Катрин Невил
Пожарът (8)

Индийска защита с царя

„Индийската защита с царя се смята за най-сложната и най-интересната от индийските защити… Теоретично при нея би трябвало белите да имат предимство, тъй като позициите им остават по-свободни. Но в същото време позицията на черните е стабилна и предполага множество възможности; един силен и упорит играч може да направи чудеса, използвайки тази защита.“

Фред Рейнфелд, „Пълен наръчник за откриване на партия в шахмата“

„Черните ще… позволят на белите да изградят с пешките си силен център и ще започнат да го атакуват. Друга характеристика на този развой са опитите на черните да освободят дългия черен диагонал и да извършат силна атака с пешките — по-точно с онези, които са най-близо до черния цар.“

Едуард Р. Брейс, „Илюстрирана история на шаха“

Звук на цепещо се дърво наруши тишината.

Застанала до огнището, хвърлих поглед по посока на звука и видях, че Лили е разкачила телефонния секретар на майка ми и тегли кабели от чекмеджето, някои от тях вече лежаха върху писалището. Следена зорко от Вартан и Кий, с помощта на ножа за отваряне на писма Лили се стараеше да измъкне чекмеджето, заседнало в гнездото си. Съдейки по звуците, имах чувството, че се мъчи да разглоби цялото писалище.

— Какво правиш? — попитах разтревожено. — Това писалище е на повече от сто години!

— Не ми се иска да унищожавам тази безценна антика, спомен от британските колониални войни, и сигурно значи много за теб — отговори леля ми. — Но пък аз и майка ти веднъж открихме няколко извънредно ценни предмета, скрити в чекмеджета, които заяждаха точно като това тук. Кат сигурно е знаела, че ако попадна на такова чекмедже, ще се сетя за някои неща.

Тя продължи да разбива яростно.

— Писалището е твърде крехко, за да има смисъл в него да се скрие нещо ценно — изтъкнах аз.

Това беше просто лека дървена кутия с чекмеджета и със сгъваеми крака — от онези, които британските офицери влачели с помощта на мулета по време на военните си кампании. Прекосявали с тях опасните планински райони от прохода Кибер до Кашмир.

— Освен това, доколкото си спомням, това чекмедже си заяжда отдавна.

— Ами тогава е време да го оправим — настоя Лили.

— Слава богу — съгласи се Кий, грабна тежкото каменно преспапие от писалището и го подаде на Лили. — Нали знаеш — по-добре късно, отколкото никога.

Лили взе тежестта и я стовари върху писалището. Чу се как мекото дърво изпращя, но чекмеджето все още не можеше да се извади изцяло.

Побъркана от толкова шум и вълнение, За-за квичеше и подскачаше около краката ни. Издаваше звуци като цяла колония плъхове, които имат намерение да се хвърлят в морето. Вдигнах я, пъхнах я под мишница и я стиснах, за да замълчи поне за малко.

— Позволете на мен — обади се Вартан учтиво и взе инструментите от ръцете на Лили.

После пъхна ножа за писма в отвора между предния панел на чекмеджето и писалището и го удари с преспапието като с чук. Продължи да разбива, докато мекото дърво се нацепи около долната страна на чекмеджето. Лили дръпна силно дръжката и то се измъкна цялото.

Вартан го взе в ръце, огледа го от всички страни, а Кий коленичи на пода и пъхна ръка колкото може по-навътре в отвора. Започна да опипва.

— Тук няма нищо — каза тя и опря ръце на бедрата си. — Но не стигам дъното.

— Моля, нека аз — повтори Вартан, остави повреденото чекмедже, клекна до Кий и пъхна ръка в отвора. Доста време внимателно опипва вътре. Най-после издърпа ръката си и вдигна поглед към нас.

— Не намирам нищо — съобщи той, стана и изтупа прахта от ръкава си.

Дали от вродена недоверчивост или заради опънатите ми нерви, не му повярвах. Лили беше права. Нещо можеше да е скрито там. В края на краищата, конструкцията на този тип писалища трябва да е лека, за да са леснопреносими, но в същото време е и сигурна. В продължение на десетилетия са ги използвали, за да пренасят планове за военни операции и тайни кодирани съобщения от военните щабове, от разузнавачите и шпионите.

Подадох За-за на Лили, измъкнах съседното чекмедже, порових вътре и извадих фенерчето, което винаги държахме там. Бутнах лекичко Вартан и Кий встрани, наведох се, посочих лъча и се заех да изследвам вътрешността на бюрото. Вартан беше прав — нямаше абсолютно нищо. Тогава защо чекмеджето бе заяждало толкова години?

Вдигнах го от пода и го разгледах. Не забелязах нищо необичайно, но все пак извадих от него телефонния секретар и използваните инструменти, поставих го върху писалището и извадих другото, здравото чекмедже, за да изпразня и него. Сложих ги едно до друго и ги сравних — задната стена на повреденото чекмедже беше малко по-висока от тази на здравото.

