Катрин Невил
Пожарът (35)

Шок и ужас

„Тук отново трябва да очертаем границата между три различни неща… военната сила, държавата и волята на врага. Военната сила трябва да бъде унищожена… Държавата трябва да бъде завладяна… Но дори когато тези две неща са извършени, Войната не може да се счита за приключила, докато волята на врага не бъде покорена.“

Карл фон Клаузевиц^[1], „За войната“, 1832 г.

„Войната срещу пустинните номади никога не може да бъде пренесена на тяхна територия. Техният отговор на всяка превъзхождаща ги сила е разпръскване и партизанска тактика. Една армия може да им навреди точно толкова, колкото юмрукът може да навреди на възглавницата.“

Е.У. Бовил, „Златният занаят на маврите“

Продължавах ли да съм в компанията на Нокомис великолепната, трябваше да свиквам да лежа върху сакове. Нашият „чартър“ до Анкоридж се оказа товарен самолет без седалки.

— Най-доброто, което успях да уредя за толкова кратко време — беше обяснила Кий.

Самата аз бях притисната от всички страни от сандъци, овързани с мрежи от рибарска корда. Молех се само да не се освободят и да започнат да се подмятат насам-натам.

Полетът мина без премеждия, но беше дълъг. Много, много дълъг. Четири хиляди и осемстотин километра от Джаксън до Анкоридж, само с една спирка в Сиатъл — там разтоварихме нещо, натоварихме друго и презаредихме с гориво самолета, а пък ние самите хапнахме. Всичко дванайсет часа. Аз обаче бях сто процента сигурна, че на никого не му е минало и през ум да ни следи — не и на подобен на пръв поглед безсмислен преход.

Кацнахме на международното летище в Анкоридж точно преди съмване. Вартан и аз спяхме дълбоко сред сандъците и дори не усетихме докосването на колесника до земята. Кий ни събуди и поръча да грабваме саковете — това вече й ставаше нещо като навик. Тя поблагодари на пилотите, които ни бяха докарали, после прекосихме пистата, а в края й ни чакаше товарен бус с надпис „Езеро Худ“.

Докато пресичахме самолетния хангар, Кий обясни:

— Можехме да излетим и от някое по-малко летище. Аз обаче избрах езерото Худ не само защото е най-удобно за нас, предвид посоката, в която се отправяме — и тя многозначително повдигна едната си вежда към Вартан, — но и защото това е най-натовареното летище за хидроплани в света. Всъщност е оборудвано за всякакъв тип летателни машини. През 40-те години на XX век, още през войната, прокопали канал, който свързва езерото Худ с езерото Спинард. До 70-те години вече били построили писта, дълга 670 метра и няколко допълнителни свързващи езерата канали, така че сега разполагат с достатъчно място да поемат всякакви машини — и стандартни, които кацат на твърда земя, и амфибии, и хидроплани, дори самолети, кацащи върху ски на снега през зимата. Нали се сещате, че ние много зависим от прогнозата за времето — никога не се знае дали ските няма да се окажат много полезни! Обадих се по радиото на летището — добави тя. — Приготвили са напълно Беки и тя вече ни чака — пусната е на вода и е готова за полет.

— Беки ли? — попитах. — Мислех, че предпочиташ Офелия.

Кий се обърна да обясни на Вартан:

— Заводите „Де Хавиланд“ произвеждат най-добрите малки самолети за далечни полети. Кръщават различните модели на разни животни — „Катерица“, „Елен“… Моят самолет в Скалистите планини се казва Видрата Офелия. Беки пък, с която ви предстои да се запознаете, е Бобър — първокласен многофункционален самолет за далечни полети. На което и летище да отидете, дори на пистата да има спрели скъпи частни самолети „Лиърджет“ или „Чесна“, опитните пилоти винаги биха избрали самолет като Беки. Последната причина да реша езерото Худ да бъде изходна точка на нашия полет е фактът, че там най-лесно ще се слеем с тълпата — добави накрая Кий.

