Катрин Невил
Пожарът (11)

Воалът

„Бива ли да пишем за нещата, за които не се говори?

Бива ли да разкриваме нещата, които трябва да останат скрити?

Бива ли да произнасяме думите, които не трябва да бъдат произнасяни?“

Император Юлиан, „Химн за майката на боговете“

Султанският харем

Дворецът Дар ал-Макзен

Фез, Мароко

Зимното слънцестоене, 1822 г.

Хаидѐ оправи вървешком воала си. Бързаше през широкия вътрешен двор на султанския харем. Придружаваха я двама широкоплещести евнуси, които не беше виждала до тази сутрин. Тя, както и останалите обитатели на харема, бе вдигната в зори от охраната на двореца, с нареждането всички да се облекат и да се приготвят колкото е възможно по-бързо за напускане на дворцовите помещения.

Началникът на охраната отдели Хаидѐ от останалите и я уведоми, че я викат веднага във външния двор, който свързваше харема с двореца.

Естествено, в момента, в който жените разбраха каква е причината за тази ужасяваща заповед, настъпи хаос. Султан Мулай Сулиман, наследник на Пророка и защитник на вярата, току-що бе починал от апоплектичен удар. Властта наследяваше неговия племенник Абдул Рахман, който заедно с харема и свитата си щяха да заемат двореца от днес. От предишни случаи на наследяване на трона бе известно, че предстои голям търг на човешка плът и дори масово клане, за да се предотврати всяка заплаха за новата власт от страна на ненужните вече придворни на предишния владетел.

И докато наложници, слуги и евнуси, вече облечени, стояха сред познатите ухания на розова вода, лавандула, мед и мента във все още топлата безопасна прегръдка на харема — единствен дом за някои от тях, — те разговаряха уплашено как неочакваното развитие на събитията ще се отрази на всеки. Едно бе сигурно — надежда почти нямаше.

Хаидѐ беше пленница и без кръвна връзка със семейството на султана, така че излишно бе да разсъждава какво й готви съдбата. Защо от всички обитателки на харема викаха единствено нея във външния двор? Това можеше да означава само едно. По някакъв начин бяха разбрали коя всъщност е тя. И още по-лошо — какво представлява голямата буца въглища, която преди единайсет месеца беше открита сред вещите й и конфискувана от султана.

Пристъпваше между мускулестите си придружители в открития вътрешен двор покрай фонтаните, подгрявани цяла зима, за да не измръзнат рибките в басейна. Говореше се, че изящните бели ажурени резби в мавърски стил на портиците и галериите наоколо, макар и нежни като дантела, бяха издържали вече шестстотин години, защото материалът, от който бяха направени, бил смесен със стрити на прах кости на християнски роби. Хаидѐ се надяваше да не бъде застигната от подобна съдба. Сърцето й биеше от вълнение и страх пред неизвестността.

Вече повече от година Хаидѐ беше одалиска, прислужничка в харема. Държаха я в плен, охранявана от евнусите и робите на султана. Дворецът Дар ел-Макзен се простираше на площ от двеста акра заедно с великолепни градини и басейни, джамии и казарми, хареми и хамами. Крилото, което включваше харема, покоите и къпалните към него, свързани помежду си с дворове и градини без покриви, открити към зимното небе, можеше да подслони хиляда съпруги и наложници, заедно с огромно количество прислуга.

Хаидѐ обаче се задушаваше в тези привидно открити към простора градини. Бе заключена заедно с още стотици други човешки същества тук, зад железните решетки и плътно затворените врати и прозорци, които ги държаха далеч от външния свят. Бе изолирана напълно, макар че и за миг не оставаше сама.

А Каури — единственият защитник и приятел на този свят, който можеше да я открие в заключената отвсякъде крепост — бе предаден на търговците на роби заедно с целия останал екипаж в момента, в който отвлеченият им от пиратите кораб бе изтеглен в пристанището. Хаидѐ ясно си спомняше ужаса от преживяното.

Край адриатическия бряг, малко преди Венеция — корабът им бе заобиколил пристанищния град Пиран — име, означаващо „Пламък“, — се издигаше древен фар още от римско време, предупреждаващ корабите за острите скали. Това бе последното място, в което свирепите корсари, известните в цял свят пирати от Пиран, все още упражняваха страшната си професия — продаваха европейци в мюсюлманските страни. Такива роби носеха името „бяло злато“.

В момента, в който Хаидѐ и Каури осъзнаха, че корабът им е взет на абордаж от словенски пирати, и на двамата им стана ясно, че този неочакван обрат ще доведе до последствия, чийто ужас още не могат да си представят.

Малобройният екипаж на кораба и двамата млади пътници със сигурност щяха да бъдат ограбени, а после продадени на търг на пазарите за роби. Момичета като Хаидѐ биваха продавани, за да станат нечии съпруги или пък проститутки, но съдбата на момче като Каури можеше да бъде далеч по-страшна. Търговците на роби караха такива момчета дълбоко в пустинята, кастрираха ги и ги заравяха в горещите пясъци, за да спре кървенето. Ако момчето оцелее, става много ценно и може да бъде продадено изгодно в Османската империя като евнух за харемите или дори във Ватикана, в папския двор, където да бъде обучено за певец.

Единствената им надежда беше северноафриканският бряг. Британци, американци и французи бяха воювали там десетилетия, така че сега бреговете на Африка бяха затворени за трафик на хора. Преди пет години бе сключен договор и в резултат осемдесет хиляди европейци бяха освободени от северноафрикански плен и днес морските пътища на Средиземно море бяха отново отворени за нормална свободна търговия.

Само едно място на африканския бряг на Средиземно море не бе под контрола нито на Османската империя, нито на християнска Европа и все още приемаше човешката плячка на пиратите — султанатът Мароко. Страната беше напълно изолирана, а столицата Фез — закътана навътре в сушата, далеч от брега, между планините Риф и Атласките планини. Вече трийсет години Мароко страдаше от желязното управление на султан Мулай Сулиман.

След месеци пленничество в харема Хаидѐ беше научила достатъчно за неговото управление и страховете й се бяха разгорели още по-силно.

Макар сам да бе от рода на Пророка, Сулиман отрано бе прегърнал идеите на арабския сунитски реформатор на исляма Мохамед ибн ал-Уахаб. Фанатизираните му последователи бяха помогнали на арабския владетел Ибн-Сауд бързо да си възвърне големи части от арабските земи, завладени преди това от османските турци.

Триумфът му бе кратък, но религиозната страст на Уахаб бе хвърлила искра в сърцето на Мулай Сулиман, султан на Мароко, и той безмилостно, методично и старателно бе прочистил религиозните среди в страната си. Бе прекъснал търговските си връзки с „изменниците“ турци, както и с неверниците от Франция с тяхната обречена революция, последвана от създаването на обречена империя. Бе започнал да преследва култовете към различни светци сред шиитите и бе унищожил суфитските ордени.

Съществуваше само един народ, който Мулай Сулиман така и не бе успял да постави под свой контрол през всичките трийсет години на управлението си — това бяха берберите суфити, населяващи земи оттатък планините.

Точно този факт ужасяваше Хаидѐ най-силно през месеците на нейното пленничество. Защото, ако някой в Мароко откриеше, че Каури — където и да бе той сега — е едновременно и бербер, и суфит, то със сигурност момчето нямаше да бъде нито осакатено, нито продадено. То щеше да бъде убито на място.

И тогава Хаидѐ, която до ден днешен стриктно пазеше тайната, поверена й от Али Паша, щеше да загуби и последната искрица надежда да види някога отново външния свят като свободен човек. Нямаше да успее да открие Черната царица, която й бяха отнели, да я вземе и отнесе в сигурни ръце.

Въпреки завладялото я отчаяние, докато наместваше воала си и вървеше с придружителите си по дългата открита галерия към външния двор, не спираше да си повтаря онази мисъл, която безспир се въртеше в главата й през последните единайсет месеца.

