Катрин Невил
Пожарът (3)

Бялата земя

„Уповавай се на Аллах, но все пак спъвай камилата си.“

Суфистка поговорка

Янина, Албания

Януари 1822 г.

Одалиските, прислужнички в харема на Али паша, прекосяваха заледения мост над мочурището, когато чуха първите писъци.

Хаидѐ, дванайсетгодишната дъщеря на пашата — сграбчи ръката на най-близката от трите й придружителки, до една около петнайсетгодишни, и затаили дъх, момичетата се взряха в мрака. По протежението на отсрещния бряг на огромното езеро Памвотис примигваха факли. Нищо повече.

Писъците ставаха все по-пронизителни, все по-чести — дрезгави, давещи се крясъци, сякаш диви зверове се биеха в гората. Но крясъците бяха на хора — не на ловци, а на преследвани. Мъжки гласове, изтънели от страх, се носеха над езерото.

Самотен керкенез изпляска сепнато с криле сред замръзналите тръстики пред лицата на скупчените девойки, прелетя мълчаливо край тях, устремен след плячката си в дрезгавината, предшестваща зората. Не мина много и виковете и факлите изчезнаха, сякаш мъглата ги погълна. Притъмняло, езерото потъна в сребриста тишина, много по-зловеща от виковете преди миг.

Нима се беше започнало?

Тук, на полюшващия се дървен мост, скрити само от заобикалящите ги гъсти треви на мочурището, одалиските и младата им повереница не знаеха какво да правят — да се върнат обратно в харема на малкото островче зад тях или да продължат, както им беше заповядано, през мочурището до изпълнения с пара хамам, банята на самия край на брега. Заповедта гласеше: под страх от сурово наказание да заведат там дъщерята на пашата преди зори. Край хамама щеше да я чака конен ескорт, за да я отведе при баща й под прикритието на нощния мрак.

До този момент пашата не бе издавал подобно нареждане. Неподчинението бе немислимо. Хаидѐ беше облечена за път, с плътно прилепнали панталони от дебела кашмирена вълна с поръбени с кожа ботуши. Но одалиските, застинали нерешително насред моста, разтреперани по-скоро от страх, отколкото от студ, не смееха да помръднат. Хаидѐ разбираше, че след дванайсет години защитен от всякакви опасности живот тези наивни провинциални момичета предпочитат топлината и относителната сигурност на харема, заобиколени от роби и наложници, пред леденото зимно езеро и неговите незнайни опасности. В интерес на истината и Хаидѐ предпочиташе същото.

Мълчаливо помоли да получи някакъв знак, който да й подскаже какво означаваха ужасните писъци преди малко.

Сякаш в отговор на молбата си в тъмната утринна мъгла над езерото тя различи светлина от огън на отсрещния бряг, пламъци осветиха масивните очертания на двореца на пашата. Построени на издаден нос, назъбените стени от бял гранит с проблясващи в мъглата минарета, сякаш се издигаха от водата — Демир Куле, Желязната кула. Дворецът бе част от укрепена със стени крепост, застанала на подстъпа към широкото десет километра езеро в състояние да издържи атаката на десетхилядна армия. Двегодишната въоръжена обсада от страна на османските турци доказа, че крепостта е непревземаема.

Непревземаема като целия този планински, осеян с остри върхове къс земя — Шкипетария, страната на орлите. Девствено, непревземаемо място, населено с независими, непобедими хора, наричащи себе си тоски, „суровите“, заради грубите, грапави скали от вулканична пемза, сред които се бяха родили. Турците и гърците я наричаха Албания — Бялата земя, заради каменистите зъбери, увенчани с вечен сняг планински върхове, които я бранеха от всякакви нападения, по вода или по суша. Жителите й, най-древното племе в Югозападна Европа, все още говореха древен език, много по-стар от илирийския, македонския или гръцкия — наричаше се кимерски. Никой друг на света не го разбираше.

Най-своенравен и загадъчен сред тях беше бащата на Хаидѐ, червенокосият Али паша, известен като Аслан, Лъва. Това прозвище той носеше от четиринайсетгодишен, когато заедно с майка си и нейната банда главорези отмъстил за смъртта на баща си по правилата на хак — кръвната вражда, и така си възвърнал властта над град Тебелен. Първата от множеството негови безмилостни победи.

