Катрин Невил
Пожарът (17)

Пирамидата

„Прахът на Шели бива пренесен в Рим и погребан там, където лежи и до днес — на склона в Протестантското гробище, в сянката на грамадната сива пирамида гробница на Гай Цестий. Вече повече от сто години гробът на Шели е място за поклонение на англоговорящи от целия свят.“

Изабел К. Кларк, „Шели и Байрон“

„Пирамидата на Гай Цестий: масивен надгробен паметник от камък и тухли, намира се в Рим, висок е 35 м, инкрустиран с бял мрамор. Дължината на всяка от страните на основата е 27 м.[…] Пирамидата е издигната по времето на император Август.“

The Century Dictionary

„Гробницата на Гай Цестий […] вдъхновява появата на парковите пирамиди през осемнайсети век, в това число и тези в Дезер де Ретц и в парка «Монсо», както и на масонската пирамида, изобразена върху американския долар.“

Даяна Кечъм, „Дезер де Ретц“

Английското протестантско гробище, Рим

21 януари, 1823 г.

„Английската Мария“ стоеше изправена в лютивата мъгла до каменната стена в сянката на гигантската египетска пирамида гробница на римския сенатор Гай Цестий, строена преди две хиляди години. Облечена в сиво, с обикновена пътническа рокля и шапчица, тя наблюдаваше как малката урна бе положена в плиткия гроб. Беше застанала настрани от останалите опечалени, и без това едва ги познаваше.

Колко подходящо, помисли тя, прахът на Пърси Шели да бъде положен тук, на това древно свещено място, в този специален ден. Авторът на „Освободеният Прометей“ си оставаше главният Поет на огъня, нали така? А днес, 21 януари, беше любимият празник на Мария — празникът на света Агнес, светицата, която не можела да бъде убита чрез огън. Дори в момента очите на Мария се насълзяваха, но не от студ, а от множеството малки огньове, накладени по Авентинския хълм в чест на древната мъченица. Димът им се смесваше с влажната мъгла, издигаща се от низините на Тибър. В Англия бе прието предишната вечер, в навечерието на празника на света Агнес, младите момичета да си легнат гладни, надявайки се в своя пост да зърнат насън бъдещите си съпрузи, както става в известната романтична поема на Джон Кийтс.

Мария дълго бе живяла в Англия и познаваше английските обичаи, но самата тя не бе англичанка, макар едва седемнайсетгодишна да бе известна като pittrice Inglese — „английската художничка“, — още от времето, когато я приеха в Академията на изкуствата във Флоренция. Всъщност Мария бе италианка, родила се бе в Ливорно преди повече от шейсет години. Чувстваше се у дома си много повече тук, в Италия, а не в Англия — родина на родителите й.

Въпреки че не бе стъпвала на това свещено място вече повече от трийсет години, Мария знаеше — може би по-добре от всеки друг тук — тайната, която лежеше под „английската“ пръст на този хълм, най-южният от седемте, издигнал се точно пред портите на някогашния Древен Рим. Защото тук, в Рим, където света Агнес бе приела мъченичеството и където празникът й щеше да се почете днес, се криеше тайна много по-древна от мощите на светицата и от пирамидата гробница на Гай Цестий. Тайна по-древна и от самия Рим.

Това място на Авентинския хълм, на което Гай Цестий бе издигнал претенциозната си пирамида във времената на Исус и на император Август, е било свещено още от най-дълбока древност. То се намираше точно на ръба на Pomerium, „линията на ябълките“ — древна, макар и невидима граница, минаваща точно пред градските стени, отвъд която auspicia urbana, официално тълкуване на божествените поличби за доброто на града, не можело да се провежда. Така наречената Auspicia, известна още като avis specio или „наблюдаване на птиците“, можела да се извършва единствено от официална група жреци, опитни в изучаването на поличбите от небето — гръмотевици и светкавици, движението на облаците, полета и виковете на птиците. Но отвъд линията Pomerium властвали съвсем други сили.

Отвъд линията започвали Horrea — хамбарите за зърно, хранещи цял Рим. На Авентинския хълм се намирал и най-известният храм на поклонниците на Церес — богинята на зърното. Нейното истинско име — Ker — означавало „растеж“ и тя деляла храма си с Либер и Либера: бога и богинята на свободата, мъжката сила и жизнеността. Те били вариант на по-древния Янус, бога с две лица, на чието име бил наречен и албанският град Янина. Там се намирало и едно от най-древните светилища на Янус. Извън официалните граници на града се провеждали двата най-големи празника в почит на Церес. Първият, feriae sementiuae, празникът на сеитбата, започвал с изгарянето на миналогодишната слама по стърнищата върху огромна клада и се отбелязвал през месеца, наречен на името на бог Янус. Вторият — cerialia, или празникът на жътвата, бил през месеца, носещ името на император Август. Рожденото име на този император било Октавиан, което пък означава „осмият“.

Древните вярвали, че огньовете, които запалят в чест на Церес в първия месец, ще предскажат онова, което ще бъде пожънато през осмия. Над нейния храм било написано: Quod severis metes. „Каквото посееш, такова ще пожънеш.“

Тайната, скрита зад тези ритуали и думи, бе много древна. Тя течеше в жилите на хората заедно с кръвта им и не се нуждаеше от законно покровителство от страна на църквата и държавата, нито от официално тълкуване — случваше се извън портите, извън града.

Тя бе въплъщение на Вечния ред.

Мария знаеше, че на днешния ден паметта за миналото и предсказанието за бъдещето се пресичат по определен начин, свързват се така, както са били свързани в продължение на хиляди години. Защото днешният ден, денят на света Агнес, 21 януари, бе денят за гадаене по огъня. А тук, в Рим, във Вечния град, това щеше да се окаже и денят, в който тайната, която Пърси Шели бе отнесъл във водния си гроб преди шест месеца — тайната на Вечния ред, — щеше да се въздигне от пепелта.

Във всеки случай тази тайна бе онова, което приятелят и покровителят на Мария — кардинал Йозеф Феш, се опитваше да открие. Точно заради това той и сестра му Летиция Бонапарт бяха повикали Мария днес тук. След повече от трийсет години художничката Мария Хедфийлд Козуей се бе завърнала у дома завинаги.

 

 

Палацо Фалкониери

Рим

 

„На смъртните отнех да виждат края си…

Надежди слепи вселих в душите им…

Освен това, дарувах им и огъня.“

Есхил, „Прикованият Прометей“^[1]

 

Джордж Гордън, лорд Байрон, с болезнено накуцване прекоси гостната в палацо Фалкониери — дома на кардинал Йозеф Феш. Байрон бе достатъчно богат, но все пак се чувстваше не на място в този пищен мавзолей, принадлежал на един мъртъв император. През последните две години племенникът на кардинала Наполеон Бонапарт не бе стъпвал тук, но въпреки това богатството, с което бе обсипал близките си, не можеше да остане скрито. Пореден пример за това бяха покритите с дамаска стени на гостната. По тях висяха картини от най-добрите майстори в Европа, а на пода бяха струпани още незакачени картини. В това число и произведения на дългогодишното протеже на кардинала — художничката мадам Козуей, по чиято нетърпяща възражения молба всъщност бе организирано днешното събиране. Такава поне бе официалната версия.

