Катрин Невил
Пожарът (6)

Черно и бяло

„Тук, на квадратите на шахматната дъска, символиката на черното и бялото придобива истинските си стойности: белите са армията на светлината, а черните — на мрака… Всяка от двете страни се бори в защита на принцип, представляващ изначалната борба на духа и тъмнината в човешката личност; това са двете форми на «свещената война»: «по-малката свещена война» и «великата свещена война» според думите на пророка Мохамед… В една свещена война е възможно всяка от страните да смята, че е в правото си да се смята за представител на Светлината, който се бори с мрака. Това е следствие от двойственото значение на всеки символ: онова, което за едните е израз на Духа, може да бъде образ на мрака в очите на другите.“

Тит Буркхард, „Символика на шаха“

„Всичко изглежда по-зле, когато е черно-бяло.“

Пол Саймън^[1], „Черно-бяло“

Времето сякаш спря. Чувствах се напълно изгубена.

Не можех да откъсна очи от тези на Вартан Азов — тъмновиолетови, почти черни, бездънни. Помнех как тези очи ме гледаха над шахматната дъска. Когато бях единайсетгодишно дете, тези очи не ме изплашиха. Защо сега ме ужасяваха?

Усещах как потъвам, сякаш някакъв водовъртеж ме дърпаше надолу в дълбок тъмен кладенец, от който излизане нямаше. Същото усещане отпреди толкова години от онзи ужасен момент на играта, когато осъзнах каква грешка съм направила. Тогава бях почувствала и присъствието на баща си, който, изправен в противоположния ъгъл, ме наблюдаваше. Бавно бях започнала да пропадам към пълната липса на контрол. Падах и падах — точно като онова митично момче, чиито криле започнали да се топят от горещите слънчеви лъчи.

Погледът на Вартан Азов както винаги не трепваше, той стоеше в антрето ми, гледаше ме над главите на Лили и Нокомис, втренчен в мен, сякаш бяхме съвършено сами, единствените хора в целия свят, обединени от някакъв интимен танц. Разделяха ни само черните и белите квадрати на шахматната дъска. Коя игра бяхме играли преди десет години? Каква игра играехме сега?

— Нали знаете — наруши магическото мълчание Нокомис и обърна глава към Лили и Вартан, — никога не знаеш кого можеш да срещнеш при определени обстоятелства.

Приятелката ми изрита ботушите си, смъкна пухения анорак, захвърли шапката си и по гърба й чак до кръста се изсипа истински водопад от права черна коса. Миг след това тя мина с едри крачки покрай мен и напусна антрето само по чорапи. Тръшна се на каменния перваз около камината, стрелна ме с крива усмивка и добави:

— Или да напомня девиза на американските морски пехотинци…

— „Мнозина са звани, но малцина са призвани“ ли? — предположих аз смело, познавайки натрапчивата склонност на приятелката си да използва готови фрази. Всъщност този път почувствах облекчение от това да вляза в нейния тон. Но тя познаваше по лицето ми, че нещо не е наред.

— Не — отвърна тя с вдигната вежда. — „Просто търсим няколко добри мъже.“

— За какво, за бога, говорите? — обади се Лили, която влезе след нас. Беше свалила плътно прилепналия скиорски костюм, който подчертаваше всяка извивка на тялото й.

— Сближаване с врага — подхвърлих аз, загатвайки за Вартан. Грабнах Лили за лакътя, дръпнах я настрани и изсъсках: — Много бързо забрави миналото. Как ти хрумна да водиш точно него тук? Може да ти бъде син!

— Гросмайстор Азов е мое протеже — скастри ме Лили възмутено.

— Така ли ги наричат вече? — повторих аз думите на Кий.

Това едва ли бе точно така, защото и аз, и Лили знаехме, че ЕЛО коефициентът на Вартан беше с двеста точки по-висок отколкото този на Лили изобщо някога е бил.

— Гросмайстор ли? — попита Кий. — По какво е гросмайстор?

Подминах въпроса й. Майка ми бе изкоренила напълно всички шахматни термини от речника на нашето семейство. Лили остана непоколебима. Но и стовари още неочаквана информация върху моя и без това претоварен мозък.

— Идеята Вартан да е тук не е моя — осведоми ме тя спокойно. — Майка ти го покани! Аз само го докарах!

Тъкмо се съвземах от този удар, когато в стаята нахълта някакъв дребен мокър гризач, накичен с подгизнали панделки. Отвратителното животно изхвръкна във въздуха и се приземи в прегръдките на Лили. Лизна я по лицето с розово езиче.

— Милата ми За-за — загука леля ми на зверчето. — Ти още не си се запознала с Александра! Тя много ще се радва да те гушне за момент, нали…? — и преди да се усетя, тя набута гърчещото се същество в ръцете ми.

