Катрин Невил
Пожарът (15)

Готвачът

„Хората, независимо дали са цивилизовани или диваци, трябва да ядат.“

Александър Дюма

„Ако знаеш как да ядеш, значи знаеш достатъчно.“

Баска поговорка

Вашингтон, окръг Колумбия

7 април 2003 г.

В десет и половина сутринта в понеделник карах фолксвагена туарег на Родо през мъглата от ситен дъжд нагоре по Ривър Роуд. Бях се отправила към Кенуд, северно от града — отивах във великолепната вила на шефа ми. Тя носеше името Euskal Herria — „Земя на баските“.

Бяха ми наредили да откарам пресните хранителни продукти на местоназначението непокътнати. Вече бях взела поставените в лед раци от „Канън Сийфууд“ в Джорджтаун, както и пресните зеленчуци от Източния пазар на Кепитъл Хил, точно както ми бе поръчал Родо сутринта по телефона. Щяха да бъдат измити, обелени, нарязани на ивици, накълцани, смлени и настъргани от цяла армия кулинарни „роби“ във вилата, под зоркото наблюдение на Родо, който лично надзираваше подготовката на „тайнствената“ вечеря в „Суталде“.

Бях успяла да поспя, когато рано сутринта Леда се появи на прага ми с топло турско кафе, но нервите ми все още бяха толкова опънати, че трябваше да полагам максимални усилия аз самата да пристигна непокътната.

Карах нагоре по хлъзгавия, изпълнен със завои път, а чистачките се бореха с водата, замъгляваща предното стъкло. На седалката до мен имаше малка дървена кутия с цариградско грозде. Трябваше ни за соса тази вечер, но аз си отмъкнах една шепа и ги напъхах в устата си, прокарвайки плодовете с глътка от сладкото кафе на Леда. Първата прясна храна, която хапвах от дни насам. Осъзнах, че това бе и първият момент след последните четири дни, в който бях сама със себе си и можех да помисля спокойно. А храна за мисълта ми не липсваше.

Единственото твърдение, което не спираше да се върти в ума ми, беше, както би се изразила Кий, „много баби, хилаво бебе“. Знаех, че тази смесица от необичайни съвпадения и противоречиви следи съдържа твърде много смъртоносни съставки, за да бъде преработена безболезнено. А и имаше доста хора, които продължаваха майсторски да объркват положението, без да им мигне окото.

Например, ако семейство Ливингстън и леля Лили са познавали Тарас Петросян — организатор на руския шахматен турнир, при който бе убит баща ми, — то защо онази вечер никой, в това число и самият Вартан Азов, не благоволи да спомене малката подробност, която всички те със сигурност са знаели: че същият този тип, починал в Лондон, е втори баща на Вартан?

Да допуснем, че всеки, който е бил замесен в Играта в миналото, е бил в опасност или дори убит — както е станало със семейството на Лили и с моето собствено семейство, — тогава защо леля ми ще разказва така спокойно за тази Игра пред Вартан и Нокомис Кий? Нима леля ми мисли, че те също са играчи? Ами семейство Ливингстън и Гален Марч, които също бяха поканени от майка ми онзи ден? Колко опасни бяха те? Но които и да бяха играчите и каквато и да беше играта, единствено аз разполагах с няколко парченца от мозайката. В шаха наричаме това „материално превъзходство“.

Първо, доколкото ми бе известно, само аз — като изключим покойния ми баща — знаех, че в шаха Монглан навярно съществуват две Черни царици, а не само една. Второ, само аз и тайнственият непознат, оставил „Вашингтон Поуст“ на стълбите ми в два часа през нощта, свързвахме скъпоценния шах, създаден в Багдад преди хиляда и двеста години, със събитията, които в момента се случваха там, както и със самата опасна Игра.

Като стана дума за Играта, вече със сигурност знаех, че онзи ден в Колорадо Лили направи грешка, като спомена, че се нуждаем от генерален план за действие. Според мен за стратегия беше рано — тази партия бе почнала твърде скоро. Бяхме едва на първите ходове — още се извършваше „защитата“, както се бе изразила Лили.