Поканата бе стигнала до Байрон със закъснение, защото бе изпратена до стария му адрес в Пиза. Тази сутрин той я бе получил в новата си вила в Генуа — Каса Салуцо, издигната високо с изглед към Портофино и морето — и набързо бе тръгнал за Рим, без да успее да се настани истински на новото място. Бе зарязал домакинството си, състоящо се от любовница, семейство и нежелани гости, както и цялата си животинска менажерия — маймуни, пауни, кучета и екзотични птици, — едва ли не неразтоварени още от лодките, които ги докараха от Пиза.

Зарязал бе всичко, защото бе разбрал, че нещо важно се е случило. Или скоро щеше да се случи.

Цяла седмица лордът язди неуморно, за да пристигне навреме в Рим, без да обръща внимание на треската и на нестихващите остри болки, които пронизваха вътрешностите му, подобно на Прометеевото проклятие. Не бе имал дори време да се изкъпе или да се обръсне в някоя от онези отвратителни странноприемници, в които заедно с камериера си Флечър отсядаха по пътя. Съзнаваше, че в момента сигурно изглежда ужасно, но това надали имаше значение предвид извънредните обстоятелства.

Прислугата го бе въвела в палацо Фалкониери и му бе предложила чаша от великолепния кларет на кардинала, която той с радост прие, за да успокои стомаха си. Сега Байрон за пръв път внимателно огледа пищно обзаведената гостна и осъзна, че не просто се чувства не на място. Миризмата на пътник също не подхождаше на мястото! Не беше успял да се преоблече, целият бе покрит с прах: още носеше късата синя военна куртка, оплесканите с кал ботуши и дългите широки панталони от жълтеникав памучен плат, които скриваха деформирания му крак.

С въздишка остави чашата с рубиненочервен кларет и размота навития на главата си като тюрбан шал, който обикновено носеше извън дома, за да пази светлата си кожа от слънцето. Копнееше да си тръгне час по-скоро, да потърси Флечър и да намери място, където да се изкъпе и да се преоблече, но знаеше, че това е невъзможно.

Времето в момента беше жизненоважно. А и с колко време разполагаше той всъщност?

На младини, една врачка му бе предсказала, че няма да преживее трийсет и шестия си рожден ден — дата, която тогава му се бе видяла безкрайно далеч. Ала вече не беше така — утре, на 22 януари, Байрон навършваше трийсет и пет. След няколко месеца щеше да напусне Италия и да замине за Гърция, за да вземе участие — лично и с финансова помощ — в същата тази освободителна война, подпалена от приятеля му Али паша с цената на собствения си живот.

Разбира се, освен живота си Али бе пожертвал и още нещо.

Само то можеше да бъде причината за днешната покана.

Макар съобщението на Летиция Бонапарт да бе отчасти отговор на едно по-раншно кодирано запитване от страна на Байрон, свързано с Шели, основният смисъл на посланието, изразен с характерната за нея смесица от езици, не можеше да бъде по-ясен:

À Signor Gordon, Lord Byron

Palazzo Lanfranchi, Lung’Arno, Pisa

„Chèr Monsieur,

Je vous invite à un vernissage de la pittrice lnglese, Mme Maria Hadfield Cosway, date: le 21 Janvier, 1823, lieu: Palazzo Falconieri, Roma. Nous attendons votre réponse.

Les sujets des peintures suivi:

Siste Viator

Ecce Signum

Urbi et Orbi

Ut Supra, Ut Infra“

С това писмо го канеха да присъства на изложба на картини, рисувани от мадам Козуей, жена, с чиято репутация Байрон бе отлично запознат, предвид славата, на която се бе радвал покойният й съпруг — придворен художник на Уелския принц. Самата тя от години бе протеже не само на кардинал Феш, но и на известния френски художник, парижанина Жак-Луи Давид.

Не самата покана, а скритият в нея смисъл на съобщението бе привлякъл вниманието на Байрон и го бе накарал бързо да напусне Генуа. Първо, изброените в писмото „сюжети“ на „картините“ на мадам Козуей съвсем не бяха теми, често избирани от обикновените художници. Те имаха дълбоко значение за онзи, който можеше да чете между редовете.

Siste, Viator, „Пътнико, спри“. Това бе фраза, изписана на всяка крайпътна гробница по времето на Древния Рим.

Ecce Signum, „Виж лебеда“. След тази „тема“ в писмото бе нарисуван малък триъгълник.

Urbi et Orbi, „Към града и света“ — девизът на Рим, на Вечния град.

Ut Supra, Ut Infra, „Каквото горе, такова и долу“ — девизът на алхимиците.

Не беше случаен и фактът, че датата на „изложбата“ съвпадаше с датата на погребението на клетия Шели — което пък от своя страна, слава богу, бе приключило няколко часа преди Байрон да влезе в Рим. Той не съжаляваше, че го е пропуснал. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави преживяното в деня на кремацията на Шели преди толкова месеци, нито страховете за собствения си живот, които го преследваха оттогава.

Посланието бе ясно: „Спри да търсиш и виж какво сме намерили ние: знака, триъгълника на известната египетска пирамида в Рим, приет за знак парола и от карбонарите, и от масоните, и от други тайни общества. Той въплъщава Новия ред, съчетание на Дух и Материя — света над нас и света под нас“.

Същото съобщение се бе опитал да му изпрати и Шели часове преди да бъде убит. Сега Байрон окончателно разбра значението му, макар че то го накара да изтръпне до мозъка на костите си. Летиция Бонапарт и хората й навярно знаеха нещо относно тайната или относно изчезналата Черна царица — това личеше от изпратеното послание. Но как Летиция се бе досетила за думата? За тази единствена дума, която сама имаше силата да накара Байрон да дойде в Рим дори и ако нищо друго не можеше да го принуди? Думата, с която Летиция завършваше писмото си.

Любимото име на Байрон, което той бе споделил като парола само с един-единствен човек — с Али паша, който вече не бе сред живите.

Но в мига, в който поетът помисли за това име, вратата зад него се отвори и тих глас от другия край на гостната каза:

— Татко, аз съм, дъщеря ти Хаидѐ.

„Наследница му бе Хаидѐ — прекрасна,

една-едничка щерка на света;

в сравнение с усмивката й ясна

бе зестрата й нищо…“

Байрон, „Дон Жуан“, Песен II, CXXVIII^[2]

Байрон не успя да се овладее. И през ум не му мина за шахматната фигура, която тя навярно бе донесла, защото бе извън себе си от радост. Плачейки, първо притисна момичето до гърдите си, после я отдалечи, за да я огледа по-добре, като не спираше да клати невярващо глава. Усещаше как горещите сълзи набраздяват покритото му с прах лице. Господи! Тя бе живо въплъщение на Василики, която едва ли бе и с година-две по-възрастна от Хаидѐ по времето, когато Байрон се влюби в нея в Янина. Момичето имаше сребристите очи на Васи, искрящи като огледало. У Хаидѐ обаче личеше и кръвта на баща й — същата трапчинка на брадичката и същата бледа, почти прозрачна кожа, която му бе спечелила прозвището Алба, Белия.

