Катрин Невил
Пожарът (5)

Капанът

„Моцарт: Confutatus Maledictum. Как бихте превели тези думи?

Салиери: Потънал в пламъците на злочестието.

Моцарт: Вярвате ли в това?

Салиери: В кое?

Моцарт: В нестихващия огън, в който човек вечно ще гори?

Салиери: О, да…“

Питър Шафър, „Амадеус“

Потънал в търбуха на огнището, огънят обливаше грамадния пън от двете страни. Течен пламък. Седях на каменния перваз край огнището, впила празен поглед в огъня. Бях зашеметена, мъчех се да не си спомням нищо.

Но как бих могла?

Десет години. Десет години бяха минали. Десет години, през които аз си мислех, че съм успяла да потисна, да скрия, да погреба чувството, което за малко не погреба самата мен, чувството, появило се в онази част от секундата, преди да се случи страшното. Онази замръзнала във времето част от мига, в който си убеден, че целият живот и бъдещето са пред теб; в който все още можеш да мечтаеш. Мига, в който смяташ, че — както би се изразила приятелката ми Кий — светът е в ръцете ти. Мислиш си, че винаги ще бъде така.

След това виждаш ръката, стиснала оръжието. Случва се страшното. После всичко свършва. Вече няма настояще. Остават само миналото и бъдещето, само Преди и След. Остава само онова „тогава“ и… Тогава какво?

Това беше нещото, за което никога не говорехме. За което никога не мислех. Но ето че майка ми беше изчезнала, оставяйки зловещо съобщение, скрито в любимия й роял. Схванах недвусмисленото й послание, сякаш го бе изрекла високо и ясно: трябва да мислиш за това.

Можех да попитам и други неща. Как да мислиш за себе си като за онова единайсетгодишно момиченце, на ледените мраморни стъпала в онази студена и сурова чужда страна? Как да мислиш за себе си, затворена в капана на каменните стени на руски манастир на километри от Москва и на хиляди километри от всички близки хора? Как да мислиш за баща си, убит от куршума на снайпериста? Куршум, който може би е бил предназначен за теб? Куршум, за който майка ти бе убедена, че е бил за теб?

Как да мислиш за баща си, който лежи пред теб в локва кръв и с ужас следиш как тя попива и се смесва с калния руски сняг? Как да мислиш за тялото, проснато на стълбите, тялото на баща ти, чийто живот бавно се изплъзва, докато пръстите му все още стискат здраво ръката ти в малка ръкавичка?

Истината беше, че не само баща ми загуби бъдещето и живота си в онзи ден преди десет години на стълбището пред руския манастир. Аз също загубих бъдещето си тогава. На единайсет години животът ме удари от засада — Amaurosis Scacchistica. Рисковете на професията.

И ето че дойде моментът, в който да призная истината. Не смъртта на баща ми или страховете на майка ми бяха причината да се откажа от играта. Истината беше, че…

Е, добре. Връщане към реалността, моля!

Всъщност нямах нужда от истината. Не можех да си позволя да се подлагам на подобен самоанализ в момента. Опитах се да потисна мигновения прилив на адреналин, съпровождащ неизменно и най-краткия поглед, който се осмелявах да хвърля в миналото си. Накратко: баща ми беше мъртъв, майка ми — изчезнала, а недоиграната партия шах, подредена в рояла, подсказваше, че всичко това има много общо с мен.

Знаех, че онази завършила със смърт партия все чакаше да бъде доиграна. Тя беше нещо много повече от просто местене на фигурите. Това беше Играта. Последната игра. Играта, която бе погубила баща ми.

Каквото и да означаваше тайнствената й поява днес тук, тази последна партия завинаги щеше да остане запечатана в съзнанието ми. Ако я бях спечелила в Москва преди десет години, щях да съм победител в руския турнир, да съм най-младият гросмайстор в историята на шахмата — точно както баща ми винаги бе искал. Както винаги бе очаквал от мен.

Ако бях спечелила онази предпоследна игра още в Москва, никога нямаше да отидем в Загорск за последния кръг, за „извънредната“ игра — игра, чиято съдба по „трагични обстоятелства“ беше да не бъде изиграна въобще.