— Боя се, че още не съм намислила подходящо определение за това чудо — призна Кий, която очевидно се забавляваше с нашия кучешки разговор.

— Може би нещо от рода на „Колкото по-добре познаваш някого, толкова повече го презираш“? — отбелязах аз саркастично. Но веднага съжалих, че изобщо съм си отворила устата, защото гадното куче се опита да пъхне език между зъбите ми. Върнах го отвратена на Лили.

Докато си разменяхме животното, смъртният ми враг Вартан Азов влезе в стаята при нас без кожените си одежди. Стоеше сега пред нас с черно поло и тесни черни панталони. Към това вървеше семпла златна верижка, която струваше повече от наградния фонд на всички шахматни турнири, за които бях чувала. Прокара ръка през гъстата си непокорна черна коса, докато оглеждаше издълбаните в дърво тотеми и просторната семейна хижа.

Вече ми беше ясно защо бе предизвикал такъв фурор в „Златната жила“. Очевидно през последните десет години моят някогашен противник се бе занимавал и с много по-тежки физически натоварвания от шаха. Обаче хубавото си е хубаво, както би казала Кий. Красотата му с нищо не правеше присъствието му тук по-приемливо за мен. Защо, за бога, майка ми бе поканила на тържеството си човека, чиято поява в живота ни бе ознаменувала края на шахматната ми кариера и бе пряко свързана със смъртта на татко?

Вартан Азов се запъти през стаята право към мен. Нямаше къде да мърдам.

— Къщата е изключителна — отбеляза той с мекия си украински акцент. Когато беше момче, гласът му звучеше много по-зловещо. Загледа се нагоре към оберлихта, откъдето струеше розова светлина. — Не съм срещал нищо подобно — входната врата, каменната зидария, тези статуи на животни, които ни гледат отгоре… Кой е построил всичко това?

Историята на къщата ни беше добре известна в района, така че отговорът дойде от Нокомис:

— За това място се носят легенди. Постройката е последната съвместна работа, ако не и единствената, на племената навахо и хопи. Те открай време воювали за територии със заселниците скотовъдци и с предприемачите, които добивали петрол. Двете племена построили хижата за една от прабабите на Александра. Казват, че била първата бяла жена лекарка в околността.

— Прапрабабата на майка ми — добавих аз. — Доколкото знам, е била опасна фигура. Родена е в каруца на заселници, останала да живее тук и изучавала местните индиански лекарства.

Лили завъртя драматично очи, давайки ми знак, че очевидно става дума за халюциногенни гъби.

— Не мога да повярвам — напевно каза леля. — Как е могла Кат да се закопае тук през всичките тези години? Очарованието на мястото е едно на ръка, но къде остават елементарните удобства?

Тя закрачи из стаята със За-за, която се мъчеше да се измъкне от прегръдката й, и прокара пътьом лакирания си в кървавочервено показалец по праха върху мебелите, оставяйки следа в нея.

— Имам предвид важните неща. Къде например е най-близкият козметичен салон? Кой прибира и донася прането?

— Да не споменаваме въпроса за така наречената кухня — обадих се аз, като посочих огнището. — Майка не беше подготвена да приема гости.

Което правеше идеята за парти още по-странна.

— Никога не съм срещал майка ви — рече Вартан, — макар, разбира се, да бях голям почитател на баща ви. Не бих посмял да ви се натрапя така, но бях много поласкан от поканата на майка ви да отседна тук…

— Да отседнете ли? — едва не се задавих.

— Кат настоя двамата с Вартан да останем да преспим в хижата — потвърди Лили. — Имало достатъчно място за всички, а наблизо липсвали добри хотели.

За мое съжаление и двете твърдения отговаряха на истината. Но съществуваше и още един проблем, който Лили веднага изтъкна:

— Изглежда, Кат още не се е върнала от екскурзията си. Това не е типично за нея. В края на краищата, зарязахме всичко, за да дойдем тук. Не е ли оставила някакво обяснение защо първо ни кани, а след това изчезва?

— Нищо, което да се набива на очи — уклончиво отговорих аз. Какво друго бих могла да кажа?

Добре че бях проявила достатъчно здрав разум да скрия смъртоносната игра в калъфката на възглавничката, преди Вартан Азов да се яви на прага. Усещах как кодираната бележка на майка ми и кухата черна царица буквално прогарят дупка в джоба ми. Да не говорим, че прогаряха и мозъка ми.

Как е възможно картичката с феникс да се появи в хижата, след като, доколкото ми бе известно, я бяхме виждали единствено аз и баща ми преди десет години, и то на хиляди километри оттук? Шокът и хаосът, последвали смъртта на татко в Загорск, заличиха образа на странната жена и посланието, което бе пъхнала в ръката ми преди играта. Когато много след това се сетих за нея, допуснах, че картичката просто е изчезнала някъде, както си и беше. До днес.