Днес, седемдесет години по-късно, Али Тебелени, валия на Румелия и паша на Янина, беше създал флот, който съперничеше на алжирския, и бе завладял всички крайбрежни градове чак до Парга, едновремешното венецианско владение. Не се боеше от никого, нямаше кой да го заплаши нито от изток, нито от запад. Той представляваше най-могъщата военна сила в обширната Османска империя след султана в Константинопол. Всъщност бе станал твърде могъщ. Тъкмо в това се състоеше проблемът.

От няколко седмици Али паша се бе уединил в малък манастир сред огромното езеро. С него бяха само дванайсет от най-доверените му поддръжници и Василики, любимата му жена, майка на Хаидѐ. Пашата чакаше заповед за помилване от султан Махмуд II в Константинопол — заповед, която закъсняваше вече осми ден. Единствената и последна гаранция за живота на пашата беше Демир Куле. Шест батареи оръдия британско производство защитаваха крепостта, но освен това в основите й бяха заложени девет хиляди килограма френски експлозиви. Пашата беше заплашил да разруши укреплението, да го хвърли във въздуха, заедно с всички съкровища и останалите хора в него, ако обещаната от султана заповед за помилване не пристигне.

Хаидѐ разбираше, че това е причината Али паша да изпрати да я доведат посред нощ, в този последен, решителен час. Баща й имаше нужда от нея. Тя се зарече да прогони всичките си страхове.

В този миг сред мъртвата тишина Хаидѐ и спътничките й чуха звук. Тих, но ужасяващ. Идваше отблизо, източникът му се намираше на метри от тях, от другата страна на високите треви.

Звук от весла, загребващи във водата.

Момичетата притаиха дъх и наостриха уши. Протегнеха ли ръка, щяха да докоснат самите весла.

През гъстата сребриста мъгла, плъзгайки се по водата пред очите им, минаха три издължени лодки. Виждаха мъжете на веслата като неясни сенки — във всяка лодка имаше по десет или дванайсет души. Навярно бяха повече от трийсетина. Силуетите им се полюшваха ритмично.

Хаидѐ с ужас осъзна, че тези лодки вероятно отиваха на едно-единствено място. Едно-единствено нещо се намираше отвъд мочурището — там, в средата на грамадното езеро. Лодките и техните потайни гребци се бяха отправили към Острова на боровете, а на него се намираше манастирът — последното убежище на Али паша.

Даваше си сметка, че трябва да се добере до хамама час по-скоро, да стигне до брега, където я чакаха конниците. Разбра какво означаваха страховитите писъци и последвалата ги тишина, както и малката клада. Предупреждения към онези, които чакаха зората да изгрее на острова сред езерото, от хора, рискували живота си, за да запалят кладата. Сигналите бяха отправени към баща й.

Всичко това означаваше, че непобедимата Демир Куле е превзета без нито един изстрел. Смелите албански защитници, удържали крепостта в продължение на две години, са били сломени в мрака на нощта чрез измама или предателство.

Хаидѐ разбра още нещо — лодките, които бяха видели, не са какви да е.

Това бяха турски лодки.

Някой бе предал баща й. Някой бе предал Али паша.

* * *

Изправен в мрака високо на камбанарията на манастира „Свети Пантелеймон“ на Острова на боровете, Мехмет ефенди стискаше далекогледа си и с необичайна тревога и трепет очакваше първия светлик на зората.

Тревогата бе нещо необичайно за него, защото обикновено отлично знаеше какво ще донесе всеки следващ изгрев на зората. Предвиждаше бъдещето и често с точност до секундата определяше времето на предстоящите събития. Мехмет ефенди не бе само пръв министър на Али паша, но и негов главен астролог. Никога не грешеше в предвижданията си за изхода на някоя битка или на някой хитър политически ход.

Тази нощ облаците скриха звездите и луната, но на астролога сега те не бяха нужни. Бе разчел вече посланието им. През последните няколко дни и седмици поличбите бяха от ясни поясни. Тяхното значение обаче все още го тревожеше. Защо ли, недоумяваше той. Нали в крайна сметка нещата се бяха подредили? Всичко предсказано щеше да се сбъдне.

Дванайсетте бяха тук — не само генералът, но и шейховете, и муридите^[1] на Ордена, дори престарелият велик Баба бе вдигнат от одъра и донесен тук на носилка през планините Пинд, само за да присъства на събитието. Събитие, чакано вече хиляда години, още от дните на халифите Ал-Махди и Харун ал-Рашид. Избраните бяха по местата си, поличбите бяха налице. Какво можеше да се обърка?

Изправен мълчаливо до Мехмет, стоеше предводителят на войските на пашата — генерал Атанасий Вая, чиито блестящи военни стратегии бяха държали османската армия притисната до стената през последните две години.

