Катрин Невил
Пожарът (18)

Царицата прави ход

„Жената (царицата) се е появила редом до царя на шахматната дъска в Русия по-късно, отколкото в останалите немюсюлмански страни, в това число и Китай.“

Мерилин Йелъм, „Раждането на шахматната царица“

Бяла царица ли? Как бе възможно аз да съм Бялата царица в тази Игра, при положение че майка ми — ако разказаното от леля Лили бе вярно — бе Черната царица? Наистина, аз и мама невинаги се бяхме разбирали добре, но надали бе възможно да се намираме в противникови отбори, особено пък в една толкова опасна Игра. А какво общо имаха датите ни на раждане с всичко това, за бога?

Знаех, че възможно най-бързо трябва да поговоря с Лили, за да разплета този непредвиден възел. Преди обаче да се опитам да си изясня каквото и да било повече, на сцената се появи още една царица. Последният човек на земята, когото имах нужда да срещна точно в момента, макар че навярно отдавна трябваше да я очаквам. Царицата майка и царицата на пчелите, слели се в едно. Розмари Ливингстън.

Бях видяла майката на Сейдж само преди няколко дни в Колорадо, цялата увита в кожи, но останах смаяна от външния й вид тази вечер в ресторанта. Естествено, бях смаяна и от начина, по който се появи. Обичайното впечатление Розмари произведе още докато слизаше по извитите каменни стъпала към избата, заобиколена от мъже. Някои от екзотичните й придружители бяха облечени в бели бедуински роби, а други — като Базил например — се бяха изтупали в елегантни бизнес костюми. Самата Розмари носеше рокля от искряща коприна в бронзов цвят, която се влачеше след нея. Цветът на роклята отговаряше точно на този на очите и косата й, къдриците й бяха покрити донякъде с копринен шал, тъй фин и бляскаво-прозрачен, че изглеждаше изтъкан от чисто злато.

Розмари винаги изглеждаше зашеметяващо, особено пък сега, когато се намираше в обичайната за нея среда — сред група от зяпнали я мъже. Скоро обаче ми стана ясно, че това не са какви да е обожатели — разпознах повечето от гостите като включени в списъка с най-богатите хора на планетата. Ако в момента зад гърба на Розмари паднеше бомба, новината за нея утре сутрин щеше да срине нюйоркската стокова борса най-малко с хиляда и двеста пункта.

Мощното усещане за присъствието на Розмари, подобно на уханието на тежък парфюм, не бе нещо, което човек може ясно да посочи или което би искал да имитира. Но аз често се бях опитвала да го дефинирам, поне за самата себе си.

Съществуват жени като леля ми Лили например, за които пищният външен блясък е неделима част от собствената им забележителна личност. Други жени лъскаха изваяната си външност до момента, в който придобиеха безукорното съвършенство на победителки в конкурс за красота — такава бе Сейдж. Майка ми пък по рождение притежаваше трети тип излъчване — здравата красота и грация на диво животно, създадено, за да оцелява в горите или в джунглите. Може би това бе и причината тя да си спечели прозвището Кат^[1].

Розмари Ливингстън обаче бе успяла сякаш по алхимичен път да слее части от всички изброени характеристики и да постигне несравнимо мощно лично излъчване. Аристократична елегантност, оставяща те без дъх в мига, в който я зърнеш за първи път, и те зарязва да тънеш в благодарност пред блестящото златно присъствие, което те е докоснало.

Усещането трае, докато опознаеш жената малко по-добре.

Сега, докато от другата страна на грамадното стъкло, разделящо частния салон за вечеря от зоната на огнищата, Базил поемаше шала от раменете й, Розмари ме забеляза и леко се нацупи. Духна към мен нещо средно между презрително разочарование и въздушна целувка.

Родо ми бе разказал достатъчно, та косата ми да настръхне, но изпитах желание да го накарам да сподели още информация за тазвечершното събиране. Не спирах да се чудя защо ли Ливингстънови са се ангажирали да домакинстват на тази странна група от мултинационални милионери. Но предвид изводите, които наскоро сама си бях направила, свързвайки в едно шахмата, Играта и случилото се в Багдад, фактът, че повечето от гостите наистина изглеждаха като високопоставени личности от Близкия изток, изобщо не ме успокояваше.