Благословен съм, помисли Байрон. По един или друг начин бе изгубил другите си дъщери — поради смърт, чрез раздяла или скандал заради неговото изгнание. Например малката Ада — законната дъщеря от съпругата му Анабела — тя трябваше да е вече на седем години, не беше виждал от дните на раждането й заради скандала, раздухан от лейди Байрон, станал причина поетът да е в изгнание вече толкова години. Скандалът се подхранваше и от слуха, че Медора, дъщерята на сестрата на Байрон, Огъста, също е дете на лорд Байрон.

Ами дъщеря му от Клер Клермон, доведената сестра на Мери Шели? Клер бе влюбена в него до такава степен, че го последва неотстъпно и в Лондон, и из цяла Европа, докато най-сетне постигна целта си — роди дете на великия поет. Това бе милата малка Алегра, починала миналата година едва петгодишна.

А ето го сега този великолепен, безценен дар, тази неизразима красота — Хаидѐ, дъщеря му от Василики, дъщерята на единствената жена, която бе обичал истински. Жена, която не бе поискала нищо от него, не бе търсила у него каквото и да било, но му бе дала всичко свое в замяна.

Байрон разбираше, че това дребничко момиче пред него не е просто обикновено дете. Али паша може би бе неин баща само на думи, но Хаидѐ притежаваше неговата вътрешна сила, която Байрон бе виждал рядко и отдавна бе забравил. Сила, подобна на онази, скрита в смелите, сивооки воини паликари от албанските планини. Силата на лъва, силата на самия Али паша.

Как са успели Али паша и Васи да запазят такова присъствие на духа преди края, че да изпратят под закрилата на Байрон собствената си дъщеря и да поверят в ръцете й безценната Черна царица? Лордът се надяваше да има силата да понесе всичко онова, което, както вече му бе станало ясно, трябваше да извърши оттук нататък. Той най-добре от всички осъзнаваше предстоящия риск — риск не толкова за него самия, колкото за Хаидѐ.

Сега, когато току-що беше открил дъщеря си, беше ли готов отново да я загуби, както бе загубил останалите?

В този миг Байрон осъзна още нещо — Али паша навярно дълго бе подготвял този момент, може би още от раждането на Хаидѐ. Та нали той бе дал за име на момиченцето тайната парола, която само той и Байрон знаеха, тайното име, с което Байрон бе наричал майка й Василики. А ето че Байрон за първи път разбираше за ролята, за която дъщеря му е била избрана и може би дори обучена от самото начало.

Но каква всъщност бе тази роля? Защо Хаидѐ бе точно тук, в това палацо в сърцето на Рим, и то точно днес, на празника на огъня? Кои бяха останалите? Каква бе тяхната роля? Защо бяха примамили Байрон тук с тайните си послания, вместо да изпратят Хаидѐ при него заедно с шахматната фигура?

Дали не беше капан?

Байрон много бързо трябваше да открие каква роля бе отредена на него самия в тази голяма Игра.

Защото, ако той се провалеше сега, всяка надежда за белия отбор щеше да бъде изгубена.

 

 

Пристанище Остия, Рим

22 януари 1823 г.

Хаидѐ едва успяваше да потисне вихъра от чувства, който бушуваше в нея. Бореше се с него още от онази утрин преди няколко седмици, когато за пръв път зърна лицето на Каури, докато се взираше в тълпата под платформата на пазара за роби във Фез. Тогава осъзна, че той, противно на всички очаквания, я е открил и тя ще бъде спасена. После, вече свободна, доведоха я в екзотична чудна земя, за която дори не бе мечтала — в Рим. Представиха я на един баща, чието съществуване й се струваше точно толкова чудно и странно.

Предната нощ, изтощен от напрежението на дългото и тежко пътуване, дало отражение върху крехкото му здраве, както и поради нежеланието да остава в пренаселеното палацо, Байрон се бе оттеглил в покоя на стаите, наети от камериера му Флечър. Бяха се разбрали на следващата сутрин, още по тъмно, преди да стане време за уговорената обща среща с останалите при пирамидата на гробищата, Хаидѐ и нейният закрилник Каури да се измъкнат от палацото и да се срещнат с поета насаме.

Сега тримата крачеха по пустите улици през сребристата утринна мъгла и лорд Байрон стискаше ръката на дъщеря си. По време на бягството от Мароко, вече на кораба на път към Италия, Шахин и Шарло бяха обяснили на Хаидѐ, че Байрон е едва ли не единственият жив човек, който знае ключа към тайната на Черната царица на Али паша. Сега тя разбираше, че тази утринна среща с новооткрития й баща може би бе нейният единствен шанс да научи всичко, което толкова отчаяно копнееше да узнае.

Тримата се отдалечаваха от центъра на града, минаха край старите обществени бани и се запътиха към покрайнините, където се намираха гробищата и гробницата пирамида. По молба на Байрон двамата младежи му разказаха за това как Черната царица е била извадена от скривалището си в Албания, за пътуването на стария Баба Шемими през планинските проходи, за неговия важен разказ за създадения от Ал-Джабир шах на Тарик’ат. Накрая стигнаха и до смелостта на Али паша, до неговите последни думи и постъпки в манастира „Свети Пантелеймон“ в миговете, преди турците да нахлуят.

Байрон внимателно ги изслуша от начало до край. После, без да пуска ръката на дъщеря си, стисна рамото на момчето в знак на благодарност.

— Майка ти е била толкова смела — каза той на Хаидѐ. — Успяла е да те отпрати надалеч в момент, в който двамата с Али паша са срещнали смъртта си.

— Последните думи на майка ми бяха, че много те обича — отвърна Хаидѐ. — Али паша потвърди, че споделя това чувство. Татко, каквото и да им струваше това, те и двамата ти вярваха безкрайно, вярваха, че ще се погрижиш шахматната фигура да не попадне в зли ръце. Вярваше ти и великият Баба Шемими, който изпрати Каури да пази и мен, и фигурата. Но въпреки обмислените планове — продължи момичето — нещата изобщо не се развиха според очакванията. Каури и аз пътувахме по море, смятахме, че ще те открием във Венеция. Мислехме, че пътуването няма да е дълго, но дълбоко грешахме. Точно преди пристанището на Пиран корабът ни бе нападнат от пирати и откаран в Мароко, където Каури веднага бе отведен от търговците на роби. Той изчезна от живота ми и се боях, че никога вече няма да го видя. Черната царица ми бе отнета от хората на султана, а мен затвориха в кралския харем във Фез. Бях сама и много уплашена, заобиколена от непознати. Не можех да се доверя на никого. Смятам, че най-страшната съдба ми се размина само защото никой не знаеше коя всъщност съм аз. Все пак подозираха, че аз или черната буца, която носех, може би представляваме някаква ценност, макар това да не личи на пръв поглед.

— Колко прави са били — мрачно отбеляза Байрон и обви с ръка раменете на дъщеря си. — Оказала си се толкова силна пред лицето на опасностите, дете мое. Хора са умирали заради тайната, която си успяла да опазиш — продължи той, мислейки за Шели.

— Хаидѐ бе много смела — потвърди Каури. — Когато успях да избягам и потърсих убежище в планините, бързо разбрах, че независимо от относителната свобода, с която разполагах, Хаидѐ е толкова безвъзвратно загубена за мен, както и аз за нея. Не можех да попадна на никаква следа. После, когато султанът умря и Хаидѐ бе заплашена да бъде продадена в робство заедно с целия харем, тя продължи да пази пълно мълчание. Отказа да разкрие каквото и да било за себе си или за мисията, която й бе възложена. Вече я бяха качили на платформата на тържището, когато я открихме.

