Катрин Невил
Пожарът (1)

Краят на Играта

„Единствената цел в играта на шах е да докажеш превъзходството си над противника. А най-значимото, най-пълното превъзходство е превъзходството на ума.

Искам да кажа, че противникът трябва да бъде унищожен. Унищожен напълно.“

Гросмайстор Гари Каспаров, световен шампион по шах

Манастирски комплекс в Загорск, Русия

Есента на 1993 г.

Соларин здраво стискаше ръката на дъщеря си. Чуваше как снегът скърца под ботушите им и следеше с поглед сребристите облачета, образувани от дъха им. Вървяха през оградения от непревземаеми стени парк на Троицко-Сергиевата лавра в Загорск: величествен манастир, посветен на Светата Троица и основан от Сергий Радонежски, светеца покровител на Русия. За да се защитят от внезапната яростна атака на зимата и пронизващия до костите леден вятър, извил се малко преждевременно посред циганското лято, бащата и дъщерята бяха плътно загърнати в най-дебелите си дрехи — вълнени шалове и ръкавици, кожени шапки, зимни палта.

Защо ли беше довел момиченцето в Русия, в страната, която пазеше всички горчиви спомени от миналото му? Още като дете, по време на Сталиновия режим, бе станал свидетел на избиването на цялото си семейство в дълбокия мрак на една-единствена нощ. Беше оцелял след жестоката дисциплина в грузинското сиропиталище, издържа дългите мрачни години в Двореца на пионерите само защото там бяха разбрали, че момчето Александър Соларин е блестящ шахматист.

Кат дълго го моли да не тръгва, да не рискува да води със себе си и дъщеря им. В Русия е опасно, бе настоявала тя, самият Соларин не беше стъпвал в родината си от двайсет години. Всъщност съпругата му не се боеше от Русия. Боеше се от играта. Играта, която струва и на двама им толкова скъпо. Същата тази игра на няколко пъти почти успя да разруши живота им.

Соларин бе тук за турнир по шахмат и предстоеше най-важната, решителната партия в едноседмичното състезание. Мрачно предчувствие сви сърцето му, когато научи, че мястото, където тя щеше да се проведе, е променено и са определили това да стане далеч от столицата.

В Загорск, града който все още носеше името от съветско време, нищо че в него се намираше най-старата от всички лаври. Грандиозните манастири крепости, построени околовръст някогашната столица Москва, бяха бранили града в продължение на шестстотин години, още от Средновековието, когато русите с благословията на свети Сергий бяха отблъснали татарските орди. Днес те бяха по-заможни и могъщи от всякога: музеите и църквите бяха пълни с редки икони и скъпоценна утвар, хранилищата преливаха от злато. Независимо от богатството си, или може би тъкмо заради него, руската православна църква, изглежда, имаше много врагове.

Само преди две години мрачната и сива съветска империя бе рухнала — две години гласност, перестройка и смут. Но руската православна църква сякаш се бе възродила, издигна се като феникс от пепелта. Всички говореха само за богоискателството, за търсенето на Бога. Средновековен лозунг. Катедралите, църквите и базиликите около Москва възкръснаха за нов живот, засипани с пари, те бяха бързо реставрирани.

Дори тук, на шейсет километра от столицата, в отдалечения Сергиев посад, огромният парк на манастира представляваше море от подновени сгради, чиито кули и подобни на луковици куполи блестяха като ярки разноцветни скъпоценности — сини, червени и зелени, обсипани със златни звезди. Сякаш напрежението на седемдесет и пет годишното потисничество, помисли си Соларин, не можеше да бъде удържано повече и е избухнало сред конфети в пламтящи цветове. Но шахматистът знаеше, че зад стените на тези твърдини все още властва силата на мрака.

Мъжът добре познаваше мрака, нищо че напоследък бе сменил формата си. И доказателство за това бяха охранителите, накацали през няколко метра по обградените с парапети покриви на църквите и по ръба на парковата стена. Всички те носеха черни кожени якета, издути под мишниците от препасаните отдолу оръжия, и огледални слънчеви очила. В ръцете си стискаха радиостанции. Мъжете от тази порода винаги си остават едни и същи, независимо от смяната на режима. Точно като вечно живото КГБ, придружавало неотлъчно Соларин в дните, когато той беше един от най-успешните съветски гросмайстори.

