Катрин Невил
Пожарът (12)

Огнището

„Всеки град в Древна Гърция имал свой пританеум…

Огнище, в което горял вечен огън.

Пританеумът бил посветен на Хестия, богинята на огнището…

Все още не е намерен отговор на въпроса защо поддържането на вечно горящ огън е било от такова голямо значение.

Неговата история се връща назад във времето до началата на човешката цивилизация…“

Джеймс Джордж Фрейзър, „Пританеумът“, 1885 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Април 2003 г.

Таксито ме остави на Ем Стрийт, в сърцето на Джорджтаун, точно когато камбаните на йезуитската черква в края на улицата удариха, за да известят, че неделната нощ е към края си.

Родо ми беше оставил толкова съобщения на телефона да се явя, за да подготвя огньовете, че въпреки умората и убедеността, че Леда ще ме покрие отново, реших да не се отбивам вкъщи. Вместо това щях да отида направо в кухнята на ресторанта, само на една пряка от дома ми, и да приготвя огнищата за седмицата, както правех обикновено.

Определението „изморена“ бе твърде меко за действителното ми състояние. Заминаването от Колорадо не мина точно както го бях планирала.

В края на нашето парти в петък Ливингстънови си тръгнаха, а всички останали бяхме на предела на силите си. Лили и Вартан се движеха още по лондонското време. Кий призна, че същата сутрин станала преди съмнало и също трябвало да се прибере да дремне. А след всички емоционални травми и психически удари, които бях получила откак се бях върнала в хижата на колорадския планински връх, съзнанието ми до такава степен бе задръстено с мисли за възможни ходове и контраходове, че вече губех представа за общата картина.

Лили огледа измъчените ни физиономии и заяви, че е крайно време да обявим нощта за започнала. На сутринта, допълни тя, ще бъдем в по-добро състояние и ще можем да съставим стратегия.

Според нея стратегията трябваше да представлява едновременни действия на няколко фронта. Тя се ангажира да разучи нещо повече около дейността на Базил Ливингстън в шахматните среди. Вартан щеше да разпита руските си контакти и да открие още факти около съмнителната смърт на Тарас Петросян. Нокомис получи поръчение да разбере накъде е поела майка ми, след като е напуснала хижата в Четирите ъгъла, и да види дали няма да попадне на следите й. На мен бе възложена неблагодарната задача да се свържа с моя неуловим чичо и да науча дали той не знае нещо повече за изчезването на Кат, както и какъв е споменатият в телефонното съобщение „подарък“, който й е изпратил за рождения ден. Бяхме единодушни, че най-важното е да открием майка ми. Аз щях да звънна на Кий в понеделник, за да разбера какво е научила.

После Кий се обади на своите хора да пита какво е положението с колата на Лили, която те междувременно бяха пратили в Денвър с фургон. Тогава стана ясно, че се налага промяна в плановете.

— О, не! — въздъхна Кий, държейки телефонната слушалка до ухото си и ми хвърли мрачен поглед. — Колата е стигнала в Денвър без проблеми, но ми съобщиха, че от север към нас приближава снежна буря. Вече е в Южен Уайоминг. Ще ни удари утре преди обяд. Летище Кортес вече е затворено.

Това ми се беше случвало и преди, така че знаех какво следва. Бе едва петък и нямах намерение да летя за Вашингтон преди неделя, но сега нещата вече стояха другояче — ако бурята навееше много сняг тук в събота, имаше реална опасност да изпусна връзката Денвър-Вашингтон. По-лошото беше, че след бурята всички щяхме да сме заклещени тук в хижата дни наред, да разполагаме само с една баня и с едно легло, а при това да спазваме и стриктна диета от консерви. Това бе немислимо. Така че се налагаше да тръгнем от хижата, преди снегът да ни е затрупал, с други думи — веднага в събота сутрин. Лили, Вартан, аз и За-за с всичкия багаж трябваше да изминем осемстотин километра през Скалистите планини в колата, която бях взела под наем.

Настаних Лили и За-за в единственото истинско легло в къщата — желязното легло на майка ми, сгушено в една от нишите на осмоъгълната галерия. Двете заспаха, преди да подушат възглавницата. Вартан ми помогна да извадя меките надуваеми постелки и спалните чували. После предложи услугите си за разчистването на бъркотията след вечерята.

