Начо Папазов
Япония от самурайския меч до изкуствения интелект (29)

Внимание: отново ниппонизъм!

Успехите на Япония след Втората световна война в развитието на икономиката, науката и технологията са наистина впечатляващи. Не бива да се забравя обаче, че те са своеобразен „продукт“ на съзряването на държавно-монополистичния капитализъм в тази далечна страна и са „белязани“ с всички негови противоречия. Неслучайно наред с върховите постижения на електрониката, с новите технологии и блестящите съвременни автомобили японският социален организъм започва да „произвежда“ във все по-големи количества отровните ферменти на имперски амбиции и на милитаризма. Това е второто лице на съвременния японски капитализъм, който, като двуликия Янус, тайно отправя поглед към призрачните мечти за господство над азиатския континент.

Защо страната, която изживя трагедията на атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки отново посяга към самурайския меч? Какво свързва американските „атомни каубои“ с техните неотдавнашни жертви? Не си ли дават сметка съвременните японски лидери, че пътят, който поемат, води не към лъчите на изгряващото слънце, а към изпепеляващите огнени кълба и към черните радиоактивни гъби на ядрените взривове? Има ли японското общество сили да се противопостави на домогванията и противонародните интереси на развиващия се военнопромишлен комплекс, да охлади и обуздае имперските му амбиции? Могат ли японските идеолози, политици и военни стратези да потиснат „атомната алергия“ на своя народ и разрастващите се антивоенни настроения?

За да се даде отговор на тези и на много други въпроси, е необходимо да се анализират трезво източниците и тенденциите на развитие на японския милитаризъм, да се разкрият историческите, икономическите, социалните, идеологическите и политическите предпоставки, използвани от военнопромишления комплекс и от едрата монополистична буржоазия за възраждането на ниппонизма.

Ниппонизмът е историческа особеност в развитието на японското общество до Втората световна война, което се е управлявало чрез диктатурата на военна клика — гумбацу. Начело на военнофеодалната диктатура през средновековието стоял шогун, който властвал с помощта на военното дворянство — самурайството. Самураите-воини се ползвали с изключителни привилегии и били готови да изпълнят всяка заповед на своя господар. Според японското предание митичният император-бог, Джимму, възцарил се на японския престол в 660 г. пр.н.е., определил предназначението на „Страната на изгряващото слънце“ да събере „осем ъгъла под един покрив“ (хаккоичи у), т.е. да властва над целия свят. Император Джимму формулирал и основните положения, залегнали по-късно в морално-етичния кодекс на самураите Бушидо: преданост към своя господар, храброст в борбата с враговете и презрение към смъртта.

Кодексът Бушидо намерил непосредствено отражение в националната японска религия шинто („път на боговете“). Така целите на военнофеодалната клика намерили надеждна опора в каноните на реакционната религия. Съюзът между феодали и духовенство непрекъснато тласкал древната Ниппон по пътя на милитаризма и завоевателните войни.

След Втората световна война религията шинто поради нейната реакционност и агресивност била забранена. Днес обаче благодарение на покровителството и на усилията на крайнодесни политически групировки, тя започва да се възражда под различни форми. Все по-често се чуват гласове, че японците са най-великата нация, че останалият свят трябва просто да възприеме японската икономическа и социална система, „японския начин на живот“ като най-съвършен, че чрез стопанската си офанзива Япония е спечелила втора световна война. Кенго Танака, журналист, вижда страната си изправена със страхопочитание пред „нов слънчев изгрев с неподозирана красота“. Бившият външен министър Сунао Сонода всяка сутрин се преобразявал в самурай и въпреки преклонната си възраст, един час „воювал“ с бамбуков меч в ръка с въображаем противник. Свръхчовеци-самураи изместват американските супермени от японските кино- и телевизионни екрани. В ход е, не без усилията на буржоазната пронагандна машина, бурен процес на „реставрация“ на историческите и религиозните основи на милитаризма.

Тактиката на осъществяване на имперските замисли на японския милитаризъм в по-ново време е „изобретение“ на генерал С. Араки — отявлен привърженик на агресията и войната. „Националната отбрана — твърди Араки — не се ограничава в отбраната на самата Япония, а неизбежно включва и отбраната на пътищата, които ползва страната.“ Неприкритата и цинична агресивност на подобни възгледи е била идеологическата обосновка на политиката на експанзия и завоюване на съседните народи и територии, провеждана от Японската империя преди Втората световна война. Под предлог за осигуряване на „жизнено пространство на японската нация“ през 1874 г. е завладян Тайван, през 1876 г. — Корея, а през 1931 г. — Североизточен Китай (Манджурия).

Съветският Далечен изток е заемал особено място в домогванията на японските милитаристи. През пролетта на 1918 г. японски експедиционен корпус дебаркира във Владивосток, за да откъсне от младата Съветска република териториите до Урал. На завладените земи са убити хиляди мирни жители, ограбени са 5575 селски стопанства, изгорени са 1617 постройки. Загубите, причинени от японските милитаристи само в Амурската област, възлизали на повече от 25 млн. златни рубли. През 1922 г., в резултат на героичните усилия на Червената армия, японските агресори са разгромени и принудени да се откажат от плановете си за завладяване на Сибир и съветския Далечен изток.

Поредната си провокация срещу СССР японската военщина извършва през 1929 г. на Китайско-източната железопътна линия. Твърдият отпор на Червената армия отново обуздава японските милитаристи.

През 1937 г. Японската империя започва война срещу Китай. В следващата година са осъществени мащабни провокации срещу СССР, най-големите от които са при езерото Хасан около Владивосток и на река Халхин Гол. Червената армия отново дава суров урок на агресорите, които отстъпват, респектирани от нейната мощ.

Японската военщина отправя за пореден път поглед към СССР след агресията на фашистка Германия. Пресният спомен от претърпените поражения охлажда ентусиазма на японските стратези и ги принуждава да изчакват развоя на събитията на Източния фронт. През декември 1941 г. те нанасят удар по американския флот в Пърл Харбър. Завладени са Индокитай, Бирма, Малайзия, Сингапур, Филипините и Индонезия. Под ботуша на японските милитаристи се оказва 200-милионно население в Югоизточна Азия. Планира се и удар срещу СССР, но разгромът на немско-фашистките войски под Москва и Сталинград срива илюзиите на японския генерален щаб.

След капитулацията на фашистка Германия японските милитаристи не слагат оръжие. Те укрепват Квантунската армия, окупирала около 1,3 млн. км² от Китай (Манджурия). На 5 април 1945 г., изпълнявайки задълженията си пред съюзниците, СССР обявява война на Япония. Червената армия започва мощно настъпление срещу Квантунската армия. Въпреки изключително трудните теренни условия от 9 август до 2 септември съветските войски разбиват японските агресори. Втората световна война завършва.