Но шахматистът знаеше, че мъжете тук са от омразните на всички тайни служби, принадлежащи на известната в цяла Русия Московска монашеска мафия. Говореше се, че руската църква е встъпила в неблагочестив съюз с недоволните от новото управление членове на КГБ, на Червената армия и на други „националистически“ групи. Тъкмо това караше Соларин да изтръпва — днешната среща бе организирана от монасите в Загорск.

Минаха край църквата „Свети Дух“ и се отправиха през открития двор към Енорийския съвет, където всеки момент щеше да започне партията. Соларин сведе поглед към дъщеря си Александра — малката Екси. Мъничките й пръсти стискаха здраво ръката му. Тя му се усмихна в отговор, зелените й очи блестяха уверено и сърцето на бащата се сви от болка при вида на хубавото й личице. Всеки път се изумяваше от факта, че двамата с Кат бяха създали нещо толкова красиво.

Соларин не знаеше що е страх — истински страх — до деня, в който се роди това дете. Сега той се мъчеше да не мисли за приличащите на гангстери въоръжени охранители, които се взираха в тях от върха на всяка стена. Наясно беше, че влиза заедно с дъщеря си в леговището на звяра, и от тази мисъл му прилошаваше, но също така знаеше, че крачката бе неизбежна.

Шахът беше всичко за дъщеря му. Отнемеха ли й играта, тя щеше да е като риба на сухо. Може би Соларин също носеше вина, а може би тази любов бе кодирана в гените й. Всички останали се бяха обявили срещу участието в руския турнир — най-вече майка й, но шахматистът знаеше, че това със сигурност е най-важното състезание в живота на Екси до този момент.

През цялата седмица на турнира, седмица на безкраен студ, сняг и киша, на ужасна храна — черен хляб, черен чай и овесена каша, — дъщеря му бе останала непоколебима. Сякаш не забелязваше нищо извън шахматната дъска. Цяла седмица бе играла като млад стахановец, печелеше партия след партия и трупаше точките, подобно на зидар, който реди една върху друга тухлите. Бе загубила само една среща. Двамата със Соларин знаеха, че не може да си позволи да загуби още една.

Не можеше да не я доведе. На този турнир, и в тази последна партия тук, в Загорск, щеше да се реши бъдещето на дъщеря му. Защото и двамата знаеха, че една победа днес щеше да превърне едва дванайсетгодишната Александра Соларина — Екси, в най-младия гросмайстор в историята на шаха.

Момиченцето дръпна баща си за ръката и свали шала от устата си:

— Не се тревожи, татко. Този път ще го победя.

* * *

Тя имаше предвид Вартан Азов, младия украинец, който правеше чудеса в шаха. Само с година по-голям от Екси, той бе единственият участник в турнира, който я бе побеждавал досега. Всъщност в онази игра не той беше победил. Екси сама бе загубила.

Започна фаталната партия срещу младия Азов с индийска защита на царя — Соларин знаеше, че тя й беше една от любимите, защото даваше възможност на доблестния черен кон да изскочи пред останалите фигури (по начин, показан от баща й — неин учител и треньор) и да овладее партията. После Екси дръзко бе жертвала царицата си — ход, след който публиката зашумя — и по този начин бе установила контрол над центъра на дъската. По всичко изглеждаше, че малкият безстрашен и опасен воин, доведен от Соларин, щеше да стисне Азов в смъртоносна прегръдка и с пирова победа да го повлече със себе си в пропастта. Но не било писано.

Състоянието си имаше собствено име — Amaurosis Scacchistica. Шахматна слепота. Всеки шахматист го изпитва в кариерата си. Обикновено го наричаха „груба грешка“ — невъзможност да забележиш очевидна опасност. На самия Соларин това се бе случвало веднъж, когато бе съвсем млад. Доколкото си спомняше, чувството напомняше свободно падане в кладенец — премяташ се и не знаеш къде е горе и къде — долу.

