Катрин Невил
Пожарът (20)

Две жени

„Deux femmes nous ont donné les premieres exemples de la gourmandize: Ève, en mangeant une pomme dans le Paradis; Proserpine, en mangeant une grenade en enfer.“

(Две жени са дали на света първите два примера за алчност: Ева, изяла ябълката в Рая; Персефона, изяла нара в ада.)

Александър Дюма, „Голям речник по готварство“

Събудих се от звучното чуруликане на мъжко мушитрънче точно пред прозореца ми. Познат звук. Едно и също птиче се явяваше тук всяка пролет и пееше все същата песен. Подскачаше развълнувано нагоре-надолу, опитвайки се да убеди женската да огледа мястото за бъдещото гнездо, точно под моята стряха. Там мъжкият бе набутал в една дупчица малко клонки и треви и канеше избраницата си сама да пренареди мебелировката, за да уреди той ипотеката, преди някой друг да е хвърлил око на първокласния имот — едно от малкото места, където уличните котки не можеха да достигнат.

Внезапно ми хрумна, че ако мушитрънчето вече е будно и пее та се къса, това означава, че отдавна е съмнало. Седнах в леглото да видя колко е часът, но будилникът ми липсваше. Някой го бе махнал.

Главата ми пулсираше. Колко дълго бях спала? Как се бях озовала тук, в собственото си легло, облечена в собствената си пижама? Паметта ми беше едно голямо бяло петно.

Постепенно вчерашните събития бавно започнаха да се връщат в размътеното ми съзнание.

Странното поведение на Родо през целия вчерашен ден — от „Земя на баските“ до „Суталде“. Вечерята, организирана от Сикрет Сървис и домакинствана от семейство Ливингстън, най-неприятните за мен хора на планетата. А накрая неочакваната поява на Ним в апартамента ми, последвана от среднощната ни разходка по моста. Когато ми бе показал онази снимка…

Целият спомен внезапно се върна и се стовари отгоре ми като тон тухли.

Тайнствената руса жена в Загорск, жената, която се бе опитала да ме предупреди — това е била собствената ми баба!

Спомних си, че това бяха последните думи, които снощи казах на чичо, преди всичко да потъне в пълен мрак. Жената на избелялата семейна снимка бе същата, която ми бе дала картичката с феникса преди десет години. Минути преди баща ми да загине.

В този момент пеещото отвън мушитрънче рязко ме накара да си спомня, че имам да се справям с по-належащи проблеми. Родо трябваше да ми звънне по телефона тази сутрин, за да се уговорим да се срещнем на закуска, за да сподели с мен онази част от спешната информация, която снощи бе останала недоизказана. По-добре беше аз да му звънна…

Огледах се и видях, че телефонът в спалнята ми също е изчезнал!

Тъкмо щях да скоча от леглото, когато вратата на спалнята се отвори. Влезе усмихнат Ним с поднос със закуска.

— Да се подкрепиш с малко руско-гръцки вкусотии — обяви той. — Надявам се, че си спала добре. Взех всички предпазни мерки. А, да, извинявай за снощи — подправих супата ти с половин бутилка грапа. Достатъчно ферментирало грозде да докара здрав сън и на бик. Ти със сигурност имаше нужда да поспиш добре. Едва те върнах вкъщи на собствен ход и си приготвих легло върху онзи буцест диван. Сега трябва да изядеш каквото съм донесъл. Добрата закуска ще ти даде сили за всичко, което предстои.

Значи снощи все пък съм била в съзнание, независимо че тази сутрин не помнех за какво още може да сме си говорили.

Задължително трябваше да приказвам с Родо, но сега под носа ми имаше горещо кафе, каничка топло мляко, чаша прясно изцеден сок, купчина от прословутите палачинки на чичо ми, придружени от купичка подсладено масло, съд с пресни боровинки и сосиера, пълна с топъл кленов сироп. Ухаеше по-добре, отколкото изглеждаше.

Как Ним бе намерил всички продукти в празната ми кухня? Нямаше нужда да питам.

— Поприказвах си с мосю Бужарон, твоя шеф — осведоми ме Ним. — Той се обади по телефона рано тази сутрин, но аз бях изнесъл телефона от стаята ти. Припомних му кой съм — по-точно, че аз те препоръчах, когато двамата сключвахте договора за работа. Обясних му също така, че си прекарала една изтощителна седмица и имаш нужда от почивка. Той сам предложи да ти даде един ден отпуск. Освен това изпрати по човек продуктите, за които го помолих.

