Катрин Невил
Пожарът (23)

Твърде много царици

„Мрачни заговори, тайни общества, среднощни срещи на отчаяни мъже, невъзможни планове — такова било ежедневието тогава…“

Дъф Купър, „Талейран“

Валансе, долината на Лоара

8 юни 1823 г.

„Само във Франция човек може да познае пълния ужас на живота в провинцията.“

Талейран

Шарл Морис дьо Талейран Перигор, принц на Беневан, седеше в малкия кабриолет между две дечица, облечени в ленени летни туники и с големи сламени шапки на главите. Напред вече бяха заминали прислужниците и Карем, наскоро завърналият се готвач на Талейран. Той бе тръгнал пръв с кошница и ножици през зеленчуковата градина, позволявайки на децата да помагат при избора на пресни продукти и цветя за трапезата тази вечер и за украсата на масата. Този ритуал се повтаряше всяка сутрин. Обикновено около масата на Талейран сядаха не по-малко от шестнайсет души.

Карем насочваше ножиците към различни храсти и лози, към туфички кресон и виолетов ревен, отрязваше стръкчета артишок и китки уханен дафинов лист, редеше малки пъстри тикви в кошниците на придружаващите го слуги. Талейран се усмихна, гледайки как децата пляскат с ръчички от възторг.

Съгласието на Карем да се върне във Валансе предизвика безграничната благодарност на Талейран и за това имаше редица причини. Съвпадение беше, че точно днес бе и рожденият ден на Карем. Готвачът бе казал на децата, че тази вечер за десерт ще приготви специална изненада — a pièce montée: една от онези изискани архитектурни конструкции, приготвени от разтопена и изтеглена на нишки горена захар, на които Карем дължеше своята световна слава.

В момента Антонин Карем бе най-известният готвач в Европа. Популярността му бе нараснала още от миналата есен, когато бе отпечатал своята книга „Френският метр д’отел“. По академичната си задълбоченост тя бе нещо повече от проста готварска книга — в нея той сравняваше кухнята на древността с модерната кухня, даваше обяснение на ключовото място, което храната заема при различните култури, и начините, по които е свързана с всеки от четирите сезона. Много от приведените в книгата примери Карем бе почерпил от ранния си дванайсетгодишен опит, натрупан в кухните на Талейран в Париж и особено тук, във Валансе, където готвачът в тясно сътрудничество със самия Талейран бе изготвял различно меню за всеки отделен ден от тези дванайсет години.

След това Карем бе служил като главен готвач при ред други знаменитости, в това число при Уелския принц в Брайтън, при лорд Чарлз Стюарт — британския посланик във Виена, и при руския цар Александър I. По настоятелната молба на Талейран обаче сега Карем се бе съгласил да прекара няколкото летни месеца във Валансе, за да възстанови здравето си, докато новите му работодатели довършат ремонта на парижкия си палат. След това, независимо от сериозното белодробно заболяване, от което страдаше подобно на всички готвачи от своята епоха, Карем щеше да поеме поста главен готвач в домакинството на единственото семейство, което понастоящем можеше да си позволи да го наеме на пълен работен ден — Джеймс и Бети Ротшилд.

Тазсутрешният излет с Карем и децата из двайсет и петте акра на прилежащите към кухнята на Талейран градини беше, разбира се, просто претекст. Претекст за нещо друго, независимо че подобни ранни разходки бяха обичан навик на всички във Валансе.

Тази сутрин обаче бе специална по много причини. На първо място Морис Талейран, вече почти седемдесетгодишен, обожаваше да прекарва време в компанията на децата на племенниците си — двегодишната Шарл-Анжелик, дъщерята на Шарлот от племенника му Александър, и Полин, наричана от всички малката Минет, дъщеря на Доротея и Едмон, която бе почти на три годинки и която Талейран наричаше свой малък ангел пазител.

Морис нямаше собствени законни деца. Шарлот, майката на Шарл-Анжелик, беше негова любима осиновена дъщеря от „неизвестни родители“. Талейран я бе довел мистериозно преди почти двайсет години след поредното си пътуване до минералните бани в Бурбон л’Арчимбо и двамата с мадам Талейран я бяха отгледали като свое дете, разглезвайки я максимално. Обличаха я в разнообразни костюми — испански, полски, неаполитански, цигански, даваха модни „детски балове“, за които говореше цял Париж — там децата се учеха да танцуват болеро, мазурка и тарантела.