Хаидѐ не успя да потисне потръпването при този спомен. Байрон го усети с ръката си, положена на слабичкото й рамо.

— Чудо е, че и двамата сте оцелели, да не говорим за това, че сте успели да спасите и шахматната фигура — каза той сериозно и притисна момичето до себе си.

— Но Каури никога нямаше да успее да ме намери — рече Хаидѐ, — никога нямаше да пристигнем тук, изобщо никога нямаше да се справим със задачата, поставена ни от Али паша и Баба Шемими, ако не ни беше помогнал бащата на Каури — Шахин. Както и другарят му, червенокосият мъж, когото наричат Шарло…

Хаидѐ загледа Каури въпросително. Момчето кимна и каза:

— Хаидѐ искаше да ви разпита точно за Шарло тази сутрин, преди да се срещнете с него и с останалите край пирамидата. Затова двамата с нея пожелахме тази среща насаме с вас днес, за да обсъдим дълбоката лична връзка на този човек с Черната царица.

— Но за кого говорите, кой е този Шарло? — попита Байрон. — Какво общо има с шахматната фигура?

— Каури няма предвид шахматната фигура — каза Хаидѐ. — Истинската Черна царица, живата, е Мирей, майката на Шарло.

* * *

На Байрон му прилоша, при това не само заради обичайното му стомашно неразположение. Той спря, тъй като забеляза, че в този миг, при самия изгрев на слънцето, вече бяха стигнали до портите на Протестантското гробище и бяха близо до мястото на планираната среща, която щеше да започне съвсем скоро. Поетът седна на ниската каменна ограда и се обърна мрачно към Хаидѐ и Каури:

— Моля ви, обяснете ми какво имате предвид — попита той.

— Докато бяхме на кораба, Шарло ни каза — започна Хаидѐ, — че майка му Мирей била една от монахините в абатството Монглан по времето, когато шахът бил изваден на дневна светлина след повече от хиляда години. Тя била изпратена в пустинята при бащата на Каури, Шахин. Там синът й, Шарло, се родил пред очите на Бялата царица, точно както било предсказано в древната легенда.

— Баща ми го е отгледал — продължи Каури, — той ни каза, че Шарло притежава ясновидски дар и за него е предсказано, че ще помогне да се съберат всички фигури на шаха и ще разреши тайната му.

— Но самият Шарло твърди, че майка му притежава още нещо, нещо със страховита сила — добави Хаидѐ. — Нещо, което прави цялата наша мисия да изглежда… невъзможна.

— Ако монахиня от Монглан е майка на този мъж — каза Байрон, — то съвсем не ми е нужен ясновидски дар, за да се досетя какво вие двамата имате да ми съобщите. Този Шарло, за когото говорите, смята, че двамата с майка му притежават нещо, което той току-що е узнал, че ние притежаваме. За да пренесете това нещо през планини и морета, вие двамата рискувахте живота си. Прав ли съм?

— Но как е възможно? — попита Хаидѐ. — Ако майката на Шарло със собствените си ръце е помогнала при откопаването на шахматните фигури от земята под абатството Монглан, ако сама след това е събирала негови фигури от четирите краища на света, ако е получила Черната царица лично от внука на Екатерина Велика, царя на цяла Русия, как е възможно тогава да съществува втора Черна царица? А ако съществува, как така тази, която е била притежание на суфитите бекташи, е истинската?

— Преди да опитам да дам отговор на този въпрос — отвърна Байрон, — предлагам да обърнем сериозно и специално внимание на онова, което са ни повикали тук да чуем. А и помнете кой ни е повикал! Летиция Рамолино Бонапарт, кардинал Феш, дори мадам Козуей — всичките до един хора на Църквата, а тъкмо Църквата в крайна сметка е и онази, която е помогнала фигурите на шаха да останат в християнски ръце още от времето на Карл Велики насам.

— Но, татко — каза Хаидѐ, поглеждайки към Каури за подкрепа, — това със сигурност е отговорът! Истинската причина, поради която всички ние сме днес тук! Според Шарло майка му Мирей, монахинята, е била пратена преди трийсет години при бащата на Каури Шахин в пустинята Сахара от една жена, която всъщност е нашата липсваща връзка. Името на тази жена е Анджела-Мария ди Пиетра Санта: близка приятелка на абатисата на Монглан и майка на нашите двама домакини тук — на Летиция Рамолино Бонапарт и на кардинал Йозеф Феш, макар той и сестра му да имат различни бащи. Анджела-Мария е бабата на Наполеон! Как не разбираш, татко! Те са от противниковия отбор!

— Дете мое — Байрон притегли момичето към себе си и го прегърна, — цялата тази работа с двата противникови отбора няма никакво значение. Важен е самият шах, силите, които се крият в него, а не тази идиотска Игра. Затова суфитите толкова дълго са се борили да съберат фигурите и да ги върнат в ръцете на онези, които ще ги пазят и никога няма да използват силата им за лични цели, а само за всеобщото добро на всички хора.

— Според Шарло — настоя Хаидѐ — ние сме от отбора на Белите, а те — на Черните! Но аз пък смятам, че Шарло и Шахин са на наша страна.

 

 

Пирамидата, Рим

22 януари 1823 г.

Само една мъждива лампа гореше в криптата, където на следващата сутрин след погребението на Шели се бяха събрали всички. Мястото бе предложено от Летиция Бонапарт. Всичко друго във вътрешността на огромната пирамида тънеше в мрак. Това беше първото удобно място, откак бяха напуснали Фез, където Шарло можеше да помисли спокойно.

Летиция обясни, че поканила събралите се тук, защото художничката мадам Козуей разполага с важна информация, която иска да сподели с всички. А какво по-добро място за среща от същата тази пирамида, скрила ядрото на тайната, която Мария се бе съгласила да сподели след толкова години.

Мадам Мер запали свещниците, които бе донесла, и ги нареди край надгробния камък на сенатора Гай Цестий. Сенките по високия извит таван на криптата заиграха на примигващата светлина.

Шарло огледа лицата на осмината, които Летиция Бонапарт и брат й бяха повикали в Рим по заръка на Шахин. Едва сега разбираше, че всеки от тях е с жизненоважна роля — и Летиция, и брат й кардинал Феш, и Шахин, и синът му Каури, и лорд Байрон, и художничката мадам Козуей, и самият Шарло, и Хаидѐ.

Знаеше, че вече няма нужда от допълнителна информация, за да осъзнае колко сериозна е опасността, надвиснала над всички. Преди няколко дни на пазара във Фез ясновидският му поглед бе възвърнал пълната си сила — това бе толкова неочаквано, едновременно вълнуващо и страшно, сякаш изведнъж се бе озовал под метеоритен дъжд. Бъдещето и миналото отново му бяха станали най-близки спътници, в съзнанието му се въртеше въртележка от десетки хиляди блестящи искри като онези високо в нощното небе.

Само един човек бе останал скрит за него — Хаидѐ.

— Има едно-единствено нещо, което никой пророк, колкото и велик да е той, не може да предскаже сам за себе си — му бе казал Шахин онази вечер пред пещерата над Фез, — и това е собствената му съдба.