Щом разбраха, че корабът им е похитен, още преди да акостират на мароканска земя, за да бъдат разделени навярно завинаги, Каури й бе казал, че в Мароко има само един човек, който би могъл да им помогне и трябва да се постараят да го открият, защото за него говорел с уважение дори самият Баба Шемими. Велик учител, познал Тарик’ат и тайния Път, суфитският отшелник, известен като Стареца от планината. Каури бе казал, че ако той или Хаидѐ успеят да избягат от плен, на всяка цена трябва да търсят този човек.

Сега в кратките минути, които предстоеше да прекара извън затвореното пространство на харема, момичето се молеше да съумее да мисли и действа бързо съвсем сама. Иначе всичко наистина щеше да бъде изгубено.

Атласките планини

Шахин и Шарло достигнаха последния планински склон, когато залязващото слънце тъкмо докосваше най-високия връх на увенчаната с вечен сняг планина Зерхун в далечината. Три месеца им бяха необходими, за да извършат тежкото зимно пътуване през пустинята от Тасили, дълбоко в сърцето на Сахара, до град Тлемчен. В града бяха сменили камилите си с коне, далеч по-пригодни към мразовития климат и неравния терен на високите Атласки планини, през който предстоеше да преминат. Това бе Кабилия, земята на берберите кабили.

Също като Шахин Шарло носеше индиговосиния литам на туарегите. Тях арабите наричаха мулетхемин — Забулените, а името, дадено им от гърците, беше глаукои — Сините, заради бледосиния оттенък на светлата им кожа. Самият Шахин беше таргуи, благородник от туарегите Кел Рела. Те от хилядолетия контролираха и поддържаха пътищата през огромната Сахара — копаеха кладенци, откриваха паша за добитъка и осигуряваха въоръжена охрана. От древни времена туарегите бяха най-почитаните сред народите на пустинята — уважаваха ги и търговци, и пътуващи поклонници.

А сините воали не просто защитаваха двамата мъже от непостоянния климат в пустинята и в планините. Докато ги носеха, пътниците си оставаха дакил-ак — хора под закрилата на амазигхите, или берберите, както ги наричаха арабите.

По време на хилядите километри път, който в по-голямата си част минаваше през ненаселени територии, Шарло и Шахин бяха получили от амазигхите много повече от храна и отпочинали коне за смяна. Бяха получили и информация. Тя беше достатъчна двамата мъже да променят първоначалния си маршрут на север към морето. Шарло и Шахин бяха свили на запад, към планините.

Имаше само една страна, в която синът на Шахин и спътничката му може да са били отведени — Мароко. А там само един човек можеше да им помогне да ги освободят — един велик суфитски мъдрец. Стига да успееха да го открият. Името му беше Стареца от планината.

* * *

Високо на стръмния склон Шарло дръпна юздите на коня и спря до своя спътник. Свали индиговия литам и го прибра в торбата на седлото. Шахин бе сторил същото. Бяха твърде близо до Фез и трябваше да бъдат предпазливи — някой можеше да ги забележи. Воалът, който ги бе пазил в пустинята и в планините, бе опасен тук, от другата страна на Атласките планини, в земите на сунитите.

Двамата мъже се взряха в обширната долина, сгушена сред високи върхове. В краката им кръжаха птици. Тук, на това вълшебно място, по невиждан начин се сливаха много и различни води — потоци, водопади, извори, реки. Ниско долу, потънало в зеленина, се ширеше море от боядисани в искрящо зелено керемидени покриви, които блестяха на косото зимно слънце. Град, потънал във вълните на времето.

Това беше Фез, свещеният град на мурафа — истинските наследници на Пророка. Свещено място и за трите клона на исляма, но най-вече за шиитите — тук, в планината, се намираше гробницата на Идрис, праправнук на дъщерята на Пророка Фатима и първият от рода на Пророка, достигнал магреб — западните земи.

Мароко бе земя с велика красота, криеща мрачни прокоби.

— Една пословица на тамазигт, езика на кабилите — обади се Шахин, — гласи: Aman d’Iman — водата е живот. Водата обяснява дълголетието на Фез, едновременно град и свещен фонтан. Наоколо има много древни пещери, прокопани от водите, криещи древни тайни. Те са идеално място да скрием онова, което сме дошли да търсим. — Той замълча, сетне добави тихо: — Сигурен съм, че синът ми е тук.

* * *

Двамата мъже седяха пред потрепкващите пламъци на огъня, накладен пред една пещера високо над Фез, където се бяха подслонили за през нощта. Шахин бе оставил настрана своята пръчка талак — знака на принадлежността му към благородниците, които имаха право да бият барабани. Бе свалил и украсените с ресни ремъци от козя кожа, които туарегите носеха кръстосани през раменете си. Двамата вечеряха със заека, който бяха уловили и сготвили.

Но между тях сега, както и през цялото им пътуване, лежеше нещо недоизказано, което се криеше под повърхността и шептеше като движещите се пясъци на пустинята.

Шарло вече знаеше, че не е загубил напълно ясновидската си дарба, но и че не е в състояние да я контролира. Докато прекосяваха пустинята, той често бе усещал Всевидението да го дърпа като парцалив бездомник, хванал края на бурнуса му. В такива моменти той можеше да каже на Шахин кой от търговците на пазара заслужава доверие и кой е твърде алчен, кой има жена и деца, за които да се грижи, и кой се готви да им забие ножа. Такива неща предвиждаше лесно, така лесно, както беше още от рождението му насам.

Но за какво можеше да послужи такава непостоянна и ограничена дарба предвид сложността на задачата, която им предстоеше? Всеки път, когато се опиташе да разбере къде е синът на Шахин, Всевидението му се сблъскваше с някаква преграда. Не че не можеше да види нищо, но видението приличаше на оптическа измама, на оазис с палми, който зърваш в пустинята, но знаеш, че в него няма вода. Когато помислеше за момчето Каури, пред очите на Шарло се мяркаше блещукащо видение, но той знаеше, че то не е истина.

Сега, в треперливата светлина на огъня, докато слушаха как конете им дъвчат зобта, извадена от дисагите, Шахин проговори:

— Питал ли си се някога защо мъжете туареги носят индиговия литам, а жените им ходят незабулени? — попита той. — Нашият воал има традиция, по-стара от самия ислям. Арабите също били много изненадани от този обичай, когато дошли по нашите земи. Според едни воалът ни защитава от пустинния пясък, а според други, че е талисман срещу зли очи. Но той е най-важен за нас, хората, свързани с барабаните. В древни времена са го наричали „знак на злата уста“.

— Злата уста ли?

— Става дума за древните тайни — „онези неща, които никога не трябва да бъдат изговаряни от човешка уста“. Такива тайни са съществували и съществуват и днес по целия свят, във всяка човешка култура — продължи Шахин. — Между посветените обаче тези тайни могат да бъдат споделяни чрез ударите на барабаните.

Шарло научи от Шахин, че всяко от племената туареги, известни като „хората на барабаните“, произхожда от прародител жена. Старейшината на групата с барабаните — често също жена — пазеше свещения барабан на племето, за който се вярваше, че притежава мистична сила.

Подобно на суфитските еничари, контролиращи по-голямата част от Османската империя, туарегите от стотици години използваха тайния език на своите инструменти, за да предават послания през огромните разстояния в своите обширни земи. Езикът им бе толкова могъщ, че в страните, в които съществуваше робството, барабанът бе забранен предмет.

— А тези древни тайни на туарегите — „злата уста“ и воалът — свързани ли са по някакъв начин с твоя син? — попита Шарло.

— Все още ли не можеш да го видиш? — попита Шахин. Лицето му остана безизразно, но Шарло чуваше неизречените думи — дори и сега ли, когато той може би е толкова близо?

Шарло поклати глава, потри ръце над огъня, за да ги стопли, и прокара пръсти през червената си коса в опит да подреди обърканото си съзнание. Вдигна поглед към лицето на Шахин, сякаш излято от древен бронз. Златистите му очи напрегнато се взираха в Шарло над огъня. Шахин чакаше.