Разбира се, никой не ме бе представил официално, тъй като задачата ми бе само да сервирам вечерята, но ми стана ясно, че гостите надали са просто какви да е „важни клечки“, както бяха предположили Леда и Еремон. Дори ми се стори, че познах някои шейхове и принцове, членове на кралски фамилии от арабския свят. Нищо чудно, че момчетата отвън охраняваха моста над канала толкова ревностно!

След разясненията на Родо за ролята, която са ми отредили, дълбоко в мен се бе загнездила тревога, но въпреки това отчаяно ми се искаше да разбера какво общо има цялото това събиране с Играта. И по-специално — с мен.

Мислите ми обаче рязко бяха прекъснати. Родо ме стисна здраво за ръката и ме поведе навън да поздравя гостите.

— Госпожица Александра и аз сме ви приготвили специални блюда тази вечер — увери той Базил. — Надявам се със съпругата ви и гостите да сте се подготвили за нещо уникално. Ще намерите менюто за вечерта на масата.

Родо здраво ме стисна под ръка — сериозен намек да задържа последния ни разговор само за лична употреба и да изпълнявам заповедите му до второ нареждане.

Шефът ми се увери, че всички са заели местата си и могат да наблюдават нашето общо представление пред пещите, издърпа ме обратно зад стъклената стена и изсъска в ухото ми:

— Faites attention^[2]. Когато сервираш храната, превърни се в… entzula. А не в jongleur des mots, comme d’habitude! — Съветът му гласеше тази вечер да бъда „слушател“, а не „да си играя с думите, както обикновено“, каквото и да означаваше това последното.

— Ако тия хора са тези, които си мисля, че са, със сигурност говорят френски — изсъсках и аз полугласно в отговор. — Защо не използваш само еускера? Тогава никой няма да те разбере. В това число и аз, слава богу.

Родо млъкна.

Задължителната в менюто на Родо супа буйябез бе последвана от бакало — грамадна риба-треска, задушена в сос с лимон и маслини по баска рецепта, сервиран с купчинки от още горещи, печени на живи въглени питки.

Устата ми се пълнеше със слюнка, действието на печения картоф, изяден на обяд, бе преминало, но се владеех и бутах количката за сервиране напред-назад, поднасях чиниите с всяко ново блюдо, отнасях празните отзад и ги пъхах в миялната машина да чакат сутрешната смяна.

Хрумна ми, че под някаква форма се повтаря случилото се на партито за рождения ден на майка ми, където също си бях поставила за задача, докато обикалям около масата, да събера възможно най-много информация за смъртоносната Игра, в чийто вихър изведнъж се бях оказала.

Родо ме бе предупредил да бъда добър слушател тази вечер, но заради задълженията по сервирането нямах възможност да следя подробностите около разговора на масата. Изглежда, всички бяха словоохотливи само докато бях навън. Сипеха се комплименти за прекрасната кухня на Родо, но гласовете определено утихваха, щом прибирах празните чинии и поднасях следващото ястие.

Не знам дали се дължеше на въображението ми или зловещите предположения на Родо отговаряха на истината, но гостите определено ме наблюдаваха.

Дойде време за сервирането на мешуи — гвоздея на вечерта. Едва сега за първи път Родо се отдели от пещите и дойде с мен при гостите. Традиционно агнето се сервираше заедно с шиша, на който бе нанизано, всички трябваше да се съберат около него прави и да късат с пръсти от сочното, напоено с уханни подправки месо.

Нямах търпение да видя как Розмари Ливингстън с парижката копринена рокля ще се справи с това предизвикателство. Един от принцовете на пустинята обаче бързо скочи и овладя положението.

— Позволете на мен — предложи той. — Жените никога не бива да стоят редом с мъжете, когато се яде мешуи.

После собственоръчно приготви порция агнешко в отделна чиния, която Базил кавалерски поднесе на съпругата си на масата.

Това изглежда бе възможността, която Царицата майка бе чакала досега. Родо въртеше шиша с агнето пред събралите се около него мъже, така че Розмари бе останала сама на масата. Даде ми знак да долея вода в чашата й. Заподозрях някакъв капан, още повече че и Родо ми хвърли предупредителен поглед, но все пак се наведох и напълних чашата. Розмари си беше снобка наистина, но когато искаше нещо, човек не биваше да отлага изпълнението на желанието й. Тя чевръсто заобиколи масата, дойде при мен, за да ме дари с две от любимите си „въздушни целувки“. После ме дръпна настрани и заговори тихо:

— Скъпа! Базил и аз не се надявахме да те видим толкова скоро отново тук, особено като чухме за онази ужасна буря в Колорадо. Толкова се радваме! Надяваме се, че и майка ти е преодоляла проблемите си или каквото там я бе принудило да отсъства онзи ден. Ние, разбира се, излетяхме за Източния бряг с нашия самолет още същата вечер!