— Изглежда си му направил предложение, което не е могъл да откаже — ухилих се аз и напъхах края на салфетката в яката на пижамата. Беше скъпа салфетки от дамаска, каквито ползвахме в „Суталде“. Бог да благослови Ним.

После се заех с великолепната храна. Острата нужда да чуя остатъка от вчерашната история на Родо започна да избледнява. Прочутите палачинки на чичо ми имаха тънка, крехка коричка, която задържаше кленовия сироп отвън, така че никога не подгизваха, вътрешността им оставаше лека и пухкава. Ним никога не ми разкри тайната на приготовлението им.

Докато се наслаждавах на храната, Ним приседна мълчаливо на ръба на леглото и се загледа навън през прозореца. Ометох чиниите, избърсах последната капка кленов сироп от брадичката си и едва тогава той заговори:

— Доста мислих, мила моя — започна той. — След снощния ни разговор на моста и по-специално след момента, в който ти ми съобщи, че си виждала жената от снимката и тя ти е дала картичката с феникса, въобще не можах да заспя. Мисля обаче, че до съмване вече бях разрешил голяма част от загадката. Смятам, че разбрах не само какво бе накарало майка ти да замисли тази работа с партито, но и — което е по-важно — смятам, че разкрих тайната зад появата на нарисуваната шахматна дъска, както и загадката с втората Черна царица… — Видял тревожното ми изражение, се усмихна и поклати глава: — Огледах цялата къща за подслушвателни устройства тази сутрин — увери ме той. — Махнал съм ги всичките. Слагали са ги аматьори — бяха в телефона и в будилника: първите места, на които човек ще реши да търси. — Той се изправи, взе подноса от закуската и се отправи към вратата.

— За щастие вече можем да си говорим свободно, без да прибягваме до вечеря на открито на моста „Кий“.

— Тези, които са поставили подслушвателните устройства тук, може и да са били аматьори — отбелязах аз, — но онези, които снощи охраняваха моста пред ресторанта, бяха със значки на Сикрет Сървис. Със сигурност бяха професионалисти. Във всеки случай, шефът ми, изглежда, беше на дружеска нога с тях. Макар че все пак после, докато ми разказваше баската версия на историята за шаха Монглан, направи всичко възможно никой да не ни подслушва.

— Какво по-точно гласи тази история? — Ним бе спрял на вратата.

— Родо обеща да ми я доразкаже тази сутрин — отвърнах, — но благодарение на теб и твоята снощна грапа се успах. Родо ми поднесе баския вариант на „Песента за Роланд“. Всъщност баските, а не маврите са разбили ариергарда на Карл Велики в прохода Ронсево. Маврите са подарили шаха на Карл в знак на благодарност. После пък той го заровил на хиляди километри от столицата си в Аахен, обратно в Пиренеите, в областта Монглан. Според Родо „Монглан“ всъщност означава „Планината на жътварите“. После, точно преди да пристигнат гостите, почна да ми разправя разни неща за засяването и жътвата и как те са свързани с рождения ми ден, чиято дата е точно противоположна на рождения ден на майка…

Млъкнах, защото погледът в разноцветните очи на Ним бе станал студен и някак далечен. Той все още стоеше до вратата с подноса в ръце, но в момента сякаш се бе превърнал в един съвсем различен, чужд човек.

— Защо Бужарон ще споменава рождената ти дата? — попита чичо. — Обясни ли ти това?

— Само спомена, че датата била важна — отвърнах, изнервена от сериозността му, — предупреди, че може би се намирам в опасност заради нея и че трябва да си държа очите и ушите отворени за следи, към които може да ме доведе разговорът около масата на снощната вечеря.

— Трябва да е имал предвид още нещо — настоя Ним. — Каза ли ти какво би могла да означава рождената ти дата за гостите снощи?

— Всички гости знаели, че съм родена на четвърти октомври, че рождената ми дата отстои на точно шест месеца от тази на майка. А, да, спомена и нещо още по-странно: гостите си мислели, че знаят коя всъщност съм аз.

— И коя всъщност си ти? — попита Ним, а изражението му бе толкова мрачно, че ме накара да потръпна.

— Сигурен ли си, че никой не ни подслушва? — прошепнах.

Той кимна.

— Не знам дали и аз самата го разбирам — казах аз, — но по някаква причина гостите са си въобразили, че аз съм новата Бяла царица.

