Катрин Невил
Пожарът (37)

Град от огън

„При свършека си светът ще бъде съден чрез огън и всички онези неща, които Бог създал от нищото, чрез огъня ще бъдат превърнати на пепел, а от тази пепел Фениксът ще се въздигне нов и млад…

След опустошителните пламъци ще бъдат създадени ново небе и нова земя, а новият човек ще бъде по-благороден в славата си.“

Василий Валентин, „Златният триножник“

„Даде на Ной Бог знак със дъгата, Следващия път — пламък, днес край на водата!“

Джеймс Болдуин^[1], „Следващия път — пламък!“

„За да получиш пламък, известно време трябва да удряш два камъка един в друг.“

Гари Каспаров, „Как животът имитира шахмата“

Пътят към блестящия град на хълма, който наричах свой дом, бе наистина дълъг, но славен.

Първо, Кий както обикновено предвидливо бе уредила (с помощта на Лили, назначена за шофьор на експедицията) нашето семейство да се събере за първи път след толкова години на някое по-усамотено място от езерото Худ. За целта послужи една отдалечена малка самолетна база недалеч от друго езеро, северно от Анкоридж, съвсем близо до града. На това място хората не знаеха изобщо какво е това „Астън Мартин“ от ограничена серия, така че тук той изобщо не привличаше внимание. Но така и не разбрах как майка ми и Лили бяха докарали тая кола чак от Уайоминг през километри и километри пресечен терен.

— Нека позная — обърнах се аз към Лили. — Ти и майка сте карали на смени по магистрала „Олкън“ денонощно, без да спирате, и сте пеели „И денем, и нощем“. Как, за бога, стигнахте дотук?

— Следвахме обичайната ми практика — отвърна леля и потри палец във връхчетата на останалите си пръсти с идеален маникюр, изобразявайки познатия на всички култури по света знак за „суха пара“. — Разбира се, след като проучих маршрута, веднага ми стана ясно, че ще предпочетем специалните фериботи за прекарване на частни коли. Дойдохме по вода.

В този миг над всички легна тишина, защото Вартан помогна на татко да слезе от самолета и Александър Соларин погледна съпругата си за първи път след десет години. Дори госпожица За-за мълчеше.

Разбира се, всички сме наясно как е станало така, че сме се появили на белия свят: един сперматозоид потанцувал с една яйцеклетка. Някои смятат, че Бог дава искрата, с която процесът да започне, други гледат на него от биохимична гледна точка. Но онова, което се разигра пред очите ни, бе нещо съвсем, ама съвсем различно и всички го разбрахме. Вече бях благодарна на Вартан, задето ме накара да се изправя пред онова замъглено от парата огледало и да се погледна през неговите очи. Сега, докато наблюдавах как родителите ми се гледат един друг за първи път след десет години раздяла, осъзнах, че всъщност ставам свидетелка на начина, по който съм се появила на света.

Откъдето и да го погледнеш, пред погледите ни се разигра истинско чудо.

Татко зарови пръсти в косата на майка, устните им се срещнаха, телата им се сляха, сякаш се разтопиха едно в друго. Наблюдавахме ги мълчаливо дълго време.

Кий, застанала до мен, прошепна:

— Изчели са всичките предвечни закони. — После помълча замислено и добави: — Като гледам обаче, май те са ги написали.

Аз също усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Ако това се превърнеше в някакъв навик, трябваше да почна да си нося кърпички.

Майка и татко продължаваха да се прегръщат, но татко бавно протегна ръка към нас с Кий.

— Мисля, че иска и ти да отидеш — обади се Лили.

Аз приближих нерешително, а баща ми обви с ръка раменете ми, майка направи същото и тримата останахме притиснати силно-силно един в друг. Тъкмо щях да се притесня, че това става вече сладникаво, когато татко каза нещо, което се бе опитвал да ми обясни по време на целия ни полет насам:

— Аз съм виновен за всичко, Александра. Вече го разбирам. Тогава беше първият и единствен път, в който не се вслушах в съвета на Кат. Искам обаче да знаеш, че не го направих за теб. Направих го за себе си.

Макар да говореше на мен, той не сваляше очи от лицето на майка.

— Когато дойдох в Америка и разбрах, че ще трябва да пожертвам едното от двете неща, които обичах на света, заради другото — да изоставя шаха и да живея живота, който исках да имам с Кат, — ми беше много трудно. Твърде трудно. Но когато узнах, че дъщеря ми може да играе, че иска да играе…

Той обърна сребристозелените си очи към мен. Моите очи са същите, осъзнах аз.

— Вече знаех, че ти, моята дъщеря Екси, ще бъдеш мой заместник — каза татко. — По някакъв начин се превърнах в един от ония родители, които насилствено бутат децата си напред… Как им викаха?

— Майки зад кулисите — обади се мама и леко се засмя, за да пречупи малко славянския страх. После сложи длан на челото на татко, отметна назад косата му и откри тъмновиолетовия белег, който никога нямаше да изчезне от живота и на трима ни.

— Мисля, че вече си изкупил греха си. — После се обърна към мен: — След като баща ти спря да те хипнотизира, не искам аз да започвам да го правя, но все още съществува една друга Игра, която трябва да обсъдим. Боя се, че това трябва да стане без миг отлагане. Разполагах с малко време да установя колко от цялата история всъщност ти е известно. Но нали въпреки всичко успя да дешифрираш до едно съобщенията, които ти бях оставила? Особено първото.

— Шахматната дъска е ключът — казах аз.

Тогава майка направи нещо много странно. Пусна татко, обви ръце около мен в силна прегръдка и пошепна в ухото ми:

— Каквото и да се случи, това е моят подарък за теб.

След това ме пусна и махна на останалите да се приближат.

— Лили има къща на остров Ванкувър — започна Кат. — Отиваме там за малко — ние тримата, аз Саша и Лили. И За-за — тя разроши козинката на главичката на кученцето и то се заизвива в ръцете на Лили. — Нокомис се съгласи да ни отведе дотам със самолета, както и да уреди да откарат колата на Лили обратно на изток. Засега само членовете на тази група ще знаят къде се намираме, най-малкото докато установим какво точно е състоянието на съпруга ми. А Лили ще се свърже лично с Ним по този въпрос веднага след като се прибере в Ню Йорк.

Майка погледна към мен и Вартан.

— Колко от записките на Гален прочетохте?