Всеки от участниците в една партия шах трябва да поддържа общ поглед върху дъската, да вижда цялата картина, да изгражда стратегията си далновидно, но в развоя на играта условията бързо се изменят. За да запазиш равновесие, да се приземиш върху краката си накрая, не бива да позволяваш тази отдалечена гледна точка да отвлича вниманието ти от непосредствените заплахи, които със сигурност дебнат наблизо, от опасните сблъсъци във вечно вълнуващото се море на застрашителни ходове и париращи или агресивни противодействия, възникващи всеки момент. В тази ситуация става необходима тактиката.

Именно в избора на тактика бях най-добра. Това беше частта от играта, която обожавах, в която виждаш само заложените възможности. Тук елементи като изненада и риск ти се отплащаха стократно.

Завих към големите каменни порти на Кенуд. Вече много добре знаех къде се намира най-близката опасност и къде тактическите маневри скоро ще ми влязат в работа. Това определено щеше да стане само след още триста метра нагоре по хълма във вила „Земя на баските“.

* * *

Преди да вляза в Кенуд, напълно бях забравила, че тази седмица беше Фестивалът на цъфналите вишни във Вашингтон. По този случай стотици хиляди туристи щяха да изпълнят Националния парк, за да снимат как в езерото се отразяват посадените край него японски вишни.

В Кенуд също имаше много вишневи дръвчета, но те не бяха толкова популярни. Явно ги бяха открили само японските туристи — стотици от тях обикаляха наоколо като привидения под дъжда, разтворили черни чадъри край затревените брегове на виещия се поток. Карах нагоре, подминавайки ги, и влязох под прекрасния като в катедрала тунел от вишневи дървета с черни клони — толкова стари и изкривени, че изглеждаха така, сякаш са били посадени преди сто години.

Горе на хълма спрях колата пред портата на вилата и свалих прозореца, за да въведа личния си код в интеркома. Мъглата ме обгърна като влажен дим. Беше просмукана с опияняващия аромат на цъфнали вишни, от който ми се зави свят.

Зад високите железни решетки виждах огромните площи, по които растяха любимите дървета на Родо — xapata, баските дървета, които всеки юни за деня на свети Йоан даваха обилна реколта от черни череши. А отвъд мъглата, понесена сякаш над морето от черешови дървета, потънали в бялата пяна на цъфналите си клони, се издигаше обширната вила „Земя на баските“ с типичния за сградите от Средиземноморието покрив, от плочи и просторни тераси. Капаците на прозорците бяха боядисани в баско червено, цвят на бича кръв, аленочервена бугенвилия пълзеше по розовите стени и къщата приличаше на картина от някой фовист. В интерес на истината „Земя на баските“ винаги ми бе изглеждала някак илюзорно и странно — най-вече поради факта, че се намираше толкова близо до Вашингтон. Сякаш някакво торнадо я бе пренесло тук направо от Биариц.

Портите се отвориха и поех по обиколната алея, която водеше до задната част на къщата, където се намираха кухните с огромните френски прозорци. В ясен ден от грамадната, настлана с плочки тераса пред тях човек можеше да види цялата долина под хълма. Еремон, среброкосият иконом на Родо, вече ме чакаше с хората си, готови да разтоварят колата — шестима мускулести младежи, облечени в черно, с кърпи на шията и нахлупили txapelas — черни барети. Баската команда. Еремон ми подаде ръка да сляза, а мъжете безмълвно се заеха да разтоварят кутиите с пресни зеленчуци, яйца и морски дарове в лед.

Винаги ми се бе струвало странно, че човек като Родо, който бе отраснал като диво козле из пиренейските проходи, чийто фамилен герб изобразяваше дърво, овца и няколко прасета, който все още кладеше огньове, за да си изкарва прехраната и наторяваше собствените си посеви, в момента поддържаше начин на живот, включващ няколко вили, постоянна прислуга и иконом на пълен работен ден.

Отговорът беше прост — хората около него до един бяха баски. С други думи, не ставаше въпрос за отношения работодател — наемни работници. Те бяха братя.

Според Родо всички баски бяха братя, независимо от езика, който говореха — френски, испански или еускера, автентичния баски език — и независимо къде бяха родени: в някоя от четирите баски провинции на територията на Испания или в някоя от трите, които бяха част от Франция. Баските и без това считаха населяваните от тях райони за отделна държава.