Хвърлих поглед към Лили, която държеше гърчещата се За-за. Тя ми кимна, сякаш потвърждаваше нещо, което е знаела през цялото време. Обърнах се и подхвърлих заядливо на Вартан Азов:

— Изглежда, тук има тайно отделение — заявих аз.

— Знам — отвърна той спокойно. — Забелязах го още отначало. Но помислих, че е най-добре да не го споменавам.

Гласът му бе все така учтив, но на устните му отново се бе появила студената усмивка. Усмивка предупреждение.

— Да не го споменаваш ли? — не вярвах аз на ушите си.

— Както ти самата каза, това чекмедже… Как е думата… Заяждало от много дълго време. Нямаме представа какво може да е скрито вътре — каза той и добави с ирония: — Може да е нещо ценно — например военни планове от Кримската война.

Предположението не беше толкова абсурдно, тъй като баща ми бе израснал в Крим, но си оставаше малко вероятно. Писалището дори не беше негово. Неудобно бе да позволя всички присъстващи да видят съдържанието на тайното отделение, но в същото време просто ми бе писнало от властната логика на господин Вартан Азов и от стоманените му погледи. Извъртях се на пета и тръгнах към вратата.

— Къде отиваш? — гласът на Вартан ме удари със силата на куршум.

— Да донеса трион — подхвърлих през рамо, без да спирам. В края на краищата, не можех да използвам разрушителната тактика на Лили. Дори и съдържанието на тайника да нямаше нищо общо с майка ми, вътре можеше да е скрито нещо крехко или ценно.

Най-неочаквано Вартан бързо прекоси стаята и се озова до мен. Улови ме за лакътя и ме бутна към антрето. Влязохме в малкото помещение, той затвори вратата към голямата стая и се облегна на нея, блокирайки пътя ми обратно.

Стояхме близо един до друг в тясното пространство между фризера и закачалката, отрупана с кожи и пухени якета. Усещах как тяхното статично електричество прилепва косата ми за стената. Вартан бе стиснал и двете ми китки. Заговори бързо и приглушено, така че останалите да не ни чуват.

— Александра, трябва да ме изслушаш, страшно важно е — каза той. — Знам неща, които държа да ти кажа. Ключови факти. Трябва да поговорим — веднага, — преди да си се заела с отварянето на още шкафове и чекмеджета.

— Няма за какво да говорим — отрязах го аз с горчивина, която изненада и самата мен. Изтръгнах се от хватката му. — Не знам какво, за бога, правиш тук и защо изобщо майка те е поканила…

— Аз знам защо ме е поканила — прекъсна ме Вартан. — Макар никога да не съм говорил с нея, не беше нужно много, за да се досетя. Тя се нуждаеше от информация, ти също. Аз съм единственият човек, който беше там в онзи ден и който може да съобщи нещо по въпроса.

Нямаше нужда да питам какво има предвид под там, нито пък за кой точно ден става дума. Но бях съвсем неподготвена за това, което последва:

— Екси, как не разбираш? Трябва да говорим за убийството на баща ти.

Сякаш ме удариха в стомаха — за миг останах без дъх. През последните десет години, изминали от времето, когато играех шах, никой не ме бе наричал Екси. Това беше галеното име, което татко предпочиташе — съкратено от Алекси. Чух го сега, при това придружено с „убийството на баща ти“, и това ме обезоръжи напълно.

Ето го отново — онова, за което никога не говорехме, онова, за което никога не мислех. Потиснатото ми минало бе успяло да проникне в смазващо тясното, задушаващо пространство на антрето и ме гледаше в очите с ужасяващото си украинско хладнокръвие. Както обикновено, отвърнах с пълно отричане на фактите:

— Убийство ли? — поклатих глава недоверчиво. Сякаш движението можеше да направи въздуха в антрето по-свеж. — Но руските власти твърдяха, че смъртта на баща ми е нещастен случай, че охранителят на покрива го е застрелял погрешка, решавайки, че се опитва да избяга, след като е откраднал нещо ценно от съкровищницата.

Неочаквано тъмните очи на Вартан Азов се изпълниха с внимание и той ме погледна с интерес. В тях светеше виолетов блясък, подобен на раздухани въглени.

— Може би баща ти наистина е бягал от съкровищницата с нещо ценно — каза той бавно, сякаш току-що бе открил някакъв таен ход, някаква непочтена тактика, която досега не е забелязал. — Може би баща ти е бягал с нещо, чиято ценност самият той тъкмо е бил осъзнал напълно. Но каквото и да се е случило онзи ден, Александра, сигурен съм, че майка ти никога не би ме помолила да пропътувам такова разстояние и да дойда на това усамотено място, при това в компанията на Лили Рад и твоя милост, ако не е вярвала, че смъртта на баща ти преди десет години е пряко свързана с убийството на Тарас Петросян в Лондон само преди две седмици. Аз например вярвам, че такава връзка има.