— Изчетохме ги до края — отвърна Вартан. — Как спасил онова момиче, как получил от нея истинската Черна царица, пазена от суфитите, как я използвал, за да помогне на майка си да разгадае скритата формула, и как в края на краищата сам изпил получения еликсир. Свързахме го с онова, което Лили ни разказа за Мирей, майката на Шарло, и се получи ужасна картина. Да живееш вечно, винаги в опасност, винаги в страх. И да осъзнаваш, че ще бъдеш вечно сам, сам със знанието, че ти, ти самият със собствените си ръце си…

— Това не е всичко — прекъсна го майка ми. — Току-що дадох на Екси ключа към останалото. Ако ти станеш Бял цар вместо Гален и ако Александра се съгласи да заеме моето място, може би най-после вие двамата ще сте тези, които ще бъдат в състояние да предоставят решението на тайната на онези, които най-добре ще знаят какво да сторят с него. А ти запомни едно, детето ми — обърна се тя към мен, — картичката, която Татяна Соларина ти даде преди много години в Русия… От едната й страна лежи свободата. От другата — вечността. Изборът е всичко.

После, докато Кий им помагаше да се качат в самолета, майка се обърна към нас с Вартан. Усмихваше се, а очите й бяха някак замъглени:

— А ако имате някакви въпроси относно предвечните закони, знаете къде да ме намерите.

* * *

Попътен вятър ни спохождаше по време на полетите от запад на изток и времето, прекарано в път, значително се съкрати. Три часа летяхме до Сиатъл и после още четири до Вашингтон, обаче спечелихме три часа, преминавайки през времевите зони в източна посока, така че тъкмо беше време за вечеря в понеделник, когато двамата с Вартан влязохме в апартамента ми в Джорджтаун. Една седмица бе изминала от „онзи ден в Багдад“.

Шахматистът пусна сака, който носеше, на пода, обърна се и ме прегърна.

— Не ме интересува какво ни чака от утре — измърмори той, заровил лице в косата ми. — Тази вечер с теб започваме да се занимаваме с предвечните закони, които родителите ти ни показаха. Те са нещо, което наистина бих желал да изуча.

— Първо да вечеряме — отвърнах. — Не знам с каква храна разполагам, но не искам да ми припаднеш от глад точно на най-интересното място от научната работа.

Отидох в кухнята и измъкнах няколко консерви и кутията с макарони.

— Ще ядем спагети — казах и надникнах през вратата.

Вартан стоеше прав в дневната и се взираше в шахматната дъска, която Ним бе оставил подредена върху кръглата ми дъбова маса.

— Съжалявала ли си някога за нашата последна игра? — попита той и вдигна очи към мен. — Разбира се, нямам предвид дали си съжалявала за онова, което се случи с баща ти, или за събитията, които последваха стрелбата. Искам да кажа, съжалявала ли си, че ние двамата с теб така и не получихме възможност да играем един срещу друг онзи последен път?

— Дали съм съжалявала? Горчиво — отвърнах с усмивка. — Тази игра беше последният ми шанс да те смачкам.

— Хайде да го направим тогава — предложи той.

— Какво да направим?

— Да поиграем — отвърна Вартан. — Знам, че много отдавна не си се упражнявала, но може би за теб ще е добре да играеш отново поне веднъж.

Той взе черната и бялата царица от дъската, скри ги зад гърба си и ги размести в дланите си. После протегна към мен свитите си юмруци — във всеки един се криеше една царица.

— Това е лудост — казах аз.

Но потупах дясната му ръка и усетих как изтръпвам цялата.

Той разтвори дланта си. Там лежеше бялата царица. Вартан ми я подаде, а сам се настани от другата страна на дъската, където бяха черните фигури, и постави своята царица на място.

— Ти си на ход — каза шахматистът и махна с ръка в знак да седна срещу него.

В мига, в който заех мястото си и сложих бялата царица на дъската, нещо в мен прещрака и се събуди за нов живот. Забравих, че не съм играла повече от десет години. Усетих как през тялото ми потече енергия, мозъкът ми се изпълни с възможни ходове, съзнанието ми се настрои на подходящата вълна, сякаш по силата на Фурие трансформацията^[2] или Уравненията на Максуел^[3], с които се занимаваше Кий и които изчисляваха неспирно прииждащите вълни топлина, светлина, звук, лазерни лъчи и инфрачервени трептения, които никой не бе в състояние да види или чуе.

Взех коня си и го преместих на d4.

Все още се взирах в дъската, когато осъзнах, че Вартан не е направил своя въвеждащ ход. Вдигнах очи и видях да се взира в мен с изражение, което не можах да разгадая.

— Ти си на ход — подканих го аз.

— Това май не беше много добра идея — отвърна той.

— Напротив, отлична идея е — настоях. Чувствах се като пияна. — Давай, ти си.

— Александра — каза Вартан, — нали знаеш, че през изминалите десет години редовно съм играл на сериозни състезания. ЕЛО коефициентът ми е над 2600. Не можеш да ме биеш, като започваш с индийска защита на царя. Казвам го в случай че това е, което се опитваш да направиш.

Това бе любимата ми защита, така нямаше нужда никой от двама ни да добавя на глас: Не можа да ме биеш с нея и последния път.

— Не ме интересува дали ще те бия, нито как — отвърнах аз. Лъжех. — Но щом предпочиташ, отговори ми с друг тип защита.

Не можех да повярвам, че обсъждаме това, вместо просто да играем.

— Боя се, че дори не знам как да загубя тази игра — забеляза Вартан с извинителна усмивка, сякаш току-що бе разбрал какво точно върши. — Какво остава да я загубя елегантно. Знаеш, че не мога просто да те пусна, дори и да искам да се почувстваш добре.

— Добре. Тогава ми направиш скандал, когато те бия — отвърнах. — Сега играй, ако обичаш.

С известна неохота той премести коня си напред и така се започна.

Всъщност още със следващия си ход Вартан показа, че наистина е избрал друга защита, защото премести пешката си на e6! Индийска защита на царицата! Опитах се да не издавам с нищо вълнението си. Защото тъкмо на това бяхме разчитали преди десет години с татко, когато трябваше да играя с белите в Загорск, и очаквахме тази реакция от Вартан, това бяхме планирали, такава комбинация бяхме репетирали, стратегията ни стъпваше на такова развитие на партията!

Всеки възможен отговор на Вартановата защита се бе запечатал в съзнанието ми още от детските ми години, но едновременно с това бях готова да използвам и тежката си артилерия, ако някой реши да се опита да я обърне срещу мен. Та нали Вартан ме бе предупредил още в Уайоминг, че подбирането на точния момент е всичко!

Е, точният момент бе дошъл.

Животът имитира изкуството. Действителността имитира шахмата.

На четвъртия ход сложих прът в колелата на Вартан. Плъзнах пешката, застанала пред топа на а3.

