Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (23)

Йошинори Маеда — президент на „ЕН ЕЙЧ КЕЙ“ (NHK)

Йошинори Маеда беше президент на най-голямата държава корпорация за радио и телевизионни предавания в капиталистическия свят NHK. Изтъкнат деец на културния фронт на Япония от 60-те до 80-те години, той е започнал от обикновен репортер във в. „Асахи“ (с дневен тираж около 7 млн.).

Постепенно младият журналист се изявява и непосредствено преди войната става кореспондент на вестника в Рим. Оженва се за българка от Пловдив, която научава японски и със своите познания по немски, английски и руски в Токио е уважаваната западна дама г-жа Сийка Маеда. Тя респектира със своята елегантност и красота, със своите японо-западни маниери, с високата си култура. Съветският военен аташе в Токио по време на войната разказва, че Сийка Маеда редовно е посещавала посолството, въпреки опасностите. Определяше я като жена „с характер и кипяща славянска кръв, която не й изневери и в най-тежките години на войната.“

Семейство Маеда има две деца: Елена е преподавател в един от университетите в Токио, с полиглотска наклонност, а синът е журналист във в. „Асахи“.

Жалко, че Сийка Маеда почина през 1965 г. от рак, а господин Маеда — приятелят на България, свърши своя земен път през 1984 г.

Това отклонение не е случайно. Правя го, за да стане по-ясна фигурата на Маеда, който обичаше България и много помагаше на нашата дейност в Токио.

Маеда-сан беше надарен журналист, коментатор, полиглот и културтрегер. Не минаваше голямо културно събитие без неговото участие било като директор или като председател. Да вземем EXPO-70 в Осака, в организацията на което бе директор по пропагандата, или дейността му в Комисията за реформа на японския език, на която остана председател до края на живота си.

Той бе демократ и антимилитарист, за което по време на войната е бил репресиран. Отнасяше се с уважение към България и към Съветския съюз. Подкрепяше инициативите за контакти и диалози между Изтока и Запада. Открит, с добронамереност, той най-напред се представяше: „Аз съм «прогресивен консерватор». Може би това е неясна формулировка, но такова е моето верую“. Католик по религия, Маеда бе либерален и силно привързан към делото на мира. За него годините след преврата на военните през 1936 г. и до края на войната е „трагичният кошмар“, който Япония е преживяла. И се радваше, че тя оцеля, защото по негово признание, той е бил песимист.

При един от поредните разговори с него, го иронизирах, във връзка с Комисията за реформа на японската писменост, която той председателствуваше. Репликата бе в смисъл, че Комисията тъпче на едно място и няма резултати от нейната дейност повече от 20 години.

Той не се съгласи с мен и обясняваше нещата по следния начин:

„Комисията се състои от 101 членове, събира се два пъти на годината и обсъжда твърде сложните проблеми за реформата на японската писменост. Самият факт, че работи толкова дълго време, обогатява нашите познания за японската писменост и за значението й във вида, в който се намира. Знаете ли, че аргументите на повечето от членовете на Комисията са много убедителни? С две думи, те твърдят, че няма нужда и не ще бъде полезно да се прави реформа на съществуващата писменост. Най-големият аргумент е, че в този си вид тя отразява както традициите, така и характера на японеца и на японската нация като цяло.

На въпроса, че заучаването на хиляди йероглифи е много трудна работа, се противопоставя друг важен аргумент: — да се изучи нашият език или нашата писменост се изисква много труд, а това създава условия за насаждане на трудолюбие у младото поколение и у цялата нация. Наред с това изучаването и писането на йероглифи се оказва един от факторите за създаване постоянство у младото поколение и на чувство за естетичност, което играе и ще играе изключителна роля в развитието на нашия народ. И още нещо: В случая най-приляга японската максима: «Не разрушавай или не изменяй старото, докато не си убеден, че новото, което предлагаш, е по-добро от него.»“

От разговорите с Маеда-сан в съзнанието ми са останали някои негови разсъждения, които заслужават внимание. Често ставаше дума за решенията и за тяхното значение като елемент на управлението.

Маеда: „Ние се стремим да не вземаме често решения по важни въпроси. Ако това се налага, значи системата на вземане решения куца. Това означава още: 1. Че не се правят необходимите предварителни изследвания и оценки на вече взети решения; 2. Че не се събира необходимата за целта информация и 3. Не се провеждат творчески дискусии, за да се стигне до единогласие (консенсус). Ако се спазват тези условия, според мен, могат да се вземат и утвърждават решения с дълготраен ефект и с далечен прицел.

