Катрин Невил
Пожарът (38)

Книгата на равновесието

„Лайтмотивът на пътешествието ни към вземането на идеалните решения е следният: противоположности, работещи в екип. Изчисление и оценка. Търпение и противопоставяне, интуиция и анализ, стил и обективност… Стратегия и тактика, планиране и реакция. Успехът идва, когато се постигне баланс между тези фактори и техните изконни сили се впрегнат на работа заедно за постигането на една обща цел.“

Гари Каспаров, световен шампион по шах, „Как животът имитира шахмата“

С Вартан, като опитни шахматисти, определихме оптималното време за ставане, постигайки равновесие между изискванията едновременно на биологичните и ръчните ни часовници. Разполагахме с четиринайсет часа до предстоящата ни среща със съдбата. Седем от тях прекарахме „ползотворно“, точно както ни препоръча Родо, като се конкурирахме по въпроса кой колко повече наслада може да достави на другия.

Когато се събудих, слънцето вече беше високо, а къдравата глава на Вартан лежеше на гърдите ми. Още чувствах топлината на дланите му от нощес, усещах устните му да се движат по цялото ми тяло. Събудих и него, но двамата нямахме повече желание да посрещаме утринта от Ромео и Жулиета след тяхната първа брачна нощ. Вартан простена, целуна ме по корема и се изтърколи от леглото след мен.

Изкъпахме се, облякохме се и погълнахме известно количество мюсли, кисело мляко и кафе. После аз грабнах безценния лист на майка ми със записаните координати на всяка скрита шахматна фигура, свалих раницата си от закачалката, пъхнах го вътре и поехме надолу по стълбите.

Очевидно, когато спомена, че бихме могли да се свържем с нея за „по-нататъшни инструкции“, майка ми нямаше предвид те да са свързани с тъй важния и толкова добре скрит списък, който ми бе пъхнала в ръцете. Ставаше дума за Черната царица и за един куп хора, които търсеха както нея, така и останалите фигури, и беше безпощадно ясно, че двамата с Вартан трябва да разчитаме само на себе си.

— Казваш, че познаваш мястото — каза Вартан. — Как точно ще стигнем дотам?

— Пеша — отвърнах. — Колкото и странно да ти прозвучи, съвсем не е далеч оттук.

— Но как е възможно това? — възрази той. — Нали каза, че мястото се намира на върха на хълм, а ние сега тръгваме от реката, тоест от най-ниското място в града.

— Ами разположението на града е необичайно — обясних аз, докато вървяхме нагоре по стръмните, пресичащи се и извиващи под най-необичайни ъгли улички на Джорджтаун. — Смята се, че Вашингтон е построен върху нещо като блато, пише го в много книги. Всъщност по тези места никога не е имало никакво блато, само мочурливи места, обрасли с папур, а те са били пресушени, за да бъде построен паметникът на Вашингтон. Да ти кажа, нашата столица твърде много прилича на онзи Град на хълма, за който говореха Гален и индианците пискатауей, на издигнатото място, на олтар, на светилище, на храм на човешкия дух. Хълмът, по който се изкачваме сега, е част от изконните, от първите късове земя, преотстъпени на британците, може би дори и първият. Наречен е на известната битка край скалата Дъмбъртън в Шотландия. Мястото, което майка ми е отбелязала на картата и към което сме се отправили в момента, се намира на дванайсет пресечки от тук. Нарича се Дъмбъртън Оукс^[1].

— Знам го, разбира се — отвърна Вартан. Твърдението му донякъде ме изненада, но той добави: — Мястото е много известно. Няма човек в Европа, а може би и в целия свят, който да не го знае. В това имение преди края на Втората световна война се е провела конференцията с участие на САЩ, Англия, СССР и Китай, на която е взето решението за създаване на Организацията на обединените нации. Следващата толкова важна конференция се е провела в Ялта, на Кримския полуостров, недалеч от мястото, където е роден баща ти.

Вартан видя недоумяващото ми изражение и ме загледа странно, сякаш невежеството на американците относно събития, засягащи собствената им история, бе заразно.

— Как ще влезем? — попита след малко той. — Мястото не е ли под строга охрана?

— Отворено е за посетители всеки работен ден от два следобед — осведомих го аз.

Докато се доберем до мястото, в което Трийсет и първа улица свършва при пресечката си с Ар Стрийт, докато минем през грамадните порти от ковано желязо на имението, стана два часът и Дъмбъртън Оукс отвори. Широката алея към входа се виеше под огромните дъбови дървета и стигаше до стръмното стълбище, което водеше към вратите на имението. Вътре, вдясно от главния вход, се намираше пунктът за продажба на билети. Взехме карта на парка, простиращ се върху площ от шестнайсет акра, както и брошура, разказваща историята на сградата. Подадох и двете на Вартан.

— Защо майка ти е избрала за скривалище едно толкова известно място, където чужди очи лесно могат да я наблюдават? — пошепна ми той.

— Не съм сигурна, че е скрила фигурата точно тук — отвърнах. — На картата просто има стрелка, която сочи към портата на имението. Това ме навежда на мисълта, че каквото и да е оставила тук мама, по-вероятно е то да е скрито някъде в парка, отколкото в някоя от сградите.

— А може би не си права — взираше се Вартан, в брошурата. — Я погледни тук.

От вътрешната страна на сгънатата брошура имаше снимка на пъстър гоблен. Той изобразяваше жена, заобиколена от херувими и ангелчета с ореоли около главите. На пръв поглед жената сякаш бе заета с това да им раздава коледни подаръци.

Под изображението имаше обяснителен надпис:

— Хестия? — попитах аз.

— Най-древната богиня от старогръцкия пантеон — обясни Вартан. — Богиня на огъня. Почти толкова древна, колкото и индийският бог Агни. Тук пише, че гобленът представлява историческа рядкост — датира от ранните години на Византийската империя, изработен е в Египет през IV век и е един от шедьоврите на колекцията на музея. Още по-специален го прави и фактът, че Хестия бива изобразявана изключително рядко. Подобно на юдейския Йехова, получава своето проявление в самия огън. Тя е фокусът или, по-просто казано, огнището на всеки дом и което е още по-важно, на всеки град.