Вартан ме изгледа изненадано и кратко се засмя. Явно бе забравил, че се каним да играем сериозно, а не на шега.

— Никога в живота си не си предприемала този ход — каза той. — За кого се мислиш? За следващия Каспаров?

— Не — отвърнах, а физиономията ми остана каменна. — Аз съм следващия Соларин. Ти си на ход.

Той поклати глава. Продължаваше да се смее. Но вече определено обръщаше повече внимание на дъската, отколкото на мен.

Шахът е много интересна игра и предлага безброй възможности за демонстриране на начините, по които работи човешкият ум. Знаех, че Вартан има преимуществото на десет години повече упражнения на всякакви игрови комбинации, за които аз сигурно не бях и чувала. През тези десет години той бе играл срещу най-добрите шахматисти в света и често бе печелил.

Но колкото и да бе слаба моята позиция в това отношение, знаех, че в момента елементът на изненадата е на моя страна. Вартан бе седнал пред дъската с убеждението, че се изправя срещу травматизирана дванайсетгодишна шахматистка, отдавна изпаднала от големия спорт, в която случайно е влюбен и се надява по никакъв начин да не я нарани емоционално. Но само след един непредвиден от него мой ход с пешката той осъзна, че е затънал в игра, че може и да загуби, ако бързо не напрегне вниманието си до краен предел.

Чувствах се страхотно!

Знаех обаче, че трябва веднага да потисна еуфорията си, защото иначе нямаше да издържа до края. С енциклопедичната си памет и обширния си практически опит (наричан в спорта „тихо познание“) Вартан скоро щеше да си спомни всички възможности за ответна реакция на последния ми ход, който всъщност не се отличаваше с нищо кой знае колко специално. Можех да заложа живота си на това, както би се изразила Кий. Известно е обаче, че големите шахматни майстори винаги първо се съсредоточават върху необичайното и едва по-късно обръщат внимание на по-тривиалните ходове. Трябваше да подведа тренираното му съзнание, да объркам идеално подготвената му интуиция.

Имах само още един коз, който можеше и да ме спаси, трик, завещан ми от татко, една по-особена техника, която, доколкото знаех, той не бе споделял с никой друг освен с мен. Тя със сигурност не беше част от стандартното шахматно обучение. Години наред се бях страхувала да я използвам заради моята така наречена шахматна слепота, станала причина да губя. Бях се питала дори дали точно показаната от татко техника не е всъщност причината за шахматната ми слепота, тъй като тази техника имаше склонността да преобръща всичко в една партия наопаки.

Всеки знае — казваше винаги баща ми, — че когато някоя от позициите ти е застрашена, имаш две възможности за ответно действие: или да се защитиш, или да атакуваш. Съществува обаче и трета, за която никой никога не се сеща. Можеш да попиташ фигурите какво е тяхното мнение за ситуацията, в която са се оказали.

За едно дете подобно изказване звучи напълно смислено. Това, което татко имаше предвид, беше следното: да, всяка позиция на шахматната дъска, в която можеш да се окажеш, има свои силни и слаби страни, свои възможности за защита или за нападение, но когато се стигне до самите фигури, положението изглежда вече различно. За отделната шахматна фигура обаче тези силни и слаби страни са неделими части от нейната собствена природа, от нейната същност. Те са нейният модус на действие, едновременно нейната свобода и нейните ограничения — всяка фигура се движи така и само така в своя на пръв поглед затворен черно-бял свят.

Веднъж татко бе казал, че ето, лесно е да се види, че ако царица застрашава кон, то конят не застрашава царицата в отговор. Или пък когато офицер атакува топа, топът не е в позиция да атакува ответно офицера. Дори царицата, най-могъщата фигура на дъската, не може да си позволи да се задържи твърде дълго на квадрат, намиращ се в диагонална позиция спрямо пътя на някоя скромна пешка, защото в определен момент пешката ще я достигне и ще я унищожи. Слабостта на всяка една фигура — слабост в светлината на нейните естествени ограничения, позволяващи тя да бъде притисната до стената или атакувана — се превръщаше в нейно предимство, когато самата тя започнеше да атакува.

Баща ми най-много от всичко обичаше ситуации, в които играчът може да използва тези вътрешни за всяка отделна фигура характеристики, да ги комбинира и да организира масирана агресивна, атакуваща кампания срещу противника. В очите на едно шестгодишно дете това си бе направо откровение. Днес се надявах да мога да използвам тактиката му. Винаги съм била прибран, консервативен, тактически ориентиран играч. А сега разбирах, че ако искам да се справя с Вартан, са ми необходими повече изненадващи ходове.

* * *

След пауза, сторила ми се доста дълга, най-после вдигнах поглед. Вартан се взираше в мен със странно изражение.

— Изумително — възкликна той. — Защо не каза направо?

— Още ли не си местил? — поисках да знам.

— Добре — съгласи се той. — Ще направя единствения възможен ход в момента.

Вартан протегна дългия си пръст и побутна царя си.

— Пропусна да ми кажеш, че ме държиш в шахмат — осведоми ме той.

Взрях се в дъската. Отне ми петнайсет секунди да осъзная картинката.

— Не го ли виждаш? — попита Вартан смаяно.

Бях изпаднала в нещо като лек шок.

— Май ще трябва да потренирам малко, преди да се върна в голямата игра — признах.

— Как тогава го направи? — попита Вартан.

— Чрез един специален поглед върху играта, на който ме научи баща ми — обясних аз. — Той обаче може и да рикошира върху самия играч, особено ако ти стане навик.

— Каквато и да е тази техника — отвърна Вартан с широка усмивка, — май е най-добре да я обясниш и на мен. За първи път в живота си губя игра с усещането, че така и не разбрах откъде ме връхлетя загубата.

— И аз не видях откъде ми дойде този ход — признах си. — А когато загубих от теб онази игра в Москва, пак се случи нещо подобно, с тази разлика, че тогава беше пристъп на шахматна слепота. Не исках да я коментирам с никого, но не ми се случваше за пръв път.

— Екси, чуй ме — Вартан заобиколи масата и хвана ръцете ми, — всеки шахматист знае, че слепотата е нещо, което се случва на всеки, навсякъде, по всяко време. И всеки път обвиняваш себе си. Но е страхотна грешка да си мислиш, че тя е някакво проклятие, изпратено от боговете специално за теб. Всъщност в тези случаи играчът сам напуска играта, без дори да го разбере. Сега — продължи той — искам внимателно да погледнеш тази дъска. Това, което току-що стори, беше много силен ход и той не беше случаен. Може би не беше и плод на някаква премислена стратегия, признавам. Всъщност никога преди не съм виждал подобен ход. Приличаше на тактика, обхващаща всички фронтове, нещо като взривяващ се шрапнел, чиито парчета се разхвърчават във всички посоки. Свари ме напълно неподготвен — той замълча, за да се убеди, че внимавам. После продължи: — Така ти победи.

