Катрин Невил
Пожарът (30)

Пепелищата

„Пепел е онуй, което в мен бе огън, и поетът в гръдта ми умря, днес просто почитам онова, което обичах, а сърцето ми, като косите, посивя.“

Лорд Байрон, „На графинята на Блесингтън“

„По-добре бе да умреш, правейки нещо, отколкото без да правиш каквото и да било.“

Лорд Байрон

Мисолонги, Гърция

18 април 1824 г., Великден

Валеше. Валеше вече дни наред. Сякаш никога нямаше да спре.

Вятърът сироко нахлу от Африка преди две седмици и връхлетя градчето с яростта на отвързан звяр, дерейки сякаш с нокти ниските каменни къщи край брега, и посипваше плажа с грозни отломки.

В дома на Капсали, където бяха разквартирувани англичаните и другите чужденци, цареше пълна тишина, точно както бяха наредили докторите Бруно и Милиджън. Дори канонадата, с която гърците традиционно отбелязваха Великден, бе изнесена с помощта на военните извън стените на града, а на местните жители бе внушено да я последват независимо от лошото време.

Единственият звук, който се чуваше в пустата къща, бе лудешкото виене на неотслабващата буря.

Байрон лежеше завит на турския диван на най-горния етаж. Огромният му нюфаундленд Лайън се бе проснал безмълвно до канапето, с отпусната между лапите глава. Камериерът Флечър също стоеше тихо в другия ъгъл на стаята и наливаше вода във вечната гарафа с бренди, за да разреди силното питие.

Байрон внимателно разглеждаше стените и тавана на дневната, в която лежеше. Беше я обзавел сам при пристигането си с оръжия от собствения си арсенал… Кога беше това, май нямаше и три месеца? Окачените мечове, пистолети, турски ятагани, пушки — обикновени и широкоцевни, щикове и шлемове винаги впечатляваха буйната и опасна група лични охранители на Байрон — до един сулиоти, гърци от Епир. Впечатляваше ги до момента, в който лордът най-после се разплати с тези вдъхващи страх хулигани и ги изпрати напред на фронта.

Сега, докато вятърът блъскаше капаците отвън, на Байрон му се искаше пак да има сили да стане, да прекоси стаята и да отвори прозорците, за да срещне яростта на бурята. Беше един от редките моменти, в които съзнанието му се проясняваше.

По-добре да умреш в обятията на дивата природна стихия, смяташе той, отколкото искрата на живота ти бавно да гасне при непрестанно прилагане на пластири и пиявици. Поне бе направил всичко възможно да се противопостави на тези непрестанни кръвопускания. Никога не бе могъл да понася загубата на кръв. Скалпелът е погубил живота на много повече хора, отколкото копието — все повтаряше това на онзи некадърен глупак доктор Бруно.

Лука Вайа, личният лекар на гръцкия управител Маврокордато, успя да надвие бурята и да стигне до бреговете на Мисолонги едва вчера, а Байрон страдаше от мъките на треската и тръпките вече повече седмица — от девети април, деня на пътуването, когато гневът на природата го настигна и той за първи път се разболя.

В крайна сметка касапинът Бруно наложи своето — отваряше вените на лорда отново и отново, източвайки все повече и повече кръв. Господи! Този човек бе по-опасен от вампир!

Миг след миг животът изтичаше от Байрон, но той все още имаше сили да осъзнае, че повечето време през последните няколко дни се бе намирал в състояние на делириум. Разумът му бе достатъчно трезв и той разбираше, че болестта му не бе просто резултат от студа и влагата.

По всяка вероятност това бе същата „болест“, от която бе умрял Пърси Шели.

Някой старателно и методично убиваше Байрон.

Лордът отлично разбираше, че ако не действа бързо, ако не разкаже всичко, което знае, на единствения човек, който трябваше да получи тази информация и на когото можеше да се довери, скоро щеше да е твърде късно. Тогава всичко със сигурност щеше да бъде загубено.

Камериерът Флечър вече се бе изправил до дивана с бутилка разреден коняк в ръце — единственото лекарство, което носеше облекчение на господаря му.