Много неща обаче се бяха променили през последните двайсет години. Най-много се бе променил самият Морис. През всичките тези дни на монархия, революция, преговори и дипломация той бе служил на много правителства — във френския парламент по времето на Луи XVI, в Директорията, в Наполеоновата империя. Дори бе заемал поста регент на Франция преди възстановяването на Луи XVIII на престола.

Междувременно Играта също бе претърпяла най-различни поврати. Принцеса Дьо Талейран, някогашна съпруга на Морис с истинско име Катрин Ноел Ворле Гран, предишната Бяла царица, отдавна бе напуснала сцената. Преди почти осем години, на Виенския конгрес, Талейран заседаваше заедно с останалите европейски управници, убедени, че са се събрали да поделят Европа. Всички до един бяха силно изненадани, когато Наполеон избяга от остров Елба и се завърна триумфално в Париж, за да управлява още сто позорни дни. По същото време Катрин избяга от Париж в Лондон с испанския си любовник. В момента Морис плащаше на жена си издръжка, само и само тя да не припарва на по-малко от двайсет километра от Париж.

Играта бе свършила и с помощта на Морис повечето фигури бяха попаднали в ръцете на Черния отбор. Наполеон бе свален от престола и вече не бе сред живите. В момента властта отново бе в ръцете на Бурбоните — едно семейство, което, по думите на Талейран, „не бе научило нищо и не бе забравило нищо“. Управляваше Луи XVIII — крал, сам управляван от Крайните, група зловещи мъже, които желаеха да върнат времето назад, да анулират конституцията на Франция и да унищожат всичко, за което се бе борила революцията.

Морис също бе вън от играта. Носеше безсмислената титла висш канцлер и му бе отпусната издръжка, но бе отстранен от политиката, живееше на два дни път от Париж в имението си, обхващащо четирийсет хиляди акра от долината на река Лоара, подарено му някога от император Наполеон.

Талейран се бе оттеглил, но не бе сам. Доротея дьо Курлан, бивша дукеса на Дино и една от най-богатите жени в Европа, омъжила се за племенника на Морис Едмон едва шестнайсетгодишна, след Виенския конгрес бе останала спътничка в живота на Талейран. Като изключим публичното й помирение с Едмон няколко месеца преди раждането на Полин.

Тази сутрин Морис бе дошъл с децата в градината поради съвсем друга причина: от отчаяние. Седеше в кабриолета между две деца. От едната му страна бе биологичната му дъщеря Полин, наречена Минет, родена от възлюбената му „малка мармузин“, Доротея, дукесата на Дино. От другата — Шарл-Анжелик, дете на другата му биологична дъщеря, Шарлот. Вълнуваха го чувства, които много искаше да си изясни, просто за самия себе си.

Дни наред усещаше, че нещо страшно предстои да се случи, нещо, което ще промени живота му, нещо странно. Чувство, което не бе нито радост, нито горчивина. Изпълваше го сякаш усещане за загуба.

Но от друга страна, усещането може би подсказваше нещо точно противоположно.

Морис бе горял от страст в обятията на много жени, в това число и на собствената си съпруга. Чувстваше грижовна, почти роднинска обич към Доротея, майката на Полин, която, вече трийсетгодишна, споделяше живота и леглото си с него през последните осем години. Но Морис знаеше, че усещането за загуба е предизвикано от отсъствието на единствената жена, която бе обичал истински: майката на Шарлот.

Мирей.

Заради неизменната опасност се налагаше да крие от милата Шарлот съществуването на собствената й майка, дори днес, когато поредната партия на Играта бе вече приключила. Имаше най-смътна идея за това как щяха да стоят нещата сега, ако Мирей бе останала с него, ако се бе отказала от мисията си, която впоследствие я бе погълнала изцяло. Ако бе забравила за шаха Монглан и за кървавата, ужасна, разрушаваща човешкия живот Игра. Какъв ли щеше да бъде животът му, ако Мирей бе останала до него? Ако се бяха оженили? Ако бяха отгледали заедно двете си деца?

