една панорама на Япония и на живота на нейния народ от позициите не на писател, нито на публицист, а на политически и държавен деец, който е работил в сферата на организацията и ръководството на науката, на двустранните българо-японски отношения и т.н. „Рецензията ще бъде от мен…“ — усмихвайки се насърчително, стисна ръката ми Всеволод.

Попаднах сред десетки и стотици автори за Япония. Запознах се с много книги и статии и се опитах да изразя моето виждане в тази непретенциозна книга.

В хода на работата няколко години нещата се развиха в друга насока: обзе ме еретичната идея — не е ли по-добре да се напише книга за Япония и за японците и да се даде отговор на въпроса що за чудо е „японското чудо“? Даже между десетките проектозаглавия едното бе „Чудо ли е «японското чудо»?“ Излъчващата съмнение заглавка ме възпря от този вариант, макар че книгата е проникната от същата идея. Оставам обаче с чувството, че не съм съумял да дам пълен и точен отговор.

Защо? — Защото не чувствам, от една страна, сили да направя това. Много автори преди мен (западни, съветски и други), къде половинчато или по-ясно и категорично, говорят за японския случай след Втората световна война като за „японско чудо“, а за японците като за „икономически феномен“:

Бях се спрял на заглавие „Японска мозайка“. Но звучи твърде неутрално, твърде неангажиращо — сякаш самоцелно. Тогава проблесна мисълта на „Самурайския меч и изкуствения интелект“. Звучи заинтригуващо и съвременно, нали? Отговаря ли съдържанието на това претенциозно заглавие? И в този случай колебанието не ме напускаше до последния момент, докато не се намериха приятели да ме убедят, че под такова заглавие книгата ще спечели. Ще спечели, защото се набляга на технологиите. А технологиите навлязоха в живота на човечеството като рожба на науката, като символ на прогреса и като предтеча на бъдещето.

Искаше ми се под различни форми и, както казват японците, чрез „благородно заимстване“ да напиша книга, която обективно да покаже нещата с една вътрешна симпатия към японския народ. Този народ заслужава това. В книгата ясно е посочено защо. От съдбата са му създадени екстремни условия на живот, при които той трябва да оцелее: изключително малка територия — 0,38 на сто от земната суша, вече над 120 милиона население — 4 на сто от човечеството. Орна площ колкото площта на България. И като прибавим земетръсите, най-големия брой в света неизгаснали вулкани, често навещаващите го урагани и тайфуни, възниква един изход и едно решение: оцеляване и само оцеляване на този тесен архипелаг, на тази красива, неповторимо красива земя, на тези пет големи и хиляди малки острови, захвърлени в Световния океан на края на света.

Японците и оцеляването са нещо неразделно. Кажеш ли японец, разбирай оцеляване, изречеш ли оцеляване, веднага мисли за японеца. Затова те — японците, смятат, че оцеляват даже когато си правят харакири, когато взаимно в ритуала си режат със саби главите… Това за тях е също така оцеляване — удържане на дадената дума, изпълнение на поетия дълг! Друг път няма: или постигане на целта, поета от индивида и групата, или поголовно самонаказание, което „изчиства лицето“ и на тези, които ще останат живи… Това не е някаква историческа величина, а все още живата действителност, която поддържа свещения съюз между вчерашна и днешна Япония, създава условия да се изгражда и утрешната „страна на изгряващото слънце“, която не може да остава насред път… Тя или ще бъде в челния отряд на световния прогрес, или ще загине… Друга алтернатива няма! Такъв е манталитетът на управляващия елит. На такава етика и нрави се възпитават милионите японци.

Японците умеят да се самоуважават. В един кръг от приятели ще откриете хора с различни идеи, с противоречиви интереси и т.н. Умението да се потискат противоречията и да не се изявяват пред чужди хора е черта, която се придобива с времето и чрез възпитание. Да умееш да търпиш мнението на другите и да устояваш своето мнение е признак не само на възпитание, но и на култура.

Не съм срещал японец да говори против японец. Твърде смътно може да се почувствува някаква неприязън, но така елегантно и с уважение към другия, че човек остава с впечатление, че у тези хора няма взаимна омраза или противоречие.

Да не говорим за чужбина. „Запазване лицето на Япония“, т.е. достойнството й като стража и нация, се поставя „над всичко“. Може би това е една от защитните пружини на оцеляването на този народ.