Флечър. От гледна точка на последните събития камериерът май се бе оказал прав. Той отдавна бе дал да се разбере с каква неохота придружава господаря си в Гърция, бе се опитвал да убеди Байрон да премисли дали каузата на гръцката независимост, на която лордът се бе посветил, няма по-скоро да спечели, ако Байрон просто осигурява финансова помощ на патриотите бунтовници, без лично да присъства и да се намесва. Двамата и преди бяха виждали Мисолонги. Преди тринайсет години, точно след гостуването у Али паша.

После, преди девет дни, когато Байрон за първи път се бе разболял от своята тайнствена нелечима болест, обикновено коравият стоик Флечър просто бе рухнал. Слугите, войниците, докторите — всички те му говореха на различни езици.

— Като при Вавилонската кула! — бе изкрещял Флечър, скубейки коси от гняв. За да получи за пациента купичка овесена каша с едно яйце вътре, трябваше да се превежда три пъти.

Но, слава на бога, Флечър бе до него и двамата бяха оставени най-после сами. Сега верният камериер щеше да бъде изпратен на последната си мисия. Независимо дали му допада.

Байрон докосна ръката на Флечър.

— Още бренди, сър? — попита той, а изражението му бе толкова мрачно и изпълнено с болка, че Байрон щеше да се разсмее, ако това не изискваше толкова много усилия.

Лордът помръдна устни, а камериерът наведе ухото си до него.

— Дъщеря ми — прошепна Байрон.

В същия миг съжали, че е изрекъл тази дума.

— Искате да ми продиктувате лично писмо до лейди Байрон и малката Ада в Лондон ли, сър? — попита Флечър, изпълнен с очакване да чуе най-лошото.

Това можеше да бъде само последното желание на един умиращ. Всички знаеха, че Байрон ненавижда жена си и й праща само официални писма, на които тя рядко отговаря.

Но лордът леко поклати глава, отпусната сред възглавниците.

Знаеше, че камериерът ще го разбере, защото двамата бяха заедно вече толкова години, бяха минали през толкова премеждия. Флечър единствен знаеше за истинските отношения между Байрон и момичето и нямаше да разкрие на никого последната молба на лорда.

— Доведи ми Хаидѐ — каза Байрон. — И момчето.

* * *

Болка прониза Хаидѐ, когато видя баща си на легло, толкова блед и изпит. Вехне, бе ги предупредил Флечър, преди да влязат, по-слаб е и от новоизлюпено пиле.

Тя и Каури се бяха изправили пред натрупания с възглавници турски диван и Хаидѐ почувства, че ще се разплаче. Вече бе загубила Али паша — мъж, когото цял живот бе имала за свой баща. А ето че сега онзи баща, когото познаваше едва от година, си отиваше пред очите й.

Хаидѐ отлично знаеше, че през тази година Байрон бе рискувал всичко, бе сторил и невъзможното, само и само да я държи край себе си, като в същото време пази техните отношения в тайна.

В съгласие с хитростите, които му се налагаше да измисля, само преди няколко месеца, на трийсет и шестия си рожден ден, Байрон бе казал на Хаидѐ, че е написал писмо на жена си — или лейди Би, както той я наричаше — съобщавайки й, че е открил прекрасно и жизнено гръцко момиченце на име Хайатее, осиротяло във войната, малко по-голямо от тяхната Ада. Бе писал още, че възнамерява да осинови това момиченце и да го изпрати в Англия, където лейди Би трябваше да го поеме и да се погрижи то да получи достойно образование.

Разбира се, отговор така и не дойде. Но бе казал на Хаидѐ, че шпионите, които отварят пощата му, ще да вземат историята с осиновяването просто за поредната слабост на лорда.

Слухове за историята около „връзката“ на Хаидѐ с Байрон вече се носеха, а слуховете в Гърция никога не лъжеха. Сега поетът умираше, а бе дошъл момент, в който двамата трябваше да поговорят на всяка цена. Баща и дъщеря знаеха, че сега е по-важно от когато и да било никой да не узнава истинската причина, поради която Байрон днес е повикал момичето при себе си.