Двете си деца. Ето. Най-сетне го призна.

Това бе причината, поради която Морис бе настоял да изведе тази сутрин с кабриолета малките Шарл-Анжелик и Минет и да погледат цветята в градината. Обикновена разходка със семейството — това бе нещо, което Морис никога не бе изпитвал, дори когато сам бе дете. Зачуди се какво ли би било, ако тези две дечица бяха техни — негови и на Мирей?

Мимолетното усещане за присъствието на семейство го бе споходило само веднъж — преди двайсет години, когато двамата с Мирей се бяха срещнали край парните бани в Бурбон л’Арчимбо. За Морис това бе нощ, изпълнена с пронизваща радост — тогава бе видял двете си деца заедно за първи път.

Онази нощ Мирей най-после се бе съгласила да даде малката Шарлот на Морис, за да бъде детето отгледано от истинския си баща.

Същата нощ Мирей си бе заминала, отвеждайки със себе си десетгодишния им син, момчето, което Морис вярваше, че никога вече няма да види.

Днес обаче тази вяра бе разсеяна безвъзвратно от писмото, което бе получил преди две нощи с късната поща.

Талейран бръкна в пазвата си и извади лист хартия — писмото, което бе писано в Париж и носеше дата отпреди три дни:

„Господине,

Трябва да ви видя във връзка с въпрос от изключителна важност и за двама ни.

Току-що научих, че не сте в къщата си в Париж.

Ще дойда при вас във Валансе след три дни.

Покорно ваш,

Шарло“

* * *

Великолепната къща във Валансе с многобройните си куполи бе построена на хълм, така че кухните, вместо да се намират в мазето, бяха облени в светлина и гледаха към розовите градини, към морето от клонки, обсипани с пастелни цветове.

Морис Талейран седеше в градински стол точно пред вратите на кухнята, за да може едновременно да се наслаждава на уханието на розите и да следи процеса вътре. Толкова пъти бе наблюдавал как Карем извършва магическите си ритуали, че можеше да ги опише със завързани очи, но въпреки това да го гледа си оставаше едно от любимите му занимания.

Морис бе прекарал дълги часове от живота си в много кухни в компанията на десетки готвачи. Едно от най-големите му удоволствия беше планирането и провеждането на сложен обяд или вечеря, особено когато това бе свързано с професията му. Морис считаше добре планирания обяд за най-добрата смазка, гарантираща успешното и плавно движение на всякакви дипломатически отношения. На Виенския конгрес единственото послание на Талейран към новия му господар Луи XVIII, останал в Париж, бе: „Тук се нуждаем много повече от пълни чинии, отколкото от наставления.“ Да бъдат чиниите пълни, се бе погрижил Карем.

Морис добре разбираше, че вечерята този ден навярно щеше да се окаже най-трудната в цялата му продължителна и забележителна кариера — вечеря, която трябваше да бъде обмислена твърде внимателно. Тази вечер за първи път след двайсет години Морис щеше да види отново сина си. Шарло вече не бе малко момче, двамата щяха да имат много важни въпроси един към друг, всеки щеше да разкрие на другия много различни неща.

Морис обаче знаеше, че единственият човек, който разполагаше с отговори на всички въпроси, дори и на най-важния сред тях, бе същият, за чието идване тук, във Валансе, бе настоял самият Талейран в мига, в който бе получил писмото от сина си. Този човек бе близък до сърцето на Морис, бе спечелил доверието му и знаеше много от тайните му. Човек, отхвърлен като дете от собственото си семейство, но въпреки това достигнал зашеметяващи висини — също като Талейран. Човек, който дълги години бе помагал иззад кулисите за успехите на различните мисии на Морис в кралските дворове на Европа. Човек, когото Талейран считаше за свой син — по дух, не по кръв.

Същият човек, който в момента забавляваше цялата прислуга в кухнята точно зад тези големи прозорци, докато приготвяше предвидената за децата вечеря.

Единственият жив човек, освен самия Морис, който знаеше цялата му история.

Това бе известният готвач Мари-Антоан Карем — Антонин.