Той ме погледна многозначително.

— Добре — съгласих се аз. — Да влезем тогава и да погледнем първо вътре в музея.

Имението, оранжерията и византийската зала бяха напълно пусти. Изглежда бяхме първите посетители, нищо че беше вече следобед.

Първото усещане, което изтъканият от вълна гоблен предизвикваше, беше удивление. Размерите му бяха метър и осемдесет на метър и двайсет, а цветовете бяха направо изумителни и сякаш грееха: червено, синьо, златно и жълто, всички оттенъци на зеленото, шафраненобежово, оранжево, изумрудено и тъмносиньо преливаха един в друг. Тази великолепна антична царица със сигурност бе свързана с Царицата, която търсехме. Но как?

Вартан зачете отворения встрани каталог:

— Младежи, славете името на Хестия, най-древна от всички богини — това е началото на молитвата към Хестия. Изглежда, изображението е изисквало почит, било е нещо като икона, може би подобно на руската „Черна Богородица“ от Казан, за която четохме. Казват, че Хестия била богиня покровителка на всеки пританеум — огнището с вечния огън, който горял в сърцето на всеки древногръцки полис. Пише, че композицията на гоблена — осем фигури: шест детски фигурки и две на възрастни, допълващи централната, чиито погледи са обърнати надясно и гледат в посока извън ръба на изображението, сякаш към някаква точка, намираща се на равни разстояния и от образа на богинята, и от мястото на зрителя наблюдател — не била древногръцка, а много много по-стара. Идвала от древния езически Вавилон, от Египет и Индия. А тук е написано още нещо на гръцки. Я да видя…

Не можех да сваля очи от грамадния гоблен. На фона зад фигурите бяха изобразени цъфнали цветя, пред тях бе красивата Богиня на огъня, обкичена с чудновати скъпоценности — точно като фигура от шаха Монглан. Как бе свързана тя с него? Двамата й придружители много приличаха на ангели. Мъжът отляво държеше в ръка някакъв свитък, а жената отдясно — книга, върху която бе изписана дума на гръцки. Даровете, които Хестия раздаваше на херувимчетата, приличаха на малки венчета. Вътре в тях също имаше изписани думи.

Сякаш прочел мислите ми, Вартан преведе:

— Венчетата представляват даровете на огъня — благословиите на Хестия: богатство, радост, слава, изобилие, достойнство, напредък. Около посветеното на нея огнище — пританеум, са се провеждали всички общи празници — освен всичко друго, тя е покровителка и на готвачите! По време на Панатенаите — най-важния общонароден празник в град Атина — хората обикаляли из целия полис с факли, запалени от пританеума, вярвали, че свещеният пламък ще обнови града, ще го подмлади. Чакай, чакай… Изглежда, Хестия е свързана и с бог Хермес. Като богиня на огнището тя представлява вътрешната власт, силата на всеки град, на гражданите му. Хермес е бог на пътуванията, на странниците, на номадите, на движението на всяко богатство от ръка на ръка.

Вартан вдигна поглед към мен.

— Тя е квадратът, а той — кръгът. Материя и дух.

— Освен това — напомних аз — в записките си Гален твърди, че Хермес — който в Древния Египет е носел името Тот — е древногръцкият бог на алхимията.

— А Хестия е самият огън — отвърна Вартан, — източникът на всяка трансформация, случваща се при алхимичния процес, независимо къде се провежда той. Всеки детайл в този гоблен символизира нещо. Струва ми се обаче, че майка ти би избрала символи, които имат специално значение в твоите очи.

— Прав си — отговорих аз. — Ключът към скривалището, което мама е отбелязала на картата, трябва да е изобразен някъде на този гоблен.

Но ако се предполагаше, че избраните от майка ми символи трябва да имат значение само за мен, защо Родо каза, че се досеща къде отиваме ние с Вартан? Разглеждах съсредоточено гоблена и напрягах съзнанието си, опитвах се да мисля едновременно за всичко, което бяхме научили през последната седмица за Огъня и за начина, по който е бил тъй важен за Ал-Джабир — човека, създал преди хиляда и двеста години един шахматен комплект, в който закодирал древната мъдрост на всички времена. Ако използваш този шах за собствена изгода, той се превръща в опасност за теб и близките ти, но ако го разглеждаш като част от много по-голям замисъл, свързан с благополучието на човечеството, той се превръща в благо за всички.

Хестия на гоблена се взираше право в мен. Очите й имаха странен синьо-зелен цвят и изобщо не ми се струваха египетски. Погледът им сякаш проникваше в самата ми душа. Сякаш богинята ми задаваше някакъв важен въпрос, вместо да ми даде отговор, за което всъщност бях дошла при нея. За миг се заслушах.

И тогава разбрах.

Шахматната дъска е ключът.

Каквото посееш, това ще пожънеш.

Сграбчих Вартан за ръката.

— Да вървим — решително заявих аз.

Двамата напуснахме сградата.

— Какво става? — прошепна шахматистът зад гърба ми, докато се опитваше да следва бързите ми крачки.

Отведох го обратно до грамадните порти на входа на парка. На влизане бях забелязала, че от тях започва тясна пътечка, настлана в каменни плочи, която изчезваше сред чимширов лабиринт. Намерих я и повлякох Вартан след себе си сред чимширите по пътечката, която всъщност обикаляше целия периметър на парка. Знаех, че освен нас на километри няма жива душа, но все пак изчаках да се уверя, че сме се отдалечили достатъчно от всички възможности да бъдем подслушани. Тогава се обърнах към спътника си:

— Вартан, ключовите въпроси за нашето търсене не са къде или какво? Важният въпрос е как.

— Как? — попита той с объркана физиономия.

— Гобленът с Хестия не ти ли напомня нещо? — попитах. — Искам да кажа, композицията му не ти ли се струва позната?

Вартан се взря за пореден път в малката снимка в брошурата.

— Фигурите, заобиколили богинята, са осем — заключи той и вдигна очи към мен.

