Катрин Невил
Пожарът (16)

Тактика и стратегия

„Докато стратегията е абстрактна и се стреми към дългосрочни цели, то тактиката е конкретна и се състои в това да прецениш кой е правилният ход в дадения момент.“

Гари Каспаров, „Как животът имитира шахмата“

„Тактика е да знаеш какво да направиш, когато нещо може да бъде направено.

Стратегия е да знаеш какво да направиш, когато нищо не може да бъде направено.“

Савелий Тартаковер, полски гросмайстор

Повторението е майка на знанието, както би се изразила Кий.

Бях прекарала половината си живот да се упражнявам да готвя пред грамадните пещи с дърва и откритите огнища на чичо ми в Монток Пойнт, Лонг Айлънд. Сега зад гърба ми бяха още почти четири години допълнително чиракуване в „Суталде“ под строгия, понякога и арогантен поглед на баския Бонапарт — мосю Бужарон.

Човек би помислил, че поне що се отнася до готвене, вече ще съм в състояние да отлича истинското блюдо от простото шарлатанство.

Въпреки това допреди миг все още не ми бе хрумнало, че в целия сценарий има нещо гнило. Разбира се, на главата ми бяха разни въпроси от рода на сериозно недоспиване и недояждане, бурни скандали и агенти от тайните служби. Но първата улика, която трябваше да ми подскаже отдавна, че нещо гнило все пак има, беше самото мешуи.

За набитото око нещата бяха очевидни. На пръв поглед шишът си се въртеше нормално, по часовниковата стрелка, огънят, който бях стъкнала, осигуряваше стабилна, постоянна температура, самото въртящо се агне бе вдигнато на точното разстояние над пламъците, така че при въртенето се нагряваше равномерно от всички страни. Липсваше обаче съд, в който да се стича мазнината. Стопената мазнина от месото трябваше да капе в пълен с вода съд под агнето, а после сосът да се използва отново за заливане на месото. Вместо това тя от часове се стичаше върху камъните на огнището и загаряше в черна гадна маса. Почистването после щеше да бъде смъртоносно трудно.

Никой от майсторите готвачи не би оставил месото да се пече така, най-малко пък Родо. Като го видеше, той определено щеше да се вбеси. Леда от своя страна, дори и да имаше достатъчно сила да нагласи месото, не беше готвачка. Някой все пак беше свършил работата по този начин, тъй като от агнето нямаше и следа, когато аз си тръгнах оттук нощес.

Дадох си дума, че ще разнищя докрай тази работа веднага щом Родо се появи. Междувременно придърпах най-голямата керамична съдина, която намерих, и я нагласих под агнето. Налях вътре малко вода, приготвих и специалната лъжица за заливане.

Странното разполагане на месото на скарата ме накара да си спомня едно друго огнище, което бях оставила наскоро зад гърба си в Колорадо. Струваше ми се, че всичко там се е случило преди векове. Това пък ме подсети за уговорката ни с Кий — да й се обадя в понеделник, за да ми каже какво е успяла да научи около изчезването на майка ми.

Никога не знаех къде точно се намира Кий в даден момент, но тъй като тя работеше обикновено на много отдалечени места, имаше навик винаги да държи включен сателитния си телефон. Тъкмо щях да посегна за мобилния, и се сетих, че Сикрет Сървис ми го бяха конфискували.

До входа на ресторанта, точно зад бюрото на метр д’отела, имаше телефон, от който можеха да се провеждат междуградски разговори, така че се запътих нагоре по стълбите да се обадя. Щях да платя с кредитната си карта. Не се притеснявах от това дали момчетата от Сикрет Сървис ще ме чуят, нито дали ще запишат разговора, макар че те със сигурност вече бяха наслагали микрофони навсякъде из ресторанта. Двете с Кий бяхме усъвършенствали нашия таен език още като деца. Понякога дори беше трудно да се разбираме една друга.

— Кий вика Земята — бяха първите й думи. — Чуваш ли ме? Говори сега или замълчи завинаги.

Това беше паролата, с която Кий разбираше дали се обаждам аз и дали мога да говоря спокойно.