Не бях изненадана. Знаех, че в хангара си в „Редландс“ Ливингстънови разполагат с пилоти и няколко скъпи части самолета, готови да излетят във всеки момент от денонощието, в случай че Розмари изпита непреодолимо желание да замине някъде, където да пазарува, докато капне. Разбира се, онзи ден можеха да ни предложат да ни откарат, вместо да ни зарежат да стърчим на пътя на приближаващата буря.

Сякаш прочела мислите ми, Розмари добави:

— Виж, ако знаехме, че всички тръгвате за Денвър, можехме да вземем и вас. Щяхме да ви откараме дотам, както откарахме Сейдж и съседа ни, господин Марч.

— Жалко, наистина! — отвърнах със същия надменен тон. — Но да не преча повече на вечерята ти — мешуи е специалитетът на „Суталде“. Родо го приготвя много рядко и ще се разстрои, ако види, че заради моето бърборене твоята порция изстине, преди да си я опитала.

— Седни за миг при мен тогава — предложи Розмари с най-заговорническия тон, който бях чувала от нея. После се върна на мястото си и усмихната потупа с длан стола до себе си.

Шокирах се от това очевидно погазване на протокола в присъствието на всички тези високопоставени лица, особено пък от страна на най-голямата снобка, която познавах. Обаче следващите думи, които Розмари изрече, ме поразиха още по-силно:

— Сигурна съм, че твоят шеф мосю Бужарон няма да има нищо против, ако си побъбрим малко — увери ме тя. — Аз вече го уведомих, че си приятелка на семейството.

Приятелка! Страхотен избор на думи!

Заобиколих масата от страната на Розмари, напълних няколко празни чаши с вода и хвърлих бърз поглед към Родо. В отговор той леко повдигна едната си вежда, сякаш ме питаше дали всичко е наред.

— Виж, мосю Бужарон гледа точно към нас — доближих се аз до Розмари. — Най-добре да се върна в кухнята. Следват още три блюда. Не искам да ги съсипя заради някакво си закъснение, особено като се има предвид колко качествена е храната тук. Едва ли имаш желание и да висиш в ресторанта цяла нощ…

Розмари стисна ръката ми в мъртва хватка и ме дръпна на стола до себе си. Толкова се изненадах, че за малко не разлях водата в скута й.

— Казах, че искам да поговорим — заяви тя. Изрече го полугласно, но с категоричен заповеднически тон.

Сърцето ми заби учестено. Какво, за бога, бе намислила тази жена? Възможно ли бе някой да бъде убит по време на частно парти с вечеря, особено при положение, че около ресторанта е пълно с агенти на Сикрет Сървис? Не можех обаче да не си припомня с тревога думите на Родо за това как всички комуникации тук, в избата, са прекъснати. Така че оставих каната с водата на масата и кимнах:

— Разбира се. Сигурна съм, че няколко минути не са от значение — с възможно най-спокоен глас отбелязах и леко откопчих пръстите й от ръката си. — Какво правиха Сейдж и Гален в Денвър…?

Лицето на Розмари се превърна в маска.

— Много добре знаеш — отвърна тя. — Този мелез, малката ти приятелка Нокомис Кий, сигурно ти е издрънкала новината, така ли е?

Шпиони навсякъде.

После, със стоманен поглед в очите, Розмари показа онази своя личност, с която бях свикнала.

— С кого всъщност смяташ, че си имаш работа, момиче? Имаш ли представа коя съм аз?

Малко остана да й кажа, че имам проблеми с това да установя аз самата коя съм. Но предвид последните реакции на Розмари и състава на тайнствената група гости, сметнах, че за всички ни ще е най-добре, ако оставя пред вратата заедно с мобилния телефон и лекомислието си.

— Коя си ти ли? — казах. — Искаш да кажеш, че не си Розмари Ливингстън, съседката ни?

Розмари въздъхна, демонстрирайки ужасно нетърпение, и потропа с нокът по чинията с мешуи, която така си и стоеше недокосната.

— Казах на Базил, че всичко това е глупаво — вечеря, господи боже мой! Но той просто не ме послуша — каза тя сякаш на себе си. После ме погледна с присвити очи. — Ти все пак знаеш кой в действителност е Вартан Азов, нали? — продължи тя. — Имам предвид, освен че е световен гросмайстор по шах. Това е просто неговото хоби.