По-младият мъж се усмихна с известно усилие.

— Разкажи ми за него. Може би това ще ни помогне да го открием. Нещо като да накараш жадната камила да надуши водата в пустинята. Ето например името му е Каури. Особено име.

— Синът ми се роди сред скалите Бандиагара — подхвана Шахин, — в земята на догоните. Каури е догонската дума за cowrie — морски охлюв, който живее в Индийския океан. Ние, африканците, използваме раковината му като разменна монета от хиляди години. Сред догоните обаче мъничката раковина каури притежава друго дълбоко значение и носи тайна сила. Тя е свързана със скрития смисъл на вселената и за догоните символизира източника на всички думи и числа. Съпругата ми избра това име за детето ни. — Забелязал, че Шарло го наблюдава изненадано, добави: — Съпругата ми, майката на Каури, беше много млада, когато се оженихме, но въпреки това имаше голяма власт сред народа си. Името й беше Базу. На езика на догоните това означава „женски огън“. Тя беше една от Повелителките на огъня.

Жена ковач!

Шарло беше шокиран, когато осъзна значението на тези разкрития. Навсякъде в пустинята, а и не само там, професията на ковачите ги изключва от колективния живот на обществената група, към която принадлежат, макар че им дарява и голяма сила. Наричаха ги Повелители на огъня, тъй като изработваха оръжия, глинени съдове, инструменти. Бояха се от тях, защото занаятът им беше тайна, а и говореха на таен език, с който се разбираха помежду си. Ковачите контролираха както скритите похвати на посвещаването, така и демоничните сили, приписвани на духовете от древността.

— Значи такава е била жена ти. Майката на Каури — каза удивено Шарло. — Но как я срещна, как стана така, че се ожени за нея?

Как стана така, без аз да разбера! Шарло усещаше как всички тези новини го изтощават до крайност.

Шахин мълчеше, златистите му очи бяха сякаш забулени в мъгла.

— Всичко беше предсказано и се сбъдна — промълви той след малко. — Женитбата ми и раждането на нашия син, и ранната смърт на жена ми Базу.

— Предсказано ли? — попита Шарло. Ужасът, който досега само се бе прокрадвал тихо, го завладя с пълна сила.

— Предсказано от теб, Ал-Калим — отвърна Шахин.

Аз съм го предсказал. А не помня.

Шарло се взираше в своя спътник. Устата му бе пресъхнала от страх.

— Ето защо, когато те открих преди три месеца в Тасили, почувствах шок, сякаш съм загубил нещо много ценно — каза Шахин. — Петнайсет години по-рано, когато ти беше още момче на възрастта на Каури, само на крачка от възмъжаването, видя всичко това, което току-що ти разказах. Каза, че от мен ще се роди син, чието съществуване трябва да бъде пазено в тайна, тъй като неговата майка ще е Повелителка на огъня. Каза още, че той ще трябва да бъде обучаван от онези, които притежават великата мъдрост на древните тайни — тайните, записани в сърцето на шаха, познат ни днес под името шаха Монглан, тайни, за които се вярва, че могат да въздигат и унищожават цивилизации. Когато Ал-Джабир ибн Хайам създал шаха преди повече от хиляда години, го нарекъл шаха на Тарик’ат — пътеката на суфитите, шаха на тайния Път.

— Кой е посветил сина ти в тези тайни? — попита Шарло.

— Майката на Каури почина, когато той бе на три години. От този ден синът ми бе взет на обучение и поставен под закрилата на великия бекташ, суфитския пир Баба Шемими. Узнах, че през януари, когато турците нападнали Янина, моят син бил призован да помогне за спасяването на много важна фигура от шаха, пазена дотогава от Али паша. Когато Янина паднала, Каури бил изпратен заедно с една придружителка към морето. Това е последното, което се знае за него.

— Трябва да ми разкажеш всичко, което ти е известно от историята на шаха Монглан — въздъхна Шарло. — Разкажи ми сега, а утре в зори ще слезем от планината и ще открием сина ти.

После младият мъж застина, втренчен в пламъците, вглъбен дълбоко в себе си. А Шахин започна да разказва.

Разказът на Синия

През 733 година по западното летоброене Ал-Джабир ибн Хайам вече осма година работел усилено върху шаха на Тарик’ат с помощта на стотици опитни занаятчии. Правел го за първия халиф на Багдад — Ал-Мансур, но никой освен Джабир не знаел, че във фигурите и дъската са кодирани тайни. Те се коренели в неговия известен суфитски алхимически трактат „Книги на равновесието“, посветен на покойния шейх Джафар ал-Садик, бащата на шиитския ислям.

Джабир вярвал, че скоро ще завърши шедьовъра си. Но през лятото на същата година халиф Ал-Мансур бил изненадан от вестта за пристигането на важна индийска делегация от планините на Кашмир. Официално повод за посещението им било установяването на търговски връзки с младата династия на Абасидите в Багдад. Всъщност мъжете били изпратени с мисия, за която никой не можел да се досети. Те носели със себе си древна тайна мъдрост, скрита под формата на два подаръка, създадени по съвременната тогава индийска наука. Разбира се, като учен Ал-Джабир бил поканен на представянето на тези съкровища. Тяхното съществуване щяло да промени плановете му.

Първият дар били индийските астрономически таблици, описващи движението на всички небесни тела през последните десет хиляди години. В тях била съхранена паметта за събития, случили се в небесата и старателно записани в най-древните индийските саги, каквито са Ведите например. Същността на втория подарък била тайна за всички в двора, но не и за главния аптекар Ал-Джабир ибн Хайам.

Това били „новите числа“. „Нови“ те били само за земите, разположени западно от Индия. При тези числа значение имала позицията им на изписване. Ако досега две линии или два камъка, поставени един до друг, означавали цифрата „две“, то при новите числа те означавали едно плюс десет, тоест „единайсет“.

Още по-хитро било въвеждането на една допълнителна цифра, която можела да заема самостоятелна позиция. Днес ние тук я наричаме шифър, от арабската дума sifr, която означава „празен“. Европейците я наричат „нула“. Тези цифрови нововъведения — носещи днес името „арабски цифри“ — щели да дадат революционен тласък на арабската наука. Съществували в Индия вече повече от хиляда години, но щели да останат непознати за Европа още цели пет века. След това закъснение те все пак достигнали западните земи през Северна Африка.

Вълнението на Джабир било неописуемо. Той начаса проумял връзката между двата подаръка — новите числа осигурявали необходимите задълбочени и сложни изчисления за астрономическите таблици. Ученият разбрал всичко това, свързвайки го с едно друго индийско изобретение, което отдавна било прието в арабския свят — играта на шах.

След още две години усилена работа Ал-Джабир успял да закодира кашмирските математически и астрономически тайни в шаха на Тарик’ат. Сега шахът съдържал в себе си не само мъдростта на суфитските алхимици и на тайния Път, но криел и самата awa’il. Тази дума значи „в началото“ и с нея наричали всички науки, съществуващи отпреди възникването на исляма — те също носят древна мъдрост, върху която ислямските постижения естествено стъпват. Джабир се надявал шахът да се превърне в ръководство за онези от бъдещите векове, които биха пожелали да търсят Пътя.

През октомври 775 година, месеци след като Джабир представил пред двора новия шах, халиф Ал-Мансур починал. Неговият наследник, халиф Ал-Махди, назначил за свои везири или първи министри хора от влиятелната фамилия на Бармакидите. До един зороастрийци, огнепоклонници с традиции, това семейство произхождало от провинция Балк и съвсем наскоро приело исляма. Джабир успял да ги убеди да върнат awa’il — древните науки — към живот, като доведат мъдреци от Индия, които да преведат най-ранните санскритски текстове на арабски.