За тази цел Вая беше платил на наемниците клефти да охраняват високопланинските проходи срещу всяка атака. Не пропусна да обучи и елитните албански воини — паликарите^[2], на пашата във франкските похвати на партизанския бой и саботажа. В края на последния месец — рамадан, когато офицерите на султан Махмуд се бяха събрали до един в Бялата джамия в Янина за празнична молитва, Вая нареди на паликарите да опожарят храма и да избият всичко живо вътре. Турските офицери заедно с цялата джамия загинаха в огъня. Но най-гениалният ход на Вая включваше личната гвардия на султана — еничарите.

Изроденото вече потомство на османските султани не напускаше често удобството на харемите, на „Златната клетка“ и двореца Топкапъ в Константинопол и разчиташе открай време да попълва войската си чрез девшурмето — кръвния данък, налаган на затънтените християнски провинции. Всяка година едно от всеки пет християнски момчета бе отвеждано насила от селото си, докарвано в Константинопол, насила му налагаха да приеме исляма, след което влизаше в армията на султана. Девшурмето съществуваше от петстотин години въпреки повелите на корана да не се прилага насилственото приемане на исляма и да не се продават мюсюлмани в робство.

Тези момчета, както и техните приемници или потомци, постепенно се превърнаха в могъща и неумолима сила, която дори Високата порта вече не можеше да контролира. Когато не бяха заети с друго, еничарите предизвикваха безредици дори в столицата и ограбваха мирни граждани на улицата. Не се свеняха и да свалят султаните от престола им. Такива еничарски преврати бяха погубили двамата предшественици на султан Махмуд Втори. Ето защо бе решен да сложи край на всичко това.

Неочакван проблем промени плановете му. Проблемът беше тъкмо тук — в Бялата земя. Този проблем принуди султан Махмуд да изпрати войските си през планините, за да държат тези територии под обсада вече цели две години. Заради него грамадната армия стоеше пред стените на крепостта и се готвеше да засипе с огън Демир Куле. Същият проблем стана причина през това време турците да не постигнат никакъв успех. Еничарите още не бяха разрушили крепостта. Пак този проблем даваше на Мехмет ефенди и на генерал Вая известна увереност, докато стояха в предутринния здрач на камбанарията и наблюдаваха.

Имаше само едно нещо, пред което еничарите благоговееха и продължаваха да благоговеят през всичките петстотин години откак съществуваше техният военен корпус. А именно свещената памет на Хаджи Бекташ Вели — човек, основал през тринайсети век религиозния Орден на бекташите, дервишите суфити. Хаджи Бекташ беше пир на еничарите — техен светец покровител.

Това беше и истинската причина, поради която султанът толкова се боеше от собствената си войска и попълваше числото й с наемници, събрани от различни пашалъци, от различни краища на обширните си владения.

Еничарите се бяха превърнали в опасност за самата империя. Подобно на зилотите, те полагаха специална клетва, изтъкана от тайнствени религиозни фрази. Нещо повече. Те се кълняха във вярност само към своя пир, а не към рода на Осман, нито към султаните, уловени в собствения си капан там, в „Златната клетка“ на залива Златния рог.

На Бог се уповавам… (така започваше еничарската клетва).

Вярваме в стария ред. Изповядваме единството на Съществуването. На това е заложен животът ни. Имаме един пророк. Още от времето на светците мистици, ние сме опиянените. Ние сме пеперудите пред божествения пламък. В този живот сме група скитащи дервиши. Не можеш да ни изброиш на пръсти, поражението не ще ни спре. Никой, който не принадлежи към нас, не знае истината за нас.

Признаваме Дванайсетте имами, Дванайсетте пътя. Тримата, Седемте, Четирийсетте, светлината на Пророка, благодатта на Али, нашия пир — Хаджи Бекташ Вели, султан на султаните…

Мехмет ефенди и генерал Вая изпитваха истинско облекчение от факта, че най-великият жив представител на бекташите — деде, най-старият Баба, бе минал дългия път през планините, за да е тук тази нощ. Да присъства на събитието, така очаквано от всички. Баба единствен знаеше истинските тайни, предвещани от поличбите.

И въпреки всичко нещо не беше наред.

— Това е поличба, която не разбирам — обърна се първият министър към генерал Вая в мрака на манастирската камбанария.