Сякаш за подсилване на това твърдение точно над френските прозорци с ръчно боядисани плочки, налепени на хоросановата стена, бе изписана любимата тайна максима на баските:

БАСКА МАТЕМАТИКА

4 + 3 = 1

Последвах Еремон в грамадната кухня. Командата бързо пренасяше опакованата храна в отсрещния край на помещението.

Заварихме Родо с гръб към нас. Стегнатото му мускулесто тяло бе наведено напрегнато над печката, където той енергично разбъркваше нещо с дървена лъжица. Дългата му тъмна коса, обикновено сресана нагоре, така че да покрива яката, бе вързана на опашка. Това, както и обичайната му червена барета, нахлупена вместо готварска шапка, държеше косата му по-далеч от храната. Както обикновено, бе облечен в бяло — памучни панталони, риза с разкопчана яка и еспадрили, вързани около глезените с дълги панделки. Такъв костюм обикновено се носеше по баските празници в комбинация с аленочервена кърпа на врата и лъскав шарф на кръста. Тази сутрин дрехите върху Родо бяха покрити с дълга бяла касапска престилка.

Родо не се обърна, когато влязохме. Чупеше голямо парче горчив байонски шоколад на парчета и ги пускаше в съд на водна баня, като не спираше да бърка. От това заключих, че тази вечер ще имаме честта да опитаме неговия специалитет — Txapel Euskadi, „Баската барета“: кекс, пълен с разтопен горчив черен шоколад и пияни вишни. Устата ми се наля със слюнка.

Без да вдига поглед, Родо измърмори:

— Така значи! Neskato geldo най-после се завърна, след като цяла нощ е танцувала Jota с прекрасния принц! — Любимата ми малка Пепеляшка, така ме наричаше Родо. — Quel surprise!^[1] Обратно в кухнята при пепелта, а?

— Онова, което танцувах, не беше точно Jota — уверих го аз. Jota беше баски танц, който Родо много обичаше — с високо вдигане на крака, ръце на кръста и подскачане по пода. — Снегът едва не ме затрупа насред планината. Трябваше да карам през снежна буря, за да стигна тук навреме и да съм на разположение за някаква твоя вечеря, за която нищо не знам. Можех да загина! Ти си този, който трябва да бъде благодарен!

Бях ядосана, но гневът ми бе умишлен. От опит знаех, че на огъня на Родо трябва да се отвръща с огън. Обикновено онзи, който пръв драсне клечката в скандала, излиза накрая победител.

Но този път май правилото не сработи.

Родо остави лъжицата в разтопения шоколад и се извърна с лице към мен и Еремон. Тъмните му гъсти вежди се бяха сключили като буреносен облак, а ръката му трескаво цепеше въздуха:

— Така значи! Aspo вярва, че сам той е su! — изкрещя той. „Духалото си мисли, че то прави огъня“. Просто не можех да повярвам, че се справям с тези му приказки.

— Моля те да не забравяш кой ти даде работа! И кой те спаси от…

— От Си Ай Ей — довърших аз. — Ти обаче сигурно ще изпълниш и изискванията на другото Си Ай Ей! Откъде знаеше, че съм заминала, за да присъствам на парти? Може би ще благоволиш и да ми обясниш защо трябваше да се връщам толкова бързо обратно тук?

Думите ми смутиха Родо, но само за миг. Той се овладя бързо, изсумтя, дръпна червената си барета и я запокити театрално на пода — любим негов номер, който изпълняваше щом нямаше какво да каже, а това не се случваше често.

Последва напоителна тирада на еускера, от която схванах само няколко думи. Тя бе насочена към изпълнения с достойнство среброкос иконом Еремон, изправил се точно до мен, който не бе промълвил и дума, откак бяхме влезли.

Еремон кимна мълчаливо, после отиде до печката, изключи газта и извади дървената лъжица, която Родо бе забравил в съда с разтопен шоколад. Приготвената смес изглеждаше ужасно. Икономът внимателно сложи лъжицата на място, извъртя се и тръгна към френските прозорци, които водеха навън. После се обърна към мен, сякаш очакваше да го последвам.

— Трябва веднага да те закарам при geldu — каза той. Имаше предвид при горещата жарава, която очевидно трябваше да бъде в добро състояние за готвенето довечера. — Мосю Бужарон казва, че после, когато мъжете тук приключат с почистването на продуктите, той сам ще дойде с колата да докара всичко в ресторанта, така че да можеш да му помагаш по време на вечерята.