Гостите ми вече бяха забелязали, че условията в хижата са доста примитивни. Но бях пропуснала да им съобщя, че в къщата има само една-единствена малка баня. Тя се намираше на долния етаж под стълбите. В нея нямаше душ, само мъничка вана и грамадна желязна мивка. От дългия си опит знаех, че там се мият и съдовете.

Кий тръгна да си ходи и пътьом хвърли поглед през отворената врата на банята към Вартан, който, с навити ръкави на кашмирения пуловер, сапунисваше съдовете в мивката и ги плакнеше във ваната. После ми ги подаваше през вратата, за да ги подсушавам.

— Прощавай, не можем да те хванем да помагаш, няма място — рекох аз на Кей.

— Няма нищо по-сексапилно от силен мъж, наведен над мивка, пълна с горещи сапунисани съдове — заяви Кий широко ухилена.

Аз се засмях, а Вартан се смръщи.

— Вие двамата — продължи Кий — не стойте до късно да си играете с мехурчетата, нищо че е толкова забавно. Утре ви чака тежко пътуване.

После приятелката ми изчезна в тъмнината.

— Всъщност наистина е забавно — обади се Вартан, когато Кий бе вече навън. Стигнали бяхме до чашите. — Когато бях малък, в Украйна, помагах на майка ми да мие чиниите. Обичах да стоя в кухнята, обичах миризмата на прясно опечен хляб — продължи той. — Помагах за всичко — мелех кафе, чистех зелен фасул, тя просто не можеше да се отърве от мен. Другите деца все повтаряха, че съм вързан за полата на майка си — как се казва на английски… Мамино синче. Дори се научих да играя шах на кухненската маса, докато тя готвеше.

Признавам, че ми беше доста трудно да свържа представата си за арогантното и безмилостно момче шахматист с описанието на „маминото синче“, което току-що бях чула. Още по-чудно ми беше несъответствието между нашите две култури, което веднага ми се наби в очи.

Майка ми умееше да накладе огън. Но когато се стигнеше до готвене, тя едва се справяше с това да пусне пакетчето чай в чашата с гореща вода. Единствените две кухни, които бях виждала като дете, едва ли можеха да се нарекат уютни. Едната беше онази с печката с две колела от апартамента ни в Манхатън, а другата — огромната кухня в имението на чичо Слава в Лонг Айлънд с пещите на дърва и огнището, което побираше изправен човек. Там имаше условия да се сготви за цяла рота. Чичо пък си беше единак, така че никога не се възползва от това. Шахматното ми обучение също едва ли можеше да се нарече идилия.

— Историята за кухнята ми звучи прекрасно. Особено като имаш предвид, че съм готвачка — споделих аз. — А кой те научи да играеш шах?

— Мама. Купи шах и ме научи да играя. Бях съвсем малък тогава — отвърна той и ми подаде през вратата последния сребърен прибор. — Стана точно след като баща ми беше убит.

Вартан видя шокираното ми изражение, посегна и хвана ръцете ми в мокрите си длани. Аз още държах прибора и кърпата за бърсане.

— Извинявай. Мислех, че всички знаят — обясни той бързо. Взе прибора от ръцете ми и го остави настрани. — Пишеше го по всички вестници, когато станах гросмайстор. Смъртта на моя баща обаче по нищо не напомня смъртта на твоя.

— Как умря твоят? — попитах аз. Плачеше ми се. Бях готова да легна направо на пода от умора. Не можех да мисля нормално. Баща ми бе мъртъв, майка ми — изчезнала. А сега и тия приказки.

— Убиха го в Афганистан, когато бях на три — отвърна Вартан. — Изпратиха го на фронта в разгара на войната. Но когато загина, не бе служил достатъчно дълго време, така че мама не получи никаква пенсия. Бяхме много бедни. Мисля, че затова тя постъпи така.

Очите на Вартан ме фиксираха. Беше взел ръцете ми в своите и сега леко ги стисна.

— Екси, слушаш ли ме? — попита той с тон, който не бях чувала досега. Настоятелен, сякаш ми заповядваше да внимавам.