Трябваше да разкарам Вартан Азов — при това бързо, — за да мога да обсъдя някои от тези въпроси с леля. Но преди да измисля как да го сторя, видях, че Лили се изправи над писалището на майка ми и остави За-за на пода. После проследи с пръсти кабела, който водеше от телефона към дупка, пробита отстрани на писалището. Лили дръпна крайното чекмедже, но безуспешно.

— Тия проклети чекмеджета все заяждат — обадих се аз от другия край на стаята. Сърцето ми обаче отново учести ритъма си. Как не се бях сетила досега за нещо толкова очевидно? В чекмеджето се намираше старият телефонен секретар на майка ми. Приближих се до писалището. Лили беше отворила чекмеджето насила с помощта на един нож за писма. Със сигурност не бих желала присъстващите тук да чуват записаните лични съобщения, но както би казала Кий, човек невинаги има избор.

Лили ме погледна и натисна копчето, което включваше записа. Вартан и Нокомис също приближиха.

Първи бяха моите две съобщения, които бях оставила от Вашингтон, после няколко съобщения от леля Лили — главно оплаквания от това, че я карат да предприеме пътуване из „пустошта“, както тя наричаше усамотеното планинско убежище на майка ми. Предстояха обаче няколко неприятни изненади, които започнаха със съобщението от още един поканен на партито. За съжаление, отлично познавах записания глас:

— Катрин, скъпа — прозвуча превзетият говор на най-близката ни съседка тук (отдалечена само на пет хиляди акра от хижата), Розмари Ливингстън. Гласът звучеше още по-фалшиво на издрасканата лента. — Чувствам се УЖАСНО, че се налага да пропуснем ПРЕКРАСНОТО ти парти! Двамата с Базил няма да сме тук. Но Сейдж много ще се радва да дойде — ще го стори с най-голямо желание! А нашият нов съсед помоли да ти предам, че също ще успее да присъства. Чао-чао!

Единственото по-лошо нещо от това да прекарам известно време в компанията на скучния и досаден милиардер Базил Ливингстън и вманиачената му по висшето общество съпруга Розмари беше идеята за среща с претенциозната им дъщеря Сейдж — несменяема Кралица на абитуриентския бал и заслужила председателка на Клуба за извънкласни занимания. Тя ме беше изтезавала в продължение на шест години в гимназията. Опитах се да си представя какво ли представлява Сейдж, изпълнена „с най-голямо желание“.

Поне разполагахме с някакво време, преди тя да ни се изтърси — по всичко личеше, че партито е замислено като соаре, а не като следобеден купон.

Големият въпрос защо Ливингстънови изобщо са били поканени, при положение че майка ми не криеше възмущението си от начина, по който Базил Ливингстън бе натрупал състоянието си за сметка на цялото човечество според нея, оставаше.

С две думи, когато започнал, спекулантът Базил Ливингстън разширил максимално контрола си върху ПДХ (Парите на Другите Хора), закупил огромни територии от Колорадското плато и ги превърнал в петролодобивни райони. В това число влизали и земи, свещени за местните индиански племена, за които все още се водели спорове в съда. Това беше част от „борбата“, вече спомената от Кий.

Що се отнася до поканата, отправена към „новия съсед“, както го бе нарекла Розмари… Какво може да е имала предвид майка й? Тя никога не бе дружала с местните. Това парти започваше все повече и повече да напомня на следобедно събиране в „Алиса в Страната на чудесата“ — никога не знаеш какво може да изпълзи изпод най-близката чаша за чай.

А следващото съобщение — непознат мъжки глас с немски акцент — само потвърди най-лошите ми страхове.

— Grüssgott, mein Liebchen — беше записано на касетката, — ich bedaure sehr…^[2] Моля да ми простиш лошия английски. Надявам се, че ще разбереш всичко, което искам да кажа. Обажда се старият ти приятел професор Витгенщайн от Виена. Много се изненадах, когато научих за твоето парти. Кога го замисли? Надявам се, че ще получиш навреме подаръка, който ти изпратих. Моля те, отвори го веднага, защото съдържанието му може да се развали. Съжалявам, че не мога да дойда — едно удоволствие, което се налага да пожертвам. В своя защита ще кажа, че отсъствието ми се дължи на факта, че се налага да присъствам на Царския турнир по шах в Индия…

Отново почувствах опасност, натиснах „пауза“ и вдигнах поглед към Лили. За щастие тя засега изглеждаше напълно объркана. Но за мен беше ясно, че в това съобщение висяха твърде много ключови думи. Най-важната сред тях беше, разбира се, думата „шах“.