— Мисли за шахматната дъска — настоях аз. — Не за нарисуваната от абатисата, нито за онази в моя апартамент, а специално за последната, която намерихме — за третата. Какво би станало, ако поставим мъничката шахматна дъска, която нося сега в раницата, онази, нарисуваната от майка ми, точно в средата на онзи гоблен? В скута на Хестия? — Вартан продължаваше да ме гледа неразбиращо, така че добавих: — Смятам, че майка ми или е преместила фигурите, или още от самото начало ги е заровила на места, които са свързани с избродираното на гоблена. Колко групички от прави линии имаме на нашата карта? Шест. Колко херувимчета — или каквото и да са там — са избродирани при богинята? Шест. Колко са даровете, които Хестия раздава? Пак шест.

— Шест-шест-шест — каза Вартан. — Числото на звяра.

Другата половина от кодираното съобщение на майка ми.

— Първият дар, който Хестия от гоблена дава, е „богатство“ — ти го преведе от гръцки — продължих да обяснявам аз на Вартан. — Първата фигура от шаха, която майка ми е отбелязала на картата със звездичка и стрелка, която сочи насам, е Черната царица. Самата Хестия символизира Черната царица, поставена в центъра на дъската. Какво по-добро скривалище за тази най-ценна от всички фигури от мястото, където са се родили Обединените нации, мястото, където се съхранява богатството на нациите, така да се каже.

— Тогава сигурно някъде из парка трябва да се намира друг ориентир, който да ни подскаже къде да намерим истинската Черна царица — заключи Вартан.

— Правилно — съгласих се аз. Звучах по-убедено, отколкото се чувствах. Не бях съвсем сигурна, че ще открием онова, за което бяхме тръгнали. Но къде другаде би могло да се намира?

Стръмни стъпала се спускаха надолу по хълма. Ландшафтът на шестнайсетакровия парк беше прекрасен и малко мрачен, приличаше на някаква тайна градина. Всеки път, когато преминавахме под някоя арка или край висока стена от подрязани храсти, или пък завивахме зад някой ъгъл, пейзажът пред нас ни поздравяваше с нови красоти — понякога с висок плискащ вода фонтан, друг път с гледката на ширнала се пред нас овощна градина, на лозе или езеро. Най-после навлязохме под наниз от арки с високи, стени, покрити със специални решетки, по които пълзяха клоните на стари смокинови дървета, извисили изкривените си стволове на поне девет метра височина. Когато преминахме под последната, разбрах, че сме открили онова, което търсехме.

Пред очите ни се разкри голяма водна площ, развълнувана и шумяща. Водата течеше и напомняше на широк, бълбукащ поток. Затова пък беше толкова плитка, че човек можеше да я прекоси едва ли не без да си намокри краката. Дъното беше покрито с безброй кръгли гладки камъчета, потънали наполовина в бетона, оформящи вълнообразни фигури. Далеч от нас, в другия край на басейна, имаше фонтан, представляващ група галопиращи коне, излети от метал, които сякаш излизаха от водата, развявайки гриви от водни пръски високо в небето. Прекосихме потока и загледахме фонтана в далечината. От мястото, на което бяхме застанали, вълните, изрисувани от камъчетата по дъното, се сливаха поради оптичната илюзия и оформяха онова, което бяхме дошли да търсим: огромен сноп зряла пшеница, развълнувана сякаш от тайнствен полъх, носещ се под накъдрената повърхност на водата.

Постояхме няколко мига мълчаливо, после шахматистът докосна леко лакътя ми и посочи към нещо право пред нас. Бяхме стъпили до камък, докосващ крайчеца на водната повърхност, а върху него бе изписано мото:

Severis Quod Metes.

Каквото посееш, такова ще пожънеш.

Върхът на пшеничния сноп сочеше на север — право към разпенените водни коне от другата страна на потока. Север — същата посока, която оставяше зад гърба си Пискатауей и Маунт Върнън и сочеше към най-високата точка на град Вашингтон.

— Как! — възкликна Вартан, хвана ме за ръката и се взря в очите ми. — Искаш да ми кажеш, че всъщност не търсим просто мястото, където е скрита Черната царица. Тайната се състои в това как сеем и как жънем. Може би дори в това как са започнали събитията и как ние с теб трябва да ги довършим.

Аз кимнах.

— В такъв случай мисля, че знам защо майка ти ни е насочвала към този пшеничен сноп и знам посоката, в която трябва да вървим — продължи Вартан. Той измъкна подробна карта на Вашингтон и посочи нещо на нея. — За да стигнем до мястото, трябва да поемем по алея, която върви покрай този парк и по-точно под него, под стръмния хълм, на който е разположен, и води към Дъмбъртън Оукс Парк, който напомня голяма дива пустош. — Вартан вдигна очи към мен с усмивка. — Алеята е доста дълга и се нарича Алеята на влюбените. Явно е предназначена точно за нашия алхимичен проект. Ако там долу не намерим нищо, довечера просто ще продължим със селскостопанските изследвания, които ни занимаваха и снощи.

Никакъв коментар, поне засега. Цъфналите вишневи дървета наоколо изпълваха въздуха с тежкия си чувствен аромат, но аз се опитвах да не му обръщам внимание. Напуснахме парка, завихме наляво и се отправихме надолу към Алеята на влюбените. Гъстите клони на дърветата скриваха небето над нас, а дебел килим от останали от есента листа застилаше пътеката под краката ни. На моравата отвъд близката каменна стена обаче измежду дърветата се виждаха нарциси, кокичета и синчец, подали главичките си сред свежата пролетна трева.

Слязохме от хълма. Успоредно на пътеката бълбукаше поточе, а самата тя се разделяше и продължаваше в три различни посоки.

— Дясната води към Военноморската обсерватория — най-високата точка на град Вашингтон — започна Вартан, изучавайки картата.

— Лявата пък стига до някаква река. А, да, ето, до Рок Крийк. Това пък е може би една от най-ниско разположените точки на града?

Рок Крийк е третата река, протичаща през американската столица, другите две са Потомак и Анакостия. Те разделят града, образувайки формата на питагорейското Y, както вече бяхме научили от приятелите на Кий, индианците пискатауей, и от записките на Гален.

— Ако равновесието е онова, към което се стремим — предположих аз, — смятам, че е най-разумно да поемем по средната пътека.