— Ами… — заекнах аз. — Бил си беден, баща ти е убит по време на служба. Дотук така ли е? — В този момент включих. — Кой как е постъпил?

— Мама — отвърна Вартан. — Стана няколко години преди да разбере колко съм добър на шах и колко по-добър мога да стана. Тя искаше да ми помогне както може. Беше ми трудно да й простя, но знаех, че е убедена, че постъпва правилно, като се омъжва за него.

— За кого? — попитах, макар че се бях сетила, преди да получа отговор.

Разбира се. За човека, организирал шахматния турнир, на който бе убит моят баща, за партньора на Базил Ливингстън в престъпленията, за онзи, когото така наречените силовики бяха надушили в Лондон преди две седмици. За втория баща на Вартан Азов…

— За Тарас Петросян.

* * *

Излишно е да казвам, че нито аз, нито Вартан спахме достатъчно тази нощ. Неговото шахматно детство в Съветския съюз караше това на баща ми — поне доколкото ми беше известно — да изглежда като приятно прекарване.

Проблемът бил в това, че Вартан не харесвал и отхвърлял втория си баща, с когото се сдобил на деветгодишна възраст, но му се доверявал заради спокойствието на майка си, както и заради собственото си шахматно обучение и развитие. После Вартан станал гросмайстор, майка му вече била починала, а Петросян се намирал в самоналожено изгнание извън Русия и връзката между двамата почти напълно прекъснала. До последния шахматен турнир, преди две седмици в Лондон.

И все пак защо Вартан не бе споменал нищо за отношенията си с Петросян пред всички ни по-рано днес, докато обсъждахме плана за действие? А ако „вестниците са писали“ за тях, дали Лили е наясно?

Сега двамата седяхме потънали във възглавниците пред бледнеещата светлина на огъня. Аз бях изтощена до краен предел и нямах сили нито да му искам обяснение, нито дори да говоря повече, но също така бях все още твърде смутена, за да мога да се кача горе и да заспя. Вартан бе налял и на двама ни по малко бренди, което откри в шкафа. Докато пийвахме, той посегна и потърка шията ми с длан.

— Извинявай. Мислех, че знаеш тези неща — каза той нежно. Ръката му разтриваше напрегнатите сухожилия на врата ми. — Но ако всички ние вече сме замесени в тази голяма Игра, както твърди Лили Рад, на мен лично ми се струва, че в моя и твоя живот са се случили твърде много съвпадения. Няма да е зле да обединим силите си.

Твърде много съвпадения, особено като почнем от няколко съмнителни убийства в семейството, помислих аз. Но премълчах.

— За да покажа колко много искам да си сътрудничим — продължи усмихнато Вартан, — ще ти предложа услугите си във връзка с нещо, в което съм по-добър дори от шаха. — Той плъзна ръка от шията ми и я пъхна под брадичката ми. После повдигна лицето ми така, че да го погледна в очите. Тъкмо щях да се възпротивя, когато той добави: — На това също ме научи майка ми, когато бях малък. Ще имаш нужда от способностите ми, преди да заминем утре сутрин.

Вартан стана, отиде в антрето, върна се с моя дебел, пълен с пух анорак и го хвърли в скута ми. После отиде до рояла. Аз тревожно се бях изправила сред възглавниците и го гледах как отвори капака и бръкна вътре. Извади старата рисунка на шахматната дъска, която аз в пълното си объркване абсолютно бях забравила.

— Смяташ да я вземеш със себе си, нали? — настоятелно попита Вартан. Аз кимнах, а той добави: — Трябва да си благодарна за това, че аноракът ти е достатъчно дебел, че да можем да я скрием в него. Добре че мама ме научи да шия!

* * *

И друг път бях предприемала подобно изтощително пътуване, но през целия съботен ден с трудност се борех с волана, изпреварвайки острия вятър на наближаващата снежна буря. Е, допълнително ме топлеше зашитата в анорака ми двестагодишна нарисувана шахматна дъска. Радваше ме и още едно решение, което бях взела в последния момент — бях грабнала калъфката от възглавница с прибрания вътре шах и го пъхнах в раницата си. За всеки случай. В него можеше да има и други скрити, пропуснати от мен послания.