Шарло не бе казвал на никого, дори и на Шахин, че в момента, в който очите му бяха попаднали върху платформата в стария град и върху момичето, изправено на търга за роби, в един-единствен ужасяващ миг той бе осъзнал къде ще го отведе съдбата му.

Въпреки че все още не можеше да види как точно неговата съдба е обвързана с нейната, Шарло знаеше, че предчувствието му за Хаидѐ е вярно. Преди три месеца бе принуден да напусне Франция, да измине хиляди километри до каньоните на Тасили, за да открие Бялата царица — древната богиня, чийто образ бе нарисуван високо в скалите, в кухината на грамадната скална стена.

А ето че я бе намерил жива, въплътена в това младо момиче. Сега разбираше и още нещо: каквото и да разкажеше мадам Козуей, каквато и роля да трябваше да изиграят останалите, събрали се тук, Хаидѐ бе тази, която стоеше в центъра на дъската и държеше в ръце Черната царица, а той самият трябваше да застане до нея.

* * *

Кардинал Йозеф Феш огледа осветената от свещи крипта и присъстващите, които му заприличаха на опечалени, събрани на погребение.

— Дори мнозина от вас да не са познавали досега лично мадам Мария Хедфийлд Козуей, то със сигурност ви е известна славата й — започна кардиналът. — Родителите й, Чарлз и Изабела Хедфийлд, държали известната верига английски странноприемници във Флоренция на име „При Карло“, които обслужвали пътуващи из Европа англичани. При тях са отсядали историкът Едуард Гибън и биографът Джеймс Бозуел. Мария израсла заобиколена от аристократи на духа, от хора на изкуството и сама станала велика художничка. Когато Чарлз починал, Изабела затворила странноприемниците и отвела Мария и другите си деца обратно в Англия, където Мария се омъжила за известния художник Ричард Козуей. Ние със сестра ми Летиция не познавахме Мария, преди Наполеон да се възкачи на власт, но след това станахме най-близки приятели. Самият аз в момента съм спонсор на девическото училище, което тя откри северно от Рим, в Лоди. Помолихме Мария, да ни разкаже една история. В нея ще стане дума за същата тази пирамида, в която сме се събрали днес, както и за връзката й с покойния съпруг на Мария, Ричард Козуей, който наскоро почина в Лондон. Цялата история Мария никога не е разказвала на никого, дори на нас двамата със сестра ми. Тя се е случила преди повече от трийсет години, през 1786 година, когато Мария заминала със съпруга си за Париж. Там се развили събития, които може да се окажат изключително важни за всички събрани в тази стая.

Кардиналът седна и отстъпи мястото си на Мария.

Тя, сякаш несигурна как да продължи, свали ръкавиците си от къртича кожа и ги сложи настрани. Взе на върха на пръста си малко мек восък от една близка свещ и направи от него топченце, търкаляйки го между палеца и показалеца си.

— Ma chère madame^[3] — обърна се окуражително кардинал Феш и направи жест с протегната длан, за да я подкани да започне разказа си.

Мария се усмихна и кимна.

— Беше месец септември 1786 година — започна тя на своя мек, леко напевен италиански. — Съпругът ми Ричард Козуей и аз наскоро бяхме прекосили Ламанша, идвайки от Лондон. Славата ни се носеше далеч пред нас. Двамата бяхме художници с много награди и мнозина търсеха достъп до нашия салон в английската столица. Във Франция Ричард трябваше да изпълни възложената му важна задача — да нарисува децата на Орлеанския дук, братовчед на Луи XVI и близък приятел на английския покровител на моя съпруг — тогавашния Уелски принц, днес крал Джордж IV. В Париж бяхме посрещнати с почести както от хората на изкуството, така и от аристократичните кръгове. Художникът Жак-Луи Давид, наш приятел и колега, уреди да бъдем представени във френския кралски двор. Приеха ни кралят и кралица Мария-Антоанета.

Тук може би трябва да кажа няколко думи за моя съпруг Ричард. Мнозина завистници в Лондон злословеха по негов адрес, защото той се бе издигнал от пълна бедност и бе постигнал големи успехи. Ричард никога не правеше нищо, за да опровергае враговете си, а неизменно се държеше екстравагантно и с чувство за превъзходство. Сюртукът му беше от сатен в къпинов цвят с избродирани на него ягодки, носеше голяма сабя, която се влачеше подире му, шапки, отрупани с щраусови пера, и обувки с червени токове. Вестниците го смятаха за macaroni — конте — и оприличаваха външността му с тази на дресираната му маймунка, която някои злобно наричаха „негово собствено дете“. Само на близките му бе известно, че Ричард е също един от великите virtuosi, или законодатели на обществения вкус, опитен ценител и колекционер на редки и ценни антики. Освен известните гоблени той притежаваше двайсет и шест помещения, пълни с редки предмети: египетска мумия, мощи на светци, китайски вещи от слонова кост, странни произведения на изкуството от Индия и арабските страни, свързани с езотерията, и дори едно — както сам той вярваше — перо от опашката на птицата феникс. Сам Ричард бе мистик, последовател на по-стари духовни визионери като Емануел Сведенборг. В Лондон двамата с брат ми Джордж, студент по архитектура тогава, посещаваха закритите лекции на Томас Тейлър, платоника, който наскоро бе превел тайните доктрини на най-ранните древногръцки езотерици специално за някои ентусиазирани поклонници на подобни тайни, например поетите Ралф Уолдо Емерсън и Уилям Блейк.

Важно е да имате тази предварителна информация. Защото по-късно се оказа, че чрез Орлеанския дук моят съпруг без мое знание е открил нещо, свързано с велика тайна, заровена преди почти хиляда години в земите на Франция. Тайна, която предстоеше да изплува отново скоро след онази сутрин преди трийсет години, когато двамата за първи път пристигнахме във Франция.

Помня този ден. Беше неделя, трети септември 1786 година, златна утрин. Ние с Ричард излязохме на разходка из известния парижки пазар за зърно — огромна ротонда, в която се продаваха пшеница, грах, ръж, леща, овес и ечемик. По-късно тя изгоря, но тогава бе известна като една от най-красивите сгради в Париж — с извити стълбища, огромен величествен купол с оберлихт, който заливаше всичко със слънчева светлина и правеше ротондата да изглежда като приказен замък, плуващ в небесата.

Там, сред тази вълшебна сребриста светлина, двамата срещнахме човека, който скоро щеше да промени всичко за мен. Но в онзи отдавна отминал момент не можех да предвидя начина, по който моят живот и животът на семейството ми тотално ще се измени вследствие от събития, които тогава едва назряваха.

Американският художник Джон Тръмбъл бе пристигнал в Париж с един свой приятел — висок, блед мъж с медноруса коса, в чиято квартира на Шан-з-Елизе бе отседнал самият Тръмбъл. Скоро разбрахме, че този мъж е делегат във френския двор от страна на новата американска република, държавник, чиято слава скоро щеше напълно да затъмни нашата с Ричард. Името му бе Томас Джеферсън.

По всичко личеше, че господин Джеферсън е във възторг от сградата на зърнения пазар — сипеше похвали за прекрасната архитектура и развълнувано говореше за нея, когато Джон Тръмбъл спомена работите на брат ми Джордж, член на Кралската академия в Лондон.