До този момент шахматната слепота бе сполитала Екси само веднъж. Соларин обаче знаеше, че момиченцето не може да си позволи да допусне подобна грешка за втори път. Днес това просто не биваше да се случва.

* * *

Малко преди Енорийския съвет баща и дъщеря неочаквано се натъкнаха на човешка стена: дълга редица от жени и старици в овехтели горни дрехи чакаха на опашка в снега поредната безкрайна църковна служба в костницата на всеизвестния „Троицки събор“ — черквата на самия Сергий, посветена на Светата Троица, в която днес се пазеха мощите на светеца. Петдесет-шейсет жени, очевидно много бедни, се кръстеха ревностно по типичния за православието начин, сякаш завладени от общ религиозен екстаз, впили погледи в иконата на Христос Спасител на външната стена на черквата.

Стенещите и молещи се в снега жени бяха препятствие, точно толкова непробиваемо, колкото и редиците на охранителите по покривите. С навиците си от съветско време, жените отказаха да отстъпят или да пропуснат някого да мине през групата им.

Соларин ускори крачка, за да заобиколи жените, а над главите им и точно до Енорийския съвет и Съкровищницата, закъдето се бяха запътили с Екси, зърна Музея по изкуствата. На фасадата бе окачен пъстър плакат с рисунка и изписани на ръка букви, които на руски и английски обявяваха:

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ СЪВЕТСКО ПАЛЕХ ИЗКУСТВО

„Палех“ бяха онези лакирани рисунки, които най-често изобразяваха сцени от народни приказки или пък някоя друга „селска“ тема. От дълго време палехът беше единственото останало от едно време изкуство, единственото „суеверно“ изкуство, допуснато от комунистическия режим. Палехът украсяваше всичко в Русия — от миниатюрни картонени кутийки до стените на Двореца на пионерите, където Соларин и още петдесетина други момчета бяха упражнявали шахматните си умения в продължение на дванайсет години. През този период младият Александър не бе имал достъп нито до книги, нито до анимация или някакви други филми. Палех картините бяха единственият му досег със света на фантазиите.

Той добре познаваше рисунката на плаката, тя беше широко известна. Соларин внимателно я разглеждаше, докато с Екси заобикаляха редицата страстно молещи се жени.

Тя бе илюстрация към най-популярната руска народна приказка — историята за Жар-птица. Нейните многобройни варианти бяха вдъхновявали велики произведения на изобразителното изкуство, на музиката и литературата, както и велики творци — от Пушкин до Стравински. Рисунката на плаката представяше момента, в който княз Иван, скрит през нощта в градината на своя баща — царя, най-после вижда бляскавата птица, която изяжда бащините му златни ябълки, и опитва да я улови. Жар-птица отлита, но едно от великолепните й пера остава в ръката на Иван.

Известната рисунка бе дело на Александър Котухин и някога бе окачена и в Двореца на пионерите. Котухин принадлежеше към първото поколение палех художници от 30-те години на XX век и се говореше, че сред символичните изображения в картините му са кодирани тайни послания, недостъпни за държавните цензори, но ясно видими за неграмотните селяни. Соларин се зачуди какво ли е посланието в тази десетилетна рисунка, какво ли означава и за кого ли е предназначено.

Най-после двамата наближиха края на редицата чакащи жени, завиха и се насочиха отново към Енорийския съвет. В този момент старица във вехта и провлачена плетена дреха и с тенекиена кофа в ръка излезе от опашката и забързано мина край тях, като продължаваше трескаво да се кръсти. Блъсна се в Екси, извини се с дълбок поклон и продължи нататък през парка.

Вече беше отминала, когато Соларин усети, че момиченцето отново дърпа ръката му. Хвърли поглед надолу и видя как дъщеря му извади от джоба си малка релефна картичка — навярно билет или пропуск за палех изложбата, тъй като отгоре й беше нарисувана същата картинка като на големия плакат.