— Чувам те — отвърнах. — Макар че през едното ухо влиза, през другото излиза.

Това означаваше, че наоколо има чужди хора, които могат да чуят какво си приказваме.

— Какво ново? — продължих.

— Познаваш ме — каза Кий, — търкалящият се камък мъх не хваща, дето се вика. Но времето със сигурност минава бързо, ако си прекарваш весело.

Това значеше, че Кий е напуснала Колорадо със стария си малък самолет „Видрата Офелия“ и вече се е върнала при работата си в националния парк „Йелоустоун“ в Уайоминг, където работеше по заместване още докато учеше в гимназията и в колежа. Кий изучаваше геотермалните характеристики на различните геологически образувания в парка — гейзери, ями с термична кал, вулканични пукнатини в земната кора, наречени фумароли. Всички те се подхранваха от магмата дълбоко под йелоустоунската калдера, врящия котел, създаден някога от древния супервулкан, който сега спеше на километри под земната повърхност.

Когато не се мотаеше насам-натам с шантавия си самолет, Кий участваше в разни весели събития като това, при което майстори пилоти се забавляваха в опит да кацнат върху топящ се айсберг. Но иначе тя беше един от водещите специалисти по термална физика. Напоследък все повече я търсеха, особено във връзка с нарастващия брой „горещи“ геологически точки на планетата.

— Как са нещата при теб? — попита Кий.

— Познаваш ме — подхванах аз познатата парола, — от трън, та на глог. Проблемът на готвачите е в това, че твърде много обичат огъня. Какво да се прави, такава ми е работата, да изпълнявам заповеди. Нали знаеш: „Те не трябваше да отвръщат, /те не трябваше да питат, /те трябваше единствено да се подчинят и да умрат…“

Двете с Кий практикувахме нашия навахо код от толкова отдавна, че бях напълно сигурна, че тя отлично знае следващия стих от „Атаката на леката кавалерия“^[1] — „През долината на смъртта яздеха шестстотинте“ — и от него щеше да се сети, че намеквам за това как в момента се намирам в същото безизходно положение като кавалеристите от стихотворението. Ясно беше, че тя схвана намека като свързан с работата и шефа ми, но в същото време самата Кий криеше изненада.

— Пак тази твоя работа — въздъхна тя разочаровано. — Жалко че се наложи да заминеш толкова бързо. Трябваше да останеш. Нали знаеш, търпението е добродетел. Ако беше изчакала малко, нямаше да пропуснеш събирането на Ботаническия клуб в неделя вечер. Но нищо, аз отидох вместо теб.

— Ти? — възкликнах аз шокирана.

Нокомис Кий си е бъбрила с Ливингстънови, след като съм напуснала Колорадо?

— В някакъв смисъл присъствах неофициално — отвърна бързо Кий. — Не бях поканена. Знаеш, че никога не съм се разбирала с председателката, онази госпожица Блестяща. Тя не е сред най-умните, но определено може да ти помогне да разбереш някои неща. На теб щеше да ти бъде интересно. Темите бяха от твоята област — екзотични лилии и руски лекарства на билкова основа.

Господи! Сейдж се е срещала с Лили и Вартан? Кий явно говореше за това, но как ли е станало? Те и двамата бяха в Денвър.

— Клубът явно е променил мястото за срещи — предположих аз. — Всички ли успяха да присъстват?

— Срещата се проведе у Моли — потвърди Кий. — Присъствието беше рехаво, но господин Скайуокър успя да дойде.

„У Моли“ беше наш стандартен код. Под името на онази пищна милионерка от времето на Златната треска — оцелялата от „Титаник“ Непотъващата Моли Браун, се криеше името на града, в който тя се е подвизавала — Денвър. Значи Сейдж все пак е била там! Да се сетя кой е Господин Скайуокър не беше трудно — това можеше да бъде само Гален Марч, тайнственият нов собственик на ранчото „Скай“.

Защо, за бога, той и Сейдж нагло се бяха разхождали из Денвър в компанията на Вартан и Лили Рад? При това очевидно бяха отишли там след моето заминаване. А Кий как е научила за тази мистериозна среща? Всичко това звучеше страшно подозрително.