— Тарас Петросян! — извиках аз. Вартан ме накара да замълча с бързо движение по посока на затворената врата към вътрешността на къщата.

Тарас Петросян беше богатият предприемач и бизнесмен, организирал руския турнир преди десет години! Той беше там, в Загорск онзи ден. Не знаех почти нищо друго за този човек, но със споменаването на името му Вартан Азов — арогантно копеле, или не — беше привлякъл напълно вниманието ми.

— Как е бил убит Петросян? — запитах. — И защо? Какво е правел в Лондон?

— Организираше голяма шахматна проява там, с гросмайстори от всички страни — отвърна Вартан. Едната му вежда беше леко повдигната, сякаш допускаше, че аз би трябвало вече да знам всичко това. — Петросян избяга в Англия преди няколко години с много пари. Това стана, когато руската държава сложи ръка върху създадената от него корумпирана капиталистическа структура. Същото се случи по онова време и с много други олигарси. Независимо какво си е въобразявал, бягството му не го спаси. Преди две седмици бе намерен мъртъв в леглото на луксозния си апартамент в хотел в Мейфеър. Смята се, че е бил отровен — стар и изпитан начин на действие на руските служби. Петросян често говореше срещу руските силовики. Ръката на тази организация обаче е твърде дълга — тя достига до всички, които желае да накара да замълчат…

Видял, че съм объркана от употребеното название, Вартан добави:

— На руски „силовики“ означава „силовите служби“. Това е организация, която замести КГБ веднага след като съветският строй се срина. Днес се наричат БФС — Бюро за федерална сигурност. Членовете и методите им на работа обаче си останаха непроменени. Само името е ново. Много по-могъщи са, отколкото КГБ изобщо е било, те са като държава в държавата, никой не ги контролира. Смятам, че силовиките са отговорни и за смъртта на баща ти — в края на краищата охранителят, който го застреля, със сигурност е работел за тях.

Вартан говореше невероятни неща — наемни убийци от КГБ с отрова, зашита в ръкавите. В същото време усетих как позната ледена тръпка запълзя по гръбнака ми. Спомних си, че именно Тарас Петросян беше наредил последната игра да се проведе извън Москва, в Загорск. Ако сега и той беше убит, това правеше страховете на майка ми през всичките тези години напълно основателни. Към това можеше да се прибави и изчезването й, както и кодираните послания, които ми бе оставила и които до едно водеха към онази последна шахматна партия. Може би е била права в подозренията си през цялото време. Както казваше Кий, това, че си параноик, не означава, че никой не те преследва.

Имаше обаче още едно нещо, което исках да знам. Нещо, което не се връзваше.

— Какво имаше предвид преди малко — попитах аз, — когато каза, че баща ми може и да е бягал от съкровищницата с нещо важно, с нещо, чиято ценност е осъзнавал само той?

Вартан се усмихна загадъчно, сякаш току-що се бях справила успешно с някакъв много важен мистичен тест.

— Не ми беше хрумвало — призна той, — докато ти не спомена официалната версия на властите за смъртта му. Мисля, че е много вероятно онази сутрин баща ти да се е опитал да напусне сградата на съкровищницата, носейки нещо от огромна важност. Охранителите инстинктивно са усетили, че то е у него, но не са можели да го видят.

Направих объркана физиономия и Вартан добави:

— Мисля, че онази сутрин той е излязъл от сградата, носейки важна информация.

— Информация ли? — парирах аз. — Каква информация би била толкова важна за някого, че той да посегне на живота на баща ми?

— Каквато и да е била — отвърна Вартан, — със сигурност е трябвало да спрат баща ти, за да не му позволят да я предаде на някого другиго.

— Дори и да допуснем, че баща ми е имал някаква толкова опасна информация в онзи момент, как е успял да се сдобие с нея в съкровищницата за толкова кратко време? Както сам знаеш, двамата с него останахме в сградата само няколко кратки минути — изтъкнах аз. — През това време баща ми не е разговарял с никого, който евентуално да му даде такава информация.

— Той може и да не е разговарял с никого — съгласи се Вартан, — но нищо чудно някой друг да му е казал нещо.

Образът на всичко случило се онази сутрин бе започнал бавно да изплува в съзнанието ми. В съкровищницата баща ми ме остави сама за момент. После отиде в противоположния край на помещението, за да разгледа съдържанието на голяма стъклена витрина. Някой се доближи до него…

— Ти си разговарял с баща ми тогава! — извиках аз.

Този път Вартан не ми направи знак да мълча. Просто кимна утвърдително.

— Да — каза той. — Приближих се до баща ти и застанах до него, докато той разглеждаше изложеното в една стъклена витрина. Двамата видяхме, че вътре бе поставена голяма златна шахматна фигура, покрита със скъпоценни камъни. Казах му, че току-що е открита в подземията на Ермитажа в Санкт Петербург, заедно със съкровищата на Троя, донесени от Шлиман. Говореше се, че е принадлежала на Карл Велики, а след това може би и на Екатерина Велика. Обясних на баща ти, че фигурата е донесена и изложена в Загорск специално заради нашата последна партия. Точно в този момент баща ти изведнъж се обърна, хвана те за ръка и двамата напуснахте съкровищницата.