Дъската с фигурите днес в хижата също бе някакво послание, подобно на останалите „жокери“, оставени от майка ми. Знаех, че трябва да го дешифрирам първа, преди някой друг да го е сторил.

Но една мисъл надмогваше всички останали: нещата бяха много сериозни.

* * *

Поех си дълбоко дъх и докато ставах от перваза пред огнището, едва не си ударих главата в една от висящите над мен медни тенджери. Дръпнах я и я треснах върху най-близкия шкаф. После отидох до рояла, дръпнах ципа на възглавничката върху стола пред него и напъхах в калъфката фигурите, подредени върху струните заедно с дъската. Оставих капака на рояла отворен, както си стоеше обикновено. Затворих ципа и набутах издутата вече възглавничка в същия шкаф.

Едва не забравих „липсващата“ черна царица. Взех я от билярдната маса, а осмата топка оставих на мястото й при другите в пластмасовия триъгълник. Подредените пъстри топки ми напомниха за нещо, но в момента не можех да се сетя какво. Може би си въобразявах, но ми се стори, че черната царица е малко по-тежка от останалите фигури, макар че кръгчето филц изглеждаше здраво залепено за основата. Тъкмо мислех да опитам да го изчопля с нокът, когато телефонът звънна. Сетих се, че леля Лили трябваше да се появи заедно с шофьора и джавкащо кученце, така че пъхнах царицата в джоба си заедно с „кодираните“ записки на мама, хвърлих се към писалището и вдигнах слушалката при третото позвъняване.

— Криеш разни неща от мен! — чух кадифения глас на Нокомис Кий, добрата ми приятелка от детинство.

Какво облекчение! Не бяхме се чували от години, но твърдо вярвах, че единствено Кий е в състояние да измисли как да ме измъкне от затруднението, в което се намирах в момента. Тя никога не губеше самообладание. Решаваше проблемите с находчивостта и ироничната безпристрастност на Бъгс Бъни. Надявах се за пореден път да е в състояние да разплете кълбото, защото то беше наистина здраво объркано. Не случайно помолих тъкмо нея да посрещне Лили и да я доведе у дома.

— Къде сте? — попитах. — Получи ли съобщението ми?

— Не си ми казвала, че имаш леля — отвърна Кий. — Каква мадама е само! Заварих я край пътя в компанията на куче с неизвестен генетичен произход, сред камара дизайнерски куфари, а в близката пряспа беше забила нос кола за четвърт милион долара, с която и Джеймс Бонд би се гордял! Да не споменавам младия й „спътник“, щото той изглежда така, сякаш сам може да заработи тоя четвърт милион за не повече от седмица единствено като се разхожда по плажа, обут в кожени прашки.

— Говориш за шофьора ли? — попитах аз стреснато.

— Така ли им викат вече? — засмя се Кий.

— Искаш да кажеш, че тя води жиголо? Това не е характерно за Лили — отбелязах аз.

Описанието на Кий по нищо не напомняше безкрайната поредица от шофьори, които Лили открай време наемаше. Те до един приличаха на глътнали бастун. Да оставим настрана факта, че онази Лили Рад, която познавах от детските си години, беше толкова погълната от собствения си образ на международно известна Кралица на шахмата, че не губеше време, енергия или пък пари, за да издържа някакъв си мъж. Признавам обаче, че останалата част от описанието на Кий — колата, багажа и кучето — ми прозвуча абсолютно правдоподобно.

— Повярвай ми — заяви Кий с присъщата си убеденост, — този тип е страшно секси, направо да си оближеш пръстите. Леля ти направо си изглежда прелъстена.

Склонността на Кий да употребява добре познати клишета отстъпваше единствено пред другата й любима тема — автомобилите.

— А колата в пряспата — продължи тя, задъхана от възторг — венкуиш, най-добрата лимитирана серия на астънмартин… — Приятелката ми продължи да изрежда припряно числа, спирачки, клапани и какви ли не характеристики, докато не се сети с кого точно разговаря. Опростявайки като за технически инвалид, тя добави: — Това чудовище може да вдигне триста километра в час! Има достатъчно конски сили да изтегли „Офелия“ до Китай!

„Видрата Офелия“ беше любимият малък самолет на Кий, единствената машина, на която тя се доверяваше, когато пътуваше из отдалечената и ненаселена пустош, в която обикновено работеше. Познавах Кий — ако я оставех, щеше да ми говори за конски сили с часове. Трябваше да я спра, при това бързо.