Но необходимата за съобщаване информация ставаше вече твърде сложна за моя ограничен набор от афоризми, а и Родо щеше да се появи всеки момент, за да сложи начало на подготовката. Спешно трябваше да узная как всичко казано от Кий е свързано с това, заради което всъщност й се бях обадила — с майка ми. Така че зарязах театралния репертоар и подходих направо към най-важното.

— Аз съм на работа, очаквам шефът ми да се появи всеки момент. Обаждам се от телефона в ресторанта. Наистина не мога да говоря повече. Преди да затворя обаче, кажи ми как върви твоята работа? Има ли напоследък нещо ново около горещия извор Минерва?

Кий беше в „Йелоустоун“ и асоциацията с този извор беше всичко, което успях да измисля за толкова кратко време. Минерва беше известен „стъпаловиден“ или терасиран горещ извор в парка. „Йелоустоун“ се славеше с повече от 10 000 забележителни геотермални природни образувания — най-голямата група от подобни феномени в света. Самата Минерва представляваше великолепен горещ водопад, обвит в пара, която блестеше зашеметяващо с цветовете на дъгата, а преди е била и една от основните атракции на парка. Казвам „преди“, защото през последните десет години Минерва необяснимо и тайнствено бе пресъхнала — целият грамаден водопад и горещият извор, който го захранвал, просто бяха изчезнали. Точно като майка ми.

— Радвам се, че питаш — отвърна Кий, която мигновено бе схванала за какво говоря. — Работих по този въпрос вчера. В неделя. Изглежда, йелоустоунската калдера повишава температурата си. Може да изригне отново, когато най-малко очакваме. Колкото до нашия изчезнал горещ извор Минерва, смятам, че може да се появи отново по-скоро, отколкото си мислим.

Дали разбирах тези думи правилно? Сърцето ми се разтупка.

Тъкмо щях да задам още някой и друг въпрос, когато входната врата на ресторанта се разтвори и Родо нахълта с по едно едро пиле под всяка мишница, а след него вървеше един от агентите с черни очила с камара кутии в ръце.

— Bonjour encore une fois, Neskato Geldo^[2] — изстреля Родо към мен, докато правеше знаци на агента да остави кутиите с храна на една близка маса, сякаш човекът беше един от прислугата.

Докато агентът беше с гръб, Родо ме приближи и изсъска:

— Надявам се да не те накарат да съжаляваш, задето си посмяла да използваш телефона — после добави високо: — Е, добре, Пепеляшке, бързо долу да нагледаш нашето агне!

— Май предстои да се занимаваш с овце — промълви Кий полугласно в ухото ми. — Ще ти пратя по мейла бележките си за Ботаническия клуб и резултатите от последните геотермални изследвания. Вярвам, че ще ти се сторят забележителни.

И тя затвори.

Разбира се, Кий никога не използваше електронна поща. Думите й означаваха просто че ще ми се обади пак възможно най-скоро. Кога ли щеше да бъде това?

Последвах Родо по стълбите към избата, но не можех да прогоня от съзнанието си два въпроса.

Какво се бе случило на тайнствената среща в Денвър?

Дали Нокомис Кий е попаднала на следите на майка ми?

* * *

Родо вдигаше големите пилета едно по едно над пламъците и ги освобождаваше от омотаните около тях конци. За разлика от мешуи пилетата не се нуждаеха от сос, с който да бъдат заливани. Те щяха да се приготвят по метода на Родо за сухо изпичане. Всяко пиле бе внимателно подсушено отвън и отвътре, посолено с каменна сол и после здраво стегнато и опаковано в специалното приспособление, измислено от Родо — малка клетка от кръстосана тел, завързана после с връв към шиш, поставен хоризонтално над огъня. Така пилето се люлееше свободно над пламъците — шишът лежеше на две здрави куки, зазидани в камъните отстрани на пещта. Топлината от въглените въртеше пилето първо в посока, обратна на часовниковата стрелка, а после и по часовниковата стрелка в едно непрестанно движение, подобно на махалото на Фуко.