В момента, в който бурята връхлетя Денвър, разтоварвах Лили, свитата й и багажа пред хотел „Браун Палас“ и помолих портиера да откара колата. Хапнахме за първи път този ден в ресторант „Морската таверна“, малко преди заведението да затвори. Разбрахме се да се чуем и да обменим информацията по-късно през седмицата. Дори успях да дремна няколко часа върху дивана в апартамента на Лили. Тази храна и този сън се оказаха последните за мен през следващите двайсет и четири часа.

И така, ето ме посред нощ в Джорджтаун. Слязох по стръмните каменни стъпала и прекосих дървения пешеходен мост над проблясващия, сякаш стъклен канал. Пред мен бе известният в цял свят ресторант на Родо — „Суталде“ — огнището, разположен на надвесена над водата платформа.

„Суталде“ беше уникален дори за място с такава богата история като Джорджтаун. Заведението се намираше в белязана от времето стара каменна сграда от XVIII век, една от най-старите във Вашингтон. От нея лъхаше завладяващо очарование.

Отключих входната врата и изключих алармата. Въпреки че лампите вътре имаха програмирано автоматично изключване, рядко си правех труд да ги включвам, дори толкова късно през нощта. На отсрещната стена на грамадното помещение, там, където е била портата на някогашния хамбар, сега имаше прозорци с много крила, с изглед към канала и река Потомак. Щом човек минеше край драпираните с дамаска маси, проблясваща зловещо в мрака, пред очите му се разкриваше панорамна гледка към сиво-зелената дъга на моста Кий, осветен по цялата дължина от високи лампи фенери. На отсрещния бряг светлините на високите сгради на квартала Рослин се отразяваха и примигваха в полунощните води на широката река.

В дъното на помещението се спуснах по витата каменна стълба към кухнята. Тя си беше една каменна изба, ремонтирана и подновена от Родолфо Бужарон. Често богати клиенти с много свободно време можеха директно да наблюдават през огромна стъклена стена как скъпата им вечеря от осем блюда се приготовлява върху открит огън и живи въглени от майстори готвачи, печелили световни награди, и от притичващите насам-натам помощници.

Край грамадните каменни пещи открих Леда Лесбийката, върху един от високите столове, от които наблюдавахме огньовете. Изглеждаше спокойна и отпусната, четеше книга, пушеше една от обичайните си ръчно свити турски цигари в лакирано цигаре и отпиваше пастис^[1] „Перно“ — любимото й питие.

Пещите, за моя радост, бяха напълно изстинали, Леда ги бе почистила, за да са готови за моята целоседмична работа. Това щеше да ми спести време.

Родо беше прав за едно. Леда наистина беше лебед, нежно същество, но самостоятелно и силно. Предпочиташе да я наричат Леда Лесбийката — струва ми се, че използваше прозвището едновременно като знак за професионална гордост, но и като средство да държи далеч ръцете на някои от клиентите. Разбирах тревогите й в това отношение. Ако аз изглеждах така екстравагантно и съблазнително като нея, мен също щяха да ме притесняват разни нежелани опипвания.

Късо подстриганата, сребристоруса, леко разрошена коса подчертаваше извивката на лебедовата й шия. Прозрачнобялата й кожа, изкуствено извитите вежди, устните, перфектно очертани с кървавочервено червило, и лакираното цигаре й придаваха вид на стилизирана графика в стил „арт нуво“. Да не говорим колко екстравагантен бе подборът й на дрехи, винаги когато времето го позволяваше. Носеше любимите си неща дори сега, посред нощ, до студената пещ — лъскави кънки ролери, обсипана с блестящи камъчета тениска и мъжки сатенени боксьорски гащета. Леда беше, както се изразяваха французите, „момиче веднъж“.

Като ме чу да слизам по стълбите, тя се обърна и на лицето й се изписа искрено облекчение. Пуснах раницата си на пода. После съблякох анорака, сгънах го внимателно и го оставих отгоре й.

— Блудният син се завърна, слава богу — възкликна Леда. — Точно навреме. Откак изчезна, господарят Родолфо направо побърка всички.

Представата на Леда за Родолфо като робовладелец се споделяше от всеки, който някога бе работил при него. Тук, както и във войската, подчинението трябваше да се превърне във втора природа.