— Та къде е сега тази живописна група? — попитах небрежно аз, сякаш изобщо не бързах да разбера. — Когато чух Лили за последно, а това беше преди няколко часа, тя беше тръгнала на рожден ден. Къде се намира в момента?

— Бяха гладни. Така че оставих моите хора да изравят колата, а аз заведох леля ти и антуража й да хапнат в „Златната жила“.

Познавах мястото. Ресторантът бе известен с това, че предлагаше предимно дивеч. По стените имаше накачени толкова много рога и разни други кокали, че минаването през салона беше почти толкова опасно, колкото да те преследват биковете в Памплона.

— За бога! — възкликнах аз. Търпението ми беше на изчерпване. — Просто ги докарай тук.

— Ще сме у вас до един час — увери ме Кий. — Остава само да дадат вода на кучето и да приключат питиетата си. Положението с колата обаче е по-сложно. Ще се наложи да я пратим в Денвър за ремонт. Аз в момента съм на бара, а двамата си шепнат на масата и си сръбват водка. — Приятелката ми се разсмя.

— Какво толкова смешно има? — попитах аз, раздразнена от цялото това бавене.

Защо Лили, която по принцип не пиеше, е пожелала „да сръбне“ в десет сутринта? Ами този шофьор? Въпреки че в интерес на истината, ако колата беше толкова лошо ударена, той просто вече нямаше какво да шофира. Признавам, че не можех да си представя моята леля гросмайстор с нейния супермодерен безукорен маникюр и екстравагантно облекло да обядва в „Златната жила“. Там подът беше покрит с обелки от фъстъци и олят с бира, а и не допусках леля Лили да хруска с радост специалитетите на заведението, които обикновено се свеждаха до яхния от опосум, печена гърмяща змия и „стриди от Скалистите планини“ — евфемистично название за пържени бели бъбреци. Картината бе направо стряскаща.

— Нещо не разбирам — обади се полугласно Кий, сякаш четеше мислите ми. — Нямам нищо против леля ти, но този тип с нея е прекалено красив, прилича на италианска филмова звезда. Всички разговори в ресторанта замлъкнаха, когато той влезе, а келнерката още точи лиги. Целият е в кожи, точно като леля ти, да не говорим за дизайнерските бижута и шитите по поръчка дрехи. Този мъж може да има всяка жена, която пожелае. Би ли ми обяснила какво може да го привлича в леля ти?

— Ти май беше права от самото начало — съгласих се аз през смях. — Сигурно е с нея заради прекрасната й фигура^[1].

Кий продължаваше да мълчи и аз добавих:

— Петдесет милиона.

Приятелката ми простена, а аз затворих телефона.

* * *

Осъзнах, че навярно познавам Лили Рад по-добре, отколкото който и да било друг, ако изобщо е възможно някой да се похвали, че познава ексцентричка като нея. Ние двете доста си приличахме, независимо от разликата във възрастта. Аз много дължах на Лили. Тя беше първата, която забеляза моите способности в шахмата, когато бях едва на три години, и убеди татко и чичо, че талантът ми трябва да се използва и развива, независимо от енергичните и гневни протести на майка ми.

Между нас с Лили съществуваше особена връзка. Тъкмо за това наблюденията на Кий ми се видяха толкова необичайни. Не бяхме се виждали от години — междувременно тя се беше оттеглила от шахматните среди — и ми беше трудно да преглътна факта, че разумът на жената, която бе играла ролята на моя по-голяма сестра, наставница и майка, неочаквано е бил помрачен от прилив на хормони заради някакъв си красавец. Не, нещо не се връзваше. Лили просто не беше такава.

Лили Рад отдавна си беше спечелила репутацията на Елизабет Тейлър на световния шахмат. С разкошните си форми, бижутата, кожите, скъпите коли и неприлично високите си доходи Лили бе успяла да придаде чар на професионалната игра. Личността й бе запълнила огромната черна дупка на умората от съветските времена, отворила се през седемдесетте години, във времето, по което Боби Фишър напусна шахмата.