Черната царица бе скрита в една пещера на остров близо до бреговете на Майно — пещерата, в която Байрон бе написал поемата „Корсар“. Веднъж поетът бе споделил с Трелони, че желае в тази пещера да бъде и гробът му. Само Байрон, Хаидѐ и Каури знаеха как да намерят шахматната фигура. Но какво значение имаше това сега?

Войната за независимост на Гърция, започнала с голям размах преди три години, се развиваше все по-зле. Княз Александър Ипсиланти, бившият водач на Филики Етерия — тайното общество, дало свещен обет да извоюва свобода за Гърция, — бе повел военните действия, но доскорошният му господар цар Александър I от Русия се бе отрекъл от него и го бе предал. В момента Ипсиланти гниеше в австро-унгарски затвор.

Отделните гръцки фракции се бореха за надмощие. А Байрон, тяхната последна надежда, лежеше на смъртния си одър в мизерна стаичка в Мисолонги.

Още по-лошо. Хаидѐ виждаше болката, изписана върху бащиното й лице, болка не толкова породена от отровата, която несъмнено тайно пускаха в храната му, но и от това, че напуска земния живот, изоставяйки дъщеря си и мисията си недовършена.

Каури мълчаливо седеше до леглото, положил длан върху главата на Лайън, а Хаидѐ се бе изправила до баща си и държеше немощната му ръка.

— Татко, знам колко тежко си болен — подхвана тя меко, — но на всяка цена трябва да узная истината. Има ли надежда да спасим Черната царица и целия шах?

— Както виждаш — прошепна Байрон, — всичките ни страхове се оправдаха. Битките и предателствата в Европа няма да престанат, докато не се освободят всички народи. Когато нахлу в Русия, Наполеон предаде съюзниците си, предаде народа на Франция, предаде и собствените си идеали в края на краищата. А Александър I унищожи всяка надежда източноправославните църкви да се обединят срещу исляма, предаде мечтите на баба си, императрица Екатерина Велика. Каква полза има от това да си идеалист, ако идеалите ти са лъжливи?

Поетът се отпусна върху възглавниците и останал без сили, притвори очи.

После помръдна леко длан и Хаидѐ се досети, че той иска чашата с tisane — силната чаена настойка, която Флечър по негова молба бе приготвил, преди да ги остави насаме. Момичето забеляза, че камериерът бе оставил готово и наргилето на господаря си — тютюнът в него димеше. Флечър знаеше какво ще влее сили на лорда и ще му позволи да довърши разказа си.

Байрон сръбна от чашата в ръцете на Хаидѐ, а Каури пъхна между устните му мундщука на наргилето. Най-после поетът събра сили да продължи.

— Али паша бе човек, нагърбил се с велика мисия — промълви той. — Желаеше нещо повече от това просто да свърже Изтока и Запада — мечтаеше да обедини скритите истини. Срещата с него и Василики промени живота ми. Това се случи по времето, когато не бях кой знае колко по-възрастен от вас двамата. Така получих вдъхновение да напиша много от моите истории за любовта — историята за страстта между Хаидѐ и Дон Жуан, „Гяур“

— „Неверникът“: приказката на любовта между Лейла и героя немюсюлманин. Всъщност „гяур“ не значи точно „неверник“. Най-древното значение на персийската дума gawr било „огнепоклонник“, зороастриец. В Индия ги наричат парси. Те почитат бог Агни, пламъка. Едно научих от Али паша и от бекташите: във всяка велика истина гори един дълбоко скрит пламък. А от майка ти, Василики, научих що е любов.

Байрон направи знак да му подадат още чай и тютюн, за да почерпи сили да продължи. После поетът добави:

— Може би няма да живея още цяла година, но със сигурност ще видя зората на утрешния ден. Имам достатъчно време да споделя с вас тайната на Черната царица, която научих от Али паша и Василики преди много години. Знаете, че Черната царица, която ние притежаваме, не е единствената. Затова пък е истинската. Наведи се по-близо, дете мое.

Хаидѐ изпълни молбата му и Байрон заговори толкова тихо на ухото й, че дори Каури трябваше да напрегне слух, за да долавя думите му.