Нокомис може и да беше нетърпима, но определено мислеше за всичко.

В този момент обаче аз се сетих за нещо, за което не бях помислила предварително. Коментарът на Кий ми го подсказа.

— Как така „пусната на вода“? — попитах. — Стори ми се, снощи ти спомена за излитане от твърда земя.

— Даа — проточи Кий и стрелна с поглед мрачната физиономия на Вартан. — Съгласна съм, обикновено така се прави, когато се лети до земите, които ни интересуват — стандартен полет и кацаш на твърди гуми, предназначени за тундрата. Аз обикновено така постъпвам. Но вече ви казах, че целият ни сценарий изисква много повече усилия от обикновеното планиране. С две думи, боя се, че на края на нашия „царски път“ ни чака кацане сред вълните.

* * *

Слънцето се бе издигнало високо над езерото Худ, а Кий внимателно проверяваше горивото, преглеждаше буталата и резервните резервоари. После ни накара да облечем спасителните жилетки и претегли и трима ни заедно с целия багаж, за да може да направи окончателните изчисления за необходимото количество гориво.

Най-после ни освободиха от кея, придвижихме се напред по канала и зачакахме разрешение за излитане. Виждах как водата се пени и залива въздушните възглавници, на които бе стъпил самолетът. Най-после Кий се обърна и обясни:

— Извинявайте, малко съм вманиачена относно въпроса с горивото, но частните пилоти като мен винаги мислят първо за това, често е въпрос на живот и смърт. През последните години сред скалите, над които се каним да прелетим, са намерени доста самолети, на които им е свършило горивото. Въпреки че има поне шест летища и самостоятелни писти по този маршрут, не всички могат да зареждат хидроплан, докато е на вода — някои са твърде навътре в сушата. Беки разполага с три основни резервоара, както и с три резервни на крилата, но въпреки това всичкото ни гориво възлиза само на 511 литра. След четири часа вече ще летим, разчитайки на втория и третия резервоар, и стомахът на Беки ще ръмжи от глад.

— Какво правим тогава? — попита Вартан, явно потискайки репликата „нали ви казах“.

— Тогава ли? — отвърна Кий. — Ами тогава пред нас ще има две новини — една добра и една лоша. В случай че в онзи момент просто няма къде да заредим, нося допълнително още стооктанов безоловен в двайсетлитрови варели. И преди съм презареждала в океана. Не е много трудно, трябва само да стъпиш на едната въздушна възглавница на хидроплана.

— Каква тогава ни е лошата новина? — попитах аз.

— Разбира се, първо — отвърна Кий — трябва да намериш място в океана, където водата да е достатъчно спокойна, за да можеш изобщо да приводниш самолета.

* * *

Въпреки всички лоши предчувствия, мрачни прогнози и непрактични решения от последните двайсет и четири часа, когато излетяхме и се отправихме в посока запад-югозапад, аз бях просто доволна от това, че се носим високо във въздуха, тоест че изобщо правим нещо по задачата ни. За първи път усетих, че съм преодоляла благоговението при срещата с мама и шока от новината, че баща ми е жив. Едва сега съумях да се съсредоточа върху удивителната идея, че всъщност отиваме да намерим татко.

Може би затова гледах много по-оптимистично на нашето пътуване от Вартан и Кий. Всъщност направо бях в еуфория. Чувството се подсилваше от факта, че наистина много си падах по тези малки самолети за далечни полети. Независимо че на пръв поглед изглеждат крехки, когато се издигнеш във въздуха с тях, се чувстваш много по-сигурен, отколкото когато си притиснат в търбуха на някой от онези грамадни и тромави пътнически лайнери.