— Само дето не си спомням как… — започнах аз.

— Продължавай да мислиш — отвърна Вартан. — Искам да седнеш сега тук и да изучаваш играта толкова дълго, колкото е необходимо, докато възстановиш всеки ход и осъзнаеш как стигна до финала на партията. Иначе ще стане като с падането от кон: ако веднага не се качиш пак обратно, вече ще се страхуваш да яздиш.

Отдавна се страхувах да „яздя“, десет години в мен се бяха трупали страх и вина: още от Загорск, а може би и отпреди това. Но знаех, че Вартан е прав за едно: така и щях да си останала паднала в прахта зад препускащия кон, ако не проумеех механизма.

Вартан се усмихна и целуна върха на носа ми.

— Аз ще приготвя вечеря — каза той. — Кажи ми, когато стигнеш до отговора. Не искам да те отвличам от тази задача за дешифриране в такъв ключов за теб момент. Обещавам ти обаче, че когато разрешиш загадката, те чака прекрасна награда. Един гросмайстор ще спи в едно легло с теб и ще ти прави прекрасни неща цяла нощ.

Беше минал половината път до кухнята, когато се обърна и добави:

— Имаш легло, нали?

* * *

Вартан прехвърли страниците, на които бях описала цялата ни партия, докато поглъщаше спагетите, които бе приготвил за нас в моята отчайващо празна кухня. Не се оплака нито веднъж, дори от собственото си готвене.

Наблюдавах лицето му от отсрещната страна на масата. От време на време кимаше с глава. Веднъж или два пъти се разсмя високо. Най-после вдигна очи.

— Твоят баща е някакъв самороден талант — отбеляза той. — Уверявам те, че не е научил нито една от тези идеи, които ти току-що упражни върху мен, по време на дългото си затворничество в Двореца на пионерите. Тези блиц техники си ги усвоила от него, нали? Приличат на нещо, изобретено сякаш от самия Филидор^[4], само че приложено върху всички фигури, не само върху пешките. — След кратко мълчание добави: — Защо никога преди не си играла така? А, да, твоята слепота… — После ме погледна сепнато, сякаш току-що бе получил откровение. — Може би пък и двамата сме били слепи досега…

— Слепи за какво? — попитах.

— Къде е картичката, която Татяна ти е дала в Загорск?

Измъкнах я от джоба на панталона си, подадох му я, а той я обърна няколко пъти, за да я огледа и от двете страни. После се втренчи в мен:

— Свързах ги! — каза той, подобно на Шамполион, когато открил ключа към разгадаването на египетските йероглифи. — Разбира ли? Ето защо тук пише „Пази се от пожара“: фениксът е пожарът, вечността, за която спомена майка ти — вечно повтарящите се смърт и ново възраждане от пепелта. Жар-птица обаче не умира никога, нито в пламъци, нито се превръща в пепел, нищо не може да й навреди. Вълшебните й пера дават вечна светлина. Мисля, че това е свободата, за която говореше майка ти. И изборът. Това обяснява и всичко, което тя е открила за самия шах Монглан, обяснява и защо нито Мирей, нито Гален са могли да стигнат до неговия истински смисъл, нито пък майка ти е могла да го стори, докато им е помагала. Те вече са изпили еликсира, каквито и причини да са имали да сторят това. Те са използвали шаха за свои собствени користни цели, но не и за целта, която е вложил в него създателят му.

— Искаш да кажеш, че шахът е действал срещу тях като самосаботиращ се заключващ механизъм? — попитах аз смаяно. — И че всъщност Ал-Джабир е създал шаха така, че никой, който го използва за лични користни цели или за собствена облага, да не може да постигне същинските му сили?

Велико, помислих аз. Но май старият проблем си оставаше нерешен.

— Тогава какви са тези същински сили? — попитах.

— Майка ти спомена, че е дала на теб ключа към всички останали въпроси — каза Вартан. — Спомни си, какво ти каза тя на раздяла?

— Всъщност нищо особено — отвърнах. — Попита ме дали съм разбрала всичките съобщения, които ми била оставила в Колорадо, и по-специално първото — Шахматната дъска е ключът. Каза още, че това послание било само за мен, специален подарък от нея за мен.

— Как би могло да бъде специален подарък от нея само за теб — попита Вартан, — след като всички в хижата видяхме рисунката на шахматната дъска? Майка ти със сигурност е знаела, че ще я видим. Сигурно има предвид друга шахматна дъска, която всъщност е ключът.

Втренчих се в дъската, която още стоеше на масата, а върху нея — фигурите, с които бях поставила Вартан в шахмат. Вартан проследи погледа ми.

— Намерих я вътре в рояла в хижата на мама в Колорадо — казах аз. — Някой беше подредил върху нея нашата последна обща партия, онази от Москва, фигурите стояха така, сякаш сме играли и сме стигнали точно до онова място, на което аз се провалих. Кий ми каза, че ти си обяснил на майка как се е развила партията, в която ме победи преди десет години.

Вартан обаче вече бе преместил настрани празните чинии от спагетите и чашите от вино. После отмести с длан и фигурите от дъската.

— Трябва да е някъде тук — рече той. — Ако следваме указанията на майка ти, решението е в дъската…

Сърцето ми затупка силно. Той опипваше внимателно шахматната дъска с върховете на пръстите си, точно както бе опипвал и маминото бюро в Колорадо. Трябваше да го спра. За първи път изпитвах такъв страх за собственото си бъдеще.

— Вартан — опитах се да го спра, — ами ако и ние свършим като онези другите, като останалите играчи? В края на краищата ние с теб сме съперници още от раждането си. Ето сега, докато играхме, единственото ми желание беше да те победя. Нито веднъж не помислих за секс, за любов, за страст. Ами ако тайната ни завладее? Ако се окаже, че ние също никога не можем да спрем да участваме в Играта, дори ако се наложи да се обърнем един срещу друг?

Вартан ме погледна и се усмихна. Изненада ме — изглеждаше толкова слънчев. Посегна, хвана ръката ми, обърна я с дланта нагоре и целуна мястото, на което биеше развълнуваният ми пулс.

— Със сигурност шахът ще е единствената игра, в която ще се изправим един срещу друг, Екси. Всички останали игри трябва да бъдат прекратени.