— И защо аз? — обърнах се към шефа си за обяснение. — Кои, за бога, са тези „важни клечки“, че са необходими такива маневри? Защо на никой друг дори не е позволено да ги зърне, а трябва да присъстваме само аз и ти?

— Няма нищо тайнствено — отговори Родо, заобикаляйки въпроса ми, — а вече закъсняваш за работа. По пътя Еремон ще ти обясни всичко, което трябва да знаеш.

След тези думи Родо изчезна мигом от кухнята, затваряйки вътрешната врата след себе си.

Аудиенцията ми при господаря, изглежда, беше приключила. Последвах величествения иконом през терасата и седнах в колата на мястото до шофьора. Той щеше да кара.

Не знам дали си въобразявах, или се дължеше на слабото ми познаване на баския език, но бях уверена, че съм разбрала две определени думи, които вървяха заедно в последното словоизлияние на Родо. А ако бях права, тези две думи нямаше да позволят на съзнанието ми скоро да се успокои. Ама изобщо нямаше да му позволят.

Първата дума беше arisku. Родо я употребяваше непрестанно, докато се въртяхме около пещите. Тя означаваше „опасност“. Не можех да не си спомня, че същата дума бе изписана на руски върху малката картичка отпреди десет години, която все още се намираше, дори и в този момент, в джоба ми. Но втората баска дума — zoritzi, която бе последвала непосредствено първата, бе още по-лоша, макар и да не означаваше „пази се от пожара“.

На еускера zoritzi означаваше „осем“.

* * *

Еремон караше фолксвагена надолу по Ривър Роуд към Джорджтаун, без да отлепя очи от пътя отпред, нито пък дланите си от волана, показвайки умения на шофьор, на когото цял живот му се бе налагало да се справя със сто и осемдесет градусови планински завои — умения, които градските шофьори нямаха.

Но напрегнатото му внимание към шофирането нямаше да ме спре да сторя това, което знаех, че е от жизнено значение в момента — да го разпитам, защото, както Родо уклончиво бе обещал, Еремон щеше да ми разкаже по пътя всичко, което „трябвало да знам“.

Познавах иконома от времето, когато започнах работа като помощник на мосю Родолфо Бужарон. Наистина знаех много по-малко за него, отколкото за шефа, но едно ми беше добре известно: във вилата пред Родо Еремон може и да разиграваше позата на среброкосо достойнство и главен изпълнител на господарската воля, но извън работното място човекът беше истински корав баск с всичките му отличителни черти. Това значеше, че притежава странно чувство за хумор, набито око за хубави жени (по-специално за Леда) и необясним за мен вкус към Sagardao — отвратителния баски ябълков сайдер, който дори испанците не могат да пият.

Леда твърдеше, че на вкус Sagardao й напомня на „козя пикня“, макар и да не беше ясно откъде тя разполага с информацията, която й позволява да направи подобно кулинарно сравнение. Въпреки това и двете опитвахме от време на време сайдер в компанията на Еремон по една основна причина: това беше единственият начин да се доберем до някаква актуална информация относно нашия общ шеф, когото Леда наричаше „маестрото на менютата“.

Затворена в колата за поне половин час с Еремон — е, както би казала Кий, сега или никога.

Представете си изненадата ми, когато Еремон заговори пръв и разчупи леда по много необичаен начин:

— Искам да знаеш, че Е. Б. не ти се сърди — увери ме той.

Еремон винаги наричаше Родо Е.Б. — съкратено от истинското баско име на шефа Ередолф Бужарон. Това беше смешна само на баските шега, в която Еремон бе посветил мен и Леда по време на едно прекарване с много сайдер късно една нощ. Никакви имена или въобще думи на баски не можели да започват с Р, например името Еремон на испански беше Рамон, а на френски Реймон. Родолфо пък звучеше направо италианско. Тази езикова особеност правеше от Родо нещо като „баски негодник“.

Самият факт обаче, че Еремон си позволяваше шеги с избухлив тиранин като Родо, вече показваше колко по-дълбоко стигаше всъщност връзката между двамата, далеч отвъд отношенията „господар-слуга“. Еремон беше единственият, който навярно имаше представа какво е намислил да прави Родо тази вечер.

— Добре де, ако не ми се сърди — изтъкнах, — тогава защо бяха прегореният шоколад, баретата на пода, еускера дрънканиците, затръшнатата врата и фактът, че светкавично ни изгони?