След около половин час излязохме на издаден напред скален нос, от който се разкриваше обширна гледка и към бълбукащия поток под нас, и към високия хълм, на който се издигаха обсерваторията и домът на вицепрезидента. В далечината огромен извит каменен мост се издигаше високо над реката в следобедното слънце, подобен на римски акведукт, увиснал сред нищото. Тук пътят ни свършваше.

Над нас се извисяваха още скали, сред които растяха стари дървета. Извитите им коренища се бяха впили в каменистата почва. Всичко тук тънеше в дълбока сянка, разкъсвана само от един лъч светлина от запад, който проникваше през клиновиден отвор в скалата зад гърба ни и образуваше малко езерце слънчева светлина сред дърветата. Стояхме точно на това място, в краката ни бълбукаше потокът, птички чуруликаха в прясно разлистените пролетни дървеса. Всичко изглеждаше така, сякаш цивилизацията е отдалечена на хиляди километри.

Забелязах, че Вартан ме гледа. Неочаквано и без да промълви и дума, той ме взе в прегръдките си и ме целуна. Почувствах същия силен топъл поток от енергия, който отново протече през мен.

— Исках само да припомня и на двама ни, че истинската цел на нашата мисия е свързана с алхимията и с човешките същества, — рече той, когато се отдръпна, — а не само със спасяването на цивилизацията.

— Точно в този момент — добавих аз — ми се иска цивилизацията да се погрижи сама за себе си поне час-два. Моето съзнание е заето с друго.

Вартан разроши косата ми.

— Това трябва да е правилното място — продължих аз. — Ето, виждаме всичко и нагоре, и надолу. А и това е краят на пътя.

Огледах се с надежда да зърна някоя друга следа. Не видях нищо.

После оставих погледа си да се плъзне бавно по скалата зад нас. Не беше точно скала, повече приличаше на подпорна стена, изградена от грамадни стари каменни късове. Следобедното слънце вече се спускаше под клиновидния отвор и малкото светлина, която ни огряваше сега, скоро щеше да изчезне.

Тогава ми просветна.

— Вартан — бързо промълвих аз, — книгата на Ал-Джабир, „Книгата на равновесието“… Записаните в нея древни тайни, ключът към древния път… Всички те трябва да са скрити в шаха Монглан, нали така? Точно както посланието на майка ми до нас двамата беше скрито в гоблена?

— Да — отвърна Вартан.

— На гоблена — продължих — имаше една книга, която ангелът държеше в ръка. На нея, както и на даровете, които Хестия раздаваше, беше изписана дума, помниш ли?

— Там пишеше Phos — отвърна Вартан. — Това означава „светлина“.

Двамата вдигнахме очи към стръмната стена от сечен камък, зад която потъваше слънцето.

— Можеш ли да се катериш? — попитах.

Вартан поклати глава отрицателно.

— Е, аз мога — осведомих го. — Така че, предполагам, посланието е предназначено лично за мен.

* * *

По-малко от час по-късно двамата седяхме на маса на втория етаж на „Суталде“, само аз и Вартан. До нас бяха огромните прозорци, заели цялата стена, а западното слънце се плъзгаше над реката и моста. Имах три счупени нокътя и едно обелено коляно, но иначе по нищо не ми личеше, че съм се изкатерила по висока каменна стена.

На третия стол до масата лежеше раницата ми, която бях спуснала на Вартан, когато се бях покатерила на високото. В нея се намираше картата с координатите на скритите фигури, но и рисунката на шахматната дъска, изработена от абатисата. На път към ресторанта бяхме минали през пощата да я вземем.

Между нас на масата имаше отворена бутилка Chateauneuf du Pape и две чаши, а до тях — тежка шахматна фигура, висока около петнайсет сантиметра, инкрустирана със скъпоценни камъни. Сред тях личеше мястото на един липсващ изумруд. Черната царица.

Горе на скалата бях намерила още нещо, запечатано във водоустойчива кутия. Вартан придърпа стола си по-близо, за да го разгледаме заедно. Беше книга, написана на латински, явно копие от друга, с много интересни илюстрации, макар че Вартан допусна, че са били добавени по-късно към текста. Очевидно беше латински превод на много по-древен арабски оригинал.

Книгата на равновесието.

На първата страница бе изписано името на собственика й. Кратко и ясно: Шарло.

— Не се оставяйте да ви мъчат съмнения — превеждаше Вартан. — Човек познава огъня и го прилага в необходимата степен, без да позволява предметът да бъде погълнат от пламъците — това би било допълнителна загуба. По този начин тялото, подложено на действието на огъня, постига равновесие и достига до желаното състояние.

Вартан се обърна към мен.

— Ал-Джабир обяснява как да бъде направен еликсирът — каза той. — Но непрекъснато настоява именно на равновесието, на баланса между четирите елемента — земя, въздух, вода и огън, на баланса вътре в отделната човешка личност и на баланса между нея и заобикалящия я свят. Не разбирам как тази идея може да представлява опасност. — После добави: — Мислиш ли, че майка ти ти е оставила книгата, защото иска не просто ти да откриеш всички фигури, но и да разгадаеш отговора на тайната?

— Сигурна съм, че точно това е желанието й — отвърнах и налях вино в чашите. — Но как бих могла да мисля толкова напред във времето? Само преди една седмица майка ми беше изчезнала, а баща си смятах за мъртъв. Вярвах, че ти си най-злият ми враг и че не съм нищо повече от помощник-готвач с ясно, предсказуемо и подредено ежедневие и че никога повече няма да играя шах, дори животът ми да зависи от това. Сега по всичко личи, че животът ми зависи от това. Не мога обаче да предвидя какво ще се случи дори само след десет минути. Целият свят, който познавах, вече е обърнат с главата надолу. Вече не знам дори какво да мисля.

— Аз знам какво да мисля — каза Вартан с усмивка. — Ти също знаеш много добре. — Затвори книгата, хвана двете ми ръце и нежно притисна устни в косата ми. После се отдръпна и каза: — Как би могла да се изправиш срещу бъдещето си, ако не си решила гатанките на миналото? Не си виновна, че всички постигнати отговори ти показаха, че онова, което си смятала за истина, се оказа илюзия.