Излязохме отпред на стъпалата, където баща ми срещна смъртта си.

Вартан ме наблюдаваше внимателно, а аз се борех да овладея всички обзели ме мрачни и дълго потискани чувства, които за мое съжаление упорито изплуваха. Но нещо все още не се връзваше.

— Това няма смисъл — казах аз. — Защо някой ще иска да убие баща ми с цел той да не предаде на другиго опасна информация, след като изглежда всички са били наясно с историята на тази рядка шахматна фигура, включително и ти?

Още докато изричах думите, се бях сетила за отговора.

— Защото за него тази шахматна фигура трябва да е означавала нещо съвсем различно — отбеляза Вартан, внезапно развълнуван. — Каквото и да е видял той в нея, реакцията му със сигурност не е била такава, каквато са очаквали онези, които са го наблюдавали. В противен случай те никога не биха изложили фигурата. Може и да не са разбрали какво точно е открил баща ти в нея, но на всяка цена е трябвало да го спрат, преди да е разказал за откритието си на някого, който би разбрал!

Фигурите определено се струпваха в средата на дъската. Вартан бе намислил нещо. Но все още не успявах да видя общата картина.

— Майка ми винаги е била убедена, че смъртта на баща ми не е нещастен случай — признах аз, пропускайки дребната подробност, че според нея куршумът е бил предназначен за мен. — Освен това твърдо вярваше, че шахът има нещо общо с цялата история. Но ако ти си прав и убийството на баща ми е свързано по някакъв начин със смъртта на Тарас Петросян, то какво свързва всички тези факти с шахматната фигура в Загорск?

— Не знам, но връзка трябва да има — отвърна Вартан. — Още помня израза на лицето на баща ти онази сутрин, докато се взираше във витрината: изглеждаше така, сякаш не чува и дума от това, което му говорех. А когато се обърна да си върви, съвсем не изглеждаше като човек, който мисли за предстояща шахматна партия.

— И как изглеждаше? — попитах аз бързо.

Вартан ме гледаше, сякаш сам се опитваше да си отговори на този въпрос.

— Бих казал, че изглеждаше уплашен — отвърна той. — Повече от уплашен. Изглеждаше ужасѐн, макар че се опита бързо да скрие това от мен.

— Ужасѐн ли?

Какво би могло да уплаши баща ми толкова, след като бе прекарал в съкровищницата на Загорск само няколко минути? Следващите думи на Вартан сякаш забиха ледено острие в сърцето ми:

— Сам не мога да си го обясня — призна той. — Освен ако по някаква причина на баща ти му се е видяло особено важно това, че златната фигура, изложена в онази витрина, представляваше Черна царица.

* * *

Вартан отвори вратата и влязохме обратно в главното осмоъгълно помещение. Не бих могла да му кажа какво означаваше черната царица за мен. Знаех, че ако онова, което ми бе казал току-що, е истина, изчезването на майка ми навярно бе свързано със смъртта както на баща ми, така и на Петросян. Може би всички бяхме в опасност. Преди обаче да направя и три крачки, спрях. Бях толкова съсредоточена върху думите на Вартан, че напълно бях забравила за Лили и Кий.

Двете седяха на пода пред писалището, между тях беше празното чекмедже, а За-за точеше лиги върху персийския килим. Лили шепнеше нещо на Кий, но и двете се изправиха, щом ние с Вартан влязохме. Лили стискаше нещо, което ми заприлича на остра стоманена пила за нокти. Трески нацепено дърво бяха пръснати наоколо.

— Петима Петка не чакат — заяви Кий. — Докато вие двамата се бяхте уединили да се изповядвате един на друг или каквото там правехте, погледнете ние какво намерихме.

Тя размаха във въздуха нещо, което изглеждаше като парче стара измачкана хартия. Докато приближавах, Лили ме наблюдаваше строго. Ясните й очи бяха някак странно замъглени, сякаш ми даваше някакъв знак.

— Можеш да гледаш — предупреди ме тя, — но без да пипаш. Достатъчно ми беше онова изпълнение с касетката от секретаря. А ако това, което открихме в чекмеджето, е онова, което си мисля, става дума за изключително рядък и ценен предмет, както майка ти несъмнено щеше да потвърди, ако беше тук. Всъщност подозирам, че този предмет е именно причината тя да отсъства.

Кий внимателно разгъна крехката хартия и я сложи пред нас.

Вартан и аз се наведохме, за да виждаме по-добре. Отблизо ставаше ясно, че това не е хартия, а парче плат — толкова старо и измърсено, че с времето се бе втвърдило като къс стар пергамент. Върху него беше изобразена рисунка, изпълнена с някаква ръждивочервена течност, която бе покапала по плата и тук-там бе оставила тъмни петна. Въпреки това нарисуваното все още ясно се виждаше. На плата беше изобразена шахматна дъска с шейсет и четири квадрата, всеки от които бе запълнен с различен странен, мистичен на вид символ. Изобщо не можех да схвана какво би трябвало да означава всичко това.