Разказът на поета

През втората половина на XVI век в град Казан в Русия живяла девойка на име Матрьона. Тя многократно видяла на сън Богородица, която идвала при нея да й съобщи местонахождението на стара, скрита отдавна икона, притежаваща необикновени сили. Последвали указанията на Светата Дева и скоро намерили иконата, увита в парче плат и заровена в пепелта под огнището на полуразрушена къща.

Нарекли я „Черната Богородица“ от Казан. Предстояло й да се превърне в най-известната икона в историята на Русия.

Скоро след това, през 1579 година, в Казан бил построен манастир на името на Богородица — там трябвало да бъде приютена иконата. „Богородица“ означава „Родилата Бога“. Наричана е още „Богоматер“ — „Майка Божия“. Това име има отношение към всички тъмни раждащи митологични фигури, свързани със Земята.

„Черната Богородица“ от Казан закриляла Русия през следващите двеста и петдесет години. Тя придружавала войските, освободили Москва от поляците през 1612 г., а по-късно и онези, прогонили Наполеон през 1812 г.

През XVIII век Петър Велики пренесъл иконата от втория й дом Москва в новата си столица — Санкт Петербург. Тя станала покровителка и закрилница на града.

След като казанската „Черна Богородица“ била поставена в Петербург през 1715 г., Петър развил мащабен план — да прогони турците от Европа. Обявил себе си за владетел на Гърция и Русия и се заклел тържествено да обедини руската и гръцката православна църква. Мисията му се провалила, но амбициите му вдъхновили неговата наследница, заела престола почти петдесет години по-късно. Тя проявила завиден ентусиазъм за постигането на същата цел.

Това била царица Екатерина II, императрица на цяла Русия, която познаваме под името Екатерина Велика.

През 1762 година Екатерина с помощта на любовника си Григорий Орлов чрез дворцов преврат свалила от престола съпруга си цар Петър III, бързо се присъединила към Орлов и братята му в Казанския събор и се обявила за императрица.

В чест на това събитие поръчала да й отлеят медальон със собственото й лице, изобразено с инсигниите като една друга девица — богиня Атина или Минерва. Възложила да се изработи и копие на иконата на казанската „Черна Богородица“. Украсата на иконата била инкрустирана със скъпоценни камъни. Направил я майсторът златар Яков Фролов и трябвало да бъде окачена над леглото на императрицата в Зимния дворец.

По онова време руската църква притежавала повече от една трета от всички земи в Русия, както и от всички крепостни селяни. Църквата гарантирала стабилната си подкрепа на плановете на Екатерина да прогони исляма от източните части на европейския континент и да обедини двете източноправославни църкви. Църквата активно помагала във финансирането на експедиции до непознати земи, колонизиране и военно дело. Григорий Шелихов, наречен Руския Колумб, основал първата руска колония в Аляска, както и търговска компания на полуостров Камчатка, картографирал подробно цяла Източна Русия, част от западните североамерикански земи и островите между Русия и Америка.

Руската империя започнала да налага нарастващите си претенции.

Екатерина планирала империята да бъде управлявана от внука й Александър, на когото самата тя била дала името на великия древен завоевател на Изтока.

След руско-турската война през 1768 г. Екатерина си осигурила една много важна отстъпка от страна на исляма, направила първата малка крачка отвъд прага на великата Османска империя: по договор Русия получила правото да защитава християнските поданици на Високата порта.

Скоро след това, при пълна секретност, новият фаворит на Екатерина, Григорий Потьомкин, й помогнал да нахвърли нов, зашеметяващ по своя размах план. Нарекли го „Гръцкия проект“. Той направо предвиждал възстановяване на цялата Византийска империя във вида, който имала, преди да бъде завладяна от исляма. Нея щял да управлява другият внук на Екатерина, когото тя кръстила на основателя на източната християнска църква — Константин.

За изпълнението на този план Потьомкин създал военна част от двеста гръцки студенти, която нарекли „Общество на вярващите чужденци“. Те трябвало да бъдат обучени в руско военно дело, за да се завърнат в родината си и впоследствие да застанат начело на усилията за освобождаване на Гърция от властта на османските турци. От тази група възникнала „Хетерия тон филикон“ — Обществото за извоюване на независимостта на Гърция, което с времето се превърна в основен елемент на делото, което ние подкрепяме днес тук.