Поклатих смутено глава, а тя добави:

— Разбира се, ние познаваме Вартан от времето, когато беше малко момче. Все пак беше доведен син на Тарас Петросян, бизнес партньора на Базил, който наскоро почина в Лондон. Вартан не обича да говори за отношенията си с него. Нито пък да обсъжда факта, че всъщност е единствен наследник на състоянието на Петросян, което съвсем не е малко…

Надявах се да успея да скрия чувствата, които ме обхванаха при това разкритие, но се усетих, че се взирам в Розмари, и бързо отвърнах очи. Разбира се, Петросян е бил богат човек. Все пак е бил „олигарх“ по време на краткия разцвет на руския капитализъм, нали така? В противен случай Базил Ливингстън едва ли би работил с него.

Но Розмари не беше свършила. Изглежда, да се увлича по напипаната отровна тема, бе за нея неповторимо удоволствие.

— Чудя се дали би могла да ми обясниш — продължи тя с тих глас — как точно лицето Вартан Азов, украински гражданин, е успял да получи виза за влизане в САЩ за толкова кратко време, при това причината за пътуването му е единствено необходимостта да присъства на някакво парти? А защо той и Лили Рад са решили да прекосят страната заедно в частен автомобил, особено пък ако толкова са бързали да стигнат в Колорадо?

Сритах се мислено за глупостта си. Ако Розмари се опитваше да ме накара да се усъмня в приятелите си, то определено успяваше. Защо тези въпроси не ми бяха хрумнали на мен самата?

В момента, в който си ги зададох обаче, това се оказа достатъчно, за да предизвика последен и смъртоносен пристъп на ужас, който прониза гръбнака ми. Изпитах облекчение от факта, че успях да остана седнала. Мозъкът ми предизвика опустошителен хаос във вътрешностите ми, бях потънала в студена пот.

Не можех обаче да пропусна една конкретна фраза, чута току-що, сред целия куп борещи се в съзнанието ми знаци. Фраза, която свързваше всички факти по начин, чието осмисляне просто не можех да понеса.

Разбира се, ние познаваме Вартан от времето, когато беше малко момче…

Ако Ливингстънови познаваха Вартан още от времето, когато е бил момче и доведен син на Тарас Петросян, а едновременно с това са били в бизнес връзки със самия Петросян през всички тези години, то това означаваше, че всички те са тясно обвързани един с друг. Обвързани отдавна, още от момента, в който аз и татко стъпихме в Русия.

Това пък означаваше, че всички те са замесени в Последната игра. В играта, която отне живота на баща ми.

* * *

Играта със сигурност бе напреднала. От няколкото полугласно разменени думи бързо бях разбрала, че Розмари Ливингстън не просто си показва зъбките и думите й навярно са нещо повече от храна за мисълта.

Поднесох следващите три блюда: яхния диви гъби по френска рецепта, печеното пилешко със зеленчуци, задушени в пикантния сос от месото и шоколадовия сладкиш, пълен с напоени с коняк баски череши. После застанах настрани и се опитах да огледам по-добре дъската, на която се налагаше да играя. Бях научила доста, въпреки че всички чути днес разкази се състояха от намеци.

Родо ме бе спасил от хватката на нашата „домакиня“ и ме върна там, където се чувствах уютно, заета с разравянето на въглените и сервирането. Въпреки това не можех да се отърва от една мисъл, която се въртеше безспир в съзнанието ми: по-голямата част от гостите на майчиното ми парти, провело се преди дни в колорадските Скалисти планини, някак си се бяха оказали тясно свързани помежду си. Този факт пък подсказваше, че всички те са и замесени подозрително дълбоко със смъртта на баща ми.

Това означаваше също, че всички те със сигурност са участници в Играта.

Оставаше да схвана по какъв начин тези хора са свързани с мен. Каква е моята роля? Гатанката с шейсет и четирите квадрата, както бе казала Кий и както Родо посвоему ми бе подсказал по-рано днес. Нямах търпение да затворим за днес, да го хвана отново насаме и да го разпитам за същинския замисъл на днешната галавечеря. Чия е била идеята за нея? Как е била организирана? Как е постигнат днешният резултат, включващ арабските важни клечки и засилената охрана?

Това изобилие от плаващи въпроси без отговор занимаваше ума ми, но в същото време знаех, че поне едно нещо бях разгадала. То лежеше скрито в дълбините на съзнанието ми.