— Звездите ли казват нещо? — попита Вая. — Но, приятелю мой, ти сам твърдеше, че те не сочат нищо тревожно. Последвахме астрологичните ти предписания до последната подробност. Както винаги казваш, да си далновиден, значи да си със звездите, а да си против тях, това е катастрофа! Още повече — продължи генералът, — дори предсказанията ти до едно да се окажат погрешни и крепостта да бъде разрушена с всичките си съкровища и хилядите бурета барут, всички тук сме бекташи, в това число и пашата! Водачите на еничарите може да са сменени с хора на султана, но и те все още не са направили опит да ни унищожат, докато пашата държи „ключа“, за който те всички ламтят! А и не забравяй, че разполагаме и с резервен план!

— Не се боя — каза Мехмет ефенди и подаде далекогледа на генерала. — Мисля, че става нещо, но не мога да кажа какво. Нямаше експлозия. Зората всеки миг ще настъпи. А една малка клада пламти на другия бряг на езерото…

* * *

Али паша, наречен още Аслан, Лъва на Янина, крачеше по студения, настлан с плочки под на манастирските си покои. Никога през живота си не бе изпитвал такъв ужас, макар, разбира се, да не се боеше за себе си. Добре знаеше какво ще се случи с него съвсем скоро и не си правеше никакви илюзии. Отлично познаваше методите на турците от другата страна на езерото.

Ясно му беше какво предстои — неговата собствена глава щеше да бъде набучена на копие, точно като главите на двамата му клети синове, доверили се на султана. За дългото пътуване през морето щяха да я посипят със сол, после щеше да бъде занесена в Константинопол като предупреждение към другите паши, дръзнали да вдигнат глава. После щяха да я нанижат на железните остриета високо над вратите на двореца Топкапъ, Високата порта, за да разколебава неверниците, ако решат да се бунтуват.

Али паша съвсем не беше неверник, нищо че жена му беше християнка. За нея се боеше той, за нея и за малката Хаидѐ. Дори не смееше да си помисли какво ги очаква след неговата смърт. Любимата съпруга и нейната дъщеря — ето с какво щяха да го изтезават турците, дори и след смъртта.

Помнеше деня, в който срещна за първи път Василики — за този ден се разказваха много легенди. Тя бе на дванайсет — на възрастта на Хаидѐ сега. Яхнал Дервиш — гордия си албански жребец, покрит с пищни украшения, пашата бе влязъл в селото й, заобиколен от воините паликари — широкоплещести, дългокоси и сивооки мъже, облечени в пъстри бродирани аби и рунтави овчи ямурлуци, в чиито пояси бяха втъкнати кинжали и револвери с инкрустирани дръжки. Бяха тръгнали на наказателна мисия срещу селото по заповед на Високата порта.

Самият паша, тогава шейсет и четири годишен, представляваше забележителна гледка с обкования с рубини ятаган и преметнат през рамо инкрустиран със седеф и сребро мускет, подарък от император Наполеон. В този ден младата Василики го помоли да пощади нейния живот и живота на семейството й. Нима бяха минали седемнайсет години оттогава? Пашата я осинови и я доведе в Янина.

Момичето израсна в охолство в палатите му, сред дворове с мраморни фонтани, сенчести градини с чинари, портокалови дървета, нарове, лимони и смокини, в пищни покои, украсени с бродирани килими, севърски порцелан и полилеи от венецианско стъкло. Бе отгледал Василики като своя дъщеря, беше я обичал повече от собствените си деца. Когато тя навърши осемнайсет и вече носеше Хаидѐ в утробата си, пашата се ожени за нея. Никога след това не бе съжалявал за този свой избор. До днес.

Ето че вече щеше да се наложи да изрече истината.

Васия. Васия! Как бе допуснал това да се случи? Може би причината бе във възрастта му. На колко ли беше вече? Дори не можеше да си спомни. Над осемдесет? Лъвските му дни бяха свършили. Нямаше да живее повече. Това бе сигурно. Късно бе да се спаси, бе късно да спаси дори любимата си съпруга.

Имаше обаче нещо друго, нещо, което в никакъв случай не трябваше да попада в ръцете на турците, нещо с несравнима стойност. То беше по-важно от живота и смъртта. Заради него Баба бе изминал този дълъг, дълъг път.

Заради него пашата бе изпратил момчето при хамама да посрещне Хаидѐ. Младото момче на име Каури, еничарина — той беше „пемптос“, „петият“, момче на девшурмето, едно от онези християнски момчета, едно от всеки пет, събирани всяка година през последните пет века, за да попълват редиците на еничарите.

Но Каури не беше християнин. Той бе роден в исляма. Според Мехмет ефенди момчето бе част от поличбите, може би дори единственият, на когото можеха да разчитат за изпълнението на тази отчаяна и опасна мисия.