Макар гладна и изморена, демонстративно се отправих към купчината дърва. Леда остави цигарата и питието, смъкна се от стола и ме последва, плъзгайки се зад гърба ми на тихите ролкови кънки към задната част на кухнята. Всяка от нас взе наръч дърва, за да започна подготовката на огньовете в четирите големи каменни огнища.

— Родо каза, че трябва да остана тук тази вечер, така че ако се върнеш, да мога да ти помагам — каза Леда. — Поръча огньовете да станат готови тази вечер. Било важно.

Сякаш подобен познат укор може да успокои сълзящите ми очи или да накара изтощения си от пътуването мозък да се съсредоточи, помислих аз. Да не говорим за къркорещия стомах.

— Кажи нещо ново — отвърнах аз, докато Леда ми помагаше да стоваря два големи кютюка подпори в първото огнище. Около тях щяха да се подредят всички останали дърва. — Леда, не съм спала от дни. Ще наглася дървата в пещите тук, ще наклада огньовете, после ще минат няколко часа, за да се успокоят пламъците и да можем да готвим. След това ще те помоля да ги наглеждаш, а аз ще се прибера да дремна. Ще бъда тук преди изгрев, обещавам, и ще се заема с печенето на хляба. — Приключих с нареждането на останалите необходими дърва около подпорите и напъхах под тях смачкана хартия. — А и не е необходимо всичко тази вечер да стане точно по разчетите на господаря. Ресторантът и без това е затворен в понеделник… — добавих аз.

— Ти въобще не знаеш какви неща станаха тук — прекъсна ме Леда. Изглеждаше необичайно загрижена, докато ми подаваше следващата купчина хартия. — Родо подготвя голяма вечеря за някакви важни клечки утре вечер тук, в мазето. Частно парти. Никой от екипа не е поканен, дори и за да обслужва масите. Родо иска единствено ти да му помагаш при готвенето и сервирането.

Обзе ме все още неясното усещане, че нещо не е наред. Опитах да се успокоя, като напъхах още малко смачкана хартия в надигащите се пламъци. Притесняваше ме времето, което Родо бе избрал за своето неочаквано соаре — седмица след партито на майка ми в Колорадо. Парти, за което Родо всъщност знаеше, както бях разбрала от телефонното му съобщение на гласовата ми поща.

— Какво точно знаеш за тази вечеря? — попитах аз Леда. — Имаш ли представа кои може да са тези „важни клечки“?

— Подочух, че ще са високопоставени особи от правителството. Никой не знае със сигурност — отвърна тя. Клекнала върху ролерите, тя ми подаде още смачкани листове. — Всичко се организира лично от Родо, а не от мениджъра по кетъринга. Ще бъде късно вечерта, при това в ден, в който ресторантът дори не е отворен. Всичко е много потайно.

— Тогава как си научила толкова подробности? — попитах аз.

— Когато разбра, че си заминала за уикенда, Родо вдигна страшен скандал. За първи път чух да иска ти и единствено ти да помагаш — обясни Леда. — Колкото до самата вечеря, всичко, което знаем, е, че готвенето ще е специално за случая. Мазето е резервирано от две седмици насам, не пускат други клиенти…

— Две седмици? — прекъснах я аз.

Може би правех прибързани заключения, но беше твърде странно, че всичко се случваше едновременно. Не можех да не си спомня забележката на Вартан: в моя и твоя живот са се случвали прекалено много съвпадения. В мен обаче нарастваше ужасяващата сигурност, че в живота ми през последните няколко дни нищо не е резултат на случайно съвпадение.

— Но защо Родо ще иска аз да се занимавам с тази вечеря? — попитах Леда, която, коленичила до мен, мачкаше стари вестници. — Искам да кажа, едва ли мога да бъда наречена опитна в сервирането, аз съм само помощник-готвач. Случило ли се е междувременно нещо, което да обяснява внезапния интерес на шефа към кариерата ми?

Леда вдигна очи. Следващите й думи потвърдиха най-лошите ми страхове.

— Ами… Всъщност един мъж идва в ресторанта няколко пъти през уикенда. Търсеше теб — каза тя. — Може да има нещо общо с вечерята утре.

— Какъв мъж? — попитах аз, опитвайки се да потисна познатия прилив на адреналин.