Еремон сви рамене и се усмихна тайнствено. Очите му и за миг не се отделиха от пътя.

— Е. Б. никога не знае какво да те прави — каза той. — Ти си различна. Той не е свикнал да се разправя с жени. Поне не и професионално.

— Леда също е различна — казах аз, напомняйки на Еремон за любимката му. — Сама се справя с коктейлите. Скъсва се от работа. Изкарала е куп пари за „Суталде“. Родо със сигурност трябва да й го признае.

— А, Лебеда. Великолепна е — отвърна Еремон, а очите му светнаха, но само за миг. После се разсмя: — Но винаги когато стане дума за отношенията ни, тя ми казва, че бъркам къщата.

— Казва се „бъркам адреса“, Еремон.

Еремон натисна спирачките. Бяхме стигнали светофара между Ривър Роуд и „Уисконсин“. Икономът се извърна към мен.

— Как може някой да „сбърка адреса“? — попита той, доста разумно, между другото. За разлика от Кий, никога не се замислях над фразеологизмите. Толкова по въпроса за народната мъдрост.

— Може би в случая е по-подходящо да кажеш „бъркам лебеда“ — съгласих се аз.

— Никой никога не „бърка“ лебедите, това е невъзможно — каза Еремон. — Особено ако става дума за лебед, в който си влюбен. А аз наистина съм влюбен в този лебед, да ти кажа право.

О, не. Не на такъв разговор разчитах.

— Боя се, че когато става дума за човешката природа, Родо е прав за едно — казах аз, — Леда предпочита жени, доколкото знам.

— Глупости. Това е само… Как му викате? Временна фаза. Като тия кънки например, които тя толкова обича да носи. Всичко ще се промени. Тази поза й е необходима заради успеха, който й осигурява, заради властта над мъжете — освобождава я от необходимостта през цялото време да се доказва на някого.

Аха, помислих аз, класическият номер: „Тя никога не е срещала мъж като мен.“

Еремон поне се беше разприказвал, независимо за какво. Светофарът светна зелено, но той вече обръщаше малко повече внимание на мен, отколкото на пътя. Знаех, че тези последни километри преди ресторанта са последната ми възможност да разбера какво става.

— Като стана дума за доказване — рекох аз, колкото е възможно по-небрежно, — чудя се защо ли мосю Бужарон не повика Леда или някой друг да работи с него на вечерята тази вечер? В края на краищата, ако тези гости са толкова важни, нима Родо не иска да се покаже пред тях? Не иска ли да е сигурен, че нещата ще минат по мед и масло? Всички знаем какъв професионалист е. Но аз и той едва ли ще се справим сами, няма да можем да заместим целия персонал на ресторанта. Ако съдя по количеството храна, което току-що закарах в Кенуд, тази вечер очакваме доста сериозна тълпа.

Продължавах да опипвам почвата, стараейки се да не събуждам подозрения, и в този момент забелязах, че подминахме библиотеката на Джорджтаун, която ни остана отляво. Щяхме всеки момент да стигнем „Суталде“. Реших да сложа картите на масата, но за щастие не се наложи. Еремон беше отбил по една странична улица, за да избегне трафика по „Уисконсин“. При първия знак „Стоп“ спря и се обърна към мен.

— Не, доколкото знам, няма да присъстват повече от дванайсет души — каза той. — Казаха ми, че вечерята е поръчана отгоре, че към Е. Б. са отправени много изисквания — предварително е поръчана най-висококачествена кухня, специални точно определени блюда. Ето защо трябва да извършим цялата тази подготовка в „Земя на баските“ под ръководството на Е. Б. Затова и той толкова се тревожеше дали ще успееш да се върнеш навреме, та огньовете да бъдат готови за тази вечер и да можем да започнем да приготвяме мешуи.

— Мешуи ли? — възкликнах изненадано.

Нужни са най-малко дванайсет часа, за да се приготви едно мешуи — нанизано на шиш и напълнено с подправки агне или яре, което се върти над огъня. Ястието е високо ценено в арабските страни. Такова нещо можеше да се изпече единствено в голямата централна пещ на „Суталде“. Родо трябваше да закара целия екип на ресторанта в кухнята още преди изгрев, за да е сигурен, че всичко ще е готово за вечерята.