Али паша се молеше на Аллах да не са закъснели.

* * *

Силно разтревожен, Каури се молеше за същото.

Пришпори едрия черен жребец напред по тъмния езерен бряг. Хаидѐ се притискаше здраво към гърба му. Заповедта беше да я доведе на острова без шум, под прикритието на мрака.

Но младата дъщеря на пашата и уплашените й прислужнички бяха пристигнали при хамама с вестта за турските лодки, които вече гребяха през езерото, и Каури заряза всяка предпазливост. Веднага разбра, че от този миг нататък всички последни заповеди се отменят, че правилата вече са други.

Врагът напредваше бавно в старанието си да остане незабелязан — така бяха казали момичетата. Каури знаеше, че за да стигнат острова, турците трябва да гребат още почти седем километра. Той и Хаидѐ щяха да заобиколят езерото по брега до тайното място, където бе завързал малката лодка сред тръстиките. Това щеше да съкрати времето им за пътуване наполовина — напълно достатъчно.

Каури трябваше да изпревари турците и да предупреди Али паша.

* * *

На отдалечената стена на огромната манастирска кухня въглените искряха в оджака — ритуалното огнище под свещения котел на Ордена. В олтара отдясно вече горяха дванайсет свещи, а сред тях, точно в средата, пламтеше тайната свещ. Всеки, който влезеше тук тази вечер, трябваше да прескочи свещения праг и да не докосва колоните отстрани.

В средата на помещението Али паша, най-могъщият управител в Османската империя, лежеше по очи на молитвеното си килимче, проснато на студения каменен под. Пред него сред куп възглавници седеше великият Баба Шемими, посветил пашата в тайните на Ордена преди много години. Старецът бе пиримуганът, съвършеният Водач, на всички бекташи по света. Съсухреното лице на Баба, сбръчкано като изсъхнал плод, бе озарено от древна мъдрост, постигната през дългите години следване на Пътя. Говореше се, че Баба Шемими е над сто години.

Той седеше увит в дебелата си дреха сред куп възглавници и напомняше крехко, изсъхнало листо, долетяло сякаш от небето. Носеше древната Елифи Так, чалмата с дванайсет дипли, завещана на Ордена от самия Хаджи Бекташ Вели преди петстотин години. В лявата си ръка Баба държеше ритуалния жезъл от черничево дърво, увенчан с палихенк — свещения камък от дванайсет дяла. Дясната му ръка лежеше върху сведената глава на пашата.

Баба огледа стаята и всички коленичили в кръг на пода — генерал Вая, Мехмет ефенди, Василики, воините — шейхове и муриди на суфисткия Орден на бекташите. Тук бяха и техните домакини през последните седмици на малкия остров, няколко гръцки православни монаси, приятели на пашата и духовни наставници на Василики.

От едната страна бяха коленичили младият Каури и дъщерята на пашата, Хаидѐ. Тъкмо те донесоха злокобната вест, поради която самият Баба дойде на тази среща. Бяха свалили окаляните пътни наметки и както всички останали бяха изпълнили ритуалното измиване, преди да влязат в светилището и да застанат близо до светия старец.

Баба завърши благословията и вдигна ръка от главата на Али паша, който се изправи, поклони се ниско и целуна ръба на наметката на Баба. После застана до другите в кръга. Всички разбираха в колко тежка ситуация се намират. Следващите думи на Баба Шемими щяха да бъдат от изключително значение и присъстващите се напрегнаха да ги чуят.

— Nice sirlar vardir sirlardan içli. Съществуват много тайни и тайни в тайните — започна старецът.

Това беше познатото кредо на суфитите — истина, която трябваше да знае не само всеки шейх, но и всеки „муршид“^[3], да я помни при посвещението си, както и после, когато следва Пътя през „четирите порти“ на Съществуването.

Каури се питаше как някой може да мисли за някакви си тайни, когато турците всеки момент щяха да стъпят на острова. Крадешком хвърли поглед към Хаидѐ до него.

Сякаш прочел мислите на младежа, Баба се разсмя високо. Звукът бе остър и дрезгав. Всички в кръга вдигнаха изненадано поглед, но истинската изненада тепърва предстоеше — с известно усилие Баба опря черничевия жезъл сред възглавниците, надигна се и ловко се изправи на крака. Али паша скочи и посегна да подкрепи стария си учител, но бе отпратен с едно махване на ръката.