* * *

— Господи, сигурно откачам — възкликна Ним. — Или може би с възрастта ставам невнимателен. Но едно нещо ми е ясно в момента: щом Родолфо Бужарон ти е казал толкова много, то някой със сигурност знае много повече, отколкото съм си представял. Успели са да прозрат по-надалеч от мен. Като взема предвид онова, което ти ми разказа, и това, което сам проумях снощи — добави чичо, — смятам, че вече разбирам всичко. Все пак ще имаме нужда от някои допълнителни обяснения и проверки.

Какво облекчение, помислих аз, най-после някой разбира всичко. Само дето вече нямах желание да чуя новините.

Ним настоя да взема душ и да се облека, както и да изпия още чаша-две от приготвеното от него кафе, преди да ми разясни прозренията, които го бяха озарили след снощи. Двамата се настанихме на дивана в гостната, където самият Ним бе спал нощес. Портфейлът с избледнялата снимка бе разтворен помежду ни. Ним внимателно докосна изображението с върха на пръста си.

— Нашият баща, Йосиф Павлос Соларин, гръцки моряк, се влюбил в руско момиче и се оженил за нея. Това била майка ни, Татяна — започна той. — После построил малка флотилия от рибарски кораби на Черно море и пожелал никога повече да не напуска Русия. Когато бяхме момчета, брат ми Саша и аз мислехме, че нашата майка е най-красивата жена на света. Разбира се, там, където живеехме — на самотното връхче на Кримския полуостров, — не бяхме виждали кой знае колко други жени. Но не ставаше дума само за красотата й. В нея се криеше магия. Трудно е да се обясни…

— Няма нужда да обясняваш. Видях я в Загорск — напомних му аз.

Татяна Соларина. В интерес на истината, едва намирах сили да гледам оцветяваната снимка. Образът на жената върна всичката болка, таена през последните десет години. Но сега, когато имах отговор на основния въпрос — Коя е тя? — образът й предизвикваше само смъртоносен поток от нови въпроси.

Какво всъщност означаваше предупреждението й, отправено към нас онзи ден в Русия? Опасност; Пази се от пожара? Знаела ли е тя за Черната царица, която ние след малко щяхме да открием в съкровищницата? Знаела ли е в каква опасност ще попадне баща ми в мига, в който я зърне?

Дали баща ми е познал жената от онзи мрачен зимен ден в Загорск? Сигурно. Все пак бе негова майка. Но преди десет години тя изглеждаше по абсолютно същия начин, по който изглеждаше и на тази избеляла снимка, правена по времето, когато татко и чичо са били деца? Как е възможно?

Освен това Ним ме уверяваше, че през тези десет години всички са я мислели за мъртва. Ако това не е било вярно, то къде се е крила през цялото време? И какво — или кой — я е накарало да се покаже отново?

Щях да разбера всичко това.

— Когато Саша бе на шест, а аз на десет — продължи Ним, — една вечер край дома ни на пустия кримски бряг се разрази страшна буря. Ние, момчетата, спяхме в общата ни спалня на долния етаж и чухме, че някой почука на прозореца. Погледнахме. Навън в бурята стоеше жена, наметната с дълга тъмна пелерина. Отворихме прозореца и я пуснахме да влезе. Тя каза, че е нашата баба Минерва и е дошла от далечни земи със спешната задача да открие майка ни. Тази жена беше Мини Ренселаас. От момента, в който тя прекрачи през прозореца в нашия дом, животът ни внезапно се промени.

— Мини… За нея леля Лили каза, че твърдяла, че всъщност е Мирей — допълних аз, — френската монахиня, придобила вечен живот.

Веднага се наругах задето прекъснах чичо. Ним имаше да ми разкаже нещо още по-важно.

— Мини заяви, че всички ние трябва да бягаме начаса — продължи той. — Беше донесла със себе си три шахматни фигури — златна пешка, сребърен слон и един кон. Изпрати посреднощ баща ми сам напред в бурята заедно с фигурите, за да подготви кораб, с който цялото семейство да избягаме от Русия. Но войниците пристигнаха у дома, преди да успеем да тръгнем, и заловиха мама. Ние, децата, избягахме заедно с Мини през прозорците на горния етаж. Скрихме се сред скалите в дъжда, докато войниците си отидоха, а после опитахме да се доберем до татко, който ни чакаше с кораба в Севастопол. Но малкият Саша не можеше да се катери толкова бързо по каменния бряг. Изпратиха мен напред и аз стигнах до баща ни сам.