Пред очите на изуменото човечество се разкриват картини, които по нищо не отстъпват на „подвизите“ на немските фашисти в Европа. Жертвите на японските милитаристи в Китай възлизат на около 28 млн. души, в Индонезия те достигат 2 млн., във Филипините — около 1,1 млн. „Самураите“, клели се „да отдадат по седем живота за императора“, не смятали за петно върху своята чест убийството на мирни жители, между които и жени и деца. Те подлагали, без военна необходимост, на бомбардировки гъсто населени квартали на най-големите градове в региона — Манила, Сингапур, Рангун, Калкута и др. По примера на немските си „колеги“, „рицари на самурайския меч“ избивали и военнопленници. На Филипините японски военни повели американски военнопленници през джунглата, избивайки зверски голяма част от тях и оставяйки останалите да умрат от глад и болести. Зверствата на японските милитаристи са осъдени от Международния трибунал в Токио, в документите на който се казва: „Масовите убийства на военнопленници, граждански интернирани лица, болни, ранени, медицински персонал на болниците и гражданското население са били обичайно явление за цялото време на Тихоокеанската война… Тези убийства са се извършвали по специални заповеди на висшите инстанции, на генералния щаб на армията, на военното командване.“

След разгрома на Япония, за да не се допусне възраждане на японския милитаризъм, щабът на окупационните войски издава директива за разформироване на въоръжените сили и на всички други полувоенни формировани и полицейски части със специално предназначение. Военните престъпници са изправени пред международен трибунал. На Япония се забранява да формира каквито и да било военни или полувоенни организации, да внася каквото и да било военно снаряжение. Под натиска на прогресивната японска общественост в конституцията на страната се включва текст, съгласно който тя завинаги се отказва от собствени въоръжени сили и от решаване на спорни международни въпроси с война или чрез използване на сила. Създават се предпоставки японският милитаризъм да бъде погребан завинаги. Япония получава възможност да концентрира икономическия си потенциал върху мирното изграждане на страната.

Утвърждаването на Япония като втора капиталистическа индустриална държава е свързано и със зараждането на военнопромишлен комплекс. Тласъкът за неговото развитие идва както от самия характер на капиталистическата обществено-икономическа система вътре в страната, така и отвън, главно от САЩ. Агресивните войни на Пентагона в Корея, Виетнам, Лаос и Кампучия осигуряват 2 млрд. печалба на японските монополи. Японската промишленост, която ремонтира американската бойна техника, започва да усвоява нови технологии и да разширява производствените си възможности във военната област. Тлъстите печалби все по-силно привличат японските монополи към тъмните дебри на военния бизнес. С развитието на военнопромишления комплекс над Япония отново надвисва призракът на милитаризма, който започва да се стреми към завоюване на водещи позиции в икономическия, политическия и идеологическия живот на страната.

Реставрирането и развитието на японския военнопромишлен комплекс са непосредствено свързани със следвоенната политика на САЩ и на западните им съюзници. Съзнавайки, че капитализмът в Япония не може да бъде съхранен без материалната му основа — финансовата и промишлената олигархия, — те не допускат на скамейката на подсъдимите в Токийския процес да попадне нито един японски монополист от Дзайбацу. Обвинителят на съветската страна на процеса С. Голунски подчертава, че „сред подсъдимите няма нито един представител на тези монополистични обединения.“ Именно позицията на капиталистическите страни дава своите отровни плодове в следвоенното развитие на страната. Спасената монополистична буржоазия се добира до водещи позиции в икономическия и политическия живот на страната. Показателен е фактът, че за периода 1955–1975 г. всеки четвърти член на Министерския съвет на Япония е вземал активно участие в подготовката и воденето на Втората световна война.

„Възкръсването“ на ниппонизма е свързано на първо място със създаването на въоръжени сили. И в това отношение САЩ имат безспорни „заслуги“ пред японските милитаристи. Японската армия е възстановена отначало под формата на 75-хиляден „резервен полицейски корпус“, който по-късно прераства в „корпус за национална безопасност“. През 80-те години японската армия е наречена лицемерно „сили за самоотбрана“.

Какво представляват всъщност „силите за самоотбрана“? От кого трябва да „отбраняват“ те Япония? Какъв е численият им състав и бойната им мощ? Не прикриват ли японските лидери зад понятието „самоотбрана“ стремежа си да превърнат Япония във водеща, във военна държава?

По официални данни японските „сили за самоотбрана“ наброяват около 240 хиляди военнослужещи. Това дава основание на японските ръководители да твърдят, че 27-то място, което японската армия заема по този показател, характеризира нейните ограничени и „чисто“ отбранителни функции. При това те се позовават на факта, че численият състав на японската армия е относително постоянен и че в бъдеще не се предвижда значително увеличаване на военнослужещите. Отминава се с мълчание обаче качественият състав на силите за самоотбрана. Истината е, че около 70 на сто от военнослужещите в японската армия са офицери, а останалите 30 на сто преминават военна подготовка и са кандидати за заемане на различни командни длъжности. Според военните експерти посочените качествени особености на действащата японска армия й позволяват в изключително кратко време да се превърне в гръбнак на въоръжени сили с численост над 1,5 милиона души. Следователно японските управляващи кръгове разполагат с осем пъти по-многобройни въоръжени сили от тези, които декларират пред света и пред собствения си народ.

Японските „сили за самоотбрана“ са наситени със съвременна мощна бойна техника. По тонаж военноморският флот заема осмо място в света, а по броя на самолетите — осемнадесето. Независимо че достоверността на посочената информация, която идва от официални японски източници, може да бъде поставена под съмнение, тя показва, че зад малочислената армия се крие значителна огнева мощ. В състава на „силите за самоотбрана“ са включени повече от 1000 танка, 550 бронетранспортьора и 600 самоходни оръдия. Те разполагат с около 200 бойни кораба, 14 подводници, над 1600 самолета, 59 тактически ракети „земя-земя“, голямо количество управляеми ракети „земя-въздух“ и зенитни установки. Тонажът на японските бойни и спомагателни кораби превишава два пъти тонажа на корабите, включени в седми американски флот. Количеството на бойните самолети на Япония е два пъти по-голямо от броя на американските самолети, разположени на нейната територия, в Южна Корея и във Филипините. Броят на японските самолети за борба с подводници е приблизително равен на броя на американските самолети от този тип, които САЩ притежават в Тихия и Индийския океан.

Въпросът е кому е необходима на Япония подобна военна сила? Нали в конституцията на страната недвусмислено е записано: „Искрено стремейки се към международен мир, основан на справедливост и ред, японският народ се отказва за вечни времена от войната като суверенно право на нацията, а така също от заплахата с въоръжена сила или използването й като средство за разрешаване на международни спорове. За постигането на целта, посочена в предходния абзац, никога вече няма да се създават сухопътни, морски и военновъздушни сили, както и други средства за водене на война. Правото за водене на война от държавата не се признава.“ Конституционно японският народ се отказва от войната като средство за разрешаване на международни спорове и за постигане на политически цели. Той не иска да воюва. Военнопромишленият комплекс и японските милитаристи обаче не се отказват. Може би защото те никога не воюват и не загиват по фронтовете. „Неониппонистите“ се стремят да възкресят имперските амбиции на „Страната на изгряващото слънце“, като нарушават грубо основния й закон — Конституцията.

Състоянието на японските „сили за самоотбрана“ и амбициозните програми за тяхното развитие разкриват, че зад лицемерните изявления за привеждане в съответствие военната и икономическата мощ на страната стоят отиващи далеч стратегически агресивни замисли. Иначе за какво е необходимо на Япония да се превръща от „военно джудже“ във военен гигант? Нали „Страната на изгряващото слънце“ не е подложена нито на пряка, нито на косвена заплаха от своите съседи? Какво кара японските управляващи кръгове, въпреки нарастващата съпротива на прогресивната общественост и на широките народни маси, така упорито да тласкат страната по пътя на милитаризацията? Дали японският империализъм е единственият източник за реваншистки амбиции или „неониппонизмът“ е обвързан с външни сили и има тяхната подкрепа?