Приключих със заливането на агнето и по заповед на Родо се качих пак горе да донеса останалите продукти. Там видях, че се е наложило мрачните охранители от моста да посвършат някои неща, които съвсем не бяха работа на Сикрет Сървис. Точно до вратата беше нареден голям куп кутии и върху всяка от тях бе сложен печат, определено официален. Родо не беше от хората, които биха се лишили от малко допълнителна помощ, но това си беше жив абсурд.

Преброих кутиите — трийсет, точно както Родо ме бе предупредил. После заключих външната врата, както ми бе заповядал, и се заех с пренасянето на храната долу, при Повелителя на избата.

Повече от час работихме, без да разговаряме, но това си беше в реда на нещата. В кухнята на Родо винаги се работеше в пълна тишина. Действаше се чисто, прецизно, с внимание към подробностите. Аз лично се нуждаех точно от такава професионална прецизност — беше като при игра на шах. При обичайната работна вечер в „Суталде“, когато в кухнята имаше десетки работници, единственият звук, който се чуваше, беше мекото потропване на ножовете, кълцащи зеленчуци. Само от време на време по интеркома долиташе приглушеният глас на оберкелнера или на сомелиера, когато някой от двамата даваше поръчка от главния салон горе.

Днес за щастие цялата предварителна обработка на храната вече бе извършена у Родо, иначе двамата с него никога нямаше да смогнем навреме за вечерята. Още не бях свалила всички кутии долу, а Родо вече бе пуснал в съда с мазнина от агнето куп миниартишок, мънички виолетови и бели патладжанчета, съвсем млади жълти и зелени тиквички, както и минидоматчета — приличаха на изсипали се от някакъв рог на изобилието.

Не можех да спра да питам как ще се справим със сервирането само двамата. Понеделниците, когато ресторантът беше затворен, бяха дни за обучение на келнерите. Те се учеха да подреждат правилно сребърните прибори и чашите, както и как да постъпят, ако някой от гостите (никога не ги наричахме „клиенти“) разлее питието си или част от соса върху покривката. Ако това се случеше, дори и гостите още да не бяха приключили с храненето, масата мигом биваше обкръжавана от десетина келнери и помощник-келнери, които светкавично разчистваха всичко. Без да притесняват гостите, те махаха мръсната покривка и постилаха чиста, после нареждаха обратно всичко точно както си е било, поставяха правилните напитки и блюда пред всеки гост. Всичко ставаше като с магия. Родо им засичаше време с хронометър — цялото действие трябваше да се извърши за четирийсет секунди.

Да наблюдавам как Родо се движи безмълвно между пещите, как, без да обели дума, ми възлага задачи — това само по себе си беше обучение, което не можех да получа в никое учебно заведение. Това трябваше да бъде видяно. А само истински професионалист със сериозен опит можеше да бъде в състояние да изпълни любимото мото на Кий — повторението е майка на знанието.

Колкото и труден за понасяне да беше Родо, никога не съжалих, че приех да работя тук.

До тази вечер, да си кажа право.

— Neskato! — повика ме Родо. Аз бях коленичила и обръщах зеленчуците. — Искам да се качиш горе, да разкачиш интеркома и телефона и да ми ги донесеш тук.

Когато вдигнах към него учуден поглед, той шляпна с длан каменната стена на мазето и ме дари с една от редките си усмивки.

— Виждаш ли тези камъни? — попита.

За първи път обръщах внимание върху ръчно дяланите камъни на стената, оформени еднакво и подредени тук преди повече от двеста години. Бяха млечнобели и прорязани от особени жилки с кайсиев цвят.

— Кварцови кристали — обяви Родо. — Характерни са за почвата тук. Имат изключителна способност да предават звуковите вълни. Но пречат на електронните комуникации, освен ако те не са… Как се казва? Свързани с компютър.

Затова значи му трябват телефонът и интеркомът. Затова трябваше и да заключа вратите. Родо не беше глупак. Явно имаше нещо да ми каже и макар че умирах от желание да го чуя, свитият стомах ми подсказваше, че най-висшият ешелон на държавната охрана обикаля точно над главите ни, непосредствено пред входа на ресторанта.