— Навярно се чудите защо става дума за тайни, когато неверници и вълци душат прага ни! — възкликна той. — Съществува само една-единствена тайна, за която трябва да говорим сега, миг преди зората да изгрее. Али паша я пази за нас дълги, дълги години и я опази добре. Точно тя е накарала пашата да дойде на този скалист остров. Заради тайната са дошли и вълците отвън. Мой дълг е да я споделя с вас и да ви обясня защо ние всички трябва да я защитаваме на всяка цена. До края на днешния ден всеки от нас ще бъде сполетян от различна съдба — някои ще се бият до смърт, други ще бъдат заловени от турците и ще ги постигне участ, по-лоша от смъртта. В тази стая има само един човек, който може да спаси нашата тайна. Благодарение на младия боец Каури момичето пристигна тъкмо навреме.

С усмивка Баба кимна към Хаидѐ, а останалите се обърнаха и впериха очи в нея. Гледаха я всички, освен майка й. Тя се бе взряла в Али паша, а на лицето й се четеше смесица от любов, тревога и страх.

— Длъжен съм да ви кажа нещо — продължи Баба Шемими. — Тайна, която се пази и се предава от поколение на поколение в продължение на векове. Аз съм последният от дълга редица водачи, посвещавали последователите си в тази тайна. Принуден съм сега да разкажа историята й ясно и с малко думи, но трябва да успея да я разкажа, преди да нахълтат убийците на султана. Всички вие трябва да проумеете стойността на това, за което се борим, както и да разберете защо е толкова важно да го опазим, дори с цената на живота си.

— Всички знаете онзи ред от хадисите^[4] на пророка Мохамед — продължи старецът, — всеизвестните думи, издълбани над входа на всяко светилище на бекташите, думи, приписвани на самия Аллах:

Аз бях Скрито Съкровище и исках да ме намерят, затова сътворих Творение, чрез което да бъда познат…

— Историята, която ще ви разкажа, е за едно друго скрито съкровище с върховна ценност, но криещо страшна опасност. Съкровище, търсено в продължение на хиляда години. През това време само духовните водачи знаели произхода му и истинското значение, скрито в него. Сега ще споделя с вас всичко това.

Присъстващите закимаха. Разбираха значението на посланието, което Баба щеше да им предаде, важността на самия факт на присъствието на светия старец тук. Никой не продума, Баба свали от главата си Елифи Так, постави я на възглавниците и хвърли дългата си наметка от овча кожа. Застана пред тях, облечен само в простия си вълнен кафтан. Опрян на черничевия жезъл, Баба започна своя разказ…

Разказът на духовния водач

През година 138-ма от Егира — 755 г. по християнския календар — в град Куфа, близо до Багдад, живеел великият суфистки математик и учен Ал-Джабир ибн Хайан от Хурасан.

Написал множество научни трактати, сред които и „Книги на равновесието“ — труд, заради който нарекли Джабир „баща на ислямската алхимия“.

Малко хора знаят, че Джабир бил последовател на един друг учен, живеещ в Куфа — Джафар ал-Садик, шести имам на шиитския клон на исляма след смъртта на Пророка и пряк наследник на Мохамед по линията на Фатима, дъщерята на Пророка.

По онова време шиитите не приемали владичеството на халифите за законно. Не го приемат и днес. Халифите оформили сунитския клон на исляма — към него принадлежат приятелите, поддръжниците и непреките роднини на Пророка, които нямат кръвна връзка с него.

Стотици години след смъртта на Пророка Куфа продължавал да бъде гнездо на размирици и бунт срещу властта на двете последователни сунитски династии, завладели междувременно половината свят.

Независимо че халифите в близката столица Багдад били до един сунити, Ал-Джабир открито и безстрашно — или по-скоро от глупост, както твърдели някои — посветил мистическия си алхимичен трактат „Книги на равновесието“ на своя известен учител — шестия имам Джафар ал-Садик. Джабир отишъл още по-далеч. В посвещението към трактата заявил, че е само посредник на мъдростта на Ал-Садик и че от него, от своя учител, е получил цялата тавил — науката на духовната херменевтика, позволяваща символично тълкуване на скритите смисли на Корана.

Само това признание било достатъчно да унищожи Джабир в очите на силните на деня тогава, до един вярващи сунити. Десет години по-късно обаче, през 765 г. след Христа, се случило нещо дори още по-опасно — шестият имам Ал-Садик починал. Джабир, като известен учен, бил повикан в двора в Багдад да приеме длъжността главен аптекар. Той запазил тази длъжност първо при халифа Ал-Мансур, а после при неговите наследници Ал-Махди и Харун ал-Рашид, прочул се с ролята си в „Хиляда и една нощ“.