Ним ме загледа мрачно.

— Дълги часове чакахме да пристигнат Мини и Саша. Но те така и не дойдоха. Татко трябваше да спази обещанието, което бе дал на майка ни, и ние двамата заминахме за Америка. Месеци по-късно Мини била принудена да остави Саша в сиропиталище, за да открие майка ни и да се опита да я спаси. Всичко изглеждало загубено.

Вярно беше. Знаех, че татко е отгледан в руско сиропиталище. Той обаче винаги отказваше да разказва каквото и да било за онова време. Сега разбрах защо. Мама не е била единствената в нашето семейство, която се е старала да ме предпази от Играта.

— Само Кат знаеше остатъка от нашата история — каза Ним. — Саша и аз бяхме разделени след онази последна нощ в Крим. Самите ние не знаехме какво се е случило с другия, докато един ден се срещнахме отново, благодарение на майка ти, и си разказахме всичко един на друг. Разказахме всичко и на Кат. Нашият баща почина скоро след като с него пристигнахме в Америка. Бях загубил майка, братчето си и Мини в една и съща нощ и не разполагах с никакви следи, за да опитам да ги открия отново. Дълги години след това мислех, че и тримата са загинали.

— Сега обаче двамата с теб знаем, че майка ви е оцеляла — казах аз. — Ако е била пратена в затвора, както смяташ ти, разбирам защо не е можела да прати вест за себе си през всичкото това време. Но тя беше в Загорск преди десет години, даде ми картичката. Сега ти смяташ, че рисунката на шахматната дъска ти я е пратила също тя. Как е попаднала в ръцете й? Защо е чакала толкова дълго, за да я изпрати?

— Още не знам отговорите на тези въпроси — призна Ним. — Но вярвам, че съм наясно с едно. За да го разбереш, трябва да знаеш известната приказка за Жар-птица — онази, която е нарисувана на картичката, както и да проумееш какво означава тази приказка за нас, руснаците.

— Какво изобщо означава Жар-птица? — попитах, макар че смятах, че вече имам някаква представа.

— Тя може да крие обяснението на факта, че майка ми е още жива, обяснението за това как е оцеляла — отвърна Ним.

Изгледах го изненадано и той добави:

— Ами ако Мини все пак е успяла да открие майка ни, след като е оставила Саша в сиропиталището? Ако я е намерила, както всички ние предполагахме, в затвора, когато съветските власти са се готвели да я ликвидират и така да стане поредната жертва на Играта? Какво би дала Мини в замяна на свободата на майка ни?

Нямаше нужда да питам. Имаше само един предмет, за който бях сигурна, че се намира в ръцете на руснаците:

— Черната царица! — възкликнах.

— Взе ми го от устата — отвърна Ним с доволна усмивка. — Връзва се, особено ако Мини е успяла да направи копие на истинската фигура, а сама е задържала оригинала! Това обяснява гамбита с двете царици, който ние вече разкрихме.

— Но в такъв случай къде е изчезнала майка ви, ако са я освободили? Как се е добрала до рисунката на шахматната дъска, която, както твърдиш, тя ти е изпратила? — продължих да питам. — Каза, че си разрешил и тази загадка.

— Рисунката на шахматната дъска, изработена от абатисата на Монглан, е част от мозайката, за която сме сигурни, че е била притежание на монахинята Мирей — така пише тя сама в дневника си — отвърна Ним. — Но то така и не попадна в ръцете на Кат заедно с намерените шахматни фигури. Смятахме, че Мини я е поверила на някого да ги пази.

— Дала ги е на вашата майка! — възкликнах аз.

— Където и да е била майка ни през всичките тези години — каза Ним, — едно е ясно: на картичката, която е връчила на теб и баща ти, са нарисувани едновременно феникс и Жар-птица. Освен това на нея пише: Пази се от пожара. Жар-птица по нищо не прилича на феникса, който сам избухва в пламъци на всеки петстотин години, а после се възражда от собствената си пепел. Историята на феникса е история за саможертва и прераждане.

— Какво тогава означава Жар-птица? — попитах аз. Дъхът ми секна от лошото предчувствие, че отново ще припадна.

— Тя се отказва от едно от своите златни пера — отказва се от нещо страшно ценно, ценно като Черната царица на Мини, — за да върне към живота княз Иван, убит от жестоките си братя. Появи ли се Жар-птица, посланието, което трябва да видим, е: „Върнат към живота“.