За кратко древните науки отново изплували и показали силата си. В тези дни Ал-Джабир посветил на семейството на Бармакидите новия си трактат, наречен „Сто и дванайсет книги“. Но скоро срещнал отпор от страна на улама — ислямските богослови, и на главните съветници в Багдад. Те настоявали за връщане към автентичните ислямски традиции. Смятали да постигнат това чрез изгаряне на всички книги, подобни на трактатите на Ал-Джабир, както и чрез унищожаването на шаха, в който се използвали животински и човешки фигури и по тази причина напомнял за идолопоклонничество.

Бармакидите обаче били наясно с важността на шаха Монглан и на кодираните в него знаци. Те виждали в него Imago Mundi — изображение на целия свят, демонстрация на това как многообразието космически води своето начало от Единството, от Единицата.

Самата композиция на дъската повтаряла схемата на някои от най-ранните структури, посветени на тайната на трансформацията на дух и материя, на небе и земя. По подобни схеми били създадени ведическите и иранските олтари за отдаване на почит към огъня, такава била и великата Кааба, съществувала още преди исляма, построена от Авраам и сина му Исмаил.

Изплашени, че такъв документ на могъщата мъдрост като шаха на Тарик’ат може да бъде унищожен по религиозни или политически причини, Бармакидите заедно с Ал-Джабир уредили шахът да бъде прехвърлен тайно на сигурно място — в Барселона, крайбрежен град близо до Баските Пиренеи. Надявали се, че мавърският губернатор на града Ибн ал-Араби, сам той бербер и суфит, ще го опази. И тъкмо навреме, защото скоро след това Бармакидите паднали от власт, а с тях изчезнало и влиянието на Ал-Джабир.

Само три години след като получил шаха, Ибн ал-Араби го изпратил през планините в двора на Карл Велики.

Ето така този могъщ документ, обединил в себе си цялата древна мъдрост на Изтока, попаднал в ръцете на най-великия владетел на Запада. Всъщност през последните хиляда години шахът се намира единствено и само под западна власт.

* * *

Шахин замълча и загледа Шарло в мътната светлина на огъня, от който бяха останали само аленеещи въглени. Младият мъж седеше с изправен гръб, кръстосал крака, но очите му бяха затворени. В пещерата вече цареше почти пълна тъмнина, дори конете бяха заспали. Само пред входа й светлината на пълната луна се отразяваше в белия сняг.

Шарло отвори очи и загледа наставника си с израз на най-голямо внимание. Изглеждаше така, сякаш се напряга да види нещо, скрито зад воал. Шахин познаваше този поглед отдавна — той предшестваше появата на пророческите видения на Шарло.

— Свещената мъдрост и държавната власт са в конфликт от много отдавна, нали? — попита Шарло внимателно, сякаш опипваше почвата за разсъждението си. — На мен обаче ми се струва, че огънят е това, което натрапчиво се появява отново и отново във всички разкази. Джабир е бил бащата на ислямската алхимия. Огънят навярно е бил неделима част от практическата му работа. А ако защитниците му в Багдад, семейството на Бармакидите, са били наследници на магите, на зороастрийските жреци, техните прадеди със сигурност са поддържали и са се покланяли пред олтари на огъня, в които е горял вечен пламък. Има една-единствена обща дума, която съществува на всички езици и която характеризира хората, свързани с огъня, с процеса на принасяне на жертви — ковачите, шаманите, готвачите, касапите, както и жреците, които извършват жертвоприношения и изгарят жертвите на олтарите. Тази дума е Mageiros — магът, върховният майстор, тройно прославеният повелител на Тайните. Олтарите, посветени на огъня, както и индийските числа, астрономическите таблици, въобще цялата awa’il, всичките древни науки, за които ти вече говори, както и самата игра на шах — всички те произхождат от Северна Индия, от Кашмир. Но кое е онова, което ги свързва една с друга?

— Надявам се, че пророческата ти дарба може да даде отговор на този въпрос — отвърна Шахин.

Шарло го погледна сериозно, впери поглед в единствения мъж на света, когото смяташе за свой баща.

— Може би съм загубил дарбата си — промълви най-сетне младият мъж. В този момент той за първи път призна тази възможност, дори пред самия себе си.

Шахин бавно поклати глава.

— Ал-Калим, добре знаеш, че твоето раждане бе предречено сред нашите народи. Писано е, че един ден един наби, един пророк, ще дойде при нас от Бахр ал-Азрак — от азурното море. Ще има силата да говори с духовете, ще следва на Тарик’ат, мистичния Път на познанието. Той ще бъде за’ар, точно като теб — човек със светла кожа, сини очи и червена коса. Ще бъде роден пред очите на богинята, на фигурата, изрисувана върху скалите на Тасили, която моят народ нарича Бялата царица. Тя те е чакала осем хиляди години, защото ти си инструментът на нейното възмездие, точно както гласи пророчеството. Защото писано е: Ще се въздигна отново като феникс от пепелта в деня, в който камъните и скалите запеят… а пясъците в пустинята заплачат с кървави сълзи… този ден на земята ще бъде ден за възмездие. Знаеш, че всичко това е било предречено за теб, както ти предрече много неща за другите — продължи Шахин. Но има едно-единствено нещо, което никой човек не знае, нещо, което никой пророк, колкото и велик да е той, не може да предскаже сам за себе си. Собствената си съдба.

— Значи вярваш, че онова, което замъглява ясновидския ми поглед, всъщност е нещо, свързано с моето бъдеще? — изненадано попита Шарло.

— Мисля, че само един човек може да повдигне воала на тази тайна — отговори Шахин. — Утре ще отидем да го потърсим в планините Риф. Името му е молла Ад-Даркави. Той е онзи, когото наричат Стареца от планината.

„Всяко нещо е скрито в своята противоположност — печалбата в загубата, дарът в отказа, честта в унижението, богатството в бедността, силата в слабостта… животът в смъртта, победата в поражението, могъществото в безсилието и така нататък.

Затова, ако човек иска да намери, той трябва да е щастлив, ако загуби…“

Молла ал’Араби ад-Даркави, „Раза’ил“

 

 

Отшелнически скит Бу-Берих

Долината Риф, Мароко

Молла ал’Араби ад-Даркави, Стареца от планината, великият шейх на суфитския орден Шадхили, бе на смъртен одър. Скоро щеше да се пренесе далеч отвъд воала на илюзията, който покриваше света тук и сега. В продължение на месеци бе очаквал смъртта. По-точно, бе я чакал като скъпа гостенка.

До тази сутрин. Внезапно всичко се бе променило, днес всичко бе различно.

Това беше ирония, пратена от Бога — моллата трябваше да я разбира най-добре от всички. В този скит той се бе подготвил да умре спокойно, да потъне в пазвата на Аллаха, както отдавна копнееше. Но Бог бе решил друго.

Защо трябваше да се изненадва от това? Моллата бе суфит достатъчно дълго, за да знае, че когато става дума за пътищата на Аллаха, човек трябва да очаква неочакваното.

Това, което моллата очакваше в момента, беше знак.

Лежеше под тънката покривка, върху каменната плоча, която му служеше за легло, с ръце, скръстени на гърдите. И чакаше. До него бе поставен голям кожен барабан с привързана от едната страна палка. Бе помолил да му го донесат, в случай че внезапно му потрябва. Смяташе, че това при всички положения ще стане.

Легнал по гръб, мъжът се взираше нагоре към единствения прозорец, който хвърляше светлина в скита — в неговата завийя, килия или кът — малка постройка от измит от дъждовете бял камък, кацнала сама високо горе в планината. Тя толкова дълго му бе служила за убежище. Ще се превърне и в моя гробница, помисли горчиво моллата, от момента, в който се превърна в свети мощи.

Навън последователите му вече чакаха. Стотици вярващи бяха коленичили върху снежната земя и тихо се молеха. Е, ще се наложи да почакат. Бог решава, не аз. Защо Бог би оставил един старец да виси така между живота и смъртта, ако не става дума за нещо важно?