Лили обаче имаше намерение да ни осветли.

— Не знам как майка ти се е сдобила с тази рисунка — каза тя, — но ако подозренията ми са основателни, това навярно е третото и последно парче от мозайка, която подреждахме преди трийсет години. Но тогава то ни липсваше.

— Парче от каква мозайка? — попитах аз, силно раздразнена.

— Чувала ли си някога нещо за шаха Монглан? — попита Лили.

* * *

Лили обясни, че имала да ни разкаже една история. Но за да успее да го стори, преди да са пристигнали останалите гости, ме помоли да не задавам никакви въпроси, за да я разкаже докрая, без да я разсейвам или прекъсвам. Преди това обаче имала нужда да поседне върху нещо различно от пода или някакъв камък — във всеки случай върху нещо, което определено отсъстваше от нашата лишена от столове хижа.

Кий и Вартан изтичаха нагоре по витата стълба и се върнаха с няколко възглавнички, отоманки и пейки, докато накрая Лили и За-за се разположиха удобно върху куп възглавници край огъня, Кей кацна на ръба на широкия стол пред рояла, а Вартан се настани на едно високо столче без облегалка. Всички се приготвихме да слушаме.

Междувременно аз се заех с онова, което ми се удаваше най-добре — готвенето. То винаги ми помагаше да си проясня мислите, пък и трябваше да разполагаме с нещо за ядене, особено ако се появяха още гости. Така че в момента наглеждах врящата на огъня голяма медна тенджера, както и количествата хранителни продукти, които бях измъкнала от фризера — малки лукчета, целина, моркови, гъби пачи крак и кубчета замразено говеждо. Всичко това бавно набъбваше в гъст бульон от силно червено вино, малко устършърски сос, лимонов сок, коняк, магданоз, дафинов лист и мащерка — класическата яхния на Александра за извънредни ситуации.

Щях да го оставя да къкри няколко часа, докато аз самата се „задушавах в собствения си сос“. Но може би в момента се нуждаех точно от храна. Шокиращите новини ми бяха предостатъчно за една сутрин, щяха да ми държат влага най-малко до вечерта. Но историята на Лили щеше да засенчи всичко останало.

— Преди почти трийсет години — започна леля ми — всички ние тържествено се заклехме пред майка ти, че никога повече няма да споменем и дума за Играта. Но сега, когато тази рисунка се появи, знам, че е задължително да ви разкажа цялата история. Мисля, че майка ти е имала намерение да стори точно това. Иначе никога не би скрила нещо толкова важно в някакво си заяждащо чекмедже. Нямам представа защо е поканила останалите, които очакваме, но съм сигурна, че никога не би организирала събирането на специалната дата на рождения си ден, ако цялата тази история нямаше нищо общо с Играта.

— Играта ли? — Вартан направо ми взе думите от устата.

Бях изненадана да науча, че ревнивото криене от страна на майка ми на точната дата на рождения й ден е свързано с шахмата. Все пак се досетих, че ако ставаше дума за времето преди трийсет години, то въпросната Игра не беше онази, която бе погубила баща ми. После ми хрумна нещо друго.

— Каквато и игра да сте се заклели да пазите в тайна — попитах аз, — има ли това нещо общо с факта, че мама упорито се стараеше да ми попречи да играя шах?

В този момент осъзнах, че никой освен най-близките ми не знае, че съм била шахматен кандидат-шампион, още по-малко пък за кавгите у дома по повод моята страст към играта. Кий беше повдигнала едната си вежда въпросително, но все пак се стараеше да не изглежда много изненадана.

— Александра — започна Лили, — през всичките тези години ти не си разбирала правилно поведението на майка си. Но вината не е твоя. С дълбоко съжаление ще трябва да призная, че всички ние — Ладислаус Ним, аз, дори баща ти — единодушно се съгласихме да не издаваме пред теб никаква информация. Бяхме искрено убедени, че след като сме закопали фигурите, след като сме ги скрили там, където никой не би могъл да ги открие, след като противниковият отбор е унищожен, то Играта ще свърши за много дълго време, ако не и завинаги. А когато ти се роди и разбрахме твоите заложби и способности, вече бяха минали толкова години, че бяхме сигурни, че е безопасно за теб да играеш шах. Както е известно, само майка ти беше на противоположното мнение. Лили замълча. После добави тихо, сякаш на себе си: — Кат никога не се е страхувала от самия шах. Тя се боеше от една съвсем друга игра. Игра, която разруши моето семейство и която навярно погуби баща ти. Най-опасната игра на света.

— И що за игра е това? — попитах аз. — Що за фигури сте заровили?