Никога няма да чуете японец да говори с насмешка за лошо качество на японски стоки. И в този смисъл той не може да ни разбере, когато си позволяваме анекдоти за лошо качество на нашето производство. За японеца такъв подход е равен на кощунство. Той изживява японските неуспехи в чужбина като собствен провал. Затова понякога в края на „пробега на конкуренцията до целта“ много японски фирми се отказват, ако с това ще спомогнат да се наложи японската марка.

Един пример: на търга за доставка на съоръженията за ПАВЕЦ „Чаира“ се явиха 7 световни фирми, между които 4 японски. Към края на срока за окончателното решение везните клоняха към една от големите френски фирми и към компанията „Хитачи“. На финала обаче най-ниска цена и благоприятни условия предложи друга японска компания. Това бе „Тошиба“ с едно намаление близо 10 на сто от постигнатата последна цена.

През 80-те години компанията „Хитачи“ подписа съглашение за научно-техническо сътрудничество с България, видимо обладана от самочувствието на победител в търга. Какво бе нашето учудване обаче, когато в тогавашния Комитет за наука и технически прогрес се получи писмо с приблизително следното съдържание: „Уважаеми господине, ние се радваме, че нашият конкурент японският концерн «Тошиба» предложи по-благоприятни от нас условия и спечели търга за «Чаира». Искаме да поздравим «Тошиба», да изкажем увереност в успеха на неговия бизнес с България и отново да потвърдим нашето желание да продължим активните взаимоотношения с Вас…“, и пр.

Подобен документ не бе получаван от нито една западна или друга капиталистическа фирма. Видимо, в последния момент четирите японски компании конкуренти взаимно се бяха споразумели да се изтеглят така от „търга“, че да се осигури победата не на друга, а на японска фирма.

Ако искаме да ни уважават, трябва да се самоуважаваме. Да се самоуважаваме като хора, като личности и като нация. Това ще издига нашия авторитет пред света. Ще ни издига в лицето на другите народи като членове на едно културно общество, което е съумяло да изхвърли от своя организъм егоизма и завистта — тези тъмни сили на раздора и разцеплението, които понякога стават причина не само за лични злини, но и за национални бедствия.

Споменах за симпатиите, но съм далеч от желанието да правя апология. Убеден съм, че „феноменът“ Япония не е дошъл на празно място.

Тук ще направя последен опит за обяснение причините за „японското чудо“. В книгата се различавам малко от многобройните автори, които търсят причините за японските успехи изключително в трудолюбието и възпитанието на японците, в тяхното умение да работят безшумно и прилежно, в дисциплината и покорството, насаждано с векове, в японската етика и нравственост, които карат всекиго да защищава „своето лице“ (достойнството си пред групата и обществото). Но това не е японски патент или изключителна особеност. Нима са малко народите, чието трудолюбие и честност са пословични? И тук стигаме до един фактор, за който по-малко се говори или се премълчава. Факторът „разходи за въоръжаване“. За изминалите четири десетилетия Япония отделяше най-малко средства за въоръжаване в света. Японският един процент от бруто националния доход за въоръжаване е с 10 до 15 пъти по-малък отколкото в другите развити страни.

От прилежност, дисциплина, умело ръководство и пр. не могат да се получат по-добри резултати, но в никакъв случай такива, с каквито се характеризира „японският феномен“ след войната. При опит да се изрази чрез формула „японското чудо“ след Втората световна война нещата изглеждат приблизително така:

Я. ч. = Т + О+ У. я + Р.в.

(Я. ч. — японско чудо;

Т — традиции + възпитание и нравствени ценности;

О — всеобщо и ранно (от края на миналия век) образование;

У. я. — управление по японски;

Р. в. — разходи за въоръжаване).

Ако вземем 1985 г., 1 процент от брутния национален продукт на Япония, отделен за въоръжаване, надхвърля 15 млрд. долара. А ако този процент не е един, а 10 или 15? Тогава средствата щяха да бъдат 120–150 млрд. Сега нека прехвърлим Р. в. от лявата страна на уравнението. То ще придобие следния вид:

Я. ч. — Р. в. = Т + О + У. я.

Явно е какво огромно намаляване би се получило от ефекта на „японското чудо“. Или, с други думи, за „японското чудо“ имат своя огромен дял прогресивните сили, включително освободилата се след войната от милитаристическия шок японска либерална буржоазия, която с новата следвоенна конституция ограничи военните разходи до 1 на сто от бруто националния доход.