Но поведението на Лили не беше резултат на показна самоувереност. Хората се тълпяха на нейните мачове не за да зяпат деколтето й. Преди трийсет години, в разцвета на кариерата й, ЕЛО коефициентът^[2] на Лили се доближавал до този на сестрите Полгар — унгарските шахматни гении. А в продължение на двайсет години моят баща Александър Соларин, най-добрият приятел и учител на Лили, беше правил нейните и без това брилянтни защити все по-добри, така че звездата й да блести неизменно високо на шахматния небосклон.

След смъртта на татко Лили се върна при предишния си треньор и наставник, който беше както майстор на стратегията и тактиката, така и историк на древното изкуство на Играта. Този човек беше дядото на Лили и нейният единствен жив роднина. Казваше се Мордекай Рад.

В утрото на деня, в който Лили навърши петдесет години, шахматната й кариера внезапно и неочаквано залезе.

Сутринта на рождения си ден Лили малко закъснявала за уговорената закуска с дядо си. Шофьорът й изкарал лимузината от сградата с апартамента й от южната страна на Сентрал Парк и с умела маневра ловко се включил в сутрешния натоварен трафик надолу по Уест Сайд Хайуей. Тъкмо отминали Канал Стрийт, когато видели високо в небето как първият самолет удря едната от кулите близнаци на Световния търговски център.

Хиляди коли набили спирачки и образували грандиозно задръстване. Шофьорите се взирали в дългата тъмна ивица дим, извил се като опашка на грамадна, вещаеща нещастие черна птица.

Обзета от паника на задната седалка на лимузината, Лили трескаво превключвала каналите на телевизора в колата с надеждата да разбере какво става, но напразно. Направо обезумяла.

Дядо й бил в ресторанта „Прозорци към света“ на най-горния етаж на кулата. Имали среща в девет часа. Мордекай й обещал специален подарък за петдесетия й рожден ден — 11 септември 2001 година — да й довери една тайна единствено на нея, на единствената си наследница.

* * *

И двете с Лили бяхме загубили по един близък роднина, положил сериозни усилия да ни обучи в избраното от нас поприще. Ето защо не се изненадах, че преди да е изминала и седмица от смъртта на дядо й, Лили заключи грамадния си апартамент до Сентрал Парк, събра нещата си в една-единствена чанта (това тя сама ми го написа по-късно) и замина за Англия. Беше родена там, нищо че не обичаше много-много англичаните. Покойната й майка била англичанка и Лили имаше двойно гражданство. Просто не можела да остане повече в Ню Йорк. Оттогава почти не се бяхме чували. До днес.

В момента Лили Рад бе единственият човек, когото отчаяно исках да видя. Само тя познаваше всички играчи в моя живот и може би беше в състояние да разбули мистерията с изчезването на майка ми и с тайнствените й кодирани съобщения, които изглежда бяха свързани и със смъртта на баща ми.

* * *

Телефонът иззвъня.

Отне ми няколко секунди да осъзная, че звъни мобилният в джоба на панталона ми. Изненадах се, че има покритие в този отдалечен район на Колорадо. А и съвсем малко хора знаеха номера ми.

Измъкнах апарата и погледнах дисплея — на него се бе изписало името на Родолфо Бужарон, Родо, шефа ми от Вашингтон. Явно току-що беше пристигнал на работа в известния си ресторант „Суталде“ и бе открил, че пиленцето, на което е разчитал да изкара нощната смяна, е излетяло от кафеза.

В своя защита ще кажа, че ако винаги първо исках разрешение от шефа си, беше много вероятно никога да не изляза в отпуск. Истински работохолик, Родо смяташе, че всички трябва да бъдат като него. Обичаше да упражнява безспирен контрол върху подчинените си, защото, както сам казваше със страховития си акцент: „Огънят трябва да бъде обгрижван непрекъснато.“

В момента изобщо не бях в настроение да слушам тирадите на Родо, така че изчаках да се появи надписът „Гласова поща“ и изслушах записа:

Bonjour, neskato geldo! Това бе начинът, по който Родо се обръщаше към мен. Беше на родния му баски език и означаваше „малка Пепеляшка“. Разбира се, имаше предвид работата ми в ресторанта — аз подклаждах огньовете в пещите и поддържах жарта. Така значи! Измъкваш се под прикритието на нощта и тази сутрин аз заварвам Le Cygne на твоето място! Надявам се, че тя няма да снесе едно… arautza… Как беше думата? Oeuf^[3]. Ако тя обърка нещо, ти ще отговаряш след това! Изоставяш поста си без предупреждение, заради някакво си boum d’anniversaire^[4]. Поне така ми каза Le Cygne. Но ТРЯБВА да си се върнала при пещите преди понеделник, за да накладеш новия огън. Неблагодарница! Моля те, спомни си защо изобщо имаш тази работа! Аз бях този, който те спаси от Си Ай Ей!