— Древна игра — отвърна Лили. — Игра, съсредоточена върху един уникален и безкрайно ценен шах, инкрустиран със скъпоценни камъни и създаден в Близкия изток. Някога принадлежал на Карл Велики. Вярва се, че притежава страшна сила и че е прокълнат.

Вартан, застанал точно до мен, силно стискаше лакътя ми. Усетих как в главата ми внезапно се появи някакъв неясен спомен. Той задвижи нещо в дълбините на съзнанието ми. Но Лили не беше свършила.

— Преди хиляди години фигурите и дъската били заровени под една крепост в Пиренеите — продължи тя. — Крепост, превърнала се по-късно в абатството Монглан. После, по време на Френската революция, шахът — вече станал известен като шаха Монглан — бил изровен от монахините и пръснат по света, за да не бъде открит. Шахът изчезва за повече от двеста години. Мнозина го търсили, защото се вярвало, че който събере фигурите, ще освободи неконтролируемата сила на шаха, която ще се стовари върху света, могъща като самата природа. Сила, която би могла да предопределя възхода и падението на цели цивилизации.

— В края на краищата — добави тя — голяма част от шаха все пак бе събрана — двайсет и шест фигури от общо трийсет и две, заедно с избродирания със скъпоценности плат, който някога покривал дъската. Липсваха само шест фигури, както и самата дъска.

Лили замълча и погледът й обходи всички ни поред. Най-после сивите й очи се спряха върху мен.

— Все пак, след двестагодишни усилия, един човек успя да изпълни страшната и обезкуражаваща задача по събирането на шаха Монглан и победи противниковия отбор. Същият този човек зарови фигурите отново преди повече от трийсет години — в дните, когато всички ние бяхме решили, че Играта е приключила завинаги. Този човек беше твоята майка, Кат Велис.

— Майка ми? — това беше единственото, което успях да кажа.

Лили кимна.

— Изчезването на Кат днес може да значи само едно. Заподозрях го още в момента, в който чух по телефона съобщението й, с което ме канеше тук. Сега става ясно, че тази покана е била само първата стъпка, с която тя е искала да повлече всички ни към центъра на дъската. Боя се, че подозренията ми се оказаха основателни. Играта е започнала отново.

— Но ако тази Игра действително съществува и е толкова опасна — запротестирах аз, — защо мама би рискувала да я започне чрез това да покани всички ни тук?

— Не е имала избор — каза Лили. — Както във всяка шахматна партия, белите започват първи. Черните могат само да отвръщат на удара. Може би нейният ход се състои във внезапната поява тук на тази дълго търсена трета част от мозайката, която майка ти е скрила така, че ние да я намерим. Може би ще попаднем и на други следи, които ще ни подскажат какви са стратегията и тактиката й…

— Но майка никога през живота си не е играла шах! Тя мразеше шаха! — изтъкнах аз.

— Александра — каза Лили, — днес е рожденият ден на Кат. Освен това е четвъртият ден от четвъртия месец — ключов ден в историята на Играта. Майка ти е Черната царица.

* * *

Историята на Лили започна с някакъв турнир по шах, състоял се преди трийсет години, на която присъствали двете с майка ми и където за първи път срещнали баща ми, Александър Соларин. През почивка, дадена в средата на партията, противникът на баща ми умрял при загадъчни обстоятелства. По-късно се доказало, че е бил убит. Това привидно самостоятелно събитие, тази смърт по време на шахматна игра била първата стъпка към началото на един яростен вихър, който въвлякъл Лили и майка ми във водовъртежа на Играта.

Няколко часа всички седяхме тихо, а Лили ни разказа една дълга и сложна история, която тук мога да предам само накратко.

Разказът на гросмайсторката

Един месец след турнира в Метрополитън Клъб Кат Велис напусна Ню Йорк и замина на едно отдавна планирано пътуване. Трябваше да изпълни задача, поставена от фирмата, в която работеше — да прекара една година като консултант-експерт в Северна Африка. Няколко месеца по-късно моят дядо Мордекай, който едновременно с това ми беше и треньор по шах, изпрати и мен в Алжир, за да се присъединя към Кат.

Тогава двете не знаехме нищо за най-опасната от всички игри, в която самите ние не бяхме нищо повече от обикновени пешки. Но Мордекай я играеше отдавна. Той знаеше, че Кат бе избрана да изпълни много по-сложна задача и когато се стигнеше до преки действия, тя щеше да има нужда от моята помощ.

В квартала Казба на столицата Алжир двете се срещнахме с една тайнствена отшелница — вдовицата на бившия холандски посланик там и стара приятелка на дядо ми. Името й беше Мини Ренселаас. Черната царица. Тя ни даде дневника на една френска монахиня, писан по време на Френската революция, в който се описваше историята на шаха Монглан и ролята, която тази монахиня, Мирей, играла в нея. По-късно дневникът на Мирей се оказа жизненоважен за разбирането на природата на Играта.