Питате ме за образованието. То трябва да върви в крак с живота и времето, макар че по характер е твърде консервативно. Образованието трябва да осигурява и внедрява:

а) трудолюбие;

б) любознателност;

в) развитие на творчество и въображение;

г) любов към народа, уважение към по-възрастните;

д) любов към доброто, красивото и естетичното;

е) чувство на дълг към обществото.“

Маеда бе ярък привърженик на тезата, че големите икономически и другите успехи на японците трябва да се обясняват с твърде ранното развитие на просветата в тази страна. Може би Япония е една от редките, ако не единствена страна, която посрещна XX век с всеобщо основно образование и без неграмотни. Качественото натрупване на висока образованост от цялата нация разкрива пътищата към овладяване на най-високите върхове на прогреса в науката и техниката.

Интересни бяха мислите му за значението на радиото и телевизията. Той с право се гордееше с новата най-модерна база на Ен Ейч Кей (NHK), с модерните й радио и телепредавателни съоръжения, с обширните „гъвкави“ зали за снимане на телевизионни филми, преки предавания и пр.

Според него влиянието на радиото и телевизията, които са навлезли във всеки японски дом, могат да укрепят, а и могат да „изпортят“ съзнанието на народа, особено на младежта. Тревожеше се, че 7-те търговски телевизионни станции излъчваха „по американски“ търговски програми, без да се грижат за възпитание в духа на японските традиции и за тяхното съхраняване. Смяташе, че чрез тези частни канали американизмът нахлува и завладява съзнанието на младите: прави ги екстравагантни, отдалечава ги от труда, поставя удоволствието и секса пред задълженията към обществото…

Господин Маеда, с типичната за него последователност и простота развиваше своето, на „прогресивния консерватор“ становище по въпроса.

„Разбирам, че при днешната динамика телевизията и радиото трябва да се съобразяват и да дават «динамична духовна храна». Но каква да бъде тя? Предимно забавления и съвременна музика? Не, това вълшебно средство е създадено, за да спомага хората да стават по-просветени, по-трудолюбиви и по-добри, за да общуват и обменят опит, за да дискутират и да намират най-добрите решения…“

Той даваше предпочитание на три неща: първо, образователната роля на телевизията, която чрез спътниците ще може да достигне и до най-изостаналите народи и чрез която може да се заменят цели университети чрез задочно обучение (напомняше за английския „отворен“ университет, в който чрез телевизията се учат над 65 хил. души); второ, достигане на най-новите успехи на науката до хората; трето, съчетаване на съвременното с традиционното изкуство: „да не забравяме старото, да не изпускаме новото…“

В програмите на държавно-обществената корпорация NHK не се допуснаха реклами. В тях доминираше националният дух, интересни западни и японски филми, образователни и музикални предавания, предавания за деца и младежи, политически дискусии и коментари, разпространяваха се икономически знания и се разискваше по проблеми на управлението.

Маеда предвиждаше, че чрез „оптическите кабели“ във всеки дом ще прониква огромна информация и изказваше опасения дали това не ще направи от човека обект, който само ще я приема без много труд, дали не ще се отрази това на неговата любов към книгата, към изкуството и към самостоятелното мислене?

Когато говорехме за Китай, той подчертаваше, че ако се вгледаме в историята, ще се убедим, че това е страна на изненадите. За едно денонощие, тя е сменяла и може да смени своя курс и своите решения на 180°. Но това не се отнася само за Китай. То е характерна черта за източните народи. И Япония не прави изключение. Тя е също страна на изненадите. Със своята далечна, а и с най-новата си история е давала и дава доказателства за това. Достатъчно е да се проследи развитието и през последните стотина години. Под въздействие на едни или други влияния може да унищожи днес онова, което вчера е обичала. Япония е страна на неочаквани експлозии. Може би за това допринася природата, условията, в които живеят японците — земетресения, вулкани, тайфуни, а може би философията, която изповядват — дзенбудизма, шинто и др. Дългото мълчаливо спокойствие отстъпва място на светкавицата, на краткото мълниеносно действие, което променя обстановката. Примери за това са Порт Артур и Пърл Харбър. Дали ще видим един ден Япония да експлодира отвътре по същия начин както експлодира навън в така познатите ни два случая?

Маеда неведнъж е споделял: „Японците много по-малко отколкото при вас, на Запад, имат грижата да създадат икономическа и социална структура, която да бъде относително споена и добре координирана от гледна точка на логиката и организацията. Противоречията, които биха ни накарали да крещим от възмущение за несправедливост и които за вас, хората на Запада, са ужасяващи, се възприемат от японците като нещо нормално. Но ако вникнете във внезапното неспокойствие на този спокоен народ, защото у нас индивидът често е «променлив», зависещ от обстановката, особено в групата, не ще се страхувате за него при евентуални инциденти. Истинската опасност при криза, породена от уязвимите страни на японското стопанство, идва от продължението й в социален мащаб. Това провокира кристализирането на недоволствата, които взаимно се отричат, и развихря процес на взаимно увреждане, стигащ до фатални последици: затруднения в икономиката, социални протести, влошаване на социалния климат и т.н. Очевидно това е, което искат да постигнат някои от новите «революционери» сред недоволните. Те не се спират, ако потрябва, и пред методите на саботаж, ако той би могъл да развихри процес на връщане назад и на обрат. Всичко това може да стане и усилията не са насочени само към обрат наляво. Колко солидна би могла да бъде демокрацията на японците, ако се подложи на тежки изпитания. Дали японците са оздравели напълно от влечението към военщината и тоталитарните принципи? Дали винаги тези дръзки хора ще бъдат предпазливи в международните отношения? Дали дълго ще останат шампиони на пацифизма и разоръжаването? Тези хора, върху които още тегне войнствената карма вътре в страната или вън от нея, биха ли могли да бъдат сдържани?…“