От която и страна да погледнем възраждането на ниппонизма и имперските амбиции, не могат да убегнат „заслугите“ на „ястребите“ от САЩ и влиянието на американския военнопромишлен комплекс.

Осъществяваната днес милитаризация на Япония има своя първоначален тласък и подкрепа в геополитическата доктрина на САЩ в Тихоокеанския регион. Концепцията на Пентагона е да се развива и укрепва военният потенциал на други страни в региона, което е част от глобалната стратегия на САЩ за световно господство. Това естествено не може да стане без помощта на вече „класическия“ мит за „съветска военна заплаха“ и за необходимостта от създаване и укрепване на „колективна отбрана“ на страните от този район. Като мощна индустриална държава Япония заема особено място в американската доктрина за отстояване на „общите интереси“ на тихоокеанските капиталистически държави. Целта на американските стратези е, след като не могат да спрат, то поне да локализират процесите на прогресивно преобразуване на Тихоокеанския регион. На САЩ е необходима милитаризацията на Япония.

Американските икономически и военни стратези обаче не се ограничават само с укрепването на въоръжените сили на Япония. Безспорните успехи на японската промишленост в развитието на научно-техническите авангардни отрасли изостриха изключително апетита на Пентагона. Въвличането на Япония в стратегическите замисли на САЩ за „колективна отбрана“ не само би укрепило позициите на американската военщина в региона, но би позволило на американските монополи да „сложат ръка“ върху последните постижения на японската промишленост. Това се отнася предимно до осъществяването на замислената от американската администрация „стратегическа отбранителна инициатива“, известна като „звездни войни“. Нейното реализиране би срещнало значителни затруднения без използването на много от японските технологии и особено на новостите в електрониката и новите материали. От друга страна, милитаризирането на Япония неизбежно би оказало задържащо влияние върху научно-техническото и икономическото й развитие. За американските монополи това е възможност за „глътка въздух“ в тежкия рунд на конкурентната борба, която водят с японските си колеги.

Дори този бегъл поглед върху стратегическите замисли на САЩ в Тихоокеанския регион е достатъчен да покаже колко разностранни са американските интереси, тласкащи Япония по пътя на милитаризацията. Ясно е, наред с това, че националните интереси на Япония нямат нищо общо с интересите на САЩ в региона. Еднопосочни, и то не всякога, са само интересите на монополистичната японска и американска буржоазия, на Пентагона и на неониппонистите.

Какви са практическите форми, методи и средства, с които САЩ се стремят да обвържат Япония към своята тихоокеанска „бойна колесница“?

На първо място се поставя въвличането на Япония в политическите домогвания на САЩ в Тихоокеанския регион. Със създаването на военния блок СЕАТО през септември 1954 г., на Азиатско-тихоокеанския съвет (АЗПАК) и на съществуващия и до днес АНЗЮС САЩ се стремят реално да засилят влиянието си в региона: „Доктрината Никсън“, появила се в края на 60-те и началото на 70-те години, е своеобразна преоценка на американската политика в Тихоокеанския регион. Намалявайки своето военно присъствие, САЩ се стремят да създадат нов „баланс на силите“ в региона и по този начин да противодействат на нарастващото влияние на социализма. „Новата тихоокеанска доктрина, провъзгласена през 1975 г., цели засилване на американското влияние чрез поощряването на «азиатския национализъм».“ Нарастването на агресивността на американския империализъм в края на 70-те години и началото на 80-те години е свързано със стремежа да се обединят контролираните от САЩ военни съюзи в мощна военна организация, наподобяваща НАТО. Центърът на тежестта на американската военна стратегия се пренася от Югоизточна Азия, където силно е нараснало влиянието на социалистическите страни, към Североизточна Азия. Целта на САЩ е под тяхна егида и при активното участие на Япония и Южна Корея да се създаде „динамично тихоокеанско съдружество“, което би имало общи икономически, политически и военни интереси.

Особеното икономическо и геополитическо положение на Япония, заедно с Южна Корея, принуждава САЩ да полагат всички усилия, за да я превърнат в един от центровете на тихоокеанската си политическа доктрина. И стратезите от Пентагона не жалят нито сили, нито средства за постигането на тази цел.

Главната посока на американското военно въздействие върху Япония е натискът за увеличаване приноса на страната в „колективната отбрана“ на Тихоокеанския регион. Под прикритието на фалшивия тезис за недостатъчна мощ на американската военна машина в района на Тихия океан и невъзможността САЩ вече със собствени сили да осигуряват „отбраната“ на Япония, стратезите от Пентагона настояват за рязко увеличаване на военните разходи на страната. Качествено ново явление в американския натиск върху Япония в последните години е използването на депутати от американския конгрес. През април 1982 г. министърът на отбраната на САЩ, К. Уайнбъргър по време на преговори с началника на Управлението за национална безопасност С. Ито отправи искане Япония ежегодно да увеличава военните си разходи е 12 на сто. Само след една година, през юни 1983 г., сенаторът Карл Левин внесе в американския конгрес резолюция, според която исканото от Япония 10–12 процентно увеличение на военните разходи трябва да бъде в „реално изчисление“, т.е. като се отчита инфлацията. На практика това означава номинално военните разходи на Япония да нарастват с около 15–17 на сто и да достигнат 1,5 на сто от брутния национален продукт на страната, т.е. 0,5 на сто повече от определения според конституцията 1 процент за военни разходи.

Американският натиск за увеличаване на военните разходи среща съпротивата на широките народни маси и на прогресивната общественост. В утвърдения през октомври 1976 г. план за дългосрочно създаване на въоръжени сили се предвижда в обозримо бъдеще военните разходи да не надхвърлят едно на сто от брутния национален продукт на страната. И действително данните за 1983 г. показват, че японските военни разходи възлизат на около 12,95 млрд. долара, което е приблизително около 0,99 на сто от брутния национален продукт. В САЩ тези разходи са над 7 на сто от брутния национален продукт, а в страните — членки на НАТО — средно около 3,5 на сто.

По-внимателният анализ на отчитането на военните разходи в Япония разкрива, че тяхната действителна величина значително надвишава официално обявената от правителството. За да заобиколи ограничението от един процент спрямо брутния национален продукт, японското правителство прикрива под различни параграфи на бюджета истинската величина на военните разходи. Не се включват във военните разходи например средствата за издръжка на военните бази на САЩ (кичи кофукин) на територията на много градове и селища. Значителни разходи се завоалират за развитие на военната наука и техника или на промишлеността и услугите, ползвани от Управлението за национална безопасност, тъй като се извършват по намалени тарифи, не се включват във военния бюджет част от разходите за създаване на военна инфраструктура, за оказване на военна помощ и др. Според проф. Тимойоши Суми прибавянето към военния бюджет на разходите, завоалирани под други пера, би показало за периода 1961 — 1981 г. среден реален прираст с около 13 на сто. Този факт се признава и от бившия министър на външните работи Окита. Той е на мнение, че ако японските военни разходи се преизчислят по формулата, приета в страните-членки на НАТО, те ще възлязат на около 20 млрд. долара, вместо официално обявените 12, 95 млрд. Това вече означава не 0,99 на сто от брутния национален продукт, а повече от 1,5 на сто. Такъв военен бюджет поставя Япония на равнището на ядрените държави Англия и Франция. Отговаряйки на запитване на депутатската група на комунистическата партия в парламента, бившият заместник-министър на финансите Хатаяма признава, че „отбранителните разходи на Япония по абсолютна величина са близки към аналогичните военни разходи на Франция и Великобритания“.