— Но след всичко това — попитах — как бих могла изобщо да вярвам в нещо?

— Както Родо ни обясни снощи, по всичко изглежда, че когато се стигне до древната мъдрост, вярата не е достатъчна. Човек трябва да постигне истината. Мисля, че това е посланието на тази книга, която майка ти ти е оставила, посланието, което Ал-Джабир е скрил в шаха преди хиляда и двеста години — заключи Вартан.

— Но какво всъщност е това послание? — попитах раздразнено. — Да кажем, че съберем всички фигури и ги подредим заедно. Какво ще ни стане ясно тогава? Трябва да е нещо, което никой днес не знае.

— Защо да не сглобим веднага някои от парченцата от мозайката, с които разполагаме в момента, и да се опитаме да разберем? — предложи Вартан и ми подаде раницата.

Измъкнах от нея картонения цилиндър, който бях изпратила по пощата до самата себе си, и го пъхнах в ръцете на Вартан, за да го отвори. В него се намираше рисунката на абатисата. Бръкнах още по-дълбоко и измъкнах нарисуваната от майка карта с координати в найлоновото пликче, която бях пуснала на дъното още като тръгвахме от апартамента ми сутринта. В този момент пръстът ми закачи нещо студено и остро на дъното на раницата.

Застинах.

Уплаших се, защото веднага ми стана ясно какво напипвам. Сърцето ми заби бясно още преди да го извадя.

Беше диамантена гривна.

На крайчеца й висеше фигурката на малка тенис ракета, изработена от изумруд.

Седях си на стола, а на пръста ми се полюляваше гривната. Вартан вдигна очи и я видя. Погледа я за миг, после премести поглед върху мен, а аз кимнах. Прилоша ми. Как бе попаднала гривната тук? Колко дълго е била в раницата ми?

В този момент осъзнах, че това е същата раница, която бях оставила преди пет дни заедно с пухеното ми яке в апартамента на чичо в „Четирите сезона“, когато побягнах с Кий. Как бе станало така, че сега я бях намерила да си виси най-невинно на закачалката в апартамента ми, а на дъното й бе скрита диамантената гривна на Сейдж с подслушвателно устройство вътре?

Колко дълго бе стояла гривната там?

— А! — долетя напрегнатият глас на Сейдж от вратата на залата. — Ето ни пак, отново всички заедно. Виждам, че сте намерили гривната ми. Чудех се къде ли съм я изпуснала…

Тя влезе и затвори вратата зад гърба си. Мина между масите в залата и протегна ръка. С плавно движение пуснах гривната в чашата си с вино.

— Това не беше много мило от твоя стана — отбеляза Сейдж, вперила поглед в бижуто на дъното на чашата.

Откога ни подслушва? Колко знае? Трябваше да приема най-лошото. Дори и Сейдж да не бе разбрала, че татко е жив, със сигурност знаеше всичко за нещата, които в момента лежаха пред нас на масата, както и колко ценни са те.

Изправих се, за да я погледна в очите, и Вартан стори същото.

Но погледът ми мигновено се премести надолу.

В ръката на Сейдж се бе появил малък револвер със седефена дръжка.

Господи. Аз пък си мислех, че Кий е единствената, която стига до крайности.

— Няма да ни застреляш — казах аз.

— Няма, освен ако не настоявате — отвърна тя. Лицето й изразяваше върховно снизхождение. Тя вдигна предпазителя на револвера и добави: — Но ако чуят изстрел, колегите ми, които чакат отвън, може да дойдат, а те нямат моите скрупули.

Мътните да го вземат. Подкрепления от биячи. Трябваше бързо да измисля нещо. Единствената ми мисъл в момента обаче беше: какво прави тя тук?

— Мислех, че ти и семейството ти сте заминали на дълго пътешествие? — попитах.

— Тръгнаха без мен — обясни Сейдж и добави: — Нямаме нужда от тях в момента. Това е мисия, за която аз съм избрана. Тази наша възможна среща е била планирана, нали се сещаш, може би още от самото ми раждане.

Държеше пистолета небрежно в едната си ръка, докато разглеждаше съсредоточено ноктите на другата, сякаш вчерашният маникюр й се струваше демоде. Очаквах да довърши тирадата си. Тя най-после вдигна очи към мен и Вартан и каза:

— Очевидно, никой от вас няма и най-слабата представа коя съм аз.

Пак тези думи.

Но този път — внезапно — аз се досетих.

Много бавно ужасът се просмука в съзнанието ми подобно на червено вино или кръв, образува пелена, която се спусна пред погледа ми и замъгли залата, Вартан, Сейдж, изправена до мен с пистолет в ръка, готова да повика помощниците си, чакащи пред ресторанта.

Във всеки случай Сейдж не се нуждаеше от помощ, за да се справи с мен. Отново бях нападната изненадващо. Не се нуждаех и от дулото на пистолет, опряно в главата ми, за да видя ясно цялата картинка.

Защо още отначало не бях усетила, че по време на цялата случка в апартамента на чичо някой друг иззад кулисите бе дърпал конците? Защо не бях разбрала още тогава, че през цялото време това не са били нито Розмари, нито Базил, а Сейдж?

Още от самото ми раждане, бе казала тя.

Колко права беше.

Още от детските ни години Сейдж се бе опитвала не да се сприятели с мен, както тогава си въобразявах, за да ме вкара в своята сфера на контрол, в зоната си на влияние и власт.

Сейдж бе напуснала Денвър и се бе преместила във Вашингтон, за да продължи опитите си да проникне във висшето общество почти по същото време, по което и аз се бях преместила в столицата. През тези години почти не я бях виждала, но как можех да знам дали тя не ме е наблюдавала? Сейдж по някакъв начин се бе намесила и в сделката за продажбата на ранчо „Скай“, макар че човек едва ли можеше да си я представи като агент по недвижимите имоти.

В какви ли роли още бе влизала?

Рядко някой забелязваше нещо друго в Сейдж освен външния й вид и превзетия й стил. Тя винаги бе потънала в облак от социални условности, прикривала се бе сред обкръжението си. Но внезапно осъзнах, че винаги, подобно на паяк, застанал в средата на паяжината си, Сейдж се бе намирала в центъра на всички събития, където и да бяха те, винаги бе запозната с всички участници в коя да е интрига. Онова, което й даваше достъп до мислите и делата на всички ни, съвсем не бе едно подхвърлено подслушвателно устройство. Някак тайно беше присъствала на всеки личен разговор.