* * *

Медната купа с разтопена захар бълбукаше на огъня. Карем я разбъркваше леко, докато любопитните очи на прислугата и децата край него станаха повече от трийсет, всички завладени от обаянието на великия maître d’hôtel, на майстора готвач. Карем пръсна малко лимонена киселина във врящата стопена захар и мехурчетата станаха по-големи и тънки, сякаш стъклени.

Сместа бе почти готова.

После готвачът направи нещо, което винаги бе удивлявало незапознатите със сладкарското изкуство. Потопи голата си ръка в специално приготвения съд с ледена вода, после бързо я топна във врящата захар и отново я върна във водата. Децата изпискаха от ужас, а мнозина от кухненската прислуга ахнаха.

Готвачът взе остър нож, натопи го в разтопената захар, после го постави във водата и полепналата захар се отчупи от него.

— Bien!^[1] — обяви Карем на смаяната публика. — Готови сме за изтеглянето на нишките!

Повече от час събралата се група наблюдаваше как майсторът готвач с участието само на един застанал до него помощник, който му подаваше бързо нужните инструменти, изпълняваше едновременно ролята на опитен хирург, на майстор зидар и професионален архитект.

Горещата захар потече през медната фунийка в приготвените калъпи. Вътрешността им бе предварително намазана с тънък слой орехово масло, за да може изстиналите захарни фигурки после лесно да се отделят. Когато всички калъпчета бяха напълнени и нужните фигурки — готови, Карем с помощта на специално създадените от самия него за тази цел вилици с източени зъбци започна, подобно на венециански майстор стъклар, да хвърля във въздуха искрящи панделки от течна захар, да ги сплита на източени плитки, наречени cheveaux d’anges — ангелски коси, и да ги нарязва на дълги, подобни на колони късове.

Талейран наблюдаваше всичко през прозорците на розовата градина. Когато Карем приключи с най-трудната и опасна част от операцията, по време на която не биваше да бъде разсейван, и изработените захарни форми се бяха втвърдили като кристал, Морис влезе в кухнята и седна до децата.

Карем бе работил много дълго за него и Морис отлично знаеше, че приказливият готвач няма да устои още дълго пред тази многобройна публика и със сигурност щеше да изложи пред нея уменията и знанията си, независимо от вредата, която всяко подобно упражнение нанасяше на и без това крехкото му здраве. А Морис искаше да чуе думите на Карем.

Талейран загледа с останалите как готвачът продължи работата си с разтапянето на ръбчетата на всяка фигурка, опирайки в нея горещ въглен, взет от мангала така, че тя сама да залепне към съседната. Всеки път, когато Карем се навеждаше над въглените и вдишваше дима, той едва успяваше да потисне кашлицата си, проклятието на готварската професия — дробовете почерняваха от дългото излагане на дима от дървени въглища. Помощникът му наля чаша шампанско, от което Карем да пийва, докато работи. Готвачът сглобяваше десетките захарни парченца и малко по малко изпод ръцете му започна да израства сложна и прекрасна конструкция. Карем най-после прочисти гърлото си и заговори на Морис и на събралите се в кухнята:

— Всички сте чували историята на моя живот — започна той. — Всички знаете как, подобно на Пепеляшка, съм се издигнал от пепелта на пълната неизвестност до дворците на Европа. Как като малко парцаливо дете, изоставено от баща си пред портите на Париж, отначало бях намерен и взет на работа от известния сладкар Бейли. Как в края на краищата започнах работа като помощник-готвач при великия Буше, готвача на принц Талейран, отначало в дома на Конде.

Самото споменаване на името Буше предизвикваше благоговение във всички европейски кухни. Всички знаеха, че Буше е уважаваният майстор готвач на принц Конде, наследник на едно от най-могъщите семейства във Франция.

Буше бе последен от дългата поредица известни готвачи, работили за Конде, като се започне с почти легендарния Вател, самоубил се, хвърляйки се върху кинжала си, след като морските дарове не успели да пристигнат навреме за един банкет. Буше дълги години бе обучавал чираци и помощник-готвачи в кухните на Конде в Париж и Шантий. Неговите ученици по-късно станаха майстори готвачи в най-известните домове на Европа и Америка. Сред тях бе Джеймс Хемингс, готвачът роб на Томас Джеферсън, учил се от Буше през петте години, прекарани от американския дипломат във Франция.