— Откъде я взе? — попита Соларин, макар че в миг го обхвана опасението, че сам знае отговора на въпроса си. Вдигна очи, за да потърси старицата, но тя вече бе изчезнала някъде в парка.

— Онази жена я пъхна в джоба ми — отвърна Екси.

Соларин погледна отново към нея, детето обърна пропуска от обратната страна и в този миг баща й посегна и го грабна. На гърба на картичката беше залепена малка картинка на летяща птица, заградена в ислямска осмолъчна звезда. До нея бяха отпечатани три думи на руски.

Соларин ги прочете и почувства как кръвта му започва да пулсира трескаво в слепоочията. Погледна бързо в посоката, в която се бе отдалечила старицата, но тя вече не се виждаше никъде. В този миг зърна нещо да проблясва в далечния край на парка — жената бе изникнала отново от една малка горичка и след миг щеше да се скрие зад ъгъла на Царските покои. Намираше се на разстояние от около сто крачки.

Точно преди да изчезне, тя хвърли поглед през рамо и се взря в Соларин. Той вече се канеше да я последва, но спря втрещен. Дори от толкова далеч отлично различи светлосините й очи, кичура сребристоруса коса, измъкнал се изпод шала. Това не бе някаква старица, а жена, надарена с поразителна красота и обвита в тайнственост.

Нещо повече. Соларин познаваше това лице. Лице, което бе смятал, че никога вече няма да види.

Миг по-късно жената изчезна.

— Не е възможно! — чу се мъжът да казва.

Нима подобно нещо можеше да се случи? Хората не се връщат от света на мъртвите. А дори да се върнат, надали изглеждат така, както са изглеждали преди петдесет години.

— Познаваш ли тази жена, татко? — попита Екси едва чуто. Соларин се отпусна на едно коляно в снега, прегърна дъщеря си и зарови лице в шала й. Плачеше му се.

— За миг ми се стори позната — отвърна той. — Но със сигурност съм се заблудил.

Притисна детето до гърдите си. През всичките тези години никога не бе лъгал дъщеря си. До днес. Но какво друго можеше да й отговори?

— А какво пише на картичката? — прошепна Екси в ухото му. — Тази с нарисуваната птица?

— Първата дума е опасно — промълви Соларин, като се опитваше да се овладее.

За бога, що за мисъл му бе влязла в главата? Това беше просто халюцинация след дългата седмица лоша храна и ужасен студ. Трябва да се стегне. Изправи се и стисна рамото на дъщеря си.

— Но тук ще стане опасно единствено ако ти забравиш какво съм те учил!

Той й се усмихна, но Екси не отвърна на усмивката му.

— А другите две думи? — попита тя.

— Беречься пожар — прочете Соларин. — Мисля, че просто става дума за Жар-птицата, за феникса, който е нарисуван тук.

Шахматистът замълча и погледна детето.

— На английски това означава „Пази се от пожара“.

После пое дълбоко дъх.

— Хайде да влизаме — подкани я той. — Време е да понатупаш този украински аматьор!

* * *

В мига, в който двамата влязоха в Енорийския съвет на Сергиево-Троицката лавра, Соларин разбра, че нещо не е наред. Стените бяха ледени и влажни, потискащи като всичко останало, случило се през тази седмица. Замисли се отново за посланието на жената в парка. Какво ли означаваше?

Тарас Петросян, организатор на турнира, елегантният новобогаташ, облечен в скъп италиански костюм, тъкмо подаваше дебела пачка рубли на един кльощав монах, стиснал грамадна халка с множество ключове. Той току-що бе отключил помещението заради срещата и сега получаваше бакшиш за това. Говореше се, че Петросян е натрупал състоянието си от незаконни сделки с луксозните ресторанти и нощни клубове, които притежаваше. На разговорен руски това се наричаше „блатные связы“. Връзки в криминалните среди.