Изключително високи са темповете на нарастване на военния бюджет на Япония. За периода 1960–1981 г. те превишават около 6 пъти темповете на САЩ, около 4 пъти на Франция, около 5 пъти на Великобритания и около 2,5 пъти на ФРГ. В резултат на това за посочения период Япония плътно се доближава по общия обем на военните си разходи до западноевропейските страни членки на НАТО.

Качествено ново явление в политиката на японската буржоазия за милитаризиране на страната е, че използваните форми и средства за завоалиране на военните разходи вече не удовлетворяват нито неониппонистите, нито техните задокеански покровители и съюзници. Те са принудени да свалят фалшивата маска на миролюбци и открито да защищават тезата за извеждане на общите военни разходи зад границата на един процент от брутния национален продукт. Началникът на управлението за национална отбрана Кадзуо Таникава предлага формулировката „до един процент от брутния национален продукт“ да се замени с формулировката „в пределите на един процент от брутния национален продукт“. В тази еквилибристика на думи К. Таникава вижда възможност да се премахнат политическите бариери пред по-нататъшното увеличаване на военните разходи и да се измами прогресивната японска общественост. Правителството на Я. Накасоне, използвайки различни предлози и обосновки, направи опит да лансира идеята военните разходи да достигнат до два процента от брутния национален продукт. „Трябва да се пресметне — твърди бившият посланик на Япония в СССР С. Хоген — колко разходи ще са нужни в случай на изключителни обстоятелства. И нищо не може да се направи, ако тези разходи се окажат равни на два процента от брутния национален продукт.“ Поради отявления антисъветизъм на С. Хоген и мнението му, че за Япония съществува само една опасна страна — СССР, не е трудно в неговите обосновки да се види съвременният японски неониппонист. При това следва да се има предвид, че увеличаването на военните разходи на Япония с 0,5 на сто по отношение на брутния национален продукт на практика означава увеличаване на военния бюджет с астрономическата цифра 13–16 млрд. долара.

Политиката за непрекъснато увеличаване на военния бюджет е непосредствен израз на амбициозни програми на управляващите кръгове и техните задокеански съюзници за развитие и модернизация на японските въоръжени сили. В ход са програми за довъоръжаване и модернизация, реализирането на които трябва да издигне на качествено ново равнище бойната мощ на японската армия. В тези програми се предвижда към 1988 г. въоръжените сили да получат допълнително 178 бойни кораба, 185 самолета за военноморските сили, 418 самолета за военновъздушните сили и 1314 танка за сухопътните сили. Форсира се модернизирането на противовъздушната отбрана, която постепенно се насища с най-новите американски радиолокационни станции, противосамолетни управляеми ракети и патрулни самолети за ранно предупреждение. Още през 1987 г. действуващата система за контрол и предупреждение „Бейдж“ трябваше да бъде заменена изцяло с най-съвременни американски радиолокационни станции.

С ускорени темпове се развива и модернизира и военноморският флот на Япония. Планира се в неговия състав да се включат допълнително 12 есминца, 15 фрегати, 6 подводници, вертолетоносачи и 6 бързоходни ракетни катера с водоизместимост от 4700 до 5200 тона. Особено внимание се отделя на насищането на военноморския флот със съвременни и мощни огневи средства и на подобряването на качествените характеристики на бойните единици. Целта е значително да се удължи времето за автономно пребиваване на японските военноморски съдове, като около 70 на сто от тях бъдат снабдени с ракети „кораб-кораб“ и „кораб-въздух“. От 1984 г. на японските военни кораби започна и монтирането на най-новите американски торпеда за поразяване на цели на близки разстояния МК-46 и МО-5, снабдени с модерна електронна апаратура за самонасочване.

В резултат на осъществяването на програмите за довъоръжаване и модернизация се очаква военноморският флот на Япония по съвкупните си бойни характеристики „да се придвижи“ от 8 на 6 място в света. При това по брой на бойни единици за борба с подводници Япония трябва да изпревари ФРГ и Франция. Наличните японски патрулни самолети на морската авиация извеждат страната на второ място между капиталистическите държави, непосредствено след „военния гигант“ САЩ.

Прави впечатление стремежът на неониппонистите и на съюзниците им от Пентагона да насищат японската армия с модерни ракетни огневи средства, способни да достигнат СССР. „В научно-технически план — цинично заявява С. Хоген — Япония има реална сила да удари даже по Москва, разбира се с ракети. Създадените в Япония ракети могат да достигнат Москва.“ Не е нужно да бъде коментирано подобно изявление, за да се разбере характерът на японските „сили за самоотбрана“. САЩ, от своя страна, правят всичко възможно, за да ускорят насищането на въоръжените сили на Япония с модерни ракетни огневи средства. За американския военнопромишлен комплекс ускорената милитаризация на Япония означава и разширяване на пазара на оръжие, означава нови печалби. Затова американските „търговци на смъртта“ не се боят да предоставят на японските милитаристи най-новите си „продукти“ в областта на ракетостроенето и военното самолетостроене.

Изключително показателна за влиянието на САЩ при „реставрирането“ на въоръжените сили на Япония е тяхната структура. Японските „сили за самоотбрана“ в значителна степен са „структурна проекция“ на въоръжените сили на САЩ. Характерна за тях е повишената бойна и огнева мощ на военноморския флот и военновъздушните сили. Явно личи стремежът на стратезите от Пеитагона, като моделират „по свой образ и подобие“ японската армия, да я превърнат в органична съставна част на техните въоръжени сили в Тихоокеанския регион. Целта е да се създадат предпоставки за координация при евентуални военни действия срещу СССР. Следователно, структурата на японските „сили за самоотбрана“ изразява не само съотношението между различните родове войски, включени в техния състав, но и агресивния им характер. Ето защо, никакви лицемерни изявления за „чисто“ отбранителни функции на японската армия не могат да заблудят нито прогресивната световна общественост, нито японския народ.

Ключово място в стратегическите замисли на САЩ за милитаризиране на Япония на съвременния етап заемат стремежите на Пентагона за привличане на страната в осъществяването на т.нар. „инициатива за стратегическа отбрана“. Тези стремежи съвсем не са случайни. В последно време японските монополи отделят все по-голямо внимание на развитието на космическата техника, което обуславя и нарастващия апетит на Пентагона към техните постижения. Въпреки че японските програми за овладяване на космическото пространство, по твърденията на официални правителствени източници, имали мирен характер, налице е тенденция към създаване на мощни балистични ракети. Япония вече разполага с тристепенна ракета на твърдо гориво, с помощта на която извежда в околоземното пространство свои спътници. За периода 1970–1982 г. страната е извела в орбита 23 изкуствени спътника, а до 1992 г. се планира техният брой да достигне 39. Очакваше се във втората половина на 80-те години Япония да разполага с 80–100 нов тип ракети, които ще й дадат възможност да извежда в околоземното пространство обекти с тегло над 1000 кг.