После, когато Луи-Жозеф, царстващият принц на Конде, напусна страната, за да поведе австрийската армия срещу революционна Франция, Талейран бе онзи, който спаси готвача му Буше от зверското нападение на простата тълпа и му даде работа.

После пък Буше откри младия майстор на пайове в сладкарницата на Бейли и го представи на мосю Талейран.

— Точно като Пепеляшка — продължи Карем. — А и с име като моето, Карем, което е съкратено от quarantieme — четирийсетдневния Велик пост, започващ от dies cinerum, Пепелната сряда, всеки би помислил, че ще се интересувам повече от пепелта и себеотричането, тоест от древната традиция на постите, а не от изкуството на пиршеството! Но от моите учители и наставници научих нещо много тайнствено за връзката между пира и постите, научих и за тяхната обща връзка с огъня. Но всъщност избързвам. Първо искам да поговоря за този сложен сладкиш, който правя за Негово височество и за гостите му тази вечер.

Карем хвърли поглед към Талейран, който му кимна да продължи. Готвачът извади парче пергамент с изрисувани върху него странни фигури — арки и прави линии, после извади върху него една от захарните форми от калъпа й — осмоъгълник с диаметър от около метър. След това, една по една, започна да вади от формите им все по-малки и по-малки захарни осмоъгълници и да ги подрежда един върху друг така, че образуваха нещо като стълба. Накрая с помощта на специалните щипци Карем взе една от изплетените захарни колони и я допря леко до горещите въглени, преди да продължи едновременно да сглобява и да говори.

— От майстора сладкар Бейли за първи път научих за прекрасното изкуство на архитектурата в кухнята — каза готвачът. — Той ми позволяваше да уча нощем и да прерисувам конструкциите на антични сгради, които бе взел назаем от хранилищата на Лувъра. Тогава разбрах, че изящните изкуства са пет на брой: живопис, скулптура, поезия, музика и архитектура, а най-висшата форма на архитектурата е сладкарството. Ръката ми стана силна и ловка като на опитен архитект или математик, научих се да рисувам плановете на античните конструкции на Древна Гърция, Древен Рим, Египет, Индия, Китай — един ден те щяха да се превърнат в архитектурни кулинарни шедьоври от горена захар като този тук днес. Днес ви представям най-великата от древните постройки, първообраза на всичко, вдъхновявало архитекта Витрувий Полио. Нарича се Кула на ветровете — известната атинска осмоъгълна кула. В нея има планетариум и твърде сложен в техническо отношение воден часовник, конструиран от Андроник от Кир сто години преди Христа, който може да се види и днес. Витрувий пише: „Някои хора смятат, че съществуват само четири вятъра… Онези, които са ги изследвали по-внимателно обаче, твърдят, че броят им всъщност е осем.“ Осем: свещено число. То е залегнало в основата на повечето антични храмове на Персия и Индия още от най-дълбока древност.

Всички внимателно наблюдаваха как ръцете на майстора бързо се движат, сглобявайки архитектурните компоненти, които сам той сякаш по чудо бе създал. Когато захарната конструкция бе завършена, тя се издигаше на два метра над масата, надвесена над всички присъстващи. Осмоъгълна кула, възпроизведена с невероятни подробности — до решетките по малките прозорчета и фреските на върха й, представящи лицата на осемте вятъра. Всички в кухнята, в това число и Талейран, заръкопляскаха.

* * *

Прислугата се върна към задълженията си, а Талейран и майсторът сладкар заедно се отправиха към градината.

— Справи се великолепно, както винаги — заговори пръв Талейран. — Боя се обаче, драги ми Антонин, че съм пропуснал нещо. Точно преди да се заемеш с магическото реконструиране на тази несъмнено най-велика постройка на Древна Гърция, ти спомена някаква тайна, която те е вдъхновила за възстановяването на Кулата на ветровете. Помня, че беше нещо, свързано с пира и гладуването — с Великия пост? Признавам, че все още не мога да видя връзката между тях.