Върнах се с електрониката, Родо я взе и я пъхна в грамадния хладилник. После се обърна към мен и взе ръцете ми в своите.

— Искам да седнеш тук на този стол, за да ти разкажа една кратка история — каза той.

— Надявам се, че тя ще отговори на някои от въпросите, които ти зададох тази сутрин — отвърнах. — Разказвай, но само ако си сигурен, че никой не подслушва.

— Не могат да ни подслушат. Това беше и една от причините да организираме вечерята именно тук, в мазето. Но телефонът, по който те заварих да говориш, както и домът ми, „Земя на баските“, вероятно се подслушват. Но за това по-късно — отговори Родо. — Преди това има нещо по-важно — причината ние двамата да сме тук днес. Знаеш ли историята за Оленцеро?

Поклатих глава отрицателно, заех мястото си на стола и шефът продължи:

— Както се досещаш по името, Оленцеро бил баск. Легендата за него ние, баските, разиграваме всяка година на Богоявление. Аз самият често танцувам на този празник, танцът оленцеро включва вдигане на краката високо във въздуха. Някой път ще ти покажа.

— Добре — отвърнах, чудейки се накъде, за бога, води всичко това.

— Нали знаеш — продължи Родо, — че според учението на католическата църква новороденият Исус бил открит за първи път от трима влъхви, от трима магове — зороастрийски поклонници на огъня, дошли чак от Персия. Ние, баските, обаче смятаме, че тази история не отговаря на истината. Баскът Оленцеро бил първият, зърнал детето Исус. Оленцеро бил charbonnier… Как е думата на английски… Въглищар. Сещаш се, от онези хора, които обикалят по земята, секат и горят дърва, превръщат ги във въглища, а после ги продават — за отопление, за готвене. Оленцеро е прародителят на баските. Затова се славим като толкова добри готвачи…

— Чакай, чакай — прекъснах го аз. — Докара ме чак от Колорадо през вилнееща снежна буря, домъкна ме в това мазе, гладна и недоспала, само за да ме хванеш насаме и да ми разказваш историята за легендарен баски танцьор опреди две хиляди години, който продавал въглища?

Бях абсолютно вбесена, но се мъчех да говоря тихо, защото все още не бях сигурна, че не ни подслушват.

— Не точно — отвърна Родо невъзмутимо. — Ти си тук сега, защото това беше единствената възможност да поговорим насаме преди тазвечершната вечеря. А в момента е жизненоважно да проведем този разговор. Осъзнаваш ли, че се намираш в голяма опасност?

Опасност.

Ето. Пак тази дума. Почувствах се така, сякаш някой ми бе изкарал всичкия въздух от дробовете. Единственото, което можех да правя, беше да се взирам глупаво в Родо.

— Така е по-добре — каза той. — Най-после ти привлякох вниманието.

Той отиде до огнището и разбърка съда със зеленчуците под месото, после се обърна към мен с мрачен израз.

— Хайде, давай. Задай отново всичките си въпроси — каза той. — Ще ти отговоря.

Реших, че ще трябва да се овладея напълно — явно ставаше дума за ситуация от типа „сега или никога“. Скръцнах със зъби.

— Добре. Как научи, че съм заминала точно за Колорадо? Каква е тази вечеря, която ще се проведе след малко? Защо смяташ, че се намирам в опасност? Какво общо има с мен всичко това?

— Може би не си наясно кои точно са въглищарите? — смени темата Родо. Не пропуснах да забележа, че той каза „са“, а не „са били“.

— Които и да са — рекох, — как тази информация отговаря на въпросите ми?

— Тя може да отговори на всичките ти въпроси. Както и на някои други въпроси, за които ти сама още не подозираш — осведоми ме Родо напълно сериозно. — Тези въглищари — в Италия ги наричат карбонари — са тайно общество, което съществува от повече от двеста години, макар те самите да настояват, че са всъщност много по-стари. Твърдят също така, че все още притежават огромна власт. Подобно на розенкройцерите, масоните и илюминатите, въглищарите заявяват, че притежават тайна мъдрост, известна само на посветените от тяхното общество. Но това не е вярно. Тяхната тайна е била известна в Древна Гърция, в Египет, в Персия и дори в Индия, при това още по-рано…

— Каква тайна? — попитах, макар че се опасявах, че знам отговора.