На много места в книгата се казва, и тук ще повторя: няма нищо по-убедително от реалния резултат, от сбъднатите решения и програми, от безспорния икономически или научен и културен просперитет. А той е налице в следвоенна Япония. Справедливостта, научната обективност и добронамереност изискват да се признават успехите, да не се свеним да виждаме хубавото у другите и да го заимстваме. Да го изучаваме и адаптираме при нашите условия в полза на социализма, за народното добро.

Това не е призив нито за конвергенция, нито за отслабване на гъвкавата идеологическа праволинейност; нито най-сетне за поклонничество пред когото и да е на безпринципна основа. Ако са налице лостове — икономически и организации, форми и стил за управление — по-добри от нашите, при които деловитостта е по-голяма, а резултатността безспорна, ще бъде догматика и късогледство да не се заимства хубавото, за да се отива към по-доброто.

Японският случай изисква специално внимание, за да се използва полезното от него. Ленинската мисъл, че „социализмът е съветска власт плюс електрификация, плюс пруски порядък, плюс американска техника и организация на тръстовете, плюс американско народно образование“, е повик към творческо мислене и действие, прилагане творчески богатия опит на развития капитализъм. Това е съчетаване на здравия разум с прозорливост, мъдрост и размах.

Япония отдавна е известна в България. Тя нашумя със своите победи над царска Русия при Цушима през 1904 г. след вероломното нападение на Порт Артур, когато изненада гордата Европа и разби мита за руския царизъм. Нейната печална слава в боевете при Халкин Гол 1937–1938 г. издигнаха името на СССР в целия свят.

Апокалипсисът в Нагасаки и Хирошима отново обърна погледите към далечния архипелаг, над който се изсипа атомния ад на американската „цивилизация“. Тогава светът състрадаваше на японците.

И днес събитията от 6 и 9 август 1945 г. са повод за всенародни манифестации и движения против ядрената заплаха. Милиони японци на този ден се връщат към небивалата трагедия, отдават почит към загиналите, кълнат се да пазят чл. 9 от Конституцията. От цял свят се стичат представители на хората с добра воля, за да демонстрират против ядрената заплаха. Нейната сянка на смъртта и унищожението създава нестабилност в света. Макар че привържениците намаляват, остават мощни сили, които са заинтересовани от напрежението. Затова бдителността и широкият поглед към този проблем са търсената гаранция чрез ново мислене и нови действия завинаги да се предотврати трагедията от Хирошима и Нагасаки. Трагедия тотална, невъзвратима и съдбовна!

Дано „злите духове“ завинаги изчезнат от противопоставянето, за да се изчисти нашата планета от „гения на войната“ и да се спаси човечеството от унищожение.

А сега към нашето заключение: в близката история на България и в архивите на междудържавните ни отношения с Япония има събития, които ще останат като символ на добрата воля, на мъдрост в политиката и дипломацията.

Преди близо 80 години българинът Т. Панов пише:

„Някога Петър Великий, преобразователят на Русия, за да изведе родината си от невежеството и тъмата «пробива прозорче към Европа», но ние съвременниците виждаме, че европейската култура е вече гнила, че светлината, която иде от нея, е тъмна и нечиста, затова трябва да бъдем по-далеч от гнилата, фалшива, фарисейска Европа. А бъдещият велик преобразовател на България ще трябва да пробие прозорец на Изток, към Япония, за да може, заел от нея здравите и морални принципи, да поведе народа си към оная велика цел, да го подготви да изпълни оная месианска роля на Балканите, която съдбата му е предопределила“. Тогава този наш патриот не е виждал изход, в развитието на България чрез примера на Европа. Идейно той не е имал нито веруюто на Благоев, нито идеологията на социализма. По интуиция е търсел изход за развитието на скоро създадената трета българска държава.

Когато световната асоциация за изложения прие Япония да стане домакин на ЕКСПО-70 в Осака, отново у нас и по света се заговори много повече, даже шумно и без задръжки за тази страна. Случи се така, че станах свидетел и участник при организиране на изложението в Осака. У нас имаше колебания дали да вземем участие. Догматичното мислене и примитивните разсъждения едва не задушиха полезната идея за участие. В случая нека отдадем дължимото на първия наш ръководител Тодор Живков, който решително поддържаше България да се представи на ЕКСПО-70 в Осака достойно, а не бледо и символично. Тази постановка влезе в основата за решението за участие.

ЕКСПО-70 бе световен плацдарм, където всяка страна показваше себе си, своята история и развитие, своето виждане за бъдещето. Това бе истински мирен сблъсък на идеи за днешния и утрешния ден.