— Да, Ваше благородие — отвърна Карем и замълча за миг, за да погледне своя господар и наставник в очите. Двамата отлично знаеха за какво подпитва Талейран. — Самият Витрувий ни показва как чрез гномон^[2], който проследява движението на слънцето, и компас, който да ни помогне да изобразим идеален кръг, можем да постигнем формата на осмоъгълника. Той, както древните отлично са знаели, е най-свещената фигура, тъй като представлява средищната точка между кръга и квадрата. В Китай осмоъгълникът носи името Ba’gua и е част от най-стария способ на гадаене в света. В Индия осмица, повдигната на квадрат, носи името Ashtapada — Паяка. Това е и най-древната игра с дъска и фигури, която светът познава. Осмоъгълник е и основата на мандалата, задължителна при строежа на хиндуистките и персийските храмове на огъня. По-слабо известно е, че осмоъгълниците представляват и най-ранната форма на олтара — мястото, където се принасят жертви, където нещата търпят изменение, където небето бива сближено със земята от най-древни времена. Витрувий със сигурност е знаел това. По време на осемте празника на огъня, които се честват всяка година, изгорената в пламъците жертва към бога и последвалият пир са едно и също. Затова наричаме центъра на дома, центъра на храма и центъра на града фокус — тази дума означава „огнище“ — добави Карем. — Ние, готвачите, до един сме благословени. Да бъдеш готвач, или magus, повелител на огъня, повелител на пира и жертвоприношенията, някога е била една от най-свещените професии.

Карем не можа да продължи нататък. Въпреки свежия въздух в градината или може би точно заради него хроничната му кашлица се върна и го задави.

— С тия въглища ти жертваш сам себе си за тази свещена професия, приятелю мой — отбеляза Талейран и вдигна ръка да повика слугата, който притича от къщата с чаша шампанско и я подаде на готвача. Когато слугата се отдалечи, Морис добави: — Разбира се, ти си наясно защо те повиках тук, нали?

Карем кимна. Продължаваше да сръбва от шампанското в опит да възстанови дишането си.

— Аз затова и побързах да дойда, Ваше благородие, макар че може би не биваше да бързам, защото, както виждате, съм болен — успя да изговори той най-после. — Става дума за онази жена, нали? Тя някак си се е завърнала. Същата онази жена, която дойде късно една вечер в Париж, още по времето, когато бях помощник-готвач на Буше във вашия дом, Отел Галифе на улица „Дьо Бак“. Жената, която по-късно се появи в Бурбон д’Арчимбо заедно с Шарлот. Жената, за която ме карахте да събирам всички онези фигури. Мирей…

— Не трябва да говорим за това на висок глас, верни ми приятелю — прекъсна го Талейран. — Ти и аз сме единствените хора на този свят, които знаят цялата история. Наистина, скоро ще ни се наложи да я споделим с някого — всъщност това ще стане още тази вечер — и аз те моля да съхраниш силата си за тази среща. Ти си единственият, който вероятно ще бъде в състояние да ни помогне, защото, както ти е известно, единствено на теб съм доверил цялата истина.

Карем кимна, за да покаже, че отново е готов да изпълнява желанията на човека, когото смята и винаги е смятал за свой най-любим господар. Дори за нещо повече.

— Очакваме жената да пристигне във Валансе тази вечер, така ли? — попита той.

— Не. Ще пристигне синът й — отвърна Талейран. После сложи ръка на рамото на готвача в знак на неочаквана близост. Пое дълбоко дъх и добави тихо:

— Неин и мой син.

* * *

Морис гледаше сина си за втори път откакто се бе родил. Гърлото му беше стиснато. В съзнанието му нахлу същата горчивина, която изпита при раздялата им преди двайсет години в Бурбон д’Арчимбо.

Цялото домакинство бе вечеряло, децата вече спяха. Морис наблюдаваше залеза, който постепенно преливаше във виолетов здрач. Това бе любимият му час на деня. В душата му се бореха хиляди противоречиви чувства.

Карем бе оставил Талейран и Шарло да си поговорят с уговорката, че по-късно ще се присъедини към тях с малко буренце отлежала мадейра и ще им даде отговори на няколкото въпроса, които бащата и синът щяха да му зададат.