— Тайно познание, записано за първи път преди повече от хиляда и двеста години — отвърна Родо. — След това познанието било в опасност — то просто вече не било тайна. Макар никой да не можел да дешифрира значението му, то било скрито пред очите на всички, закодирано в един шах, създаден в Багдад. После в продължение на хиляда години останало заровено в Пиренеите — в Огнените планини, в Земя на баските — в дома на баските, които помагали за неговото опазване. Но сега, само преди седмици, шахът се е появил отново. Това те поставя в голяма опасност. В опасност си, докато не проумееш коя точно си ти, както и каква роля трябва да изиграеш тази вечер…

Родо ме загледа така, сякаш е отговорил изчерпателно на въпросите ми. Нищо подобно.

— Каква роля? — попитах. — И коя съм аз?

Почувствах, че наистина ми призлява. Прииска ми се да пропълзя под стола, на който седях, и да се наплача.

— Както винаги съм ти казвал — отвърна Родо със странна усмивка, — ти си Cendrillon или Neskato Geldo, малката Пепеляшка, която спи в пепелта зад огнището. После тя се надига от пепелта, за да стане кралица — само след няколко часа ти сама ще видиш как ще се случи това. Но аз ще съм с теб. Защото онези, които ще вечерят тук тази вечер при всичката тази секретност, са тъкмо те. Те поискаха ти да присъстваш, те знаеха, че си заминала за Колорадо. Аз просто разбрах твърде късно, че си заминала.

— Защо точно аз? Боя се, че все още не разбирам — отвърнах. Всъщност бях повече от уплашена.

— Доколкото знам, организаторът на вечерята те познава много добре — каза Родо. — Името му е Ливингстън.

* * *

Базил Ливингстън.

Защо ли се изненадвах? Разбира се, че той беше играч. Но дали не беше дори нещо повече, особено предвид отдавнашните му връзки с наскоро починалия Тарас Петросян?

Все пак бях озадачена, като осъзнах положението си в момента — затворена в една изба с шантавия си баски шеф, който, изглежда, знаеше повече от мен за опасностите, скрити в тази още по-шантава Игра.

Бях твърдо решена да узная още подробности. И без това фактът, че Родо изглежда бе готов да разказва, беше изключителен сам по себе си.

— Навярно знаеш „Песента за Роланд“? — започна той, зает с нареждането на десетина керамични купички в огнището. — Известната средновековна история за оттеглянето на Карл Велики през прохода Ронсево в Пиренеите — в нея е скрит ключът към всичко. Запозната ли си с „Песента за Роланд“?

— Не съм я чела — признах си, — но знам за какво става дума. Карл Велики е победен от сарацините или — както са ги наричали тогава — маврите. Те унищожили ариегарда му, докато той с армията си се оттеглял от Испания към Франция. Племенникът му Роланд, героят от „Песента“, бил убит там, в прохода, нали така?

— Да, така обикновено разказват историята — отвърна Родо. — Но дълбоко под нея е скрита мистерията, която ни интересува — истинската тайна на Монглан.

Топеше пръстите си в зехтин и подмазваше всяка от купичките.

— Какво общо имат оттеглянето на Карл Велики и „тайната на Монглан“ с тазвечершното събиране? Или пък с този шах, който ти спомена? — запитах аз.

— Разбираш ли, Пепеляшке, ариегардът на Карл съвсем не е бил разбит от маврите, нито пък те са убили племенника му Роланд. Извършили са го баските.

— Как така баските?

Родо отви топките тесто за питки от влажните кърпи, в които бяха завити, и внимателно ги нареди по купичките. Подадох му лопатата с дълга дръжка, за да ги метне в огъня да се пекат.