— Но кои са всъщност тези тайнствени „важни клечки“? — попитах аз за пореден път.

— Като съдя по менюто, става дума за високопоставени политически фигури от Близкия изток — отвърна Еремон. — Чух, че ще има допълнителна сериозна подготовка, защото събирането ще се проведе при високо ниво на сигурност. На въпроса защо ти си единствената от екипа, която трябва да присъства на вечерята, не мога да дам отговор. Но Е.Б. ни увери, че всичко, което ще се случва тази вечер, му е било предварително заповядано.

— Заповядано? — трудно ми беше дори да повторя думата. — Заповядано от кого? Какво ниво на сигурност?

Мъчех се да изглеждам безразлична, но сърцето ми биеше като стоманен барабан. Това вече ми идваше твърде много. Смъртоносни игри на шах с неизвестни ходове, руски наемни убийци и изчезнали хора от семейството ми, тайнствени „важни клечки“ от Близкия изток и нападения над Багдад. А от последните четирийсет и осем часа бях прекарала в сън само осем.

— Не съм сигурен в нищо — продължи Еремон. — Всички приготовления се извършваха лично от Е.Б. Но мога да предположа някои неща, след като знам, че събитието ще се проведе под засилена охрана. Подозирам, че вечерята е организирана от Овалния кабинет.

* * *

Вечеря, поръчана от Белия дом? Дяволски се съмнявах. Но това наистина беше последната капка. Какви допълнителни трудности щеше да ми докара занапред моят и без това достатъчно труден шеф? Ако идеята на Еремон не ми се беше видяла толкова абсурдна, със сигурност щях да съм страшно ядосана.

Но както би казала Кий, който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

Бях на път да вляза в същата кухня, която бях напуснала преди около десет часа. Но докато слизах сред мъглата от ситен дъждец по каменните стъпала на алеята над канала, водеща към ресторанта, забелязах, че след последното ми идване нощес бяха настъпили някои промени.

Ниска бетонна бариера препречваше входа на пешеходния мост над канала и до нея се бе появила малка дървена будка, подобна на походна тоалетна. Когато приближих, от нея изведнъж се появиха двама мъже. Носеха тъмни костюми и палта, както и тъмни очила, което беше странно предвид мрачното време.

— По каква работа сте тук? — попита единият с равен официален тон.

— Моля? — обърках се аз.

Високо ниво на сигурност, бе казал Еремон. Тази барикада обаче, изникнала изненадващо като гъба на безлюдната алея, ми се стори повече от странна. Ставах все по-нервна с всяка изминала минута.

— Трябват ни името ви, рождената ви дата и снимка, по която да ви идентифицираме — изрече вторият мъж също толкова монотонно и протегна ръка към мен с обърната нагоре длан.

— Отивам на работа. Аз съм готвачка в „Суталде“ — обясних, като полека правех крачки напред.

Опитах да изглеждам любезна, докато ровех за шофьорската си книжка в претъпканата дамска чанта. В този момент осъзнах колко пуста и изолирана всъщност беше тази част на алеята. Наоколо се бяха случвали убийства на жени, едната дори била нападната по време на сутрешния си крос. Май нямаше данни някой да ги е чул да викат.

— Откъде мога да знам кои всъщност сте вие? — попитах аз мъжете. Леко повиших глас, но повече за да потисна страха си, отколкото за да повикам помощ, защото и без това наоколо нямаше никого.

Първият бръкна във вътрешния си джоб и после със светкавична бързина пъхна под носа ми идентификационната си карта. Господи, службата за охрана на американския президент.

Щеше да се окаже, че информацията на Еремон е вярна. Който и да беше „заповядал“ вечерята, явно беше много високопоставен, иначе едва ли би могъл да нареди на най-висшия ешелон в правителствената сигурност да сложи пост с блокада на частен обект и да проверява гостите на някакво си ресторантско събиране. В момента обаче просто пушех от гняв, странно как още не бяха видели дим да излиза от ушите ми. Щях направо да убия Родо в момента, в който благоволеше да се появи! Изобщо не ме беше предупредил, че след всичко, което ми се беше струпало през последните четирийсет и осем часа само заради факта, че трябваше да бъда във Вашингтон навреме, ще се наложи да мина и през „Чекпойнт Чарли“.