Нов етап в ядрената стратегия на САЩ е въоръжаването на кораби от военноморския флот, на които Япония предоставя пристанища, с крилатите ракети за първи удар „Томахавка“. Все по-често американски бойни кораби с ядрено оръжие на борда акостират в японски пристанища под предлог за спасяване от тайфуни.

Американски политици и висши военни вече дори не се стараят да прикриват наличието на ядрено оръжие на борда на техните бойни кораби, „посещаващи“ японски пристанища. По думите на бившия посланик на САЩ в Япония Е. Рейшауър „американските кораби преди влизането си в японските пристанища не разтоварват ядреното си оръжие и не го оставят на друго място“. На тази откровеност на американците японските неониппонисти отговарят със зле прикрита „наивност“, че „щом американската страна не съобщи за наличието на ядрено оръжие на борда на корабите, пристигащи в Япония, значи такова оръжие на тези кораби няма“.

С ускорени темпове продължава и „усвояването“ на японското въздушно пространство и на базите на САЩ, разположени на територията на страната от самолети с ядрено оръжие на борда. Разположените в базите на САЩ в Япония външно „безобидни“ самолети „К-135“ са предназначени да зареждат във въздуха американски стратегически бомбардировачи „Б-52“. Изтребителите, които не могат да носят на борда си ядрено оръжие, бяха заменени с по-съвършени, които могат да бъдат въоръжени с ядрени бойни средства. От 1982 г. на американската база в Окинава бяха разставени и 155-милиметрови оръдия МО-98, годни да изстрелват снаряди с ядрени бойни глави.

Приведените данни недвусмислено разкриват, че японските управляващи кръгове правят всичко, което е в границите на техните възможности, за да помогнат на съюзниците си от Пентагона в осъществяването на ядрената им стратегия.

Нови моменти в японската политика са задълженията за оказване активно съдействие и подкрепа на въоръжените сили на САЩ в случай на военен конфликт. Япония не възразява да поеме върху себе си задачата да охранява акваторията, разположена в радиус 1000 морски мили от архипелага. Със съглашение за американо-японско сътрудничество в областта на отбраната от 1978 г. на Япония се възлага задачата при нужда да блокира съветските военноморски сили в Охотско и Японско море, като използва против тях и тактическо ядрено оръжие. Японските управляващи кръгове не само признават „правото“ на САЩ да блокират жизненоважни проливи в случай на война, но считат, че те са в правото си да блокират проливите даже ако срещу самата Япония не са предприети военни действия.

За да могат японските „сили за самоотбрана“ да изпълняват посочените задачи, японското военно командване се стреми да ги подготви, като за това се използват съвместни маневри с американски военни подразделения. Целта е да се повиши боеспособността на флота на САЩ, подпомаган активно от японски военни кораби. „За да могат нашите, въоръжени с «Томахавки», кораби да изпълняват своите функции — заяви през 1984 г. командващият Седми американски флот, — е необходимо участието в техните операции и на кораби от японските «сили за самоотбрана».“

Японското правителство не възразява против съвместни военни маневри дори в случаи когато корабите на САЩ са въоръжени с ядрено оръжие. „Корабите на японските «сили за самоотбрана» — заявява премиер-министърът Накасоне — могат да участвуват в съвместни учения с корабите на САЩ, въоръжени с ядрено оръжие, ако… те се провеждат зад пределите на териториалните води на самата Япония.“ Това изявление недвусмислено показва стремежът все по-плътно да се прикрепи страната към ядрения потенциал на САЩ.

Едновременно със съдействието, оказвано на ядрените подразделения на САЩ в региона, неониппонистите вече не прикриват амбициите си да притежават и да произвеждат собствено ядрено оръжие. Под прикритието на изявленията за повишаване приноса на страната в колективната отбрана на западния свят започнаха да се появяват формулировки за „конституционността“ на притежаването на тактическо ядрено оръжие. Изказват се мнения, че „границите на количествено увеличаване и качествено усъвършенствуване на японските въоръжени сили имат относителен характер и че те могат да се изменят в зависимост от състоянието на международната обстановка в съответния момент, от равнището на развитие на военната техника и от други условия“.

Ядрените амбиции на неониппонистите бяха показани пред света от бившия премиер-министър на Япония Фукуда, който не се посвени да заяви пред парламента: „От гледна точка на конституцията ние можем да притежаваме ядрено оръжие. Мисля, че това мнение ще подкрепи и Върховният съд.“ Подобно „тълкуване“ на японската конституция има само един „аргумент“ — властта, която е в ръцете на представители на едрата монополистична буржоазия и на военнопромишления комплекс и която им дава „право“ по свое усмотрение да нарушават законите на страната и да игнорират мнението и въжделенията на широките народни маси. „Доразвивайки“ тезата на своя предшественик, премиер-министърът Накасоне публично нарича задължението страната да не притежава ядрено оръжие „твърде сантиментално и лишено от научна, реалистична основа“. Той счита, че ако Япония продължи да бъде страна, която не притежава ядрено оръжие, това ще бъде „пробив“ в нейната отбранителна система.

Амбициите на японските неониппонисти да притежават собствено производство на ядрено оръжие не са „с вчерашна дата“. Те се преплитат тясно със стремежа на монополите да участват заедно с американските си колеги в разработването и развитието на ядрени технологии. Под прикритието на необходимостта от развитие на атомно-енергетичния комплекс още през 1969 г. беше лансирана и активно подкрепена от САЩ идеята за създаване на съвместна японо-американска корпорация за производство на обогатен уран. „Мирните“ цели на тази идея недвусмислено се илюстрират от факта, че в преговорите с американската администрация ръководител на японската делегация беше тогавашният началник на Управлението за национална отбрана Накасоне. Не е нужно да се правят изводи относно последователността и упоритостта, с която доскорошният премиер-министър ратува за превръщането на Япония в ядрена държава.

Стремежите на неониппонистите да създадат модерна и силна армия, способна да изпълнява бойни операции от всякакъв род в различни точки на региона, включват и придобиването на химическо и бактериологическо оръжие. Това са стари мечти от времето на Втората световна война. Всеизвестно е, че само победата на Червената армия над японците в Манджурия предотврати използването на биологично оръжие. Очевидно неониппонистите не са се отказали от тази неосъществена идея; „От гледна точка на чисто теоретичното тълкуване на конституцията — заяви през 1978 г. Фукуда — в сферата на минималните предели, необходими за самоотбрана, се включват и биологичното (бактериологичното) и химическото оръжие.“ Разбира се, количествата, видът и контролът върху използването на тези антихуманни оръжия не се уточняват.

Връх на стремежите на неониппонистите за създаване на модерна армия и за придобиване на най-нова военна технология е стремежът им да въвлекат страната в осъществяваната от американската администрация политика на милитаризация на Космоса. Независимо от забраната Япония да изнася оръжие и технологии, които могат да бъдат използвани за военни цели, правителството на САЩ успя „да издейства“ през 1983 г. тази забрана да не се отнася за тях. С това бяха създадени възможности за преки контакти между големи японски фирми, Пентагона и американска военна промишленост. Разгръщането на т.нар. „Инициатива за стратегическа отбрана“ и евентуалното участие на японски фирми в нея срещна мълчаливата или явната подкрепа на японската администрация. Накасоне застана в редиците на тези, които подкрепят „изследователските“ усилия на САЩ. Споразумението за предоставяне от страна на Япония на технологии на САЩ беше подписано само осем месеца след речта на американския президент за „звездните войни“.