— Знам — отвърнах. Наведох се напред и челото ми опря в ръката му, която още държеше дланта ми. Бях твърде изтощена, за да мисля.

Той отпусна другата си длан върху косата ми за миг, после дръпна лекичко главата ми така, че да срещне погледа ми.

— Колкото за това как „ще свършим“ ние с теб — започна той, — надявам се да свършим като родителите ти. Ако сме късметлии, това ще стане. Но всеки шахматист знае известната реплика на Томас Джеферсън: „Силно вярвам в късмета и съм установил, че колкото повече работя, толкова по-голям късметлия съм.“ Да се хващаме за работа тогава — добави той. — И да се надяваме, че ще ни излезе късметът.

Той сложи ръката ми върху шахматната дъска. Неговата длан почиваше върху моята, улови единия ми пръст, плъзна го под своя, натисна и се чу едно „щрак“. Част от дъската се бе отворила. Вътре в образувалата се кухина лежеше късче хартия, пъхнато в найлоново пликче. Вартан го извади и ми го подаде, за да го разгледаме заедно.

Това бе мъничък чертеж на шахматна дъска. Фигурите върху нея бяха свързани с прави линии, чийто друг край бе изнесен отстрани на листчето. Над всяка права линия се виждаха числа. Преброих ги — двайсет и шест прави линии — точно колкото са били фигурите, които черният отбор на майка ми завладял при последната партия на Играта, така поне ни бе казала Лили. Краищата на някои от линиите бяха събрани заедно, подобно на клончета на дърво.

— Тези числа — каза Вартан — ми приличат на географски координати, може би сочат части от картата на света, където е скрита всяка една от намерените фигури. Излиза, че или баща ти не е единственият, който разполага с тази информация, или е решил да я запише независимо от големия риск. Числата обаче дават само обща представа за местонахождението на фигурите, но не и точното място на всяко скривалище.

— Освен може би тази тук — посочих аз една нарисувана звездичка.

Пръстът на Вартан проследи правата, започваща от тези числа, за да види за коя фигура се отнасят.

Правата го доведе до Черната царица.

Вартан обърна листчето. От обратната страна бе нарисувана карта на едно място, което ми се стори твърде познато, а най-долу на страницата се мъдреше стрелка, обърната на север, която сякаш казваше „Започни оттук“. Сърцето ми биеше оглушително. Стиснах Вартан за лакътя.

— Искаш да ми кажеш, че познаваш това място, така ли? — попита той.

— Намира се тук, във Вашингтон — отвърнах и преглътнах тежко. — Като имам предвид с коя фигура са свързани числата, изглежда картата сочи мястото, на което мама е скрила истинската Черна царица! Тя явно е във Вашингтон!

Един познат глас се обади от другия край на стаята:

— Не можах да не дочуя последните ти думи, скъпа моя.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха!

Вартан подскочи, здраво стиснал в ръка рисунката.

— Кой, за бога, е този? — изсъска той.

За мой ужас и страх до отворената врата се бе изправил моят шеф, Родолфо Бужарон.

* * *

— Хайде, хайде — каза той, — моля ви, седнете си спокойно. Не исках да ви стряскам, още повече, изглежда, тъкмо сте приключили с вечерята.

Той прекоси стаята и протегна ръка на Вартан.

— Казвам се Бужарон — каза той. — Александра работи при мен.

Вартан крадешком пусна изрисуваното листче в скута ми, стана и се здрависа с Родо.

— Вартан Азов — представи се той. — Приятел на Александра от детинство.

— Сигурен съм, че към днешна дата вече сте нещо много повече от приятели — отвърна Родо. — Подслушах ви, както вероятно се досещате. Не исках да се меся в личния ви разговор. Но, Александра, скъпа, боя се, че последния път, когато беше тук, ти просто заряза мобилния си телефон сред възглавниците на дивана. Гален, аз и сътрудниците ни го използвахме, за да следим онези, които влизаха тук да търсят разни неща в твое отсъствие. Нали разбираш, само майка ти знаеше къде е скрила тази рисунка списък на скривалищата, а и явно го е доверила единствено на теб. Но с поведението си през последните няколко дни… Влизаш, излизаш и изобщо подскачаш насам-натам като топка и всички ние преценихме, че е най-добре да не отслабваме наблюдението, особено в трудни времена като днешните. Сигурен съм, че ще се съгласите с мен.

Той приближи, бръкна сред възглавниците и измъкна оттам мобилния ми телефон, който Ним бе оставил тук последния път. После отвори прозореца и го хвърли в канала долу.

За втори път ме хващаха чрез мобилния ми телефон. Какво, за бога, не беше наред с мен? Прилоша ми, като си помислих, че целият ни разговор с Вартан е бил подслушан, при това с всички интимни подробности.

Реших, че би било тъпо да започна със „Списък ли? Какъв списък?“, затова промених тактиката.

— Кои сте тези „вие“? И кои са „сътрудниците“?

— Хората ми от Euskal Herria — обясни Родо, седна зад масата и ни кимна да сторим същото. — Те обичат да се маскират с барети и червени шалове и да се преструват на баски. Но както става ясно, опитните дервиши могат да танцуват Jota доста добре, стига да поискат.

Родо измъкна от единия си джоб плоска бутилка, а от другия — няколко малки чашки.

— Баска вишновка — обяви той и кимна на Вартан. — Ще ви хареса.

Напълни чашите и ни подаде по една.

Нямах нищо против да пийна нещо в този момент. Вишновката беше прекрасна, със силен аромат на горчив плод. Опари гърлото ми като втечнен пламък.

— Баската бригада всъщност са дервиши, така ли? — попитах, макар че бях почнала да схващам положението.

— Суфитите чакаха много дълго, още от времето на Ал-Джабир — започна Родо. — Моите хора в Пиренеите си сътрудничат с тях вече повече от хиляда и двеста години. Помниш ли надписа над кухнята ми, баската математика? 3 + 4 = 1… Събрани, тези числа дават цифрата осем. Това е Игра, която майка ти добре познава. В онзи момент преди десет години, когато Гален й каза истината за смъртта на баща ти и с това причини разкола в Белия отбор, Кат дойде право при мен.

— Разкол ли? — повтори Вартан. — Искаш да кажеш онзи разкол, който предизвикала Розмари Ливингстън?