Господин Джеферсън настоя да придружава мен и Ричард през целия ден. Следобеда четиримата прекарахме сред природата до замъка Сен Клод, където обядвахме. После всички си отменихме плановете за вечерта и вместо това отидохме заедно в Монмартър и посетихме откритата градина на Руджиери — семейство пиротехници, които предлагаха великолепно шоу с фойерверки. Изпълниха пиесата „Триумфът на Вулкан“ — в нея се разказваше за тайните на този велик обитател на подземния свят, когото древните гърци наричали Хефест, бог на ковачите.

Изглежда, това екстравагантно представяне на тайните на отвъдния свят беше причината съпругът ми Ричард да заговори открито с господин Джеферсън за големите пирамиди и храмове на огъня, които бяха построени из парковете и общодостъпните градини край Париж по образец на истинските паметници в Египет. Такива имаше например в парка Монсо — притежание на нашия френски покровител Орлеанския дук. Съпругът ми споделяше силния интерес на дука към тайни и скрити сфери.

Джеферсън беше наследил от Бенджамин Франклин поста емисар на Америка във Франция. Пак от Бенджамин Франклин пък Орлеанският дук бе наследил поста Велик магистър на парижките масони. Техните тайни ритуали на посвещение често се провеждали сред изкуствените пещери и класически изработените руини в парковете на дука.

По-интересно за Джеферсън обаче се оказа едно друго споменато от Ричард мистериозно място. То бе градина по пътя за Версай, сравнително далеч от Париж, и бе създадено от близкия приятел на дука Никола Расин дьо Монвил. Онази вечер съпругът ми ни разказа, че според дука в онази градина с площ от деветдесет акра и изпълнена със странни тайнствени символи, е скрита тайна, древна като самите пирамиди. Наистина, градината се гордееше и със собствена пирамида — точно копие на тази, в която сме се събрали днес. Операта на Моцарт „Вълшебната флейта“ била изпълнявана в нея.

Изглежда, около онова място имаше и нещо още по-интригуващо, защото само няколко дни по-късно господин Джеферсън побърза да зареже пряката си административна работа и организира излет в провинцията, за да разгледаме тази тайнствена градина. Излетът бе само за нас двамата — насаме.

Още от времето на прогонването от човека от първата библейска градина човешките същества винаги ценят повече онова, което вече са изгубили. В случая на господин Расин дьо Монвил нещата стояха така, че в предстоящата Френска революция той щеше да изгуби както богатството си, така и градините си. Бъдещата съдба на Орлеанския дук се оказа далеч по-лоша — той подкрепи революцията, приемайки името Филип Егалите^[4], гласува за осъждането на собствения си братовчед, краля, но въпреки всички тези предателства накрая бе гилотиниран.

А аз и Томас Джеферсън… Ние наистина открихме нещо онзи ден в градината на Монвил, нещо неочаквано и за двама ни — ключа към древна изгубена мъдрост. Самата градина ни даде този ключ.

Градината се наричаше Дезер де Ретц. На старофренски това означава „Пустошта на краля“. Изгубеното кралство.

Разказът на художничката и архитекта

„Градините съществуват в колективното несъзнавано.

Градината е била първото владение на човека и в течение на много векове той й е давал много имена, но винаги държал пред очите си идеята за Земния рай, за Едем.

Висящите градини на Вавилон били едно от Седемте чудеса на света… Всички наши усилия да ги възстановим си остават в сферата на фантазията.“

Оливие Шопен дьо Жанври, „Дезер де Ретц“

 

„Той е имитирал вавилонската кула. Не мога да си представя какъв друг е могъл да бъде замисълът му.“

Томас Блейки, кралски градинар, по повод на „Дезер де Ретц“

 

Тръгнахме от Париж в петък, осми септември. Пътувахме с елегантната карета на господин Джеферсън, теглена от сиви коне, и скоро пресякохме реката на път към великолепната провинция. Но нищо не бе тъй великолепно като мястото, към което се бяхме запътили — Дезер де Ретц.

Оставихме каретата отвън и влязохме в градината пеша през една изкуствена пещера. Пристъпихме във вълшебен пейзаж, напомнящ картини на Вато^[5] със своите цветове, характерни за късното лято — пастелно виолетово, розово и ръждивочервено. Заоблените хълмове и лъкатушещите пътечки бяха заобиколени с горички от брези с медночервени листа, нарове, мимози, както и с двестагодишни явори, ясени, липи и габъри. Все дървета, носещи скрито значение за окото на посветения.

След всеки завой пред очите ни се възправяха причудливи постройки, които се появяваха внезапно, като с магия — ту надничаха иззад някоя горичка, ту сякаш се издигаха магически от някое езерце.

Каменната пирамида предизвика у Джеферсън същото вълнение, каквото той бе проявил и в Halle au Blé.

— Копие на гробницата на Гай Цестий — каза той. — Познавам я, защото съм виждал прототипа — известния паметник от римско време, оформен като египетска пирамида, като „планина на огъня“. Има много известни нейни изображения гравюри, работа на вашия съотечественик Пиранези^[6].

Оригиналът се намира в Рим и притежава някои необичайни характеристики — продължи той. — Квадратната му основа е с размери деветдесет на деветдесет: числа, носещи специално значение, тъй като техният сбор дава числото 360, а то от своя страна отговаря на броя на градусите в пълния кръг. „Вписване на кръга в квадрата“ — това е била най-главната загадка за древните и тяхното най-голямо предизвикателство, криещо множество значения. Те не просто са се опитвали да открият някаква суха математическа формула, която да им позволи да превърнат лицето на кръга в това на квадрата, а нещо много, много повече. За тях „вписването на кръга в квадрата“ е означавало откриване на някаква форма на дълбинна трансформация. Кръгът, символизиращ небесните селения, се трансформирал в квадрата, символизиращ земния свят. Да свалим небесния рай на земята, както е речено.

— „Алхимическата сватба“ — бракът между Дух и Материя — съгласих се аз. — Другояче казано, сватбата на Разума със Сърцето. Аз и съпругът ми Ричард изучаваме подобни мистерии от дълги, дълги години.

Джеферсън се засмя, малко смутен заради собствената си неочаквана тирада.

— Толкова отдавна? — попита той с очарователна усмивка. — А вие не ми изглеждате на повече от двайсет. Една привлекателна жена на такава възраст надали би се впечатлила от надутите догматични речи на застаряващ държавник като мен.

— На двайсет и шест години съм — уточних аз, отвръщайки на усмивката му. — Но господин Козуей е точно на вашата възраст. Свикнала съм с ежедневната полза, която принася подобна провокираща индивидуалното мислене мъдрост! Надявам се да споделите още неща с мен.

Джеферсън, изглежда, остана доволен от думите ми, хвана ме под ръка и двамата продължихме да навлизаме все по-навътре в градината.

— Сватба на Разума със Сърцето казвате? — повтори той забележката ми, гледайки от позицията на високия си ръст надолу към мен с кисела усмивка. — Навярно става дума за древна мъдрост, скъпа ми госпожо. Но аз ясно съзнавам, че моите собствени разум и сърце много по-често се борят един с друг, отколкото да се подготвят да изминат заедно пътя към олтара, преди да потънат в духовната наслада на брачното съгласие!

— Какво толкова делят разумът и сърцето ви, та да воюват така? — попитах аз насмешливо.

— Не се ли досещате?