САЩ смятат участието на японски корпорации в програмата за „звездни войни“ за изключително необходимо. Неслучайно стратезите от Пентагона отминават почти с безразличие съпротивата на Западна Европа и концентрират усилията си за привличане на Япония. Постиженията на японската промишленост в лазерите, оптичните влакна, телекомуникационните съоръжения, електронните сензори, свръхмощни бързодействуващи компютри и др. са част от технологичната основа за осъществяване на ИСО. При сключването на договорите Пентагонът изисква от японските фирми да поемат задължение да не се интересуват къде ще бъде използвана предоставяната от тях техника. Вестник „Асахи ивнинг нюз“ съобщава, че изработваните от японската фирма „Хитачи“ магнити вече се изпробват в лаборатории в Лос Аламос като елементи на мощен лазер — един от основните в програмата ИСО. Несъмнено в бъдеще токийският печат все по-често ще „открива“ японски научно-технически постижения в американски лаборатории. А както съвсем наскоро съобщиха средствата за масово осведомяване военнопромишленият комплекс на Япония официално е създал промишлена асоциация по отбраната и въоръжаването. Според деловите среди тази стъпка ще увеличи значително възможностите за двустранен обмен със Съединените щати в областта на военната технология.

Особено тревожен момент от участието на Япония в осъществяването на ИСО е стремежът да се въвлече в нея Управлението за национална отбрана. През юли 1985 г. Пентагонът, основавайки се на споразумение от 1983 г., поиска да му бъде предоставена система за съвременно управление на ракети, изработена не от частна фирма, а от Агенцията по отбраната.

Френското списание „Експрес“ характеризира позициите на новородените „самураи на Космоса“ и цитира високопоставен японски служител, който е заявил, че за добро или зло ИСО ще съпътства японците и европейците десетилетия наред. С това според него Япония преодолявала стратегическа забрана и за първи път след Втората световна война взема участие в стратегически спор. Очевидно амбициите на неониппонистите в по-далечен план надхвърлят рамките на помощници на Пентагона и са насочени към формиране на собствена геополитическа стратегия. Тези амбиции, сравнени с въжделенията на японските милитаристи отпреди Втората световна война, не се отличават с оригиналност, но това в никакъв случай не ги прави по-малко опасни за народите от Тихоокеанския регион и за световния мир.

Политиката на укрепване на японската армия е непосредствено свързана със степента на развитие и на политическото влияние на военнопромишления комплекс. Неговите представители не скриват своята загриженост за недостатъчно високите темпове, с които според тях японската военна машина набира ход. „Япония се гордее със своето икономическо процъфтяване — заявява президентът на Федерацията на предприемачите в Япония Такеши Сакурада, — но нейната способност за самоотбрана е много малка. Ако това продължава, тя ще остане полудържава.“

Не е трудно в това и други подобни изказвания да се забележи недоволството на представителите на военнопромишления комплекс от конституцията и от „недостатъчната“ милитаризация на страната. Настоявайки за засилване на ролята на Япония в световната икономическа и военнополитическа дислокация на силите, милитаристите се стремят да открият нови пазари за своята „стока на смъртта“ и да си осигурят нови, дългосрочни и по-високи печалби.

Какво е всъщност състоянието и равнището на японската военна промишленост в момента? Действително ли тя е „немощно джудже“ в сравнение с военнопромишлените комплекси на САЩ и на други развити капиталистически държави или е злият дух, който, освободен от бутилката, ще придобие истинските си измерения и ще разкрие истинската си същност?

В момента производството на военнопромишления комплекс на Япония заема около 5–6 на сто от общото промишлено производство. То се осъществява в тесни връзки с Управлението за национална отбрана и има големи възможности в кратки срокове да бъде увеличено многократно. Ето защо „бизнесмените на смъртта“ се борят активно за издигане ролята на военното ведомство. Те се надяват с негова помощ в по-далечна перспектива да засилят още повече своите позиции при формиране на външнополитическия курс на страната.

Важно място в милитаризацията на японската промишленост заемат научноизследователските центрове, подчинени непосредствено на Управлението за национална отбрана. За разработване на нови видове въоръжения се привличат и научноизследователски центрове на най-крупни промишлени корпорации. Координирането на изследователските програми се осъществява от Комитета за отбранително производство при Федерацията на икономическите организации (Кейданрен). Налице е първата предпоставка за милитаризиране на промишлеността — координацията и интеграцията на научноизследователската дейност, извършвана от военното ведомство и от нейните водещи изследователски звена.

Милитаризацията пуска отровните си пипала най-напред в технически напредналите отрасли, по които Япония може с успех да конкурира други страни. Неслучайно делът на военното производство в авиационната промишленост изпревари неговия дял в останалите отрасли. Произвежда се широка гама от съвременни авиационни, ракетни и дори космически бойни средства. Паралелно с оръжията, изработвани по американски лицензи, се появяват и образци, пригодени за азиатските условия и изисквания. Компанията „Мицубиши“ вече извърши първите си опити с японски крилати ракети. Амбициите на редица други мощни компании насочват изследователския и производствения потенциал към създаване на оригинални японски оръжия. От идеологическа концепция на най-реакционните кръгове на японската милитаристична буржоазия неониппонизмът все повече се превръща в икономическа стратегия, която навлиза в сферата на изследователската и производствената дейност.

Случайно ли е това или е закономерен резултат на развитието на капиталистическата икономика? Анализът на фактите недвусмислено показва, че милитаризацията на икономиката е вътрешно присъща характеристика на развитието на производителните сили на съвременната капиталистическа държава. Залезът на японското „икономическо чудо“ клони към оловно сивите води на океана на милитаризма, в който завинаги могат да потънат надеждите на японския народ за мирна и процъфтяваща Япония.

Милитаризацията на японската икономика е следствие на множество външни и вътрешни причини. Успехите на страната в икономическата област, високата конкурентоспособност и качество на нейните стоки й помогнаха да се настани трайно на пазарите на най-развитите капиталистически държави. „Японското чудо“ се превърна в „ябълка на раздора“ за световната капиталистическа икономика. Все по-често чуждестранните търговски партньори, главно американските, отправят гневни обвинения за „нелоялна конкуренция“, „икономическа експанзия“, „японска търговска заплаха“, „тайна търговска война“ и т.н. Развитието на японската икономика за тях все по-осезателно се превръща в една от причините за собствените им социално-икономически проблеми. За да защитят своите интереси, те призовават към взаимно балансиране на търговията, самоограничаване на японските компании по отношение на износа, осигуряване на широк достъп на техните стоки до японския пазар. Върху Япония се оказва силен политически натиск, прибягва се до открити заплахи от прилагане на протекционистични мерки в търговските отношения с нея. С това се преследват две цели: да се отслаби икономически силният конкурент, като се застави да инвестира все по-големи средства в непроизводителни военни разходи и да се обвърже по-тясно с военната стратегия на САЩ и на НАТО, насочена против СССР и другите социалистически страни.

В състояние ли са японските политици и бизнесмени да устоят на този натиск на класовите си съдружници и конкуренти? Едва ли икономическата мощ на Япония е достигнала равнището, когато успешно би могла да се противопостави на останалия капиталистически свят. Следователно и политици, и бизнесмени са принудени да се съобразяват с натиска да отидат на редица отстъпки.