Родо затвори. Явно беше изпаднал в един от пристъпите на характерното за него баско-испано-френско пенявещо се раздразнение. Когато веднъж свикнеш с тирадите му, те вече не звучат толкова странно.

Le Cygne — Лебед — за която се предполагаше, че може „да снесе яйце“ през нощната смяна по време на моето отсъствие, беше колежката ми Леда Лесбийката. Тя с радост се бе съгласила да ме замества, докато се върна.

Смело и със замах се залавяше да поддържа грамадните пещи с дърва, от които ресторант „Суталде“ бе получил името си (на езика на баските думата означаваше „огнище“), нищо че беше красива и ефектна жена. Въртеше изкусно лопатата и знаеше разликата между гореща пепел и жарава. Освен това предпочиташе да поема моята самотна нощна смяна пред това да приготвя коктейли петък вечер на обичайното си място в салона на ресторанта, където превъзбудени юпита с много мангизи постоянно я сваляха.

Що се отнася до напомнянето на Родо, че трябва да съм му благодарна, искам да поясня, че онова Си Ай Ей, от което ме бил „спасил“, съвсем не е Централното разузнавателно управление на американското правителство, а просто Culinary Institute of America^[5] в Ню Йорк. Това е място, където обучаваха главни готвачи, както и единственото училище, от което съм била изключвана. Прекарах там шест безплодни месеца след края на гимназията. Тъй като така и не успях да измисля в какъв колеж бих искала да постъпя, Ладислаус Ним, моят чичо Слава, реши, че трябва да бъда подготвена за работа в областта на второто нещо след шахмата, с което се справях — готвенето. Да готвя ме беше учил самият чичо Слава, когато бях малка.

Накратко, бързо разбрах, че атмосферата в Американския кулинарен институт напомня тренировъчен лагер за щурмоваци — безкрайни лекции по счетоводство и мениджмънт, твърде много теория за запаметяване вместо практика. Бях съкрушена и изпълнена с убеждението, че всичко, с което се захвана, се оказва провал. Тогава чичо Слава ме настани да чиракувам срещу съвсем малко пари — при това без никаква възможност за самоотлъчки, отказ от изпълнение на задълженията, почивки и празни приказки — в единствения четиризвезден ресторант в света, специализиран изключително в приготвянето на ястия на открит огън: с други думи, в готвене върху горещи въглени, жарава, пепел и жив пламък.

Днес обаче, четири години от началото на петгодишния ми договор, трябва да призная, че съм се превърнала в една изолирана от света самотница. Нищо че живеех в центъра на американската столица. Бях станала точно като майка ми, която живееше съвършено сама тук, на планински връх в щата Колорадо.

Имах обяснение за моя случай: пак бях свързана с договор със заробващия работен график на мосю Родолфо Бужарон, собственика предприемач, в същото време мой шеф, наставник и дори хазяин. Той ми висеше непрестанно на главата през последните четири години, размахал всеизвестния си камшик, така че нямах никакво време за личен живот.

В интерес на истината, всепоглъщащата работа в „Суталде“, където моят благоразумен чичо ме беше натикал, ми осигуряваше същите неща, които печално бяха изчезнали от живота ми след смъртта на баща ми и моето оттегляне от шахмата — упражнения, напрежение и вечно недостигащо време. Наклаждането и поддържането на огъня за цяла седмица готвене изискваше същото усърдие като това да се грижиш за бебе или да пасеш стадо малки агънца — с други думи, не можеш да си позволиш да отклониш поглед и за миг.