В края на краищата изрових забутаната на дъното шофьорска книжка и я размахах пред двамата мъжаги. Аз на тебе, ти на мене. Първият се върна в будката, за да сравни името ми със записаното в инструкциите им. После се показа на вратата и кимна на втория, който ми помогна да се прехвърля през бетоновото препятствие, прескочи и той след мен, изпрати ме през канала и ме остави сама в другия край на моста.

Щом отключих служебния вход на „Суталде“, на очите ми се наби поредната изненада. Още половин дузина агенти по сигурността сновяха из салона на горния етаж. Всичките шепнеха нещо по скритата в ръкавите им радиовръзка. Едни надничаха под ленените покривки на масите, други внимателно се взираха в обширната гледка, която се разкриваше от френските прозорци, сякаш очакваха десанта в Нормандия да се стовари всеки момент под моста Кий.

Двамата от будката, изглежда, бяха известили останалите за пристигането ми, защото никой в салона не ме удостои дори с поглед. Накрая един от агентите все пак дойде да поговори с мен.

— Хората ми ще се изнесат всеки момент, само да приключим с претърсването — информира ме той рязко. — Имате разрешение да влезете, но не можете да напускате сградата, докато не получите разрешение да излезете след края на вечерята. Трябва да претърсим и чантата ви.

Страхотно. Преровиха ми нещата, взеха ми мобилния телефон и казаха, че ще ми го върнат по-късно.

Ясно беше, че е безсмислено да споря с тези типове. В края на краищата кой може да знае дали малко допълнителна сигурност няма да се окаже полезна, като се вземе предвид всичко, което бях научила за собственото си семейство и приятели през последните четири дни. Освен това, дори и да исках да си тръгна веднага, на кого можех да позвъня за помощ срещу охраната на американското правителство?

Момчетата в черно се изнесоха и аз бързичко се смъкнах по стълбите в избата, където неочаквано се оказах — за мое облекчение — съвсем сама. Озовах се в присъствието единствено на един агнешки труп, който бавно се въртеше над огъня в централната пещ. Разбутах алените въглени под него, за да стане температурата равномерна. После проверих какво е положението с огъня в другите пещи, донесох резервни дърва и подпалки и ги пъхнах където беше необходимо. Слагах нови дърва и в миг осъзнах, че имам друг, по-голям проблем.

Лъхна ме силен аромат на подправено печено месо, като почти ме докара до сълзи. Колко ли време бе минало, откак за последно бях яла нещо солидно? Знаех, че месото още не е готово и цялото ястие ще се съсипе, ако си откъсна от него сега. В същото време ми беше ясно, че Родо ще се появи с останалата храна или с нещо друго, от което бих могла да хапна, чак след часове. Не се сещах за никой друг, който едновременно да може да ми донесе храна и да разполага с пропуск за преминаване през завардения мост. Наругах се, задето не накарах Еремон да спрем на някоя закусвалня по пътя насам.

Размислих дали да не претършувам шкафовете в дъното на кухнята, където държахме продуктите, но знаех, че е безсмислено. „Суталде“ бе известен с това, че предлага само свежи, домашно отгледани зеленчуци, уловени същия ден морски дарове и прясно месо от животни, отгледани в природосъобразни условия. Тук държахме само неща, които не могат да бъдат набавени в момента: консервирани лимони, ванилия, шафран, но не и нещо, което да прилича на истинска храна и което да можеш просто да грабнеш от фризера и да го претоплиш в микровълновата. Всъщност Родо бе забранил присъствието на фризери и микровълнови в сградата на ресторанта.

В момента чувах как цариградското грозде, която бях толкова глупава да изям сутринта, се бори за надмощие със стомашния ми сок. Знаех, че няма да издържа до вечеря. Просто се налагаше да ям. Представих си се сама в грозния образ на „Затворникът от Зенда“^[2] в женски вариант — умирам от глад в собствената си изба, а последното, което виждат очите ми, е една вкусна, сочна мръвка, която се върти бавно на шиш…

Наведох се към дървата, които току-що бях подредила под въртящото се мешуи, надникнах под въртящия се шиш и забелязах нещо сребристо, заровено в пепелта. Да, сред въглените имаше нещо, увито в метално фолио. Взех ръжена и го извадих — голям овален предмет. Веднага познах какво е. Коленичих и посегнах да го грабна с голи ръце, но в следващия миг се усетих. Нахлузих широките азбестови ръкавици, извадих предмета и обелих тежкото фолио. През целия си живот не съм била толкова благодарна на някого, колкото сега. Нито пък друг път съм се радвала толкова да видя нещо, колкото се радвах в момента на предмета в ръцете си.