А и защо Бог бе довел момчето тук, в планината? Момчето Каури, ученик на бекташите, бе намерил убежище при последователите му, след като избягал от търговците на роби. През всичките тези месеци момчето беше настоявало, че то, както и едно изчезнало момиче са пазители на великата тайна. Според Каури момичето било заловено от хората на султан Мулай Сулиман и затова вече било много трудно, ако не и невъзможно да бъде открито. Дъщерята на Али паша Тебелени. Преди почти година самият велик пир на бекташите Баба Шемими бе поверил точно на нея един свещен предмет — предмет, за който моллата винаги бе мислел, че е просто мит.

Но тази сутрин, вече на смъртния си одър, молла Ад-Даркави осъзна, че историята около този предмет трябва да е истина.

Защото султан Сулиман бе мъртъв. Свитата му скоро щеше да се пръсне като подгонени от вятъра есенни листа. Девойката трябваше да бъде намерена, преди да е станало твърде късно.

А какво се бе случило с безценния предмет, който й е бил поверен?

Шейхът знаеше, че волята на Аллаха повелява той и само той, Ад-Даркави, да даде отговори на тези въпроси. Трябваше да събере сили и да изпълни тази последна поставена му задача. Не биваше да се проваля за нищо на света.

Но за да успее, първо се нуждаеше от знак.

През отвора на тавана моллата виждаше облаците, които се носеха по небето. Изглеждаха като изписани думи. Почеркът на Бог, помисли той. За моллата „Перото“ открай време бе сред любимите сури от свещения коран. Тя бе сурата, която обясняваше как Пророкът бил избран, за да я напише. Тъй като всичко на света е известно на Аллаха — най-милостивия и състрадателния, — той също така знаел, че Мохамед — дано пребивава във вечен покой — не можел нито да пише, нито да чете.

Въпреки този факт или може би именно заради него Бог избрал неграмотния Мохамед да бъде негов посланик и да разкрие пред людете волята му. Едни от първите му заповеди към Пророка били Чети! и Пиши! Бог винаги ни изпитва, помисли моллата, като ни поставя задача, която отначало ни изглежда неизпълнима.

Бяха минали много десетилетия от дните, когато молла Ад-Даркави сам бе просто начинаещ последовател на суфитския Път. Тогава се бе научил да отличава истината от суетата, да отделя зърното от плявата. Бе узнал, че някой може да влачи тежкия хомот на ралото тук, на земята, в болки и немотия само за да пожъне в другия свят обилен урожай от радост и богатство. Дълги години моллата бе упражнявал търпението си, бе изострял вътрешното си чувство, докато най-сетне беше открил тайната.

Някои я наричаха парадокс, воал, илюзия, която сами си създаваме. Нещо с върховна ценност се намира точно пред очите ни, но ние не можем да го видим. Последователите на Исус от Назарет наричат това „камъка, който зидарите отхвърлиха“. Алхимиците пък му дават името Прима материя — първичното вещество, Източника.

Всеки учител, открил великия Път, твърдеше едно и също: откритието се отличава с крайна простота. И като всички простички неща е толкова величаво, че оставя човека без дъх. Наистина, то е обвито в тайна, но нима Пророкът не е казал: Inna lillahi la-sab’ina alfa hijabin min nurin wa zulmatin? Бог е скрит зад 70 000 воала от светлина и мрак.

Воал! Ами да, точно на това приличаха тези бързи и леки облаци, облаците над главата му! Той присви очи, за да ги вижда по-добре. В този миг бързотечните облаци се разделиха. И на моллата му се стори, че високо в небето се появи равностранен триъгълник, облачен триъгълник, перест, подобен на огромно пирамидално дърво с множество клони…

В един ясен миг молла Ад-Даркави съзря значението му. Зад Воала лежеше Дървото на просветлението.

А точно зад този воал се намираше просветлението на Тарик’ат, осъзна моллата, просветлението на мистичния Път, чиито тайни бяха скрити в шаха, създаден от Ал-Джабир ибн Хайан преди повече от хиляда години. Скрити и в онази фигура от него, която другарите му суфити търсеха сега, фигурата, която бе пазил Баба Шемими.

Самото момче никога не я бе виждало, макар че я бе държало в ръцете си. Фигурата бе скрита в някакъв тъмен материал. В пълното си доверие Каури бе разкрил на шейха Даркави, че фигурата била най-важната, онази, която пазела ключа към разбирането на целия шах — Черната царица.

След полученото видение моллата вече вярваше, че знае точно къде е била скрита фигурата от султан Сулиман и неговите хора. Точно като Първичната материя, като тайния философски камък, тя трябваше да бъде поставена на някакво напълно очевидно място, но покрита с воал, който да я скрива. Ако моллата умреше сега, без да сподели видението си, хилядолетната тайна щеше да го последва в гроба.

Старецът събра всичките си сили, отхвърли покривката, надигна се от каменната плоча и се изправи без чужда помощ. Стъпи бос на ледения под. Крехките му треперещи ръце стиснаха с всичка сила пръчицата на барабана и пое дълбоко дъх. Нужно му беше колосално усилие, за да избарабани първо познатия сигнал на суфитите Шадхили.

Сетне, поверил душата си в ръцете на Аллаха, започна да бие барабана.

* * *

Каури чу звук, който не бе чувал откак бе напуснал Бялата земя — барабанния сигнал на суфитите! Това можеше да означава единствено нещо страшно важно. Един по един хората от жалейната тълпа също го чуха и започнаха да вдигат глави от коленичилата си молитва.

Каури също бе на колене в снега сред стотиците други, които се бяха сбрали тук в очакване на смъртта на шейх Даркави. Той се напрегна, за да чуе слабия звук на барабана, и се опита да разчете посланието му. Не успя обаче, тъй като никога преди не бе чувал този ритъм. Каури знаеше, че както всеки барабан има свой собствен глас, така и всеки ритъм носи различно значение, който може да бъде схванат само от ухо, посветено в особеностите му.

Още повече го порази мястото, от което се носеше звукът — той идваше от самата завийя, от каменната килия на шейх Даркави, където светецът лежеше на смъртния си одър. Сред тълпата се понесе удивен ропот. Единственият, който можеше да бие барабана, бе самият Даркави. Каури се замоли това да означава, че надеждата не си е отишла напълно.

Десет месеца след като бе избягал от търговците на роби, които го бяха оковали във вериги още там, на пристанището, Каури се бе опитвал да разбере нещо за съдбата на Хаидѐ и на шахматната фигура, наречена Черната царица. До никаква следа не бяха довели нито неговите усилия, нито тези на суфитите Шадхили, нито помощта на самия шейх. Сякаш момичето и ключът към свещеното наследство на Ал-Джабир бяха потънали вдън земя.

Каури слушаше как ударите на барабана от килията стават все по-уверени и силни. После забеляза някаква суматоха в единия край на тълпата. Един по един, мъжете се изправяха на крака, за да сторят път на някого, който вървеше право към Каури. Момчето не го виждаше, но наоколо се понесе шепот.

— Двама конници — в тихите думи на човека до него се смесваха почит и страх. — Трябва да са ангели. Светецът бие свещения ритъм на Перото!

Каури изгледа учудено човека, но той се взираше някъде зад него. Момчето извърна глава и погледна през рамото си в посоката, в която тълпата се разделяше, за да пропусне нещо, което приближаваше.

През тълпата се движеше висок мъж, възседнал светлосив кон, зад него яздеше още един. Каури видя белите им пустинни роби, червената коса, спусната свободно върху раменете на първия, и веднага си спомни онези забранени икони, изобразяващи Исус от Назарет, които криеха монасите от манастира „Свети Пантелеймон“ на Острова на боровете — мястото, където бе скрита и Черната царица.

Но вторият конник представляваше истинската изненада. Той носеше индигов литам!

Каури скочи на крака и се втурна напред.

Вторият конник бе баща му, Шахин!

 

 

Джамията „Ал-Каравиян“,

Фез, Мароко

Блясъкът на залеза в небето бе угаснал. Мракът бе настъпил. Покритите с лак керемидени покриви на джамията „Ал-Каравиян“ искряха на светлината от факлите, запалени в двора й. Тесните арки, които го заобикаляха, тънеха в сянка. Шарло прекоси откритото пространство на двора, настлано с черни и бели плочки, на път за иша — последната вечерна молитва.