Властта на сунитския халифат била известна с това, че издирвала, арестувала и унищожавала всички текстове, съдържащи и намек за това, че би могло да съществува някакво друго тълкуване на свещения закон или някаква друга различна посока, в която да поеме интерпретацията на значението на думите на Пророка и на записаното в Корана.

С пристигането си в Багдад Ал-Джабир ибн Хайан, като учен и суфит, заживял в страх, че след смъртта му е възможно неговото тайно знание да изчезне, след като вече няма да има кой да го пази и предава на бъдните поколения. Трябвало бързо да намери сигурен начин, по който да предаде древната мъдрост на бъдещето, да й придаде такава форма, че да не може нито да бъде лесно разчетена от непосветени, нито да бъде унищожена от тях.

Скоро великият учен попаднал точно на такава възможност, каквато му била необходима — това станало по много необичаен и неочакван начин.

Халифът Ал-Мансур обичал да прекарва свободното си време в игра на шах. Била донесена от арабите по време на завладяването на Персия от исляма век по-рано.

Ал-Мансур заповядал на своя велик алхимик да създаде фигури, като използва за изработката им уникални метали и сплави, резултат единствено на тайните на алхимията, а след това да инкрустира и вплете в тях скъпоценни камъни и символи, разбираеми за посветените в алхимията.

Заповедта дошла като дар свише за Ал-Джабир, сякаш самият архангел Гавраил му я изпратил. Тя давала възможност на учения, от една страна, да изпълни нареждането на своя господар, а от друга — да предаде на бъдещето своята древна и забранена мъдрост под самия нос на халифата.

За изработката на шаха били необходими десет години и участието на десетки майстори занаятчии. Той бил завършен и представен на халифа в дните на байрама през година 158-ма от Егира, или през 775 г. след Христа. Десет години след смъртта на имама, вдъхновил тайните, заключени в него.

Шахът бил великолепен. Квадратите на дъската с размери метър на метър, инкрустирани със скъпоценни камъни, някои с големината на яйце на пъдпъдък, искряли от чисто сребро и злато. Всички в двора на Абасидите в Багдад били възхитени от това чудо. Но никой не знаел, че придворният алхимик е закодирал в шаха велика тайна — тайна, която се пази и до днес.

Част от нея са свещените числа 32 и 28.

Трийсет и две е броят на буквите в персийската азбука — тях Ал-Джабир въплътил в трийсет и двете златни и сребърни фигури на шаха.

Числото двайсет и осем, броят на буквите в арабската азбука, било записано чрез код, издълбан върху всеки един от двайсет и осемте квадрата, образуващи най-външния ръб на шахматната дъска. Това били два от многото ключове, използвани от бащата на алхимията, за да предаде мъдростта си на посветените от всички бъдни епохи. Всеки ключ разкодирал само част от общата велика тайна.

Ал-Джабир дал име на своето великолепно творение — нарекъл го Шаха на Тарик’ат, ключа към тайния Път.

* * *

Баба изглеждаше изтощен към края на своя разказ, но остана прав.

— Фигурите, за които ви разказвам, съществуват и днес. Халифът Ал-Мансур скоро разбрал, че крият тайнствена сила, тъй като около тях се разразили доста битки — дори в самия двор на Абасидите в Багдад. През следващите двайсет години шахът няколко пъти сменял собствениците си, но това е друга история, при това много по-дълга. Най-после тайната му била сигурно защитена — лежала заровена в продължение на хиляда години. До наши дни.

Преди трийсет години, в зората на Френската революция, шахът напуснал скривалището си в Баските Пиренеи. Днес фигурите му са разпръснати по света и тайните са изложени на опасност. Деца мои, наша задача е да върнем този велик шедьовър на мъдростта на онези, за които е бил предназначен и към които са адресирани тайните му. Шахът е бил изработен за нас, суфитите, и ние единствени сме пазителите на светлината му.

Али паша се изправи и помогна на светия старец да седне отново сред възглавниците.

— Баба каза думата си, но е вече изтощен — обърна се пашата към останалите. После протегна ръце към малката Хаидѐ и седналия до нея Каури. Двамата младежи приближиха и застанаха пред Баба, който им направи знак да коленичат. После духна леко три пъти над главите им. Това беше üfürük cülük — благословията на дъха.