Но независимо от истината, която бе отразила огледалото на моя самоанализ, трябваше да призная, че работата ми с огъня ме бе научила на нещо повече от организираност, усърдие и дисциплина. Аз живеех с огъня ден след ден, взирах се непрестанно в пламъците и жарта, за да поддържам тяхната височина, температура и сила, и той ми бе дал нов поглед към света. А сега, благодарение на Родо и неговите ругателни словоизлияния, се досетих, че майка навярно ми бе оставила и още една следа, за която трябваше да се досетя още когато пристъпих в хижата.

Огънят. Как изобщо се бе оказал тук?

Наведох се до огнището, за да огледам горящия пън по-добре. Беше добре изсъхнал бял бор, поне седемдесет и пет сантиметра в диаметър. Със сигурност гореше по-бързо от по-плътната дървесина на широколистните дървета. Майка ми, родена в планината, знаеше доста за огньовете и въпреки това как бе успяла да накладе този огън без предварителна подготовка и чужда помощ?

Аз бях тук вече повече от час, през това време никой не бе добавял подпалки, нито бе съживявал пламъка с мях или духало, за да увеличи температурата. Едновременно с това личеше, че този огън се е разгорял добре, пламъците бяха високи десет сантиметра, което пък от своя страна означаваше, че горенето продължава вече поне три часа. Като се вземе предвид колко стабилни и равномерни бяха огнените езичета, можеше да се заключи, че някой е наглеждал огъня и го е поддържал повече от час, докато той се разгори както трябва.

Погледнах си часовника. По всичко личеше, че майка ми Кат Велис, изглежда, бе изчезнала от хижата по-скоро, отколкото ми се бе сторило на пръв поглед — може би само половин час преди аз да дойда. Но дори и да беше така, къде беше изчезнала? Сама ли е била? А ако тя или те бяха напуснали къщата през вратата или през някой от прозорците, защо никъде не се виждаха следи в снега?

Главата ме болеше от всички тези мисли, които, изглежда, водеха единствено в задънена улица. Тогава се сетих за нещо още по-неприятно. Откъде шефът ми Родо знаеше, че съм отишла на — както само го беше нарекъл — boum d’anniversaire? Майка ми цял живот бе избягвала изобщо да споменава рождената си дата, така че не обясних пред никого защо заминавам, нито пък къде отивам. Не бях го казала и на Лебеда Леда. Колкото странно да изглеждаха обстоятелствата, аз просто знаех, че някъде в тази информация е скрита следа, свързана с изчезването на майка ми. А имаше и още нещо, което трябваше да проверя.

Извадих от джоба си дървената фигурка на черната царица, която бях взела от билярдната маса. С нокът изчоплих малкото кръгче филц от долната й страна. Вътре царицата беше куха и в нея бе напъхано нещо четвъртито и твърдо. Извадих го — малко парче картон. Отидох на светло до прозореца и го разгънах. Когато прочетох думите, отпечатани върху него, едва не припаднах.

„Опасно беречься пожар“

До тях личаха бледите очертания на нарисуван феникс, точно какъвто си го спомнях от онзи мрачен и страшен ден в Загорск. Помня, че тогава също бях намерила картончето в джоба си. Нарисуваната птица сякаш се издигаше към небето, оградена в осмолъчна звезда.

Усетих, че не ми достига въздух. Но преди да проумея каквото и да било, преди да разбера какво, за бога, може да означава всичко това, чух клаксон.

Погледнах през прозореца и видях как тойотата на Кий спира на заснежения паркинг, точно зад моя лендроувър. Кий се измъкна от мястото зад волана, а след нея от задната седалка слезе мъж, облечен в кожи, който подаде ръка на леля Лили. Тя също беше в кожена премяна. Тримата се отправиха право към входната врата.

Натиках трескаво картончето обратно в джоба си заедно с шахматната фигура. Втурнах се към антрето. Входната врата тъкмо се отваряше. Преди да мога да продумам, погледът ми мина край двете жени и се втренчи в „жиголото“ на Лили.

Той прекрачи прага, отърсвайки снега от високата яка на коженото си палто. Погледите ни се срещнаха и той се усмихна — ледена, опасна усмивка. В следващия миг проумях.

Пред мен, застанал в отдалечената планинска хижа на майка ми, гледайки ме така, сякаш във времето и пространството съществувахме само ние двамата, стоеше мъжът, който бе убил баща ми.

Момчето, спечелило последната игра. Вартан Азов.