Бе пристигнал възможно най-късно, но все пак навреме, за да влезе в джамията с последната група богомолци за деня. Шахин и Каури отдавна бяха вътре и според плана вече трябваше да са се скрили. Шахин смяташе, че е най-добре Шарло да дойде последен и сам, когато падне мракът, защото, макар червената му коса да бе напълно скрита под чалмата и тежката джелаба, през деня искрящосините му очи можеха да предизвикат подозрение.

Шарло стигна до фонтана. Последните изостанали извършваха ритуалното измиване, преди да влязат в храма. Той бързо събу обувките си, със сведени към земята очи. Изми ръцете, лицето и нозете си а после скришом пъхна обувките си в приготвената под робата торба, за да не ги намери никой тук отвън, след като всички богомолци напуснат джамията.

Изчака всички да влязат, после бутна грамадните резбовани врати и пристъпи в тихия сумрак на храма — гора от бели колони се издигаше във всички посоки, стотици колони, докъдето поглед стига. Сред тях богомолците лежаха по очи на молитвените си килимчета, обърнати на изток.

Остана до вратата, за да сравни вътрешността на джамията с рисунката, която шейхът му бе дал.

Въпреки дебелите си дрехи и топлината, излъчвана от греещите с мътна светлина газеничета, пръснати из грамадната зала, младият мъж не можа да потисне ледената тръпка, която го поби. Това, което вършеше, не бе само много опасно. То бе забранено.

„Ал-Каравиян“ бе сред най-големите и най-дълбоко почитаните джамии, строена преди почти хиляда години от Фатима, богата жена от град Каируан в Тунис, четвъртия свещен град за исляма след Мека, Медина и Йерусалим.

Пространството на джамията бе свещено и дори самото влизане в нея на гяур, неверник, какъвто беше Шарло, вече се наказваше със смърт. Младият мъж бе отгледан от Шахин и знаеше много за неговата вяра, но никой не можеше да подмине факта, че майка му бе послушница, готвеща се да стане монахиня, а истинският му баща бе епископ на католическата църква във Франция.

Във всеки случай възможността Шарло да прекара нощта в свещеното пространство на джамията според плана, предложен от шейха, бе нещо немислимо. Тук тримата бяха като в капан, като птички в торба, безсилни да се върнат към въздуха и да полетят отново.

Но с присъщия си възвишен тон, подсказващ сякаш, че онзи, който го употребява, неведнъж е говорил с ангелите, шейх Ад-Даркави ги бе уверил, че от най-високо място е узнал, че шахматната фигура се намира във великата джамия „Ал-Каравиян“ и знае точно къде е скрита:

— Зад воала в дървото. Следвайте иносказанието на „Сура Светлината“^[1] и със сигурност ще я намерите.

„Аллах напътва към своята Светлина когото пожелае и дава Аллах примерите за хората — Аллах всяко нещо знае.“^[2]

Коран, сура 24, стих 35

„Сура Светлината“

— „Сура Светлината“ е част от известна сура в Корана — обясни Каури шепнешком.

Криеха се зад тежък гоблен в ниша, водеща към погребалната пристройка на джамията. Момчето и Шахин седяха на пода зад гоблена вече много часове, откак молитвата иша бе приключила и храмът бе заключен за нощта.

Според шейх Ад-Даркави от този час чак до сутринта единственият човек в джамията бе мувакитът, Пазителят на времето. Но той цяла нощ оставал в своята стаичка високо горе на минарето, загледан в уредите си — една астролабия и един часовник с махало, подарени на храма от френския крал Луи XIV — за да улови точния час за фаджр, следващата от предписаните от Пророка канонични молитви за деня. Нейното време е между първата светлина на деня и изгрев-слънце. Скритите долу в пристройката мъже бяха в безопасност до утрото, когато вратите на джамията отново се отключваха. Тогава трябваше незабелязано да се смесят със сутрешните богомолци и така да се измъкнат.

Каури продължаваше да шепне, макар наблизо да нямаше никой, който да ги чуе:

— „Сура Светлината“ започва с указанието, че трябва да бъде възприемана иносказателно — нещо като код, зад който се крие „Божията светлина“. Дават ни се пет ключа — Ниша, Светилник, Стъкло, Дърво и Масло. Според моя учител Баба Шемими това са петте стъпки към просветлението, стига да можеш да разшифроваш значението им. Мъдреците спорят за него вече стотици години, без да са стигнали до окончателен отговор. Не съм сигурен за това как точно шейх Ад-Даркави си представя, че стихът води тъкмо тук, в джамията, и как ще ни помогне да намерим Черната царица…

Каури замълча, защото забеляза как рязко се измени изражението на Шарло. Младият мъж неочаквано бе завладян от някакво чувство. Лицето му пребледня, изглеждаше така, сякаш не му достига въздух в тясното затворено пространство. Без предупреждение той рязко се изправи и бутна настрана тежката завеса, която досега ги скриваше. Каури погледна към баща си за съвет, но Шахин също бе вече на крака и бе сграбчил Шарло за лакътя. Двамата изглеждаха еднакво разстроени.

— Какво става? — попита Каури и стана, за да придърпа мъжете отново зад гоблена, преди някой да ги е забелязал.

Шарло поклати глава и загледа Шахин. Погледът му бе замъглен.

— Ти говореше преди за съдбата ми, нали така? — попита той с горчива усмивка. — А може би онова, което пречи на ясновидския ми поглед, изобщо не е свързано с Каури. Господи! Как е възможно? Но все още не го виждам ясно.

— Татко, какво става? — повтори Каури, все така шепнешком.

— Това, което ти ни каза току-що, е невъзможно — отговори Шахин. — Пълен парадокс. Фигурата, която сме дошли днес да търсим тук, фигурата, която сте донесли от Албания преди единайсет месеца, не може да е Черната царица на Ал-Джабир ибн Хайам. Не може да е тя, защото ние вече притежаваме Черната царица. Тя е принадлежала някога на Екатерина Велика. Върнал ни я е внукът й, Александър I, преди повече от петнайсет години и сега тя е на сигурно място в ръцете на бащата на Шарло, епископ Талейран. Как е възможно Али паша също да я е притежавал?

— Но според Баба Шемими — обади се Каури — албанските бекташи и Али паша пазят тази фигура вече повече от трийсет години! Хаидѐ бе избрана от учителя, защото истинският й баща, лорд Байрон, също е бил замесен в историята на фигурата. Ние трябваше да му я занесем, за да я пази!

— Трябва да намерим това момиче час по-скоро — отбеляза Шарло. Нейната роля може да се окаже жизненоважна за всичко, което предстои. Но нека първо разгадаем иносказанието. Знаеш ли някакъв начин да го сторим?

— Мисля, че аз вече го сторих — каза Каури. — Трябва да започнем от мястото, на което се казват молитвите.

* * *

Почти в полунощ — изчакаха, за да са сигурни, че мувакитът вече е заспал — Шахин, Шарло и Каури се промъкнаха в галерията на погребалната пристройка на джамията.

Великата джамия бе пуста. Огромното помещение под петте грамадни купола бе тихо като в открито море под обсипано със звезди небе.

Каури предаде думите на шейх Ад-Даркави, че единственото място в джамията, което е „скрито зад воал“, е алковът, където се намира молитвената ниша — Нишата бе първата стъпка към разгадаването на посланието в „Сура Светлината“.

В същата ниша стоеше и Светилникът, който гореше вечно. Сам той от своя страна бе поставен в Стъкло, обграждащо го и каращо го да се превърне в „искряща звезда, запалена от Благословеното Дърво“. Дървото, споменато в стиха, бе маслина. Тя осигуряваше искрящата светлина, идваща от вечно пламтящото нейно Масло — вълшебно масло, което „пламъкът едва докосва“.