Аз поклатих глава отрицателно с надеждата сянката на бонето ми да скрива руменината, която обля лицето ми.

За щастие, следващите му думи ми донесоха облекчение:

— Тогава обещавам, че ще ви опиша всички мои мисли по въпроса съвсем скоро — каза Джеферсън. После добави: — Но поне за момента разумът ми, който отговаря за всички математически и архитектурни въпроси като например изчисляването на напрежението на арката или на квадратурата на кръга, ми подсказва, че квадратната основа на нашата пирамида с размери девет на девет със сигурност крие и някакво допълнително, по-важно значение. Ако се допитаме до Херодот, ще узнаем, че същите пропорции са характерни за плана на устройството на древния Вавилон, град с размери деветдесет на деветдесет мили. Това предизвиква появата на една забележителна математическа загадка, за която може и да не сте чували — „магическия квадрат“. При него всяко квадратче в схема от девет на девет трябва да бъде запълнено с число по такъв начин, че в резултат от събиране на числата от всяка колона, всеки ред и всеки диагонал трябва да се получи еднаква сума. Моят предшественик, делегатът на Америка във Франция Бенджамин Франклин, беше специалист по магическите квадрати. Той вярваше, че те са били характерни за културите на Китай, Египет и Индия. Дори когато седеше в Конгреса, се забавляваше с тяхното попълване. Казваше, че може да създаде магически квадрат със същата бързина, с която попълваше числата в някой вече създаден. Автор е на множество гениални решения на формулата, управляваща тази математическа загадка.

— Дали доктор Франклин е открил и формула, обясняваща квадрата в плана на древен Вавилон? — попитах аз, спокойна, че сме се върнали на по-безопасна територия от онази, към която, изглежда, бе тръгнал разговорът преди малко.

Признавам, че не бързах да разкрия истинската причина за моя интерес. За попълване на колекцията на Ричард от редки произведения на езотеричното изкуство самата аз бях правила копия на известната гравюра на Албрехт Дюрер от 1506 година, изобразяваща магически квадрат, която показваше връзката на този квадрат със Златното сечение на Питагор и Елементите на Евклид.

— Той направи дори нещо повече! — Джеферсън изглеждаше доволен от въпроса ми. — Доктор Франклин вярва, че чрез възстановяването на древните формули на всички тези квадрати той ще бъде в състояние да демонстрира, че всеки град, построен по тази схема, е бил създаден, за да призове специфичните сили, скрити в съответната формула, както и в прилежащите към нея съответни число, планета и бог. Разбира се, Франклин, подобно на нашия генерал Вашингтон, беше масон и донякъде мистик. Но в интерес на истината, тази идея има много малко общо с мистичното. Всички цивилизации от древността — от Китай до двете Америки — построявали нов град в момент, в който се установявала нова власт. В крайна сметка, това е и значението на думата „цивилизация“ — тя идва от civitas, „град“, дума, произхождаща от санскритското çi, което пък означава „установявам се“, „улягам“, „пускам корени“. Понятието се е появило в противоположност на варварските племена или номадите, издигащи единствено такива структури, които могат да се развалят бързо и да се пренасят. Тяхната основа най-често представлява кръг. Строейки градове с квадратна основа, притежаваща магически свойства, цивилизованите древни се надявали да провокират настъпването на нов световен ред, ред, който можел да бъде създаден само и единствено от уседнали народи. Те били, ако мога да се изразя така, архитекти на реда.

— Но какво ще кажете за градове, чийто строителен план следва формата на кръга? Такива са например Виена, Карлсруе, Багдад? — попитах аз.

Въпросът ми получи най-неочакван отговор, тъй като точно в момента, в който го зададох, двамата минавахме през стара липова гора, долните клони на дърветата се разтвориха и пред очите ни се издигна кулата. Аз и Джеферсън спряхме, останали без дъх от възхита.

Това бе Colonne Detruite — Разрушената колона, както я наричаха. Тя често била описвана от онези, които са я виждали, често била рисувана или изобразявана върху гравюри. Но нищо не може да се сравнява с реалното впечатление, което човек изпитва, когато най-неочаквано се натъкне на тази постройка, издигната сред гората.

Всъщност това бе къща, построена под формата на колона — гигантски, прекрасен, сметановобял стълб, висок почти 25 метра, със заострен връх, който изглеждаше така, сякаш е бил ударен от гръм и е разцепен на две. От всички страни имаше прозорци с квадратна, правоъгълна или овална форма. Влязохме и видяхме, че обширното централно вътрешно пространство е заето от гигантско спираловидно стълбище, което се издигаше сякаш към небесата. По перилата висяха кошници с екзотични парникови цветя и диви лози.

Заизкачвах се по стълбата, Джеферсън ме следваше. Възхищавахме се на оригинално организираното вътрешно пространство. Кръглият под на всеки етаж бе разделен на овални стаи, а между тях бяха поместени салони с ветриловидна форма. Имаше два етажа, които бяха под равнището на земята и тънеха в мрак, както и четири надземни с прозорци по всички стени. Най-горният етаж представляваше конусовиден таван с огромен оберлихт, през който към всички по-долни етажи струеше сребриста светлина. Докато се изкачвахме, през прозорците виждахме пейзажите наоколо — пирамидата, готическите руини, храмовете на различни богове, китайския павилион и татарската палатка. През цялото време мълчахме.

— Изключително — промълви най-после Джеферсън след края на обиколката и слязохме отново на най-долния етаж. Сякаш се бяхме върнали обратно на земята. — Точно като кръглите градове, за които ме питахте, но повече прилича на цитадела, на крепост — онази крепост, тъй като тази „разрушена“ постройка тук е на седем етажа — точно като библейската кула, която всъщност е строена, за да бъде олтар, да се превърне в стълба към Бога.

— Цялото ни днешно пътуване ми се струва символично — съгласих се аз. — От гледна точка на художника то изглежда като разказ, изрисуван върху земята: историята на Вавилон, описана в Библията. Легендарна история — всичко започва с това, че градът е наследник на Божествената градина на реките Тигър и Ефрат: Раят, повторен във Висящите градини на Вавилон, едно от Седемте чудеса на света. Освен това градът е обвързан неделимо с четирите основни елемента. Първо е Земята, символизирана от магическия квадрат, основата на пирамидата, описана сега от вас. Следват двете идентични библейски катастрофи — разрушаването на Вавилонската кула, символизираща Въздуха, небето, езика, гласа, и великият Потоп, белязан от знака на Водата. А накрая, разбира се, е Апокалипсисът, окончателното разрушаване на един някога велик град. Всичко свършва в Огъня.

— Наистина — съгласи се Джеферсън. — В Книга Откровение на Йоан, когато Вавилон, Раят на Изтока, бъде унищожен, той ще бъде заменен от друг магически квадрат. Неговата схема ще бъде дванайсет на дванайсет и той ще се спусне от Небето. Ще бъде новият Йерусалим.

* * *

Мария Козуей завърши историята си. Тя огледа останалите в криптата и наведе глава, потънала в размисъл. Дълго време никой не продума.