Въоръжените главорези вече бяха тук — сновяха и се пъхаха навсякъде, твърде явно се притискаха към стените, и то не само за да се предпазят от студа. Освен всичко друго Енорийският съвет, тази ниска, четвъртита и скромна сграда, служеше и за съкровищница на манастирския комплекс.

Изобилието от средновековно църковно злато и скъпоценности беше изложено в яркоосветени стъклени музейни шкафове, пръснати из помещението. Соларин помисли, че ще е доста трудно да се съсредоточат върху шаха с всичкия този ослепителен блясък наоколо. Но ето го и младия Вартан Азов — седеше вече до шахматната дъска, а големите му тъмни очи не слизаха от новодошлите. Екси остави баща си и отиде да го поздрави. Не за първи път на Соларин му се прииска дъщеря му да цапардоса този арогантен хлапак с дъската.

Съобщението не излизаше от главата му. Какво ли искаше да им каже онази жена? Опасно? Пази се от пожара? А и това лице, което той никога не можеше да забрави, лицето от мрачните му сънища, от най-ужасните му кошмари…

Тогава я видя. В стъклената витрина в другия край на помещението.

Като в сън Соларин прекоси Енорийския съвет и се изправи над витрината с втренчен поглед.

Вътре лежеше фигура, която Соларин също смяташе, че никога вече няма да види. Очите му гледаха нещо невъзможно и точно толкова опасно, колкото и лицето на жената, мярнало се отвън в парка. Нещо, което беше отдавна погребано. Отдавна и много далеч оттук. Но въпреки всичко, ето отново бе пред него.

То представляваше тежка фигура, изработена от чисто злато и инкрустирана със скъпоценни камъни. Изобразяваше жена, облечена в дълга роба и седнала в малък павилион, чиито завеси бяха дръпнати встрани.

— Черната царица — прошепна нечий глас до Соларин.

Шахматистът се извърна и срещна тъмните очи и непокорната коса на Вартан Азов.

— Открита е наскоро — продължи момчето, — в подземията на Ермитажа в Санкт Петербург, заедно със съкровищата на Троя, открити от Шлиман. Казват, че някога принадлежала на Карл Велики, но била скрита дълго, чак до Френската революция. След това навярно е попаднала в ръцете на императрица Екатерина Велика. Днес я излагат за първи път. — След кратко мълчание момчето добави: — Донесли са я тук специално за нашата среща.

Ужас заслепи Соларин. Вече не чуваше нищо. С Екси трябваше да си тръгнат веднага. Защото тази фигура беше тяхна, най-важната от всички фигури, които бяха събрали и заровили. Как се бе появила в Русия, след като я бяха закопали преди двайсет години на хиляди километри оттук?

Опасно, пази се от пожара? Соларин просто трябваше да се махне веднага, да излезе на чист въздух, да вземе Екси и да замине още сега, а играта да върви по дяволите. Кат е била права, просто той не бе съумял да види цялата картина, да види дъската зад фигурите.

Шахматистът кимна учтиво на Вартан Азов и прекоси помещението обратно с няколко бързи крачки. Хвана Екси за ръка и се отправи към вратата.

— Татко — объркано възкликна момиченцето, — къде отиваме?

— Да се видим с онази жена — отвърна той загадъчно. — С жената, която ти даде картичката.

— Ами партията?

Екси щеше да загуби служебно, ако не беше на мястото си, когато включеха часовниците. Щеше да загуби всичко, за което двамата бяха работили толкова упорито и толкова дълго. Но Соларин трябваше да разбере. Стиснал ръката й, той излезе навън.

От най-горното стъпало пред Енорийския съвет видя жената в противоположния край на парка. Стоеше до портите и се взираше в Соларин с любов и разбиране. Прав беше, наистина я бе познал. Но в същия миг изразът й се промени и на лицето й се изписа страх. Тя вдигна очи към покрива.

Той проследи погледа й и видя охранителя, стъпил високо горе, насочил оръжието си. Без да мисли, шахматистът бутна Екси зад себе си, за да я прикрие с тяло, и отново впери поглед в жената.

— Майко — извика той.

След миг в главата му избухнаха пламъците.