Тримата мъже се запромъкваха безшумно край колонадата към молитвената ниша в другия край на джамията. Стигнаха до нея и преминаха през завесата, която я скриваше. Застанаха пред нишата и впериха поглед в запаления светилник в искрящо лампено стъкло.

Най-после Шарло проговори:

— Нали каза, че последната стъпка в стиха от Корана е Дърво, но аз не виждам нищо подобно тук.

— Да дръпнем встрани воала — предложи Шахин и посочи прозирната завеса, през която току-що бяха преминали. — Дървото трябва да е от другата му страна, някъде в самата джамия.

Дръпнаха завесата и отново стъпиха в пространството на храма. Тогава съзряха последния ключ от загадката, който все още им липсваше — точно пред очите им, окачен на тежката си златна верига, от централния купол на великата джамия „Ал-Каравиян“ висеше огромен полилей, искрящ със светлината на хилядите си светилници. На лампените стъкла на много от тях бяха изрязани звезди и слънца. Отдолу той изглеждаше като древна рисунка на Световното дърво.

— Дървото и Маслото заедно — това е знак — каза Шахин. — Макар че надали това е просветлението, което Баба Шемими желае за моя син. Но поне сме „просветлени“ достатъчно, та да проверим дали там горе няма още една Черна царица.

За техен късмет механизмът, който издигаше и спускаше полилея, бе отлично смазан и се движеше безшумно. Все пак тримата положиха огромно усилие, за да го спуснат, и то само за да открият, че полилеят слиза надолу толкова, че да позволява на прислугата в джамията да налива ново масло в светилниците с помощта на напоени фитили и малки лейки с много дълги дръжки. В най-ниското си положение се намираше на повече от три метра от пода.

Слънцето наближаваше неизбежния си изгрев и тримата вече сериозно се тревожеха, че няма да имат време да се справят със задачата. Как да се качат на „дървото“? Най-после бе взето решение.

Каури, като най-лек от тримата, съблече горната си дреха, остана по тесния си, подобен на туника кафтан и с помощта на Шарло стъпи на раменете на баща си. Покатери се по масивните разклонения на полилея, внимавайки да не събори някоя от безбройните купички с горящо масло.

Шахин и Шарло наблюдаваха отдолу. Съвършено тихо и много ловко Каури се качваше нагоре, стъпка по стъпка. При по-рязко движение огромният полилей се разлюляваше леко, заплашвайки да пролее наоколо горещо масло. Шарло затаи дъх. Наложи си да успокои биещото си до пръсване сърце.

Каури стигна най-горния ред светилници на спуснатия полилей — намираше се на половината на разстоянието до купола, може би на повече от осемнайсет метра от пода. Той погледна надолу към мястото, където се бяха изправили Шарло и Шахин. После поклати глава, за да им покаже, че горе няма и следа от Черната царица.

Трябва да е тук! — помисли Шарло в треската на болката и съмнението. Как е възможно да я няма? Толкова много им струваше да се доберат дотук. Пътуването през великата пустиня и през планините. Залавянето на Каури и бягството му от плен. Мисията на момичето, където и да се намираше то сега. А после този парадокс.

Нима провидческият дар на молла Ад-Даркави бе отслабнал като неговия? Нима бе станала грешка и шейхът не е разчел правилно посланието?

И тогава я видя.

Вперил поглед в грамадния полилей отдолу нагоре, на Шарло му се стори, че забелязва някаква асиметрия. Премести се в точния център на купола и пак погледна нагоре. В дъното на полилея зърна черна сянка.

Вдигна ръка и махна на Каури. Момчето започна внимателно да слиза. Бе значително по-трудно от изкачването. Смъкваше се бавно надолу, пак стъпка по стъпка, заобикаляйки хилядите панички с пламтящо масло.

Изправен под полилея дърво, застанал до Шарло, Шахин наблюдаваше слизането. Каури стигна най-долната част на огромния светилник, увисна надолу на двете си ръце, залюля се, а Шахин го прихвана, като обви ръце около нозете му. Всичко свърши в пълна тишина. Само Шахин веднъж рязко си пое въздух.

Тримата стъпиха на земята и загледаха нагоре в кухата вътрешност на полилея, където беше пъхната черната буца въглища. Трябваше да я извадят, при това час по-скоро, за да могат да издигнат отново полилея, преди мюезинът да призове богомолците за сутрешна молитва.

Шарло направи знак на Шахин, по-възрастният мъж се изправи с раздалечени крака, за да има по-добра опора, и сплете ръце така, че Шарло да може да стъпи на тях. Шарло бавно се качи на раменете му и се изправи несигурно, като протегна ръка нагоре към вътрешността на полилея. Пръстите му докосваха буцата, но не можеха да я хванат. Шарло протегна ръка към Каури. Момчето с мъка се покатери по телата на двамата мъже и стъпи още веднъж на най-долното ниво разклонения на полилея. Така се намираше над шахматната фигура. После бръкна в полилея, достигна я и натисна буцата въглища надолу. Тя се освободи от мястото, в което бе заклещена, и се плъзна надолу към протегнатата ръка на Шарло.

В същия миг силен звън като от гонг раздра тишината в обширната зала на храма. Сякаш идваше отгоре. Шарло трепна, за миг дръпна вдигнатата си ръка, за да възстанови равновесието си, и тогава всичко се обърка. Каури опита да хване буцата, за да спре движението й надолу, но я изпусна. Шахин залитна, Шарло падна от раменете му на земята и се претърколи встрани в мига, в който тежката буца въглища прелетя подобно на метеор от три метра височина върху килима на мраморния под между двамата.

Шарло скочи изплашен и грабна фигурата, а силният звън продължаваше да отеква между колоните, допълнително усилен от високите куполи. Каури се залюля на полилея и скочи на пода сред дъжд от горещо масло. Тримата се приготвиха за бягство…

В този миг звъненето спря.

Храмът отново потъна в тишина.

Шарло погледна двамата си изненадани спътници. После проумя какво се бе случило и се разсмя, въпреки че опасността продължаваше да витае край тях.

— Дванайсет удара, нали? — прошепна той. — Трябва да е полунощ. Забравих за мувакита и проклетия му френски часовник!

* * *

След молитвата на разсъмване тримата се смесиха с богомолците, минаха през портата на двора и излязоха по улиците на Фез.

Денят вече започваше. Слънцето искреше като украсен с филигран поднос пред сребристия воал на мъглата, която тъкмо започваше да се вдига. За да стигнат до най-близката порта на оградената с висока стена столица, трябваше да минат през стария град, из който вече се суетяха търговците на различни хранителни стоки. Въздухът бе напоен с ароматите на розова вода и бадеми, сандалово дърво, шафран и амбра. Старата част на Фез бе най-големият пазар в Мароко, истински лабиринт от сложно преплетени разклонения и улички. Всеки знаеше, че там е много лесно човек да се изгуби без надежда за спасение.

Шарло усещаше, че няма да се успокои, докато не напусне този град с грамадната му стена, надвиснала над тях, сякаш се намираха в средновековен замък. Особено сега, когато в торбата, скрита под дрехите му, бе прибрана шахматната фигура. Трябваше да излезе оттук. Дори само за да може да си поеме спокойно въздух.

Знаеше, че след това трябва бързо да намерят подходящо място, където да скрият фигурата, поне за малко, докато попаднат на следите на момичето, което навярно държеше ключа към цялата загадка.

В стария град, недалеч от джамията, се намираше петстотингодишното религиозно училище Атарин, един от най-красивите религиозни центрове в света. Кедровите му порти и дървените решетки по прозорците бяха украсени с релефи, стените — богато инкрустирани с разноцветни плочки и златни калиграфски надписи. Молла Ад-Даркави им бе обяснил, че до покрива на училището има публичен достъп и оттам се открива гледка към целия стар град. Можеха да го използват, за да очертаят маршрута си за бягство.

По-важното беше, че Шарло не можеше да се освободи от усещането, че нещо го привлича към това място, макар че все още не можеше да види ясно защо.