Господин Маеда се опитваше да обясни причините, които според него задържат японците да тръгнат по „пътя на обрата“. Първата от тях е може би, казваше той, смелостта, смелостта да приемат тежкия живот. Но трябва да се отбележи, че това не означава примирение, а тъкмо обратното — воля да се излезе от съществуващото положение. Това е убеждението — дълбоко и инстинктивно убеждение у този трудолюбив народ, който вярва, че истинското лекарство за трудностите в момента е упоритият труд.

Недоволството в тази страна не се трансформира лесно в бунт. Мнозинството от японците смятат, че съществуващите неблагополучия са цената, с която се заплаща бързината на националния успех, че те могат да бъдат поправени.

Упоритата жизненост на конфуцианството — ето второто обяснение на японската търпимост. Старата конфуцианска култура, дошла някога от Китай, проповядва един свят, където протестът няма място и даже не се възприема като принцип. Негов пръв закон е външната хармония на социалните отношения. В Япония още в по-голяма степен, отколкото в Китай, конфуцианството не беше само етика, а естетика на човешките отношения. Несъгласията се приглушаваха, защото беше грозно да се обясняват с думи или с действия. За хората беше правило винаги да бъдат учтиви и маниерите им да отговарят на техния ранг. Неравенството не беше шокиращо, защото то се уравновесяваше с „хармоничното“ равновесие на задачите и правата, които произлизаха от него. Не беше позволено страстите да смутят спокойния израз на лицето на този, който ги преживява.

Усмивката — ето кое е правилото, но не измамната или лицемерна усмивка, а храбрата усмивка: такава, каквато си разменят хората, решени да се понасят един друг, абстрахирайки се от грозотата на тяхното разделение, от техните несполуки и мъки.

Това са някои от правилата, вдъхновявани от конфуцианството и можем да прибавим към тях будисткия фатализъм.

Разбира се, новата авантюра на Япония на „менаджерите“ причини много по-малко жертви или недоволства, отколкото авантюрата на Япония на генералите, но все пак такива има и сега, но те са малобройни и слаби. Голямата хармония продължава и повечето от японците казват „да“ на управлението на консерваторите, които даже имат свои привърженици и сред най-необлагодетелствуваните класи.

Още много мисли могат да се прибавят, свързани с разговорите ми с тази оригинална личност. Той смяташе например, че важна причина за японците „да минат досега без революция“ е скъпата за японските икономисти „двойна структура“, която, за да бъде обяснена, трябва да преминем през цялата японска вселена, включително през сферата на умствения труд и културата. От епохата на Мейджи всички японци еволюират в два свята, отделни, но съществуващи в единство — старата азиатска Япония и новата „западна“ Япония. Другите страни осъществяват своите революции чрез заместване на една стара система от нова, изградена на нейно място. А Япония процедира чрез съчетаване: инсталира новото, което възприема, редом до старото, което запазва; и така е от дълго време… Това е едно от най-силните средства за защита и съпротива срещу могъщия натиск на западната цивилизация.

Япония стана символ на двете Японии, които са далеч от мисълта да се изключат взаимно или да се разделят. Те съществуват съвместно във всекидневния живот, в сърцето на всеки японски гражданин. Често описват учудващия двоен живот на японеца чрез примера с живота на бизнесмена. През деня той живее сред ултрамодерните обекти на своята професия, а вечер, сменяйки костюма си с кимоно, се връща в своята „японска Япония“, в своето жилище в традиционен стил. В „старата Япония“ той потъва в неподвижност, в конфуцианските схващания, в империята на традициите. В „новата Япония“ той е сред промените и движението, което го води към смели търсения на новото.

Що се отнася до революцията, японецът я прави всеки ден! В неговия живот има повече революция отколкото в живота на един „протестиращ“. Съвременна Япония е една революция, осъществявана всеки ден от всеки японец…

Маеда тихо и бързо напусна този свят и до края на живота си беше приятел на България. Мисля, че неговите съвети и пряка помощ много помогнаха за скъсяване разстоянието между България и Япония. Особени са заслугите му в областта на нашите двустранни културни отношения, за което той стана първият японски гражданин, награден с орден „Кирил и Методий“ I степен.