Хаидѐ бе разбрала, че в разказаната история имаше нещо необичайно. Момичето хвърли поглед към Каури, изправил се до нея, и той кимна в знак на потвърждение. Тогава Хаидѐ, която до този момент бе седяла мълчаливо между Каури и Байрон, стана, обиколи помещението, приближи до Мария и кротко сложи ръка върху рамото на художничката:

— Мадам Козуей — започна Хаидѐ, — разказахте ни история, която е твърде по-различна от онова, в което всички тук сме били принуждавани да вярваме. Разбираме, че във вашия разказ се намеква и за още една схема, чиито страни се подчиняват на съотношението осем на осем. Това е шахматната дъска. Явно още преди да знае каквото и да било за шаха Монглан, още преди дори самият шах да бъде изваден от земята, господин Джеферсън е смятал, че дъската — или „схемата“, както я нарича той — е най-важният елемент, а не фигурите. Той каза ли ви как е стигнал до това свое убеждение?

— Както е известно — отвърна Мария, — след края на пребиваването си в Европа Томас Джеферсън стана държавен секретар на американската република, след това неин вицепрезидент, а накрая — третият президент на Американските щати. Някои хора смятат, че той също е бил масон, но аз знам, че това не беше така. Той не желаеше да става член на ордени, чиито доктрини са чуждо дело. Винаги предпочиташе да създава свой собствен нов ред. Широко е известно също така, че Джеферсън беше голям специалист в областта на архитектурата, изследовател на делото на един венецианец от XV век на име Андреа дела Гондола, наречен Паладио по името на Атина Палада, богинята покровителка на град Атина. Той е човекът, който по време на Ренесанса е създал архитектурния стил all’antica, който реконструира древноримските архитектурни форми. По-малко известен, но не и по-малко значителен факт е, че Джеферсън бе познавач и последовател на работата на учителя на Паладио — Витрувий Полио, архитект от първи век след Христа, чиито текстове, озаглавени „Десет книги за архитектурата“, са били преоткрити по времето на Паладио. Тези „книги“ са ключови за разбирането на основите на античната архитектура и нейните значения от страна както на Паладио, така и на самия Джеферсън и впоследствие са дали силно отражение върху тяхната собствена работа като архитекти. Витрувий обяснява важността на симетрията и пропорциите при строежа на всеки храм, както и тяхната връзка със симетрията и пропорциите на човешкото тяло. Обвързва планирането на улиците в един град с осемте посоки, в които духат осемте вятъра. Говори за влиянието на зодиакалните съзвездия, на слънцето, луната и планетите върху проектирането на всяка нова религиозна или гражданска сграда…

— Не разбирам как всичко това дава отговор на въпроса, зададен от дъщеря ми — прекъсна я Байрон. — Какво общо има делото на Паладио, да не говорим за това на Витрувий, което е отпреди две хиляди години, със забележителната важност на шахматната дъска, която сме се събрали да обсъдим? Имате ли отговор на това?

— Отговорът не се крие в шахматната дъска — отвърна Мария загадъчно. — Дъската дава само ключа.

— Аха — кима Хаидѐ и хвърли поглед към баща си. — Архитектът Витрувий също е живял в Рим по времето на Исус и император Август. Както и по времето на Гай Цестий, между другото. Нима вие, мадам, искате да кажете, че тъкмо Витрувий е проектирал тази пирамида с нейните космически пропорции? „Вписал е кръга в квадрат“, свалил е небесния рай на земята тук, в Рим!

— Точно така — потвърди Мария Козуей с усмивка. — А Джеферсън, изучавал пространно основите на архитектурата, проумя това скрито значение в момента, в който двамата отидохме в Дезер де Ретц. Скоро след това той предприе пътуване до голям брой европейски градове, изследва техния строеж и организация и закупи скъпи и максимално точни гравюри, изобразяващи планировката им. В зората на Френската революция той се завърна в Америка и никога повече не го видях, макар че продължихме да си пишем с известни прекъсвания. Някой друг обаче стана негов довереник — продължи художничката. — Това бе един италиански архитект, печелил престижни награди, член на Кралската академия, учил в Лондон и Рим, познавач на работата както на Паладио и Витрувий, експерт по disegno all’antica. Този човек бе съученик и близък приятел на нашия колега Джон Тръмбъл — художника, който ни запозна с Джеферсън. Джеферсън и Тръмбъл успяха да примамят този архитект да замине за Америка във връзка с важна задача, която му бе поставена там. В Щатите той остана до смъртта си. Именно от него имам тази толкова подробна информация, която споделих с вас днес.

— Кой е бил този архитект? Как така се е ползвал с пълното доверие на Джеферсън? — попита Байрон.

— Този архитект бе брат ми. Джордж Хедфийлд — отвърна Мария.

Сърцето на Хаидѐ вече биеше много силно и на нея й се струваше, че всички наоколо го чуват. Тя разбра, че е много близо до истината. Все още стоеше изправена до Мария и забеляза предупредителния поглед на Каури.

— Каква бе задачата, поставена на вашия брат? — попита Хаидѐ.

— През 1790 година — отвърна Мария — Джордж Вашингтон бе избран за президент. По същото време Джеферсън се завърнал от Европа и веднага убедил президента да стори така, че Конгресът да закупи парцел земя с размерите на Питагоров квадрат — тоест такъв, чиито размери се основават на числото десет. През средата на този квадрат минавали три реки, сливащи се под формата на буквата Y — също питагорейски символ. Скоро бил избран и човекът, който да се заеме с планировката — това бил архитектът Пиер л’Анфан. Джеферсън му предоставил всички карти на европейски градове, които купил, докато пътувал из Стария континент. В писмото на Джеферсън до Л’Анфан обаче имало едно предупреждение: „Нито един от тези градове не може да се сравнява с древния Вавилон.“ Брат ми Джордж Хадфийлд бе нает от Джеферсън и Тръмбъл да довърши плана на бъдещия велик град, както и да проектира и построи сградата на Капитолия.

— Поразително! — възкликна Байрон. — Шахматната дъска, библейският Вавилон и новият град, създаден от Джеферсън и Вашингтон, имат за основа една и съща схема! Както вие обяснихте, тяхната планировка стъпва върху същността на „магическите квадрати“ и дълбоките смисли, които те носят. Но в какво се състои разликата между трите? Това също е важно.

Хаидѐ само за миг бе проумяла колко важно е това.

Едновременно с това тя разбра и важността на историята, която им бе разказал Баба Шемими. Разбра и какво означаваше предупредителният поглед на Каури — сбъднал се бе най-големият страх на суфитите. Шахматната дъска бе ключът.

Всяка страна на дъската на шаха на Ал-Джабир се състоеше от по осем квадрата — с това бе започнал разказът си Баба Шемими. По периметъра й имаше общо двайсет и осем квадрата — колкото бяха буквите в арабската азбука.

Квадратите, образуващи размерите на основата на египетската пирамида и на древния Вавилон, бяха в съотношение девет на девет и периметърът й се състоеше от трийсет и два квадрата — това бе и броят на буквите на персийската азбука.

Но периметърът на един голям квадрат с размери десет на десет щеше да се състои от трийсет и шест квадрата — те вече щяха да символизират не брой букви, а триста и шейсетте градуса, от които се състоеше пълният кръг.

Джеферсън бе построил нов град на три реки. Той бе и първият президент на Съединените щати, управлявал в него. Този нов град сам по себе си бе конструиран така, че да свали небесния рай на земята, да обедини Разума и Сърцето, да впише кръга в квадрата.

Градът бе Вашингтон, окръг Колумбия.