Леда ми бе оставила подарък. Това определено беше не само нейният стил, но и нейният вкус.

Малко храна, за да се успокоя — печен картоф, пълен с месо, спанак и сирене.

* * *

Човек не може ясно да си представи колко изискан на вкус може да бъде един печен картоф, поне не и преди да изпадне в ситуация на вълчи глад. Изядох всичко, с изключение на фолиото.

Помислих си да звънна на Леда, но се сетих, че след като цяла нощ е била на смяна тук, сега сигурно си отспива. Твърдо реших обаче да й купя една бутилка скъпо шампанско веднага щом ме пуснат от изолацията.

Бях презаредила батериите с малко храна и това навярно бе причината да ми хрумнат някои мисли, за които не се бях сещала преди.

На първо място фактите бяха показали, че и Леда, и Еремон знаеха повече за тази тайнствена вечеря, отколкото ми казваха. Единият ме бе докарал дотук, а другият ми бе оставил храна, така че явно и двамата са знаели отлично точното време, по което ще пристигна в ресторанта, както и факта, че няма да съм имала възможност да ям междувременно. И това не беше всичко.

Докато се занимавах снощи с огньовете, бях твърде изморена, за да следя внимателно забележките на Леда за Родо: как вдигнал скандал, когато разбрал, че съм напуснала Вашингтон, без да се обадя, как се държал с останалите от екипа като с роби по време на отсъствието ми, как организира мистериозна вечеря за някакви „важни клечки“ от правителството и само аз от всички трябвало да присъствам на нея, за да му помагам. Как настоявал Леда да остане в ресторанта предната вечер и да ме чака да се върна, „за да ми помогнела с огньовете“.

После пък всичко от тази сутрин… Едва бях пристигнала в Кенуд с продуктите, и Еремон почти в същия миг ме върна обратно в ресторанта.

Какво ми бе казал Родо след разправията ни тази сутрин? Миг преди да затръшне вратата зад гърба си? Беше ме уверил, че не става нищо тайнствено, така че няма защо да се тревожа и че вече закъснявам за работа. Както и че Еремон ще ми обясни по пътя всичко, което трябва да знам.

А какво ми бе съобщил Еремон? Първо, че Родо не бил организаторът на вечерята — тя била поръчана „отгоре“. Това при положение, че едно от нещата, които шефът ми най-много мразеше, беше нещата да бъдат извън неговия контрол. Второ, че на вечерята навярно ще присъстват високопоставени лица от Близкия изток, както и че нивото на сигурност на събитието ще бъде високо. Както и че самата вечеря е организирана всъщност от най-висшите ешелони на властта във Вашингтон.

А, да, и че самият той, Еремон, е влюбен в Леда Лебеда.

Всичко това ми изглеждаше като тактика за заблуда на противника, като хвърляне на прах в очите, така че вниманието ми да се отвлече от някаква друга атака, която ще ме изненада в гръб. Сега не беше моментът да губя от поглед общата картина, нито пък да пропадам в бездната на шахматната слепота. Не и тук, в избата, където само можех да чакам ударът да се стовари върху ми.

Тогава проумях.

По кое време тази сутрин се скарахме с Родо? Точно кога той хвърли баретата си на пода, кога започна да бърбори на баски и изчезна от очите ми? Тази случка не беше ли свързана с онова, за което Леда и Еремон само бяха намекнали, без да ми го кажат направо?

Не въпросът ми за партито тази вечер бе разгневил Родо. Той бе избухнал в момента, в който поисках да знам откъде е разбрал за другото парти, онова в Колорадо? Точно след като му бях съобщила, че съм карала през снежна буря, за да се върна навреме. След като бях поискала да знам как е разбрал къде съм.

Още в Колорадо, макар и за кратко, се замислих за това какво може би ме очаква занапред, но тогава не бях схванала още най-важното. Сега то направо щеше да ми избоде очите.

Каквото и да се случеше тази вечер тук, в избата, то щеше да представлява следващият ход в Играта.