Въоръжена със стратегия и с няколко пешки, внедрени отвъд вражеската линия, шахматните фигури на замислената от Екатерина игра били подредени за големия удар. Поне така смятала императрицата.

Втората руско-турска война започнала през 1787 година, само две години преди избухването на Великата френска революция, и се оказала още по-успешна от предишната — Потьомкин, в ролята си на главнокомандващ, постановил властта на Русия над по-голямата част от Черно море и завладял голямата турска крепост Исмаил.

Екатерина вече била готова да пусне в действие „Гръцкия проект“, да разчлени Османската империя и да завладее Константинопол, когато Потьомкин — не само главнокомандващ на армията, но и брилянтен военен стратег, а според някои и таен съпруг на императрицата — при завръщането си от подписването на един договор внезапно бил повален от загадъчна треска. Умрял като куче край пътя към град Николаев в Бесарабия, северно от Черно море.

Императорският двор в Санкт Петербург бил потопен в траур от тази вест, а Екатерина — погълната от скръб. Всичките й амбициозни планове спрели за неопределено време — положени в гроба заедно с разума, който не просто помогнал за тяхното зачеване, но и правел необходимото за реализирането им.

Точно в този момент в Зимния дворец от Франция пристигнала Елен дьо Рок, абатиса на Монглан, стара приятелка на императрицата. Със себе си донесла много важна фигура от шаха Монглан, принадлежал някога на Карл Велики. Абатисата носела може би най-могъщата от всички негови фигури — Черната царица.

Този случай вдъхнал на Екатерина Велика надеждата, че може би всичките хвърлени усилия и евентуалните резултати от „Гръцкия проект“ не са напълно загубени. Руската императрица скрила фигурата, като не изпускала от бдителния си поглед и старата си приятелка, абатисата, стараейки се да узнае от нея къде се намират останалите фигури. Минала повече от година. Тогава един ден синът на Екатерина Павел, който ненавиждал майка си, подслушал разговор между нея и абатисата, разкриващ, че императрицата възнамерява да обезнаследи Павел в полза на сина му Александър. А когато Екатерина разбрала, че синът й е узнал за съществуването на безценната шахматна фигура, скрита в личния й трезор в подземията на Ермитажа, решила да вземе светкавични мерки.

Подозирайки нечистите намерения на сина си, Екатерина тайно от всички уредила майсторът златар Яков Фролов, който преди повече от двайсет години направил за нея копието на казанската „Черна Богородица“, да изработи сега копие на Черната царица, неразличимо от оригинала.

В отчаянието си Екатерина с помощта на „Обществото на вярващите чужденци“ тайно пренесла истинската Черна царица в гръцките земи и я поверила на съществуващата там конспиративна мрежа. Копието пък поставила в трезора в подземията на Ермитажа, където то останало още три години — до смъртта на императрицата. Тогава Павел открил и унищожил завещанието на майка си и заел руския престол.

Така в ръцете му попаднало онова, което той винаги смятал за най-ценното притежание на майка си.

Но един човек знаел цялата история.

Екатерина Велика починала, а новият цар Павел открил Черната царица, скрита под Ермитажа. Убеден, че това е оригиналът, непосредствено преди погребението на майка си показал фигурата на абатисата на Монглан в опит да си подсигури — чрез сила и заплахи — помощта й за откриването на останалите фигури. Бил пределно откровен и абатисата разбрала, че каквото и да стори или каже, ще бъде хвърлена в тъмница. В отговор абатисата протегнала ръка към фигурата:

— Това е мое — казала тя на Павел.

Той отказал да даде фигурата в ръцете й, но дори и от разстояние абатисата забелязала нещо необичайно. На пръв поглед пред нея стоял същият масивен златен релеф, инкрустиран с необработени скъпоценни камъни, кръгли и гладки като яйца на червеношийка. Копието по всичко приличало на оригинала: представлявало женска фигура, облечена в дълга роба и седнала в малък павилион с дръпнати настрани завески.