Във вътрешността на Бобъра Беки имаше много свободно пространство, въздух и светлина. Задната част на пътническия й отсек приличаше на миниван — имаше седем седалки, подредени като в автомобил. Кий каза, че задните седалки можели да се махат само с отвинтването на два болта, а в случай на нужда зад тях от пода можела да се вдигне още една седалка легло. Кий не беше махнала нито една от седалките, защото не беше сигурна в какво състояние щеше да бъде баща ми по време на обратния полет. Ако изобщо имаше обратен полет.

Пресякохме пролива Шелихов и стигнахме началото на полуострова — мястото, откъдето започваха Алеутските острови. По това време вече бяхме презареждали два пъти. Летяхме толкова ниско, че ясно виждах ятата морски птици, които кръжаха над брега вдясно от нас, а в далечината, към хоризонта, съзирах искрящи полета от проблясващи светлинки, напомнящи мрежи, изплетени от диамантени нишки и хвърлени върху повърхността на океана.

Вартан най-после вдигна поглед от картата, която изучаваше трескаво от мига, в който бяхме излетели. Дори той изглеждаше пленен от великолепната гледка под нас. Хвана ме за ръката и ми се стори, че част от славянския му песимизъм относно успеха на пътуването се изпари. Но както би казала Кий, външният вид лъже.

— Наистина е много красиво — обърна се Вартан към Кий с тон, който не можах да определя. — Никога не съм виждал по-прекрасна природа. Освен това току-що прелетяхме над остров Унимак, така че след не повече от 1600 километра ще стигнем руската територия и същинския полуостров Камчатка.

Кий го стрелна изпод вежди.

— По мои изчисления — добави Вартан — със скоростта, с която се движим, ще стигнем след около десет часа и още две или три презареждания. Разполагаме с достатъчно време ти, като наш пилот, да ни обясниш подробно къде е точното място, към което сме се запътили. Не че това има значение, защото нито аз, нито Александра бихме могли да караме самолета. Никога няма да стигнем до крайната точка, ако с теб се случи нещо.

Кий пое дълбоко въздух и тежко въздъхна. Пресегна се и превключи на автопилот, после се обърна към нас.

— Добре, дечица, предавам се — каза тя. — Отиваме да си поиграем в една територия, която отлично познавам. Гросмайстор Азов може и да е чувал мястото. То се нарича — извинете ме за лошия руски — Ключевская сопка^[2].

— Къде се намира това? — попитах.

— Бащата на Александра да не е в Ключи? — попита Вартан и пусна ръката ми. — Но как ще успеем да се доберем до там от тук?

— Къде е това място? — повторих аз. Почвах да се чувствам като смахнат папагал.

— Ние няма да ходим там — продължи Кий, сякаш аз не съществувах. — Ще чакаме в самолета край брега, на вода. С колегите ми сме установили радиовръзка на къси вълни — тя е само наша, за служебни нужди. Базата им е точно при основата на Ключевская сопка. Колегите ще доведат Соларин при нас, ще дойдат по реката до мястото, в което тя се влива в океана, и ще презаредят самолета ни. Вече разбирате, надявам се, защо предохранителните мерки, които взехме, бяха толкова необходими. Това беше единственият начин да се доберем до мястото. На връщане обаче можем да минем по друг път, което и ще направим.

— Забележително — каза Вартан. После се обърна към мен и добави: — Съжалявам. Изглежда, за пореден път съм подценил твоята приятелка Нокомис. С нейната професия тя навярно познава тези места по-добре от всеки друг.

Изкуших се да попитам „Кои места?“, но шахматистът най-после обясни:

— Групата Ключи е световноизвестна — каза той. — Това със сигурност е мястото с най-висока концентрация на активни вулкани на територията на Русия, може би и в цяла Северна Азия. Ключевская сопка е най-високият връх в групата, почти пет хиляди метра над морското равнище. Този вулкан за последен път е изригнал през август 1993 година, малко преди ние двамата да се видим в Загорск в онзи септемврийски ден. Но не ми е ясно как баща ти е бил пренесен в този район по онова време. Сигурно е било изключително опасно, защото до септември от вулкана все още бликала лава и нагорещени скали хвърчали до небесата.