Морис се взираше над малката градинска масичка, която готвачът бе наредил да изнесат под клоните на огромната липа в парка. Оглеждаше старателно младия, доста романтичен на вид мъж, плод на собствената му страст преди повече от трийсет години. Да го гледа, бе учудващо болезнено.

Шарло, току-що пристигнал от Париж, дори не бе успял да свали пътническите си дрехи — беше изтупал само прахта от пътя и сменил ризата и връзката си. Медночервената коса бе вързана на тила на опашка, от която се бяха измъкнали няколко непокорни кичура. Този мъничък детайл събуди у Талейран спомена за сладко ухаещите ягодоворуси къдрици на Мирей, в които принцът заравяше лице, докато правеха любов.

Това беше, преди тя да го напусне.

Морис се опита да се върне към реалността. Направи му впечатление, че във всички останали подробности Шарло прилича на баща си. Студените очи ясно даваха да се разбере, че няма да издадат нито една от дълбоко скритите мисли на собственика си, високите вежди, волевата цепната брадичка и чипият нос недвусмислено сочеха старата благородническа кръв на рода Талейран от Перигор. Изненадващо чувствените устни говореха за роден ценител на скъпите вина, красивите жени, на епикурейския начин на живот.

Синът му едва ли бе склонен да се отдава на подобни удоволствия.

Като си спомни въпроса за кръвното родство, Морис се сети и защо бе последвал съвета на Шарло — още като малко момче беше предложил сестра му Шарлот да бъде омъжена в рода Талейран. Причината бе да избегне съдбата на брат си. Благодарение на неблагоразумието на родителите си, Шарло бе незаконен, така че не можеше да се ползва от правата на първороден, не можеше дори да наследи собствеността на баща си. Морис не бе в състояние да направи много по този въпрос, все пак ставаше дума за френския закон. Очевидно физическите данни на Шарло щяха да си останат единственото негово наследство от благородния род Талейран-Перигор.

Самите черти на Шарло обаче сякаш се бунтуваха срещу вродените белези, които издаваха. Морис бързо разбра това. Устата на младия мъж може и да говореше за прекомерна чувственост, но начинът, по който бе разположена, подсказваше наличието на вътрешна решимост — същата, която бе довела Шарло днес тук от далечни земи в преследване на важна цел. По лицето на Шарло бе изписано, че тази цел не е поставена от майка му, а е негова собствена.

Ами очите, които на пръв поглед изглеждаха ледени и хладнокръвни… В индиговосините им дълбини лежеше тайна. Ясно беше, че Шарло е пропътувал дълъг път с намерението да я сподели с баща си и с никой друг.

Това наблюдение даваше на Морис поне искрица надежда, че тази среща, това повторно събиране в крайна сметка може и да не се окаже точно това, което Талейран си бе представял и от което се бе боял през всичките тези двайсет години. Принцът знаеше, че е настъпило време той също да разкрие някои неща пред сина си.

— Сине мой — започна Морис, — Антонин Карем скоро ще дойде да се присъедини към нас. Така трябва. През всичките тези години, когато се налагаше да изпълнявам някои важни задачи по заръка на майка ти, Антонин бе човекът, в чиито ръце бях поверил своя живот и живота на всички ни. Но преди той да е дошъл, нека поговорим открито. Отдавна се налагаше да го сторим. Като твой баща аз диря и моля за твоята прошка. Ако не бяха годините ми и положението, в което се намирам, бих паднал сега на колене да целуна ръката ти и да умолявам…

Морис млъкна, защото Шарло се бе изправил и бе заобиколил масата. Помогна на баща си да се изправи на крака, наведе се и целуна ръцете му. После го прегърна.

— Разбирам какво чувстваш, татко — каза Шарло. — Но бъди спокоен, не съм дошъл за това, за което си мислиш.

Талейран го изгледа отначало шокирано, но после леко се усмихна.

— Бях забравил за дарбата ти — призна той. — За способността ти да четеш мисли и да предсказваш.