— В определен смисъл наистина тя задвижи нещата — отвърна Родо. — Когато нейният баща бе убит, тя беше още дете. Първия път, когато малката Розмари срещнала майка ти, Кат й подарила фигурка на бялата царица от някакъв джобен шахматен комплект. Това заблудило Ал-Марад, бащата на Розмари, и го накарало да мисли, че Кат е играч от Белия отбор. Скоро след това разбрал каква е истината. Розмари никога не е била напълно сигурна коя точно роля в Играта е отредено да изпълняваш ти, но от момента, в който стана ясно, че проявяваш способности в шахмата, тя започна да те дебне подобно на хищник, надушил плячката си. Тогава бе още твърде млада, за да дава основания да бъде смятана за дългосрочен и безскрупулен играч, но още не знаехме колко безскрупулна всъщност може да стане. Скоро Гален Марч и Татяна Соларина — негова потомка, спасена от него от съветските лагери — осъзнаха, че единственият начин да съберат всички фигури е да съберат заедно самите играчи. Това може би е и начинът, който е имал предвид самият създател на шаха Монглан Ал-Джабир. Двамата решиха, че за да успеят в това начинание, трябва да върнат в Играта сина на Татяна, Александър Соларин, а чрез него да привлекат пак към активно участие и съпругата му, Кат. Тарас Петросян влезе в ролята на инструмент, чрез който планът им бе приведен в действие. Щом Гален и Татяна разбраха, че финалната партия от турнира ще се играе със сигурност в Загорск, веднага занесоха там Черната царица и я изложиха във витрината. Никой не се сети, че по този начин дават в ръцете на Розмари и Базил такава възможност, каквато те отдавна чакат: силите на семейство Ливигстън взеха надмощие, уредиха Соларин да бъде застрелян, преди да има възможност да си замине с информацията, която носи, и сложиха ръка върху фигурата на Черната царица.

— Значи, искаш да кажеш, че моят баща Тарас Петросян не е бил замесен в схемата на Ливингстънови? — попита Вартан.

— Никога няма да разберем със сигурност — отвърна Родо. — Единственото, което знаем, е, че е помогнал животът на бащата на Александра да бъде спасен, като уредил да бъде изнесен от Загорск. Скоро след това Петросян бе принуден да бяга от Русия, макар че, изглежда, Ливингстънови са финансирали поне още един от неговите шахматни турнири, вече в Лондон.

— Ако Ливингстънови са откраднали Черната царица от Загорск — обърнах се към Родо аз, — къде са я крили през цялото това време? Как я е взел Петросян, за да я изпрати по-късно на майка ми?

— Гален Марч им я отне, пренесе я тайно в Лондон и я предаде на Петросян, за да я изпрати на майка ти — отвърна Родо.

— В момента, в който тя разбра, че Петросян е убит, организира партито за рождения си ден в Колорадо. Просто беше отчаяна. Трябваше да отвлече всички играчи далеч от мястото, където в момента е скрита Черната царица, докато успее по някакъв начин да се свърже с теб. Не помниш ли „Вашингтон Поуст“, който оставих на стъпалата пред апартамента ти? Майка ти поръча да те предупредим, макар и тихомълком, че Багдад е завладян. Беше сигурна, че ще се сетиш за останалото. Но после подслушахме разговора ти с чичо ти и разбрахме, че ние самите сме пропуснали нещо друго, написано във вестника — съобщението за руските дипломати, нападнати на път за летището в Багдад. Ливингстънови знаеха, че някой ги е предал, но не знаеха кой точно. Двамата с Гален направихме копия на вестника, за да изпратим тази жизненоважна информация на когото трябва…

Той замълча, защото видя, че вече съм получила отговор на почти всичките си въпроси.

— Ами разбира се! — възкликнах аз. — Розмари е скрила Черната царица в Багдад! В онази тайна стая на летището! Да не забравяме руските връзки на Базил! Тяхната вечеря тук, в „Суталде“, с участието на всичките онези петролни магнати — семейство Ливингстън са я организирали веднага щом са разбрали, че Черната царица е изчезнала от Багдад, че навярно е в Гален и че тя сигурно вече е в ръцете на майка ми. Розмари трябва бая да е бързала, за да успее да отиде оттук в Колорадо, а после да се върне пак тук — смятала е, че мама някак си ще предаде скъпоценната фигура на мен!

— Кат беше по-скоро реалистка — добави Родо. — Тя знаеше какво е необходимо да направи, за да те запази. Изпрати те на работа при мен, щом разбра, че ще получаваш уроци по алхимия в кухнята, а няма да се доближаваш до шахматни дъски. Освен това Кат разбираше, че всички ние се нуждаем от колесничар, който да задържа нашите насочени в различни посоки сили заедно, подобно на Сократовите коне, които теглели едновременно към небесата и към земята, подобно на вечната битка между материята и духа. Тази битка човек вижда всеки ден около себе си. Хора се качват на самолети и се разбиват с тях в административни сгради само защото мразят материалния свят и искат да го унищожат, преди да го напуснат. Други пък презират до такава степен духовното, че в тяхната представа за нормалност то изобщо не присъства. Това не може да се нарече „баланс на силите“, не може да се нарече хармония.

До този момент не подозирах, че Родо има мнение по тези и някои други сходни въпроси. Във всеки случай не бях много сигурна накъде точно води разсъждението му на тема „противоположностите се привличат“. Но после си спомних какво ми бе казал самият той за Карл Велики и за шаха Монглан.

— Затова ли твърдеше, че моят рожден ден и този на майка са толкова важни? — попитах. — Защото четвърти април и четвърти октомври се намират на отстояние шест месеца един от друг, тоест са точни противоположности?

Родо ни огря с усмивката си.

— Ето как действа схемата — започна той. — Четвърти април се намира между двата първи пролетни зодиакални знака Овен и Телец. Във всяка алхимична книга пише, че по това време трябва да се сеят семената на всяко Велико дело. Жътвата е шест месеца по-късно, пада се между знаците Везни, тоест Баланс, и Скорпион. В своя низш вариант вторият знак се представя от животното скорпион, но висшите му символи са Орелът и Жар-птицата. Тези два полюса са назовани в индианската поговорка Jaisi Karni, Vaise Bharni, или, с други думи, резултатите са плодовете от нашите действия. Каквото посееш, такова ще пожънеш. Това е темата и на „Книгите на равновесието“ на Ал-Джабир ибн Хайам — да сееш и да жънеш означава да постигаш равновесието на практика. Алхимиците наричат този процес Велико дело. Човекът, когото наричаме Гален Марч… — продължи Родо — чели сте записките му, значи донякъде сте наясно. Той е първият човек, който след хиляда години труд успя да разгадае първата фраза от тайната.

Втренчих се в шефа си и попитах:

— Ролята на Гален в Играта е била изключително важна. А къде е той в момента?