Родо нарина гореща пепел около купичките, обърна се към мен и добави:

— Баските винаги са контролирали Пиренеите. Но „Песента за Роланд“ е написана стотици години след събитията, за които разказва. По време на оттеглянето през прохода Ронсево през 778 г. Карл все още не бил нито могъщ, нито известен. Все още бил просто Карл, крал на франките — необразовани селяни от Севера. Чак след още двайсет години той ще бъде обявен от папата за император на Свещената римска империя, ще се превърне в Carlus Magnus или в Karl der Grosse, както го наричали франките, в закрилник на вярата. Франкът Карл се превръща в Карл Велики именно защото междувременно става притежател и защитник на шаха, познат под името шаха Монглан.

Сигурна бях, че тук има нещо вярно. Чутото сега потвърждаваше историята на леля ми Лили за легендарния шах и приказните му възможности. Но прибавеното от Родо все още не даваше отговор на всичките ми въпроси.

— Мислех, че папата обявява Карл Велики за император на Свещената Римска империя, за да си осигури помощта му при защитата на християнска Европа срещу нападенията на мюсюлманите — отбелязах аз, като си напрягах мозъка за всички средновековни подробности, които знаех. — Нали четвърт век преди възкачването на Карл на престола ислямът вече е покорил по-голямата част от света, в това число и Западна Европа?

— Точно така — съгласи с Родо. — И само четири години след бягството на Карл през Ронсево най-могъщото притежание на исляма попада в ръцете на най-големия враг на ислямската вяра.

— Но как Карл се е добрал до този шах толкова бързо? — попитах аз.

В интерес на истината, бях забравила, че имам работа за вършене и че скоро отгоре ни ще налети цяло ято нежелани гости. Родо обаче не беше забравил. Продължавайки да говори, той ми подаде кора яйца и куп пъхнати една в друга медни купички.

— Говори се, че шахът бил изпратен на Карл от мавъра губернатор на Барселона, въпреки че причините за това все още остават донякъде неясни — обясняваше Родо. — Със сигурност не е заради помощта, оказана от Карл на маврите в борбата им срещу баските. Тях той никога не ги е побеждавал, нито пък те са действали някога в близост до Барселона. По-вероятно е самият губернатор Ибн-Араби да е имал достатъчно важна причина да скрие шаха колкото е възможно по-далеч от земите на исляма. А франкският двор в Екс ла Шапел, или Аахен, както се нарича сега, се намирал на повече от хиляда километра на север.

Родо млъкна, за да проконтролира техниката ми за отделяне на яйчените белтъци от жълтъците. Той неизменно настояваше да го правя с една ръка, белтъците отиваха в една купа, жълтъците — във втора, а черупките отлитаха в трета. (За органичен тор. Никога не изхвърляй нищо, както казваше Кий.)

— Но защо испански мюсюлмански чиновник ще иска да изпрати дар на християнски монарх на хиляда километра разстояние, при това само за да отдалечи този дар от мюсюлмански ръце? — попитах.

— Знаеш ли защо наричат този дар шаха Монглан? — отвърна Родо. — Името не е случайно. Още повече, че по онова време в Баските Пиренеи не е съществувало място, наречено Монглан.

— Мислех, че е било крепост, а по-късно — абатство — обадих се аз. В следващия момент си прехапах езика, защото се сетих, че това ми го бе разказвала Лили, а не Родо.

Хванах се точно навреме. Както се бях разсеяла, малко остана да пусна жълтък в купата с белтъците и да ги съсипя. Пуснах черупката заедно с жълтъка в боклука и избърсах мокрите си ръце в престилката, преди да продължа. Хвърлих поглед към Родо да видя дали е забелязал грешката ми и с облекчение видях, че той целият грее одобрително.

— Казват, че жените не могат да внимават в две неща едновременно — отбеляза той. — А ето че ти се справяш! Спокоен съм за бъдещето на моя прочут меринг^[3].

Не познавах друг човек като Родо, който да приготвя меринги и суфлета на открит огън. Неговият шедьовър обаче — тежкият шоколадов сладкиш „Баската барета“ — включваше в състава си и меринг, и суфле. Родо винаги посрещаше смело и дори с известно удоволствие такива, както сам ги наричаше, „малки предизвикателства“.