Мини Ренселаас възложи на мен и на Кат да отидем навътре в пустинята, чак до планините Тасили, да намерим и донесем осем от фигурите, които Мини била заровила там. Двете с майка ти оцеляхме след пясъчните бури на Сахара, успяхме да се измъкнем и от алжирската тайна полиция, както и от един опасен противник, известен като Стареца от планината, арабин на име Ал-Марад, и скоро разбрахме, че самият той е Белият цар. В крайна сметка открихме фигурите на Мини в една пещера в Тасили. Пазеха ги прилепи. Ровихме ситните камъни с ръце, за да извадим фигурите.

Никога няма да забравя мига, в който за първи път зърнах тайнственото им сияние — бяха цар, царица, няколко пешки, кон и една камила, всичките изработени от злато или сребро и обсипани с нешлифовани скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. От фигурите се излъчваше нещо отвъдно.

След много мъки се върнахме в Алжир с фигурите. Стигнахме едно пристанище близо до столицата, но там бяхме заловени от тъмните сили, които ни преследваха. Ал-Марад и неговите главорези ме отвлякоха, но Кат дойде с подкрепления, за да ме спаси. В края на краищата майка ти фрасна Ал-Марад по главата с торбата, пълна с тежки шахматни фигури. Избягахме и занесохме торбата на Мини Ренселаас в квартал Казба. Само че приключението ни далеч не беше свършило.

Александър Соларин, Кат и аз напуснахме Алжир по море. Застигна ни страшна буря, наречена сироко, която за малко не потопи яхтата ни. Трябваше да я ремонтираме дълго и по тази причина прекарахме месеци на един остров. През това време четяхме дневника на монахинята Мирей, който ни позволи да разбулим част от загадките на шаха Монглан. Накрая яхтата бе поправена и тримата поехме през Атлантическия океан и пристигнахме в Ню Йорк.

Там открихме, че противно на всичките ни надежди, съвсем не сме оставили лошите зад гърба си в Алжир. Няколко негодници ни чакаха. Сред тях бяха майка ми и чичо ми! Други шест фигури бяха скрити в заяждащите чекмеджета на едно бюро в апартамента на семейството ми. Победихме напълно отбора на белите и се сдобихме и с тези шест фигури.

После се събрахме всички в дома на дядо ми в Диамантения квартал на Манхатън — Кат Велис, Александър Соларин, Ладислаус Ним — всички играчи на черния отбор. Само един липсваше — Мини Ренселаас, самата Черна царица.

Мини бе напуснала Играта. Но беше оставила прощален подарък на Кат — последните страници от дневника на Мирей, разкриващи цялата тайна на чудодейния шах — формула, която, веднъж разшифрована, имаше далеч по-голяма мощ от това да въздига и разрушава цивилизации. Можеше да трансформира материята и енергията, а и много, много повече от това.

Наистина, в дневника си Мирей пишеше, че за да разшифрова формулата, е работила заедно с великия физик Фурие в Гренобъл, и твърдеше, че е успяла през 1830 година, след почти трийсетгодишни усилия. Тя притежавала седемнайсет фигури — повече от половината на пълния комплект, — както и избродирания със символи плат, покривал някога дъската. Инкрустираната със скъпоценни камъни дъска била разрязана на четири части и заровена някъде в Русия от Екатерина Велика. Абатисата на Монглан обаче, по това време вече затворничка в руската империя, тайно нарисувала дъската по памет върху парче от подплатата на расото си, за което използвала собствената си кръв. Тази рисунка също се намирала в ръцете на Мирей.

Тя успяла да събере седемнайсет фигури от шаха Монглан, а ние притежавахме двайсет и шест — в това число тези на противниковия отбор, както и такива, които са лежали заровени в продължение на дълги години. Притежавахме и плата, покривал някога дъската. С други думи, навярно разполагахме с достатъчна част от шаха, за да опитаме да разшифроваме формулата независимо от опасностите, които криеше тя. Липсваха ни само шест фигури, както и самата дъска. Кат беше твърдо убедена, че ако веднъж завинаги скрием фигурите на място, където никой няма да е в състояние да ги открие, бихме могли да сложим край на страшната Игра.

Днес обаче всички ние узнахме, че тя дълбоко е грешала.

* * *

След края на разказа си Лили изглеждаше направо изцедена. Изправи се, оставяйки За-за просната като мокър чорап върху купчината възглавници, прекоси стаята и отиде до писалището, където лежеше мръсното парче плат, разгънато и изложило на показ нарисуваната шахматна дъска. Рисунка, която, както току-що бяхме узнали, е била направена с кръвта на една абатиса преди двеста години. Лили прокара пръсти по странните, правилно подредени символи.

Въздухът в помещението се бе изпълнил с гъстия аромат на къкрещо говеждо във винен сос; чуваше се как дървото в огнището припуква. Дълго време никой от нас не проговори.

Пръв Вартан наруши мълчанието.