На частното парти за рождения ден на майка ми в Четирите ъгъла.

На срещата с Лили и Вартан в Денвър.

В хотел „Четирите сезона“ във Вашингтон с Ним, Родо и Гален.

Изведнъж си спомних забележката, която бе подхвърлила тогава за моите отношения с майка ми: изглежда сме грешали.

Сега осъзнах, че тази куха модна поза винаги бе отвличала вниманието ни от истинската роля на Сейдж. Осъзнах и каква бе тази истинска роля, предопределена още от раждането й.

— Значи ти самата си Сейдж Ливингстън.

Тя се усмихна студено, а едната й вежда се вдигна, одобрявайки моята прозорливост.

Вартан ме стрелна с кос поглед.

Обърнах се към него и обясних:

— Искам да кажа, че тя самата е Камъкът на Мъдростта и Живота^[2]. В записките си Шарло го нарича философски камък — стрит на прах, той представлява еликсирът на живота. Това има предвид Сейдж, като казва, че е избрана още от раждането си — още тогава е решено тя да стане Бяла царица след майка си. След като са организирали покушението срещу баща ми и са сложили ръка върху Черната царица, родителите на Сейдж са сметнали, че са възстановили контрола си върху Белия отбор и върху цялата Игра. Всъщност, без те да разберат, някой друг вече е държал юздите на събитията. Ливиннгстънови не са знаели нищо за Гален и Татяна, нито пък че вторият ти баща не е работел за Белите. Освен това така и не са осъзнали същинската цел, за чието постигане е бил създаден шахът Монглан.

Сейдж издаде съвсем не женствен хъркащ звук, който рязко ме върна към действителността. Забелязах, че е стиснала здраво пистолета, а дулото му е насочено към една част от тялото ми, която предпочитах да продължава да бие.

— Същинската цел на шаха Монглан е властта — каза Сейдж. — Никога не е имал друга цел. Наивно е да се вярва в обратното, независимо от приказките на всички онези глупаци, на които си повярвала. Може и да не умея да играя шах толкова добре, колкото вас двамата, но отлично знам какво говоря. В края на краищата аз съм закърмена с истинската, неограничената власт, власт, каквато вие не сте и сънували, и нямам никакво намерение да се отказвам от нея…

И така нататък, и така нататък.

Докато Сейдж гневно продължаваше да развива теориите си за това как е била отгледана в лоното на истинската власт, аз започвах да се тревожа все повече и повече. Усещах колко напрегнат е и Вартан. И на двамата ни беше съвсем ясно, че госпожица Философски камък е загубила и малкото здрав разум, който навярно някога е притежавала. Затова пък изобщо не ни хрумваше нито как бихме могли да я спрем, нито дори как просто да прекъснем тирадата й.

За пореден път се доказваше правилото, че за пристрастените към властта дори близостта на този нещастен шах беше равносилна на сериозен пристъп на мегаломания. Сейдж определено се беше нагълтала с мегаломански идеи, преди да дойде на срещата си с нас.

Освен това постепенно осъзнах, че е само въпрос на време Сейдж да спре да се чуди дали дърпането на спусъка няма да й развали маникюра. Разбрах, че се налага да се махнем оттук, при това бързо. А картата с координатите трябваше да остане у нас.

Но как?

Хвърлих поглед към Вартан. Очите му бяха приковани върху Сейдж и той, изглежда, премисляше същото, което и аз. Дори и да успеехме да я надвием, надали щяхме да се справим с наемниците й отвън само с помощта на малкия револвер със седефена дръжка. Трябваше да измисля нещо. Не бях сигурна, че ще мога да пробия през потока приказки за значението на властта и да се опитам да я вразумя, но всеки опит си струваше.

— Сейдж — прекъснах я аз, — дори да допуснем, че успееш да събереш всички шахматни фигури, какво ще правиш с тях? Нали се сещаш, че не си единствената, която ги търси. Къде ще отидеш? Къде ще се скриеш?

За миг тя застина, явно при градежа на въздушните си замъци не бе мислила толкова напред във времето. Щях да добавя още някой аргумент, но в този момент телефонът на бюрото до вратата зазвъня. Пистолетът на Сейдж продължаваше да сочи към мен, а тя самата отстъпи няколко крачки сред масите, за да обхване с поглед цялата зала.

В този момент долових звук, който ми прозвуча много познато, макар че ми бяха нужни още няколко мига да се досетя какво точно представлява.

Беше съскането на ролкови кънки върху каменен под.

Сред масите се появи грамаден меден супник. Онзи, който го носеше, го бе хванал като щит и се носеше на ролковите си кънки право към Сейдж. Съдът беше с диаметър поне деветдесет сантиметра. Блъсна се в Сейдж, събори я като кегла за боулинг и на пода се образува кълбо от преплетени дълги крака и виолетови боксьорски шорти, а пистолетът отхвърча настрани.

Вартан и аз се хвърлихме към човешката купчина, а вратата на залата се отвори с трясък и вътре нахлу вихър от бели панталони, червени пояси и черни барети. Пред всички се носеше Родо с развяна конска опашка, стиснал в ръка мобилен телефон, следван от Еремон.

Като видя, че всичко вече е наред, Родо се усмихна с облекчение, а Еремон елегантно измъкна Леда от супника на пода. Неколцина от баската бригада изправиха Сейдж на крака, размотаха поясите си и вързаха ръцете и краката й. Тя продължаваше да се гърчи, загубила всякакво достойнство в гнева си и все така бърбореща нещо, но мъжете я извлякоха през вратата.

Подадох на Еремон чашата с вино, на чието дъно лежеше диамантената гривна. Той поклати глава и я изля през прозореца право в канала долу.