— Според източниците, от които Кат черпила информация — отвърна Кий, — Соларин отначало бил скрит сред корякските народи на Камчатка, но е бил лекуван от известните шамани чукчи, дошли от Далечния север. Гейзерите на полуостров Камчатка са вторите по големина в света след тези в парка „Йелоустоун“, но и руските, и американските гейзерни води имат целебни свойства. Според нашите източници Соларин за първи път бил преместен в близост до базата на вулканолозите на север едва преди няколко месеца — тоест по времето, когато онези, които се грижели за него, се убедили, че вече е достатъчно здрав, за да пътува. По това време Кат за първи път получи възможност да организира нашето днешно пътуване и да изпрати нас тримата да измъкнем Соларин от онези места.

— Всъщност — започнах — тези информирани източници по-точно са… Кои?

— Ами първо баба ти Татяна — отвърна Кий, сякаш това беше нещо очевидно. — Е, разбира се, и Гален Марч.

* * *

Отново Гален Марч. Защо всички го размахваха, сякаш беше последен писък на модата, а не сърцевината на зловещ заговор, в който, изглежда, никой не беше в състояние да отличи добро от зло?

Тъкмо щях да почна яростно да разпитвам за ролята на господин Карл Велики, когато до ушите ни достигна плашещо прас. Нещо отвън удари самолета отстрани.

Кий се извърна светкавично и изключи автопилота, като отново сама пое управлението. Аз обаче се боях, че всички ние току-що сме се провалили на един сериозен тест за интелигентност — бяхме си бъбрили дълго и безгрижно, без да обръщаме достатъчно внимание на заобикалящата ни действителност.

Около самолета се бе сключила стоманеносива облачна супа, която изглеждаше доста заплашително.

— Спускаме се — заяви Кий.

— Защо не опитаме да се изкачим над облаците? — попита Вартан.

— Не е много вероятно да успеем — отвърна Кий. — Трябва да се спусна и да огледам водата, за да преценя дали е възможно, ако се наложи, да се приводним и след това да излетим отново. Плюс това, доколкото ми е известно, тази мъгла може да се издига от 900 до 1200 метра височина. Нали не искаме да додрапаме догоре с изплезени езици, само за да установим, че е задухал севернякът. Може да ни подхване и да ни блъсне в стените на някой вулкан.

— Севернякът ли? — попитах.

Кий ме изгледа с мрачна физиономия.

— Уникален вятър, характерен за тези места. Зловещо въздушно течение със страшна сила, като онези, които Вартан спомена на тръгване. Може да изсмуче Боинг 747 от небесата, както и да преобърне самолетоносач и да го захвърли върху скалите, сякаш е дъвка. Казват, че ние, американците, сме загубили повече самолети и кораби през Втората световна война заради северняка, духащ край Алеутските острови, отколкото при нападения на японците.

Прекрасно, няма що!

Потропването отвън по самолета стана равномерно, като че някой хвърляше камъчета по нас, а Беки се снижаваше, сякаш се спускаше по стръмна стълба.

— Ами ако се окаже, че не можеш да видиш водата? — попита напрегнато Вартан.

— Радарният високомер действа дори и да се намираме само на метър-два от повърхността — отговори Кий. — Но най-добрият позициониращ уред на пилота си остават очите. Ето ти го и основния плюс на това, че пътуваме с Беки — можем да се спуснем под облаците, дори при видимост от едва десет метра. Като самолет е бавна, така че явно ще ни докара за по-дълго време, но затова пък може да остане във въздуха дори при скорост от 80 километра в час. Ако я качим на ски, можем да се приземяваме дори върху айсберг или върху стената на някой глетчер. Разбира се, те също обикновено стоят неподвижно.