— Оттеглил се е за малко — отвърна Родо. — Точно като майка ти. Изпраща на двама ви това. — Той ми подаде пакет, подобен на онзи, който ни беше дала Татяна, само че по-малък. — Прочетете го тази вечер, след като си тръгна. Смятам, че ще ви помогне за утрешната мисия. Може би и не само за нея.

Аз отново бях пълна с въпроси, но Родо се изправи. Двамата с Вартан също скочихме.

— Кат ви е довела до първата от скритите фигури — обясни Родо. — Тя се намира тук, във Вашингтон. Досещам се, че е така, нищо че не знам какво точно пише в картата, която скрихте от мен, досещам се и точно откъде ще започне вашата утрешна „жътва“. — Вече до вратата се обърна и добави през рамо: — Вие двамата заедно — това е просто идеално. Нали се сещате, вие сте живо въплъщение на тайната: брак между черното и бялото, между духа и материята. Открай време в алхимията той е известен под името „алхимична женитба“ и представлява единственият начин, по който светът изобщо оцелява.

Усетих как лицето ми порозовява. Не можех дори да погледна Вартан.

Родо прекрачи прага и изчезна в нощта.

Седнахме обратно, сипахме си по още една глътка вишновка. Вартан сряза пакета с писмото на Шарло и зачете на глас.

Разказът на алхимика

През 1830 година разкрих тайната за получаването на еликсира, точно както бе предсказано.

Живеех на юг, в Гренобъл, когато Франция отново бе разтърсена от революция, започнала, както винаги, в Париж. Страната ни пак тънеше в смут, точно както в дните, в които съм бил заченат. Тогава майка ми, Мирей, избягала от парижките барикади на остров Корсика заедно с брата и сестрата Бонапарт, а баща ми, Морис Талейран, се спасил в Англия, а по-късно заминал за Америка.

Но тази нова революция била твърде различна от предишната и това скоро щеше да стане ясно.

До месец юли 1830 година нашият възстановен монарх Шарл Десети от семейството на Бурбоните бе властвал вече шест години, бе отнел всички граждански права и бе разпуснал националната гвардия. За пореден път вбеси народа на Франция, като уволни съдиите и затвори редакциите на всички независими вестници. През този юли, когато кралят напусна столицата и отиде на лов в едно от провинциалните си имения, буржоазията и народните маси се обърнаха към маркиз Ла Файет — единствения благородник от старата генерация, който още вярваше, че свободите ни могат и ще бъдат възстановени — и го натовариха със задачата да възроди националната гвардия в името на народа и да преброди Франция надлъж и шир за набиране на допълнителни хора и муниции. После в бърза последователност народът посочи Орлеанския дук за регент на Франция, гласува за възстановяване на конституционната монархия и изпрати до крал Шарл официално искане той да се откаже от короната.

Живеех безгрижно в Гренобъл и нито едно от тези политически събития не ме засягаше. Имах способност да предсказвам бъдещето, така че бях убеден, че животът ми едва сега започва. Бях на трийсет и седем години — на тази възраст баща ми се срещнал с майка ми — и бях изпълнен с радост, на ръба на пълната удовлетвореност. Ясновидската ми дарба се бе завърнала, заедно с всичките ми други сили. Съдбата сякаш сама подреждаше живота ми — нещата в него се сглобяваха по възможно най-чудноват начин.

Най-много ме изненадваше фактът, че бях дълбоко и силно влюбен. Хаидѐ бе вече на двайсет и бе станала още по-завладяващо красива от деня, в който я зърнах за първи път. С нея вече бяхме съпрузи и очаквахме първото ни дете да се появи на бял свят. Бях твърдо уверен, че ни предстои такъв изпълнен с идилична любов живот, за какъвто баща ми винаги бе страдал и копнял. Притежавах и тайна, която пазех скрита дори от Хаидѐ, нещо като изненада. Колкото и невъзможно да беше на пръв поглед, ако завършех започнатото велико дело, за което бях роден и което ми бе предопределено, нашата любов щеше да стане неподвластна на смъртта.

Всичко изглеждаше идеално.

Благодарение на майка ми вече притежавахме рисунката на шахматната дъска и обшития със скъпоценни камъни плат, който някога я е покривал. Двата предмета бяха спасени за нас от абатисата на Монглан. Бяхме се сдобили и със седемте фигури, които някога бяха попаднали в ръцете на моята мащеха, мадам Катрин Гран. Държахме и Черната царица, предадена от Александър I на Талейран. Абатисата се бе свързала един последен път преди смъртта си с Летиция Бонапарт и Шахин и ги бе осведомила, че фигурата е просто копие на истинската, изработено от Екатерина Велика, бабата на цар Александър, така че разполагахме и с тази информация. Майка ми, Каури и Шахин бяха поели на поредна мисия за търсене на още фигури и в момента отсъстваха от Гренобъл.

Притежавах и истинската Черна царица — с един липсващ изумруд, онази, която бекташите и Али паша бяха пазили толкова години. Хаидѐ, аз и Каури я бяхме намерили на скалистия остров близо до Майно, където Байрон я бе скрил.

Всеки следобед тук в Гренобъл прекарвах в лабораторията си заедно с Жан-Батист Жозеф Фурие, великия учен, когото познавах още от детските си години в Египет. Неговото протеже Жан-Франсоа Шамполион, финансиран от дука на Тоскана, наскоро бе обиколил всички пренесени в Европа египетски старини и пръснати по различни музейни сбирки, а пък миналата година бе пътувал до Египет за втори път и бе донесъл от там жизненоважна за делото ни информация.

Независимо че в ръцете ни се намираха твърде малко от фигурите на шаха, благодарение на тази последна информация аз вече предусещах, че се намирам на самия ръб на великото откритие, което ме бе примамвало толкова дълго — тайната на вечния живот.

Към края на месец юли Ла Файет изпрати при нас в Гренобъл един младеж, подкрепящ държавния преврат, който продължаваше да се извършва в Париж. Младежът бе син на великия главнокомандващ от Наполеоновата армия генерал Томас Дюма, вече покойник, който по време на империята бил генерал-аншеф на военните части, разположени в Баските Пиренеи.

Синът му, Александър Дюма, известен парижки драматург, със своите екзотични креолски черти и гъста мека къдрава коса, бе привлекателна романтична, направо байроновска фигура. Носеше куртка с военна кройка, в рязък контраст с дългия развяващ се шал на шията му. На думи той бе пратен тук от Ла Файет, за да докара в Париж оръжия, барут и патрони, но всъщност целта му бе да отнесе в столицата определена информация.