Едно нещо обаче липсвало.

Още от дните на Карл Велики, че и отпреди това, Църквата се славела с такива скъпоценни камъни — не обработени във форма на розетка, а само полирани на ръка или с помощта на фин пясък така, че да напомнят яйцата на малката птичка или излъсканите от морето камъчета. Повърхността на тези скъпоценности била гладка като стъкло и тази гладкост подсилвала естествената иридесценция на камъка, неговия астеризъм — скритата в камъка звезда. В Библията се описват такива камъни, посочват се и техните скрити символни значения.

По тази причина абатисата веднага установила, че фигурата в ръцете на Павел не е същата Черна царица, която тя донесла от Франция в Русия преди повече от пет години.

Опасявайки се точно от подобно насилствено отнемане на фигурата, още преди да пристигне в Русия при Екатерина, абатисата поставила върху оригиналната Черна царица свой таен знак, който никой друг не можел да види. С изрязания на розетка диамант на пръстена, свидетелстващ за поста й на абатиса, тя надраскала малка цифра 8 върху гладко полиран огненочервен рубин, инкрустиран в самата основа на златния павилион.

А сега не виждала своя знак!

Имало само едно обяснение на този факт. По някакъв начин императрица Екатерина е изработила идеално копие на оригиналната Черна царица, което е оставила в подземията на Ермитажа, а с истинската фигура се е разпоредила по някакъв неизвестен начин. Най-малкото така със сигурност е попречила на Павел да се сдобие с оригинала.

Абатисата имала само една последна възможност — по време на погребението на императрицата да прати кодирано писмо по някого, който има достъп до външния свят. Използвала за тази цел Платон Зубов — последния любовник на императрицата, когото Павел — както сам той уверил абатисата — тъкмо изпращал в изгнание.

Това била единствената надежда да бъде спасена Черната царица.

* * *

Байрон завърши историята си, отпусна се върху възглавниците и затвори очи. От липсата на кръв кожата му бе станала още по-бяла. Очевидно цялата енергия, която бе успял да събере, напълно го бе напуснала. Хаидѐ знаеше, че времето е от първостепенна важност.

Тя протегна ръка към Каури и той сложи в дланта й мундщука на наргилето, както и малките везни с нова порция нарязан тютюн. Момичето повдигна капачето на наргилето и сипа тютюна върху горещите въглени. Когато димът започна да се надига, Хаидѐ духна част от него в лицето на баща си.

Байрон се закашля леко и отвори очи. Впери в дъщеря си поглед, изпълнен с дълбока обич и мъка.

— Татко — каза Хаидѐ, — трябва да те питам още нещо. По какъв начин Али паша, мама и Баба Шемими са научили тази история, че да я разкажат на теб?

— Научил я някой друг — каза Байрон. Гласът му все така си оставаше тих шепот. — Научил я човекът, който покани всички ни на онова събиране в Рим. Следващата зима след смъртта на Екатерина войната още бушувала из Европа. Подписан бил договорът от Кампо Формио, даващ на Франция Йонийските острови и няколко града по албанското крайбрежие. Цар Павел и англичаните подписали договор със султана на Константинопол, отхвърлящ всичко онова, което някога Екатерина обещала на гърците. Али паша обединил сили с французите и се изправил срещу този престъпен триумвират. Самият той обаче бил решен да накара всички в този конфликт да се изправят един срещу друг, защото от Летиция и нейния приятел Шахин знаел, че държи в ръцете си истинската Черна царица.

— Ами самата Черна царица? — попита Хаидѐ и остави наргилето настрана. Все още държеше в ръце малките медни везни за мерене на тютюна. — Аз и Каури трябва да я защитаваме на всяка цена, но на кого в крайна сметка трябва да служи тя след всички тези предателства?

— Черната царица трябва да служи само на лейди Справедливост — промълви Байрон и се обърна към Каури с лека, разбираща усмивка.

— Лейди Справедливост ли? — попита Хаидѐ.

— Ти си тази, които стои най-близо до нея — отвърна баща й.

— А в нейните ръце се намира Равновесието в света.