Натискът отвън, разбира се, не е в състояние да обясни мащабите и темповете на милитаризирането на икономиката. В немалка степен те са следствие и на съкровените мечти на „ястребите“ за възкресяване на военната мощ на Япония и преди всичко за политическо и военно господство в Тихоокеанския регион. Поне в началото…

В резултат на това все нови и нови крупни фирми се ориентират към производството на съвременно оръжие. Вече за никого не представляват изненада изявленията, че научният и промишленият потенциал на Япония й дават възможност да произвежда всякакъв вид оръжия, включително и ядрени.

Днес е трудно да се твърди, че има голяма японска фирма, която по един или друг начин, пряко или косвено да не е съпричастна на оръжейния бизнес. По официални данни пряко в този бизнес са ангажирани около 2500 големи компании и фирми, между които личат имената на такива гиганти като „Мицубиши“, „Нипподенки“, „Кавасаки“, „Тошиба“, „Хитачи“ и пр. А те са свързани с хиляди други по-големи и по-малки доставчици и с отвъдокеански партньори, които все повече се нуждаят от най-новата японска технология за собствения си оръжеен бизнес.

Преориентирането на големите японски производители към военни производства изострят апетитите на едрата буржоазия за излаз на международния пазар на оръжие. Оценките на американски и на японски специалисти са, че страната е в състояние да произвежда и да продава на международния пазар оръжия, които по нищо не отстъпват на американските. В състояние е, но… ако се премахне съществуващата забрана за износ на оръжие. Следователно е нужно политическо решение, което да превърне Япония в един от водещите търговци с оръжие. За тази цел едрият финансово-промишлен капитал оказва все по-силен натиск върху политическите кръгове за промяна в пунктовете на конституцията на страната, които провъзгласяват отказ от войната и от въоръжаването.

Натискът на монополите върху политическите кръгове се съчетава с изостряне на апетитите на военните. Според техните виждания Япония навлиза в качествено нов етап на своята „отбранителна политика“, когато е необходимо рязко да се увеличат военните разходи. През 1987 г. равнището на военните разходи в бюджета, приет от правителството на Накасоне, беше увеличено с 5,2 на сто и премина границата на един процент от очаквания брутен национален продукт. Решението за тази крачка беше взето от новосъздадения Съвет за сигурност, в състава на който влизат най-изтъкнати членове на правителството и на Либерално-демократическата партия.

Милитаризирането на японската икономика е материална предпоставка, но не и единствена цел в дългосрочната стратегия на ниппонистите. Съвременните оръжия, считат те, изискват и боеспособен личен състав на армията, който да ги използва без каквито и да било морални задръжки. Необходимо е следователно да се възкреси и укрепи милитаристичното самурайско съзнание, да се възстанови традиционният боен дух, като се насажда чувството на превъзходство на японската нация над другите народи. За постигането на тази нечиста цел се използват всички възможни средства — и идеологически, и политически, и икономически. Неслучайно относителното подобряване на жизненото равнище на японските трудещи се (плод на дългогодишна и упорита класова борба) се обявява за резултат на „японския опит за идеален модел на държава на всеобщото благоденствие“ или на „японския начин на живот“.

Традиционният националистичен морал се възхвалява от пропагандата като едно от най-важните, дори решаващото условие за раждането на „японското чудо“.

Без каквито и да е задръжки се прославя бившето военно величие на Япония, оправдава се и се идеализира нейният милитаризъм. Военни престъпници се обявяват за национални герои, организират се чествания на „геройски загинали“ по време на Втората световна война. Токийският съд, който издаде присъдите срещу японските военнопрестъпници, се представя като „съд на победителите над победените“, а „победените“ — като участници в справедлива война за защита на отечеството.

За въздействие върху съзнанието на обикновения японец се използват всевъзможни средства.

Особено активно в „идеологическата обработка“ на японеца се намесват средствата за масово осведомяване, които водят националистична пропаганда по най-различни поводи. Показателно в това отношение беше провеждането на „ЕКСПО-70“ в Осака, на което до националистична истерия се възхваляваха Япония и японското. Именно „ЕКСПО-70“ може да се счита за начало на масирана националистическа атака върху съзнанието на обикновения японец, атака, която продължава и до днес и нерядко по характер и форми напомня националсоциалистическата пропаганда от 30-те и 40-те години.

Много хубаво щеше да бъде, ако светът на насилие, който вилнееше в епохата на милитаризма, бе унищожен завинаги през съдбоносната 1945 г., която донесе мир за японците. Но за съжаление, насилието не изчезна, то малко по-малко започна да се проявява, макар че управляващите не искат да признаят това. Напливът от филми със самурайско насилие по каналите на официалната телевизия и още повече по каналите на частните компании са обезпокояващи.

Характерно за тактиката на действие на ниппонистите е тясната координация в социален и идеологически план между тях и представителите на шинтоистката религия. Възкресява се митът за „божествения произход“ на японската нация. Правят се опити да се възстанови шинтоизмът като държавна религия, задължителна за всички японци. Шинтоистките свещенослужители, от своя страна, също не остават длъжници на неониппонистите. Не се нуждае от коментар фактът, че през 1978 г. съветът при храма „Ясукуни“ взе тайно решение да причисли към светците и… главните японски военни престъпници от времето на Втората световна война.

В дългосрочната си стратегия за идеологическо въздействие върху японската нация ниппонистите отделят особено внимание на системата на образование. Крайнодесните от тях вече считат, че е назряло времето за провеждане на „образователна реформа“, която паралелно с аполитичност да насажда милитаристични „ценности“ още от ученическата и студентската скамейка.

„Плодовете“ на ниппонистката пропаганда вече започват да тревожат и техните отвъдокеански покровители и съюзници. Често, както представители на социалистически страни, така и американски граждани се оплакват, че им се отказва достъп в заведения под предлог, че няма места или с наглото изявление, че заведението е само за японци. Не предизвикват особено възхищение и нравоучителни забележки, „изпуснати“ от японски лидери. Такава беше например „забележката“ на Накасоне, че ниското образователно равнище на американците е следствие на присъствието на етнически малцинства, което възбуди американската общественост и се наложи специално обяснение и тълкуване от неговия кабинет.

Икономическите, политическите, идеологическите и религиозните измерения на ниппонизма основателно налагат въпроса: как реагира обикновеният японец? Отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен. Естествено е масираните усилия на ниппонистите все пак да дадат някакво отражение да се появят тъмни петна върху пъстрата японска мозайка. Засега само като петна, които не изменят общия тон на пъстрота и оптимизъм и които са в разрез с хода на историята.

Защото Япония е страна с традиционно и силно антивоенно и антиядрено движение, което непрекъснато укрепва и се развива. С него са принудени да се съобразяват всички ниппонисти — и от средите на финансовите магнати, и от средите на военните, и от средите на политиците!

Защото жертвите от Хирошима и Нагасаки не са и не могат да бъдат забравени!

Защото японският народ днес се нуждае не от ракети, а от социална справедливост, не от война, а от условия за мирен и съзидателен труд. Труд, чрез който той може да даде на останалите народи пример за висока организираност, уважение към прогресивните традиции и национална етика. Да даде и да вземе — чрез мирен обмен, а не чрез противопоставяне и мечти за господство.