— По времето на Джабир — подхвана отново старецът — онези, които се занимавали с алхимия, наричали себе си Мехове или Въглищари, тъй като и мехът, и въглищата са част от тайното им свещено изкуство. Много от днешните наши свещени думи идват тъкмо от алхимията. Изпращаме вас двамата да поемете по таен път. Трябва да стигнете при наши приятели в една чужда страна — те също наричат себе си Въглищари. В момента обаче времето е от първостепенна важност. Трябва да отнесете със себе си нещо безценно, нещо, което Али паша пази вече трийсет години…

От заключените стаи на горния етаж на манастира се чуха викове и той замълча. Генерал Вая и останалите воини се хвърлиха към вратата.

— Виждам, че времето ни вече е изтекло — продължи той.

Пашата бързо бръкна в робата си и подаде на Баба нещо, което приличаше на голяма, тежка буца черни въглища. Той пък го подаде на Хаидѐ, но думите му бяха насочени към Каури, младия му възпитаник:

— Под тази сграда съществува подземен проход, който ще ви изведе близо до твоята лодка. Може да ви видят, но вие сте деца, едва ли ще ви задържат. Ще прекосите планините по таен път и ще стигнете морето, където ви чака кораб. Ще продължите с него на север според инструкциите, които ще ви дам — ще търсите мъж, който ще ви свърже с онези, които ще осигурят вашата защита. Този мъж от много години познава пашата и ще ви повярва, стига да му кажете паролата, която той единствен може да разбере.

— И каква е тя? — нетърпеливо попита Каури, разтревожен от блъскането и звуците от цепещо се дърво, които продължаваха да ехтят от горния етаж.

Но пашата го прекъсна. Беше прегърнал успокоително Василики през раменете. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Хаидѐ трябва да разкрие на този мъж коя е — рече Али паша.

— Коя съм аз ли? — Хаидѐ погледна объркано родителите си.

С изкривено от болка лице взе ръцете на дъщеря си в своите.

Момичето продължаваше да стиска буцата въглища.

— Дете мое — промълви Василики, — всички пазихме тази тайна в продължение на много години, но сега, както Баба вече каза, тя е нашата единствена надежда. Твоята единствена надежда.

Последните думи сякаш я задавиха и тя замълча, неспособна да продължи. Пашата отново се намеси:

— Мила моя, Васия иска да каже, че аз не съм твоят истински баща. — Той видя ужаса, изписан на лицето на Хаидѐ, и бързо добави: — Ожених се за майка ти, защото много я обичах, почти като своя дъщеря, тъй като съм много по-стар от нея. Когато се оженихме, Васия вече очакваше раждането ти. Твоят баща е друг мъж. За него тогава беше невъзможно да се ожени за нея, невъзможно е и сега. Познавам този мъж. Обичам го и му вярвам, майка ти и Баба също го обичат и му вярват. Това беше тайна, която всички ние се бяхме уговорили да пазим до деня, в който стане наложително да я разкрием.

Каури стисна ръката на Хаидѐ, защото тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Твоят баща е човек, който притежава богатство и власт — продължи пашата. — Той ще защити теб, ще защити и това, което носиш, когато му го покажеш.

Хаидѐ усещаше как в нея се борят десетки противоречиви чувства. Пашата не е неин баща? Как е възможно? Искаше й се да пищи, да си скубе косата, да плаче, но майка й, по чиито страни се стичаха сълзи, наведена над ръцете й, поклати утвърдително глава.

— Пашата е прав. Трябва да вървиш — каза Василики на дъщеря си. — Животът ти е в опасност, ако продължаваш да се бавиш. Рисковано е с теб да тръгне някой друг освен момчето.

— Но кой е моят баща? Къде е той? Какъв е този предмет, който му носим? — Внезапният прилив на гняв помогна на Хаидѐ да събере сили.

— Баща ти е прочут английски лорд — промълви Василики. — Познавам го добре и го обичам. Живя с нас в Янина в годината, преди ти да се родиш.

Тя не можеше да продължи. Следващите думи бяха отново на пашата:

— Както каза Баба, той е приятел и има връзка с други наши приятели. Живее във Венеция, до Канале Гранде. С кораб ще стигнете при него за няколко дни. Лесно ще намерите неговото палацо. Името му е Джордж Гордън, лорд Байрон. Ще му занесеш предмета, който в момента държиш, и той ще го защитава с живота си, ако се наложи. Вътре в този въглен е скрита най-ценната фигура от древния шах на Тарик’ат, създаден от Ал-Джабир ибн Хайам. Тази фигура е същинският ключ към тайния Път. Днес тя е известна като Черната царица.