— Не си каза името, нито пък остави бележка — отвърна Леда, докато се изправяше на крака и отриваше ръце в шортите си.

— Беше много представителен — висок и елегантен, със скъпо палто. Тайнствен. Носеше тъмни очила, така че очите му не се виждаха.

Страхотно. Тайнствен мъж. Точно от това имах нужда. Опитах се да фокусирам поглед върху Леда, но очите ми отказваха. Почти залитах след четири дни лишаване от храна, течности и сън. Съвпаденията във времето, случайностите и тайнствените мъже да вървят по дяволите, просто трябваше да си ида вкъщи. Да си легна. В легло.

— Къде отиваш? — попита Леда, когато аз се запрепъвах със замътен поглед към стълбите.

— Ще говорим утре сутринта — успях да измърморя аз и пътьом грабнах анорака и раницата. — С огньовете всичко ще бъде наред. Родо ще оцелее. Странният непознат може пак да се появи. Ние, които ще умрем, те поздравяваме.

— Окей, аз ще бъда тук — каза Леда. — Пази се.

Качих се по стълбите с треперещи крака и олюлявайки се, излязох на пустата улица. Погледнах си часовника — беше почти два часът сутринта и наоколо нямаше жива душа. Тясната павирана уличка бе безлюдна като гробница. Беше толкова тихо, че в далечината се чуваха водите на Потомак, плискащи се в подпорите на моста Кий.

В края на улицата завих към малката, настлана с плочи тераса пред жилището ми, надвиснало над канала. Заех се да ровя в раницата за ключа от входната врата. Грееше само розовозлатистата светлина на уличната лампа, сочеща входа към потъналата в мрак алея, водеща надолу към парка „Франсис Скот Кий“. Ниска метална ограда заобикаляше терасата и пречеше човек да падне от ръба на каменната подпорна стена, която се спускаше осемнайсет метра надолу до неподвижната повърхност на канала „Чезапийк енд Охайо“.

Моето издигнато на брега жилище предлагаше забележителна гледка към просторите над Потомак. Хора биха убили за подобна гледка и сигурно са го правили в миналото. Вече дълги години Родо отказваше да продаде обветрената каменна постройка, тъй като бе удобно близо до „Суталде“. Изтощено поех с пълни гърди речния въздух и измъкнах ключа.

Всъщност имаше две врати, два отделни входа. Лявата водеше до първия етаж. На прозорците му имаше щори и метални решетки. Там Родо държеше важни документи, свързани с неговата ресторантска империя, изградена край откритите огнища. Аз отключих дясната, която водеше до втория етаж. Там спях аз, робинята, винаги наблизо и подръка за работа около огньовете.

Пристъпих вътре и се спънах в нещо, оставено на стъпалото, което не бях видяла отначало. Прозрачен найлонов плик с последния брой на вестник „Вашингтон Поуст“ вътре. Никога през живота си не съм била абонирана за „Поуст“, а на улицата не живееше никой друг, чийто би могъл да бъде вестникът. Тъкмо щях да хвърля плика с вестника вътре в близката кофа за боклук, когато на розовата светлина на уличната лампа забелязах жълто листче, лепнато отгоре. На него на ръка беше написано: Погледни страница А1.

Светнах лампите вкъщи и влязох. Пуснах раницата на пода в антрето, извадих вестника и го разгърнах.

Сякаш от друг свят към мен закрещяха буквите на заглавията. Чух как кръвта започна да тупти в ушите ми. Едва дишах.

7 април 2003

Войски и танкове атакуват центъра на Багдад…

Бяхме завладели града в шест часа сутринта иракско време — само преди часове, едва бе стигнало времето да ги отпечатат във вестника. В обърканото вцепенение, в което бях изпаднала, едва можах да смеля останалата информация.

Защо не се бях сетила веднага? Сляпа ли бях?

Какво се бе случило точно преди две седмици? Преди две седмици, когато Тарас Петросян тайнствено умира в Лондон? Преди две седмици, когато майка ми разпраща всички своите странни покани за партито за рождения си ден?

Преди две седмици, сутринта на 20 март, американските войски бяха нахлули в Ирак. Рожденото място на шаха Монглан. Преди две седмици бе направен първият ход. Играта бе започнала отново.