Родо вече обясняваше:

— Лебеда идвала на работа и забелязала в беседка в Кий Парк група хора, които й се сторили познати. Това била госпожица Ливингстън, която онзи ден идва при мен в къщата на чичо ти да ме кара да й помогна да те намери, придружавана от охранителите, които пазеха „Суталде“ онази вечер, когато се проведе галавечерята. Сторило й се подозрително, че всички те се навъртат толкова близо край дома ти, така че веднага се обади на мен и Еремон по телефона. На нас също ни се стори подозрително. После вие двамата сте пристигнали в ресторанта. По това време Леда била в мазето и приготвяла пещите за тази вечер, а ние двамата вече сме пътували насам. Чула обаче, че още някой се качил и влязъл в тази зала, така че се промъкнала до вратата, надникнала и видяла, че сте в опасност. После отново ми звънна по мобилния и ни осведоми, че приятелката ти е насочила пистолет към вас, а биячите са се нагласили отвън пред ресторанта. Уговорихме се аз и Еремон да обезвредим мъжете отвън, а когато приключим с тях, да позвъня по телефона тук. Това бе сигнал Леда да влезе и да отвлече вниманието на госпожица Ливингстън, така че да не ви застреля, преди двамата с Еремон да сме дошли.

— Леда се справи чудесно — съгласих се аз и я прегърнах за благодарност. — Влезе точно навреме. Сейдж се изнервяше, така че очаквах всеки момент да дръпне спусъка. Но как обезоръжихте онези типове отвън?

— Получиха по няколко баски ритника, които не очакваха — намеси се Еремон. — Предадохме ги на правителствената служба за сигурност, която ще ги обвини в незаконно притежание на оръжие на територията на столицата и за това, че са се представяли за агенти от Сикрет Сървис.

— Ами Сейдж Ливингстън? — попита Вартан. — Тя изглежда направо луда. А целта й е точно противоположна на нашата. Какво ще се случи на човек като нея — възпитан така, че да ликвидира всичко по пътя си?

— Препоръчвам дълъг престой в някой феминистки лесбийски център за духовно възпитание в някоя особено отдалечена част на Баските Пиренеи — обади се Леда. — Как мислите, дали можем да го уредим?

— Сигурен съм, че ще успеем — отвърна Родо. — Но всички ние познаваме човек, който би желал специално да се погрижи за нея. Дори са двама души и ако помислите, ще се сетите кого имам предвид. Каквото посееш, такова ще пожънеш. А сега сериозно. Знаете комбинацията на сейфа ми. Когато приключите работа с всички тези материали тук, не ги оставяйте да се търкалят по масите, както се е случвало преди.

Той ми намигна.

После излезе, раздавайки наляво и надясно заповеди на баски език.

Еремон беше коленичил и цъкаше с език при вида на обелените колена на Леда и синините от падането. После се изправи, обгърна с ръка раменете й и пожела да я придружи до сутерена, за да й „помогне с тежките пънове за огнищата“. Помислих си, че все още има надежда между двамата да се случи някоя алхимична реакция.

Двамата с Вартан се върнахме на местата си до прозореца. Навън залязващото слънце вече докосваше покривите на сградите на отсрещната страна на реката. Заехме се да приберем ценните и тъй опасни предмети от масата.

— Каква е комбинацията на сейфа? — попита шахматистът.

— Баска математика — отвърнах аз.

Знаех, че Родо няма никакъв сейф, но пък има пощенска кутия в пощата отсреща, точно каквато имах и аз. Той току-що ми бе намекнал, че най-доброто, което бихме могли да сторим в момента, е да разкараме всичко намерено от ресторанта, да го пуснем по пощата до поискване, както сме правили и преди, а после да му мислим.

Тъкмо щях да пъхна „Книгата на равновесието“ в цилиндричния контейнер, когато Вартан ме хвана за ръката. Погледна ме сериозно с тъмновиолетовите си очи.

— Знаеш ли, помислих, че тя наистина ще те убие.

— Едва ли наистина искаше да го стори — отвърнах аз. — Но се уплаших да не би да дръпне спусъка, без да иска. Напълно беше откачила от това, че в един ден е загубила и богатството, и връзките си, и достъпа си до властта — всичко, което е мислела, че иска от живота.

— Мислела, че иска? — каза Вартан. — На мен ми звучеше като напълно сигурна.

Поклатих глава. Струваше ми се, че най-после съм схванала истинското послание.

— Но кой е онзи, който искал „да се погрижи“ за нея? Кого имаше предвид Бужарон? — попита Вартан. — Сейдж е била възпитана така, че да гледа на себе си като на богиня. Не бих могъл да си представя някой, който ще иска да си има работа с такъв човек.

— Няма нужда да си представяме — обясних аз. — Знам кого имаше предвид Родо. Майка ми и леля Лили. Те ще помогнат на Сейдж.

Вартан се втренчи в мен.

— Защо? — попита.

— Мама наистина е убила бащата на Розмари Ливингстън, нищо че е било при самозащита или при опит да защити живота на Лили. Розмари пък беше сигурна, че е убила моя баща — око за око. Излиза, че Сейдж е възпитана така, че в определен момент да влезе в ролята на „проследяваща ракета“, да открие врага и да го унищожи. Или да се самоунищожи. Тя почти стори това тук, в тази зала.

— Това може и да обяснява защо майка ти би поискала да помогне на Сейдж — така би могла да изкупи вината си — продължи Вартан. — Ами Лили Рад? Тя дори не е знаела за връзката на майка ти с Ливингстънови.

— Виж — обясних аз, — Лили знаеше, че нейният собствен баща беше Черен цар, а майка й — Бяла царица. Това е и причината животът й да бъде опропастен. Разбира от опит какво е да бъдеш пешка в собственото си семейство.

Моята майка ме спаси от тази участ.

Играта.

Вече знаех как точно трябва да постъпя.

— „Книгата на равновесието“ и тайната, която Ал-Джабир е скрил в шаха Монглан, чакат вече хиляда и двеста години да се появи някой, който да ги разгадае. Мисля, че наша е задачата да го сторим. Дошло е време това да се случи.

Стояхме пред огромните прозорци с изглед към канала, облени от фламинговорозовия пламък на залеза. Вартан застана зад мен и ме прегърна. Аз отворих книгата, която още държах в ръка. Вартан гледаше през рамото ми, докато прелиствах мухлясалите страници. Най-после погледът ми падна върху нарисувана схема: девет квадратчета, подредени три по три. Във всяко беше написана по една цифра. Изглеждаха ми много познати.