— Самият аз почти я бях забравил — отвърна на усмивката му Шарло. — Не съм дошъл тук да търся сестра си Шарлот, както ти се опасяваш в момента. Не, виждам, че обичаш силно Шарлот и искаш да я защитиш, така че, що се отнася до мен, смятам че засега тя няма нужда да знае нищо за нас двамата. Нито пък за в бъдеще ще трябва да има каквото и да било общо с шаха Монглан и с Играта.

— Мислех, че Играта е приключила! — извика Талейран. — Не може да започне отново. Точно за да предотврати това, Мирей позволи аз да отгледам малката Шарлот тук, в безопасност. Далеч от шаха, далеч от фигурите, далеч от Играта! Далеч и от собствената й майка, Черната царица, защото така гласеше пророчеството!

— Пророчеството бе погрешно — възрази Шарло. Вече не се усмихваше, макар да продължаваше да държи ръцете на баща си в своите. — По всичко личи, че Играта отново е започнала.

— Отново! — извика Талейран ужасено. После понижи глас, макар че наоколо нямаше никой, който да ги чуе. — Но, Шарло, ти самият изрече онова пророчество! „Играта може да започне отново, каза ти, когато противоположното се роди от пепелта.“ Как можеш да твърдиш, че сестра ти е в безопасност, ако Играта пак е започнала? Знаеш, че четвърти октомври, рожденият ден на Шарлот, е денят от годината, диаметрално противоположен на рождения ден на майка ти, Черната царица. Това не означава ли, както всички ние вярвахме през изминалите години, че ако е започнала нова Игра, Шарлот вече е новата Бяла царица?

— Грешал съм — тихо отвърна Шарло. — Играта отново започна. Белите направиха първия ход и една важна черна фигура изплува на повърхността.

— Но… — промърмори Талейран. — Не разбирам. — Видя Карем да върви към тях през моравата, отпусна се в стола си, вдигна поглед към Шарло и добави: — С помощта на Антонин Карем, който работи в различни домакинства и домове, успяхме да съберем почти всички фигури от Русия и Англия! Съпругата ми, мадам Гран, Бялата царица, е вече лишена от всякакво доверие, силите й са престанали да действат или напълно са изчезнали! Мирей се крие дълги години на място, където никой не може да открие нито нея, нито фигурите. И въпреки това твърдиш, че всичко е започнало отново? Как е възможно Белите да са направили ход, а в същото време Шарлот да е в безопасност? Коя важна фигура би могъл да притежава противниковият отбор? Коя фигура не е попаднала в нашите ръце?

— Точно това дойдох да разбера от теб и Карем — отвърна Шарло и коленичи до баща си на тревата. — Но знам, че всичко, което казвам, е истина, видях го със собствените си очи. Новата Бяла царица е крехко момиченце, но в нея се крие огромна сила. Държах в ръце ценната фигура, завладяна от Белия отбор, Бялата царица я пази в момента. Фигурата е Черната царица от шаха Монглан.

— Невъзможно! — възкликна Талейран. — Антонин тази фигура я донесе тук лично, беше я взел от цар Александър от Русия! Принадлежала преди на самата абатиса на Монглан. Александър обещал на Мирей да пази фигурата много преди да седне на престола. И е удържал обещанието си!

— Така е — каза Шарло. — Нали сам помогнах на майка ми да скрие тази фигура още по времето, когато я донесохте от Русия. Но Черната царица, която е в ръцете на Белия отбор сега, изглежда е била скрита от по-отдавна. Точно това дойдох да разбера. Надявам се Карем да ни помогне да узнаем как е възможно да съществуват две Черни царици.

— Ако Играта е започнала отново, както твърдиш — каза Талейран, — ако Белите внезапно са стъпили на дъската за първия си ход и са завладели тази важна фигура, защо са ти се доверили? Защо са разкрили картите си пред теб?

— Не разбираш ли, татко? — каза Шарло. — Точно тук се крие грешката ми, когато се опитах да изтълкувам пророчеството отпреди двайсет години. Белият отбор все пак бе въздигнат от пепелта на своята противоположност. Но не по този начин, по който аз си го представях. Не съм могъл да видя ясно пророчеството, защо то е включвало мен самия. — Талейран все още изглеждаше объркан и Шарло добави: — Татко, аз съм новият Бял цар.