Преди десет години се бе случило и още нещо. Още нещо, освен убийството на баща ми и решението на майка да ме отпише от нюйоркското училище и да настани и двете ни в осмоъгълната хижа високо сред пущинаците на Скалистите планини. Нещо, което със сигурност напомняше необясним ход в една голяма партия шах.

Доколкото си спомнях, преди десет години Ливингстънови се заселиха близо до Денвър и станаха наши съседи. По това време те се нанесоха в ранчото „Редландс“ в Колорадското плато.

* * *

Семейство Ливингстън и гостите им си тръгнаха от ресторанта след полунощ. Родо и аз бяхме твърде изтощени, за да водим нов продължителен разговор. Шефът ми поиска да се срещнем на следващата сутрин, да отидем заедно на някое тихо местенце, където да направим анализ на случилото се тази вечер.

Идеята ми се стори добра. Разходка с него би ми спестила и гнева на главните готвачи, и на Леда, да не говорим за групата миячи, които щяха да дойдат утре сутринта на работа и да открият, че аз и шефът сме им оставили те да почистят след гостите.

Пренасях съдове до помещението с миялните машини, където щяха да киснат в сапунена вода през следващите няколко часа, а после вдигнах съда, в който бе капала мазнината от месото, и видях под него грозните загорели лекета по каменните плочи отдолу. Показах ги на Родо.

— Кой приготви агнето на шиша? — попитах. — Оставил си е ръцете. Трябваше да поръчаш на мен или сам да го направиш. Кого прати тук сутринта да помага — баската бригада ли?

Родо поклати тъжно глава над спечените черни лепкави петна. Поля ги с малко вода от каната и ги наръси със сода за хляб.

— Един приятел — отвърна. — Утре ще почистя. Сега трябва да прибера мобилните ни телефони от охраната. Ти най-добре си отивай у дома да си легнеш и да поспиш.

Отговорът на шефа направо ме остави безмълвна — до такава степен се разминаваше с обичайното поведение на човека, наричан от собствените си готвачи Баския унищожител. Родо, какъвто го познавах, заливаше с презрението си като с картечен огън човека за грешка дори и наполовина по-незначителна от тази с месото. Напрежението тази вечер му е дошло в повече, реших аз.

Докато Родо се върне с телефоните ни, аз самата едва ли не бях в кома от умора. Докато заключим ресторанта, пак бяха настъпили малките часове на нощта. Вече ми става навик. Мостът над канала пред входа беше освободен, агентите ги нямаше, будката и бетонните бариери бяха вдигнати.

Разделихме се на другата страна на моста, Родо ми пожела „лека нощ“ и каза, че ще ми звънне на другата сутрин да се разберем кога да дойде да ме вземе. Минаваше един часът, когато най-после се запътих надолу по алеята към моето убежище, надвесено над водите на канала.

Стигнах до терасата до сенчестия вход на парка „Кий“, всичко наоколо бе тъмно като в рог. Уличната лампа бе изгоряла, а това се случваше по-често, отколкото ми се искаше. Не виждах нищо в тъмното, така че зарових за ключовете и опипом ги намерих в десния си джоб. Отворих вратата към антрето и разбрах, че нещо не е наред. От горния етаж над стълбите идваше приглушена светлина.

Дали случайно не съм оставила лампата светната от сутринта?

Имах основание за притеснение, особено след всичко случило се през последните дни. Извадих мобилния и набрах номера на Родо. Той надали се бе отдалечил на повече от една-две пресечки, може още да не беше стигнал дори до колата си, но не отговори на обаждането, така че затворих. Лесно можех да натисна „пренабиране“, ако се окажеше, че имам сериозен проблем.

Пропълзях безшумно нагоре по стълбите до вратата на моя апартамент. Тя нямаше ключалка, но когато излизах, винаги я оставях затворена. Сега вратата бе леко открехната. Никакво съмнение — в апартамента ми имаше светната лампа. Тъкмо да натисна „пренабиране“, когато чух отвътре познат глас.

— Къде беше, мила моя? Чакам те вече половината нощ.

Бутнах вратата и тя се отвори. Вътре, с огрени от светлината на лампата медночервени къдрици, настанил се като собственик на удобното ми кожено кресло, с чаша от най-доброто ми шери в ръка и с отворена книга в скута, седеше чичо ми Слава.

Доктор Ладислаус Ним.