4 9 2

3 5 7

8 1 6

— Какво пише тук отдолу? — попитах Вартан.

Той преведе:

— Тук е изобразен най-древният от всички магически квадрати. Той е съществувал преди хиляда години в Индия, както и във Вавилон, създаден от халдейските прорицатели. — Замълча и продължи: — Това, изглежда, са думи на някой средновековен коментатор на книгата, а не на самия Ал-Джабир. — Сетне продължи да чете: — В Китай този квадрат представял осемте провинции на империята и самия император, застанал в средата. Квадратът бил свещен, защото всяко число имало точно определено езотерично значение. Сборът от числата от всяка вертикала, хоризонтала и диагонал винаги е равен на 15. А сборът на числата, от които е съставена цифрата 15, пък е равен на 6.

— Шест, шест, шест — казах аз и се обърнах да погледна Вартан.

Той ме пусна от прегръдката си, застана до мен и двамата се приближихме до прозореца, където продължихме да четем:

— Ал-Джабир ибн Хайам, бащата на ислямската алхимия, бил онзи, който в своята „Книга на равновесието“ обновил квадрата, настоявайки на неговото качество да представя „правилните пропорции“, които от своя страна водят до постигане на баланса. Събрани, числата от четирите квадратчета в югозападния ъгъл на големия квадрат дават цифрата 17, а подредени образуват редицата 1:3:5:8 или идеалното питагорейско съотношение, върху което — според Джабир — „се крепи всичко съществуващо на света“. Останалите числа от магическия квадрат — 4, 9, 2, 7, 6-събрани дават числото 28, което е равно на броя на „домовете“ или фазите на луната, както и на броя на буквите в арабската азбука. Тези две цифри са най-важни за Ал-Джабир. Сборът от числата, които съставят цифрата 17, е равен на 8 — езотеричния път, който позволява съществуването на по-големия „Магически квадрат на Меркурий“, в който малките квадратчета са подредени в съотношение 8X8. 28 на брой пък са квадратите, образуващи най-външната рамка на шахматната дъска — така наречения екзотеричен или външен път.

— Шахматната дъска е ключът — напомних аз. — Точно както каза майка ми.

Вартан кимна.

— Това не е всичко — продължи той. — Ал-Джабир открива, че символ на цялата древна мъдрост е Меркурий. Меркурий едновременно представлява астрономическия знак за „горе“ и алхимичния знак за „долу“. Той съдържа и трите най-важни магически знака, припознати едновременно и в астрономията, и в алхимията: кръгът, който представлява слънцето; полумесецът — луната на духа; и кръстът или знакът „плюс“, представящ четирите аспекта на материята: четирите посоки на света, четирите ъгъла, четирите елемента — огън, вода, земя, въздух или горещо, студено, мокро, сухо…

— Събери всичко това заедно — казах аз, — и ще получиш баската математика: четири плюс три е равно на едно. Квадратът на материята плюс триъгълника на духа е равно на Едно. Единството. Не беше ли това първият от даровете на Хестия, които тя раздаваше на онзи гоблен?

— Първият дар беше богатство — поправи ме Вартан.

— Богатство — повторих аз. — Точно като „Общността Вирджиния“^[3]. Богатството или общото благо означава цялост, здраве, завършеност. Общото благо е свещено. То води до Единство. „С цел създаване на идеален единен Съюз“^[4].

Това е, което са искали и Джордж Вашингтон, и Том Джеферсън, и Бен Франклин — брак между небето и земята, между безкрайните небеса и вълнуващите се нивя от нашия химн. Тази идея е вградил и Ал-Джабир в шаха на Тарик’ат. Това е просветлението, което всички тези умове са търсили, това е Новият град на хълма. Целта е не да притежаваш власт, а да създаваш равновесие.

— Това ли имаше предвид, когато спомена, че знаеш какво е посланието? Когато каза, че важните въпроси не са кога и къде, а как? — попита Вартан.

— Да — потвърдих аз. — Тук не е скрито нещо материално, което, завладяно веднъж, ти позволява да създаваш ядрени оръжия, дава ти власт над другите или пък вечен живот. Ал-Джабир е вградил в шаха един процес. Затова и шахът Монглан всъщност се нарича шахът на Тарик’ат — Ключът към тайния Път. Това са предвечните закони — те са нашите километрични камъни, които ни сочат точно къде е нашият таен път. Знаели са го суфитите, знаят го и сибирските шамани, и индианците пискатауей — знаят го и ни го казаха. Ако съберем всички фигури и следваме предвечните закони, всичко е възможно за нас. Можем сами да стъпим на пътя към доброто, можем да посочим този път и на целия свят. Пътят към радостта и просветлението. Родителите ми са рискували живота си, за да спасят шаха, и той да може да бъде използван за своята истинска висока цел.

Докато говорех, Вартан бе взел книгата от ръцете ми и я бе сложил настрани. После отново ме прегърна.

— За себе си ще кажа само едно, Екси — каза той. — Ако онова, което търсим, е истината, то истината за мен е, че ще постъпвам винаги така, както ти смяташ за правилно. Истината е, че те обичам.

— И аз те обичам — отвърнах.

В онзи момент — макар да бях сигурна, че с Вартан ще намерим всички фигури — изобщо не ме интересуваше към какво се стремят съперниците ни, не ме интересуваше нито Играта, нито каква цена бяха заплатили за нея хората от миналото, нито какво благо можехме да извлечем ние от нея в бъдеще. Не ме интересуваше какви роли са отредени за мен и Вартан — Бял цар, Черна царица… Нямаше значение как щяха да ни наричат, защото знаех, че аз и Вартан сме истината. Ние бяхме алхимичната женитба, към която са се стремили толкова хора през последните хиляда и двеста години, без да могат да я видят, когато се е изправяла пред очите им.

Ние въплъщавахме предвечните закони.

За първи път през живота си почувствах, че въжетата, които ме бяха държали стегната през всичките тези години, са прерязани и аз мога да се нося в небето като птица.

Жар-птица, която носи светлина.