Ученият мосю Фурие бе вече известен в цял свят с труда си „Аналитична теория на топлината“, която с годините бе прилагана за конструиране на по-ефективни дула на оръдия и други оръжия, използващи барут. Старият му приятел и съюзник Ла Файет обаче, изглежда, бе дочул някак за новия му проект. Маркизът таеше надежди за нова ера във Франция, която му изглеждаше стъпила на прага на възстановяването на републиката или поне на конституционната монархия. Тези надежди бяха свързани и с едно специално, точно определено научно откритие, което нямаше нищо общо с оръжията. Откритие, за което човечеството говори от незапомнени времена.

Александър, младият пратеник на Ла Файет, не беше наясно какво точно трябва да открие в Гренобъл. И как би могъл? Никой от нас не знаеше какво щеше да ни поднесе бъдещето, при това съвсем скоро. Никой, освен мен.

Съществуваше обаче един фактор, върху който моите ясновидски способности нямаха власт.

Хаидѐ.

— Хаидѐ! — възкликна младият Дюма, когато зърна за първи път моята прекрасна, бременна в последния месец съпруга. — Боже мой! Какво великолепно име! Нима наистина съществуват жени извън стиховете на Байрон, които се казват така?

Накратко, той бе завладян от очарованието на Хаидѐ, както биваше завладян и всеки друг, независимо дали беше почитател на стиховете на баща й, или не! Александър започна да прекарва дни, седмици, затънал в сляпата си любов към съпругата ми, попиващ всяка нейна дума. Тя му разказа цялата си история. Двамата се заобичаха като близки приятели.

Мина малко повече от месец след пристигането на младия Дюма и Фурие — тогава шейсет и две годишен, сам стар революционер — прецени, че трябва да споделим с него нашата тайна, цялата, да му обясним участието на Байрон в нея, за да може той да я отнесе на Ла Файет.

Бяхме много близо до решението на загадката.

Вече бяхме завършили първия етап — притежавахме онова, което алхимиците наричат философски камък — червеникав прах, ключа към всичко на света. Вярвах в това от десетгодишна възраст. Чрез него щяхме да създадем идеалното човешко същество, да направим първата крачка към новата цивилизация — окончателната цел, за постигането на която изобщо бе създаден шахът Монглан. Бяхме обвили философския камък във восък, бяхме го киснали във вода, която пък бяхме прецедили в точно определено време на годината.

Знаех, че часът бе ударил. Стоях на прага на мига, в който щях да превърна идеалното си настояще в идеално и безкрайно бъдеще.

Взех разтвора.

Отпих.

В този миг нещата страшно се объркаха.

Вдигнах очи. Хаидѐ стоеше на вратата на лабораторията, сложила ръка на сърцето си. Сребристите й очи бяха огромни и искряха. До нея, стиснал ръката й, се бе изправил последният човек, когото очаквах да видя в онзи момент — Каури.

— Не! — извика съпругата ми.

— Късно е — каза Каури.

Лицето му изразяваше страшна мъка, която никога няма да забравя. Гледах ги от другия край на помещението. Мина цяла вечност, преди да си върна дар словото.

— Какво направих? — казах задавено. Бавно започнах да осъзнавам ужаса на стореното.

— Сложи край на всичките ни надежди — прошепна Хаидѐ.

Преди да осъзная смисъла на думите й, тя припадна. Каури я подхвана и я положи на пода, а аз се хвърлих да помагам. Преди да стигна до другия край на лабораторията обаче, действието на еликсира започна. Зави ми се свят и седнах до безмълвната си съпруга. Каури, облечен в дългата си бяла роба, бе коленичил до нас.

— Никой не мислеше, че ще сториш това — рече той мрачно. — Ти беше избраният, дори баща ми знаеше пророчеството за теб. Той вярваше, че ти и майка ти — Белият цар и Черната царица — ще изпълните задачата, поставена от „Книгите на равновесието“. Но сега се боя, че единственото, което ни остава, е отново да разпръснем фигурите на шаха, да скрием поне онези, които са в ръцете ни, да ги запазим непокътнати, докато се появи друг, който веднъж завинаги да сложи край на Играта. Ти вече не можеш да сториш това, не можеш да разгадаеш последната тайна, защото се поддаде и потъна в алчността, която надвива разума. Трябва да го стори някой, подготвен да защитава истината до края на вечността, без да таи и най-малка надежда, че би могъл да използва даровете на шаха Монглан за своя изгода.

— Цяла вечност? — отвърнах аз объркан. — Искаш да кажеш, че ако Хаидѐ пие от еликсира, както сторих аз, двамата с нея ще трябва да бродим по земята вечно и да браним фигурите на шаха от всякакви посегателства, докато се появи онзи, който ще прозре скрития далеч от моите очи истински отговор на тайната?

— Не, не и Хаидѐ — каза Каури. — Тя никога няма да пие от еликсира. От мига, в който пое мисията си — а това беше отдавна, тогава с нея още бяхме деца, — тя не е сторила нищо в своя изгода, нито пък в изгода на онези, които обича. Тя служеше само на висшата кауза, за чието постигане всъщност е създаден и самият шах.

Погледнах Каури и в този миг ужасът ме завладя напълно. Прилоша ми още по-силно и започна да ми се гади. Какво бях сторил?

— Ти би ли искал такава участ за нея? — попита меко Каури. — Би ли искал за нея това бъдеще, на което току-що сам се обрече? Или би оставил нещата в ръцете на Аллаха?

Дали щях да оставя нещата в ръцете на Аллах, на съдбата или на късмета, нямаше никакво значение. Не контролирах събитията. След по-малко от месец майка ми и Шахин се завърнаха по спешност.

Роди се моят син Александър Дюма дьо Реми.

Три дни по-късно Хаидѐ почина.

Останалото ви е известно.

* * *

Когато дочетохме текста, Вартан вдигна от масата чиниите от спагетите и чашите и ги отнесе в кухнята. Докато ги миехме заедно, той се обърна към мен с най-прекрасната усмивка, която бях виждала.

— Jaisi Karni, Vaise Bharni — произнесе шахматистът. — Трябва да запомня тези думи: резултатите са плодовете на нашите действия. — После хвърли поглед към часовника си. — Почти полунощ е. Ако искаме да намерим мястото, отбелязано на картата на майка ти, трябва да сме станали и излезли още на зазоряване. Дотогава остават шест часа. Как смяташ, колко семена можем да посеем тази нощ, преди да се наложи да ставаме и да почваме с жътвата?

— Доста — отвърнах. — Доколкото знам, мястото, на което трябва да отидем, отваря чак в два следобед.