Въгленовосивата мъгла около нас изведнъж се разтвори и видяхме водната повърхност на по-малко от 30 метра под нас, силно развълнувана и хвърляща се сред пяна и мехурчета върху чакълестия бряг.

— Мътните го взели — изруга Кий. — Добре, може това да е единствената ни възможност. Приводнявам се. Не ми се иска да рискувам да потънем. Дори със спасителните жилетки и надуваемата лодка няма да изкараме дълго — тук температурата на водата е един градус. Ще ми се да имаше някое удобно място наоколо, където да можем да вържем Беки.

Вартан отново се взираше в картата.

— Това тук един от Островите на четирите планини ли е? — попита той Кий. — Пише, че е висок 1820 метра.

Кий хвърли поглед към GPS-а, кимна и очите й заблестяха.

— Остров Чугинадак — потвърди тя. — А зад него е вулканът Карлайл — мястото, от което произхождат алеутските народи. Там още има запазени пещери с мумии.

— Значи ли това — продължи Вартан, — че между тях има пролив, защитен отвсякъде от планини?

* * *

Вартан се оказа много по-печен, отколкото предполагах. Независимо от всичката надуваема и термоизолирана екипировка подгизнахме яко, докато стояхме до кръста във вода, връзвайки Беки за скалите на избраното от нас безопасно място. После влязохме пак в самолета, изсушихме се колкото можахме и облякохме всички сухи дрехи, които успяхме да изровим.

Бурята — слабичката буря, както се изрази Кий — продължи само шест часа. През цялото време стояхме затворени в самолета, ветровете край нас пищяха, а петметрови вълни, влачещи чакъл, пясък и трева от тундрата, се мъчеха да влязат при нас. Затова пък имахме достатъчно време да премислим ситуацията. Решихме да се върнем на един от островите, които току-що бяхме подминали, да напълним резервоарите догоре в базата при пистата Николски, която се намираше близо до водата. Времето, прекарано под вулкана, даде на Кий шанс да приеме, че ако отново попаднем в такава трудна ситуация, може да се наложи да се откажем от прикритието си поне за известно време. Най-малкото, докато тя се свърже по радиото с някой вулканолог или ботаник, който да ни окаже помощ.

— Защо още в началото не се сетих за това място? — питаше се Кий на глас, веднага след като излетяхме от Николски в събота рано сутринта.

Вартан и аз научихме, че това било единственото село по тези места, оцеляло недокоснато след Акта за възстановяване на земите на местните племена. А Кий, като очевиден наследник на някакво племе, се беше появила там още преди зазоряване, спускайки се от небесата, сякаш обвита от звезден прах, прилична на някаква рядка, отдавна изчезнала птица, изненадваща местните дори със самото си присъствие.

Хората ни гостиха с богата закуска и ни натовариха с подаръци за из път — пай с месо от змиорка и малки, ръчно оцветени тотеми. Всяко изобразяваше животното тотем на човек, на който бе подарено. На Кий обаче дадоха и една ръчно нарисувана карта. Върху нея бяха отбелязани всички частни писти и бази за презареждане, скрити в проливите и достъпни само за местни трапери, ловци или риболовци, от тук, та чак до Ату в самия край на островната верига.

Сега тя беше в еуфория, а Вартан направо я прегърна, преди да излетим отново.

След пет часа и две презареждания по-късно стигнахме до най-деликатната точка на нашето пътуване — островите Ату. Намирахме се непосредствено до Международната линия за смяна на датата — единственото, което ни делеше от руските териториални води. Те трябваше да гъмжат от морска пехота и брегова охрана, патрулни катери и подводници, плаващи сателити и радари, до един непрестанно сканиращи океана или насочени към небето.