И България се представи с богатото си минало, със своите постижения, с виждането си към бъдещето. Нашият павилион бе обект на голямо внимание. Активно се интересуваха от него не само най-висшите представители на днешна Япония, но още по-голям бе интересът сред десетките милиони посетители. Павилионът прие толкова гости, колкото бяха неговите възможности — над 7 милиона.

България бе единствена сред социалистическите страни, чийто първи ръководител посети тогава Япония и изложението. Срещите на Тодор Живков с тогавашния министър-председател Ейсаку Сато — човека, който най-дълго в историята остана на поста министър-председател на Япония — 7 години, с други отговорни лица от правителството, деловите и научнокултурни среди, разговорите му с императора — всичко това бе нещо ново, което нямаше сходство с догматичния и твърде ограничен подход в отношенията към тази страна и към нейния народ. Тодор Живков след завръщането си написа известната „Японска записка“, в която даде политическа оценка на ролята на ЕКСПО-70, на нашето участие и на участието на други страни. Силно, логично и убедително той доказваше, че социалистическото общество трябва да се показва пред народите при подобни световни изяви и да се представя по-цялостно, по-умело, реалистично, като демонстрира своя хуманизъм, своите благородни идеи и постижения, центрирани към една цел — грижи за човека в условията на мирно съревнование и мирно съвместно съществуване между народите.

Ние, работещите тогава в посолството в Токио, получихме не само морална подкрепа. За нас бяха отворени широко вратите към политическия, деловия и културния свят на Япония, който видя в лицето на най-висшия представител на България съвременен ръководител — с широки виждания за света и за неговите глобални проблеми, с умение да контактува, да защищава, когато се налага, позиции, да демонстрира разумна гъвкавост и да спечелва събеседници.

Макар че това е предмет на друга тема и изследване, българо-японските отношения днес се развиват активно. В условията на новото мислене и действие се разкриват още по-благоприятни условия да се скъсяват разстоянията чрез активизиране на икономическия, научно-техническия и културния обмен. Плодовете на науката и техниката, на човешката мисъл и култура са и трябва да бъдат достояние за всички. Те не бива да се вкарват в тесните и задушаващи рамки на егоистичните цели за печалба и експлоатация. Широкият обмен чрез съвременните чудеса на телекомуникациите трябва да се развива в името на общото благоденствие на човечеството в условията на супербързо предаване и обмен на информация, чрез модерните средства за контакти и пътувания, чрез добросъвестно заимстване на всичко, което е полезно за съответната страна, за нейния народ, за цялостния световен напредък.

Едно е да се виждат нещата, а друго е да се изменят в желаната насока.

Възможността за получаване на информация от цял свят почти във всички области на науката и техниката, на търговията и производството, разплодиха у нас във взривоопасни размери многознаещи „капацитети“, но твърде малко можещи организатори със способности да променят нещата дълбоко и качествено, с оглед нуждите на живота. Може би нашата социалистическа система със своите безспорни преимущества над капиталистическата, не е създала „противоядие“ (противомерки) срещу голото философстване, ефектната фраза и празнодумството; против действията, свързани с „дела“ от престижен характер, а не с трайни икономически и политически последствия, със способности да се променят нещата системно в желаните насоки и в нужните параметри. Такава обстановка понякога се превръща в живителна среда за размножаване на хора с „големи, но непроверени идеи“, които на пръв поглед слисват, печелят терен заедно с техните автори. А след това… след това увисват, струват скъпо във време, средства и усилия, по същество задържат развитието.

Какъв е изходът? — трезвата експертна и обективна, от никого неповлиявана, научна оценка. Законите на развитие на обществото и икономиката са обективни. Те могат да се използват и когато това се прави компетентно и своевременно, дават неподозирани резултати. Опитите да се коригират обективните закони, да се подчиняват на волята на субективния фактор, крият опасни отрицателни последствия, за което има безброй примери и факти както от миналото, така и от нашето съвремие.

Няма нужда да се отива далече назад в историята: „фантастичните скокове“ на Мао Дзедун задушиха развитието на Китай с десетилетия. Авантюристичните действия на редица ръководители, подкрепяни от „мълчаливото болшинство“ или от еуфорията на екзалтираните и отровени идеологически тълпи, доведе цели народи до катастрофи.

Затова, особено в условията на социализма, където за първи път в историята науката за обществото и неговото развитие се превърна в държавна политика, субективните решения и авантюристични действия в икономиката и политиката могат да нанесат непоправими щети на обществото и на благородните идеи на социализма.