Защото обикновеният японец днес повече от всякога съзнава и чувства, че мирът няма и не може да има алтернатива.

В условията на новото мислене и на международната арена настъпват качествени изменения. Ние сме свидетели на събития, които бележат начало на нова ера между държавите. Ера, чието зараждане изисква грижа и мъдрост, за да се укрепи, задълбочи и превърне в реална действителност. За това много може да помогне Япония със своята икономическа мощ, със своя научнотехнически и човешки потенциал, с ключовата позиция, която заема в един от най-населените райони на земята.

Засега тревогата за общественото настроение, което се създава в тази страна по отношение на Съветския съюз, не е в полза на новия дух в международните отношения. Вълните от националистически набези в средствата за масово осведомяване не престават. Антисъветизмът се прокарва последователно ту изтънчено и деликатно, ту грубо и невъздържано особено от агресивно настроените среди. Едно проучване на общественото мнение, проведено от ТАСС и от Японската държавна телеграфна агенция „Киодо Цушин“ от 20 до 22 февруари 1987 г., показва приблизително настроението сред трудещите се в двете страни.

За да не претоварвам читателя, си позволих да подбера отговори на 5 от зададените 12 въпроса в анкетата:

 

В Япония

Въпрос 1. Как се отнасяте към Съветския съюз и към съветския народ?

— със симпатия 17,6%

— с антипатия 47,4%

— нямам мнение 35,0%

Въпрос 2. Считате ли СССР за миролюбива страна?

— считам 20,6%

— не считам 69,2%

— без мнение 20,2%

Въпрос 5. Считате ли, че получавате достатъчно информация за СССР от японските средства за масова информация, книги, кинофилми?

— считам 9,7%

— не считам 82,3%

— без мнение 8,0%

Въпрос 7. Желаете ли подобряване на японо-съветските отношения?

— желая 84,2%

— не желая 9,0%

— без мнение 6,8%

Въпрос 12. Поддържате ли идеята за безядрена Югоизточна Азия?

— поддържам 77,5%

— не поддържам 13,8%

— без мнение 8,7%

 

В СССР

Въпрос 1. Как се отнасяте към Япония и към японския народ?

— със симпатия 88,0%

— с антипатия 2,4%

— нямам мнение 9,6%

Въпрос 2. Считате ли Япония за миролюбива страна?

— считам 34,3%

— не считам 35,8%

— без мнение 29,9%

Въпрос 5. Считате ли, че получавате достатъчно информация за Япония от съветските средства за масова информация, книги, кинофилми?

— считам 30,2%

— не считам 62,2%

— без мнение 7,6%

Въпрос 7. Желаете ли подобряване на съветско-японските отношения?

— желая 98,9%

— не желая 0,4%

— без мнение 0,7%

Въпрос 12. Поддържате ли идеята за безядрена Югоизточна Азия?

— поддържам 94,3%

— не поддържам 3,0%

— без мнение 2,7%

 

Чрез направените стъпки за безядрен свят и намаляване на въоръженията, което стана възможно в резултат на миролюбивата и реалистична политика на СССР и страните от социалистическата общност, светът навлиза в епохата на благоразумието.

Срещите и разговорите, които имах в Токио, ме карат да твърдя, че и в Япония духът на Женева, Рейкявик, Вашингтон и Москва набира сила и влияние. Дава импулс за победа на здравия разум. Разяжда все още живите корени на ниппонизма, който си остава реална опасност преди всичко за самата Япония, за съдбата на японския народ.

Ще ми се да завърша с мислите, изказани от изтъкнат общественик, известен японски политик, който е заемал и поста началник на управлението на „силите за самоотбрана“. Той много красноречиво се изрази: тези, „които се гордеят, че «Япония е един непотопяем самолетоносач»“, са обхванати от дух на безумие! Ако се случи най-трагичното — да избухне в нашата ядрена епоха воина, първа жертва ще бъде Япония. И от „техния самолетоносач само за броени минути ще останат трески, плуващи по безбрежните води на океана…“

Нима такава може да бъде съдбата на страната, извървяла труден, противоречив и възходящ път „от самурайския меч до изкуствения интелект“? Уверен съм, че това няма да стане. Япония и японският народ имат и ще намерят нови сили и възможности да творят и да живеят в мир, разбирателство и сътрудничество с всички народи на планетата.

Прогресивните сили в тази страна се борят Япония да се превърне в неприсъединена, неутрална държава.

В чл. 9 от конституцията е провъзгласен отказът на японския народ от война за вечни времена, от заплаха или използване на въоръжени сили като средство за разрешаване на международните спорове, от създаването на сухопътни, морски и военновъздушни сили. Япония възприе трите неядрени принципа — да не произвежда, да не притежава и да не допуска на своя територия ядрено оръжие.

Няма друга капиталистическа страна с такава миролюбива конституция, която влезе в сила на 3 май 1947 г. Това велико завоевание на народа от някои среди в ръководещата Либерално-демократическа партия вече се оценява като „огромна“ пречка за нормалното развитие на страната. Оттук идват коренно принципните различия между опозиционните прогресивни сили и управляващата консервативна партия.

В своята книга „Невъоръжен неутралитет“ М. Ишибаши — един от авторитетните и популярни ръководители на Японската социалистическа партия, изразява ясно и категорично настроението на хората с добра воля в архипелага, като казва: „… нашето правителство е длъжно преди всичко да нормализира отношенията със СССР, което означава подписването на мирен договор, а също така възстановяване на дипломатическите отношения с Корейската народна република във форма, която ще спомогне за обединяването на Корея. Япония ще трябва да се откаже от «договора за безопасност» със САЩ и вместо него да подпише договор за мир и дружба. След това да обяви неутралитет и невъоръжения, и да се стреми към създаването на система, която ще осигури мира чрез двустранни и колективни договори със САЩ, Китай, СССР, Корея и други заинтересовани държави, които биха й гарантирали неутралитет и ненападение…“

Този своего рода манифест на мира и спасението на Япония в ядрената ера намира широка подкрепа не само в страната. Жестоко го нападат и преиначават обаче всички онези, които са в плен на илюзията, че в навечерието на XXI век по волята на Марс могат да се решават вътрешни и международни проблеми.

С Ишибаши-сан съм приятел от края на 70-те години. На срещата ни в София през юни 1988 г. той повтори тази своя концепция. Завръщайки се от Берлин, където взе участие в международния форум на мира, той дойде в нашата страна като отдавнашен неин приятел, който я познава от 20 години, още когато бе зав. международния отдел на ЦК на Японската социалистическа партия, за да извърви през това време пътя до поста на неин генерален секретар и председател. Той се съгласи с мене, че неониппонизмът никак не е за подценяване. „Не бива да се допусне да загасне факелът на движението против атомната и водородната бомба“ — продължи моят събеседник.

М. Ишибаши напомни периоди на всенародната борба против „договора за безопасност“ в 1959–1960 г. Той с известна носталгия говореше, че един от най-важните фактори за подема през тези години е била сплотеността на демократичните сили и преди всичко на социалистите и комунистите. „Не мислете, че ние ще можем да се вдигнем на борба, когато на всички ще стане ясно, че милитаризмът се е утвърдил. Тогава ще бъде късно. Такива тенденции като фашизиране и милитаризиране трябва да се пресичат в зародиш. За това трябва да се води борба — настоятелна и непрестанна!“…