Скоро тримата застанаха до парапета на покрива на училището и Шарло оглеждаше стария град, опитвайки се да се ориентира. Под тях лежеше лабиринт от тесни улички, пълни с магазинчета и сукове, къщи, боядисани в бежово, с малки градинки, фонтани и дървета.

Точно под краката им, сред главната чаршия „Ал-Атарин“, непосредствено до стените на училището, Шарло видя необикновена гледка. Гледката. Тя бе видението, което бе чакал досега. Видението, което замъгляваше всички останали.

Когато осъзна какво вижда, целият потрепери.

Това бе пазар за роби.

Никога не бе виждал пазар за роби през живота си, но нима можеше да го сбърка? Стотици жени, затворени в грамадни оградени кошари като животни в селски двор, приковани една за друга с окови около глезените. Те стояха, без да се движат, свели очи към земята, сякаш се срамуваха да погледнат към голямата платформа, към която скоро щяха да ги поведат, за да бъдат огледани от купувачите.

Само едно момиче гледаше нагоре. Сребристите й очи се взираха право в Шарло. Вероятно очакваше да го види горе, на покрива.

Дребничко момиче, но със завладяваща красота. В нея обаче имаше и още нещо. Сега Шарло разбра точно защо бе изгубил части от паметта си. Разбра също, че трябва да спаси момичето, да я спаси от този ужас, дори това да му струва живота, ако ще и цялата Игра да пропадне. Най-после Шарло разбра всичко. Разбра коя е всъщност тя и какво трябва да стори самият той.

Каури вече го беше сграбчил за лакътя.

— Боже мой! Това е тя! — промълви той разтреперан. — Това е Хаидѐ!

— Знам — отвърна Шарло.

— Трябва да я спасим! — продължи Каури, като дърпаше лакътя му.

— Знам — повтори Шарло.

Но докато се взираше надолу в очите й, неспособен да отвърне поглед, Шарло разбра и още нещо, което не можеше да сподели с никого. Не и докато сам не проумееше смисъла на всичко това.

Той разбра, че тъкмо Хаидѐ бе тази, която пречеше на ясновидския му поглед.

* * *

След кратко съвещание с Шахин горе до парапета тримата намислиха план, най-простичкия, за който можеха да се сетят за толкова кратко време, но въпреки това изпълнен с трудност и опасности.

Ясно им беше, че не могат да отвлекат момичето и да избягат с него при наличието на толкова голяма тълпа наоколо. Разбраха се Шахин да тръгне веднага, за да доведе конете на удобно място, докато Шарло и Каури, представяйки се за богат френски търговец на роби и неговия слуга, щяха да откупят Хаидѐ независимо на каква цена и да се срещнат с Шахин отново в западния край на стария град, на едно пусто местенце недалеч от северозападната градска порта. Там имаше най-малко хора, които евентуално да забележат бягството им от града.

Шарло и Каури се смесиха с тълпата търговци, очакващи първата партида човешка стока да бъде изведена за започването на търга. Шарло почувства напрежение и надигащ се страх, който едва сдържаше. Тълпата скриваше от очите му оградените кошари. Нямаше нужда обаче да вижда онези, които бяха затворени вътре като добитък. Можеше да надуши страха им.

Неговият собствен страх съвсем не бе по-малък. Първи за търг бяха изведени децата. Групирани по петдесет, ги подкарваха от кошарите към платформата, за да ги виждат по-добре. Събличаха дрехите им, наддаващите на търга оглеждаха косите, ушите, очите и зъбите им и над главата на всяко бе поставена начална цена. По-малките извеждаха на групи от по десет или двайсет, а кърмачетата се продаваха с майките — после, щом ги отбиеха, отново щяха да бъдат препродадени.

Отвращението и ужасът у Шарло нарастваха и почти напълно го бяха завладели. Той обаче знаеше, че трябва да потисне чувствата си, поне докато узнае точно къде се намира Хаидѐ. Хвърли поглед на Каури и леко му кимна по посока на един мъж в кафтан на райета, застанал до тях в блъсканицата.

— Господине — обърна се Каури към него на арабски, — моят господар работи за една голяма захарна плантация в Новия свят. Необходими са ни жени в нашата колония — както за да раждат деца за работа, така и за нуждите на бездетни плантатори. Господарят ми е изпратен тук да закупи добра стока за разплод, но за съжаление не сме запознати с правилата на търговете в тази част от света. Не бихте ли ни обяснили процедурата? Дочухме, че на търга днес ще се предлага както черно, така и висококачествено бяло злато…

— Правилно сте чули — отвърна мъжът, явно доволен, че знае нещо, което бе неизвестно на чужденците. — Стоката днес идва направо от личното домакинство на починалия султан Мулай Сулиман, всички са от двореца, първо качество! Да, прави сте, че правилата, както и цените тук са доста по-различни от тези на другите пазари за роби, дори от този в Маракеш, който е най-големият в Мароко. Там се продават между пет и шест хиляди човека всяка година.

— По-различни ли? Как така? — попита Шарло. Гневът срещу грубостта на другия мъж започна да възстановява силите му.

— По западните стандарти за търговия, прилагани в Маракеш например — продължи мъжът, — най-търсени са силните, здрави мъже. Карат ги в плантации като вашата в европейските колонии. За износ на Изток обаче най-високите цени се плащат за момчета евнуси. Те се ценят като прислуга в харемите на османските турци. Тук във Фез обаче момчета на възраст между пет и десет години не струват повече от двеста-триста динара. Затова пък, виж, младите момичета на тази възраст струват двойно повече. Ако момичето вече може да ражда, красиво е, съзряло, но въпреки това е още девствено, цената му може да стигне и хиляда и петстотин динара — това е повече от хиляда френски ливри. Такива момичета най-много се търсят тук, така че ако имате парите, няма да се наложи да чакате дълго. На търговете винаги ги продават първи, веднага след децата.

Двамата поблагодариха на мъжа за информацията. Шарло, отчаян от чутото, хвана Каури за рамото и започна да им проправя път напред, за да виждат по-добре платформата.

— Какво да правим? — прошепна Каури. Ясно беше, че нямаха време да осигурят такава грамадна сума, дори да знаеха откъде изобщо да я вземат. Когато около тях се поосвободи място, Шарло каза полугласно:

— Има един начин.

Момчето го загледа въпросително с широко отворени очи. Да, и двамата знаеха, че съществува един начин да набавят толкова много пари бързо, независимо какво в крайна сметка щеше да им струва това решение. Но имаха ли избор?

Нямаше повече време за мислене. Шарло усети как ужасът стяга гръбнака му, сякаш го бе стиснала десницата на съдбата. Той рязко обърна глава към платформата и видя тъничката фигура на Хаидѐ. Голотата й бе прикрита единствено с разпуснатата й коса. Изкарваха я на платформата заедно с група други момичета. Всички бяха оковани заедно със сребърна верига, стегната около левите им китка и глезен.

Каури остана на пост, скривайки Шарло от погледите на останалите, а младият червенокос мъж пъхна ръка под робата си, сякаш просто да оправи връхната си джелаба. Всъщност той бръкна под кафтана си и извади Черната царица от скритата там кожена торба така, че да може да я вижда. Измъкна от калъфа и своя бусаади^[3] и остърга с него част от въглищния пласт. После внимателно откърти от мекото, чисто злато един-единствен скъпоценен камък. Почувства го в ръката си — изумруд с размерите на яйце на червеношийка. След това прибра фигурата в кожената торба, отвърза я от кръста си, подаде я на Каури и оправи джелабата.

Стиснал в дланта си камъка, Шарло съвсем сам прекрачи напред през тълпата и застана точно под платформата, под нозете на всички голи и ужасени жени. Но когато погледна нагоре, той видя единствено Хаидѐ. Тя също го гледаше в очите без страх, с пълно доверие.

И двамата знаеха какво трябва да стори той.

Шарло може и да бе загубил ясновидския си дар, но му бе ясно без съмнение, че в момента постъпва напълно правилно.

Вече знаеше, че Хаидѐ е новата Бяла царица.