Но както беше изтъкнала Кий, никой дори не се оглежда за нещо, което не нарушава нито земните, нито небесните граници, подобно на бебето Зевс, окачено в своята люлка. Тя изключи GPS-а и радара на самолета, за да подсигури нашата невидимост, после се спусна на височина 18 метра над водното равнище. Така се промушихме през въображаемата мембрана, която само привидно разделя изтока от запада, водата от небесата.

В два часа на обяд в събота, дванайсети април, напуснахме САЩ и прекосихме Международната линия за смяна на датата. Внезапно се оказа, че е обедно време в неделя, тринайсети април, а водите под нас и небето, из което се носехме, вече бяха руски.

Вартан ме погледна смаяно.

— Разбираш ли какво сторихме? — попита той. — Ако свалят самолета и ни заловят, мен ще ме разстрелят за държавна измяна, а вас ще задържат като американски шпиони.

— Моля ти се, какъв е тоя песимизъм? — попита Кий. — Почти пристигнахме. — Несъмнено още я държеше еуфорията от тазсутрешната племенна взаимопомощ, която й осигури достъп до тайните навигационни маршрути по вода и въздух в района, защото добави: — На вас какви тотеми ви подариха? Моите са Гарван и Бобър. Смятам, че ги дължа на начина, по който Бобъра Беки и аз пристигнахме и си заминахме тази сутрин — гарванът е магическата птица, долетяла от луната, а бобърът е животно, което винаги знае маршрутите за бягство от всяка опасност във водите! Кажи ти бе, държавни изменнико?

Вартан измъкна своя мъничък тотем от джоба си.

— Моите животни са Мечка и Вълк — каза той.

— Знаци за един истински роден майстор на шахмата! — одобрително възкликна Кий. — Мечката спи в пещерата си и прекарва половината си живот в тишина, размисъл и самоанализ. Вълкът пък е свързан с Кучешката звезда, Сириус, почитана като божество от множество култури. Дори ако е единак, за вълка са характерни целенасочени и ефективни действия, концентрация върху целта, поставена от цялата глутница.

Аз погледнах моите тотеми — Кит и Орел, оцветени с четири цвята: яркочервено, жълто, тюркоазено и черно.

— Орелът означава буревестник, нали така? — попитах Кий. — А какво означава Китът?

— Другото име на буревестника е Жар-птица или светкавица — отвърна приятелката ми. — Тя означава равновесие, защото се издига високо-високо и докосва Великия дух, но едновременно с това носи и огън, и жар долу на земята, за да служат на хората.

Вартан се намеси:

— Символиката на тотемите ни обаче е много добре подбрана. Моят Вълк и Жар-птицата на Александра… Ами че това са двете животни, които се притекли на помощ на княз Иван от нашата известна народна приказка, те го върнали към живота.

Той ми се усмихна и се обърна към Кий:

— Ами Китът?

— А, това е най-загадъчният от всички тотеми — отвърна Кий, без да откъсва поглед от обширните води на Тихия океан, над които се носехме. — Китът е древен бозайник, носещ прастара генетична памет. Никой не знае колко дълго пътешества той съвсем сам там долу, под водата, дълбоко под повърхността, над която сега прелитаме, полегнал на океанското дъно като огромна библиотека за всичката древна, генетично кодирана във всички ни мъдрост. Прилича на барабана на шаманите. Или на ритъма на сърцето — най-стария ритъм, носещ най-древното знание за великата мъдрост на отминалите времена…

Тя погледна към мен и Вартан с дяволита усмивка, сякаш бе прочела мислите и на двама ни.

— Като предвечните закони ли? — предположи Вартан и й се усмихна в отговор.

— Каквито и да са те — отвърна Кий, — май скоро ще ни се наложи да се сблъскаме с тях и да узнаем.

Тя посочи към водите, разстлали се пред нас. Надлъж по хоризонта се простираше дълъг зелен бряг, а зад него се издигаха бели планински върхове.

Кий добави:

— Смятам, че подходящият за настоящия момент израз е „Земя право напред“!