В момента аз си имах свое предизвикателство — как да се върна на темата. Родо обаче ме изпревари.

— Значи все пак знаеш част от историята — каза той. — Да, Карл Велики бил този, който нарекъл мястото Монглан. Той построил крепостта и заявил, че защитникът й ще получи и благородническа титла. Крепостта обаче се намирала много далеч както от Барселона и Средиземно море на юг, така и от Аахен, собствената столица на Карл, на север. Императорът предпочел непревземаемия терен на Пиренеите и построил крепостта на висок връх. Странното е, че тя се намира близо до прохода, в който Карл претърпял позорното си поражение. После нарекъл мястото Монглан — това означава Le Mont des Glaneurs, планината на… Как се казва… Планината на събирачите на класове. Сещаш ли се, като онази известна картина от Миле^[4].

Родо направи движение с ръка, сякаш размахваше коса.

— Искаш да кажеш жътвари? — отвърнах. — Планината на жътварите? Защо ще й дава такова име?

Бях оставила медната купа с жълтъците и се приготвях за разбиването на белтъците. Родо обаче я взе от ръцете ми, бръкна с пръст вътре и поклати глава — още не бяха готови. Не бяха достигнали подходящата температура. Той остави купата настрани.

— Всяко нещо с времето си — каза той. — Така е казано в Библията. Става дума за всички неща в света, в това число и за белтъците. Казано е и друго и то се отнася до жътварите: „Каквито семена посееш в земята, такива и ще… ъъ… recolte… пожънеш“. Но аз мога да го кажа и на латински — звучи много по-добре: Quod sevens metes.

— Каквото посееш, това и ще пожънеш? — предложих аз.

Родо кимна. Думите му пробудиха някаква неясна тревога дълбоко в съзнанието ми, но не й обърнах внимание.

— Изясни ми нещо — попитах, — какво общо имат сеитбата и жътвата с Карл Велики и шаха? Ако шахът е толкова опасен, защо някой изобщо ще иска да се добере до него? Как всичко, което ми разказа, е свързано с баските, с партито тази вечер или с въпроса защо точно аз трябва да присъствам? Просто не разбирам.

— Естествено, че разбираш! — увери ме Родо. — Все пак не си completement fou^[5]!

Той провери още веднъж белтъците, кимна, сипа в тях лимонена киселина и ми подаде медната купа и телта за разбиване.

— Помисли малко! — добави той. — Преди повече от хиляда години шахът бил изпратен на едно отдалечено място, където бил строго охраняван от притежателите си — онези, които осъзнавали мощта му и се боели от нея. Заровили го в земята, все едно е семе, защото знаели, че един ден със сигурност ще берат плодовете му — добри или лоши…

Той вдигна една счупена яйчена черупка пред очите ми.

— А днес яйцето вече се е излюпило. Реколтата, ожъната някога от склоновете на планината Монглан, сега се е въздигнала отново като феникс от пепелта — завърши Родо.

Оставих метафората да мине покрай ушите ми.

— Но защо аз? — повторих, въпреки че ми бе нужна цялата ми сила, за да си наложа да остана спокойна. Чутото вече ми идваше твърде много.

— Защото, мила моя Жар-птицо — обясни Родо, — искаш или не, ти самата си се въздигнала от пепелта, заедно с целия шах. Всичко е започнало от онзи момент преди две седмици. Виждаш ли, знам на коя дата е рожденият ти ден — четвърти октомври: ден, който в рамките на годината е точно противоположен на датата на обявеното от майка ти парти. Гостите ни тази вечер също са наясно с този факт. Това е причината да си в опасност. Искат днес да те видят и опознаят. Смятат, че знаят коя си ти в действителност.

Пак този израз. Този път обаче от него ме побиха тръпки на ужас, сякаш острие прониза сърцето ми.

— Коя съм аз в действителност? — повторих.

— Не знам — отвърна шефът ми и в този момент изобщо не изглеждаше шантав. — Знам само онова, което гостите смятат, че знаят. А те смятат, че ти си новата Бяла царица.