Колкото до тайнствения „професор Витгенщайн от Виена“, не знам колко време й е трябвало на майка ми да се досети или пък колко ще й е необходимо на Лили да разбере кой е всъщност той. Но независимо от акцента, на мен ми бяха достатъчни едва дванайсет секунди, за да „разбера всичко, което той иска да каже“. Включително и да разконспирирам идентичността му.

Истинският Лудвиг Витгенщайн — бележит виенски философ, напуснал този свят преди повече от петдесет години, беше известен с трудноразбираемите си трудове, какъвто бе прочутия му „Трактат“. По-близо до целта на записаното съобщение обаче стояха други две негови неясни произведения, които той издал сам и разпространявал сред студентите си в Кеймбридж, Англия. Това били две малки тетрадки, подвързани едната със синя, а другата с кафява хартия. По-късно те станали известни като Синята и Кафявата книга. Тяхна тема били езиковите игри.

Двете с Лили естествено познавахме един страстен поклонник на тези игри, който дори бе публикувал един-два собствени трактата по въпроса, включително и един, посветен точно на тези два текста на Витгенщайн. Връзка между двамата беше и фактът, че Витгенщайн, също като нашия познат, бил роден със странна генна аномалия — едното му око било синьо, а другото — кафяво. На секретаря бе записан гласът на моя чичо Слава. Гласът на доктор Ладислаус Ним.

Знаех, че това сбито съобщение, изречено с преправен глас, има жизненоважно значение, което вероятно само майка ми би могла да разбере. Навярно ставаше дума за онова, което я е накарало да напусне дома си точно в момента, в който трябваше да пристигнат разнородните й гости.

Но ако записаното беше тревожно или дори опасно, защо мама бе оставила съобщението на секретаря, а не го беше изтрила? Освен това защо Ним споменаваше шаха — игра, която майка ми презираше? И от която не разбираше нищо? Какво друго би могло да значи всичко това, особено като се имат предвид ключовите фрази на Слава? Изглежда, съобщението не бе предназначено единствено за майка ми. Трябва да бе отправено и към мен.

Преди да довърша мисълта си обаче, Лили отново натисна „старт“ и аз получих търсения отговор:

— Що се отнася до запалването на свещичките върху тортата ти — каза гласът на Ним със смразяващия си виенски акцент, — то мисля, че е време да предадеш запалената кибритена клечка на някой друг. Пази се, когато фениксът отново се надигне от пепелта, защото може да се изгориш…

ПИЙП! ПИЙП! КРАЙ НА ЛЕНТАТА! — изпищя скърцащият телефонен секретар.

И слава богу, защото не бях в състояние да слушам повече.

Нямаше грешка — страстта на чичо ми към езиковите игри, всички тези хитро подбрани ключови думи кодове като „пожертвам“, „царският турнир“, „Индия“ и „защита“… Не, това съобщение категорично бе свързано по някакъв сложен начин с всичко, което се бе случило днес. А да не успея да разбера точното му значение беше ход точно толкова опасен, колкото и фаталната грешка, която бях допуснала в онази игра преди десет години. Разбрах, че на мига трябва да се отърва от касетката, преди застаналият до мен Вартан Азов — или пък някой друг — да има възможността да се сети за тази връзка.

Дръпнах касетката от телефонния секретар, отидох до огнището и я хвърлих в огъня. Гледах как лентата и пластмасовата й кутийка се стапят и бълбукат в пламъците, а адреналинът започна да пулсира зад очните ми ябълки и причини силната туптяща болка в резултат на продължителното взиране в твърде ярък огън.

Стиснах очи. Това е най-доброто, което можеш да сториш, ако искаш да прозреш скритото.

Онази последна игра в Русия — същата ужасна партия, която майка ми бе подредила само преди часове вътре в рояла — беше вариант на така наречената на шахматен жаргон „индийска защита с царя“. Бях загубила преди десет години заради груба грешка, в резултат на риска, който бях поела в най-ранен етап на играта. Риск, който в никакъв случай не трябваше да поемам, защото всъщност не бях в състояние да предвидя последиците от него и това докъде могат да доведат те.

Какъв беше рискът ли? Бях жертвала черната си царица.

Сега вече със сигурност знаех, че който или каквото да бе убило баща ми преди десет години, то бе свързано с факта, че бях пожертвала черната си царица. Този факт бе послание, върнало се от миналото да ни преследва. За един миг всичко това блесна с яснота, равна на разликата между черните и белите квадрати на шахматната дъска.

Майка ми се намираше в сериозна опасност, може би толкова сериозна, колкото опасността, застрашаваща баща ми преди десет години. Освен това току-що бе предала запалената кибритена клечка в моите ръце.