— Господи — въздъхна той тихо. — Колко скъпо ви е струвала тази игра. Трудно е човек да си представи, че въобще нещо такова би могло да съществува или пък че е на път да се повтори. Но едно не разбирам, ако всичко, което ни разказа, е вярно, ако този шах е толкова опасен, ако майката на Александра притежава толкова много парченца от мозайката, ако Играта е започнала отново и белите вече са направили своя ход, но никой не знае кои са точните играчи, то какво би постигнала Кат с това, че е поканила толкова много хора днес тук? А вие разбрахте ли какво всъщност представлява тази формула, за която е говорела монахинята?

Кий ме гледаше с изражение, подсказващо, че самата тя вече е проумяла някои неща.

— Мисля, че отговорът може би се намира точно под носа ни — рече тя. Седеше до пианото и се обаждаше за първи път. Всички се извърнахме към нея. — Или, най-малкото, обядът ни се готви върху него — добави тя с усмивка. — Може и да не разбирам много от шах, но затова пък знам доста за калориите.

— За калориите? — каза удивено Лили. — Имаш предвид онези калории, които поглъщаш с яденето ли?

— Не съществува такова нещо като „калория“ — изтъкнах аз. Мисля, че усещах накъде бие Кий.

— Ами, простете ми, но не мога да се съглася — намеси се Лили и поглади талията си. — Аз самата съм понатрупала доста от тези „несъществуващи“ неща през живота си.

— Боя се, че нищо не разбирам — включи се и Вартан. — Говорехме за една опасна игра на шах, при която загиват живи хора. Сега какво обсъждаме — храна ли?

— Калориите нямат нищо общо с храната — казах аз. — Те са единици за измерване на топлина. Мисля, че Кий току-що разреши един много важен въпрос. Майка ми добре знае, че Нокомис Кий е най-добрата ми приятелка тук в Колорадо и че ако имам някакъв проблем, тя ще е първият и единствен човек, към когото ще се обърна за помощ. А работата на Кий е свързана с калориите — по професия тя е специалист по калориметрични изследвания. Пътува из отдалечени райони на света и изследва термалните характеристики на различни природни образувания — от гейзери до вулкани. Смятам, че Кий има право. Точно по тази причина майка ми е наклала този огън — той не е нищо друго освен голяма, набиваща се на очи, силно калорична насочваща следа.

— Извинете — прекъсна ме Лили. Видът й беше повече от изтощен. Тя приближи до огъня и бутна Кий настрана. — Имам нужда да заредя малко собствените си термални характеристики. За какво, за бога, говорите вие двете?

Вартан също изглеждаше объркан.

— Смятам, че майка ми се намира отдолу под горящия пън. Най-малкото намирала се е преди известно време — обясних аз. — Навярно е поставила пъна в огнището преди месеци, опрян на подвижни подпори, и когато е настъпил моментът, се е измъкнала от хижата през облицованата с камъни въздушна шахта под пода и е запалила огъня отдолу. Помня, че шахтата излиза на повърхността през една пещера тук наблизо, под склона.

— Доста мефистофелски похват — отбеляза Лили. — Това какво общо има с шаха Монглан и с играта на шах изобщо?

— Нищо общо няма — опитах се да поясня аз. — Не става изобщо въпрос за игра на шах — в това е целият смисъл, как не разбираш?

— Има нещо общо с формулата — каза Кий с усмивка. Това все пак си беше нейната област. — Виж, нали ти ни каза, че монахинята Мирей работила по формулата в Гренобъл с физика Жан-Батист Жозеф Фурие. Същият този Фурие, който е и автор на „Аналитична теория на топлината“.

Двамата велики гросмайстори продължаваха да стоят стъписани, зяпайки ни с празен поглед, ето защо реших, че е време да поразясня нещата.

— Едва ли, поканвайки ни тук, след което да ни зареже по този начин, мама е искала да организира хитра защита в някаква шахматна партия — обясних аз. — Както Лили вече каза, нейният ход се заключава в това да ни покани и да остави това парче плат с рисунката на такова място, където е много вероятно Лили да го открие.

Млъкнах и погледнах Кий в очите. Колко права се оказа тя — време беше да поемем инициативата. Всички следи, които майка ни беше оставила, си идваха на мястото.

— Майка ми ни е поканила тук — продължих аз, — защото е искала да съберем всички фигури и да разшифроваме формулата, скрита в шаха Монглан.

— Всъщност вие открихте ли какво представлява тази формула? — повтори Кий въпроса на Вартан.

— Да, в известен смисъл… Въпреки че аз лично никога не съм вярвала в това откритие — отвърна Лили. — Родителите на Александра и чичо й, изглежда, смятаха, че то все пак отговаря на истината. Можете да съдите сами по това, което вече ви разказах. Мини Ренселаас твърдеше, че формула има и че тя работи, че напуска Играта точно заради формулата, разшифрована веднъж преди двеста години. Мини твърдеше също така, че самата тя е монахинята Мирей дьо Реми, разгадала формулата. Формулата на еликсира на живота.